Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Scorpion Strike, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Джон Нанс
Ударът на Скорпиона
Американска. Първо издание
Редактор: Сергей Райков
ИК „Коала“, София, 2003
ISBN 954-530-087-6
История
- — Добавяне
Четвърта глава
ВВК Алфа 284, по време на полет над централна Саудитска Арабия
Сряда, 6 март 1991 г., 21:40 ч. (18:40 по Гринуич)
Придружителят на товара, сержант от техническите служби Фил Кейси, облегна гръб на неудобната стълба за достъп на екипажа, която беше сгъната и прибрана в ъгъла, очите му пробягаха из просторния товарен отсек, а ръката му поднесе към устните чашата с рядкото, неколкократно претопляно кафе. 17-тонната бойна машина „Брадли М-3“ и двата бронирани БТР-а М-113 — верижни машини, наподобяващи танкове — едва се бяха побрали в товарния отсек на самолета. Хората от щурмовия екип се бяха натикали в малкото пространство отстрани, заели най-неудобните седалки в авиацията въобще — сгъваемите брезентови столчета, монтирани на страничната стена. Бяха осемнадесет души, повечето от които спяха в универсалната за щурмоваците поза — на който както му е удобно. Кейси понечи да предложи кафе на командира им майор Мойер — мрачен на вид пехотинец с изправен гръб и късо подстригана коса, но размисли и се отказа. Все пак не го мразя чак толкова, рече си с ирония той. Кафето беше ужасно, дори и по силно занижените стандарти на ВВК.
Командирът на самолета полковник Уестърман беше обещал да ги информира по-подробно за предстоящите задачи и Фил с нетърпение очакваше този момент. Командирът на Делта Форс вече го беше предупредил, че в момента в който колелата докоснат земята, задните врати на товарния отсек трябва да бъдат отворени и естакадата за разтоварване на превозните средства — спусната. Но къде точно ще докоснат земята все още беше загадка. Най-вероятно на някое забутано насред пустинята летище. Доказателство за това беше разговорът между командира и втория пилот, който започна преди малко със свалени шлемофони. Представи си как в корпуса се забиват куршуми и сърцето му се сви. Но после прогони тази мисъл, просто защото такива неща не бяха се случвали на нито един екипаж на С-141. Или поне той мислеше така. В крайна сметка войната беше свършила, при това с победа на Коалицията.
Потънал в собствените си мисли, иракчанинът седеше съвсем наблизо — на едно от сгъваемите столчета в близост до стълбата към пилотската кабина. Фил за пръв път виждаше отблизо представител на тази нация. Човекът му се стори мил и любезен, възпитание очевидно не му липсваше — преди малко му беше благодарил за поднесената чаша вода на перфектен английски с подчертано британски акцент. Интересно, много интересно… У него се пробуди художникът любител. Очите му скрито опипваха лицето на арабина, опитвайки се да запомнят всяка негова черта. Може би трябваше да извади флумастера и да започне да го скицира. Чертите на човека насреща бяха някак ръбести, с изпъкнали скули, леко потънали тъмнокафяви очи и добре очертана челюст. Гъстата му черна коса беше сресана настрани и напред, оформяйки малко, добре подстригано бретонче. Най-забележителни бяха обаче веждите му — тъмни и гъсти, явно оставени да растат на воля. Мустаци нямаше и това накара Фил да се запита дали изобщо прилича на арабин. Кожата му не беше подчертано маслинена като на повечето саудитци, но това може би се дължеше на факта, че този човек рядко се е появявал на открито.
Фил затвори очи и направи опит да запамети лицето на човека отсреща. Беше се специализирал в портретите, но това не означаваше, че може да си вади хляба с изкуство. Макар и временен, статутът му на запасняк във Военновъздушните сили на САЩ го спасяваше от полугладното съществуване на художник любител. А портретът на един арабин положително би предизвикал интерес сред публиката, тъй като вниманието на много хора беше привлечено от войната.
— Как вървят нещата, придружител?
Кейси подскочи от лекото докосване на полковник Харис. Прекалено силната концентрация му беше попречила да чуе стъпките по металната стълбичка.
— Много добре, сър — окопити се той. — Мога ли да предложа нещо?
Трябваше да крещи с пълно гърло, за да надвика грохота на климатичната система, чиито широки тръби минаваха току над главите им.
Харис се наведе в близост до слушалките му.
— Не, благодаря. Дойдох да си поговоря с госта.
Потупа го по рамото, заобиколи купчината лични вещи и се насочи към иракчанина, който гледаше право пред себе си.
— Доктор Абас?
Шакир Абас вдигна глава и на сантиметри от себе си видя усмихнатия полковник Харис, който въпреки оглушителния грохот във фюзелажа явно се готвеше за разговор.
— Да?
— Тук е адски шумно, докторе. Защо не се качим в пилотската кабина, където ще можем да си поговорим?
Абас кимна и го последва към еднометровата стълба, от която се влизаше в относително дълъг коридор. В дъното му се виждаха трите кресла на навигаторите, които бяха разположени непосредствено зад пилотите. На страничните стени имаше сгъваеми столчета, чиито седалки бяха покрити не с брезент като тези долу, а с изкуствена кожа.
— Тук е доста широко — отбеляза Абас, но думите му потънаха в грохота на машината.
Дъг му направи знак да седне на едно от страничните столчета непосредствено до мястото на щурмана, след което се настани до него. И двамата бяха обърнати с лице напред, към обсипаното с различни уреди арматурно табло. Грохотът продължаваше да е все така силен, но все пак позволяваше размяната на реплики.
— Това е една от най-вълнуващите нощи в живота ми, докторе — призна с широка усмивка Дъг. — Включих се в мисията буквално в последната минута, ето защо бих искал да ви задам няколко въпроса.
— От полковник Уестърман чух, че са се наложили някои промени в екипажа — кимна Абас.
— Само преди два часа изобщо не подозирах, че Уил се намира в Саудитска Арабия — разшири се усмивката на Дъг. — Влязох през една врата и хоп — насреща ми стар приятел!
— Отдавна ли се познавате?
— Цял живот! Вие имали ли сте приятел, с когото сте израснали заедно, ходили сте на училище, гонили сте гаджета и — както в моя случай — дори сте постъпили във ВВС заедно?
— Не съвсем — призна Абас и в главата му се появиха спомените за едно самотно и доста мрачно детство — особено през двете години след изчезването на баща му, когато той и братовчедите му бяха изпратени на скрито място в пустинята. Това бяха най-тежките години в живота му.
— Е, с Уил и мен стана точно така — добави Дъг. — Макар че имаше и един доста дълъг период, през който не се виждахме. — В главата му изплува споменът за внезапното напускане на Уил от Маккорд преди… колко бяха… може би седемнадесет години. Изчезна още на следващия ден след сватбата на Дъг.
