Теофил Готие
Капитан Фракас (2)

II глава
Колесницата на Теспид^[1]

 

Сигоняк слезе по стълбището, като закриваше лампата с ръка, за да я предпази от въздушните течения, които можеха да я угасят. Светлината на пламъка пронизваше отънелите му пръсти и ги обагряше в прозрачночервено, тъй че, макар да беше нощ и след него да вървеше черна котка, вместо сам да предшества слънцето, той заслужаваше епитета, с който добрият стар Омир е възславил пръстите на Аврора^[2].

Той свали лоста на вратата, открехна подвижното крило и се намери срещу една особа, към която протегна лампата си. Озарено от тоя лъч, на тъмния фон се очерта едно невероятно лице: най-напред под светлината и под дъжда лъсна голо теме с цвета на гранясало масло. Сиви коси, прилепнали към слепоочията; един нос, почервенял от септемврийския сок^[3] като кардиналска мантия и целият разцъфтял от пъпки, поникнал като луковица между две малки пъстри очички, а над тях надвиснали много гъсти и странно черни вежди; отпуснати бузи във винени тонове, сякаш натъртени, и кръстосани от червени жилчици; бърнеста уста на пияница и на сатир; брадичка с брадавица, по която растяха няколко остри и твърди влакна като космите на четка — всичко това съставяше едно цяло, достойно да бъде изваяно като скулптурна маска под корнизите на Новия мост^[4] в Париж. Но някакво остроумно добродушие смекчаваше непривлекателността, която тези черти разкриваха на пръв поглед. Набръчканите ъгли на очите и краищата на устните, щръкнали към ушите, показваха между впрочем намерение да се разтворят в приветлива усмивка. Тази глава на марионетка, поставена върху плисирана яка със съмнителна белота, увенчаваше едно тяло, което сякаш висеше в черния си шаячен клашник, а сега беше се огънало за поздрав във вид на дъга с някаква показна и прекалена учтивост.

След като размениха поздравите, смехотворната особа изпревари въпроса, който бе изскочил вече върху устните на барона, и започна с леко приповдигнат декламаторски глас:

— Благоволете да ме извините, благородни болярино, дето идвам сам да чукам на тайния излаз от вашата крепост, без да съм изпратил напред някой паж или поне джудже, което да свири с рог, и то в такъв един напреднал час. Но не признава нуждата закон и принуждава и най-вежливите и светски люде към опущения в добрия тон.

— Какво искате? — прекъсна го твърде сухо баронът, раздразнен от разглаголстванията на стария смешник.

— Гостоприемство за мен и за моите другари, принцове и принцеси, Леандри и Изабели, доктори и капитани, които скитат по градове и паланки върху колесницата на Теспид, която колесница, теглена от волове по древному, затъна в калта на няколко крачки от вашия замък.

— Ако разбирам добре, каквото казвате, вие сте провинциални комедианти в обиколка и сте се объркали по пътя?

— Не би могло по-прозрачно ясно да се предаде смисълът на моите думи — отвърна актьорът, — а вие се изразихте съвсем точно. Бих ли могъл да се надявам, че ваша милост ще позволи да приемете молбата ми?

— Макар че моето жилище е твърде разнебитено и аз нямам кой знае какво да ви предложа, при мен все пак ще бъдете по-малко зле, отколкото на открито при такъв силен дъжд.

Наставникът, тъй като такова изглежда беше неговото амплоа в трупата, се поклони в знак на съгласие.

По време на тази беседа Пиер, събуден от лая на Миро, беше се дигнал от леглото и застанал зад господаря си под сводестия трем. Като разбра какво ставаше, той запали един фенер и тримата се отправиха към затъналата кола.

Леандър, Първият любовник, и Матамор, Фанфаронът, налягаха колелетата, а Царят ръчкаше воловете с трагическия си кинжал. Жените от трупата, увити в мантиите си, се вайкаха, подсмърчаха и тихо похлипваха. Неочакваното подкрепление и особено опитността на Пиер скоро помогнаха да се премине трудното място и тежката колесница, поведена по твърда земя, стигна замъка, мина под готическия свод и бе настанена в двора.

Разпрегнатите волове заеха място в конюшнята до белия ездитен кон; комедиантките наскачаха от колата, издувайки смачканите си поли, и се изкачиха, предвождани от Сигоняк, в трапезарията, която беше най-добре запазената стая в къщата. Пиер намери в дъното на дърварника вързоп дърва за горене и няколко наръча съчки, хвърли ги в камината и те весело запламтяха. Макар не беше още само началото на есента, огънят беше необходим, за да се изсушат мокрите дрехи на дамите; освен това нощта беше хладна и вятърът свиреше между разглобените дъски на ламперията в необитаваната зала.

Макар и свикнали на всякакви прибежища по време на скитническия си живот, комедиантите гледаха с учудване това странно жилище, което живите люде изглежда отдавна бяха предоставили на духовете и което неволно пораждаше във въображението мисли за трагични истории; обаче като добре възпитани хора те не показаха нито ужас, нито изненада.

— Аз мога да ви предложа само посуда и прибори — каза младият барон, — в моя килер няма с какво да нахраня и една мишка. Аз живея сам в тая кула, не приемам никого и вие виждате, без да ви го казвам, че благоденствието не обитава тоя дом.

— Това да ви е грижата! — отвърна Наставникът. — Ако и в театъра да ни поднасят картонени пилета и бутилки от струговано дърво, в обикновения живот ние вземаме мерки да се снабдим с по-питателни блюда. Тези празни меса и въображаеми бутилки малко подхождат за стомасите ни и затова в качеството си на артелчик на трупата аз винаги държа в запас някой и друг бут байонска шунка, пастет от дивеч, някоя телешка плешка от Ривиер заедно с дузина шишета каорско и бордоско вино.

— Добре казано, Наставнико — възкликна Първият любовник, — иди да вземеш провизиите и ако този господин ни позволи да вечеряме и благоволи да вечеря с нас, нека сложим веднага масата на пиршеството. В тези бюфети има достатъчно съдини, а дамите ще наредят трапезата.

Съвсем замаян от приключението, баронът кимна в знак на съгласие. Наивката Изабела и Първата дама дона Серафина, които бяха седнали край камината, станаха и наредиха чиниите върху масата, предварително почистена от Пиер и постлана със стара и протъркана, но бяла покривка.

Наставникът скоро се върна, като мъкнеше две кошници, по една във всяка ръка; той тържествено положи сред масата една направена от пастет крепост със светли златисти стени, между които бе затворен цял гарнизон от гугутки, чучулиги и яребици. Той обкръжи това чревоугодническо укрепление с шест бутилки във вид на предни постове, които трябваше да бъдат изтребени, преди да се превземе крепостта. Един пушен волски език и един дебел отрязък шунка допълваха разположението.

Велзевул, който се беше навел от върха на един бюфет и с любопитно око следеше тези необикновени приготовления, сякаш се мъчеше да се докопа, макар и само обонятелно, до всички тези прелестни неща, разсипани в изобилие върху масата. Носът му, подобен на трюфел, вдишваше дълбоко благоуханните миризми; зелените му зеници ликуваха и искряха, капчици гладна слюнка посребряваха брадичката му. Страшно му се искаше да припълзи до масата и да се присъедини към това пиршество като у Гаргантюа^[5], тъй чуждо на отшелническата въздържаност на този дом; но видът на толкова нови лица го ужасяваше и малодушието побеждаваше лакомията му.

Тъй като светлината на лампата му се виждаше недостатъчно ярка, Фанфаронът отиде да потърси в колата двата театрални светилника, направени от дърво и увити в позлатена хартия, всеки от които носеше по няколко свещи, и залата тържествено засия. Тези светилници, които по форма напомняха седморъкия свещник от Светото писание^[6], обикновено се поставяха на олтара за бракосъчетание при развръзките на пиесите с машинации или върху пиршествената трапеза в „Мариана“ от Мере^[7] или в „Иродиада“ от Тристан^[8].

Под светлината на свещниците и на пламъците в камината мъртвата стая като че беше се съживила. Слаб руменец обагряше бледите бузи на портретите и ако знатните добродетелни вдовици, потънали в дантелените си яки и замръзнали под фустите си, се мръщеха надменно при вида на младите комедиантки, които бяха се разлудували из строгия им замък, наопаки, воините и малтийските рицари^[9] сякаш им се усмихваха от дъното на рамките си, честити да присъстват на подобно празненство, с изключение на един или двама стари сиви мустакатковци, които упорито се цупеха под жълтия си лак и въпреки всичко съхраняваха навъсените физиономии, с които беше ги дарил художникът.

По-топъл и по-животворен лъх се носеше из просторната зала, където обикновено миришеше на гробовна и плесенясала влага. Порутените мебели и овехтелите багри не се хвърляха тъй на очи и бледният призрак на нищетата сякаш беше напуснал замъка за няколко мига.

Сигоняк, комуто това ненадейно нахлуване отначало беше неприятно, бавно се отпускаше във властта на някакво непознато блаженство. Наивката Изабела, дона Серафина и дори Субретката нежно смущаваха въображението му и по-скоро му приличаха на божества, слезли на земята, отколкото на обикновени смъртни от плът и кръв. Те бяха в действителност много красиви жени, които биха побъркали мислите и на по-опитни от нашия млад барон, истински новак в галантните дела. Всичко, което ставаше около него, му се струваше сън и той се боеше, че всеки миг може да се събуди.

