Джон Нанс
Ударът на Скорпиона (23)

Двадесет и втора глава

Главна квартира на иракското военно командване, Багдад

Понеделник, 11 март 1991 г., 4:45 ч. (01:45 по Гринуич)

 

Ихсан Фетхи побърза да слезе от колата и хукна към щаба да търси сътрудника на генерал Хасун. В ушите му още ехтеше гневния глас на лидера.

Тази сграда наподобява настъпен мравуняк, помисли си той. Това се дължеше не само на предстоящата контраофанзива срещу кюрдските сили на север и шиитските бунтовници на юг, но и заради проклетите американци, които бяха избягали.

Офицерът, когото търсеше, беше залепил по една слушалка на всяко от ушите си. Очите му се спряха на Фетхи, ръката му направи знак да почака. Комуникациите с повечето бойни части бяха почти несъществуващи, но няколко обезопасени линии и радиочестоти все още работеха. Крясъците в примитивните микрофони и слушалки беше неразделна част от картината в щаба още от самото начало на бомбардировките.

А сега ще трябва да зарежат всичко това и да използват наличните комуникации единствено за връзка с юга.

Сътрудникът и неговият генерал вероятно ще се облещят, когато чуят последната заповед на Саддам, но след като президентът иска да свали някакъв хеликоптер с помощта на изтребител, въпреки наложената от американците забрана за полети на иракските ВВС, ще се случи именно това.

 

 

По време на полет, 300 километра югоизточно от Багдад

Понеделник, 11 март 1991 г., 6:05 ч. (03:05 по Гринуич)

 

Шакир Абас седеше на страничната седалка в левия край на кабината, прегърнал жена си и трите си деца в опит да ги предпази от студения въздух, нахлуващ през полуотворената врата.

Уил беше направил опит да я затвори и заключи, но руската система за застопоряване упорито отказваше да се подчини на американските усилия и вратата отново се плъзгаше върху релсите си, отваряйки петдесетсантиметров процеп в нощния мрак, през който нахлуваше ураганен вятър.

Двамата войници също мръзнеха — единият се беше превил на две, опитвайки се да съхрани топлината на тялото си, другият беше легнал на пода, свит на топка около стоманената кука, към която беше окован. Полетът продължаваше вече два часа и на хоризонта току-що се беше появило розово сияние — един добър знак според Уил, който се бе обърнал да им каже няколко окуражителни думи.

— Ще прекосим границата след по-малко от десет минути, затова проверете дали сте пристегнали добре предпазните колани — посъветва ги той.

— Наистина ли имаме шанс? — попита Шакир. — Очаквах да ни преследват и да се опитат да ни свалят.

— Дори и да знаят къде да ни търсят, те могат да ни преследват единствено с друг хеликоптер — сви рамене Уил. — Но досега не сме забелязали нищо такова.

След това се върна на мястото си, хвърляйки кос поглед към непокорната врата и преценявайки, че не си струва да я напъва.

Шакир държеше в краката си една от пушките на войниците, далеч от обсега на ръцете им. Но момчетата бяха напълно безопасни и не правеха никакви опити да се освободят.

Някакво рязко движение го накара да извърне глава надясно. Точно навреме, за да види как войникът, който доскоро беше лежал сгънат на пода, прави скок напред, грабва пушката и се приземява с гръб към предната лява преграда на товарния отсек.

В следващия миг Шакир се оказа очи в очи с дулото на автоматичната пушка, до слуха му достигна острото изщракване на зарядния механизъм, душата му се смрази.

Очите на младежа бяха решително присвити, около дясната му китка се поклащаше едната гривна на белезниците, а другата висеше свободно, с откачена стоманена брънка.

— Приземете машината, веднага! — изкрещя на арабски той.

Салия потисна вик на ужас и притегли децата по-плътно към себе си. Най-малкото проплака и се вкопчи в полите на майка си, прекалено ужасено, за да вдига повече шум.

Уил чу заповедта и се обърна. От мястото си вляво от креслото на пилота той виждаше единствено Шакир, който му направи знак да не мърда.

— Един от войниците е успял да се освободи и взе пушката ми — каза на английски той. — Иска да кацнем веднага.

Думите стигнаха и до ушите на Дъг, който стрелна с поглед приятеля си, прочете мислите му и кимна с глава. След което спокойно насочи вниманието си към полета.

— Късмет, стари друже — промърмори полугласно той.

— Кацнете веднага! — повтори войникът и натика дулото на пушката в гърдите на Шакир. Очите му непрекъснато се извръщаха към отвора на пилотската кабина вляво, очаквайки нападение оттам.

Уил грабна един от автоматите, опрян на стената до пилотското място, провери предпазителя и направи опит да анализира ситуацията.

Не можеше дори да зърне войника, без да премине в задната част на кабината — нещо, което автоматически го излагаше на огъня и едва ли му даваше шанс да използва собственото си оръжие.

Следователно оставаше само едно решение — да го принуди да се премести.

Стоеше прав до пилотското място и гледаше назад. В един момент се наведе и прошепна в ухото на Дъг:

— Можеш ли да наклониш това нещо надясно, а след това да го изправиш на опашката му? Нали знаеш — онова, което наричаме изправяне на носа под прав ъгъл.

— Мога да опитам — кратко отвърна Дъг.

Уил срещна погледа на Шакир и направи опит да му обясни с жестове това, което предстоеше да се случи. За негово огромно облекчение Шакир само примигна два пъти, а лицето му запази неутралното си изражение.

Дъг направи рязко движение и лостът за управление зае крайнодясно положение. В същото време кракът му натисна левия педал на рудана. Хеликоптерът се люшна надясно, движението му се усили от земното притегляне. Войникът безцеремонно бе изтласкан към средата на кабината. В същия миг Дъг придърпа лоста обратно, витлото над главите им изрази шумен протест, но носът рязко се вдигна. Ефектът, наречен „нос под прав ъгъл“ беше постигнат.

