Под слънцето на хубавата утрин замъкът дьо Брюйер се разкриваше в най-благоприятната си светлина. Владенията на маркиза, разположени по краищата на ландите, се намираха изцяло върху плодородна земя и безредните пясъци едва достигаха с последните си бели вълни до зидовете на парка. Един външен израз на благоденствие, в пълно противоречие с нищетата на околностите, галеше приятно окото още щом човек стъпеше там; замъкът приличаше на някакъв макарейски остров^[1] сред цял океан от безутешност.

Един изкоп, облицован красиво с камък, заобикаляше оградените площи на замъка, без да го закрива от погледа. Чиста изворна вода трептеше в канала и хвърляше отблясъци като зелено прозоречно стъкло и никакви, водни растения не замрежваха прозрачността й, което показваше, че каналът редовно и грижливо се почиства. Над нея се прехвърляше един мост от тухла и камък, достатъчно широк, за да препуснат по него две каляски една до друга, ограден с парапет от ниски тумбести перила. Той стигаше до една великолепна решетка от ковано желязо, истински паметник на ковашкото изкуство, и човек можеше да повярва, че сам Вулкан^[2] със собствения си чук я е измайсторил. Портите се заканваха за два четвъртити металически стълба със стилизирана изработка, изплетени ажурно; те поддържаха един архитрав^[3], над който разцъфтяваше цял храст от растителни орнаменти, а от него на всички страни тръгваха извиващи се листа и цветя, които се огъваха в противоположни симетрии. В средата на този орнаментален гъсталак сияеше гербът на маркиза, който носеше една златна водоравна лента с яркочервено поле от двете страни, а двама диваци подпираха щита му. В двата края на решетката се долепяха един до друг охлювообразно завити пръти, подобни на ония завъртулици, които калиграфите^[4] рисуват с перо върху телешката кожа, и по тях стърчаха, настръхнали железни зелки с изшилени листа, предназначени да препречат на сръчни злосторници да скочат от моста върху вътрешния насип през ъглите на решетката. Няколко позлатени цветя и орнаменти, сдържано приложени към строгостта на черния метал, смекчаваха отбранителния вид на това произведение на железарското изкуство и му придаваха само една охолна изящност. Това беше един почти царски главен вход и когато един лакей с ливреята на маркиза отвори портите му, воловете, които теглеха колесницата: на комедиантите, се поколебаха да минат през него, заслепени от всичките тези великолепия и сякаш засрамени от своята селящина. Нужно беше едно бодване с остена, за да се решат. Тия честни и прекалено скромни животни не знаеха, че оранта е кърмачка на благородството:

В действителност пред подобна решетка трябваше да влизат само каляски с позлатени поводи, облечени отвътре с кадифе, с вратички от венециански огледала или със завески от кордовска кожа; но комедията има особени нрава и колесницата на Теспид се ползва с достъп навсякъде.

Посипана с пясък алея, широка колкото моста, водеше до замъка, пресичайки една градина или по-скоро цветарник, засаден според последните изисквания на добрия вкус. Строго окастрени живи плетове от чемшир очертаваха рамки, в които се разгъваха, като върху парче дамаска плетеници от зеленина и цветя със съвършена съизмерност. Градинарските ножици не позволяваха нито на едно листче да надмине другото и природата въпреки непокорството си беше принудена да се превърне в скромна слугиня на изкуството. Посред всеки така ограден кът се издигаше, митологически строга или изкусително изящна, някоя статуя на богиня или на нимфа в поиталианчен фламандски стил. Пясъчни настилки с най-различни цветове служеха за основа на тия растителни рисунки, които и върху хартия не биха могли да бъдат разчертани по-точно.

В средоточието на градината една друга, също толкова широка алея се пресичаше с първата, но не под прав ъгъл, а разширявайки се в нещо като кръгъл площад, чиято средина беше заета от басейн; една канара от шуплест камък сред водата служеше за поставка на един невръстен Тритон^[5], който издухваше струя течен кристал от раковината си.

От двете страни на цветарника се редяха умело подкастрени габраци, които есента вече бе почнала да позлатява. Изкусни ръце бяха превърнали тези дървета, които вече мъчно можеха да се нарекат дървета, в една засводена галерия, през чиито отвори се откриваха погледи към околните поля и чезнещи далнини, пригодени по избор за наслада на окото.

По протежение на главната алея се редуваха на равни разстояния едно до друго подрязани във вид на пирамиди, на кълба, на жаровни тисови дръвчета; те изрязваха остро тъмния си, вечнозелен листак и стояха изправени като шпалир от лакеи, покрай които минават гостите.

Всички тия великолепия смайваха в най-висока степен бедните комедианти, които много рядко пристъпваха прага на подобни местопребивалища. Като оценяваше прелестите си с крайчеца на окото си, Серафина си обещаваше на всяка цена да подлее вода на Субретката и да не позволи любовта на маркиза да тръгне по неправилния път; струваше й се, че този Алкандър^[6] по право се падаше на примадоната. Где се е чуло и видяло камериерката да има преднина пред господарката? Субретката, от своя страна, сигурна в чаровете си, отричани от жените, но признавани без възражения от мъжете, се чувстваше вече като у дома си, и то не без право; тя си знаеше, че маркизът й отдаде особено предпочитание и че тази внезапна страст към комедията се породи у него от едно убийствено намигане, прицелено право в сърцето му. Изабела, която не смущаваха никакви честолюбиви замисли, обръщаше глава към Сигоняк, седнал зад нея в колата, където една внезапна свенливост го накара да се притули, и се мъчеше да разсее неволното униние на барона със своята неуловима и очарователна усмивка. Тя чувстваше, че противопоставянето между богатия замък дьо Брюйер и жалката кула на Сигоняковци не можеше да не се отразява болезнено върху душата на бедния благородник, принизен от злочестината си да споделя приключенията на шепа пътуващи комедианти; и с нежния си усет на жена тя леко и внимателно се въртеше около това храбро, ранено сърце, достойно при всички случаи за по-добра участ.

Тиранът подрънкваше наум сумата на пистолите, които щеше да поиска като плата за трупата си, като че ли бяха стъклени топчета в торба, и при всяко завъртване на колелетата прибавяше към тях още по една нула. Влазиус Наставникът, като прекарваше своя език на Силен^[7] по напуканите си от неугасима жажда устни, сластолюбиво мечтаеше за бъчвите, буретата и бомбите с вина от най-добрите беритби, които трябваше да се съдържат в зимниците на замъка. Леандър, като подреждаше с един малък гребен от мидена черупка поразстроеното стопанство на перуката си, се питаше с ускорено биене на сърцето дали в този приказен замък нямаше и господарка. Въпрос от голяма важност! Но предизвикателният и високомерен, макар и засмян външен вид на маркиза усмиряваше донейде дързостите, които той вече си позволяваше във въображението си.

Преустроен до основи по време на предишното царуване, замъкът дьо Брюйер се разгръщаше за обозрение в дъното на градината, като заемаше почти цялата й широчина. Стилът на архитектурата му напомняше дворците на Кралския площад в Париж^[8]. Един голям жилищен корпус и две крила, разположени под прав ъгъл, тъй че да затварят един почетен двор, съставляваха едно много добре замислено и решено устройство, величествено, без да бъде скучно. Стените от червени тухли, обградени по ъглите с каменни фризове, подчертаваха външните рамки на прозорците, също тъй издялани от хубав бял камък. Правите съединени сводове на тия рамки отделяха красиво един от друг трите ката на сградата. От сглобовете им над всеки прозорец се усмихваше приветливо и предразполагащо по една скулптирана женска глава със закръглени бузи и гиздава прическа. Тумбести перила поддържаха парапетите на балконите. През блестящите чисти стъкла, които отразяваха светлината на изгряващото слънце, смътно се провиждаха очертания на завеси от скъпи тъкани.

За да начупи линията на главния корпус, архитектът, даровит ученик на Андруе дю Серсо^[9], беше построил нещо като издаден напред павилион, по-богато украсен, отколкото останалата част на сградата, където се намираше парадният вход. Към него водеше широко каменно стълбище. Четири буколически колони, съединени две по две и поставени върху последователно редуващи се кръгли и четвъртити поставки, каквито се виждат често в платната на почтения Петер Паул Рубенс^[10], предпочитания художник на кралицата Мария де Медичи^[11], поддържаха един корниз, украсен както входната решетка с гербовете на маркиза и служещ за под на един голям балкон с каменен парапет, на който се отваряше от горе до долу главният прозорец на големия салон. Едра фугирана каменна зидария украсяваше страничните стени и свода над парадния вход, затворен с двукрила дъбова врата, която беше покрита с гъста резба и лакирана, а железните й части лъщяха като чиста стомана или сребро.

Високите покриви от плочи, изящно застъпващи се една с друга, изрязваха върху ясното небе приятните си прави линии, съразмерно пресечени от едрите стълпове на комините, по които от всяка страна бяха изваяни снопове оръжия, военни доспехи и други символични знаци. Дебели оловни сплитове, гъсто окичени с топки по краищата, се издигаха по ъглите на тия възмораво сини покриви и тук-там по тях весело проблясваше слънцето. Макар че беше рано и времето още не изискваше непременно да се пали огън, от комините се къдреше на тънки завъртулки лек димец, свидетел на един честит, охолен, деятелен живот. В това Телемско абатство^[12] кухните бяха вече будни. Възседнали яки коне, ловните надзиратели вече носеха дивеча за дневната трапеза; изполичарите на имението докарваха провизии, а трапезниците от замъка ги приемаха. Лакеи преминаваха по двора, изпълнявайки или отнасяйки някъде господарските заповеди.

Мъчно можеше да се намери гледка, по-радостна за окото, от този замък, чиито стени от нови тухли и камъни сякаш светеха с ония топли цветове, с които здравето разкрасява още повече едно хубаво лице. Видът му говореше за едно възхождащо, в пълен растеж, но не внезапно благоденствие, каквото капризната Фортуна, пазеща равновесие върху своето въртеливо златно колело, понякога решава да излее върху своите галеници за един ден. Тук под новия лак се чувстваше старото богатство.

Зад замъка, от двете страни на крилата му, кълбяха короните си вековни дървета, чиито върхари се багреха вече в топли шафранови оттенъци, но листакът надолу все още зеленееше на гъсти и ярки руна. Това беше паркът, който се простираше надалече, обширен, сенчест, дълбок, болярски, свидетелстващ за предвидливостта и богатството на прадедите. Защото златото може да спомогне бързо да израснат здания, но не може да ускори растежа на дърветата, чиито клони се множат и дебелеят бавно и постепенно като клоните от родословното дърво на домовете, които те покриват и закрилят със сенките си.

Навярно добрият Сигоняк никога не бе усещал отровните зъби на завистта да ръфат честното му сърце и да вкарват там оная зелена отрова, която се прокрадва незабавно в жилите и пътува с кръвта чак до най-далечните клетки, та в края на краищата развращава и най-добрите характери на света. Все пак той не можа да потисне една въздишка, като си помисли, че някога Сигоняковци са стояли много по-напред от Брюйеровци поради по-древното си благородство, знайно още във времената на Първия кръстоносен поход. Този гиздав замък, съвсем нов, като от кутийка изваден, бял и румен като бузите на младо момиче, снабден с всички нововъведения и охолства, стоеше пред него като една неволно жестока подигравка с бедната стара кула, разнебитена, продънена, рушаща се сред мълчанието и забравата, гнездо на плъхове, свърталище на бухали, странноприемница за паяци, готова да се сгромоляса върху своя злочест господар, който беше я напуснал в последния миг, за да не бъде смазан под съсипиите й. Всичките дълги години на нищета и скука, които Сигоняк беше прекарал там, минаха пред очите му като жени с оваляни в пепел коси, загърнати със сиви халати, отпуснали ръце, превити от дълбока безнадеждност и с разкривени от непреодолими прозевки уста… Без да завижда на маркиза, той не можеше да не го мисли за голям щастливец.

Колесницата спря пред външното стълбище и изтръгна Сигоняк от тия мечтания, в които нямаше нищо утешително. Той пропъди, доколкото можа, ненавременното си униние, преглътна с мъжествено усилие сълзата, която плахо се подаваше в ъгъла на окото му, и скочи наперено от колата, за да подаде ръка на Изабела и на останалите дами, затруднени от полите си, които утринният вятър немирно издуваше.

Маркиз дьо Брюйер, който отдалече беше забелязал, че идва комическият впряг, стоеше прав пред стълбището на замъка, в жакет от кадифе с цвета на дъбова кора и също такива панталони, със сиви копринени чорапи и бели обуща с четвъртити фортове, всичко това изящно обшито с панделки и шнурове в подходящи цветове. Той слезе няколко стъпала по извитото като подкова стълбище, както подобава на вежлив домакин, който не отдава дребнаво значение на общественото положение на своите гости; между впрочем присъствието на барон дьо Сигоняк в трупата можеше в краен случай да оправдае това благоволение. Той се спря на третото стъпало, като сметна за недостойно да върви по-нататък, и оттам приятелски и покровителствено помаха с ръка на комедиантите.

В този миг Субретката показа в отвора на чергилото своята лукава и дяволита главица, която се изряза върху тъмния фон, искряща от светлина, от остроумие и пламенност. Очите и устата й сякаш изпускаха светкавици. Тя се наведе, полуизскочила от колата, опряла ръка на дървените ритли, като оставяше да се види малко от гръдта й през отгърнатите дипли на шала, и сякаш чакаше някой да й се притече на помощ. Сигоняк, зает с Изабела, не забелязваше престореното затруднение на хитрата лудетина, която вдигна към маркиза един лъскав и умоляващ поглед.

Владетелят на замъка дьо Брюйер чу този зов. Той пъргаво прехвърли последните стъпала на стълбището и застана пред колата, за да изпълни своя кавалерски дълг, като протегна ръка и издаде напред крака си, както правят танцьорите. С гъвкаво и изящно движение, като млада котка, Субретката се изстъпи на ръба на колата, престори се, че губи равновесие, обви ръката си около врата на маркиза и скочи на земята с лекотата на перце, едва докосвайки изравнения и почистен с гребло пясък, върху който остана бегла следа от малките й птичи крачета.

— Простете ми — каза тя на маркиза, изобразявайки дълбоко смущение, каквото тя далеч не изпитваше, — помислих, че ще падна и се задържах в ревера на яката ви; но когато човек се дави или пада, той се хваща за каквото може. Падането между впрочем е нещо тежко и много лоша поличба за една актриса.

— Позволете ми да смятам това мъничко произшествие като едно благоволение за мен — отговори господарят на замъка дьо Брюйер, приятно развълнуван да усети в обятията си умело тръпнещата гръд на младата жена.

Серафина, с глава полуобърната над рамото и със зеница, изтеглена в самия край на окото, видя тази сцена почти с гърба си, с оная ревнива прозорливост на съперничките, която нищо не пропуска и струва колкото стоте очи на Аргус^[13]. Тя не можа да се сдържи да не прехапе устни. С един безочливо смел удар Зербина (така се казваше Субретката) беше се приближила твърде решително до леглото на маркиза и щеше, тъй да се каже да получи почестите на замъка в ущърб на първите роли и примадонското достойнство: нечувано вредоносно и подривно разбиване на цялата театрална йерархия!