Баронът подаде ръка на дона Серафина и й помогна да седне вдясно от него. Изабела зае мястото отляво, Субретката се разположи насреща му, Дойката се настани до Наставника, Леандър и Фанфаронът Матамор седнаха, където намериха за удобно. Сега младият господар на замъка можеше да наблюдава и изучава колкото си иска ликовете на своите гости, осветени ярко и изпъкващи с всичките си подробности. Наблюдението му се насочи най-напред към жените, на които не би било неуместно да направим по една лека скица сега, докато Наставникът издълбае проход в крепостните стени на пастета.

Първата дама дона Серафина беше млада жена на двайсет и четири, двайсет и пет години, която от навика да играе роли на големи кокетки беше придобила светски вид и държание на дворцова дама. Лицето й, малко продълговато, почти орловият й нос, сивите й, красиво поставени очи, нито хлътнали, нито изпъкнали, червената й уста, чиято долна устна беше рязната от тънка чертица като устната на Ана Австрийска^[10] и приличаше на череша, създаваха един предразполагащ и благороден образ, за което допринасяха и двата водопада кестеняви коси, които се спускаха на вълни покрай страните й, по които в този миг топлината и оживлението бяха поръсили красиви розови цветове. Два дълги кичура, кой знае защо, наричани „мустаци“ и завързани всеки с по три фльонги от черна панделка, изпъкваха своеволно над къдриците и подчертаваха въздушната им нежност, също като ония два-три силни маха с четката, които художникът нанася върху картината си, когато я завършва. Касторената й шапка с кръгла периферия беше украсена с пера и последното от тях се свеждаше тържествено над раменете на дамата, а другите вълнисто се къдреха, тъй че цялото това съоръжение твърде благородно увенчаваше главата на дона Серафина. Една обърната мъжка яка, обшита с алансонска дантела и привързана с черна фльонга, също като „мустаците“, се разгъваше над рокля от зелено кадифе, с широки и цепнати отдолу ръкави, подръбени с шнурове и ширити, а в деколтето й кипеше като белопенеста вълна бельото; един шарф от бяла коприна, метнат през рамото, придаваше изискана и смела завършеност на тази премяна.

Така нагласена, Серафина приличаше на някоя Пентезилея^[11] или Марфиза^[12], сякаш създадена за приключения и за комедиите на плаща и кинжала. Без съмнение всичко в костюма й не беше съвсем ново, дългото носене беше покрило тук-там с петна кадифето на полата, фризийската дантела^[13] беше малко поизмачкана, а останалите сигурно изглеждаха пожълтели на дневна светлина; везбите по шарфа, ако ги погледнеше човек отблизо, червенееха и сякаш бяха подкърпвани; много шнурове бяха загубили металическите си връхчета, а разхлабената сърма на ширитите тук-там се разнищваше вече; отмалелите пера вяло полягаха върху периферията на шапката, косите й бяха малко разкъдрени и няколко стръкчета слама, обрани в колата, твърде жалко стърчаха на тяхното обилие.

Тия мънички несполуки в подробностите не пречеха на дона Серафина да се държи като някоя кралица, лишена от царството си. Ако облеклото й беше поувехнало, лицето й беше свежо, а, от друга страна, тази премяна изглеждаше съвършено ослепителна на младия барон дьо Сигоняк, непривикнал към такива великолепия, и който беше виждал досега само селянки с шаячни поли и абени ямурлуци. Впрочем той беше твърде зает с очите на хубавицата, за да обръща внимание на драскотините по костюма й.

Изабела беше по-млада от Първата дама, както го изискваше нейното амплоа на наивка; затова и тя не отиваше тъй далече в смелостта на костюма си и се ограничаваше в рамките на една изящна и гражданска простота, както подобава на дъщерята на Касандър^[14]. Тя имаше нежно малко личице, почти детско още, красиви коси с копринено-кестеняв цвят, очи, засенчени от дълги мигли, устица във форма на сърце и един общ вид на моминска скромност, който беше твърде естествен, за да бъде преструвка. Елече от сива тафта, обшито с черно кадифе и зрънца от чер кехлибар, пристягаше снагата й и се спускаше с остър отрез над пола в същия цвят; една надиплена висока яка, леко колосана, се издигаше зад красивия й тил, по който се навиваха на малки къдри немирни косици, а на шията й висеше наниз от изкуствени бисери; макар и на пръв поглед тя по-малко да привличаше окото, отколкото Серафина, Изабела го задържаше по-дълго. Ако и да не ослепяваше, тя очароваше, което си има предимствата.

Субретката напълно заслужаваше епитета могапа^[15] с който испанците удостояват мургавите жени. Кожата й бе обагрена в бакърено-златисти тонове като кожата на истинска хитана^[16]. Гъстите й живи коси бяха пъклено-черни, а зениците й, кехлибареножълти, блестяха с дяволско лукавство. Устата й, голяма и яркочервена, често оставяше да лъснат като бели светкавици едни зъби, които биха правили чест на някой млад вълк. Впрочем тя беше мършава и като че цялата гореше от жар и остроумие, но това бе оная издръжлива мършавост на младостта, която съвсем не е неприятна за гледане. Със сигурност можеше да се каже, че тя е еднакво опитна да купи и сготви кокошка както в живота, така и на сцената; но дамата, която използуваше услугите на една подобна Дариолета^[17], трябваше да бъде твърде сигурна в собствените си чарове! Минавайки през ръцете на Субретката, много любовни обяснения не бяха достигнали предназначението си, а влюбените забравани дълго се забавяха в преддверието. Тя беше от тия жени, които приятелките им намират за грозни, но които са неотразими за мъжете и изглеждат омесени от сол, пипер и възбудителни подправки; това не им пречи да бъдат студени като лихварки, когато се касае до собствените им изгоди. Един чудноват костюм в жълто и синьо с една шапчица от изкуствена дантела съставляваше облеклото й.

Госпожа Леонарда, Дойката и благородната майка на трупата, беше облечена цялата в черно, като испанска дуеня^[18]. Една лека етаминова шапчица обграждаше тлъстото й лице, което се спускаше в многобройни последователни брадички, бледо, сякаш изтъркано от четирийсетте години грим. Оттенъци на пожълтяла слонова кост и на стар восък се разливаха върху нездравата й пълнота, дошла по-скоро от годините, отколкото от телесна сила. Очите й, над които падаха меки клепачи, имаха коварен израз и приличаха на две черни зърна върху безцветното й лице. Няколко косъма започваха да засенчват ъглите на устните й, макар че тя грижливо ги скубеше с щипки. Женското беше почти изчезнало от това лице, в бръчките на което човек би разгърнал много истории, ако си направеше труда да ги потърси там. Комедиантка от детинство, госпожа Леонарда би могла да разкаже много за актьорското поприще, в което тя последователно беше минала през всички амплоа, чак до ролите на Дойка, които женското желание да се харесваш тъй трудно преглъща, защото жената никога не може да повярва в опустошенията на времето. Леонарда имаше дарование и колкото и стара да беше, знаеше как да си получи ръкоплясканията, дори и редом с младите и красиви жени, които винаги се изненадваха да чуят как публиката вика „браво!“ на тази вещица.

Толкова за женския състав.

Мъжкият състав се състоеше от Наставника, вече описан, и върху когото няма защо да се връщаме, от Леандър, от Хитреца Скапен, от трагическия Тиран Ирод и от Фанфарона Матамор. Главните амплоа на комедията бяха представени и ако липсваше някакъв герой, намираха по пътя някой скитащ комедиант или вербуваха театрален любител, щастлив да поеме някаква малка роля и да се доближи по този начин до Анжеликите и до Изабелите.

Първият любовник Леандър, задължен по назначение да превръща в кротки овчици и най-свирепите хирканийски тигрици^[19], да праща за зелен хайвер Труфалдиновците, да отстранява от пътя си Ергастовците^[20] и да шества великолепен и победоносен през всички пиеси, беше момък на трийсетина години, но изключителните грижи, които полагаше за собствената си особа, го правеха да изглежда много по-млад. Не е лека работа да представляваш в очите на зрителките любовникът, това тайнствено и съвършено същество, което всяка от тях извайва по собствената си представа, според „Амадис“^[21] или „Астрея“^[22]. И затова месер^[23] Леандър си мажеше муцуната с бяла китова мас и се посипваше всяка вечер с талкова пудра; веждите му, от които той изтръгваше с щипки непокорните косми, приличаха на черта, изтеглена с китайски туш, и изтъняваха на края като миши опашки. Зъбите му, които той четкаше до припадък и редовно търкаше с опиев мехлем, блестяха като източни бисери посред червените му венци, които той откриваше за щяло и нещяло, тъй като не знаеше гръцката пословица, че няма нищо по-глупаво от един глупак, който се смее. Другарите му разправяха, че и вън от сцената той си слагал по мъничко червило на страните, за да си оживи окото. Черни коси, грижливо натъкмени, се къдреха надолу покрай бузите му на лъскави масури, малко отпуснати от дъжда, поради което той често-често ги оправяше с пръст и по този начин показваше една твърде бяла ръка, на която пръскаше искри един пръстен с единствен голям камък, твърде голям, за да бъде истински. Подгънатата му яка разкриваше кръгъл бял врат, обръснат толкова гладко, че брадата му не личеше. Валмо чисто бельо се къдреше между жилетката му и панталоните, украсени с безчислено количество навити и накъдрени ленти, запазването на които изглежда го занимаваше извънредно много. Дори и когато гледаше стената, той имаше вид, като че ли умира от любов, а когато искаше чаша вино, сякаш беше готов да припадне. В речта си вместо препинателни знаци той си служеше с въздишки и докато говореше за най-безлични неща, непрекъснато въртеше очи, унесено накланяше глава и въобще се превземаше тъй, че човек можеше да се пукне от смях; обаче жените намираха това очарователно.