Войникът направи опит да се изправи, но подът отказа да му съдейства. С изключено напълно чувство за равновесие той размаха ръце, инстинктивно търсейки нещо, за което да се залови. В следващия момент политна назад, кракът му нанесе абсолютно случаен, но силен удар в китката на Шакир и той изпусна контейнера, който през цялото време беше държал у себе си.

В следващата частица от секундата младежът и контейнера се стовариха с цялата си тежест върху задната стена на товарния отсек, оказала се почти вертикално под тях заради ефекта „нос под прав ъгъл“. Уил се стрелна през отвора на вратата, насочил автомата пред себе си и свалил предпазителя. Хеликоптерът влезе в стръмен завой, Уил се плъзна по металната повърхност на пода и процепът на отворената врата изведнъж се превърна в пропаст, зейналата само на метър от краката му. Широката плъзгаща се врата беше на две трети отворена и той трескаво потърси нещо, за което да се хване. В същия момент до слуха му достигна пронизителния вик на Шакир:

— Не стреляй! Контейнерът е у него! Не можем да рискуваме, защото ако го улучим ще стане страшно!

Смисълът на думите изобщо не достигна до съзнанието му, но тонът свърши работа. Видял обърканото изражение на лицето му, Шакир изведнъж си даде сметка, че беше говорил на арабски.

За съжаление войникът разбра за какво става въпрос, при това светкавично. Съдържанието на този сребрист контейнер очевидно беше важно за тези проклети крадци. Той го взе в едната си ръка и бързо го опря в дулото, осъзнал, че държи и четирите аса.

— Приземете се веднага, иначе стрелям!

* * *

На двеста километра северно от Риад, Саудитска Арабия, радарите на един самолет АУАКС, които следяха кувейтската оперативна зона, потвърдиха присъствието на бързодвижеща се „неприятелска“ цел, изскочила преди броени секунди от мястото, на което се намираше напълно затворената иракска военновъздушна база северозападно от Басра. Кодовете на транспондера бяха напълно погрешни, а скоростта беше прекалено висока, за да се допусне, че е хеликоптер.

Секторният диспечер изчисли времето за прехващане, нужно на четворката изтребители Ф-15, която патрулираше в зоната, след това бързо предаде данните на водача на ятото. Този, който управляваше иракския изтребител, би трябвало да знае, че в момента извършва самоубийствен акт — разбира се, ако не ставаше въпрос за бягство.

Диспечерът не пропусна да спомене за тази вероятност пред шефа си, който от своя страна я предаде на водача с помощта на един-единствен, но в замяна на това светкавичен телекомуникационен сигнал. Ятото Ф-15 вече се насочваше със свръхзвукова скорост към нарушителя, който в момента се намираше на около петдесет километра от най-предната база на Коалицията.

— Има и още нещо — подхвърли диспечерът и проследи с пръст посоката на движение на бавния хеликоптер, което беше обект на вниманието му повече от час. По всичко личеше, че и тази машина се е насочила към зоната на Коалиционните сили, а изтребителят летеше право към нея.

* * *

Тридесет и четири годишният командир на ескадрила, който управляваше иракския МИГ-21, провери положението си — позиция шест-нула-нула, после отново насочи вниманието си към целта. Бавният хеликоптер летеше с малко над сто възела в час, докато той самият го приближаваше с четиристотин. Ако разполагаше дори само с една ракета „въздух-въздух“, задачата би била детска игра, но заповедта за изкарването от подземния бункер беше дошла толкова внезапно, че успяха да заредят само бордовите му оръдия.

Разбира се, този МИГ изобщо не би трябвало да лети. Той беше един от малкото изтребители на иракска територия, които имаха твърде много технически проблеми, за да бъдат прехвърлени в Иран още в първите дни на въздушните удари. Друг, далеч по-сериозен проблем представляваха американските изтребители, които със сигурност щяха да се появят всеки момент. Иракският пилот разполагаше с не повече от минута-две, за да надупчи крадения хеликоптер с оръдията си, да се обърне обратно и с пълна газ да се насочи към най-близката писта, или пък да катапултира преди да го улучи някоя американска ракета.

Радарът му оживя, върху екрана се появиха индикациите, от които най-много се страхуваше: някой бе включил уредите за засичане на бойни цели и всеки момент щеше да го прихване.

* * *

На хоризонта се появи гъста пелена черен дим, най-вероятно от кувейтските петролни кладенци, запалени преди оттеглянето на иракската армия. Дъг неспокойно обърна глава по посока на товарния отсек, където драмата продължаваше. Войникът си беше взел бележка от първото премеждие и бе избрал максимално безопасна позиция — в дъното на кабината, опрял гръб в стената и натикал крака под металните странични седалки. Дулото на пушката продължаваше да е насочено в контейнера, от устата му излитаха заплашителни викове, които Шакир превеждаше с нарастваща тревога.

— Според мен този наистина ще натисне спусъка! — извика към Уил той. — Трябва да се приземим!

Уил бе насочил мерника на автомата в челото на войника и се питаше дали един точен изстрел може да предизвика спазматично натискане на спусъка.

Не, рискът е твърде голям, поклати глава той.

Обърна се да сподели опасенията си с Дъг, но в същия миг нещо огромно и шумно пресече пътя на хеликоптера и светкавично се стрелна над главите им. Дъг инстинктивно тикна лоста напред, носът рязко се наклони и машината силно се разклати от въздушната струя, оставена от неизвестния обект. Ефектът беше като на кола, която връхлита в еднометрова дупка със сто километра в час. Всичко във вътрешността на хеликоптера подскочи рязко нагоре, след което с огромна сила се стовари обратно.