„Вижте я, моля ви се, тази катунарка, трябват й маркизи, за да й помагат да слезе от каруцата!“ — рече си наум Серафина с един речник, твърде недостоен за високопарния и предвзет език, с който тя предпочиташе да се изразява гласно; но когато жените са озлобени една на друга, на драго сърце прибягват към метафорите на пазарищата и кейовете и няма разлика в това отношение между херцогините и театралните кокетки.

— Жан — рече маркизът на един лакей, който се приближи по знак на господаря си, — настанете тази кола в задния двор и наредете да сложат декорите и реквизита, които са в нея, на сушина под някой сайвант; кажете да внесат куфарите на тези господа и дами в стаите, определени от моя интендант, и нека им дават всичко, от каквото може да се нуждаят. Имам предвид да бъдат посрещнати и обслужени с почитание и любезност. Вървете!

Като даде заповедите си, господарят дьо Брюйер тежко се изкачи по стълбището, но не забрави да метне, преди да изчезне зад портата, едно твърде волно око на Зербина, която му се усмихваше прекалено поощрително, според мнението на Дона Серафина, възмутена от безсрамието й.

Волската кола, придружена от Тирана, от Наставника и от Скапен, се отправи към един от задните дворове и с помощта на слугите от замъка скоро измъкнаха от сандъка на каруцата един градски площад, един палат и една гора под облика на три дълги навитъци от старо платно; извадиха също така многоръки антични свещници за бракосъчетанията, една купа от позлатено дърво, един тенекиен кинжал, който можеше да се скрие в ръкава, чилета червена прежда, предназначени да изобразяват кръвта, която тече от раните, едно стъкълце с отрова, една погребална урна и още някои и други реквизити, необходими при трагичните развръзки.

Една комедиантска колесница съдържа цял един свят. А всъщност не е ли театърът самият живот в сгъстен вид? Истинският микрокосмос, който търсят философите в недостъпните си мечтания? Не затваря ли той в своя кръг многообразието на нещата и на различните човешки съдбини, представени като живи с помощта на подобаващи измислици? Тия купчини от стари, дълго употребявани пъртушини, потънали в прах, покапани с масло и лой, извезани с фалшиво почервеняло злато, тия рицарски ордени от жълто тенеке и разноцветни рейнски камъчета, тия уж старинни шпаги с бакърени ножници, с остриета от притъпено желязо, тия шлемове и царски венци с елински или римски кройки — не са ли те вехтошарницата на човечеството, дето идват да се преоблекат в костюми, за да възкресят за миг, под блясъка на свещите, хероите от времена, които вече няма да се върнат? Един принизен и еснафски приземлен дух ще отмине с пренебрежение тия просяшки богатства, тия жалки съкровища, които стигат на поета, за да облече с тях въображението си, и с вълшебството на светлините, прибавено към божествената мощ на словото, да очарова и най-неподатливите си зрители.

Лакеите на маркиз дьо Брюйер, безочливи като господари, както всички слуги във високопоставени семейства, едва докосваха с пръсти нещата и презрително се мръщеха на тия драматически дрипели, които помагаха да се пренесат под сайванта, нареждайки ги според указанията на Тирана, режисьор на трупата; те се чувствуваха донякъде унизени, дето обслужват палячовците, но маркизът беше казал, те трябваше да се подчиняват, защото той съвсем не беше нежен в случаите на непокорство и показваше някаква азиатска щедрост, що се отнася до ударите с навързан на възли стременник.

Яви се домоуправителят с шапка в ръка, толкова почтителен, като че ли се обръщаше към истински крале и принцеси, за да поеме комедиантите и да ги заведе в покоите, определени за тях. Жилищата и стаите, предназначени за гостите на дьо Брюйер, се намираха в лявото крило на замъка. За да се стигне дотам, трябваше да се изкачат две красиви стълбища със стъпала от излъскан с пемза бял камък, по които се разполагаха добре, подредени площадки и места за отдих; после се вървеше по дълги ходници, постлани с четвъртити бели и черни, плочки, осветлени с по един прозорец в двата края; в тия коридори излизаха вратите на стаите, наредени според цвета на тапетите им; плътните външни завеси пред всяка врата повтаряха цвета на съответната стая; така че всеки гост лесно можеше да познае покоите си. Тук имаше жълта стая, червена стая, зелена стая, синя стая, сива стая, стая с цвета на дъбова кора, стая с ковьори, стая с бохемска кожа, стая с резби, стая със стенописи и още всякакви други подобни названия, които биха ви хрумнали, тъй като едно по-дълго изброяване ще бъде прекалено отегчително и ще лъха повече на тапицер, отколкото на писател.

Всичките тия стаи бяха обзаведени много удобно и съдържаха не само необходимото, но и приятното. На Субретката Зербина се падна стаята с ковьорите, една от най-изисканите и приспособени за любовни радости и сластолюбиви тайнства; ковьорите, опънати по стените й, бяха изпъстрени с подходящи сценки. Изабела получи синята стая; този цвят отиваше на русокосите. Червената беше определена за Серафина, а онази с цвета на дъбова кора бе предоставена на Дойката, тъй като навъсената строгост на този оттенък си съответстваше с възрастта на въпросната особа. Сигоняк беше настанен в стаята, облицована с бохемска кожа, недалеч от вратата на Изабела, едно мило внимание от страна на маркиза; това твърде великолепно жилище се предоставяше само на важни гости, а владетелят на замъка дьо Брюйер държеше да отличи от тези фокусници един човек с благороден произход и да му покаже, че го уважава високо, почитайки в същото време тайната на неговото инкогнито. Останалите от трупата — Тиранът, Наставникът, Скапен, Матамор и Леандър, бяха разпределени в други стаи.

Сигоняк влезе в стаята си, където вече бе оставен тъничкият му вързоп, и все още размишлявайки върху чудноватостта на положението си, огледа с изненада покоите, които трябваше да заема по време на престоя си в замъка, защото никога през живота си не беше се намирал сред такъв разкош. Стените, както показваше и названието на стаята, бяха тапицирани с бохемска кожа, върху която релефно бяха отпечатани невероятни цветя и несъществуващи преплитащи се клони. Те очертаваха върху фона от златен варак своите венчета, листенца и къдрици, обагрени с някакви металически отблясъци, та лъщяха като изрязани от тънка цветна мед. Този тапет, колкото богат, толкова и изискан, се спускаше от корниза на потона чак до ламперията от чер дъб, разделена на плотове, ромбове и решетки.

Пердетата на прозорците бяха от жълто-червен брокат, който напомняше фона на облицовката и преобладаващия цвят на орнаментите по нея. Със също такъв брокат бе застлано и завесено и леглото, което с горния си край опираше до стената, а предната му част стигаше далеч в стаята, така че и от двете му страни се образуваха спални преддверия. Вътрешните завеси, както и обшивката на мебелите, бяха от подобни тъкани и в подходящи цветове.

Столове с четвъртити облегалки, със струговани спираловидни крака, обсипани със златните главички на гвоздеите си и обнизани с ресни, както и креслата, които разтваряха меки обятия, бяха наредени покрай ламперията в очакване на посетители и сочеха, около камината, мястото за задушевни беседи. Тази камина, от бял и попръскан с червени капки мрамор, беше висока, просторна и дълбока. Един живителен огън, запален тъкмо навреме в тая прохладна утрин, пламтеше в нея и осветяваше с радостното си трепкане една плоча с герба на маркиз дьо Брюйер. Върху корниза на камината стоеше един неголям часовник във вид на шатър, чийто купол представляваше звънеца, и показваше часовете върху сребърния си циферблат, покрит с тъмен емайл и изрязан в средата така, че се виждаха сложните вътрешни движения на зъбчатите колела.

Една маса с усукани като колоните на Соломоновия храм крака, покрита с турски килим, заемаше средата на стаята. Пред прозореца тоалетна масичка навеждаше венецианското си огледало със загладени ръбове над една дантелена покривка, отрупана с цялото гиздаво въображение на женопоклонството.

Като се оглеждаше в чистата повърхност на това огледало, сложено в рамка от причудливо преплетени мидени черупки и металически пластинки, нашият беден барон не можа да не си признае, че изглежда твърде зле и е одрипавял по най-плачевен начин. Сред тази охолно-изискана стая, сред всичките тези изящни и нови вещи, които го заобикаляха, още по-осезателно изпъкваха извехтялостта и карикатурността на неговия костюм, излязъл от мода още преди убийството на покойния крал^[14]. По мършавите бузи на барона изби слаба червенина, въпреки че беше сам. Досега той бе намирал бедността си само прискърбна; сега тя му се видя чудовищна и за първи път в живота си той се засрами от нея. Не съвсем философско, но извинимо за един млад човек чувство.

Като искаше все пак да се поиздокара, Сигоняк развърза вързопа, където Пиер бе натикал изтънелите дрипи, които притежаваше неговият господар. Той разгърна една след друга разните части от мъжко облекло, които намери там, и не откри нищо, което да влезе в работа. Или връхната дреха беше твърде дълга, или панталоните се оказваха по-къси, отколкото трябва. Изпъкналостите на лактите и на колената, по-изложени на търкания, се узнаваха по кръпки, ожулени до основата. Между разхлабените парчета шевовете се хилеха и показваха озъбените си конци. Изчезнали, но отдавна пак възобновени кърпежи с игла запълваха дупките на прокъсаните места със сложни сплетения, като решетките по затворническите прозорчета или по испанските порти. Избелели от слънцето, въздуха и дъждовете, цветовете на тия дрипи бяха станали така неузнаваеми, че и някой живописец би се затруднил да назове точните им имена. Бельото с нищо не беше по-добро. Многобройни пранета бяха го изтънили до крайния възможен предел. Това бяха по-скоро сенки от ризи, отколкото истински ризи. Би рекъл човек, че са скроени от паяжините по старата кула. Като връх на злочестината плъховете, които не намираха нищо за ядене в долапа, бяха поизгризали няколко от най-запазените, бяха наситнили по тях с резците си толкова дупчици, колкото има в една дантелена яка — несвоевременен разкош, от който гардеробът на клетия барон би се лишил с облекчение.

Тази безрадостна проверка тъй дълбоко беше погълнала Сигоняк, че той не чу сдържаното почукване на вратата, която се открехна, като пропусна най-напред лилавата глава, а после и тучното тяло на месер Блазиус, който пристъпи в стаята с многобройни прекалено дълбоки поклони, раболепно комични или комично раболепни, показващи едно наполовина действително, наполовина престорено уважение.

Когато Наставникът застана пред Сигоняк, младият човек държеше за ръкавите и оглеждаше на светлината една риза, изпъстрена с малки дупчици, досъщ като розетката пред входа на някоя катедрала, и клатеше глава, дълбоко обезсърчен.

— Рога на триста дяволи! — викна Наставникът и гласът му накара изненадания барон да подскочи. — Тази риза има вид юнашки и победоносен. Би рекъл човек, че е била надяната за пристъпа на някое укрепено място върху собствените гърди на бога Марс, толкова е тя продупчена, изрешетена, славно издънена от куршуми на мускети, от стрели, от копия, от арбалети и от всякакви други метателни оръжия. Не бива да се червите от нея, бароне, всички тия дупки са уста, през които говори честта, докато често някое фризийско или холандско платно, съвсем ново, поръбено и надиплено по последния вкус на двора, прикрива безчестието на някой новоиздигнал се негодник, злоупотребител и продажник. Мнозина знаменити герои, чиито деяния историята предава от век на век, не са били по-добре сподобени с бельо, жив пример Одисей, личност сериозна, разумна и досетлива, който се представил на прекрасната принцеса Навзикая^[15] облечен само със стиска морска трева, както се вижда от Одисеята на почтения Омир.

— За зла чест, мой скъпи Блазиус — отговори на Наставника Сигоняк, — аз приличам на този храбър грък, цар на Итака^[16], само по липсата на ризи. Предишни подвизи не уравновесяват сегашната ми нищета. Случаят отмина моята храброст и аз се съмнявам дълбоко, че някога поетите ще ме възпеят в хекзаметри^[17]. Признавам си, макар че човек не би трябвало да се срамува от една почтена бедност, че необичайно съм раздразнен, дето трябва да се появя сред това общество в такова одеяние. Маркиз дьо Брюйер прекрасно ме позна, макар и да не го каза, и може да издаде тайната ми.

— Това е наистина до немай-къде досадно — отвърна Наставникът. — Но както казва пословицата, за всичко има лек освен за смъртта. Ние, бедните комедианти, сенки на човешкия живот и призраци на люде от всякакви съсловия и положения, по липса на възможността да бъдем имаме поне утешението да изглеждаме — и второто прилича на първото, както отражението в огледалото прилича на предмета, който се оглежда. Когато ни хрумне, благодарение на театралния гардероб, където са спастрени всичките ни царства, владения и замъци, ние възприемаме вида на принцове, владетелни барони и благородници с горда походка и изискано обхождение. За няколко часа ние се равняваме по смелостта на премените си с ония, които най-много се перчат: франтовете и дребното дворянство подражават на нашето взето назаем изящество, което те превръщат от фалшиво в действително, заменяйки шаяка с тънко сукно, тенекиените украшения със злато, стъклото с диаманти — понеже театърът е школа за нравите и академия на модата. В качеството ми на костюмиер на трупата аз съм в състояние от един пъзльо да направя Александър Велики, от един клетник, гол като пушка — богат велможа, от една разпътница — знатна дама; и ако не го намирате за неуместно, аз ще приложа занаята си и по отношение на вас. Тъй като вие благосклонно се съгласихте да споделите нашата скитническа съдба, възползвайте се поне от нашите възможности. Захвърлете тази одежда на унинието и нищетата, която засеня вашите природни преимущества и ви изпълва с несправедливо недоверие в самия вас. Тъкмо държа в запас в една от раклите един съвсем подходящ костюм от черно кадифе с огненочервени ленти, който никак не мирише на театър, и спокойно би могъл да бъде носен от някой царедворец, понеже днес на поетите често започна да им хрумва да изваждат под измислени имена на сцената съвременни приключения, които изискват дрехи на порядъчни люде, а не палячовци, чудновато маскирани по античному или по романтичному. Имам освен това и ризата, и копринените чорапи, и обувките с пискюлчета, и наметката — всичките допълнения към костюма, който като да е кроен нарочно по ваш калъп, сякаш шивачът е предугаждал кому ще послужи. Нищо не му липсва, дори и шпагата.

— О! За това няма нужда! — рече Сигоняк с един надменен жест, в който избликна отново всичката гордост на благородника, която никакви премеждия не могат да сломят. — Аз имам тази шпага от баща си.

— Пазете я като очите си — отвърна Блазиус, — шпагата е вярна другарка, тя охранява живота и честта на господаря си. Тя няма да го изостави в беди, опасности и лоши срещи, както правят ласкателите, зловреден израстък над благоденствието. Нашите театрални мечове нямат нито острие, нито връх, защото са предназначени да нанасят само измислени рани, от които човек оздравява мигновено в края на пиесата, и то без превръзки и мехлеми, нито вътрешни лекарства. А вашата ще съумее да ви защити при нужда, както го стори вече, когато разбойникът с плашилата предприе онова страшно и смешно безразсъдство на царския друм. Но потърпете, докато изтичам да потърся гиздилата в дъното на денка, където съм ги спастрил; изгарям от нетърпение да видя как какавидата ще се превърне в пеперуда.

Като изля този водопад от слова с чудноватата приповдигнатост, която му беше обичайна и която той пренасяше от ролите си във всекидневния живот, Наставникът изскочи от стаята и скоро се върна, прегърнал един твърде обемист вързоп, завит с кърпа, и почтително го положи на масата.