Хитрецът Скапен имаше глава на лисица — лукава, изшилена, присмехулна глава; веждите му подскачаха върху челото като запетайки и откриваха живи, подвижни очи, чиито жълти зеници зъзнеха като златни парички сред живак; заядливи бръчки се диплеха като следи от гъши крака в ъглите на клепачите му, пълни с измами, хитрини и лукавства; устните, тънки и пъргави, вечно се движеха, а щом се усмихнеше с двусмислената си усмивка, лъсваха остри кучешки зъби, твърде свирепи наглед; когато сваляше баретата си на едри бели и червени ивици, под късо остриганата му коса се отгатваха очертанията на странно изгърбената глава. Косите бяха жълто-червени и сплъстени като вълча козина и допълваха оня израз на злосторно животно, който лъхаше от цялата му физиономия. Човек се изкушаваше да погледне тайно ръцете на този смешник, за да види няма ли там слинове, останали от въртенето на греблото, защото той имаше тъкмо вида на човек, който е прекарал няколко годишни времена поред да пише мемоарите си върху океана с едно дълго петнайсет стъпки перо^[24]. Неверният му глас, ту висок, ту нисък, се извиваше с внезапни променливи звукове и чудновати излайвания, които изненадваха и предизвикваха смях дори и когато на човек не му беше до смях; движенията му, неочаквани и като че направлявани от някаква скрита, ненадейно развила се пружина, представляваха нещо съвършено несвързано и обезпокояващо и изглеждаха по-скоро предназначени да задържат събеседника, отколкото да изразят някаква мисъл или чувство. Това беше пантомима на лисица, която се мени непрекъснато и прави фокус след фокус под дървото, на върха на което е кацнал пуякът и я гледа шашардисано, преди да падне в лапите й.

Той носеше дълъг клашник от сив шаяк, под който се мяркаха едрите шарени ивици на костюма му: или не бе имал време да се преоблече след последното представление или оскъдният му гардероб не позволяваше да носи изцяло нито гражданско, нито театрално облекло.

Що се отнася до Тирана, той беше един много добър човек, когото природата, без съмнение на шега, беше надарила с всичките външни знаци на свирепостта. Никога по-добряшка душа не е била обличана в по-неприветлива обвивка. Дебели въгленови вежди, широки цели два пръста, черни, като че ли изрязани от къртича кожа и съединяващи се в корена на носа; ситно къдрави коси; гъста брада, полазила чак до очите, която той въобще не подстригваше, за да не става нужда да си слага изкуствена, когато играеше роли като Ирод или като Полифонт^[25]; тъмнобронзов като кордовска кожа цвят на лицето — всичко това създаваше един груб и страшен облик, подобен на ония лица, с които художниците обичат да рисуват палачите и чираците им в картините, изобразяващи одирането на свети Вартоломей^[26] или обезглавяването на свети Йоан Кръстител. Един глас на бик, от който можеха да потреперят стъклата на прозорците и да се разклатят чашите по масата, поддържаше ужаса, който вдъхваше тая външност на караконджул, подчертана още повече от един старомоден жакет от черно кадифе. С не по-малък успех беше страшен Тиранът и на сцената, когато ревеше стиховете на Гарние^[27] и на Скюдери^[28]. Той беше между впрочем охранен както трябва и можеше добре да изпълни всеки трон.

Фанфаронът пък беше мършав, черен, гърчав и сух като някой обесен през лятото. Кожата му приличаше на пергамент, опънат връз костите; един голям и извит като човката на хищна птица нос, чийто тънък ръб лъщеше като рог, издигаше тънката си преграда между двете страни на лицето му, изшилено като совалка и още по-удължено от остра брадичка. Двата му профила, залепени един до друг, с много голяма мъка съставяха едно и също лице и очите, за да се наместят в тях, бяха изтеглени по китайски към слепоочията. Полуобръснатите му вежди се извиваха като черни запетайки над неспокойните зеници, а мустаците му, безкрайно дълги, напомадени и вирнати в краищата с помощта на някакви козметични средства, завиваха нагоре като отсечка от окръжност и се забиваха в небето; ушите, щръкнали настрани от главата, наподобяваха много точно дръжките на гърне и сякаш сами предизвикваха да бъдат пернати или ощипани. Като че ли някакво разгулно въображение беше изваяло с длето тия чудновати черти, по-близки до карикатурата, отколкото до естеството, върху грифа на някоя старинна триструнна цигулка или беше ги изкопирало от ония пантагрюелски страшилища и химери, които се въртят вечер около фенерите на сладкарниците. Матаморовите му гримаси^[29] с времето бяха станали негова обикновена физиономия и като излезеше от кулисите, той продължаваше да върви разкрачен като пергел, с отметната назад глава, подпрял пестник на хълбока, а другата ръка сложил върху дръжката на шпагата. Една вталена жълта дреха, издута като броня и по испанската мода насечена от разрези, разположени по посоката на ребрата; една плътно прилепнала към шията колосана яка, поддържана с железни пръчки и картони, широка като Кръглата маса, и върху която Дванадесетте рицари^[30] спокойно биха могли да обядват; бухнали панталони, завързани с шнурове; ботуши от бяла руска кожа, в които петльовите му крака се клатеха като флейти в кутиите си, когато свирачът ги носи към пиршеството; една огромна рапира, с която той никога не се разделяше и чиято ажурно надупчена желязна дръжка тежеше като нищо петдесет ливри^[31] — ето цялото труфило на смешника, връз което за повече юначност той бе метнал една пелерина, а сабята му повдигаше полите й. Нека прибавим, за да не пропуснем нищо, че две дълги пера от опашката на петел, раздвоени като украшение за рогоносец, чудновато кичеха сивата му плъстена шапка, разтеглена като цедилка.

Изкуството на писателя затова стои по-ниско от изкуството на живописеца, защото той може да показва предметите само в последователност. Един мигновен поглед би стигнал, за да обхване всичките лица, които току-що описахме, в една картина, в която художникът щеше да ги разположи около масата; там човек би могъл да ги види отведнъж с всичките сенки, светлини, с различното положение на всеки от тях, с багрите, свойствени на всекиго, и с оная безкрайност от подробности в наредбата, които липсват на това описание, между впрочем вече прекалено дълго, макар да се стремяхме да го направим колкото се може по-кратко. Но тъй или иначе, трябваше да ви запознаем с тази комическа трупа, паднала като от небето сред самотията на замъка дьо Сигоняк.

Началото на вечерята беше мълчаливо; големият глад е ням като големите страсти! Но щом като първите бесове бяха укротени, езиците се развързаха. Младият барон, който не беше се насищал истински от деня, когато майка му го бе отбила, колкото и да желаеше да изглежда влюбен и романтичен пред дона Серафина и пред Изабела, ядеше или по-скоро лапаше с такава жар, че никой не би го подозрял да е вечерял вече. Наставникът, когото този младежки глад забавляваше, трупаше в чинията на господин дьо Сигоняк крилца от яребици и резени шунка, които изчезваха мигновено като снежинки върху зачервена печка. Велзевул, подмамен от лакомията, беше се решил въпреки страховете си да напусне непристъпния пост, който заемаше върху корниза на гардероба, и бе направил победоносното заключение, че ще бъде много мъчно да му издърпат ушите, тъй като нямаше такива. От друга страна, той беше сигурен, че няма да си позволят с него просташката шега да му завържат някоя тенекия за задника, защото отсъствуващата опашка отхвърляше възможността за подобен род смехории, по-достойни за уличници, отколкото за хора от прилично общество, каквито изглеждаха гостите около тази маса, отрупана с необичайно сочни и благоухаещи блюда. Възползван от сянката, пълзейки по корем и тъй плътно прилепнал към пода, че ставите на лапите му стърчаха остро като лакти над тялото му — също като черна пантера, дебнеща някоя газела, — той беше се приближил, без никой да го забележи. Като достигна до стола на барон дьо Сигоняк, той се изправи и за да привлече вниманието на господаря си, засвири с десетте си нокътя една мелодия за китара по коляното му. Сигоняк, снизходителен към скромния приятел, който бе изстрадал толкова много глад на негова служба, го прие за съучастник в сполуката си и пускаше под масата кокали и други остатъци от вечерята, приемани с ликуваща признателност. И Миро, който намери начин да се промъкне в залата на угощението по стъпките на Пиер, също получи своя пай от вкусни парчета.

Животът сякаш се възвърна в този мъртъв дом: отново имаше светлина, топлина и шум. Комедиантките, щом изпиха по два пръста вино, зацвърчаха като женски папагалчета, кацнали на прътовете си, и почнаха да си правят взаимни комплименти. Наставникът и Тиранът спореха за превъзходствата на комичната и на трагичната поезия; единият поддържаше, че е по-трудно да накараш честните хора да се смеят, отколкото да ги плашиш с бабини деветини, чието едничко достойнство е древността; другият твърдеше, че грубите шеги на палячовщината, с които си служат съставителите на комедии, силно принизяват оногова, който ги е измислил. Леандър бе извадил едно малко огледалце от джоба си и се оглеждаше с такова удоволствие, с каквото покойният Нарцис^[32] бе навеждал носа си над извора. Противно на обичая на леандровците, Първият любовник не беше влюбен в Изабела; неговите взори бяха отправени по-нависоко. Той се надяваше, че неговите чарове и обноски на благородник ще запалят огън в сърцето на някоя неопалима знатна дама и нейната каляска с четири коня ще дойде да го вземе от задния вход на театъра, за да го откара в някой замък, където изтънчената красавица, най-предразполагащо разголена, ще го очаква пред трапеза с най-изискани ястия. Това видение беше ли се сбъдвало някога? Леандър твърдеше, че да… Скапен го отричаше и това беше повод за нескончаеми раздори между двамата. Проклетият лакей, заядлив като маймуна, твърдеше, че бедният момък, колкото и да си върти очите, да хвърля пагубни погледи към ложите, да се смее така, че да показва всичките си тридесет и два зъба, да си опъва прасците и да си гъне кръста, да прекарва гребенчето по твърдите косми на перуката си и да си сменя бельото за всяко представление, пък макар и да се лишава от обед, за да плати на перачката, още не е успял да събуди и най-малкото въжделение в гърдите и на най-дребната баронеса, била тя дори на четирийсет и пет години, с червени петна по лицето и с покарали мустачки.