Уил усети как главата му удря тавана, а ръцете му изпускат оръжието. После хеликоптерът рязко се надигна срещу него, използвайки за съюзник и земното притегляне. Автоматът изтрака върху металния под и се плъзна към отворената врата. Там се закачи за ръба, поклати се за миг, след което неохотно пое към тънещата в мрак пустиня.

Семейството на Шакир беше закопчано с коланите и това обуслови далеч по-доброто му състояние след въздушния катаклизъм. Но самият Шакир също удари тавана, след което се стовари с цялата си тежест в скута на жена си.

Войникът бе успял да застопори краката си броени секунди преди пропадането. Но тялото му изведнъж бе изстреляно към позиция, която краката му нямаше как да последват. Вследствие на огромния натиск глезените му се счупиха като сухи съчки, тялото му се плъзна към другаря му и отворената врата. Дясната му ръка изпусна пушката, но лявата продължаваше да е вкопчена в контейнера.

Светкавично преценил какво става, Шакир се стрелна напред, заковал очи в протегнатата ръка на войника. В този момент хеликоптерът се люшна вдясно, носът продължаваше да сочи надолу. За една малка, но критична частица от секундата, войникът насочи вниманието си към болката в глезените, пропускайки да отбележи, че тялото му се плъзга към бездната, зееща отвъд отворената врата.

Ръката на Шакир се стрелна към контейнера, но не улучи. Той прибра колене под тялото си и направи опит да се плъзне напред. В същия момент краката на войника изчезнаха в тъмната дупка, свободната му ръка се вкопчи в ръба с отчаяна сила. Блестящият цилиндър отново се оказа на сантиметри от Шакир, но за съжаление тези сантиметри бяха непреодолими.

В опит да анализира бързо влошаващата се ситуация, съзнанието на Шакир превключи на други, неподозирано бързи обороти. Ако направи скок по посока на контейнера, вероятно щеше да полети в бездната заедно с него. Което означаваше, че няма да постигне абсолютно нищо. Но ако не скочи, контейнерът щеше да падне и сам… Заобленият жлеб на плъзгащата се врата беше хлъзгав, пръстите на войника бавно го изпускаха. Ураганната въздушна струя бе вдигнала бедрата му в почти хоризонтално положение.

Избор нямаше.

Шакир подви левия си крак и се оттласна по посока на предния десен ъгъл на товарния отсек. Пръстите му се вкопчиха в ръката на войника в момента, в който тялото му изчезваше отвъд ръба. Бяха се забили в бицепса, малко над лакътя. Войникът нададе вик на изненада, но тялото му не прекрати движението си. Пръстите на Шакир бавно, но неотстъпно изпускаха отделните части на ръката му, преминаха през лакътя и стигнаха до китката. В крайна сметка в тях не остана нищо друго, освен малкия, лъскав контейнер.

Но сега и тялото му се понесе към вратата с непреодолима сила. Някъде отдалеч до ушите му достигна ужасеният писък на Салия.

Машината все още беше силно наклонена надясно, въпреки че вече излизаше от правия носов ъгъл. Дъг бавно изтегляше лоста за хоризонтиране, опитвайки се да зърне силуетът на изтребителя, който беше причинил цялата бъркотия.

Краката на Шакир прехвърлиха ръба и увиснаха навън. Дясната му ръка стискаше контейнера, лявата се беше вкопчила в улея на вратата, а тялото му балансираше над тристаметровата пропаст, готово да политне към нея и при най-малкото поклащане.

Уил се беше възстановил достатъчно, за да застане на колене и да се вкопчи с лявата си ръка в една от спасителните ръкохватки на стената. Дясната протегна максимално напред, опитвайки се достигне рамото на Шакир и поне мъничко да го стабилизира. Но арабинът почти не помръдна, а с едно внезапно и бързо движение му прехвърли контейнера.

В следващата секунда се вкопчи с две ръце в улея, пръстите му се забиха във вътрешния ръб и бяха моментално разкъсани от острия метал.

— Дъг! — изкрещя без да обръща глава Уил. Имаше един малък шанс и той се надяваше единствено на реакцията на приятеля си.

— Какво? — обърна се Дъг.

— Хвърлям контейнера напред, в твоята посока!

С внимателно, но добре премерено движение, дясната му ръка подхвърли сребристия цилиндър към предната част на кабината. За миг той сякаш увисна във въздуха, после уцели входния отвор и изтропа на пода. Претърколи се няколко пъти към мястото на стрелеца, после бавно спря.

Уил се хвана за дръжката вдясно от себе си, премести тялото си по посока на вратата и отново изкрещя:

— Наклон наляво! Веднага почни наклон наляво!

В краткото време преди реакцията на Дъг краката на Шакир се плъзнаха отвъд жлеба, а плъзгащата се врата се отвори докрай. Уил видя как тялото му се олюля от въздушната струя и увисна изцяло на върха на пръстите му, вкопчени с отчаяна сила в режещия ръб на улея. Протегна се максимално напред и успя да сграбчи лявата му ръка, малко под лакътя.

Тежестта беше огромна. Уил беше в сравнително добро физическо състояние, но удържаше Шакир с една ръка, предимно със силата на китката и пръстите си. И дума не можеше да става, че ще го изтегли навътре. Освен това усети, че хватката на Шакир бавно отслабва. Видя как китките му се обагрят в алено и разбра, че кръвта прави металния ръб още по-хлъзгав.

Първа се откачи лявата ръка на Шакир, а Уил използва цялата си сила, за да я продължава да я държи. Но пръстите му бавно се изплъзваха и скоро се увиха единствено върху китката — която за съжаление също започна да му се изплъзва.

Вдигнал глава Шакир правеше отчаяни опити да се надигне с помощта на дясната си ръка, но не успяваше. Уил ясно виждаше как пръстите му се плъзгат по заобления праг. Увисването му с цяла тежест на ръката на американеца беше въпрос на секунди.