— Ако сте съгласен да приемете един стар комедиен наставник за камериер — рече Блазиус, като потъркваше ръцете си от задоволство, — аз ще ви наконтя и причеша, както се полага. Всички дами веднага ще полудеят по вас; защото, казвам го, без да искам да засегна кухнята на замъка дьо Сигоняк, вие достатъчно сте постили във вашата Кула на глада, за да придобиете неподправения облик на умиращ от любов. Жените вярват в страстта само на мършавите; шишковците не ги убеждават, дори и да имат в устата си ония златни вериги, символи на красноречието, които прикачвали рицари, граждани и крепостни за устните на Огмиус^[18], галския Херкулес. По тази причина именно, а не поради нещо друго аз лично имах твърде жалки успехи пред нежния пол и още отрано се прехвърлих към божествената бутилка, която съвсем не е толкова придирчива, а приема твърде благосклонно дебелите мъже, като бъчви с по-голяма вместимост.

Така Блазиус се опитваше да развесели барон дьо Сигоняк, докато го обличаше, и бъбривостта на езика му беше нищо в сравнение със сръчността на ръцете му. Въпреки риска да бъде сметнат за празнодумец и досадник той предпочиташе да зашемети младия благородник с потоп от думи, вместо да го остави във властта на мъчителни размишления.

Премяната на барона скоро беше готова, тъй като театърът, изискващ бърза смяна на костюмите, приучва комедиантите към сръчност в подобен род преображения. Доволен от работата си, Блазиус хвана барон дьо Сигоняк за кутрето и както се води към олтара младоженка, доведе го пред венецианското огледало, поставено над масичката, и му каза:

— Сега благоволете да хвърлите един поглед върху ваша милост.

Сигоняк видя в огледалото един образ, който най-напред помисли за някого другиго, толкова различен беше от неговия. Той неволно обърна глава и погледна над рамото си, за да види дали случайно зад него не стои някой. Образът в огледалото направи същото движение. Не можеше да има вече никакво съмнение: това беше самият той; но вече не оня блед и слаб, тъжен, окаян, почти смешен поради бедността си Сигоняк, а един млад, изискан, великолепен барон дьо Сигоняк, чиито стари Дрехи, захвърлени на пода, приличаха на онези сиви и набръчкани ципи, които гъсениците напускат, когато се измъкват от тях и литват към слънцето като пеперуди със златни, цинобърни или лазуритови крила. Непознатото същество, пленник на онази овехтяла обвивка, беше се освободило внезапно от нея и сияеше под ясните лъчи, които нахлуваха през прозореца, подобно на някоя статуя, от която току-що са смъкнали булото за освещаване. Сигоняк се виждаше такъв, какъвто беше се явявал понякога в сънищата си, актьор и зрител на едно въображаемо действие, което се развиваше все в замъка, преустроен и украсен от изкусните архитекти на съня, за да посрещне една обожавана инфанта, която пристигаше на бял и кротък кон. Една усмивка, пълна с възторг и слава, потрепна няколко секунди като пурпурна светлинка по бледите му устни и младостта му, погребана тъй дълго под пластовете на злочестината, отново зацъфтя над разхубавените му черти.

Блазиус, изправен до тоалетната масичка, съзерцаваше творението си, като отстъпи няколко крачки, за да го обхване по-добре с поглед и да му се порадва като някой художник, който току-що е ударил последната мазка с четката върху една картина и е доволен от нея.

— Ако вие, както се надявам, си пробиете път в двора и възстановите богатствата си, вземете ме, моля ви, на старини да се грижа за вашия гардероб — рече той, като се изкриви в раболепния поклон на просител пред преобразения барон.

— Вземам си бележка от тъжбата ви — отговори Сигоияк с меланхолична усмивка, — вие сте, месер Блазиус, първото човешко същество, което ме е помолило да направя нещо за него.

— Редно е след обеда, който ще ни бъде поднесен отделно, да направим посещение на господин маркиза Дьо Брюйер, за да му представим списъка на пиесите, които можем да играем, и да узнаем от него на кое място в замъка ще можем да наредим театъра. Вие ще минете за поет на трупата, тъй като из провинцията се срещат светли умове, които понякога тръгват след Талия с надеждата да трогнат сърцето на някоя комедиантка: това е много изискано и се счита за добър тон. Нашата Изабела е хубав предлог, още повече, че е умна, красива и добродетелна. Наивните много по-често изобразяват на сцената истинската си природа, отколкото вятърничавата и празна публика допуска.

Като рече това, Наставникът се оттегли, за да се занимае със собствената си премяна, макар и да не беше от ония, дето обичат да се труфят.

Красивият Леандър, като мислеше непрекъснато за господарката на замъка, се разкрасяваше колкото можеше, бленувайки за онова невъзможно приключение, към което той винаги се стремеше и което, по думите на Скапен, беше му струвало досега само разочарования и бой със стременници. Що се отнася до актрисите, на които господин дьо Брюйер вежливо бе изпратил по няколко отрязъка копринен плат, за да попълнят, ако се окаже необходимо, костюмите за ролите си — ние предполагаме, че те бяха призовали на помощ всички средства, с които изкуството си служи, за да украси естеството, и бяха вдигнали всичко на бойна нога, доколкото го позволяваше бедният им гардероб на пътуващи комедиантки. След като всеки се постара, събраха се в залата, където обедът бе поднесен.

Нетърпелив по природа, маркизът се яви, преди да привършат обеда, и завари комедиантите на трапезата; той не дочака да станат и щом им донесоха да се измият, попита Тирана с какви пиеси разполага.

— Всичките такива на покойния Арди^[19] — отговори Тиранът със своя боботещ глас, който сякаш излизаше от пещера; — „Пирам“ на Теофил^[20], „Силвия“, „Хризеида“, „Силванир“, „Лудостта на Гарденио“, „Невярната довереница“, „Филис от Скирос“, „Лигдамон“, „Наказаният измамник“, „Вдовицата“, „Пръстенът на забравата“, както и всичко най-добро, което са създали най-светлите умове на времето.

— От няколко години насам аз живея далеч от двора и не съм в течение на последните новости — рече скромно маркизът. — Би ми било трудно да направя избор между толкова превъзходни пиеси, по-голямата част от които са ми непознати; смятам, че най-уместно ще бъде да се доверя на вашето съждение, което, опряно и на теорията, и на практиката, не би могло да не бъде и най-мъдрото.

— Ние често играем една пиеса — отвърна Тиранът, — която може би няма да се годи за печат, но със своите театрални ефекти, комични реплики, клоунади и буфонади всякога се е радвала на преимуществото да разсмива и най-сериозните люде.

— Не търсете друга — рече маркиз дьо Брюйер. — А как се нарича този благодатен шедьовър?

— Самохвалствата на капитан Матамор.

— Хубаво заглавие, бога ми!… Субретката има ли хубава роля? — попита маркизът, като метна едно око към Зербина.

— Най-палавата и най-дяволитата роля на света и Зербина я играе превъзходно. Тя е коронната й роля. За нея всякога е получавала бурни ръкопляскания, и то без каквито и да са коварства или подставени люде.

При този директорски комплимент Зербина счете, че е неин дълг да се поизчерви, но не й беше лесно да изкара едно киноварено облаче върху мургавата си буза. Скромността, този вътрешен грим, напълно й липсваше. Измежду гърненцата и кутийките на тоалетната й масичка нямаше такъв червен цвят. Тя сведе очи, което накара всички да забележат дължината на черните й ресници, и повдигна ръка, като да спре във въздуха твърде ласкателните за нея думи — и това движение извади на показ една добре изваяна ръка, макар и малко възмургава, с миловидно разперено кутренце и розови нокти, които лъщяха като ахати, защото бяха излъскани с коралов прах и кожа от дива коза.

Така Зербина беше наистина очарователна. Тези свенливи преструвчици придават много остър привкус на покварата! Те се харесват на разпуснатите, макар и да не могат да ги измамят, с тръпчивостта на противопоставянето. Маркизът гледаше Субретката с пламенните очи на познавач и даряваше останалите жени само с разсеяната учтивост на един добре възпитан мъж, който е направил вече своя избор.

— Той дори не се осведоми за ролята на първата кокетна! — мислеше си Серафина, преизпълнена с възмущение. — Това направо не е пристойно и на мене този тъй богат със злато и имоти господин ми се струва ужасно бос в областите на духа, на вежливостта и на добрия вкус. Решително той има долни наклонности. Дългото му стоене в провинцията го е покварило, а навикът да задиря разни повлекани и селяндурки го е лишил от всякаква изящност.

Тези размишления съвсем не разхубавяваха Серафина. Нейните правилни, но малко резки черти, които за да се харесват, имаха нужда да бъдат смекчавани с добре изучената миловидност на усмивките и от уловките на погледа, щом се стегнеха, добиваха някаква кисела сухост. Без съмнение тя беше по-красива от Зербина, но в нейната красота имаше нещо надменно, нападателно и зло. Любовта може би би дръзнала пристъпа. Прищявката, подплашена, трепкаше с крила и се връщаше назад по същия път.

И тъй маркизът се оттегли, без да опита и най-малката галантност пред дона Серафина, нито пред Изабела, която между впрочем той смяташе вече обвързана с барон дьо Сигоняк. Преди да напусне стаята, той каза на Тирана:

— Дадох нареждане да разчистят зимния цветарник, който е най-обширното помещение в замъка, за да се построи там театърът; трябва да са пренесли вече на мястото скели, дъски, килими, скамейки и всичко необходимо, за да се пригоди едно непредвидено представление. Наглеждайте работниците, които не са много вещи в подобен род работи! Разполагайте с тях, както началството на галерите разполага с каторжниците си. Те ще ви се подчиняват като на самия мен.

Един лакей заведе Тирана, Блазиус и Скапен в зимната градина. Обикновено те тримата поемаха грижите по вещественото устройство. Залата беше до немай-къде удобна за театрални представления с продълговатата си форма, която позволяваше да се издигне сцената в единия й край, а в свободното пространство да се разположат на редици кресла, столове, табуретки и пейки, според рода и чина на зрителите и честта, която трябваше да им се направи. Стените й бяха изписани със зелени асми на фона на небето, в подражание на една пасторална архитектура със стълбове, аркади, кътчета, кубета и сводести ниши, нарисувани перспективно и накичени с рехави венци от листак и цветя, които начупваха еднообразието на ромбовете и правите линии. Полусводестият потон изобразяваше въздушния безкрай, набразден от няколко бели облака и изпъстрен с яркоцветни птички, като със запетайки; всичко това предлагаше една във висша степен подходяща обстановка за новото предназначение на помещението.

Един леко наклонен под беше положен върху скелите в единия край на залата. Дървени подпори, предназначени да крепят кулисите, щръкнаха от двете страни на сцената. Големи тъкани пердета, които се движеха по едно опънато въже, трябваше да служат за завеса и разтваряйки се, нагъваха се отляво и отдясно като диплите от плаща на арлекин. Широка ивица плат, подрязана зъбчато като завесите на легло, беше спусната в дъното и закръгляше рамката на сцената.

Докато театърът се строи, нека се позанимаем с обитателите на замъка, за които е редно да разкажем някои подробности. Забравихме да споменем, че маркиз дьо Брюйер беше женен; той самият тъй рядко си спомняше за това, че подобно опущение трябва да ни бъде простено. Любовта, както обикновено се предполага, не беше играла роля в този съюз. Бяха го решили еднаквият брой благороднически колена в родословията и земи, които чудесно си подхождаха да бъдат съединени. След един доста къс меден месец, откривайки, че изпитват твърде малко влечение един към друг, маркизът и маркизата като люде от обществото не бяха се ожесточили да преследват на всяка цена едно невъзможно щастие. По мълчаливо съгласие те бяха се отказали от подобни еснафски опити и живееха заедно, полюбовно разделени, по най-любезния начин на света и с всичката свобода, която позволява благоприличието. Недейте си мисли след всичко казано, че маркиза дьо Брюйер беше грозна или неприятна жена. Това, което отблъсва съпруга, все още може да бъде дар за любовника. Любовта ходи с превръзка на очите, а бракът — не. Между впрочем ние ще ви представим госпожа маркизата, за да отсъдите сами.

Тя живееше в отделни покои, където маркизът не влизаше, без да известят за него. Ние ще си позволим тая волност, от която авторите във всички времена не са се лишавали, и без да кажем нито дума на малкия лакей, който би отишъл да предупреди камериерката, ще проникнем в спалнята, сигурни, че няма да обезпокоим никого. Естествено е писателят, който съчинява роман, да сложи на кутрето си пръстена на Гигес^[21], който го прави невидим.

Спалнята на маркизата беше просторна стая с висок потон и разкошна наредба. Губери от Фландрия, изобразяващи приключенията на Аполон, покриваха стените с топли, меки и богати багри. Пердета от тъмночервена индийска дамаска падаха на свободни дипли пред прозорците, а когато ги пронижеше някой весел слънчев лъч, добиваха пурпурната прозрачност на рубин. Завесите на леглото бяха от същата тъкан и дължините им, отделени с ширити, образуваха правилни чупки, посипани със светливи отблясъци. Една красива рамка, подобна на ония, каквито правят над престоли или над олтари, обкръжаваше балдахина на леглото, украсен в четирите си ъгли от гъсти кичури светлочервени пера. Корпусът на камината се издаваше твърде напред в стаята и стигаше чак до потона, без да прекъсва фламандските губери, които обвиваха горната му част. Голямо венецианско огледало, обогатено с една кристална рамка, чиито безбройни плоскости сияеха, запалени от многоцветни искри, се навеждаше от корниза към стаята, за да посрещне най-благоприятно лицата. Върху кончетата на огнището, изработени във вид на последователно набъбнали и пристегнати пръчки и увенчани с по едно грамадно кълбо от излъскан метал, пламтяха с пращене и мятаха искри три пъна, които спокойно можеха да послужат за коледни бъдници. Топлината, която те изпускаха, не беше прекалена в това време на годината и в една стая с подобни размери.

Две писалищни маси с причудливо устройство, с колонки от лазурит, с инкрустации от самоцветни камъни и с тайни чекмеджета, където маркизът би предпочел да не си пъха носа, даже и да знаеше как се отварят, бяха разположени съразмерно от всяка страна на тоалетната масичка, пред която госпожа дьо Брюйер седеше в едно от ония кресла, свойствени за царуването на Луи XIII, които имат на облегалката си, на височината на раменете, нещо като тапицирана възглавничка, украсена с ресни.

Зад маркизата стояха прави две камериерки, които я гласяха — едната държеше ковьорче с игли, другата подаваше кутия с изкуствени бенки.

Макар че маркизата признаваше само двайсет и осем години, тя вероятно беше надхвърлила предела на трийсетте, който жените с такова наивно отвращение се боят да преминат, сякаш е много по-страшен от Носа на бурите, от който се плашат лоцманите и моряците. С колко обаче бе го задминала, никой не би могъл да каже, нито дори самата маркиза — дотолкова изкусно бе внесла тя пълна обърканост в този летопис. И най-вещите в изкуството да уточняват дати биха успели само да побелеят над тази загадка.