— Извинявайте, че се отнесох — тръсна глава той и отново насочи вниманието си към Шакир.
Арабинът бавно се обърна да го погледне.
— Чух един от хората ви да казва, че сте пилот от гражданската авиация, но сега служите във ВВС.
— Понякога и аз се питам как се случи това — усмихна се Дъг. — Всъщност, преди да изляза в запаса, аз бях военен пилот в продължение на пет години. Това означава, че мога да летя на всички типове самолети, на които съм летял тогава, но с тази разлика, че решавам лично дали и кога да го направя. Разбира се, с изключение на общата мобилизация по време на война — това, което стана миналата есен, след като онзи мръсник, вашият президент, реши да нападне Кувейт.
Шакир само кимна с глава, очите му не се отделяха от лицето на Дъг.
— Уил, който управлява този самолет в момента, никога не е преминавал в запаса — продължи след кратка пауза Дъг. — Никога не е летял на цивилни самолети като мен, а аз от своя страна съм управлявал и доста военнотранспортни самолети като този С-141 — най-вече в промеждутъците между гражданските ми договори. На практика току-що ме произведоха в чин полковник и в навечерието на войната обмислях окончателното си пенсиониране. Но така се случи, че станах командир на ескадрила за въздушни мостове, която лети точно във вашия регион. Беше толкова внезапно, че чак се уплаших…
— И в Ирак има запасни, но тяхната организация е малко по-различна — обади се Шакир.
— Ще бъда откровен с вас, докторе — погледна го право в очите Дъг. — Нямам високо мнение за вашата армия и за нейния тъй наречен „главнокомандващ“, разбирате ли?
— Разбирам, полковник. Извинете, че я споменах.
— Няма нищо. Това, за което исках да поговорим, е онзи… нека го наречем болестотворен вирус поради липса на по-точно име… Наистина ли е смъртоносен?
Абас огледа лицето на Дъг и бавно кимна с глава:
— Много повече, отколкото допускате, полковник.
Дъг понечи да каже нещо, но арабинът вдигна пръст:
— Нека ви разкажа как се случи всичко, моля ви…
— Разбира се — кимна Дъг.
— Благодаря. Полковник Уестърман беше… твърде зает, за да ме изслуша. — Очите му се сведоха към металния под, после отново се насочиха към Дъг: — Не трябва ли и вие да сте ангажиран в управлението на самолета?
— Не, бъдете спокоен. Имаме четиридесет и пет минути преди да заредим във въздуха от един самолет цистерна, а дотогава машината ще бъде на автопилот. Искахте да ми разкажете нещо…
Абас кимна, намести се на стола и преметна крак върху крак.
— Нямате причина да ми вярвате, но въпреки това ще кажа, че нито за миг не съм вярвал във военното приложение на това, върху което работех. То беше прекалено ужасно. Такива са всички оръжия, които могат да ликвидират както собствената ви армия, така и народа ви като цяло. У вас, а и в Русия също има хора, които отдават силите си за разработка на все по-нови и по-ужасни средства за унищожение. Те понасят положението си главно защото не вярват, че разработките им някога ще бъдат използвани. Те изработват бомбите си по същия начин, по който аз изработвам моя „вирус“ — както го наричате вие. Целта е врагът да се уплаши и да не предприема агресивни действия, или — какъвто е случаят със Саддам — да изплаши околните дотолкова, че да го оставят да върши каквото си иска, независимо дали окупира Кувейт, или му хрумне нещо друго.
— Но вие сте създал нещо ужасно, така ли?
— Много по-ужасно от всяка бомба, колкото и мощна да е тя — кимна Шакир. — Защото може да зарази — а на практика и да унищожи — цели страни или региони. Ако бъде пуснато във водните басейни, това вещество ще ги зарази за десетки години и ще убие всички млекопитаещи, които пият от тази вода, включително и човека.
Очите му изпитателно пробягаха по лицето на Дъг, сякаш търсеха някаква реакция.
— Всичко стана случайно. Извършвах серия манипулации в областта на генното инженерство върху една доста обещаваща верига вируси със съвсем ограничени заразни свойства. Бомбардирах ги с ултравиолетова радиация, която трябваше да причини мутации. Винаги тествахме получените мутации върху животни, резултатите не бяха нищо особено. Но когато атакувахме няколко лабораторни животни с новополучената мутация, всички те загинаха в рамките на два часа. Колкото повече тестове извършвахме, толкова по-смъртоносен ставаше вирусът мутант. И най-важното — по-устойчив! После открих, че той може да живее във вода. Не в изотонична течност, а в обикновена вода! И поради факта, че е капсулиран във вътрешността на обикновена бактерия, той издържа на високи температури, съвсем близки до точката на кипене, може да бъде изсушен или замразен, да бъде „приспан“ за неопределен период от време, и въпреки всичко да запази своите репродуктивни качества и способността си да убива. Колкото повече експерименти правех, толкова по-силна ставаше възбудата ми. В крайна сметка аз се мъчех да изградя биологическия еквивалент на вашата антиракетна програма, нали? Опитвах се да създам една биохимическа неутронна бомба… И постигнах успех, за който не смеех дори да сънувам!
Шакир напълни дробовете си с въздух, убедил се на практика колко е трудно да се говори на фона на този грохот.
Бординженерът смъкна шлемофона и се наведе към Дъг:
— Сър? Полковник Уил пита кога ще се върнете на мястото си.
— Защо, какво има? — разсеяно вдигна глава Дъг.
— Нищо особено, сър. Командирът иска да отскочи до едно място, но предпочита да остави машината в ръцете на някой по-квалифициран от мен. Това са негови, а не мои думи.
Дъг се засмя и му направи знак да се оттегли.
— Кажи му, че трябва да стиска до следващата спирка! — извика той.
— Слушам, сър! — весело отдаде чест бординженерът.
— Та докъде бяхме стигнали, докторе?
— Разказах ви, че откритието ми стана случайно, по пътя на научните експерименти. То нямаше нищо общо с реалния свят. Поне така мислех тогава, но се оказа, че греша.
— В същото положение е бил доктор Нобел, когато е открил динамита — отбеляза Дъг.
Шакир кимна с глава.
— Изрично предупредих хората на Саддам в Багдад, че това откритие не бива да се използва срещу никого. За заплаха — да, но не и на практика. Но още през 1989 г. той ни заповяда да се преместим да живеем в лабораторията и да не я напускаме преди да създадем оръжията, които искаше от нас. Помните ли израелското въздушно нападение срещу нашите ядрени инсталации? След него Саддам взе твърдо решение да създаде оръжие, което израелците не могат да докопат. Атомните бомби се нуждаят от механични спусъци и други материали, които подлежат на проследяване. Докато биологичната бомба изисква само няколко десетки учени, които са натикани в някое подземие и са принудени да работят по шестнадесет часа на ден. Хора, получили специализирано образование в чужбина на държавни разноски; хора, на които е осигурен удобен живот и семействата им ще бъдат добре, докато те са покорни и изпълняват всички заповеди. С две думи, хора като мен…
Дъг помълча, после се обърна към бординженера и подвикна:
— Предполагам, че вече е страдал достатъчно. Кажи му, че след две минути ще бъда горе.