Дърпай, мътните да те вземат! — изруга се Уил и направи последно неимоверно усилие. В същия миг Дъг извърна глава, направи светкавична оценка на ситуацията и рязко наведе хеликоптера наляво.

Тялото на Шакир катапултира обратно във вътрешността на кабината, блъсна Уил и го отхвърли по посока на товарния отсек.

— Завържи се! — изрева пилотът и Шакир светкавично се стрелна към свободната седалка до Салия. Ръцете му сръчно го овързаха в предпазните колани, ужасената му съпруга мълчаливо отвори прегръдката си, а очите й бяха огромни и кръгли от ужас.

Уил се придърпа до лявото кресло, облегна се назад и щракна предпазния колан. Дъг насочи машината в северна посока, но очите му останаха заковани в димната следа, оставена от изтребителя. Умът му напрегнато обработваше наличните данни, няколко секунди му бяха достатъчни, за да стигне до смразяващото кръвта заключение.

— Исусе Христе, според мен това беше МИГ-21, Уил! — изръмжа през стиснати зъби той.

В далечината се видя как изтребителят направи лупинг и се понесе обратно, точно срещу тях. Черният дим след него недвусмислено сочеше, че скоростта му се увеличава.

— Ако има ракети, мъртви сме — обяви с равен глас Уил.

— Ако имаше, вече да ги е използвал — поклати глава Дъг. — Нямаше да си губи времето да ни преследва… Сега обаче става напечено!

Под крилата на МИГ-а блеснаха малки пламъчета, късият ред трасиращи куршуми мина малко под корпуса на хеликоптера. Дъг ясно видя как носът на изтребителя леко се помества, за да коригира мерника си.

— Дъг!…

— Знам! — изръмжа Дъг и ръцете му със светкавична бързина издърпаха хоризонтиращия лост и мотоциклетната ръчка на газта. Хеликоптерът рязко подскочи нагоре, скоростта му намаля. Пилотът на изтребителя направи нови корекции, но Дъг го следеше внимателно и веднага помести лоста, а кракът му рязко натисна десния педал на рудана. Хеликоптерът се стрелна надясно, след като започна да пада като камък.

Мерникът на изтребителя отново се оказа празен, но пилотът бързо го коригира. Разстоянието между двете машини вече беше само пет километра и бързо намаляваше.

Втори откос от трасиращи куршуми се стрелна вляво от тях и Дъг побърза да завие надясно, след което незабавно върна лоста в обратна посока и даде газ. Хеликоптерът започна да криволичи и да набира височина. Изтребителят очевидно започна да губи търпение, тъй като трасиращите му куршуми се стрелнаха твърде далеч от целта.

Дъг го изчака да се изравни с тях, после направи рязък завой и подкара след бързо отдалечаваща се бойна машина. Гледаше да не прекалява с газта, тъй като си даваше ясна сметка, че дори и при максимална скорост от 150 възела в час, хеликоптерът си оставаше твърде тромав за изтребителя.

— Къде, по дяволите, са нашите?! — изкрещя той.

— Намираме се в иракски хеликоптер, който е атакуван от иракски изтребител — изкрещя в отговор Уил. — Мислиш ли, че нашите изобщо ще се намесят? За тях това е вътрешна работа на иракчаните!

— В такъв случай скачай и отивай да видиш онова бордно оръдие! — заповяда с нетърпящ възражение тон Дъг. — Трябва да се защитаваме!

Но вътре в себе си далеч не беше толкова решителен. Трябва да се въртя, трябва постоянно да въртя тоя сандък във въздуха и да му преча да се прицели, напомни си със свито сърце той.

Уил се наведе и се плъзна към мястото на стрелеца. Секунда по-късно главата му се появи в прозрачната плексигласова бабуна, която се издигаше непосредствено пред носа.

МИГ-ът направи завой и отново се понесе към тях. Дъг придърпа лоста и увеличи общите обороти на двата двигателя, използвайки мощността им главно за подемна тяга. Скоростта на полета им спадна под петдесет възела, попадайки в диапазона, запазен единствено за хеликоптерите.

Пак пипам прекалено грубо! — укори се той и направи леки корекции с лоста.

Машината реагира като див звяр, който се мята във всички посоки с единственото желание да се освободи от контрол. Така отговаряше на опитите на Дъг да се върти в кръг или да увисне.

Прецени, че се намират на приблизително триста метра височина. Очите му не изпускаха изтребителя, който беше на около седем-осем километра разстояние и тъкмо започваше стръмен обратен завой. Чакаше подходящия момент да подаде максимална газ и буквално да „изпадне“ от полезрението на врага.

Изтребителят стабилизира и се понесе право към тях. Пилотът вероятно бе сложил пръст на спусъка и чакаше подходящия момент. Главата на Уил продължаваше да се скрива и показва в плексигласовата си „шапка“ — факт, който свидетелстваше, че приятелят му все още не беше разгадал как се стреля с бордовото оръдие.

Сега!

Лявата ръка на Дъг рязко върна газта, хеликоптерът започна да пропада като камък. Свиването на корема го накара да изпита неприятното усещане, че излизане от това пикиране няма. Линейната им скорост беше почти нула.

* * *

На шест километра в южна посока се намираше един американски лагер, в центъра на който бързо се събираше тълпа от възбудени хора. Гледката на дуела между хеликоптера и изтребителя съветско производство беше колкото странна, толкова и забавна. Докато войниците гледаха, по радиото полетяха заповеди за готовност на зенитните батареи, които охраняваха базата.

На борда на „Корона“ посрещнаха с недоверие съобщенията за двубоя, които пристигаха от наземните наблюдатели. Разбира се, те допускаха, че може би става въпрос за някакво бягство, но кой бягаше — хеликоптерът или изтребителят?

— Вероятно хеликоптера — изрази мнението си дежурният диспечер. — Вече един час следя движението му, което е неотклонно на юг. А изтребителят е вдигнат да го спре.