Госпожа дьо Брюйер беше от оня вид мургави жени, при които пълнотата, наследила първата младост, изсветлява цвета на лицето. Маслинените оттенъци на някогашната й мършавост, побеждавани на времето с белило от бисерен прах и талкова пудра, бяха отстъпили място на една матова белота, малко болезнена денем, но ослепителна при светлината на свещите. Овалът на лицето й се беше размекнал от пълнотата на бузите, но въпреки това не беше загубил благородството си. Брадичката й се извиваше към шията с по-закръглена, но все още стройна линия. Носът, може би твърде орлов за една женска красота, но нелишен от горделивост, разделяше две равно поставени очи с цвета на испански тютюн, а над тях дъговидни вежди, твърде отдалечени от клепачите, им придаваха израз на постоянно учудване.

В този миг ръцете на камериерката придаваха окончателен вид на гъстите черни коси на маркизата и ако се съди по късчетата попивателна хартия, които осейваха килима около тоалетната масичка, работата на момичето ще да е била твърде сложна. Един ред тънки и нежни къдрици, завити по начина, който се нарича „похитено сърце“, увенчаваха челото и докосваха корена на една грамада от коси, опънати назад към тила, докато два огромни въздушни кичура, разчесани и бухнати с резки, бързи удари на гребена, избуяваха отстрани на бузите и нежно ги отсеняха. Възел от извезани с чер кехлибар панделки красеше тежкия кок, завит на тила. Косите бяха една от големите гордости на маркизата и стигаха за всякакъв вид прически, без да става нужда да се прибягва към допълнителни кичури или изкуствени плитки, поради която причина госпожата охотно допускаше при себе си дами и кавалери в часа, когато камериерките й гласяха косите.

Шията със своя загладен и окръглен рисунък отвеждаше погледа към много белите и заоблени рамене, които полукръглият изрез на пазвата оставяше открити, и там, сред пълнотата, се вдлъбваха две съблазнителни трапчинки. Под натиска на банелите гръдта се стремеше да приближи своите полукълба, които ласкателите, поетите, съчинителите на мадригали и на сонети упорстваха да наричат „братята врагове“, макар че те прекомерно често се одобряваха, по-милозливи в тая насока, отколкото братята отшелници в Тиванската пустиня.

Една кордела от черна коприна висеше на шията на маркизата и като минаваше през едно рубинено сърце, поддържаше малък кръст от скъпоценни камъни, сякаш нарочно поставен там, за да отблъсва езическата чувственост, събудена от всички тези изложени прелести, и да брани от нечестиви желания преддверията на тая гръд, лошо укрепена само с една крехка защитна стена от дантела.

Над фуста от бял атлаз госпожа дьо Брюйер носеше една рокля от тъмногранатова коприна, обшита с черни панделки и обнизана с чер кехлибар, на която маншетите бяха широко и високо завърнати като железните ръкавици на въоръжени рицари.

Жана, една от камериерките на маркизата, поднесе кутията с изкуствените бенки, последното допълнение към премяната, необходимо в ония времена за всяка жена, която искаше да мине за изискано облечена. Госпожа дьо Брюйер сложи една край ъгълчето на устата и дълго търси място за другата, тази, която наричаха „убийца“, понеже и най-недостъпните храбреци получават от нея удари, които не могат да предвардят. Камериерките, сякаш разбирайки колко съдбоносно е това решение, стояха неподвижни и сдържаха дъха си, за да не смутят гиздолюбивите размишления на господарката си. Най-сетне колебаещият се пръст се спря и една точица от тафта, черна звезда върху един небосвод от белина, опръска като белег от рождение горната част на лявата гръд. На езика на галантните йероглифи това означаваше, че до устата може да се стигне само ако се мине през сърцето.

След един последен поглед във венецианското огледало, наведено над тоалетната масичка, маркизата се изправи, доволна от себе си, и направи няколко крачки из стаята. Но скоро се смисли, забелязвайки, че й липсва нещо, и се върна, за да извади от едно ковчеже крупен кръгъл часовник, едно нюрнбергско яйце, както се казваше тогава, причудливо емайлирано в различни цветове, изпъстрено със ситни брилянти и окачено на една верига, която маркизата закопча за пояса си до едно малко ръчно огледало в рамка от позлатено сребро.

— Госпожата днес е съвършенство! — обади се Жана с гальовен глас. — Прическата подчертава най-хубавото в чертите й, а роклята й стои до немай-къде добре.

— Намираш ли? — отговори маркизата, провличайки думите с разсеяна нехайност. — На мене, напротив, ми се струва, че съм грозна до смърт. Под очите ми има сенки, а този цвят ме прави пълна… Дали да сложа черно? Как мислиш ти, Жана? Черното изтънява…

— Ако госпожата желае, ще й подам роклята от тафта с цвят на дроздова опашка или оная с цвят на зряла слива, това е работа за един миг; но аз се боя, че госпожата ще развали един твърде успешен тоалет.

— Тогава ти ще бъдеш виновна, Жана, ако обърна амурите в бягство и ако не събера тази вечер своята жътва от сърца. Много свят ли е поканил маркизът на тази комедия?

— Множество пратеници препуснаха в различни посоки. Няма как обществото да не бъде многобройно: ще дойдат от всички околни замъци. Поводите за развлечение са тъй редки в този край!

— Наистина — рече маркизата, въздишайки — живеем в една ужасна оскъдица на удоволствия!… А тези комедианти ти видя ли ги, Жана? Има ли измежду тях млади, с хубава външност и кавалерска осанка?

— Не бих могла да кажа много нещо на госпожата — тези люде имат по-скоро маски, отколкото лица: белилото, гримът и перуките им придават блясък под светлината на свещите и ги правят такива, каквито всъщност не са. Но все пак ми се стори, че имаше един, който никак не е опърпан и се прави на кавалер; той има красиви зъби и доста добре сложен крак.

— Това трябва да е любовникът, Жана — рече маркизата. — За тия роли винаги избират най-хубавото момче в трупата; защото би било непристойно да изливаш ласкателства с някой нос като зурна или да се хвърляш върху кривоногите си колене, за да направиш любовно признание.

— Това би било наистина подло — отвърна, смеейки се, прислужницата. — Съпрузите могат да бъдат, каквито са си, но любовниците трябва да са безупречни.

— Затова имам слабост към тия театрални прелъстители, с винаги цъфтяща реч, които знаят да подбуждат красиви чувства, които примират в нозете на някоя безчовечна, викат небесата за свидетели, проклинат съдбата, измъкват шпагите си, за да си прободат гърдите, изригват огньове и пламъци като вулкани от любов и казват такива неща, които могат да опиянят и най-студената добродетел. Техните речи приятно ми гъделичкат сърцето и понякога ми се струва, че са отправени към мене. Даже често строгостите на дамата ме правят нетърпелива и в себе си аз я хокам, дето кара да чезне и да се топи от мъка един такъв безукорен любовник.

— Да, защото госпожата има добро сърце — отвърна Жана — и не търпи да гледа как страдат другите. А пък аз съм с по-жесток нрав и би ме забавлявало да видя някой не на шега да си умре от любов. Красивите речи не ме убеждават.

— Да, тебе все ти трябва нещо положително, Жана, и духът ти е малко затънал във вещественото. Ти не четеш като мене романи и театрални пиеси… Не ми ли каза преди малко, че любовникът на трупата бил хубаво момче?

— Госпожа маркизата може сама да прецени — рече прислужницата, която стоеше права до прозореца. — Той тъкмо пресича двора, сигурно отива в зимния цветарник, където издигат театъра.

Маркизата се приближи до стъклото и видя Леандър, който вървеше със ситни стъпки, със замечтан вид, сякаш погълнат от някаква дълбока страст. За всеки случай той си слагаше тази меланхолична маска, която веднага възбуждаше любопитството на жените, защото отгатваха зад нея някаква сърдечна мъка, достойна за утешаване. Като стигна под балкона, той вдигна глава с едно уверено движение, което придаде на очите му особен блясък, и впери в прозореца поглед дълготраен, скръбен, натежал от безнадеждността на невъзможната любов, който в същото време изразяваше най-живо и почтително възхищение. Като забеляза маркизата, подпряла чело в стъклото, той свали шапката си до земята, та чак помете плочите с перото й, и поздрави с един от ония дълбоки поклони, каквито се правят само пред кралици или пред божества и които подчертават разстоянието от Емпиреята^[22] до нищото. Сетне наложи шапката си с изящно движение и с великолепно самообладание си възвърна нахалната надменност на кавалер, захвърлена за миг в нозете на красотата. Всичко беше чисто, точно и добре направено. Един истински велможа, изпечен в светския живот, отракан в двора, не би уловил по-добре оттенъците.

Поласкана от този едновременно сдържан и раболепен поздрав, който въздаваше на достойнството й всичко, каквото му се дължеше, госпожа дьо Брюйер не можа да се удържи да не отговори с едно леко кимване, съпроводено с едва доловима усмивка.

Тези знаци на благосклонност не убягнаха от вниманието на Леандър и от това вроденото му самодоволство крайно нарасна. Той не се усъмни нито за миг, че маркизата е влюбена в него, и склонното му към странности въображение започна да гради въз основа на това цял химеричен роман. Най-сетне щеше да се осъществи мечтата на живота му, най-сетне той щеше да изживее любовно приключение с една истинска голяма дама, в един почти владетелски замък, той, бедният провинциален комедиант, богат с дарования несъмнено, но който още не беше играл пред двора. Целият изпълнен с тия небивалици, той се чувстваше малко неразположен; сърцето му се издуваше до пръсване, гърдите му се разтягаха и щом репетицията свърши, той се прибра в стаята си и седна да пише една записчица в най-хиперболичен слог, която разчиташе по някакъв начин да изпрати на маркизата.

Тъй като всички участници в „Самохвалствата на капитан Матамор“ знаеха ролите си, представлението можеше да се състои веднага, щом пристигнеха поканените от маркиза гости.

Зимната градина, превърната в театрален салон, предлагаше твърде приятна за окото гледка. Сплитове свещи, закрепени по стените с разперени многоръки свещници, разпръсваха мека светлина, благоприятна за накитите на дамите, без това да вреди на сценичното внушение. Зад зрителите, върху стъпаловидно разположени талпи, бяха наредили портокалови дръвчета; листата и плодовете им, затоплени от мекия въздух в залата, изпускаха приятен нежен мирис, който се смесваше с благоуханията на мускус, на смирна, на амбра и на ирисова пудра.

На първия ред, съвсем близко до сцената, седнали в тежки кресла, блестяха Йоланда дьо Фоа, херцогиня дьо Монталбан, баронеса д’Ажемо, маркиза дьо Брюйер и други високородни особи, облечени с оня разкош и изящество, които са решени да не допускат поражения. Виждаха се само кадифета, атлази, извезани със сребро или със злато тъкани, дантели, сърма, диамантени токи, редове от бисери, висулките на скъпи обеци, възли от драгоценности, които трепкаха на светлините и мятаха палави искрици; да не говорим за още по-ярките искри, които хвърляха диамантите на очите. Дори в двора не би могъл да види човек по-блестящо събрание.

Ако Йоланда дьо Фоа не беше там, едно множество от смъртни богини щеше да хвърли в колебание някой Парне^[23], овластен да отсъди златната ябълка, ала нейното присъствие правеше безполезно всяко състезание. Всъщност тя не приличаше на снизходителната Венера, а по-скоро на дивата Диана. Младата благородничка притежаваше една жестока красота, едно неумолимо изящество, едно отчайващо съвършенство. Лицето й, продълговато и изтънчено, не изглеждаше ваяно от човешка плът, а сякаш беше издялано от ахат или от оникс — толкова чисти, невеществени и благородни бяха чертите му. Шията, изваяна и гъвкава като шията на лебед, извиваше девствена линия към едни малко неизпълнени още рамене и снежнобяла юношеска гръд, които изглеждаха неподвижни, защото не ги вълнуваха учестените удари на сърцето. Устните й, извити като лъка на ловджийката^[24], мятаха присмехулни стрели, дори когато оставаха неми, а сините й очи изпускаха студени мълнии, способни да смутят увереността и на най-самонадеяните. Независимо от това, привлекателността й беше непреодолима. Цялото й същество, дръзко сияещо, хвърляше на желанието предизвикателството на невъзможното. Никой мъж не би могъл да види Йоланда, без да се влюби в нея, но да бъдеш обичан от нея беше една мечта, която малцина си позволяваха да лелеят.

А как беше облечена тя? За да разкажем, би ни трябвало повече хладнокръвие, отколкото притежаваме. Дрехите плуваха около тялото й като облак светлина, сред който човек различаваше единствено самата нея. Струва ни се все пак, че гроздове от бисери бяха вплетени сред къдриците на русите й коси и искряха там като лъчите на нимба.

Зад дамите, на столчета и пейки, бяха насядали велможите и благородниците, бащи, съпрузи или братя на тези красавици. Някои от тях се навеждаха изискано над облегалките, шепнейки мадригал в някое снизходително ухо, други си вееха с кичурите пера на шапките си или стояха прави с ръка на хълбока, изпъчени така, че да се забележи и оцени красивата им осанка, и доволно оглеждаха събранието. Шумоленето на разговорите висеше като лека мъгла над главите и чакащите вече започваха да стават нетърпеливи, когато прозвучаха три тържествено отбити удара и мигновено се възцари тишина.

Завесата бавно се раздели и откри един градски площад, място неопределено, удобно за хитросплетенията и срещите на примитивната комедия. Декорите образуваха едно кръстовище, на което бяха разположени къщи с остри фронтони, с издадени напред горни кътове, с малки прозорци, зарешетени с олово, и комини, над които наивно се издигаха завъртулици дим и се сливаха с облаците на едно небе, което само с едно леко премитане не бяха успели да възвърнат към първоначалната му яснота. Една от тези къщи, на ъгъла на две улици, които се опитваха да се отдалечат в платното с отчаяно усилие за перспектива, имаше истинска врата и истински прозорец. Двете странични кулиси, които с върховете си достигаха ивица небе, тук-там овапцана с маслени петна, се радваха на същото предимство и дори едната от тях имаше балкон, където се изкачваха по невидима за зрителите стълба — приспособление твърде благоприятно за разговори, за гоненици и отвличания. Както виждате, театърът на нашата малка трупа беше добре обзаведен за времето си. Вярно е, че живописта на декорациите би се видяла на познавачите малко детинска и първобитна. Керемидите по покривите се хвърляха на очи с кресливия си червен цвят, листакът на дърветата пред къщите беше отровнозелен, а сините части на небето разстилаха над покривите един невероятен лазур; но тъй или иначе цялото създаваше у зрители с добра воля; задоволителна представа за градски площад.

Една редица от двайсет и четири свещи с грижливо почистени фитили хвърляше силна светлина върху тия честни стари декори, несвикнали на подобни празненства. При тази великолепна гледка над притихналата зала премина вълна от доволен шепот.

Пиесата започваше с една кавга между добрия еснаф Пандолф и дъщеря му Изабела, която под предлог, че е влюбена в някакъв рус момък, отказваше най-упорито да се омъжи за капитан Матаморос, любимец на бащата, и в тая й съпротива прислужничката й Зербина, добре възнаградена от Леандър, я поддържаше с нокти и със зъби. На оскърбленията, които й отправяше Пандолф, бързореката Субретка отвръщаше със сто лудории и го съветваше сам да се ожени за Матамор, щом го обича толкова. Що се отнася до нея, тя никога няма да допусне господарката й да стане жена на този безсъвестен тип, на това посмешище, на това плашило, годно да върши работа само в лозята. Разяреният добряк, който искаше да поговори насаме с Изабела, блъскаше Зербина, за да я вкара обратно в къщата, но тя отстъпваше с рамо на тласъците на стареца и си оставаше на мястото с едно тъй гъвкаво движение на гърдите, с една толкова жива извивка на бедрата, с едно така дяволито шумолене на фустите си, че и столична балерина не би могла да го направи по-добре. И при всеки безплоден опит на Пандолф тя се смееше и не я беше грижа, че устата й може да се стори някому голяма — със своите трийсет и два възточни бисера, още по-искрометни под светлините; смееше се тъй, че можеше да разведри дори Хераклитовото черногледство^[25]. Диамантени огънчета пламтяха в очите й, запалени от един пласт грим, положен под клепките. Карминовото червило ярко оживяваше устните й, а съвсем новите й фусти, направени от тафтата, подарена от маркиза, лъщяха с внезапни тръпки по чупките си и сякаш мятаха искри.