— Разбрано, сър — кимна бординженерът и натисна бутона на предавателя си.
— В момента, в който Би Би Си съобщи, че сухопътните боеве са прекратени и нашата армия е била разбита, повечето от нас изразиха радостта си, както и готовността си незабавно да унищожим вируса, заедно с цялата лаборатория — продължи Шакир. — Но пристигна нова заповед — трябваше да напълним няколко контейнера с вирусна маса и да бъдем готови да ги изпратим на фронта. Но на кой фронт? — попитах аз. Нали войната свърши? Казаха ми да си затварям устата.
— Значи не знаете къде точно Саддам е възнамерявал да…
— Може би срещу кюрдите — отвърна с въздишка Шакир и безпомощно вдигна ръце. — Той мрази кюрдите както Хитлер е мразил евреите, а дори и повече. Мрази и евреите, разбира се, особено израелците. Но как би могъл да ги достигне с това оръжие? Според мен е планирал да го отправи и на юг…
— Към Саудитска Арабия?
— А също и към Кувейт, САЩ и Великобритания — стига да може, разбира се. Кой знае какво ще стане като изпуснем контрола над това оръжие?
— Каква мощ притежава то?
— От биологическа гледна точка не можем да определяме разпространението на даден вирус като мощ, но вие вероятно сте чували колко смъртоносна за човека е бактерията, която причинява ботулизъм, нали?
— Нещичко съм чувал — кимна Дъг. — Една лъжичка може да убие хиляда човека.
— Горе-долу е така — отвърна ученият. — Но в случая става въпрос за нещо далеч по-опасно, защото този вирус се размножава със страшна бързина в момента, в който попадне в жив организъм.
— Има ли лек срещу него?
— Вероятно да, но няма как да се произведе в количества, които да предотвратят смъртта на хиляди, или десетки хиляди човешки същества. Дали карантината ще има ефект? Може би, но тук не става въпрос за вируса HIV. Този нов вирус е далеч по-агресивен, силно заразен и много по-опасен от някогашната черна шарка, просто защото навлиза в организма с невероятна скорост и кара клетките да произвеждат смъртоносни токсини. В човешкия организъм няма изградени антитела, които да му се противопоставят, а и той не дава на имунната система времето, необходимо за изработването на такива антитела. Изправено пред вирус от този тип, цялото човечество е безпомощно.
Шакир Абас се приведе напред, очите му се забиха в лицето на Дъг:
— Саддам отново изигра вашия президент, полковник! Накара света да се тревожи за ядрените му оръжия и производството на обогатен плутоний, накара го да търси, идентифицира и бомбардира местата за вероятното им производство, докато истинското проклятие за човечеството си дремеше заровено в пясъка на пустинята — там, където се намира моята лаборатория.
— Вашата лаборатория единствена ли е? — присви очи Дъг.
— Твърдо не! — енергично поклати глава Шакир. — Има още много секретни лаборатории, но аз нямам сведения с какво точно се занимават и какво са постигнали. Моята беше само една от тях.
Дъг въздъхна и се облегна назад.
— В ръцете на терористите това е страшно оръжие! — загрижено промърмори той.
— Кадафи искаше да получи от него, шефовете на ООП — също. Тогава дори Саддам не беше толкова луд, за да им го даде, но днес не знам…
— Ще можете ли да унищожите всички вируси, в случай че успеем да стигнем до лабораторията ви?
— Да, стига да са все още там — бавно кимна Шакир. — Знам как да го направя, а и лабораторията ми е оборудвана с всичко необходимо.
Наведе глава, объркани мисли изпълниха съзнанието му. Как мога да обясня на този човек какво означава липсата на известни количества?! Вдигна глава и очите му отново се заковаха в лицето на Дъг.
— Надявам се, че всички щамове са все още там. Успеем ли да ги унищожим, край с вируса. Няма готови формули за пресъздаването му — както е при химическите оръжия. Дори аз не съм в състояние да го възпроизведа отново. Той се роди в резултат на случайна и абсолютно неочаквана мутация.
— Но можете ли да бъдете сигурен, че цялото количество все още е там, в лабораторията?
Абас умишлено прогони съмненията, които повдигна в душата му този въпрос.
— Оставих твърда инструкция контейнерите да не бъдат пипани до осми март, тъй като в противен случай съдържанието им става безполезно. Това не е вярно, но те трябва да са ми повярвали, просто защото нямат друг изход.
— Защо? Защо трябва да вярват на един дезертьор?
— Първо, те още не знаят, че съм дезертирал. Аз… Извинете ме за това, което ще чуете, но… Научих за наскоро състояло се погребение в близкото селце. Намерих гроба, изрових трупа и старателно запълних дупката. Сложих го в багажника и изминах с него половината път до Багдад, после го нагласих на шофьорското място, включих на скорост и насочих колата към близкото уади. Предварително бях полял вътрешността с бензин и стана истинска клада. Оставих и някои от личните си документи, които трябваше да бъдат частично запазени. Сега не е време за аутопсии и имам всички основания да вярвам, че са ме приели за мъртвец. Друг начин нямаше. Просто трябваше да го направя, за да спася от смърт хиляди, а може би и милиони хора!
— Но как ще разпространят вируса без вас, докторе?
— За съжаление много лесно — мрачно въздъхна Шакир. — Изстрелва се една обикновена ракета в облаците — от тези, които разпръскват градушките. Тя носи воден контейнер, в който са концентрирани вирусите. Дъждът от подобен облак ще носи смърт!
Дъг се сви, сякаш го бяха ударили.
— Какво?! — смаяно прошепна той. — Искате да кажете, че могат да заразят цели облаци?!
— Сега вече ви е ясно — кимна ученият. — Излезе ли на свобода този вирус, лесно може да завали един дъжд, който ще унищожи цял Ирак, или всяко друго място, което Саддам си избере.
Дълбоко смаян, Дъг потъна в мълчание. Дори летящ на голяма височина самолет може да засмуче тези вируси в поставената под налягане система за климатизация, да го компресира в нея, а след това да го вкара в дробовете на екипажа и пътниците.
— Още един въпрос, докторе — промърмори след проточилата се пауза пилотът. — Колко време… В смисъл, колко дълго може да бъде отровен един такъв облак?
— Вероятно достатъчно дълго, за да позволи на въздушните течения да направят един пълен кръг около земята, разнасяйки отровата със себе си. Не мога да кажа със сигурност докъде може да стигне и се моля на Бога никой да не разбере това.