Замълчаха и проследиха на екрана светлите точки на Ф-15, които в момента бяха само на четири минути път от мястото на стълкновението и бързо го наближаваха.

* * *

Хеликоптерът беше стабилна като вързана патица мишена в мерника на иракския пилот изтребител. Той просто не можеше да повярва на очите си. Но собствения му радар показваше, че е взет на мушка от няколко американски изтребители, въоръжени с ракети с топлинно насочване. Изстрелване все още нямаше, но иракският пилот си даваше сметка, че му остава твърде малко време.

Но имаше и един жокер. Докато хеликоптерът е във въздуха, американците едва ли ще предприемат атака, преди да направят едно проучвателно облитане. Това може би щеше да му даде шанс за още един удар.

Пилотът стабилизира изтребителя и използва рудана, за да хване целта в кръстчето на мерника. Пръстът му се плъзна върху спусъка и зачака. Необходимо беше да се приближи още малко, още съвсем мъничко.

Той добре знаеше, че хеликоптерът е въоръжен с едно мощно бордово оръдие, но екипажът насреща явно не знаеше как се стреля с него.

На радара му се появи още една мигаща точка, което означаваше прихващане от нов противник. Планът бързо се оформи — тъй като няма да има време за бягство, ще изпълни заповедта за сваляне на хеликоптера, а след това моментално ще катапултира.

И без това този самолет вече никога нямаше да полети. Американците просто нямаше да му дадат време да достигне до някаква писта.

Пилотът отново насочи вниманието си към целта, която помръдваше в кръстчето на мерника.

Но изведнъж се оказа, че нея я няма!

* * *

Дъг отново върна газта, опитвайки се да прекрати рязкото пропадане. Имаше намерение да увисне още веднъж, но машината отказа да се подчини. Внезапно полетяха назад, люшнаха се встрани, завъртяха се около оста си и отново се понесоха напред. Изпита чувството, че всеки момент ще изпусне контрола над управлението. Изтребителят все още се прицелваше в една точка на около двеста и петдесет метра по-нагоре, но Дъг ясно видя как пилотът му прави нужните корекции и пуска нов ред трасиращи куршуми. Един от тях улучи витлото с оглушителен трясък, други няколко продупчиха обшивката на товарния отсек и бръмнаха като разсърдени оси.

МИГ-ът рязко започна да набира височина, тъй като позицията му за стрелба стана твърде опасна. За да продължи с атаката, беше необходимо да започне снижение.

Дъг с усилие задържа движението по права линия, в същия миг очите му зърнаха нещо на земята, малко вляво от тях.

— Хей, Уил, долу има някаква база! — извика той.

Не получи отговор, но главата на Уил вече беше напълно неподвижна в капковидната купола. Изглеждаше така, сякаш тялото му е приведено над нещо.

Дъг продължаваше да гледа наляво, въпреки че натискаше педалите за десен завой. Дали така му се привиждаше, или върху покрива на една от палатките действително беше изрисуван американския флаг?

Може би, рече си с въздишка той. Може би…

Хеликоптерът най-сетне се подчини и започна да прави десен завой, очите му механично потърсиха изтребителя. Той не се виждаше никъде и това му се стори твърде заплашително.

Насочи машината на север, поддържайки кръговото движение. Само по този начин можеше да открие навреме димната следа на противника. Слънцето вече се показваше на хоризонта. Ако изгрее преди поредната атака, ще се опитам да заема позиция между изтребителя и него, рече си Дъг.

Обърна се и хвърли един поглед към товарния отсек. Шакир се беше вкопчил в жена си, а тя притискаше децата към себе си. Вторият войник кротуваше, от поведението му беше ясно, че единственото му желание е да оцелее.

Огледа внимателно арматурното табло, опитвайки се да отгатне какво означават надписите на арабски. Мигащи червени лампи липсваха, нищо не показваше, че са получили сериозни щети от куршумите, които ги улучиха преди малко.

Къде, по дяволите, изчезна този изтребител?!

Почти си позволи лукса да си представи, че МИГ-ът е бил принуден да прекрати атаката, когато над главата му, в позиция десет нула-нула, изведнъж се появи тънка димна следа.

Господи, Исусе Христе! Мръсникът се гмурка!

* * *

Последен заход, каза си иракският пилот. Този път нямаше да позволи на проклетия хеликоптер да се измъкне. Можеше да се върти в кръг колкото пожелае, но отвесното връхлитане от голяма височина и с голяма скорост щеше да осигури необходимата точност на стрелбата.

Усети рязкото ускорение и нагласи кръстчето на мерника, готов за всякакви действия от страна на мишената. Планът вече беше изкристализирал в главата му — стреля, обръща на север и рязко набира височина. Веднага, след което катапултира, просто за да изпревари ракетата, която вероятно ще бъде изстреляна след него. Решителният миг беше близо. Концентрира се, сбрал на топка целия си опит и инстинкт за оцеляване. Последните изстрели не биваше да пропуснат целта.

* * *

Първите трасиращи куршуми профучаха вдясно, Дъг направи рязък завой в обратна посока и форсира моторите. Целта му беше да се отдалечи максимално от посоката, в която се гмуркаше МИГ-ът. Раздвижи лоста за управление напред-назад, машината рязко се разклати. Надяваше се, че витлата ще издържат на огромното натоварване. Ясно видя как смъртоносната струя трасиращи куршуми последва движенията му — сякаш немирен хлапак искаше да облее приятеля си с градинския маркуч.

Уил беше все така неподвижен и Дъг започна да се тревожи. Но нали попаденията бяха там, отзад? Дано не са го улучили!

Отново лашна хеликоптера надясно, слухът му пак регистрира пронизителните звуци на пробиващи обшивката куршуми. Един от тях беше особено силен, като шрапнел.