На тази игра ръкопляскаше цялата зала и господарят дьо Брюйер си казваше тихичко, че е проявил чудесен вкус, като е хвърлил око на този бисер измежду субретките.

Едно ново действащо лице се появи след това, като се озърташе наляво и надясно, сякаш се страхуваше да не го изненадат. Това беше Леандър, ужасът на бащите, на съпрузите, на настойниците, галеникът на съпругите, на дъщерите и на възпитаничките, с една дума — любовникът, онзи, за когото бленуват, когото чакат и когото търсят, който трябва да олицетвори обещанията на идеала, да осъществи мечтата на поемите, комедиите и романите, да бъде самата младост, страстта и щастието, да не споделя нито едно от проклятията на човечеството, да не изпитва никога нито глад, нито жажда, нито студ, нито страх, нито умора, нито болест — а винаги да бъде готов, нощем и денем, да въздиша, да гука любовни признания, да съблазнява дойките, да подкупва прислужничките, да се катери по въжени стълби, да измъква сабя в случаи на съперничество или на подла изненада; и всичко това да прави винаги прясно обръснат, добре причесан, изискан в бельото и в дрехите си, с примижали от нега очи, с извити като сърчице уста — като че ли е восъчна статуя, а не жив човек! Чудовищен занаят, който не може да бъде възнаграден достатъчно с любовта на всички жени.

Като забеляза Пандолфа там, където той разчиташе да срещне само Изабела, Леандър застина в една стойка, добре изучена пред огледалата и която, той знаеше, прекрасно подчертаваше предимствата на личността му: тялото облегнато на левия крак, десният леко прегънат, едната ръка на дръжката на шпагата му, другата галеща брадичката по такъв начин, че да блесне знаменитият пръстен с единствен камък; очите пълни с пламъци и нега, устата полуотворена в лека усмивка, която позволява да лъсне глечта на зъбите. Той наистина изглеждаше чудесно: костюмът му, освежен с нови панделки, ослепително бялото му бельо, кипнало между дрехата и панталона, тесните му обуща с високи токове, украсени с широка катарама — всичко допринасяше за вида на един съвършен кавалер. Също тъй пълен беше и успехът му пред дамите; дори присмехулната Йоланда съвсем не го намери за смешен. Като се възползва от тоя миг на няма игра, Леандър прехвърли над рампата прелъстителния си поглед и го спря върху маркизата с такова страстно и умоляващо изражение, което я накара да се изчерви въпреки волята си; после той премести погледа си върху Изабела, угаснал и разсеян, като че да покаже разликата между истинската любов и изобразяваното чувство.

При вида на Леандър яростта на Пандолф достигна крайно ожесточение. Той избута в къщата дъщеря си и Субретката, но не тъй бързо, че Зербина да не успее да пъхне в джоба си една записчица, надписана за Изабела, записчица, с която се измолваше една нощна среща. Младият човек, останал сам с бащата, го увери по най-учтив начин, че намеренията му са почтени и единственият му стремеж е да завърже най-свещения от възлите; че той е от благородно потекло, че се ползва с уважението на големи велможи, както и с известно доверие при двора, и че нищо, нито дори смъртта, не би могло да го отвърне от Изабела, която той обича повече от живота си — очарователни слова, които младото момиче слушаше с наслада, наведено от балкона си, като правеше на Леандър мили мънички знаци на съгласие. Но въпреки това медоносно красноречие Пандолф се кълнеше с упорито старческо пристрастие във всички богове, че господин Матамор ще бъде негов зет или в противен случай дъщеря му ще постъпи в манастир. И незабавно отиде да потърси нотариуса, за да приключи въпроса.

Красавицата все още беше на балкона, тъй като старецът бе заключил портата с две превъртания на ключа, и Леандър я заклинаше, за да бъдат избягнати подобни крайности, да се съгласи той да я отвлече и да я заведе при един познат отшелник, който не създавал мъчнотии за женитбата на младите двойки, възпрени в любовта си от властническа родителска воля. На което госпожицата, като признаваше, че не е безчувствена към пламенността на Леандър, скромно отговори, че човек дължи уважение на тези, от които е получил живота си, и че онзи отшелник може би няма всичките необходими качества, за да венчава людете. Но тя обеща да се съпротивява, колкото й стигат силите, и да се посвети на вярата по-скоро, отколкото да сложи ръката си в лапата на Матамор.

Влюбеният се оттегли, за да изкове оръжието си с помощта на някой си лакей, весел хитрец, личност богата на лукавства, уловки и военни хитрини поне колкото почтения Полиен^[26]. Вечерта той трябваше да се върне под балкона и да разкаже на любимата си какво е успял да свърши.

Изабела затвори прозореца си и Матамор с присъщото му чувство за навременност и непредвиденост изскочи на сцената. Неговото отдавна очаквано появление има бляскав успех. Този предпочитан герой имаше дарбата да разсмее и най-навъсените.

Макар че нищо не го принуждаваше към такива бурни действия, Матамор разтвори невероятния си пергел и като правеше крачки от по шест стъпки, подобно на ония поетически размери, за които говори Хораций^[27], стигна до свещите и застана там в една наперена, обидна и предизвикателна стойка, като че искаше да хвърли ръкавица за двубой на цялата зала. Той сучеше мустака си, въртеше грамадни очи, трепкаше с ноздри и дишаше тежко и страшно, сякаш се задушаваше от ярост за някакво оскърбление, което заслужаваше в ответ унищожението на целия човешки род.

За този тържествен случай Матамор беше измъкнал от дъното на раклата си едно почти ново одеяние, което той обличаше само в особени дни; гущероподобната му мършавина още повече изтъкваше комичната чудноватост и по испански преувеличената безподобност на този костюм. Той се състоеше от един жакет, издут като броня и набразден от веревни ивици, последователно жълти и червени, които се събираха в една редица от копчета, подобно на мертеци от билото на покрив, обърнати наопаки. Триъгълната предница на дрехата се спускаше ниско под корема. Ръбовете и извивките под мишниците бяха украсени с изпъкнали плъстени ивици в същите цветове; браздулици, подобни на деругите по дрехата, описваха странни спирали около ръкавите и крачолите, като придаваха на ръцете и на кълките му смешния вид на шарени пискуни. Ако някому хрумне да обуе петел с червени чорапи, той ще добие представа за пищялките на Матамор. Върху обущата му с червени цепки се разтваряха като зелки огромни жълти пискюли; жартиери със свободно висящи краища стягаха над коляното нозете му, лишени от прасци като кокилестите крака на жерава. Една плисирана яка върху подложка от картон, чиито колосани гънки рисуваха една поредица от осмици, обкръжаваше врата му и го принуждаваше да си повдига брадичката — едно движение, подходящо за нахалността на ролята. На главата си той имаше нещо като шапката на Анри IV с подвита от единия край периферия и увенчана с гребен от червени и бели пера. Един плащ, нарязан като опашката на рак и съшит от дребни парчета със същите цветове като останалите части на костюма, се вееше зад раменете му, смешно надигнат от една огромна сабя с толкова тежка дръжка, че сама виреше острието й. На върха на този дълъг меч, на който можеха да се нанижат десет души сарацини, висеше една розетка, изящно изработена от много тънки медни жички, която представляваше паяжина — доказателство за твърде рядката употреба на това страшно бойно сечиво. Онези измежду зрителите, които имаха силни очи, биха могли да различат дори мъничкото металическо насекомо, увиснало с пълно спокойствие на края на нишката си, тъй като е сигурно, че няма да бъде смутено в работата си.

Следван от своя лакей Скапен, комуто острието на сабята всеки миг можеше да избоде окото, Матамор измери два-три пъти сцената с крачките си, като тропаше с токове, дърпаше шапката си надолу до веждите и правеше сто смешни пантомими, които караха зрителите да припадат от смях. Най-сетне той спря и като застана пред рампата, начена една пълна с лъжи, преувеличения и самохвалства реч, която би могла да докаже на начетените, че авторът на пиесата е чел „Miles gloriosus“ на Плавт^[28], родоначалника на всички Матамори. Ето приблизително съдържанието на тази реч:

— За днес, Скапен, благоволявам да оставя моята убийца няколко мига в ножницата и да предоставя на лекарите грижата да населяват гробищата, на които аз съм главният доставчик. Когато човек е свалил от престола като мене персийския шах, измъкнал за брадата му Арморабахин^[29] от неговия стан и с другата си ръка убил десет хиляди души неверници турци, съборил с един ритник стените на сто крепости, предизвикал на двубой съдбата, одрал кожата на сполуката, изгорил бедата, оскубал като гъсе орела на Юпитер^[30], който отказа да се яви на дуел, когато го повиках, понеже се боеше от мене повече, отколкото от Титаните^[31]; когато човек си е палил огнивото с небесните мълнии, изтърбушил небето с острието на мустака си — позволено му е най-сетне, казвам аз, да си разреши малка почивка и да се позабавлява. Между впрочем подчинената вселена вече не оказва никаква съпротива на храбростта ми и парката Атропос^[32] ми съобщи, че е изпратила ножиците си на точиларя, тъй като са се нащърбили да режат нишките на съдбите, които жънеше моят меч. Така че, Скапен, трябва да сдържам с две ръце мъжеството си, да прекратя временно дуелите, войните, сечите, опустошенията, ограбването на градове, битките гърди срещу гърди с великаните, убийствата на чудовища по примера на Тезей и на Херкулес^[33], с които обикновено запълвам времето си и залъгвам свирепия глад на неукротимата си храброст. Аз си почивам. Нека смъртта си отдъхне! Но в какви развлечения прекарва отпуските и ваканциите си господин Марс, който между впрочем е съвсем дребна риба в сравнение с мене? В белите и румени обятия на госпожа Венера, която като богиня с добро разумение предпочита военните пред всички други мъже, изпълнена с презрение към своя куц съпруг — рогоносец^[34]. Ето защо аз благоволих снизходително да се очовеча и като забелязах, че Купидон^[35] не дръзваше да метне златовърхата си стрела срещу един юнак от моя калибър, аз му кимнах лекичко, за да го насърча. Дори, за да може жилото му да проникне дълбоко в това доблестно лъвско сърце, аз разголих тази желязна ризница, направена от пръстените, които са ми дарявали богини, императрици, кралици, инфанти, принцеси и високопоставени дами от целия свят, мои знаменити любовници, и чиято магическа закалка ме предпазва и в най-дръзновените ми безразсъдства.

— Това означава — рече лакеят, който беше слушал тази мълниеносна тирада с всичките външни белези на едно крайно напрежение на ума, — доколкото мойто слабо разумение може да постигне едно така дивно обучено в риториката, толкова разкрасено с подходящи изрази и пищни азиатически метафори красноречие, че ваше храбрейшо господство изпитва страстно влечение към някоя розова пъпчица от този град; alias^[36], че вие сте влюбен като всеки прост смъртен.

— Вярно — отвърна Матамор с нехайно и величаво, добродушие, — ти тури пръста право в раната; за един лакей не ти липсва досетливост. Да, аз си признавам недъга да съм влюбен; но не се бой, че той ще размекне смелостта ми. Това може да се случи със Самсона^[37], да се остави да го острижат, или с Алкида^[38] — да преде с хурката. Далила не би посмяла да ми докосне нито един косъм. Омфала щеше да ми сваля ботушите. При най-малкия знак на бунт бих я накарал да стърже върху масата калта от кожата на немейския лъв^[39] като от някое испанско наметало… Да, през свободното ми време ми хрумна тази мисъл, унизителна за едно велико сърце. Аз победих наистина човешкия род, но премахнах само половината му. Жените поради слабостта си се изплъзват от моето господство. Не би било пристойно да им сека главите, да им режа ръце и крака, да ги разцепвам на две до пояса, както си имам навика да го правя с мъжките си врагове. Всичко това са воински грубости, които вежливостта отхвърля. Стигат ми завладяването на сърцата им, доброволното предаване на душите им, ограбването на добродетелта им. Вярно е, че аз си подчиних по тоя начин по-голям брой жени, отколкото са песъчинките в морето или звездите по небето, че мъкна след себе си четири сандъка, пълни с любовни писма, нежни записчици и послания, и че спя върху дюшек, направен от черните, кестеняви, руси и червенокоси къдрици, които и най-срамежливите от тях пожертваха за мене. Сама Юнона ми правеше мили очи, което аз отблъснах, защото нейната безсмъртност е малко прекалено зряла за мен, ако и да подновява тя девствеността си всяка година в аязмото Канатос^[40]. Но всички тия победи аз ги смятам за поражения и съвсем не желая такъв лавров венец, от който липсва макар и само едно листче — той ще опозори челото ми. Очарователната Изабела се осмелява да ми противостои и макар че всяко дръзновение е добре дошло за мене, аз не мога да понеса такова нахалство и искам тя самата да ми поднесе върху сребърно блюдо златните ключове на сърцето си — на колене, с разпуснати коси, молеща за милост и пощада. Върви да подканиш тази крепост да се предаде! Разрешавам три минути за мислене: и докато чакам, пясъчният часовник ще трепери в ръцете на ужасеното време!

И като рече това, Матамор се изпъчи в една невероятно ъгловата стойка, още по-смехотворна поради изключителната му мършавина.

Прозорецът остана затворен пред подигравателните подкани на лакея. Уверен в здравината на стените си и като не се страхуваше, че могат да пробият дупка в тях, гарнизонът, съставен от Изабела и от Зербина, не даде никакъв знак на живот. Матамор, който не се учудваше от нищо, се учуди обаче на това мълчание.

— Сангре и фуего^[41]! Земя и небеса! Гръм и мълнии! — провикна се той и космите над горната му устна настръхнаха като въсите на сърдит котарак. — Тия повлекани не мърдат и колкото пукнали кози. Нека развеят знамето и да бият бой за предаване или аз ще гътна къщата с едно чукване на пръста! И добре ще бъде сторено, ако жестокото създание остане смазано под развалините. Как ти, Скапен, приятелю мой, си обясняваш тази дива хирканийска защита срещу моите чарове, които, както е известно, нямат никакви съперници на това направено от пръст и вода кълбо, нито дори на Олимп от боговете обитаван?

— Аз си я обяснявам съвсем естествено. Някой си Леандър, по-малко красив от вас без съмнение, но не всички имат добър вкус, е влязъл в преговори с обсаденото място; вашата доблест атакува една превзета вече крепост. Вие прелъстихте бащата, Леандър прелъсти дъщерята. Това е то.