Коридор за презареждане „Чарли“ над Червено море, северозападно от Джеда
Сряда, 6 март 1991 г., 22:20 ч. (19:20 по Гринуич)
Ексон 92 — един танкер КС-10, който на практика не е нищо друго, освен военния вариант на популярната машина ДС-10, започна четвъртата обиколка на коридора с формата на писта за конни надбягвания. Малко по-късно най-сетне бе осъществен и радиоконтакт с приближаващия се ВВК Алфа 284. Настроена на точния канал, навигационната система на двата самолета беше синхронизирана и екипажите можеха да пристъпят към съответните маневри.
Насочил се на север заедно със С-141 и заковал се на двадесетина метра встрани от дясното му крило, Ексон-92 най-сетне започна да завива — един плавен завой наляво под ъгъл 180 градуса, насочвайки се обратно на юг.
В пилотската кабина на ВВК Алфа 284 сержант Сандра Мъри нагласи шлемофона и затегна коланите на катапулта — едно малко, сякаш правено на ръка сгъваемо столче, монтирано непосредствено зад централната конзола на арматурното табло и пилотските кресла.
— Сега чувате ли ме, момчета?
— Чисто и ясно — отговори Дъг, възползвайки се от възможността да й хвърли нов одобрителен поглед. Тя все още не знаеше, че е предложена за медал от ръководството на ескадрилата, проявявайки решителност и изобретателност при отстраняването на сериозна авария в един от моторите на самолет, изпълняващ важна мисия за Турция в началната фаза на войната. Лично той, в качеството си на командир на ескадрилата, беше подписал препоръчителното писмо, при това с особено удоволствие.
— На какво разстояние сме?
Уил извърна глава да я погледне, усмихна се и каза:
— Около четиридесет километра. Виждате ли онази бяла светлина, ей там, на позиция десет нула-нула? — Ръката му се протегна наляво, където действително мигаше някаква далечна лампичка, ясно очертана на фона на кадифеното небе.
— Да.
— Това е танкерът. В момента прави завой и ще хоризонтира на височина осем хиляди, докато ние летим на седем. Следващите маневри предвиждат да го настигнем изотзад, да изчакаме разрешение за издигане и за включване на шланговете. В тази позиция ще направим няколко обиколки на коридора, ще напълним резервоарите си и ще продължим по маршрута. Цялата операция ще продължи около петнадесет минути. — Обърна се отново към младата жена и попита: — Знаете ли как изглежда коридорът за зареждане?
Сандра сдържано кимна с глава, а Дъг натисна бутона за вътрешна връзка.
— Сандра е лицензиран пилот на частни самолети, Уил — каза в микрофона той. — Освен това е седяла в кабините на поне сто самолета като този.
— Извинете, не знаех — промърмори Уил и хвърли кратък поглед назад.
— Няма проблем, сър — отвърна със звънлив глас младата жена. — На практика все още не съм приключила с инструменталните изчисления и всяка допълнителна информация ще ми бъде от полза.
Ексон 92 най-сетне промени курс и започна да се приближава — едно далечно съзвездие от позиционни и въртящи се лампички, без видими следи от тежката четиримоторна машина, летяща съвсем близо до дясното му крило.
Изпълниха предписанията на контролния формуляр и Уил включи радиостанцията.
— Тук ВВК Алфа 284, започвам предконтактни маневри.
— Разбрано, ВВК. Започвайте.
Ръката му хвана здраво щурвала, очите му се заковаха в корема на танкера. Подаде малко газ и огромният С-141 покорно скъси разстоянието между двете машини. Сега времето беше ключовият фактор, от който зависеше всичко. Фактът, че самолетът на „Балеър“ изпреварва разписанието си, ги принуждаваше да поддържат неикономичната скорост Мах 0.8 — което означаваше осемдесет процента от скоростта на звука, но въпреки това разполагаха с по-малко от двадесет минути за дозареждането — нещо, което означаваше не само безпогрешни, но и много бързи маневри.
Според Уил температурата в кабината се покачваше.
— Бординженер, охладете ни малко, ако обичате — каза в микрофона той. — След малко започвам една работа, която доста ще ме изпоти.
— Слушам, сър — отговори Бакъс и премести ръчката на температурния контрол по посока на синия сектор.
Уил продължаваше прецизната маневра и машината бавно, но сигурно се приближаваше към въртящата се червена светлина в центъра на все по-наедряващото туловище на КС-10.
— Втори пилот, според вас достатъчно ли е разстоянието за използването на шланга?
Дъг се обърна с престорено стреснато изражение.
— Мен ли питаш? — попита той. — Аз не съм правил такива маневри поне шест месеца, което означава, че не съм във форма.
Уил замълча, после на лицето му се появи широка усмивка.
— Аз също.
— Какво?! — извика с престорен ужас Дъг. — За бога, Уестърман! Намираме се насред небето посред нощ, нуждаем се от трийсет тона гориво, което трябва да изсмучем от летяща над главите ни цистерна, а ти изведнъж обявяваш, че не знаеш как да направиш това!
— Не съм казал, че не знам как! — поправи го Уил. — Казах само, че не съм във форма. А ти не говори така, защото ще подплашиш екипажа.
— Така ли? — изгледа го Дъг, после натисна няколко бутона едновременно: — Екипаж, говори вторият пилот. Някой да е подплашен?
— Да, сър — моментално се включи сержант Бакъс. — Бординженерът е в такова състояние…
— Придружителят на товара също — включи се нов глас.
Сандра протегна ръка към микрофона, но Уил я изпревари.
— Добре, добре — извика той, без да отделя очи от корема на танкера. — За последен път го правих преди два месеца, а това не е чак толкова отдавна. Не се плашете, сигурен съм, че ще уцеля дупката!
— Чухте ли го какви ги дрънка?! — попита с престорен ужас Дъг.
Измамната стабилност на огромния реактивен „Дъглас“, увиснал над главите им, създаваше илюзията, че не е станало нищо особено — въпреки напълно уеднаквената скорост на 300-тонния тримоторен танкер и 125-тонния четиримоторен транспортен самолет, които летяха на тридесет метра един от друг с 550 километра в час.
В момента, в който приключи контролирането на предконтактните процедури, в слушалките екна гласът на „маркуча“ — човекът, който оперира с шланга по време на презареждането. Следвайки указанията му, Уил леко върна газта и придърпа щурвала на не повече от три-четири милиметра. Туловището на КС-10 се приближи още повече, от него се проточи дългото рамо на шланга, управлявано с помощта на два странични стабилизатора. Краят му беше маркиран от малка мигаща лампичка.