МИГ-ът продължаваше да поддържа дистанция от около три километра. Той внезапно прекрати стрелбата, в следващата секунда откъм прозрачната купола на мерача екна възбуденият глас на Уил. Дъг беше толкова радостен да го чуе, че почти не обърна внимание на думите му.

— Вдигай! Кацна ми на мушката! Вдигай ти казвам!

МИГ-ът възобнови стрелбата, смъртоносната завеса на трасиращите куршуми тръгна отдолу нагоре и бързо ги приближаваше.

Внезапно тромавата структура на хеликоптера се разтърси от странни вибрации, придружени от оглушителен тътен. Дъг изтръпна при представата, че е експлодирал някой от двигателите или опашното витло.

Лостът за управление лудо се тресеше в ръцете му, вибрациите стигаха чак до гръбначния му стълб.

Какво беше това, по дяволите?!

В следващата секунда осъзна, че това бяха те… Те отвръщаха на огъня, за да се защитят! Вибрациите бяха причинени от носовото оръдие и тежката картечница под него!

* * *

Пилотът на изтребителя видя първите трасиращи редове, но реши, че те са част от неговия откос. След което осъзна, че е обект на обстрел. Очевидно онези на хеликоптера бяха открили как действа въоръжението.

Броени секунди го деляха от края на гмуркането, но хеликоптерът още беше във въздуха, видимо невредим. Изборът му беше доста стеснен: или да катапултира веднага, или да се забави с пет секунди и да опита последен автоматичен откос.

Този мисловен процес му отне точно две секунди. В този кратък срок перспективата да катапултира без да е изпълнил заповедта му се стори абсолютно неприемлива.

Трябваше да опита още веднъж, за последен път.

Куршумите на хеликоптера минаваха встрани. Пилотът тикна лоста за управление в крайно предно положение, изтребителят с лекота избягна широката завеса трасиращи куршуми, кръстчето на мерника се стабилизира върху издутото туловище под него. Мозъкът изпрати нужната команда, нервите я предадоха до върха на показалеца, който започна да обира луфта на спусъка. Но командата така и не успя да стигне до крайния получател.

Изстреляната на широк фронт смъртоносна завеса от летящо олово внезапно стигна до целта си. Десетки едрокалибрени куршуми потънаха в корпуса и мотора на изтребителя, възпламенявайки едновременно резервоарите за гориво и мунициите. В небето разцъфна ярко оранжево цвете.

— Улучи го! Улучи го! — изкрещя извън себе си Дъг.

После стисна лоста и започна серия от бързи маневри, тъй като това, което допреди миг беше вражески изтребител, изведнъж се беше превърнало в пламтящи отломки, които трябваше да бъдат избягнати.

Хеликоптерът рязко се наклони наляво. Внезапно осъзнал, че в мерника му вече няма мишена, Уил бавно отмести пръст от спусъка и замаяно се огледа. В следващия миг се обърна назад, срещна погледа на Дъг и на лицето му появи необичайно широка усмивка. Десният му палец се стрелна нагоре и почти опря в прозрачния купол.

Пилотът на водещия Ф-15 на въздушния патрул с недоумение вдигна глава. Преди малко радарът му бе фиксирал целта и ракетите въздух-въздух започнаха да приемат електронно подадената информация. Но сега заобиколената с червено кръгче точка на екрана изведнъж се стопи и на мястото й започна да мига бавнодвижещ се обект — най-вероятно това, което АУАКС беше идентифицирал като хеликоптер.

— Добър изстрел, Рейнджър едно-нула-едно — прозвуча в шлемофона му гласът на дежурния диспечер.

Пръстът му механично натисна бутона на предавателя.

— Говори Рейнджър едно-нула-едно, изобщо не съм произвел изстрел — съобщи той. — Нямам представа кой го свали.

* * *

Уил се промъкна обратно в пилотската кабина и се изправи до Дъг. Широката му усмивка помръкна в момента, в който се обърна да погледне на север.

— О, господи! Още изтребители!

Дъг рязко се обърна, огледа димните следи и двойните опашки.

— Това са наши ийгъли — обяви той. — А ние летим във вражески хеликоптер. Намери нещо бяло и започвай да го размахваш така, сякаш от това зависи живота ти!

За негова изненада Уил спокойно кимна с глава, измъкна чифт дамски пликчета от бял найлон и му ги показа:

— Взех ги назаем от госпожа Абас…

Дъг се разсмя и започна завой по посока на лагера, който беше забелязал преди малко. Вече не му беше толкова трудно да поддържа ниската скорост на движение.

— Ще летя максимално бавно, за да не предизвикам натискането на спусъка от някой нервак там долу — обясни през рамо той.

— Не можеш да управляваш това нещо бавно — предупредително промърмори Уил. — Нали те видях какво щеше да направиш преди малко — когато се опита да увиснеш…

— Хей, аз просто се уча — подвикна Дъг. — За съжаление минавам доста съкратени курсове, но се справям… — После лицето му отново стана сериозно: — А ти наистина трябва да размахаш това нещо, дето е в ръцете ти…

* * *

На пет километра разстояние от тях пилотът на водещия Ф-15 прецени, че не бива да стреля по хеликоптера, който се намираше твърде близо до базата. От няколко минути насам радарът и насочващото устройство на ракетата издаваха напълно синхронизиран сигнал — знак, че целта е стабилно прихваната.

Но пилотът се опасяваше, че останките на хеликоптера ще паднат върху лагера. Освен това, все още съществуваше известен шанс в него да се окажат бегълци, които по неизвестни причини не бяха чули многобройните радио предупреждения да не прелитат над лагера.

Пилотът реши да направи още един кръг и започна плавен десен завой. Предаде на партньора до него да стори същото, целта беше един по-обстоен оглед.

Уил изчака приближаването на двата изтребителя, дръпна страничното стъкло и бясно размаха белите пликчета на Салия.