И сега, като съгледа Леандър, потънал в самосъзерцания, Скапен ловко подхвана старата им разпра, а разядосаният красавец предложи да донесе от багажа си цяло сандъче с любовни записчици, ухаещи на мускус и на смирна, изпратени му от цяла тълпа знатни особи, графини, маркизи и баронеси, всичките лудо влюбени в него, което не беше само празна хвалба, тъй като слабостта на дамите да се хвърлят по вратовете на шутовете и комедиантите беше твърде разпространена в тая епоха на разпуснати нрави. Серафина казваше, че ако била една от тия дами, щяла да накара да ударят няколко стременника на Леандър поради нахалството и недискретността му; а Изабела се кълнеше на шега, че ако той не стане по-скромен, тя няма да се омъжва вече за него в края на пиесите. Сигоняк, въпреки че силен свян го стискаше, за гърлото и той промърморваше само някоя и друга смутена реч, беше съвсем възхитен от Изабела, но вместо устата говореха очите му. Младото момиче беше забелязало въздействието на прелестите си върху младия барон и му отговори с няколко томителни погледа, за голямо неудоволствие на Фанфарона, тайно влюбен в хубавицата, макар и безнадеждно, като се имаше предвид шутовското му амплоа. Друг някой, по-смел и по-ловък от Сигоняк, би съумял да си опече работата, но нашият клет барон не беше изучавал в запустелия си замък похватите на дворцов поклонник и макар да не му липсваха нито ум, нито образованост, в този момент изглеждаше твърде глупав.

Десетте шишета бяха вече благоговейно изпразнени. Наставникът обърна и последното, като изцеди сетната капчица върху нокътя си; този жест бе прекрасно разбран от Фанфарона, който слезе до колата да потърси още бутилки. Баронът, макар леко пийнал вече, не можа да се въздържи да не изпие до дъно още една чаша за здравето на принцесите, което го довърши.

Наставникът и Тиранът пиеха като заслужили пияници, които, ако и да не са никога съвсем трезви, не са и съвсем пияни; Фанфаронът бе въздържател по испански образец и живееше като ония идалговци, дето обядват с по три маслинки, които си носят в джобовете, и вечерят с някоя песен на мандолина. Тая въздържаност си имаше причината: той се боеше, ако яде и пие повече, да не загуби пословичната си мършавост, която беше главното му оръжие в комичното изкуство. Ако напълнееше, дарбата му щеше да пресъхне и той се прехранваше с цената на едно постоянно гладуване, затова винаги беше в някакъв унес и често поглеждаше към дупките на колана си, за да се увери дали случайно не е надебелял от снощи. Доброволен Тантал^[33], комедиант въздържател, мъченик на мършавостта, анатомия, която сама си правеше дисекции — той едва докосваше ястията с върха на езика си, и ако беше посветил постите си на някоя благочестива дел, щеше да иде направо в рая като Антоний и Макарий^[34]. Дойката пък се тъпчеше с ядене и пиене по един невероятен начин; отпуснатите й подбрадници и сбръчканата кожа на гушата й се люлееха под тласъците на една все още добре снабдена със зъби челюст. Що се отнася до Серафина и Изабела, които нямаха ветрила под ръка, те се прозяваха една през друга зад полупрозрачното прикритие на красивите си пръсти. Сигоняк, макар и позамаян от винените пари, ги съгледа и им рече:

— Госпожици, виждам, че умирате от желание за сън, макар и възпитанието да ви кара да се борите с него. Бих желал да предоставя на всяка от вас отделна просторна спалня с преддверие и будоар, но моят беден замък се разсипва и чезне в развалини, както и моят род, на който аз съм последният представител. Отстъпвам ви моята спалня, почти единствената, дето не капе; ще се настаните двете заедно с госпожа Дойката; леглото е широко, а нощта бързо минава. Господата ще останат тук и ще се задоволят с креслата и със скамейките… Най-вече не се страхувайте от полюшванията на губера, нито от стенанията на вятъра в камината, нито от хороводите на мишките; мога да ви уверя, че колкото и мрачно да е мястото, призраци там никога не се появяват.

— Аз играя Брадаманте^[35] и не съм страхлива. Ще се погрижа и за плашливата Изабела — каза Серафина, смеейки се. — Що се отнася до нашата дойка, тя си е малко вещица и ако дяволът дойде, ще намери с кого да си поприказва.

Сигоняк взе един светилник и отведе дамите в спалнята, която им се видя наистина твърде фантастична, защото трепкащата лампа, подухвана от вятъра, раздвижваше странни сенки по гредите на потона, а в неосветените ъгли сякаш бяха приклекнали някакви страшни фигури.

— Това е чудесен декор за петото действие на трагедия — рече Серафина, като се озърна.

Изабела не можа да потисне една тръпка, наполовина от хлад, наполовина от страх, чувствайки как я обгръща това мрачно и влажно дихание. Без да се събличат, трите жени се мушнаха под завивката. Изабела легна между Серафина и Дойката, за да бъде сигурна, че ако някоя космата лапа на таласъм или на караконджул се протегне изпод леглото, ще пипне най-напред някоя от другарките й. Двете храбри дами заспаха веднага, но боязливата мома остана дълго с очи отворени и втренчени в обречената врата, като че ли предусещаше, че зад нея гъмжи цяло стълпотворение от зли духове и нощни ужаси. Вратата обаче не се отвори и оттам не изскочи привидение, заметнато с плащаница и подрусващо веригите си, макар че странни шумове долитаха от време на време откъм празните помещения; в края на краищата сънят пръсна златния си прах под клепачите на плашливата Изабела и скоро равният й дъх се присъедини към по-рязко доловимото дишане на нейните спътнички.

Наставникът спеше дълбоко, опрял нос в масата, срещу Тирана, който хъркаше като тръба на черковен орган и сънувайки, изръмжаваше по някое александрийско полустишие. Фанфаронът Матамор, облегнал глава на ръба на едно кресло и изпънал дългите си крака към огнището, беше се увил в сивата си пелерина и приличаше на скумрия, загърната в хартия. Леандър държеше главата си изправена, за да не разваля прическата си, но това не му пречеше да спи. Сигоняк се беше разположил в едно от креслата, останало свободно, но събитията от вечерта твърде много бяха го развълнували, за да може да заспи.

Две млади жени не нахлуват тъй внезапно в живота на един момък, без да го смутят, особено ако този млад човек е живял дотогава тъжен, целомъдрен, самотен и лишен от всичките удоволствия на възрастта си от онази жестока мащеха, която се нарича нищета.

Ще каже някой, че не е правдоподобно един двайсетгодишен момък да не си е имал някоя любовчица; но Сигоняк беше горд и като не можеше да се представи така натъкмен, както подхождаше на достойнството и на името му, той си стоеше в къщи. Родителите му, към които би могъл да се обърне за помощ, без да се срамува, бяха мъртви. И ден след ден той все по-дълбоко потъваше в изгнанието и в забравата. Наистина понякога по време на самотните си разходки той срещаше Йоланда дьо Фоа, която гонеше някой елен, възседнала бялата си кобила, придружена от баща си и от цяла свита млади господа. Това искрящо видение често прекосяваше сънищата му; но какво общо можеше да има между красивата и богата болярка и него, бедния и разорен дребен благородник, който отгоре на всичко беше така зле облечен? И през ум не му минаваше да я търси и да й се показва; напротив, при всяка от срещите си той бързаше да се махне колкото се може по-незабелязано, за да не му се смеят на жалката и тук-там издута шапка, на перата, изядени от плъховете, на износените и прекалено широки дрехи, на старото му и кротко конче, много по-подходящо да бъде яздено от някой селски свещеник, отколкото от млад благородник. Няма нищо по-печално за човек с чувствително сърце от това, да изглежда смешен в очите на тези, които обича; и затова, за да задуши зараждащото се чувство, той бе повикал на помощ всичките хладни съображения, които бедността знае да нашепва. Беше ли успял?… Тъкмо това не можем да кажем с положителност. Най-малкото, той го вярваше и бе отблъснал тази мисъл като химера; струваше му се, че и така си е достатъчно злочест, за да прибавя към болката си и мъките на една невъзможна любов.

Нощта премина без други премеждия, освен дето Изабела се изплаши от Велзевул, който беше се свил на кълбо върху гърдите й, като някой Смара^[36], и не искаше да се махне, тъй като тази възглавница му се струваше прекрасна.

Що се отнася до Сигоняк, той не успя да затвори очи, може би защото не беше свикнал да спи на друго място освен в леглото си, може би защото близкото присъствие на красиви жени му беше завъртяло главата. Ние сме склонни по-скоро да вярваме, че някакъв смътен кроеж вече започваше да се очертава в ума му и го държеше буден и объркан. Идването на комедиантите му се представляваше като някакъв зов на съдбата, като някакво пратеничество на Фортуна^[37], дошло да го покани да излезе най-после от тая феодална развалина, където младостта му мухлясваше в сянката и безплодно линееше.