— Леандър ли каза? О, не повтаряй вече това вдъхващо гнус и гнусливо име или аз в гнева си ще откача слънцето, ще избода окото на луната и като хвана земята за двата края на оста й, ще я раздрусам тъй, че ще предизвикам някое потопоносно извержение, като ония с Ной^[42] или с Огигес^[43]! Да ухажва под носа ми Изабела, дамата на моите мисли! О, вреден лъскачо, развратнико, годен само за бесилката, женоугодни нехранимайко, къде си, за да ти разчекна муцуната, да ти нарежа кръстове по лицето, да те набуча на шиш, да те набуча със сланинка, да те направя на решето, да те изкормя като пиле, да ти разпилея червата, да те стъпча, да те хвърля на кладата и да разпръсна пепелта ти! Ако ти се появеше тъкмо в кипежа на моя бяс, само гръмотевиците от ноздрите ми щяха да те отпратят отвъд световете сред първичните огньове. Тъй високо ще те подхвърля аз, че никога няма да паднеш обратно! Да слагаш пръти в колата ми! Аз сам изтръпвам от мисълта за злините и бедствията, които подобна дързост може да свали връз главата на бедното човечество! Не бих могъл да накажа по достойнство такова престъпление, без да строша с трясъка от удара си цялата планета. Леандър съперник на Матамор! В името на Махом и на Тербаган^[44]! Ужасените думи се стъписват и отказват да изразят подобна нелепост. Човек не може да ги съедини една с друга; те вият от ужас, когато ги хващат за шиите, за да ги приближат една към друга, защото знаят, че ще си имат работа с мене, ако си разрешат такава волност. Отсега и занапред Леандър — о, език мой, прости ми, дето те накарах да произнесеш това позорно име — може да се смята за покойник и може да върви да си поръча паметник у каменоделеца, стига да имам великодушието да му разреша погребални почести.

— В името на Дианината кръв! — извика лакеят. — За вълка говорим, а той иде в кошарата! Ето го господин Леандър, тъкмо пресича с отмерени стъпки площада. Вие хубавичко ще му кажете какво мислите за него и срещата на две толкова горди доблести ще бъде едно великолепно зрелище; защото няма да скрия от вас, че измежду майсторите на шпагите и учителите по фехтовка в града този благородник се ползва с името на твърде добър боец. Измъквайте сабята от ножницата; колкото до мене, аз ще вардя, докато се сражавате, да не би стражниците да ви обезпокоят.

— Само искрите от нашите шпаги ще ги накарат да си плюят на петите: те няма да посмеят, безделниците, да влязат в този кръг от пламъци и кръв. Остани близко до мене, добри ми Скапен; ако случайно бъда досадно засегнат с някоя крупна драскотина, ти ще ме поемеш в обятията си — отговори Матамор, който обожаваше да бъде прекъсван в дуелите си.

— Застанете юначно пред него — рече лакеят, като блъскаше господаря си — и му преградете пътя.

Виждайки, че няма начин да се измъкне, Матамор нахлузи шапката си чак до очите, засука мустак, сложи ръка на дръжката на грамадната си сабя и тръгна към Леандър, като го измери с поглед от главата до петите, колкото можеше по-дръзко; но това си беше чисто перчене, защото се чуваше как тракат зъбите му и се виждаше как треперят и се люшкат тънките му крака, като тръстики под северния вятър. Оставаше му само една надежда — да уплаши Леандър с гръмотевиците на гласа си, със заплахи и фанфаронства; зайците често се крият в лъвски кожи.

— Господине, известно ли ви е, че аз съм капитан Матамор, принадлежащ към прочутия дом Куерно де Корнасан и свързан с не по-малко знаменитата фамилия Ескобомбардон де ла Папиронтонда? По майчина линия аз произлизам от Антей^[45].

— Е, излезте право от луната, ако това ви забавлява — отговори Леандър, като пренебрежително повдигна рамене. — Какво ми влизат в работа тези измислици!

— Огън и пламък, господине! Ей сегичка ще ви влязат! Още има време, очистете площада и аз ще ви пощадя. Трогва ме младостта ви. Погледнете ме хубавичко. Аз съм ужасът на вселената, приятелят на Безносата, ангелът хранител на гробарите; отдето мина, след мене никнат кръстове. Сянката ми едва се осмелява да ме следва — в толкова опасни места я водя аз. Ако влизам някъде, пробивам си отвор в стената; ако излизам отнякъде, то е под триумфална арка; ако пристъпя напред, то е, за да ударя със сабята си; ако отстъпя, то е, за да избия сабята на другия; когато лягам, постилам врага си върху бойното поле; ако преминавам някоя река, тя е кървава и сводовете на моста са направени от ребрата на противниците ми. Аз се втурвам с наслада сред побоищата, за да убивам, да посичам, да режа, да кълцам каквото ми попадне с върха и с острието, да пробождам до дъно. Аз хвърлям конете във въздуха заедно с ездачите им, аз чупя като сламчици гръбнаците на слоновете. На пристъп срещу крепост аз се изкатервам по стените с помощта на две шила и пъхам ръката си в гърлата на топовете, за да измъкна оттам гюллетата… Само вятърът от сабята ми събаря батальоните като снопи по хармана. Когато Марс ме срещне на някое бойно поле, той бяга, уплашен да не го убия, макар и да е бог на войната. Най-сетне аз раздавам смут, аз съм Аптекарят на смъртта, храбростта ми е толкова голяма и ужасът, който вдъхвам, е такъв, че до ден-днешен съм виждал храбреците само откъм гърба.

— Е, добре, сега ще видите едного в лицето — рече Леандър, като залепи на един от профилите на Матамор такава страшна плесница, че невероятното й сценично ехо прозвуча чак до дъното на залата. Горкият човечец се завъртя около носа си и едва не се катурна; една втора плесница, силна колкото първата, само че залепена за другата буза, му възвърна устойчивостта.

Докато ставаше това, Изабела и Зербина бяха се появили отново на балкона. Лукавата Субретка се превиваше от смях, а господарката й приветливо кимаше на Леандър. В дъното на площада се зададе Пандолф, придружен от нотариуса, и облещил очи от изненада, разперил и десетте пръста на ръцете си, гледаше как Леандър бие Матамор.

— Черупки от крокодил и рога на носорог! — ревна фанфаронът. — Гробът ти зее, вагабонтино, безсрамнико, страхопъзльо неден, и аз ще те натикам там. По-леко щеше да ти се размине да беше дърпал мустаците на тигрите и опашките на змиите в индийските лесове. Да дразниш Матамор! Плутон^[46] с двузъбата си вила не би дръзнал подобно нещо. Аз ще го лиша от владичеството на ада и ще заграбя Прозерпина^[47]. Хайде, убийцо моя, излез, покажи се, блесни на слънцето и нека твоята мълния си избере за ножница корема на тоя наглец! Аз съм жаден за кръвта му, за мозъка му, за карантията му и ще му изтръгна душичката през зъбите!

Докато говореше това, Матамор опъваше жили, въртеше очи, цъкаше с език и правеше чудовищни усилия да изтегли непокорното оръжие от ножницата. Реки от пот течаха от него, но благоразумната убийца днес искаше да си седи у дома, без съмнение за да не потъмнее блясъкът на излъсканата й стомана от влажния въздух.

Като му дотегна да гледа тези комични гърчения, любовникът с един ритник търколи самохвалкото чак на другия край на сцената и си тръгна, след като поздрави Изабела с изискана изящност.

Паднал по гръб, Матамор риташе с мършавите си крайници като обърнат скакалец. Когато с помощта на лакея си и на Пандолф се изправи на крака и се увери, че Леандър си е отишъл, той се развика със задъхан и сякаш насечен от ярост глас:

— За бога, Скапен, огради ме с железни колове, пукам от бяс, ще избухна като бомба! И ти, вероломно острие, което предаде господаря си във върховния миг, така ли ми се отплащаш ти, загдето всякога съм те поил с кръвта на най-гордите вождове и на най-храбрите дуелисти! Аз не знам защо още не съм те строшил о коляното си на хиляда парчета като подла предателка и клетвопрестъпница; но може би ти си поискала да ми втълпиш, че истинският воин винаги трябва да бъде в кипежа на борбата, а не да се разнежва и забравя в някоя любов на Капуа^[48]. И действително тази седмица аз още не съм обърнал в бягство нито една орда, не съм победил нито морско чудовище, нито дракон, не съм доставил на смъртта редовната й дажба от трупове и мечът ми е ръждясал: ръжда на срама, спойка на безделието! Пред очите на собствената ми изгора този невеж младок се подиграва с мен, обижда ме и ме предизвиква. О, дълбок урок! Философична поука! Нравствена притча! От днес нататък ще убивам по двама-трима души преди закуска, за да съм сигурен, че сабята ми ще се движи свободно в ножницата си. Напомняй ми!

— Леандър трябва само да се върне — рече Скапен. — Да бяхме опитали всички заедно да изтеглим от канията тази страшна стомана?

Матамор се подпря на един камък, Скапен стисна с две ръце предпазната яка на сабята, Пандолф се хвана за лакея и нотариусът за Пандолф — и след няколко юнашки дръпвания острието се поддаде на силата на тримата палячовци, които се претърколиха на една страна, мятайки петала във въздуха, докато фанфаронът падна от другата нагоре с краката, все още държейки с две ръце ножницата на дамаскинята.

Той скочи веднага на крака, взе сабята и рече високопарно:

— Свършено е с Леандър! Той няма друга възможност да избегне смъртта, освен да се изсели на някоя далечна планета. И вдън земята да потъне, аз ще го измъкна на повърхността, за да го пронижа с меча си, стига да не се е превърнал вече в камък под моя смразяващ и медузиански поглед^[49].

Въпреки тази несполука и капка съмнение не замъгли вярата на упорития старец в юначеството на Матамор и той настоя да осъществи глупашката си мисъл да подари на дъщеря си за съпруг този великолепен властелин. Изабела започна да плаче и говори, че предпочита манастира пред подобен брак; Зербина защити с всички сили красивия Леандър и се закле в целомъдрието си — о, каква клетва! — че тази сватба няма да стане. Матамор приписа тоя леден прием на известно излишество от свенливост, понеже знайно е, че у благовъзпитаните особи страстта не обича да си открива лицето. Между другото той още не бе започнал ухажванията си, още не беше се показал в пълния си блясък, подражавайки на Юпитер в скромността му пред Семелея^[50], която настоявала да види божествения си любовник в пълното великолепие на неговата мощ, но в мига, когато той й се явил, изгоряла и се превърнала в купчина пепел.

Без да слушат повече, двете жени си влязоха в къщата. Матамор, който искаше да мине за изискан любовник, изпрати лакея си да потърси китара, после подпря крак в един камък и започна да гъделичка корема на инструмента, за да го разсмее. Сетне той замяука един куплет от сегидиля^[51] на андалуски с такива чудновати извивки, с такива странни задъхвания в гръкляна, с такива невъзможни запеви, сякаш това беше серенадата на Раминагробис^[52] под водосточната тръба на бялата котка.

Едно ведро вода, лиснато от Зербина под коварния предлог, че полива цветята, не можа да угаси музикалния му бяс.

— Това са сълзи на умиление и на разнежване, капнали от красивите очи на Изабела — рече Матамор. — У мене героят съжителства с виртуоза, аз въртя лирата не по-зле от сабята.

За зла беда звуците на тази серенада разтревожиха Леандър, който бродеше недалеч оттук, и той се появи отново. Възмутен, че това чучело си позволява да свири под балкона на любимата му, той изтръгна китарата от ръцете на оглупелия от страх Матамор, перна го с нея тъй силно по темето, че корубата на инструмента изпраска и фанфаронът подаде глава през дупката, стегнат през врата като в някаква китайска канга^[53]. Без да изпуска дръжката на китарата, Леандър започна да дърпа клетия Матамор насам-нататък с резки и неочаквани тласъци, като го блъскаше в кулисите или го изтикваше толкова близко до свещите, че можеше да го опърли на тях — и всичко това съставляваше една колкото смешна, толкова и живописна театрална игра. След като се позабавлява на воля, той го пусна внезапно и Матамор се просна по корем на земята. Представете си какъв вид имаше в това положение нещастникът, който сякаш носеше на главата си цяла готварска печка!

Но бедите му не свършиха дотук. Лакеят на Леандър, широкоизвестен с плодоносното си въображение, беше пуснал в ход разни военни хитрости, за да попречи на брака между Изабела и Матамор. Подучена от него, някоя си Доралиса, голяма хитруша и не особено строга в нравите си, се появи на сцената, придружена от един брат-побойник, представляван от Тирана, който се беше въоръжил с най-свирепото си изражение и криеше под мишниците си две дълги саби, пресичащи се в застрашителен свети андреевски кръст^[54]. Госпожицата се оплака, че е озлочестена от почтения Матаморос и изоставена от него заради Изабела, щерката на Пандолф — обида, която изисква кърваво обезщетение.

— Изпроводете по-бърже в преизподнята този главорез — рече Пандолф на бъдещия си зет. — За вашата несравнима храброст, която няма да изплашат и цял стан сарацини, това ще бъде просто игра.

Със свито сърце и след хиляди забавни превземки Матамор най-сетне зае бойна стойка, но трепереше като тополка и дуелистът, братът на Доралиса, изби шпагата от ръцете му още при първия удар на стоманените остриета, започна да го налага с плоската страна на сабята си, докато го накара да вика за милост.

Като връх на смехориите, появи се и госпожа Леонарда, облечена като испанска дуеня, която бършеше с една широка кърпа кукумявките си очи, изпускаше въздишки, способни да покъртят и камъните, и размахваше под носа на Пандолф едно обещание за женитба, под което бе завъртян подправеният подпис на Матамор. Нова буря от удари се изсипа върху главата на нещастника, изобличен в толкова заплетени вероломства, и той единодушно бе осъден да се омъжи за Леонарда като наказание за всичките си лъжи, самохвалства и подлости. Пандолф, отвратен от Матамор, вече не виждаше затруднения да даде ръката на дъщеря си на Леандър, съвършения благородник.

Тази театрална шега, одушевена от играта на актьорите, получи, горещи ръкопляскания. Мъжете намериха, че Субретката е очарователна, жените отдадоха дължимото на миловидното благоприличие на Изабела, а Матамор събра всеобщо одобрение; трудно беше да си представи човек комедиант, който телесно да бъде по-пригоден за такова амплоа, да има по-ярко чувство за невероятното, по-своеобразна и по-непредвидена пластичност. Хубавите дами се възхищаваха от Леандър, макар и кавалерите да го намираха малко надут и самомнителен. Такова впечатление той правеше навсякъде и откровено казано, и не желаеше да прави друго, тъй като беше много по-загрижен за особата си, отколкото за дарованието си. Красотата на Серафина не остана без обожатели и не един млад благородник, рискувайки да причини неудоволствие на хубавата си съседка, се закле в мустаците си, че Серафина е наистина прелестна.

Сигоняк, застанал зад една кулиса, беше се наслаждавал с упоение от играта на Изабела, макар че на няколко пъти усети в сърцето си ревност към нежния гласец, с който тя отговаряше на Леандър. Той още не беше привикнал към тази престорена театрална любов, която често пъти скрива дълбоки омрази или действителни близости. Поради това, когато пиесата свърши, той честити на младата актриса някак пресилено, което тя усети, но лесно отгатна причината.

— Вие играете ролята на влюбена така възхитително, Изабела, че човек би могъл да го вземе за истина.

— Нали това ми е занаятът? — отговори младото момиче, като се усмихваше. — Директорът тъкмо за това ме е и взел в трупата си.