— Корона, имаме беглец с бяло знаме — обяви пилотът на водещия изтребител. Той нямаше възможност да види нищо във вътрешността на хеликоптера, но нападението на иракския изтребител доказваше предположението му.

* * *

Близо двеста американски военнослужещи, мъже и жени, се бяха събрали в северния край на лагера. Вече се беше разпространила мълвата, че пред очите им се разиграва трагичен опит за бягство на хората в неидентифицираната иракска бойна машина. Тълпата приветства с бурен рев точните изстрели на неизвестния бордови стрелец, които унищожиха изтребителя МИГ-21.

В момента двойка Ф-15 прелетяха в опасна близост до хеликоптера, но без да откриват стрелба. Това потвърждаваше първоначалните слухове.

Неизвестната машина се приближаваше към базата по доста странен начин — сякаш пилотът беше решил да направи някакво комедийно шоу. Пред очите на тълпата хеликоптерът предприе серия от резки подскоци и обръщания, които сякаш имаха за цел да бъдат показани под всички възможни ъгли, движението му във въздуха беше колкото комично, толкова и странно.

Нагоре-надолу, с въртене и поклащане, машината се приближаваше бавно, но неотклонно…

Когато до центъра на периметъра оставаха не повече от сто и петдесет метра, тя изведнъж се завъртя около себе си и тръгна на запад. Тълпата нададе одобрителен рев, за пръв път получила възможност да види белите пликчета, които се развяваха от прозорчето.

Ако не беше тревожно, силното люшкане и въртене би могло да се окачестви и като комично.

— Дъг, не можеш ли да стабилизираш тоя сандък? — разтревожено вдигна глава Уил.

— Опитвам се — отвърна запъхтяно приятелят му, като усилията му бяха насочени да изправи носа по посока на централния плац. Но руската машина сякаш бе решила да прояви характер и почти не се подчиняваше на усилията му.

— Не мога да накарам проклетото нещо да лети направо! — оплака се минута по-късно той.

— Приземи го някъде на празно пространство, моля те! — извика Уил, продължавайки да размахва парчето бял плат, което заплашваше всеки миг да се скъса от вятъра.

Въпреки бясното люшкане на хеликоптера, и двамата бяха в състояние да зърнат тълпата, която се беше събрала под тях.

— Ей там, в центъра — извика Дъг и кимна по посока на нещо като оголена полоса в средата на лагера. — Ще се опитам да кацна, стига да мога…

— Много е тясно! — предупредително извика Уил. — Има опасност да се ударим в нещо!

— Няма, не бой се!

Лостът започваше да става послушен, тъй като Дъг най-сетне беше успял да подаде подходящата комбинация от мощност и наклон, за да се задържат във въздуха. Постоянно си повтаряше, че трябва „да гали“ контролните уреди, но въпреки това действаше прекалено рязко.

— Дъг, бъди сигурен, че ще те накарат да надуваш балона, ако изобщо успеем да кацнем! — извика Уил. — Май небето ти е тясно!

Намираха се точно над тълпата, височината им не надвишаваше двадесетина метра. Дъг внезапно усети, че машината отново политва встрани и отказва да му се подчинява. Подаде малко газ, побутна лоста напред и надясно, но пак прекали и предизвика обратна реакция. В главата му внезапно изплува отчаяната забележка на някогашния му инструктор, който напразно се беше опитвал да научи непокорния Дъг Харис да лети във формация. „Не спирай да движиш лоста и се опитай да усетиш предварително корекциите, които трябва да направиш.“

Ръцете му разклатиха лоста, хеликоптерът се разтърси от вълнообразни движения, но все пак реагира.

Уил се хвана за облегалката на пилота и погледна назад. Забеляза неестествено пребледнялото лице на Шакир Абас, който продължаваше да е вкопчен в жена си, забеляза и разперените ръце на Салия, които сякаш искаха да предпазят уплашените деца.

Гледан от земята, хеликоптерът сякаш изпълняваше някакъв странен танц на победата. Това впечатление се усили още повече, когато неизвестен шегаджия включи касетофона си на максимум и машината сякаш заподскача в такт с живите ритми. Тълпата посрещна новата атракция с одобрителен рев.

— Май най-сетне я укротих, мамка му!…

Дъг не можеше да повярва, че лостът за управление му се подчинява. Туловището продължаваше да се люшка, но вече по друг, по-контролиран начин. Носът му най-сетне се подчини и тръгна към празното място между палатките, намиращо се на стотина метра по-нататък.

— Ох, Дъг, не зная…

Гласът на приятеля му беше натежал от съмнение, но Дъг не му обърна внимание. Всичките му усилия бяха насочени към овладяване на машината. Лявата му ръка върна ръчката на газта, дясната продължаваше да движи командния лост. Бавно и неохотно, но неотстъпно, съветската машина се насочваше към площадката за кацане.

Двадесет метра, петнадесет, десет… Дъг направи леко движение с лоста и машината най-сетне се докосна до повърхността.

— Хей, май започвам да й свиквам! — тържествуващо се ухили той.

В същия миг ръката му направи леко, напълно несъзнателно движение, лостът помръдна. Хеликоптерът реагира мигновено — колелата се отлепиха от земята, фюзелажът подскочи встрани, издигайки се на седем-осем метра над земята. Едно от колелата се заплете във въжетата на палатката баня, брезентът се изпъна. В следващия миг цялата конструкция подскочи във въздуха, политна на една страна и беше пометена от ураганния вятър на главното витло.

Дъг направи опит да върне хеликоптера в нормално положение, застопори газта на празен ход и тикна лоста в гнездото за неутрално положение. В същия момент витлото захапа част от брезента и започна да го цепи с оглушителен звук.

— Хей, отдолу имаше ли хора? — разтревожено подвикна той, докато очите му пробягваха по мястото, на което доскоро беше палатката. Пръстите му трескаво търсеха главния прекъсвач.

— Би могло да се каже — подсмихна се Уил.