Навън денят се раждаше и вече синкави светлини, процедили се през стъклата с оловни решетки, превръщаха зрака на гаснещите лампи в мъртвешкобледи и болнави жълти петна. Лицата на спящите се осветяваха странно от тия двойни отражения, сякаш бяха разрязани на две различно обагрени части — също като ония средновековни облекла, кроени от два плата с разни цветове. Леандър пожълтя като стара свещ и приличаше на ония восъчни статуи на свети Йоан Кръстител, нагиздени с коприни, чиято боя е опадала въпреки предпазните стъкла на шкафовете, където ги държат. Фанфаронът, затворил плътно очи, отпуснал челюсти, с изпъкнали скули и нос източен, като че ли е бил прищипнат от мършавите пръсти на смъртта, приличаше на своя собствен труп. Моравочервени апоплектични петна изпъстряха широкото лице на Наставника; рубините по носа му бяха се превърнали в аметисти, а върху дебелите му бърни цъфтеше синьото цвете на виното. Няколко капки пот, стекли се през доловете и бърдата на челото му, бяха се спрели в сивеещите се храсталаци на веждите му; меките му бузи отпуснато висяха. Това лице, което, будно и съживено от духа, изглеждаше винаги жизнерадостно, беше станало уродливо във вцепенението на тежкия сън. Както спеше, облегнат на ръба на масата, Наставникът приличаше на някой стар сатир, разплут от разврат и полегнал на склона на някоя ровина на заранта след поредната вакханалия. Тиранът с матовото си лице и брадата си от черни конски косми се държеше: нищо не можеше да промени изражението на тази глава на добродушен Херкулес или на благ палач. Субретката също понасяше с лекота нескромното нашествие на деня; тя съвсем не изглеждаше размъкната. Само очите й, около които се виеха малко по-тъмни сини кръгове, и бузите й, набраздени от няколко теменужени сенки, издаваха умората от една зле прекарана нощ. Един похотлив слънчев лъч, плъзгайки се между празните бутилки, през наполовина пълните чаши и над изтърбушените ядива, милваше брадичката и устата на младото момиче като някой фавън, който гъделичка заспала нимфа. Знатните целомъдрени дами от стените със злъчен цвят на лицето се мъчеха да се изчервят под лака си, като гледаха как този цигански стан осквернява самотата им — и тържествената трапезария добиваше мрачен и в същото време чудновато смешен изглед.

Субретката първа се събуди под тази утринна целувка; тя скочи върху малките си стъпала, разтърси фустите си, както някоя птичка би отърсила перата си, прекара длани по косите си, за да им възвърне донякъде блясъка, и като забеляза, че барон дьо Сигоняк седи на креслото си, облещил очи като вещер, тя се извърна към него и го поздрави с един красив театрален реверанс.

— Съжалявам — каза Сигоняк, след като отвърна на поздрава на Субретката, — че печалното състояние на това жилище, по-достойно да предложи подслон на призраци, отколкото на живи хора, не ми позволи да ви посрещна по-гостоприемно. Аз бих желал да ви настаня за почивка между чаршафи от холандско платно, под завивка от индийска дамаска, вместо да ви оставям да зъзнете върху този прояден от червеи стол.

— Не съжалявайте за нищо, господине — отговори Субретката. — Без вас ние щяхме да прекараме нощта в затъналата кола, щяхме да треперим от студ под проливния дъжд и утрото щеше да ни завари ни живи, ни мъртви. А пък това жилище, за което вие така презрително се отзовавате, е великолепно в сравнение с хамбарите, открити за всички ветрове, където тъй често сме принудени да спим върху купчина слама, тирани и жертви, принцове и принцеси, леандри и субретки, в този наш скитнически живот на комедианти, пътуващи по градове и паланки.

Докато баронът и Субретката си разменяха тези любезности, Наставникът се изтърси на земята сред трясъка на счупени дъски. Столът, отмалял от тежестта му, беше се строшил и дебелият мъж, проснат на пода с краката нагоре, се блъскаше като обърната костенурка и нечленоразделно ръмжеше. При падането си той несъзнателно беше сграбчил висящия край на покривката и по този начин бе издърпал върху себе си цял водопад от посуда и прибори, които още подскачаха на вълни над него. Този шум стресна и събуди изведнъж цялата дружина. Тиранът, след като се протегна и разтърка очите си, подаде ръка за помощ на стария комик и го изправи на крака.

— Подобно злощастие не би могло да сполети Матамора — рече Ирод с нещо подобно на пещерно бучене, което му служеше за смях. — Той може да падне и в паяжина, без да я разкъса.

— Вярно е — отвърна назованият актьор, като опъна дългите си крайници, разчленени като пипалата на паяк. — Не всеки може да се похвали, че е Полифем^[38] или Какус^[39], една планина от мръвки и кокали като тебе, нито мях за вино или бъчва на два крака като Блазиус.

Тази врява докара на прага на трапезарията Изабела, Серафина и Дойката. Двете млади жени, макар и малко побледнели и уморени, бяха все още очарователни и на дневна светлина. На Сигоняк те се сториха най-блестящите дами на света, макар че някой по-придирчив наблюдател би намерил с какво да възрази спрямо тяхната малко измачкана и повехнала гиздавост. Но какво значение могат да имат няколко избелели панделки, няколко лакти поразнищен и потъмнял плат, няколко непълноти или някои несъобразности в премяната, когато тези, които я носят, са млади и красиви? Между впрочем очите на барона, свикнали да гледат все овехтели, прашни, избелели и разнебитени неща, не бяха способни да различат такива тънкости. Сред този мрачен замък, където всичко се разпадаше от вехтост, Серафина и Изабела му изглеждаха бляскаво нагиздени. Струваше му се, че сънува, като гледаше прелестните им личица.

Що се отнася до Дойката, то тя благодарение на възрастта си се радваше на преимуществото да бъде неизменно грозна; нищо не би могло да промени този образ, сякаш издялан от чемширено дърво, посред който блестяха две очи на кукумявка. За нея беше еднакво безразлично дали я огряват слънце или свещи.

В този миг влезе Пиер, за да разтреби стаята, да хвърли дърва в камината, където няколко главни се белееха, обвити с кадифена мантия от пепел, и да разчисти остатъците от пиршеството; тъй отблъскващи, когато гладът е задоволен.

Пламъкът, който лумна в огнището и лизна една чугунена плоча с герба на Сигоняковци, непривикнала на подобни милувки, събра в кръг цялата комическа дружина и я озари с ярките си блясъци. Един силен пламтящ огън е винаги приятен след една ако не безсънна, то поне полусънна нощ, и неразположението, което се четеше по всички лица, белязани с повече или по-малко доловими сини кръгове около очите, изчезна напълно под неговото благотворно въздействие. Изабела протегна към огнището дланите на мъничките си ръце, обагрени с розови отражения, и поруменя от този най-лек грим, та бледността й вече не личеше. Дона Серафина, по-едра и по-силна, стоеше права зад нея, като някоя по-голяма сестра, която, не тъй уморена, оставя по-малката да седне. Щръкнал върху един от своите жеравоподобни крака, Фанфаронът бленуваше полусъбуден, като водна птица на брега на някое блато, заврял човка в гушата си и подгънал другия си крак под корема. Блазиус, Наставникът, като облизваше устните си, повдигаше едно след друго празните шишета, за да види не е ли останала в тях някоя капчица бисерна течност.

Младият барон беше отвел настрана Пиер, за да се осведоми няма ли някакъв способ да се доставят от селото две-три дузини яйца за закуска на комедиантите или няколко пилета за колене, и старият слуга беше се измъкнал, за да изпълни заръката колкото се може по-бързо, защото трупата възнамеряваше да тръгне рано и да измине през деня значително разстояние, та да не замръкват, преди да са стигнали мястото за нощувка.

— Доста се страхувам, че ще закусите зле — рече Сигоняк на гостите си, — но ще трябва да се задоволите с една питагорейска трапеза^[40]. Все пак по-добре е зле да закусиш, отколкото въобще да не закусиш, а на шест левги околовръст няма никакъв хан, нито кръчма. Състоянието на този замък ви подсказва, че не съм богат, но тъй като моята бедност е последица от харчове, които моите прадеди са направили в защита на нашите крале, аз съвсем не се червя от нея.

— Не, разбира се, господине — отвърна Ирод Тиранът със своя басов глас, — и този, който се перчи с имотността си, би се сбъркал, ако трябваше да посочи източника й, докато търгашът се облича в златни дрехи, благородството има дупки по наметалото си, но през тези дупки прозира честта.

— Това, което ме учудва — прибави Блазиус, — е дето един завършен благородник, какъвто изглежда е господинът, се е примирил да хаби младостта си вдън пущинаците, където Фортуна не може да го намери, дори и да има желание да го потърси; ако минеше покрай този замък, чиято архитектура навярно е изглеждала много добре, преди двеста години, тя би продължила пътя си, тъй като сигурно щеше да помисли, че е необитаем. Би трябвало господин баронът да отиде в Париж, окото и пъпът на света, мястото, дето си дават среща остроумните и храбрите, Елдорадото^[41] на французките испанци и Ханаанската земя^[42] на християнските евреи, благословената страна, озарена от слънцето на двора. Там няма да му убегне да бъде отличен според заслугите си и да напредне или като се свърже с някой голям велможа, или като извърши някакво хероично и бляскаво деяние; случай за това неминуемо ще се представи.