Приглушен грохот оповести отварянето на специалния люк за зареждане, разположен малко зад тавана на пилотската кабина и обозначен в спецификациите с неразгадаемото съкращение UARRSI — което би трябвало да отговаря на „универсален клапан за презареждане“. Той също бе ограден с мигащи светлини, които помагаха на „маркуча“ да вкара и заключи в него бавно приближаващият се шланг. За неговото отваряне и затваряне отговаряше един от бордните инженери.
Щурвалът започна леко да се тресе — напред и назад, наляво и надясно, оборотите също варираха. Уил сръчно боравеше с него, тъй като трябваше да обира неизбежните последици от турбуленцията, предизвикана от огромната цистерна над главите им. Тя се усещаше най-силно при задкрилките и хоризонталните опашни стабилизатори на доста по-лекия С-141, произведен от „Локхийд“. Осветеният ръб на шланга най-сетне се скри от погледите им. Уил погледна коремните светлини на танкера, нанесе последни корекции в скоростта и миг по-късно глух тътен оповести успешното осъществяване на връзката.
Гласът на „маркуча“ стана много по-ясен, тъй като вече идваше до системата за вътрешна връзка не по радиото, а чрез специален кабел, вграден в шланга.
— Свързване приключено, сър. Готови ли сте за зареждане?
— Готови сме — отвърна Бакъс, прещрака съответните ключове и със задоволство проследи положението на индикатора за състоянието на резервоарите. — Налягане и ниво на горивото — ниско.
Леко движение на ръката на „бензинджията“ беше достатъчно за включването на мощните помпи, които започнаха да изтласкват реактивното гориво JP-4 в резервоарите на транспортния самолет със скорост 3000 литра в минута. Бордният инженер имаше грижата за вътрешното му разпределение в отделните резервоарни ниши. Концентриран до крайност, Уил държеше самолета на точно определена позиция под КС-10 и малко зад нея. В случай на неволно отклонение притокът на гориво автоматично прекъсваше, шлангът увисваше във въздуха и маневрата трябваше да започне отначало.
Дясната ръка на Дъг лежеше върху контролния щурвал. За миг той отдели поглед от танкера над главата си, обхвана ситуацията в кабината и леко поклати глава. Очите му потвърдиха това, което ръката му вече усещаше — Уил контролираше позицията на машината прекалено рязко, движенията на ръцете му бяха нервни и насечени, без задължителната мекота. Той се бори с машината, отбеляза Дъг.
— Десет хиляди литра вътре — обяви гласът на оператора, веднага след това се включи и пилотът на цистерната.
— След тридесет секунди започваме завой.
Щурвалът продължаваше да се тресе, оборотите заиграха по-осезаемо. Туловището на С-141 започна да се извива в съответствие с хобота на шланга, но го правеше някак по-бурно, отколкото би трябвало да бъде в тази ясна и тиха нощ без никаква турбуленция. Дъг присви пръсти около щурвала, но все още не предприемаше нищо.
— Започвам завой — обяви в микрофона Уил.
Пилотите на цистерната над тях вече бяха включили автопилота си на положение плавен завой и машината им се подчиняваше. След малко щяха да се обърнат на 180 градуса и да поемат по обратния път на север. В далечината се виждаха светлините на Джеда, а луната започна странното си пътешествие, пресичайки челното стъкло на кабината, за да се установи от дясната им страна. Подскачането й нагоре-надолу, наляво и надясно, отразяваше усилията на Уил да задържи машината в рамките на периметъра за зареждане и да запази синхрона си с КС-10.
Но Дъг ясно виждаше, че тези усилия стават все по-безплодни и нещата всеки момент ще излязат от контрол.
После положението се успокои. Двата самолета летяха гладко един над друг, сякаш в съвършен синхрон. Но това измамно усещане бързо се стопи — транспортната машина залитна вляво, реакцията на Уил беше бърза, но и прекалено груба. Той придърпа щурвала толкова рязко, че самолетът се люшна в обратна посока и носът му се вирна нагоре — право към огромното туловище на цистерната.
— Прекъсвам зареждането! — изкрещя операторът от самолета цистерна. В същия миг шлангът изскочи от леглото си на покрива, Уил тласна щурвала рязко напред и машината пропадна. Наклонът беше толкова голям, че всички в кабината увиснаха на предпазните си колани. Пропаднаха около тридесет-четиридесет метра, след което Уил започна да стабилизира. Ръката на Дъг продължаваше да лежи върху контролния щурвал, но без да предприема никакви действия.
— Господи Исусе! — възкликна Уил и включи микрофона: — Извинявам се, Ексон. Оставам в предконтактно положение, докато заемете позиция.
— Говори операторът, сър — обади се изнервеният глас на човека от другия самолет. — С последната корекция направо ми взехте акъла! Едва успях да извадя шланга.
— Разбрано, оператор. Съжалявам.
— Дано не се наложи принудително кацане, защото ще ви вземат за някакъв митичен еднорог — добави онзи.
Избра неподходящ момент за шегички, приятелю, рече си Дъг. Представи си как се насочват за принудително кацане с парче от скъсания шланг, стърчащо над кабината, и лицето му се сгърчи в гримаса.
По челото на Уил се появиха ситни капчици пот. Той прекрасно знаеше, че няма време за коригиране на подобни „малки“ грешчици.
— Колко успяхме да поемем? — обърна се към бордния инженер той.
— Само десет хиляди, сър. А ни трябват още поне двадесет.
Времето до срещата с ДС-10 на „Балеър“ изтичаше неумолимо. Уил напълни дробовете си с въздух и направи опит да се концентрира.
Двете огромни машини отново се приближиха една до друга. Уил започна маневрите за контакт, когато разстоянието между тях стана около двадесет метра. Този път внимаваше да не прави резки движения, стремейки се да отгатва отклонението на танкера над главата си. Шлангът отново се насочи към горната част на кабината и изчезна от полезрението им, миг по-късно с лек тътен се включи в отворения люк на UARRSI, а бордният инженер започна отчитането на полученото гориво.
След което се възобнови и люшкането.
Машината е прекалено близо до дясната част на цистерната, трябва да я върна обратно и надолу, но съвсем мъничко… А сега НАДЯСНО, мамка ти! И пак леко надолу!… Още малко… Не, това е много! ПО ДЯВОЛИТЕ!
Колкото по-упорито се бореше Уил, толкова по-плачевен беше резултатът. Капките пот напуснаха челото му и започнаха да се стичат в очите, туловището на цистерната подскачаше все по-силно пред челното стъкло. В един момент огромният КС-10 отново се люшна встрани и това сякаш предопределяше измъкването на шланга.
— Прекъсване! — извика миг по-късно операторът, но гласът му вече беше по-спокоен. Явно си беше извадил поуки от предишния инцидент и беше взел необходимите предпазни мерки.
Отново стабилизираха в предконтактна позиция. Дъг се взря за пореден път в лицето на приятеля си, после решително смъкна слушалките и изкрещя:
— Хей, друже, откога не си спал?