В палатката баня имаше трима клиенти, които спокойно вземаха душ. В един момент свистенето на хеликоптерните витла стана по-силно от плющенето на водата и те започнаха да се оглеждат. В следващия се превърнаха в действащи лица на една гротескна картина: покривът над главите им отлетя неизвестно къде и те се оказаха както майка ги е родила в центъра на внезапно разчистената площадка, в непосредствена близост до огромен руски хеликоптер с иракски отличителни знаци, стиснали калъпчета сапун в ръце. На всичкото отгоре това се оказаха висши офицери — един бригаден генерал и двама щабни капитани, замръзнали от смайване пред скъсания маркуч, от който бликаше топла вода. Тълпата ги приветства с тържествуващ рев, смущението им нарасна.

Двамината щабни офицери хукнаха към далечния край на площадката, където вероятно се намираха дрехите им. Но генералът невъзмутимо остана на място и започна да оглежда кабината на неприятелската машина, появила се толкова внезапно пред него. В крайна сметка стигна до заключението, че вътре има поне един американски военен, който участва в някаква неизвестна спасителна операция.

В следващия миг зърна износения пилотски комбинезон, върху раменете на който проблеснаха полковнически орли.

Тълпата се люшна напред и направи плътен кръг около хеликоптера. Едва сега хората видяха голия генерал и започнаха да дюдюкат и пляскат с ръце, препречвайки пътя на военните полицаи, които тичаха към мястото на инцидента.

Дъг зърна генерала, който макар и гол, изглеждаше цял и невредим. Ръката му се плъзна към страничното прозорче, на лицето му се появи широка усмивка на облекчение.

— Хей, ние сме американски бойци! — изкрещя той. — ВВС!

Тълпата стесни кръга, а генералът извади пурата от устата си, прокашля се и вдигна глава.

— Най-напред искам да хвърля едно око на пилотското ви разрешително, полковник!

* * *

Уил слезе пръв, следван на крачка от Дъг. На лицата им грееха щастливи усмивки. Започнаха да стискат протегнатите към тях ръце, без да изпитват нужда да се представят. На излизане забелязаха сгушените един в друг Шакир и Салия, а в краката им продължаваше да лежи окованият иракски боец. Това, което не забелязаха, беше отчаянието в очите на жената.

Тълпата се блъскаше около тях и шумно ги приветстваше, но те едновременно се обърнаха назад, дочули тихия вопъл откъм кабината.

— Помощ! Моля ви, помощ!…

Изречените със силен акцент думи принадлежаха на Салия Абас, която продължаваше да седи на страничната седалка. Беше прегърнала мъжа си и с ужас гледаше бавно уголемяващото се алено петно върху гърдите му. Главата му безсилно се беше опряла на рамото й.

Стрелнаха се обратно и само след секунда коленичиха пред двамата. Дъг предпазливо разтвори ризата и пред очите им се разкри грозна входяща рана.

— Помощ, моля ви… — повтаряше жената, като явно това беше почти целият й запас от английски думи.

Неколцина от присъстващите войници скочиха в кабината и я отделиха заедно с децата, докато Дъг на висок глас поиска лекар, а Уил помогна на Шакир да легне на сгъваемата седалка.

Очите му с недоумение пробягаха по многобройните пробойни в товарния отсек. Изобщо не беше предполагал, че пораженията са толкова големи. Болшинството дупки ясно показваха, че куршумите да влезли и излезли, слава богу далеч от семейството на Абас и окования войник. Но един от тях явно бе попаднал в рикошет, променяйки пътя си и попадайки в гърдите на Шакир.

Арабинът се изтръгна от унеса, надигна глава и се вкопчи в ръката на Уил с неподозирана сила.

— Прибра ли контейнера?

— Да, разбира се… Хей, Дъг, я го донеси тук.

Дъг кимна и влезе в пилотския отсек. Секунда по-късно отново се появи, в ръцете му проблясваше сребристия цилиндър.

— Обещавате ми, че ще бъде изгорен, нали? — попита с болезнено усилие Шакир. — Давате ми своята офицерска дума? — Очите му се заковаха в очите на Уил.

— Имаш думата ми, Шакир — отвърна с развълнуван глас той. — Но сега ти предлагам да лежиш спокойно, за да можеш да се увериш в това със собствените си очи.

— Аз… Аз съм замаян… Не си давах сметка, че… че раната е толкова тежка…

— Спокойно, докторе — направи опит да се усмихне Уил. — Помощта ще бъде тук всеки миг… — Обърна се в отвора на вратата и изкрещя да докарат линейка. С облекчение видя, че един от униформените, които се бяха струпали пред хеликоптера, кимна с глава и тичешком се отдалечи.

— Отпусни се и почивай — обърна се отново към Шакир той. — Ще се оправиш, обещавам ти…

Но хватката на Шакир се затегна, тялото му започна да се надига. По очите му личеше, че пренебрегна непоносимите болки с желанието да каже нещо много важно.

Дъг се обърна да го подкрепи, а Уил приклекна пред лицето му и натъртено каза:

— На теб дължим живота си, докторе. Ти направи всичко възможно, за да ни спасиш.

Звукът на далечна сирена оповести пристигането на линейката.

— И аз съм на същото мнение, Шакир — кимна Дъг, заковал поглед в изпотеното лице на ранения.

— Слушай ме внимателно, полковник… — напрегнато започна Шакир. — Има още един…

Очите му изведнъж се обърнаха с бялото нагоре, тялото му се вцепени. Уил хвана китката му и с облекчение установи лека, едва доловима пулсация. Човекът само беше припаднал. В следващия миг кабината се изпълни от членовете на парамедицинския екип, които моментално се заловиха за работа. Абас беше прехвърлен на носилка и понесен към линейката. Няколко секунди по-късно машината рязко потегли, сирените й се включиха с пълна сила.