— Без съмнение — рече Сигоняк, — но как искрено влюбена изглеждахте вие в този самомнителен глупец, който знае само да се зъби като някой пес, когато го закачат, да си опъва прасците и да показва красивия си крак!

— Ролята изискваше от него да бъде такъв; нима трябваше да стои на сцената като пън с неприятно и тръпчиво изражение на лицето? Или може би аз не запазих достатъчно скромността на момиче от добро семейство? Ако е така, кажете ми го, аз ще се поправя.

— О, не. Вие бяхте една свенлива госпожица, възпитана в благонравие, и нито дума не би могло да се каже в порицание на вашата игра, която беше тъй вярна, тъй правдива и тъй благоприлична, че човек би могъл да я сбърка с вашата истинска природа.

— Скъпи бароне, ето че угасиха и лампите. Всички си отидоха и ние рискуваме да останем на тъмно. Наметнете върху раменете ми този плащ и бъдете така добър да ме заведете до моята стая.

Сигоняк се справи не съвсем несръчно с този нов за него занаят да бъде cortejo^[55] на една театрална дама, макар и ръцете му да трепереха леко, след което двамата напуснаха залата, където вече нямаше никой.

Зимният цветарник беше разположен на известно разстояние от замъка, малко вляво, сред купчина големи дървета. Задната фасада, която се виждаше оттук, не беше по-малко великолепна от парадната. Тъй като паркът се намираше на по-ниско равнище, отколкото предната градина на замъка, вътрешната фасада се разгъваше над една тераса, украсена с парапет от тумбести каменни перила, върху който на равни разстояния се издигаха подставки с големи бели и сини фаянсови вази, където растяха декоративни храсти и цветя, последните за годината.

Една стълба с парапети от двете страни слизаше към парка, като разчупваше подпорната стена на терасата, която беше иззидана от големи тухлени плоскости; обкръжени с каменни рамки. Този градеж имаше твърде величествен вид.

Може би имаше вече девет часа. Месечината беше изгряла. Леката пара, подобно на прозрачно сребриста тъкан, само омекотяваше очертанията на предметите, но не ги размазваше. Виждаше се чудесно фасадата на замъка, където няколко прозорци бяха озарени отвътре с червеникав блясък, докато други стъкла, лизнати от лъчите на нощното светило, лъщяха рязко като рибени люспи. При това осветление розовият цвят на тухлите добиваше един безкрайно нежен люляков оттенък, а каменните цокли ставаха бисерносиви. Върху новите плочи на покривите като върху излъскана стомана се плъзгаха бели отражения, а черната дантела на гребените остро се изрязваше връз млечната прозрачност на небето. Капки светлина падаха по листата на храстите, отскачаха от глечта на вазите и осяваха с разпилени диаманти моравата, която се простираше пред терасата. Ако човек погледнеше в далечината — една също тъй вълшебна гледка, — откриваше алеите на парка, които се губеха като пейзажите на Райския Бройгел^[56], в разтапящи се синкави мъглявини, сред които понякога просветваше в далнината посребреният блясък на мраморна статуя или на някой водоскок.

Изабела и Сигоняк се изкачиха по стълбата и очаровани от красотата на нощта, се разходиха няколко пъти напред-назад по терасата, преди да се приберат в стаите си. Тъй като мястото беше открито и се виждаше от целия замък, тази нощна разходка с нищо не разтревожи свенливостта на младата актриса. Между впрочем баронът беше твърде плах и това я успокояваше, а тя, макар и да играеше родите на наивка, бе видяла и чула твърде много любовни истории, за да не знае, че уважението е същността на истинското чувство. Сигоняк не й бе направил открито признание, но тя усещаше, че той я обича, и не се боеше, че може да извърши някаква оскърбителна за благонравието й постъпка.

С онова очарователно смущение на започващата любов тази млада двойка, която се разхождаше на лунна светлина ръка за ръка, сред един пуст парк, си говореше за най-незначителните неща на тоя свят. Ако ги дебнеше някой, щеше да остане изненадан да чуе само най-общи приказки, бледи разсъждения, изтъркани от употреба въпроси и отговори. Но ако и думите да не откриваха някаква тайна, то трепетът на гласовете, развълнуваните нотки, мълчанието, въздишките, тихият и доверителен мълвеж на разговора — всичко издаваше дълбоката замисленост на душите.

Покоите на Йоланда, в съседство с жилището на маркизата, гледаха към парка. И тъй като красивата млада благородничка, след като жените й я бяха разсъблекли, стоеше пред прозореца си и съзерцаваше как месечината облива с блясък старите дървета, тя забеляза Изабела и Сигоняк да се разхождат по терасата, съпроводени само от сенките си.

Разбира се, високомерната Йоланда, горда като богиня, каквато всъщност беше, изпитваше само пренебрежение към бедния барон Сигоняк, пред когото бе профучавала понякога по време на лов като ослепително видение сред вихрушка от светлини и звуци и когото последния път почти обиди; но все пак не й се понрави да го види под прозореца си заедно с друга млада жена, на която той по всяка видимост говореше любовни думи. Тя не допускаше подобно разклащане на зависимостта, в която държеше людете наоколо си. За нея трябваше да се умира мълчаливо.

Тя си легна в твърде лошо настроение и не можа да заспи скоро; онази любовна двойка преследваше въображението й.

Сигоняк заведе Изабела в стаята й и когато се канеше да влезе в своята, забеляза в дъното на коридора една тайнствена особа, обгърната с тъмносиво наметало, чиито заметнати над рамото поли скриваха долната част на лицето му чак до очите; и тъй като шапката му бе прихлупена ниско и прикриваше челото му, чертите му не можеха да се различат; все едно че беше маскиран. Като забеляза Изабела и Сигоняк, човекът се притисна колкото можеше по-плътно към стената; той не беше някой от комедиантите, които вече се бяха прибрали по стаите си. Тиранът беше по-едър, Наставникът — по-дебел, Леандър — по-строен и гъвкав; човекът нямаше осанката нито на Скапен, нито на Матамор, който между впрочем се познаваше отдалеч по извънмерната си мършавост, и широчината на никое наметало не би могла да му я прикрие.

Като не искаше да се покаже любопитен и да стеснява непознатия, Сигоняк побърза да прекрачи прага на покоите си, но успя все пак да забележи, че вратата на стаята с ковьорите, където бе настанена Зербина, стоеше свенливо полуоткрехната, като че ли чакаше някой посетител, който никак не искаше да бъде чут.

Когато заключи вратата си, Сигоняк дочу едва доловимо скърцане на обувки и после слабият шум на едно предпазливо спуснато резе го уведоми, че блуждаещият из коридорите, който тъй грижливо беше се увил в наметалото си и чакаше като някой кораб на котва, най-после бе пристигнал в желаното пристанище.

Около час по-късно Леандър отвори съвсем тихичко вратата на стаята си, озърна се дали коридорът е пуст и пое, като поспираше след всеки две-три крачки, също като някоя циганка, която изпълнява танца с яйцата. Той слезе по стълбата по-леко и по-безмълвно от ония привидения, които скитат нощем из прокълнатите замъци, тръгна покрай стената, криейки се в сянката, и се отправи през парка към една горичка или по-скоро полянка, обградена с шубраци, в центъра на която се издигаше една статуя на Потайната любов, която държеше пръста си пред устата. На това място, без съмнение предварително уговорено, Леандър спря и застана в очакване на някого.

Вече разказахме как Леандър, като изтълкува в своя полза усмивката, с която маркизата бе отвърнала на дълбокия му поклон, беше се осмелил да напише на госпожа дьо Брюйер едно писмо, което Жана, съблазнена с няколко пистоли, се бе наела тайно да остави върху тоалетната масичка на господарката си.

Това писмо бе съчинено по следния начин и ние го преписваме изцяло, за да дадем представа за слога, който употребяваше Леандър, за да съблазнява истински дами — занятие, в което, както сам разправяше, той преуспявал:

„Госпожо или, много по-точно, богиньо на красотата. Не винете никого освен вашите несравними чарове за премеждието, което те привличат към вас. Те ме принуждават с блясъка си да изляза от сянката, в която би трябвало да остана погребан, и да се приближа към светлините им също тъй, както делфините изплуват от дълбините на Океана към отраженията, които хвърлят фенерите на рибарите, въпреки че ще намерят там кончината си и ще загинат безмилостно под острите шила на харпуните. Аз зная прекрасно, че ще поруменя вълните с кръвта си, но тъй като и без това не бих могъл да живея, все едно ми е дали ще умра. Наистина странна е от моя страна тази дързост да поискам — право, запазело само за полубогове, — поне последният удар да получа от вашата ръка. Но все пак аз дръзвам, понеже в пълното отчаяние, в което се намирам, не може да ме сполети нищо по-лошо, а аз предпочитам вашия гняв пред презрението или пренебрежението ви. Който нанася последния милостив удар, трябва да гледа жертвата си и аз, издъхвайки под вашата жестокост, бих изпитвал върховното блаженство да бъда забелязан. Да, аз ви обичам, госпожо, и ако това е престъпление, не се разкайвам нито за миг. Господ бог търпи да го боготворят; звездите понасят възхищението и на най-смирения овчар; такава е съдбата на висшите същества като вас, че могат да бъдат обичани само от по-нискостоящи, защото нямат равни на земята: те едва ги имат в небесата. Аз съм само уви! — един беден провинциален комедиант, но и да бях херцог или княз, отрупан с всички дарове на съдбата, главата ми нямаше да стига до нозете ви й и между вашето величие и моето нищожество винаги ще си остава разстоянието, що дели върха и бездната. За да вземете в ръцете си някое сърце, вие всякога ще трябва да се навеждате. Моето е, и аз смея да го кажа, госпожо, колкото гордо, толкова и нежно и който не го отблъсне, би намерил в него най-пламенната любов, най-съвършената нежност, най-висшата почит и една безгранична преданост. Между впрочем, ако подобно блаженство се излее над мен, вашето снизхождение може би няма да слезе тъй ниско, както си го представяте. Макар и низвергнат от вражата съдба и от ревнивата злопамет на един властелин в плачевното положение да се крия в театъра под маската на ролите, аз няма защо да се червя от своето рождение. Ако посмеех да строша печата на тайната, която ми налагат високи държавни съображения, щеше да се види, че една твърде знаменита кръв тече в жилите ми. Който ме залюби, няма да урони достойнството си. Но аз вече казах повече, отколкото трябваше. Аз винаги ще бъда най-смиреният и коленопреклонен ваш слуга, дори ако вследствие на някое от ония признания, които служат за развръзка на трагедиите, целият свят ме приветства като син на Крал. Нека един знак, и най-лекият дори, ми покаже, че моето дръзновение не е повдигнало в гърдите ви един прекалено презрителен гняв, и аз ще издъхна без капка съжаление, изгорен от очите ви, върху кладата на моята любов.“

Какво щеше да отвърне маркизата на това пламтящо послание, което може би бе послужило многократно?… Би трябвало да познаваме издъно женското сърце, за да отговорим. За зла беда писмото не достигна назначението си. Какъвто си беше пристрастен към големите дами, Леандър съвсем не поглеждаше прислужничките и никак не беше любезен с тях. В което той грешеше, защото те имат значително влияние върху намеренията на господарките си. Ако пистолите му бяха подкрепени с няколко целувки и закачки, то Жана, задоволена в честолюбието си на камериерка, което се равнява на самочувствието на кралица, щеше да вложи повече усърдие и вярност при изпълнение на поръчката.

Както тя си вървеше по коридора и държеше нехайно Леандровото писмо в ръка, срещна я маркизът и я попита между другото, тъй като по природа не беше любопитен съпруг, каква е тази хартия, която носи.

— О, нищо особено — отвърна тя, — една записка от господин Леандър до госпожа маркизата.

— От Леандър, любовника на трупата, онзи, който играе младия красавец в „Самохвалствата на капитан Матамор“! Че за какво ли може той да пише на жена ми? Без съмнение моли я за някакво дарствено възнаграждение.

Хич не ми се струва — отвърна злопаметната, камериерка. — Като ми предаваше записчицата си въздишаше и въртеше бялото на очите си като да примираше от любов.

— Дай писмото — рече бързо маркизът, — аз ще му отговоря. Не казвай нищо на маркизата. Тия палячовци понякога стават нахални и разглезени от снизходителността, която им показваме, забравят къде им е мястото.

И в действителност маркизът, който много обичаше да се забавлява, съчини в същия слог отговора до Леандър, написа го с едър господарски почерк върху хартия, ухаеща на мускус, запечата плика с благовонен испански восък и върху него натисна един измислен герб, за да разпали още повече любовното въображение на бедния човечец.

Когато Леандър влезе в стаята си след представлението, той намери върху масата си, на най-видното място, един плик, поставен там от тайнствена ръка и надписан: „Господину Леандру“. Той го отвори, цял разтреперан от щастие, и прочете следните редове:

„Както вие го казвате — прекалено красиво, за да остана спокойна, — богините могат да обичат само смъртни. В единадесет часа, когато на земята всичко живо спи, Диана ще напусне небесните селения и ще слезе при овчаря Ендимион^[57], без да се страхува вече от нескромността на човешките погледи. Това няма да стане на планината Латмус^[58], а в парка, в подножието на статуята, на Потайната любов, където красивият овчар ще има грижата да изглежда като заспал, за да щади свенливостта на безсмъртната, която ще дойде без своята свита от нимфи, обвита в облак и угасила сребърните си лъчи.“

Оставяме ви да си представите каква луда радост удави сърцето на Леандър при четенето на тази записчица, която надхвърляше и най-тщеславните му надежди. Той изля по косите и на ръцете си цяла стъкленица благовония, сдъвка парче от кората на индийско орехче, за да добие свеж дъх, изчетка зъбите си, позасука с пръсти краищата на дългите си къдрици, за да се навият още по-вълнисто, и се отправи към парка, на указаното място, където, за да ви разкажем всичко това, ние го оставихме дълго да чака.

Треската на очакването, а също така и нощната хладина го караха да потръпва нервно. Той подскачаше при падането на някой листец и при най-слабия шум наостряше ухо, приучено да долавя отдалече шепота на суфльора. Струваше му се, че скърцащият под нозете му пясък вдига чудовищен грохот, който сигурно се чува чак в замъка. Против волята му обземаше го свещеният ужас на лесовете и огромните черни дървета смущаваха въображението му. Точно казано, той не се страхуваше, но мислите му тръгваха по един твърде злокобен наклон. Маркизата закъсняваше, Диана твърде дълго оставяше Ендимиона да чака с нозе в росата.

По едно време му се стори, че суха съчка изпука под нечии твърде тежки стъпки. Те не можеха да бъдат стъпките на неговата богиня. Богините се плъзгат по някой лъч и докосват земята, без да прегънат върха на нито една тревичка.

„Ако маркизата не побърза да дойде, тя ще намери вместо пълен с жар любовник само един твърде стеснителен влюбен, вцепенен от студ — мислеше си Леандър. — Тия очаквания, дето човек хваща настинка, никак не облагоприятстват подвизите на Китера^[59]…“

Той беше стигнал тъкмо дотук в размишленията си, когато четири едри сенки се отделиха от дърветата и иззад пиедестала на статуята тръгнаха към него и го заобиколиха със съгласувани движения. Две от тези сенки, които бяха телата на снажни дангалаци, лакеи на служба при маркиз дьо Брюйер, хванаха ръцете на комедианта, извиха ги така, както правят с пленниците, когато искат да ги вържат, и го държаха, докато другите двама ритмично заотмерваха тоягите. Ударите кънтяха по гърба му като чукове по наковалня. Като се боеше, че с виковете си ще привлече люде и ще издаде злощастието си, бичуваният юнашки понесе болките. Муций Сцевола^[60], пъхнал ръка в жаравата, не се е държал по-хладнокръвно от Леандър под тоягите.