— Нищо ми няма — промърмори Уил.
— Виждам, но все пак ми отговори на въпроса.
— От снощи — стрелна го косо командирът. — Защо питаш?
— Дай аз да опитам, Уил. Умората ти взема връх, докато аз съм напълно отпочинал.
Уил Уестърман усети как го пронизва гняв. Обърна се рязко надясно, готов да зашлеви приятеля си. Да, да, точно така! Устните му потрепнаха от напрежение, но все пак успяха да сдържат язвителната реплика, която му беше на езика.
— Ще опитам още веднъж, а после…
— Времето ни изтича, Уил! — тихо, но настоятелно каза Дъг.
Настръхнал и готов за битка, Уил Уестърман рязко се обърна надясно, но зърна дълбоката загриженост в очите на Дъг Харис и изведнъж омекна. Даде си сметка, че тук не става въпрос за състезание, а на карта е заложена съдбата на мисията като цяло. Ако не успеят да заредят нужното количество гориво, мисията е обречена на провал. Това не е тест за нивото на тестостерона ти, Уестърман! — екна в главата му един непознат глас. Той стреснато помръдна, но после изведнъж установи, че това е неговият глас.
— Окей, Дъг — промълви на глас той. — Поеми управлението. — Лекото помръдване на шурвала под пръстите му показа, че вторият пилот се беше възползвал от предложението.
— Няма да го поема, а ще го взема назаем — усмихна се Дъг. — Така ще имам извинение, ако случайно кривна встрани и шлангът се извади.
Уил мълчаливо кимна, оценил по достойнство опитите на приятеля му да го извади от неудобното положение.
Отново се приближиха към танкера. Времето течеше. Уил с тревога установи, че точно след два часа и двадесет минути самолетът на „Балеър“ ще прекоси въздушния коридор Танза северно от Ел Даба на египетското крайбрежие, а нелегалният полет на двата С-141 до същото място изискваше точно два часа. Ако не се срещнат в коридора Танза в точно определеното време, мисията просто се отменя. Резервният вариант предвиждаше повторение на всички операции след двадесет и четири часа — разбира се, ако вече не е късно… На всичкото отгоре последната сводка за движението на ДС-10 трябваше да пристигне по кабелната връзка на шланга, просто защото подобна информация не може да бъде излъчена на открита радиочестота. Дори и да напълнят резервоарите догоре, ще трябва да се вържат още веднъж за шланга — за да получат последните параметри на швейцарския самолет.
Дъг стабилизира в хоризонтално положение, усетил с удовлетворение как се пробуждат отдавна забравени навици. Открай време си го биваше да лети във формация. По време на обучението им във военновъздушното училище Уил се отличаваше с великолепен усет при полетите, осъществявани изцяло по уреди, докато Дъг беше майстор на визуалните контакти, най-вече като член на формация за авиоакробатика. Вероятно по тази причина целият им клас остана шокиран, когато Дъг — пилотът със „златни ръце“ получи назначение на товарен С-141, а Уил — „майсторът на слепия полет“ беше назначен в ескадрила изтребители Ф-4 „Фантом“ — самолетът, който цяло десетилетие се приемаше като мечтата на пилотите, предпочитащи контактния полет.
Хоботът на шланга отново се появи над главите им. След малко се чу вече познатото металическо изщракване на законтрянето, последвано от потвърждението за старта на зареждането. Дъг ловко боравеше с лостовете за подаване на газ, докато отношението му към шурвала беше безкрайно внимателно, като на виртуоз към древна цигулка. В резултат се получи отличен синхрон на полета и много добра стабилизация.
Отпуснал се в лявото кресло, Уил трескаво обмисляше това, което им предстои. Опитваше се да изчисли колко време са загубили и още колко обиколки на коридора за зареждане трябва да направят, преди да продължат на юг. В случай че пренебрегнат изискванията на правилника за зареждане, напуснат периметъра и се насочат директно на север, положително щяха да наваксат голяма част от седемте минути, които им оставаха от зареждането. Само по този начин можеха да приключат, преди да пресекат основния въздушен коридор, свързващ Египет и Саудитска Арабия.
— Ексон, тук ВВК. Задръжте със завоя. Нека продължим в права посока до края на зареждането, дори и да излезем от периметъра.
— Ами… Добре, ВВК, прието.
— Петнадесет хиляди литра — обади се операторът на горивото. Кратка пауза, после в слушалките екна гласът на командира на цистерната: — ВВК, говори кокпит на Ексон 92. Току-що започнаха да пристигат сателитни сигнали с новите координати на вашия обект, пригответе се за запис.
— Готови сме, Ексон.
— Включвам… Координатите Пойнт Алфа са: две-едно-едно-осем-нула, Зулу, Пойнт Браво: две-едно-четири-четири-нула, Зулу. Прослушвайте честота едно-две-три, точка две за периодичните рапорти на „Съиграча“. Напуснал въздушното пространство на Италия тридесет минути преди графика, височина на полета 10 000 метра.
Според утвърдените от Асоциацията за международно въздухоплаване стандарти, със „Зулу“ се обозначаваше времето по Гринуич.
— Прието, благодаря — обади се Сандра и придърпа едно изпълнено с цифри листче, което преди малко й беше прехвърлил Уил. В същото време Дъг продължаваше да поддържа балансирания курс, за да поемат последните няколко хиляди литра самолетно гориво. „Съиграча“ беше швейцарският ДС-10 и Уил с облекчение установи, че командирът му поддържа скорост от 0.78 М — точно според инструкциите на компанията собственик. Посланието беше предадено по сателит от американското разузнаване, чиито представители следяха полета на „Балеър“ чрез контролната кула в Рим. Първата засечка на позицията на ДС-10 след предаването на тези координати щеше да стане в 21:18 часа по Гринуич в коридор над гръцкия остров Крит, известен с наименованието Палеохора, а втората в 21:44 по Гринуич в точката Танза над Египет. Тази точка съществува единствено в навигационните карти на полетите и маркира средата на разстоянието между Крит и северното крайбрежие на Египет, което е границата на обсег между контролните кули в Кайро и Атина.
Сандра се включи в интерфона:
— Командир, говори сержант Мъри. Според моите изчисления, ако до пет минути приключим със зареждането, ще бъдем точно навреме за срещата над Танза.
Секунда по-късно се обади и гласът на оператора от самолета над тях:
— ВВК, общото количество достигна тридесет.
Звукът на шланга, излизащ от люка за зареждане, отекна в пилотската кабина. Сандра внимателно нагласи селектора на микрофона си на честотата, от която звучеше младежкият глас от КС-10 и зачака следващото му включване.
— Окей, ВВК, освободих се.