Тези думи на добряка въпреки неразборията и смешните изрази, неволни възпоминания от неговите роли на Наставник, не бяха лишени от смисъл. Сигоняк усещаше справедливостта им и сам по време на дългите си разходки из ландите често си беше казвал съвсем тихо това, което Блазиус сега високо му казваше.

Но липсваха му пари, за да предприеме едно тъй дълго пътешествие, и той не знаеше как да ги намери. Макар и смел, той беше горд и повече се страхуваше от някоя усмивчица, отколкото от удар на шпага. Без да бъде твърде запознат с модата, той се чувстваше смешен в своите размъкнати дрехи, остарели още по времето на предишния крал. Според обикновението на хората, станали свити от немотия, той не слагаше никога в сметката своите предимства и виждаше положението си само откъм лошите му страни. Може би би могъл да накара някои стари приятели на баща му да му помогнат, ако беше поддържал по-тесни връзки с тях, но това беше едно усилие, което надхвърляше природата му, и той по-скоро би умрял, седнал върху раклата и дъвчейки някакъв лек срещу зъбобол, като някой испански идалго под своя герб, отколкото да потърси парична помощ или заем от някого. Той беше от онези люде, които и да умират от глад, ако ги поканят на отрупана с разкошни ястия трапеза, ще се престорят, че са вечеряли, от страх да не ги подозрат, че са гладни.

— Аз сам съм мислил за това понякога, но нямам никакви приятели в Париж, а потомците на ония люде, които са познавали семейството ни по времето, когато то е било по-богато и е заемало длъжности при двора, няма да се загрижат много за един бледен и мършав Сигоняк, който се спуща от върха на разрушената си кула да сграби с клюн и нокти своя пай от общата плячка. И сетне не виждам защо трябва да се червя, като го казвам, аз нямам никаква обмундировка и няма да мога да се явя във вид, достоен за името ми; не знам дори дали, ако събера всичките си средства заедно със средствата на Пиер, ще мога да стигна до Париж.

— Но никак не е задължително — възрази Блазиус — да влизате в столичния град тържествено като някой римски цезар, покачен на колесница, теглена от квадрига^[43] бели коне… Ако нашата скромна волска кола не унизява гордостта на ваше господство, елате с нас в Париж, понеже трупата ни и без това отива там. Най блести с появата си онзи, който влиза пешком, с торба, окачена на сабята си, и държейки обущата си в ръка, от страх да не ги изтърка.

Слаба червенина изби по скулите на Сигоняк, наполовина от срам, наполовина от удоволствие. Ако и потомствената гордост у него да се бунтуваше срещу мисълта да бъде длъжник на един беден палячо, от друга страна, естественото му добродушие беше трогнато от едно откровено направено предложение, което тъй добре отговаряше на тайните му въжделения. Освен това той се боеше да не нарани самолюбието на комедианта, ако откаже, и може би да изпусне един случай, който нямаше да се представи втори път. Несъмнено в мисълта, че един потомък на Сигоняк ще се размеси със скитащи смешници в колесницата на Теспид, имаше нещо смущаващо, което можеше да накара да цвилят еднорозите^[44] и да реват лъвовете, изобразени върху червените хералдически щитове на гербовете: но в края на краищата младият барон достатъчно дълго бе гладувал от упорство зад своите феодални стени.

Той плуваше несигурен между да-то и не-то, претегляйки тия решителни едносрични думички върху къпоните^[45] на размисъла, когато Изабела мило се изстъпи и като застана пред барона и Блазиус, продума тия речи, които туриха край на колебанията на младия човек:

— Нашият поет, който получи наследство, ни напусна и господин баронът би могъл да го замести, защото аз, без да ща, открих, разлиствайки едно томче на Ронсар, което беше на масичката до леглото му, един претрупан със зачерквания сонет, който трябва да е съчинен от него… Той би могъл да притъкмява ролите ни, да прави съкращенията и необходимите добавки и при нужда би написал някоя пиеса по идея, която ние ще му дадем. Аз например тъкмо имам един италиански сюжет, където ще се намери чудесна роля за мен, стига някой да се заеме с работата.

Като казваше това, Изабела хвърли на барона един толкова нежен, толкова проникновен поглед, че Сигоняк не можа да устои. Влезе Пиер, който донесе един хубав омлет със сланина и твърде представителен четвърт свински бут, и прекъсна разговора. Цялата трупа се настани около масата и с охота се зае да подкрепи силите си. Що се отнася до Сигоняк, той докосна онова, което беше в чинията му, само за да прикрие смущението си; неговата обичайна въздържаност не можеше да понесе две яденета толкова скоро едно след друго, пък и умът му беше зает с други неща.

Като свършиха закуската и докато воловарят навиваше каишите на ярема около рогата на воловете, Изабела и Серафина изказаха желание да слязат в градината, която се виждаше от двора.

— Боя се — рече Сигоняк, като им предлагаше ръка, за да им помогне да прекрачат разместените и покрити с мъх стъпала — да не оставите някое и друго парче от роклите си в ноктите на къпинаците, защото, ако се казва, че няма рози без бодли, напротив, има много бодли без рози.

Младият барон говореше това с оня тържествено-ироничен глас, който му беше обичаен, когато намекваше за своята бедност; но като че ли омаловажената градина беше се почувствувала засегната, понеже скоро две малки диви рози, полуотворили петте си листца около жълтите си плодници, блеснаха върху една напречна клонка, която преграждаше пътя на младите жени. Сигоняк ги откъсна и изящно ги поднесе на Изабела и на Серафина, казвайки:

— Аз не се надявах, че моите лехи са тъй разцъфтели; из тях растат само бурени и тук могат да се нижат само китки от коприва и бучиниш. Ала вие накарахте тия две цветчета да се разтворят като усмивка в безутешността, като някое стихотворение сред съсипиите.

Изабела грижливо затъкна в отвора на елечето си шипковия цвят и хвърли към младия човек един дълъг признателен поглед, който показваше колко ценен беше за нея този беден дар. Серафина, дъвчейки дръжката на цветето, го държеше в устата си, като че ли искаше да подчертае с бледната му розовина аления цвят на устните си.

Тъй вървяха до митологическата статуя, която се очертаваше като привидение в дъното на алеята, и Сигоняк все прегъваше шумнатите вейки, които биха могли да одраскат на минаване лицата на гостенките. Младата наивка разглеждаше с някакво умилено участие тази запустяла градина, така съзвучно свързана с полуразрушения замък. Тя си мислеше за тъжните часове, които Сигоняк навярно беше отброявал в това обиталище на скуката, на нищетата и на самотността, с подпряно о стъклото чело, с очи втренчени в пустия път, без друга дружинка освен едно бяло куче и един черен котарак. По-коравите черти на Серафина излъчваха само хладно презрение под маската на вежливостта, макар че изпитваше известно уважение към титулуваните особи, тя решително намираше, че този благородник е прекомерно осиромашал.

— Тук свършват моите имения — рече баронът, когато стигнаха пред нишата от шуплест камък, където плесенясваше Помона. — Някога, докъдето поглед се простира от върха на тия наблюдателни кулички, всичко — хълмовете и равнината, нивите и доловете, обрасли с диви метли, — всичко е принадлежало на моите прадеди; сега обаче ми остава тъкмо толкова, колкото ми трябва, за да дочакам часа, когато и последният от Сигоняковци ще легне при своите предци в семейната гробница, тяхно единствено притежание занапред.

— Знаете ли, че е още твърде рано да бъдете толкова мрачен — отвърна Изабела, трогната от тая мисъл, която и на нея беше й минавала през ума; тя нарочно си придаде весел вид, за да разпръсне облака от тъга, който беше надвиснал над челото на Сигоняк. — Фортуна е жена и макар да казват, че е сляпа, тя може понякога да различи от висотата на колелото си някой рицар по рождение и по достойнство сред тълпата; въпросът е само да се намерите на пътя й. Хайде решете се, елате с нас и може би след няколко години кулите на Сигоняк, увенчани с нови керемиди, поправени и варосани, ще вдигнат чела толкова гордо, колкото сега са окаяни… И сетне, наистина, ще ми бъде много мъчно да ви оставим самичък в тоя замък за бухали… — добави тя полугласно, достатъчно тихо, за да не я чуе Серафина.

Меката светлина, която блестеше в очите на Изабела, надмогна нежеланието на барона. Привлекателната възможност за едно любовно приключение засеняше в собствените му очи всичко унизително, каквото можеше да има в такова едно пътешествие. Да последваш от любов една актриса и като влюбен да се впрегнеш в колесницата на комедиантите, не означаваше да принизиш достойнството си; най-изисканите кавалери не се свеняха да го правят. Богът, който носи колчан със стрели, обича да принуждава боговете и хероите към хиляди странни деяния и преображения: Юпитер се превърна в бик, за да съблазни Европа; Херкулес си предеше с хурката в нозете на Омфала; Аристотел мъдрецът лазеше на четири крака, носейки на гръб любовницата си, на която й бе хрумнало „да ходи на философ“ (приятен способ на езда!) — а това са все неща, противни на божественото и на човешкото достойнство. Само че беше ли Сигоняк влюбен в Изабела? Той не се мъчеше да задълбочава нещата, но чувстваше, че занапред ще изпитва ужасна мъка да остане в този замък, съживен за миг от присъствието на едно младо и прелестно същество.