След като изпълниха наказанието, четиримата палачи пуснаха жертвата си, поклониха му се дълбоко и си отидоха, без да са произнесли нито дума.

Какво срамно падение! Дори Икар^[61], когато е падал от небесните висини, не се е сгромолясвал в такава бездна. Пребит, натъртен, сломен, Леандър се прибра куцук-куцук в замъка, прегънат надве, като потъркваше ребрата си, но толкова голяма беше неговата суетност, че и за минутка не му мина през ума мисълта за някаква измама. Честолюбието му намираше за по-естествено да обясни премеждието с някакъв трагически обрат. Той си казваше, че без съмнение маркизата, издебната от ревнивия си съпруг, е била проследена, отвлечена, преди да стигне до мястото на срещата, и принудена с кинжал на шията да признае всичко. Той си я представяше паднала на колене, с разпуснати коси как измолва пощада от побеснелия маркиз, как се облива в потоци сълзи и обещава за в бъдеще по-твърдо да се съпротивява срещу изненадите на сърцето си. Макар и да го болеше цялото тяло от ударите на тоягите, той я жалеше, дето се е изложила на такава опасност заради него, без да се усъмни нито за миг, че тя и понятие си няма за случилото се и в този час съвсем спокойно си почива сред своите чаршафи от холандско платно, стоплени с грейки от сандалово дърво и дарчин.

Като се връщаше по коридора, Леандър изпита досадата да зърне Скапен, чиято глава се подаваше през пролуката на открехнатата врата и язвително се хилеше. Той изправи гръбнак, доколкото можа, но злобното говедо не се остави да бъде излъгано.

На другата заран трупата се приготви за тръгване. Волската кола беше изоставена като твърде бавна и Тиранът, щедро възнаграден от маркиза, нае една голяма каруца с четири коня, достатъчно просторна и здрава, за да вози цялата дружина и багажите й. Леандър и Зербина станаха от сън късно по причини, които няма защо да обясняваме по-пространно; само че единият имаше вид жалък и болезнен, макар че се опитваше да се преструва на весел, докато другата цяла сияеше от задоволено тщеславие. Тя дори се държеше като добра принцеса към другарките си и Дойката — многозначителен признак — се въртеше около нея с мазни подмилквания и раболепие, каквото никога досега не беше й показвала. Скапен, който нищо не пропущаше, забеляза, че денкът на Зербина вследствие на някакво чудотворно вълшебство беше удвоил тежестта си. Серафина си хапеше устните и повтаряше шепнешком думата „нищожество!“, която Субретката се правеше, че не чува, доволна засега от унижението на примадоната.

Най-после каруцата потегли и комедиантите напуснаха този гостоприемен замък дьо Брюйер, който всички оставяха със съжаление освен Леандър. Тиранът мислеше за пистолите, които беше получил; Наставникът — за превъзходните вина, с които щедро беше си оплакнал гърлото; Матамор — за ръкоплясканията, с които разточително бяха го възнаградили; Зербина — за отрязъците тафта, за златните огърлици и за другите подаръци; Сигоняк и Изабела мислеха само за любовта си и доволни, че са заедно, дори не обърнаха глави, за да зърнат още веднъж, очертани на хоризонта, сините покриви и румените стени на замъка.

Бележки

[1] Макарейски остров — древното название на гръцкия остров Лесбос било Макарея; тук фигуративно означава царство на щастие и охолство. ↑

[2] Вулкан (Хефест) — бог на огъня и на металите в гръко-римската митология, син на Зевс и Хера, съпруг на Афродита, куц и грозен, но изкусен майстор. ↑

[3] Архитрав — част от конструкцията на здание, порта и т.н., поставена хоризонтално над капителите на носещите колони. ↑

[4] Калиграфи — изкусни преписвани на книги, краснописци. ↑

[5] Тритон — морско божество в гръко-римската митология, син на Нептун (Посейдон), изобразяван най-често с рибя опашка. ↑

[6] Алкандър — син на царя на молосите Муникос, действащо лице от Омировата „Илиада“ и от „Енеида“ на Вергилий. ↑

[7] Силѐн — фригийски бог, който отгледал Бакхус (Дионисий). В гръко-римската митология — шут на олимпийските богове, весел и пиян старик, изобразяван най-често като сатир с кози крака. ↑

[8] Кралският площад в Париж — запазен до днес забележителен архитектурен ансамбъл в Париж, започнат през царуването на Анри IV, довършен от сина му Луи XIII, чиято статуя от бял мрамор стои в средата на площада. По време на Френската революция, през 1793 г., бил преименуван площад „Вогезите“, както (с едно прекъсване от 1815 до 1870 г., когато било възстановено старото му име) се нарича и до днес. ↑

[9] Андруе дю Серсо — известно семейство френски архитекти от XVI и XVII век. Тук по всяка вероятност се има предвид Батист дю Серсо (1560–1602). ↑

[10] Петер Паул Рубенс (1577–1640) — велик фламандски художник, работил редица години и във Франция. ↑

[11] Мария де Медичи (1573–1642) — френска кралица, жена на Анри IV, майка на Луи XIII. По нейна поръка Рубенс нарисувал серия от двайсет и една картини със сюжети из живота й за украса на галериите на Люксембургския дворец в Париж. ↑

[12] Телемско абатство — въплъщение на хуманистичната мечта за съвършено и щастливо човешко общество, описано от Франсоа Рабле в романа „Гаргантюа и Пантагрюел“. Названието му произлиза от думата „желание“ по гръцки, тъй като девизът на живеещите в абатството бил: „Прави, каквото желаеш!“ ↑

[13] Аргус — баснословен великан от гръцката митология, който имал сто очи и петдесетте от тях винаги били отворени — символ на бдителен страж. ↑

[14] Убийството на покойния крал — Анри IV, бащата на Луи XIII, бил убит през 1610 година от йезуита Равайяк. ↑

[15] Навзикая — дъщеря на царя на феаките, която, според Омировата „Одисея“, открила една сутрин на морския бряг голия Одисей, претърпял корабокрушение и изхвърлен от вълните. ↑

[16] Този храбър грък, цар на Итака — т.е. Одисей. ↑

[17] Хекзаметри — ритмичната стъпка, в която са написани „Илиада“ и „Одисея“. ↑

[18] Огмиус — древногалско божество, герой, отъждествяван с Херкулес. ↑

[19] Арди, Александър (ок. 1570 — ок. 1631) — френски драматичен поет, посредствен, но много плодовит, един от предшествениците на френския класицизъм. ↑

[20] „Пирам“ на Теофил — Теофил дьо Виб (1590–1626), френски лиричен поет, волнодумец, автор на трагедията „Пирам и Тисба“, за която става дума. ↑

[21] Гигес — легендарен лидийски овчар, притежател на вълшебен златен пръстен, който го правел невидим. ↑

[22] Емпирея — в древногръцката космогония най-горната част на небето, където обитавали боговете. ↑

[23] Парис — в гръцката митология син на троянския цар Приам, към когото трите богини Хера, Атина Палада и Афродита се обърнали, за да отсъди златната ябълка на онази от тях, която е най-красива. Парис дал ябълката на Афродита (Венера), която в награда му помогнала да отвлече най-красивата смъртна жена — Елена, жената на спартанския цар Менелай, което и послужило за повод на Троянската война. ↑

[24] Ловджийката — има се предвид богинята на лова Диана. ↑

[25] Хераклитовото черногледство — Хераклит (570–480 г. пр.н.е.) — гръцки философ от йонийската школа. Според него, огънят е основният елемент на материята, която е подложена на непрекъснато изменение. Горко оплаквал човешката глупост, за разлика от Демокрит, който се смеел над нея. ↑

[26] Полиен — гръцки военен писател от II век от н.е., автор на „Стратегеми или военни хитрости“. ↑

[27] Хораций — Квинт Хораций Флак (65–8 г. пр.н.е.) — бележит римски поет, автор на прочути оди. Хораций е автор и на стихотворния трактат „За поетическото изкуство“, дето и говори за различните стъпки и размери в поезията, за което намеква Готие. ↑

[28] Плавт — Марк Акций Плавт (ок. 250–184 г. пр.н.е.) — най-известният римски комедиограф, ненадминат изобразител на народните нрави на своето време. В творчеството си използва и развива традициите на късногръцката битова комедия. Miles gloriosus („Славният воин“) е една от най-известните му комедии; в нея централен образ е войник самохвалко. ↑

[29] Арморабахин — сарацински вожд. ↑

[30] Орелът на Юпитер — в римските скулптури Юпитер бил представян обикновено седнал на трон със скиптър в едната ръка и с орел в другата — символ на властта и могъществото му. ↑

[31] Титаните — в гръко-римската митология великани, синове на небето и на земята, които се разбунтували срещу боговете и тръгнали на поход срещу небесните им обиталища, като почнали да трупат планина над планина. Тогава Зевс (Юпитер) Гръмовержецът ги ударил с мълниите си. ↑

[32] Атропос — една от трите Парки, която режела нишките на човешкия живот. ↑

[33] Тезей и Херкулес — двамата най-прочути антични герои. Тезей — полулегендарен атински цар, комуто се приписва първата държавна и законодателна организация в Атика. В митологията Тезей е автор на забележителни подвизи, като например убийството на жестокия разбойник Прокруст, убийството на чудовищния бик Минотавър и др. ↑

[34] Своя куц съпруг рогоносец — има се предвид митът за Венера (Афродита), която изневерявала на съпруга си, куция и грозен бог на огъня и металите Вулкан (Хефест), и обичала бога на войната Марс (Арес). ↑

[35] Купидон (Ерос) — бог на любовното влечение в гръко-римската митология, изобразяван като дяволито момченце с лък и колчан стрели. ↑

[36] Alias (лат.) — с други думи, другояче казано. ↑

[37] Самсон — библейски герой, силата на когото била в косите. Филистимлянката Далила го съблазнила и когато той заспал на любовното ложе до нея, остригала косите му. Лишен от силата си, Самсон бил пленен и ослепен от филистимляните. ↑

[38] Алкид — име на Херкулес, дадено му в детството. Боговете наказали героя за едно неволно убийство, като го отдали в тригодишен плен на лидийската царица Омфала, която го унижавала, карайки го да се облича като жена и да преде с хурка. ↑

[39] Немейският лъв — един от дванадесетте големи подвига, на Херкулес било убийството на огромния Немейски лъв, който героят удушил с голи ръце и сетне не се разделил с кожата му. ↑

[40] Аязмото Канатос — според гръко-римската митология, Юнона (Хера), съпруга на Зевс и царица между боговете на Олимп, бяла почитана и като богиня на плодородието, като въплъщение на вечно възраждащата се природа. С това вярване е свързано и преданието за извора Канатос, където, окъпвайки се, Хера всяка година възвръщала моминството си. ↑

[41] Сангре и фуего! (исп.) — кръв и огън! — много известна испанска ругатня. ↑

[42] Ной — библейски патриарх, единственият човек, когото бог спасил заедно със семейството му заради праведния му живот, когато решил да накаже хората с всемирния потоп по причина на греховете им. ↑

[43] Огигес — легендарен цар на Тива, по време на чието царуване потоп залял цяла Беотия и част от Атика. ↑

[44] В името на Махом и Тербаган! — сарацинско проклятие. Махом — видоизменено име на Мохамед. Тербаган — сарацинско божество. ↑

[45] Антей — митологичен гигант, син на Нептун (Посейдон) и на Гея (Земята), който добивал сили всеки път, щом докоснел майка си — Земята. Херкулес го победил, като го вдигнал на ръце и така, откъсвайки го от земята, го удушил. ↑

[46] Плутон (Хадес) — бог на задгробното царство в гръко-римската митология; изобразяван бил обикновено с двузъба вила. ↑

[47] Прозерпина (Персефона) — дъщеря на Церера (Деметра), отвлечена от Плутон, който се оженил за нея и я направил царица на задгробния мир. Но както разправя гръцкият мит, за да не тъгува Деметра, един път в годината Персефона се връща на белия свят при майка си и тогава на земята настъпва пролетта. ↑

[48] В някоя любовна Капуа — Капуа, богат древноримски град в Италия между Рим и Неапол, където по времето на Втората пуническа война зимувала армията на победоносния картагенски пълководец Ханибал, прекарвайки времето си в пирове и забави, каквито щедро предлагала Капуа. След това зимуване непобедимата дотогава армия на Ханибал срещнала само поражения, в резултат на които картагенците загубили и втората си война срещу римляните. ↑

[49] Медузиански поглед — Медуза, една от трите Горгони в гръко-римската митология, имала змии вместо коси и когото погледнела, превръщала го в камък. ↑

[50] Семелея — дъщеря на тиванския цар Кадм, в която Зевс Гръмовержецът бил влюбен и по обичая си не се явявал пред нея в истинския си вид, а под външността на обикновен смъртен. Но Семелея настоявала да види поне веднъж божествения си възлюбен в пълната му слава и когато Зевс отстъпил и застанал пред нея в блясъка на мълниите си, те изпепелили нещастната царкиня. ↑

[51] Сегидиля — испански народен танц. ↑

[52] Раминагробис — насмешливо прозвище, което Франсоа Рабле дава в произведенията си на поета Гийом Кретиен. ↑

[53] Китайска канга — особен вид менгеме, затягано около врата, каквото в Китай използвали за изтезание на престъпници. ↑

[54] Свети андреевски кръст — кръст, чиито рамена са полегнали косо, вместо едното да е отвесно, а другото — водоравно. ↑

[55] Cortejo (исп.) — поклонник, ухажор. ↑

[56] Райският Бройгел — става дума за фламандския художник Ян Бройгел (1570–1625), който в отличие от баща си, Питер Бройгел старши (1530–1600), и брат си, Питер Бройгел младши (1567–1637), бил наречен така поради склонността му към идилични пейзажи и мекотата на неговия колорит. ↑

[57] Ендимион — според гръцката митология, прекрасен юноша, в когото се влюбила богинята на горите и на лова Артемида (Диана). Тя го приспала в една пещера и нощем на лунна светлина отивала при него. ↑

[58] Планината Латмус — в тази планина се намирала пещерата, където спял Ендимион. ↑

[59] Китера — гръцки остров, дето, според преданието, доплувала раковината, в която от морската пяна се родила богинята на любовта Афродита (Венера). По-късно на Китера бил построен първият храм на Афродита и островът станал място, посветено на култа на любовта. ↑

[60] Муций Сцевола (VI век пр.н.е.) — римлянин, който проникнал в стана на етруските, обсаждащи Рим, с цел да убие вожда им. Когато го хванали, Муций Сцевола сам положил ръката си в огъня, за да се накаже за неуспеха си. ↑

[61] Икар — син на Дедал, изобретателят на крилата, според гръцката митология. Преданието разказва как Икар излетял толкова високо, че слънцето разтопило восъка, с който били закрепени крилата към тялото му. Икар паднал в морето и загинал. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Теофил Готие Капитан Фракас (5)

Метаданни

Данни

Капитан Фракас

Информация

История

Сваляне / Връзки

V главаУ господин маркиза

Теофил Готие
Капитан Фракас (5)

V глава
У господин маркиза