Пръстите на младата жена натиснаха няколко бутона на предавателя, гласът й прозвуча преднамерено нежно и чувствено:
— Ох, колко хубаво! И на теб ли ти беше толкова хубаво, Ексон?
Дъг рязко се обърна, опитвайки да придаде строгост на погледа си, но устните му вече се бяха разтеглили в широка усмивка.
— Сандра!
Тя отпусна бутоните и си придаде невинен вид.
— Моля?
— Горкото момче доста се поизмъчи с нас — рече той. — Това беше жестоко!
Уил прехапа устни и замълча.
Дъг отне двадесетина метра от височината, пилотите на КС-10 казаха довиждане и започнаха бързо издигане. Контролните светлини на въздушната цистерна бързо се стопиха в мрака.
Уил включи радиостанцията си и посочи към светлините на втория С-141, които се появиха изненадващо наблизо.
— Втори пилот, заеми предконтактна позиция под нашия приятел ей там.
— Слушам, капитане. И ще извадя пилето от фурната. — Очите на Дъг се заковаха в светлините пред тях.
Уил изненадано го погледна, пръстът му спря на милиметър от бутона за изключване.
— Какво?!
— Ще ти обясня по-късно — засмя се Дъг. — Това е израз, употребяван от младшите пилоти към командирите в гражданската авиация.
— Всички запасняци ли са такива? — сбърчи чело Уил.
— Какви? — обърна се да го погледне Дъг и изражението му стана точно толкова невинно, колкото на Сандра преди малко.
Следваща задача — радиовръзка с другия С-141 на кодирана честота, напомни си Уил. Радиостанцията би трябвало вече да е настроена, но в суматохата на Сенди 101 преди отлитането той просто беше забравил. Специалната апаратура за кодирана радиовръзка беше от жизненоважно значение за мисията, особено в този първоначален момент. Другият С-141, който вече се беше преустроил за групов полет с тях на дистанция от тридесетина метра, беше оборудван със специални UHF радиостанции, а екипажът му вероятно вече прослушваше честотите, на които ВВК Алфа 284 трябваше да стартира особените „прескачащи“ процедури, осигуряващи стопроцентова надеждност на връзката.
Уил извърна глава към страничния панел на арматурното табло, където би трябвало да се намира контролната клавиатура и сърцето му изведнъж изстина.
Почти всички С-141 бяха оборудвани със специалните радиостанции за автоматична смяна на честотите, но този не беше!
Страничният панел беше празен и това ги лишаваше от възможността за сигурен контакт с втория С-141.
Нова грешка, по дяволите! — изстина сърцето на Уил. — Бях длъжен да проверя за наличието на радиостанцията, но не го направих!
Вдигна очи към туловището на втория самолет, което запълваше челното стъкло почти изцяло. Почти физически усети колко много време губят да летят на север, при това с влудяващо бавната скорост от 0.74 М. Очевидно екипажът на другия самолет очакваше инструкциите им по специалната апаратура! Без нея нямаше сигурен начин за координиране подмяната на сигналните транспондери, промяната в курса, връзката с контролната кула в Кайро, скоростта на полета и плановете за пресичане на точка Танза след около два часа. Времето наистина изтичаше. Ще се наложи да хукнат към Ел Даба с почти максимална скорост, с надеждата да засекат „Съиграча“, но как по дяволите да обясни всичко това на другия екипаж, без да разбере целият свят?
С усилие потисна тревожните въпроси и направи опит да разсъждава трезво. Колегите над тях със сигурност следяха честотата, която всички ВВК екипажи наричат „десетото копче“ — една специална UHF-честота за водене на разговори единствено във въздуха. Тя не беше нито кодирана, нито затворена, но онзи, който случайно или нарочно подслуша разменените реплики по нея, едва ли ще разбере нещо смислено, ако не знае предварително за какво става въпрос.
Протегна ръка към UHF-радиостанция №1, избра десетата честота, след което превключи микрофона си на позиция UHF-1 и натисна бутона за предаване върху щурвала.
Бъди кратък! — напомни си той.
— Иди на десет, приятелю.
Никакъв отговор. Огромното туловище на С-141 продължаваше да виси над главите им. Превключи на позиция UHF-2, но без успех. Принуди се да мине на честотата, която допреди малко използваха за връзка с авиоцистерната.
Нищо. Пълна тишина.
Господи, трябва да установим контакт, при това веднага!
Дъг се обърна да го погледне.
— Свърза ли се?
— Не — поклати глава Уил. — Явно следят само прескачащите честоти, но за съжаление се оказа, че този самолет няма подобно оборудване. Току-що го разбрах.
— А другият имаше, така ли? Имам предвид онзи, който се разби на пистата малко преди нашето кацане.
— Аха — неохотно отвърна Уил.
— И какво ще правим сега? — попита Дъг, поддържайки дистанция от тридесетина метра под и зад самолета близнак, който продължаваше да лети на север в очакване на инструкции.
— Мини вляво от него — разпореди се Уил. — Заеми позиция на безопасно разстояние, но така, че да ни виждат.
— В такъв случай ще е добре да включим и светлините си — отбеляза Дъг, прещрака ключовете за челните и страничните контролни лампички, след което натисна бутона за мигащата светлина и плавно мина вляво и нагоре.
— Щурман, имате ли дебел флумастер или нещо подобно?
Отговорът се забави.
— Не, сър… Съжалявам.
— Аз имам, капитане.
— Кой говори? — заинтересува се Уил.
— Отговорникът за товарния отсек. Сега ще ви го подам.
— Много добре. Трябват ми и два листа хартия, нормален размер за писма. Бели и чисти. Кой ще ми ги достави?
— Аз, бординженерът. Стига да ви вършат работа няколко компютърни разпечатки, обърнати обратно.
— Много добре — кимна Уил и се обърна. — Вземи флумастера и изрисувай цифрите едно и нула на по един отделен лист, като ги направиш максимално големи.
Силуетът на другия С-141 се очерта вдясно от тях, заемайки позиция два нула-нула на стотина метра от тях.
— Сандра, искам те на страничното стъкло, откъм страната на втория пилот — разпореди се Уил. — Залепяш цифрите там, в бавна последователност, докато колегите от другия самолет разберат, че трябва да се включат на десета честота. Ясно ли е?
Сандра замълча за момент, после попита:
— Мога ли да направя едно предложение, сър?
— Давай.
— Там, в дъното на кабината, имаме сигнално фенерче. Защо не го използваме за Морзовата азбука? Според мен навън е прекалено тъмно, за да видят цифрите, които им показваме на стъклото.
Щурманът енергично закима.
— Аз съм на същото мнение, сър!
Уил тръсна глава, сякаш за да я прочисти от обърканите мисли, после натисна бутона за връзка и каза:
— Командирът явно не е в час. Предложението е не само по-очевидно, но и по-добро. Напълно забравих, че разполагаме със сигнално фенерче. Сандра, можете ли да работите с Морзовата азбука?