И след като бързо взе решението си, той помоли комедиантите да го почакат малко, дръпна Пиер настрана и му повери какво възнамерява да стори. Колкото и да му беше мъчно да се раздели с господаря си, верният слуга не се заблуждаваше какво може да произлезе, ако Сигоняк останеше в замъка. Той с мъка гледаше как в мрачен покой и ленива скръб гасне тая младост и макар че една трупа палячовци му се струваше малко необичайна свита за един господин дьо Сигоняк, той би предпочел така да се изкуши съдбата пред дълбокото равнодушие, в което от две-три години особено потъваше младият барон. Той скоро натъпка в един куфар малкото неща, които притежаваше господарят му, събра в една кожена кесия няколкото пистоли^[46], пръснати по чекмеджетата на големия старинен шкаф, към които не забрави да прибави, без дума да обели, и скромните си спестявания — тиха привързаност, която баронът може би и не забеляза, защото Пиер покрай всички други служби, които изпълняваше в замъка, имаше и длъжността на ковчежник — една настояща синекура между другото.

Белият кон беше оседлан, защото Сигоняк искаше да се качи в колата на комедиантите две-три левги отвъд замъка, за да потули заминаването си; по този начин щеше да изглежда, че той придружава гостите си; Пиер вървеше отзад пешком и щеше да прибере обратно коня в конюшнята.

Воловете бяха впрегнати и се опитваха въпреки ярема, който тежеше на вратовете им, да повдигнат влажните си черни муцуни, откъдето висяха повесма сребриста слюнка. Подобията на владишки корони, изплетени от червена и жълта испанска тръстика, с които бяха увенчани, както и белите платнени попони, които ги покриваха като ризи, за да ги предпазват от жиленето на мухите, им придаваха някакъв тържествен и величествен вид, като че ли бяха воловете на бога Митра^[47]. Изправен пред тях, воловарят, едър момък, опърлен и див като някой пастир от римската Кампаня^[48], се подпираше на остена си в една стойка, която напомняше, без той да знае, разбира се, стойката на гръцките херои от античните барелефи. Изабела и Серафина бяха вече седнали в предната част на колесницата, за да се наслаждават на изгледа; Дойката, Наставникът и Леандър заеха задната част, по-загрижени да си подремнат още, отколкото да се възхищават от гледката на ландите. Всички бяха готови; воловарят ръгна животните си, те наведоха глави, изпънаха се върху кривите си крака и потеглиха; колата се разклати, дъските изстенаха, ненамазаните колелета изскърцаха и сводът на трема прокънтя под тежкото изтрополяване на впряга. Тръгнаха.

Докато траеха всичките тия приготовления, Велзевул и Миро, които долавяха, че става нещо необичайно, се щураха насам-нататък, стреснати и загрижени, мъчейки се да разберат с тъмните си животински мозъци какво означава присъствието на толкова много хора в едно обикновено тъй пусто и спокойно място. Кучето подтичваше несигурно от Пиер до господаря си и обратно, питайки ги със своето синкаво око и ръмжейки по непознатите. Котаракът, по-разсъдителен, душеше сдържано колелетата, изучаваше малко по-отдалеч воловете, чиято грамада изглежда му правеше впечатление, а при някое непредвидено движение на рогата им благоразумно отскачаше назад; после той сядаше пред стария бял кон, с който изглежда си разбираха от приказките, и сякаш му задаваше въпроси; добродушното животно навеждаше към него главата си, а котаракът вдигаше своята; конят оголваше меките си сиви устни, настръхнали от косми, за да очисти някой стрък слама, останал между старите му зъби, но тъй наистина изглеждаше, че приказва нещо на своя котешки приятел. Какво ли му казваше той? Само Демокрит^[49], който се хвалеше, че можел да превежда езика на животните, би могъл да го разбере; тъй или иначе след този мълчалив разговор, който той сподели с Миро чрез няколко намигвания и две-три жални мяукания, Велзевул изглежда беше наясно по причините за цялата тази суматоха. Когато баронът се покачи на седлото и взе в ръката си ремъците на юздата, Миро тръгна отдясно, а Велзевул отляво на коня и господарят дьо Сигоняк излезе от замъка на бащите си между своето куче и своята котка. За да се реши благоразумният писан на тази смела постъпка, тъй необичайна за племето му, той трябва да беше отгатнал някакво крайно решение.

В мига, когато напускаше своето тъжно жилище, Сигоняк почувства, че сърцето му болезнено се свива. Той целуна още веднъж с погледа си тия стени, почернели от старост и позеленели от мъхове, всеки камък, по които му беше познат; тия кули с ръждясали ветропоказатели, които той беше съзерцавал през толкова скучни часове с втренчено и разсеяно око, което не вижда нищо; прозорците на опустелите стаи, които беше прекосявал като призрака в някой прокълнат замък, почти уплашен от шума на стъпките си; тая занемарена градина, където по влажната земя подскачаха жаби и смокове пълзяха между къпините; тоя параклис с продънен покрив, с рухващи сводове, що затрупваше с останките си зеленясалите плочи, под които почиваха един до друг старият му баща и майка му — оня миловиден образ, неясен като спомена от някой сън, едва зърнат в първите дни на детството. Той си помисли също и за портретите от галерията, които му правеха дружина в самотата и двайсет години му се усмихваха с неподвижните си усмивки; за ловеца на диви патици от губера, за леглото с колонки като хурки, чиято възглавница така често се мокреше от сълзите му. Всички тези стари, клети, навъсени, начумерени, прашни, сънливи вещи, които бяха му навявали такава скука и отврата, сега му изглеждаха пълни с някакво непознато очарование, което той не бе и подозирал. Сигоняк се чувстваше неблагодарник към тоя беден, стар и разнебитен замък, който все пак беше го подслонявал, доколкото можеше, и въпреки своята немощ беше упорствал да стои изправен, за да не го смаже при сгромолясването си, също като някой осемдесетгодишен слуга, който се държи прав върху треперещите си нозе, щом като господарят е там. Хиляди горчиви блаженства, хиляди тъжни радости, хиляди весели униния се възвръщаха в паметта му; навикът, тази бавна и бледа другарка на живота, седнала на познатия праг, обръщаше към него очите си, удавени в безцветна нежност, и тананикаше с непреодолимо тих глас като бавачка една люлчена песен и стори му се, като минаваше под сводестия трем, че една невидима ръка го дръпна за наметалото, за да го върне назад. Когато излезе навън и тръгна пред колесницата, един напор на вятъра го блъсна в гърдите с пресния мирис на дивите метли, изкъпани от дъжда, сладкият и проникващ дъх на родната земя; една далечна камбана позвънваше и сребристите трептения пристигаха до него върху крилата на същия вятър, който носеше благоуханието на ландите. Това беше вече много и Сигоняк, обхванат от дълбока носталгия, макар и да беше само на няколко крачки от дома си, направи едно движение като да дръпне юздите; старото конче възвиваше вече врат в указаната посока, сякаш с по-голяма пъргавина, отколкото възрастта му позволяваше; Миро и Велзевул едновременно дигнаха глави, като че ли усетиха чувствата на господаря си, и като се спряха, втренчиха в него питащите си зеници. Но последиците от това полуобръщане бяха съвсем различни от онова, което можеше да се очаква, защото то накара Сигоняк да срещне погледа на Изабела, а младото момиче вложи във взорите си толкова милващ копнеж и една толкова изразителна няма молба, че баронът почувства как бледнее и се изчервява; той изведнъж забрави и напуканите стени на своята кула, и уханието на дивите метли, и звънтежа на камбаната, която между впрочем продължаваше да разнася меланхоличния си зов; дръпна внезапно и силно юздите на коня си и с як удар на ботушите го накара да подскочи напред. Борбата свърши; Изабела беше победителката.

Колата пое по пътя, за който споменахме на първата от тези страници, като гонеше от пълните с вода коловози изплашените зелени жаби дървесници. Когато стигнаха царския друм, където върху изсъхналата почва воловете можеха да теглят по-бързо тежкото съоръжение, в което бяха впрегнати, Сигоняк мина от авангарда в ариергард, като не желаеше да се покаже прекалено усърден пред Изабела, а може би и за да се отдаде по-свободно на мислите, които вълнуваха душата му.

Кръглите кули на замъка Сигоняк, прилични на солнички, бяха вече до половина закрити зад купчините дървета; баронът се надигна на седлото си, за да ги види още веднъж, и като наведе очи към земята, забеляза Миро и Велзевул, чиито плачевни муцунки изразяваха всичката болка, която са способни да покажат лицата на животни. Миро, като се възползва от спирането, необходимо за прощалния поглед към кулите на замъка, стегна своите стари, отмалели прасци и се опита да скочи до лицето на господаря си, за да го лизне за последен път. Сигоняк отгатна намерението на клетото животно, подхвана го от височината на ботуша си за твърде широката кожа на врата му, вдигна го на предницата на седлото си и целуна черния и грапав като трюфел нос на Миро, без да се пази от влажната ласка, с която благодарното животно лъсна мустаците на мъжа. Докато траеше тази сцена, Велзевул, който беше по-пъргав и си помагаше със своите още наточени нокти, беше се изкатерил от другата страна по ботуша и бедрото на Сигоняк и показваше от равнището на седлото черната си безуха глава, като мъркаше страховито и въртеше големите си жълти очи; той също си измолваше прощална милувка. Младият барон прекара два-три пъти ръката си по черепа на котарака, който се надигаше и се тикаше напред, за да се наслади колкото се може по-пълно на дружеското потъркване. Надяваме се, че никой няма да се изсмее на нашия герой, ако кажем, че смирените доказателства за обичта на тия създания, лишени от душа, но не и от чувства, го накараха да изпита странно вълнение и две сълзи, избликнали с изхлипване от сърцето му, се отрониха върху главите на Миро и Велзевул и ги кръстиха за приятели на господаря им в човешкия смисъл на думата.