— Да, сър. Имам документ за радиолюбител.
Сандра разкопча предпазния колан и пъргаво приклекна до десния прозорец на пилотската кабина. Свали сигналния прожектор от поставката на стената, опря рефлектора на стъклото и зачака да се приближат до другата машина, която се намираше на около седемдесет-осемдесет метра вдясно от тях. Броени секунди по-късно успя да види профила на пилота, неясно очертан на фона на вътрешното осветление. Човекът бавно започна да се извръща наляво. Сега! Натисна копчето за включване, премина на прекъснат сигнал и започна да чука. В следващия миг нещо пропука и в шлемофоните им се разнесе ядосан глас:
— Хей, я престанете! ВВК, вие ли се включихте на „десето копче“?
Уил светкавично премести плъзгача на радиостанцията на UHF-1.
— Точно така. Виждате ли светлината?
— Да не съм сляп, по дяволите! Изключете я веднага!
— Това е нашият човек — кимна с облекчение Дъг.
Уил обмисли това, което искаше да каже, после натисна копчето на предавателя:
— Моля за вниманието ви. Ще контактуваме на „десето копче“ тъй като се оказа, че нашият самолет не е комплектуван с подходящата радиоапаратура. Веднага увеличете скоростта на нула-точка-осем-две-пет Ем, поискайте коридор и се насочете към Пойнт Алфа, както е по план. Разбрахте ли?
— Задръжте така, записвам. — Радиостанцията замлъкна за цели двадесет секунди, после гласът най-сетне се обади: — Разбрано. Сигурни ли сте относно осем-две-пет?
— Напълно. Летим без светлини, след минута ще минем в режим на анонимност. Вие също.
— Момент, моля… — Този път паузата продължи едва десетина секунди.
Сандра видя как пилотът се обръща към вътрешността на кабината, явно за да разговаря с останалите членове на екипажа.
— Разбрано, всичко е ясно. След тридесет минути поемаме идентификационните сигнали.
Уил отмести ръка от предавателния ключ. Беше разтревожен, тъй като не знаеше дали е говорил прекалено кратко, или обратното — прекалено дълго. Но едно беше ясно — те бяха готови да поемат сигналите на ВВК Алфа 284. Наведе се и изключи всички светлини, щракна прекъсвача на транспондера и направи знак на Дъг да намали скоростта.
— Върни се на позиция зад тях.
— Слушам, капитане.
Контролните светлини на другата машина се включиха, в същия момент оживя и честотата, на която оперираше контролната кула в Кайро. В ефира се разнесе звучен мъжки глас:
— Кайро Контрол, тук ВВК Алфа две-осем-четири, височина на полета две-пет-нула, фиксирана в едно-девет-четири-две Зулу, моля за разрешение да премина на височина три-пет-нула.
— Увеличават скоростта — прошепна Дъг и побърза да вдигне оборотите, за да не изостанат. Скоростта 0.825 М по принцип се възприема като максимална за всички самолети от типа С-141. Дъг се обърна към Сандра, която вече очертаваше върху екрана си маршрута по посока Танза.
Уил се облегна назад и отбеляза, че Дъг е заел позицията „полет във формация“, въпреки че за присъствието на другия самолет свидетелстваха само две-три мигащи светлинки в небето пред тях.
Полетът във формация винаги изглежда мирен, красив и дори елегантен — двата самолета летят като вързани с конец, единият сякаш изпада в безтегловност и се рее пред челното стъкло на другия. Но действителността е брутално различна. Зад водещата машина се появи силна турбулентност, която затрудняваше оперативността на кормилните плоскости — най-вече главното хоризонтално кормило на опашката, което се намираше на повече от петдесет метра зад пилотската кабина. Ако Дъг не внимава и случайно вдигне машината с десетина метра, въздушният поток ще обхване хоризонталните стабилизатори и нещата могат да излязат от контрол. Представата за сблъсъка на двете огромни машини в нощното небе беше толкова апокалиптична, че Уил затвори очи и побърза да я прогони от съзнанието си. Предпочете да се наслаждава на почти поетичната красота на мигащите светлинки, които се носеха малко пред тях в безбрежната небесна шир.
Дъг улови погледа му и кимна по посока на двойника.
— Слава богу, че се сети да изключи и противоударния сигнал. Едва ли щях да издържа гадната лампичка да мига в лицето ми през следващите два часа!
Уил кимна и включи системата за вътрешна връзка:
— И така, приятели, през следващите два часа ще се правим на невидими — обяви той, изгледа последователно Сандра и щурмана, след което спря очи върху лицето на Дъг: — Втори пилот, щурман, бординженер, отговорник за товарния отсек — говори вашият капитан. Благодаря ви за отличната координация и добре свършената работа, която беше в пълен контраст с моето собствено представяне.
Дъг го стрелна с поглед, на устните му се появи усмивка:
— Нима си въобразяваш, че си ни заблудил! — подхвърли той. — Всички разбрахме, че проверяваш как реагираме, просто за да знаеш какво можеш да очакваш от нас!
Върху зеленикавия дисплей на бордния компютър най-сетне се появиха цифрите, които очакваше Сандра. Тя побърза да си запише контролното време, направи сравнение с листчето на Уил и бързо натисна бутона за вътрешна връзка.
— Капитане, тук сержант Мъри. Имаме проблем, сър. Самолетът ДС-10 на авиокомпания „Балеър“ ще прекоси точка Танза в двадесет и един четиридесет и четири Зулу. Ние летим с максимално допустимата скорост, но според компютъра няма да бъдем там преди двадесет и един четиридесет и седем!
Уил и Дъг едновременно се надвесиха над екраните си, но изчисленията на компютъра се оказаха точни.
Сандра не чу въздишката на Уил Уестърман, но ясно видя как гърдите му се повдигат и отпускат, а в очите му се настанява тревогата.
Но Дъг беше този, който направи опит за обобщение.
— Окей, говори вторият пилот — включи интерфона си той. — Имаме само две опции: или да увеличим скоростта, което не можем да направим, или да променим курса. Но за да променим курса трябва да се свържем с екипажа на другия самолет, което не е желателно, тъй като и без това дрънкахме прекалено много в открит ефир.
Дълбоко замислен, Уил беше забил поглед в арматурното табло пред себе си. Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, след което дясната му ръка бавно се повдигна.
— Има и трета възможност — глухо промълви той. — Да изчакаме. От точка Танза ни делят два часа, а след деветдесет минути ще можем да хванем екипажа на ДС-10, който ще докладва координатите си. Докато не узнаем точно кога ще прекоси точка Танза, ние ще бъдем в състоянието на човек, който играе руска рулетка и брои щраканията на спусъка.
— А ако сбъркаме в броенето, всички сме мъртви — завърши вместо него Дъг.