Двете животни проследиха известно време с поглед Сигоняк, който беше пуснал коня си в тръс, за да стигне колата, и като го изгубиха от очи при един завой на друмището, поеха братски обратния път към замъка.

Нощната буря не беше оставила върху песъчливата почва на ландите следите, с каквито проливните дъждове набраздяват по-плодородните полета; пейзажът, само освежен, разкриваше една своеобразна полска хубост. Дивите метли, от които небесната вода беше изчистила наслоения прах, блестяха с малките си морави пъпки по ръба на сипеите. Развеселените звъники поклащаха златните си цветове; водната растителност спокойно се разстилаше върху подновените блата; дори боровете люлееха не тъй зловещо мрачната си зѐлен и разпръскваха наоколо дъх на смола; тънък синкав димец весело се издигаше иззад някоя купчина кестенови дървета и издаваше жилището на някой изполичар; върху вълнистата повърхност на равнината, простряна, докъдето поглед стига, се виждаха като разпръснати петънца овце под надзора на някой овчар, замечтал се върху своите кокили. Вдън хоризонта, прилични на архипелази от бели облаци, засенени със синьо, се подаваха далечните върхове на Пиренеите, почти замъглени от леката омара на есенната утрин.

Понякога пътят потъваше между два висока бряга, чиито ронливи пясъчни хълбоци се белееха като прах от хума, а по гребените им стърчаха чорли от храсталаци, преплетени жилки, които шибаха на минаване чергилото на колата. На някои места почвата беше толкова несигурна, че бяха я укрепвали с борови трупи, сложени напречно на пътя, които така раздрусваха колата, че жените надаваха високи писъци. На други места трябваше да преминават по треперещи дървени мостчета потоците, които пресичаха пътя, или локви застояли води. На всяко опасно място Сигоняк помагаше на Изабела, която беше по-скромна или по-малко мързелива от Серафина и Дойката, да слезе от колата. Що се отнася до Тирана и до Блазиус, те спяха, безгрижно клатушкани между сандъците с реквизит, като хора, които са виждали и по-лошо. Матамор вървеше пешком отстрани на колата, за да поддържа чрез постоянно упражнение своята пословична мършавина, за която той полагаше изключителни грижи; и който го гледаше отдалеч как отмята дългите си крака, можеше да го вземе за някой грамаден полски паяк, пълзящ сред житата. Той правеше такива огромни крачки, че често трябваше да се спира, за да дочака останалата част на трупата; тъй като беше придобил от ролите си навика да си изхвърля напред хълбока и да ходи разкрачен като пергел, той не можеше да отвикне от тоя си вървеж нито в градовете, нито в полето и ходеше все така, сякаш измерваше земята.

Волските коли не напредват бързо, особено в ландите, където колелетата често затъват в пясъка чак до главините и където пътищата се различават от пустеещата земя само по коловозите, дълбоки стъпка или две: и макар че славните животни, превили жилестите си вратове, сърцато поемаха под остена на воловаря, слънцето беше вече доста високо над хоризонта, а бяха изминали само две левги; местни левги наистина, дълги като ден без коричка хляб и подобни на ония левги, с които след всеки петнайсет дена път трябвало да отбелязват любовните станции двойките, натоварени от Пантагрюел да поставят пътните знаци в неговото чудесно Мирбалейско царство^[50]. Селяните, които прекосяваха пътя, задянати с куп окосена трева или с товар дърва, се срещаха все по-рядко, и ландите се проснаха в цялата си пустинна голота, диви и непокътнати като някое испанско деспобладо^[51] или като американските пампаси^[52]. Сигоняк сметна за безсмислено да мори повече своя беден застарял ат, скочи на земята и хвърли юздите в ръцете на стария си слуга, чиито опърлени черти не можеха да скрият и през двайсет пласта загар бледостта на едно дълбоко вълнение. Мигът на раздялата между господаря и слугата бе дошъл, миг мъчителен, защото Пиер бе свидетел на раждането на Сигоняк и изпълняваше при младия барон по-скоро ролята на скромен приятел, отколкото на прислужник.

— Нека бог напътства ваше господство — рече Пиер, като се наведе над ръката, която му подаде баронът — и нека бог му даде да възвърне богатствата на Сигоняк; аз само съжалявам, че ваше господство не ми разреши да го придружа.

— Какво ще те правя, бедни ми Пиер, в този непознат живот, където навлизам? С толкова малко средства наистина не бих могъл да натоваря случая с грижата за две същества. В замъка ти все ще изкараш криво-ляво; нашите стари изполичари няма да оставят да погине от глад верният служител на господаря им. От друга страна, не бива да завъртим ключа в портата на Сигоняковия замък и да го изоставим на орлите и на смоците като някоя порутина, докосната от смъртта и омагьосана от зли духове; душата на това древно жилище още живее в мен и докато съм жив, пред входа му ще стои страж, за да не пуска дечурлигата да замерят герба му с камъни от прашките си.

Слугата кимна в знак на съгласие, защото, както почти всички стари прислужници, привързани към някое благородническо семейство, той обожествяваше господарския замък, а Сигоняк въпреки пукнатините, разрухата и нищетата си все още му изглеждаше един от най-хубавите замъци на света.

— А освен това — прибави, усмихвайки се баронът, — кой ще се грижи за Байяр, за Миро и за Велзевул?

— Вярно, господарю — отговори Пиер и пое юздата на Байяр, а Сигоняк галено потупваше с дланта си врата на коня — една прощална ласка и за него.

Като се разделяше с господаря си, верният кон зацвили и дълго още Сигоняк чуваше сърдечния зов на благородното животно, все по-далечен и затихващ с разстоянието.

Останал сам, Сигоняк изпита чувството на онези, които се качват на кораб, а приятелите им ги оставят при вълнолома на пристанището. Това е може би най-горчивият миг на заминаването; светът, в който сте живели досега, се оттегля и вие бързате да отидете при новите си спътници — тъй тъжна и оголена се чувства душата, а очите имат нужда от вида на човешко лице; и той ускори крачките си, за да стигне по-скоро колесницата, която скърцаше мъчително по пясъка, а колелетата й оставяха дълбоки бразди, като палешниците на плуг.

Като видя, че Сигоняк върви пешком край колата, Изабела се оплака, че е седнала неудобно и поиска да слезе, за да си раздвижи малко изтръпналите нозе, както каза тя, но всъщност с милосърдното намерение да не оставя младия човек в ноктите на унинието и да го разсее с някоя и друга весела приказка.

Булото на тъгата, което покриваше лицето на Сигоняк, се раздра като облак, пронизан от слънчев лъч, когато младото момиче го помоли да се облегне на ръката му, за да се разстъпи малко по пътя, който на това място беше равен.

Те вървяха тъй един до друг и Изабела декламираше на Сигоняк някакви стихове от една нейна роля, от които тя не бе доволна и искаше да го накара да ги дообработи, когато внезапно сред гъсталаците вдясно от пътя екна тръба, широките гърди на коне, пробиващи си път сред младиняка, разтвориха клоните и младата Йоланда дьо Фоа изскочи насред пътя в цялото си великолепие на Диана Ловджийката^[53]. Възбудата от ездата бе прибавила още по-алена руменина по бузите й, розовите й ноздри трептяха и гърдите й се повдигаха буйно под кадифето и златото на елека й. Няколко закачени и съдрани места по дългата й пола, няколко драскотини по хълбоците на коня й показваха, че безстрашната амазонка не се плашеше нито от сечищата, нито от храсталаците. Макар че благородното животно нямаше нужда да бъде подстрекавано и възли от жили, напращели от силна кръв, се увиваха около побеления му от пяна врат, ездачката потупваше задницата му с края на нагайката си, чиято дръжка бе увенчана с едър аметист, на който бе издълбан гербът на семейството дьо Фоа; а това караше коня да подскача и леко да се вдига на задните си крака, за голямо удоволствие на двама-трима млади благородници с богати дрехи и богати сбруи по конете, които награждаваха с ръкопляскания смелото изящество на тази нова Брадаманте.

Скоро Йоланда, отпускайки коня си, тури край на привидното му непослушание и бързо мина пред Сигоняк, като метна към него един поглед, прелял от презрение и от болярско високомерие.

— Вижте прочее — каза тя на троицата франтове, които галопираха след нея — барон дьо Сигоняк, който е станал кавалер на една циганка!

И като избухна в смях, дружината изчезна в един прашен облак. Сигоняк потрепери от гняв и от срам и рязко посегна с ръка към дръжката на шпагата си; но той вървеше пешком и чиста лудост беше да търчи след галопиращите конници; а от друга страна, не би могъл да извика Йоланда дьо Фоа на дуел. Едно покорно и премаляло свеждане на клепачите на актрисата го накара скоро да забрави надменния поглед на болярката.

Денят изтече без други произшествия и към четири часа след пладне пристигнаха на мястото, където трябваше да вечерят и пренощуват.

 

 

Вечерта бе тъжна в замъка Сигоняк; портретите гледаха още по-навъсено и по-сурово от обикновено — нещо, което мъчно можеше да се допусне; стълбището ехтеше още по-звънко и по-пусто, залите сякаш бяха се разраснали и още повече оголели. Вятърът писукаше странно из коридорите, а паяците, безпокойни и любопитни, се спущаха от потона върху дългите си нишки. Пукнатините по стените зееха широко като челюсти, отпуснати от скуката; старият порутен дом сякаш беше усетил отсъствието на младия си господар и още повече се беше разтъжил.

Пред свода на камината Пиер делеше оскъдния си залък с Миро и Велзевул под пушливата светлина на една насмолена свещ, а в конюшнята се чуваше как Байяр дърпа веригата си и рита по яслите.