Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Venise en hiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Еманюел Роблес

Зимна Венеция

 

Френска, I издание

 

Рецензенти: Ася Къдрева, Райна Стефанова

Художник: Георги Трифонов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректори: Донка Симеонова, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9536622311/637-120-83

Издателски №1998

Формат 84×108/32

Печатни коли 1,00

Издателски коли 10,92

Условно издателски коли 9,95

Дадена за печат на 15.III.1984 г

Излязла от печат на 15.V.1984 г

 

Цена 1,17 лв.

 

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

История

  1. — Добавяне

Първа част
Елен

1.

На летище „Марко Поло“ я чакаше Марта. Точно преди да премине през контролния пункт, Елен я видя как се оглежда зад стъклата на голямата зала, все така тънка, елегантна, с младежки вид и свежест, която имаше въпреки своите петдесет и пет години. Марта я търсеше с поглед сред пътниците. Когато най-сетне я откри, тя и отправи кратки, но много сърдечни поздрави. От този момент у Елен изчезна чувството, обхванало я още от Париж, че бяга, че е преследвана от един свят, който порицаваше нейното поведение. Отдалеч усмивката на Марта й се стори най-утешителното човешко чувство. Това я успокои малко, макар че вътрешното й равновесие си оставаше нарушено. Стресът, преживян миналата седмица, я беше оставил объркана, сред лабиринт от потискащи мисли, и тъй в най-тежкия момент на своята обърканост тя бе потърсила посред нощ Марта по телефона. И Марта веднага бе настояла да отиде при нея, във Венеция, без даже да разисква драмата, за която научи, подчертавайки само предимствата на отдалечаването и опасностите, при дадените обстоятелства, от едно пълно усамотяване. Елен се бе съгласила, убедена от очевидността на това, което Марта и казваше.

В очакване на багажа от самолета Марта застана до своята племенница, избягвайки всякакви въпроси по повод на Андре и Ивон Мере, сякаш с телефонния разговор от миналата нощ тази тема бе изчерпана. Искаше й се да вземе ръката на Елен, но усещайки неприятната миризма на газовите изпарения, които бяха изпълнили залата, тя се погрижи най-напред да закрие с кърпичка носа си. Всъщност бе много привързана към Елен, дъщеря на по-малката й сестра, защото знаеше, че не бе й провървяло в живота. Тя крадешком наблюдаваше лицето на младото момиче и изпита състрадание при вида на следите от умора и огорчение, разкриващи кризата, от която Елен навярно нямаше да се излекува бързо.

 

 

В таксито, което ги отведе чак до площад „Рома“, недалеч от кея за Сан Марко, Елен запита (досега тя не бе помислила за него) за Карло, мъжа на Марта.

— Той ли? Добре… Чака те… Искам да кажа, ще го видиш тази вечер, когато се върне от клуба.

Марта беше сравнително ниска, но добре сложена. Върху свежото й като на пастирка лице веднага правеха впечатление очите й, великолепни сини очи, леко издължени (Елен имаше подобни очи), които й придаваха интересен, дяволит израз, когато мигаше.

От таксито двете жени, всяка с по един куфар в ръка, преминаха на малкото параходче, откъдето Елен се загледа как преминават бреговете на Канале Гранде. Тя идваше за пръв път във Венеция през зимата. Досега бе оставала тук само през юни и септември. Въздухът бе наситен с влага, която полепваше по лицето и миришеше на море. Понякога Андре й бе предлагал да прекара тук ваканцията си с нея и все в последния момент се бе отказвал, без Елен да се почувствува засегната от това.

Малко преди Риалто параходчето се размина с една моторна лодка, натоварена с цимент. Човекът с черна мушама, седнал зад кормилото, обърна глава към тях и тя си представи, че я гледа Андре. Зиморничаво вдигна яката на мушамата си, изненадана, че изпитва някакво чувство на враждебност, сякаш разстоянието я караше да осъзнава по-силно безсмисленото съществование, което бе водила в Париж от две години насам.

 

 

От петнадесетина години Карло и Марта Ризи живеят на десния бряг, близо до площад „Сан Паоло“, в един твърде обширен, но неугледен апартамент, на втория етаж на една стара постройка. Приземният етаж обитава друга съпружеска двойка, мъжът е зидар, а жената, Амалия, извършва домакински услуги. Сутрин работи у семейство Ризи. Много трудолюбива, винаги весела, тя често сякаш се надсмива на света и поздравява Елен с добре дошла по много мил начин. Отвежда я в една вече приготвена стая, скромно мебелирана и отдалечена от банята, баня, която при това може да се ползува само като се премине през стаята на семейство Ризи. За да се компенсира малко това неудобство, за гостите е предвидено едно старомодно приспособление с леген, кана с вода и кофа.

— Всичко това е много скромно — казва Марта. — Съжалявам, но мисля, че тук ще си починеш по-добре, отколкото в хотел. — (Въздишка.) — Все пак би трябвало Карло и аз да се решим да преустроим и подновим тази стая, но понеже все говорим за преместване…

Елен й благодари, уверява я, че всичко ще бъде добре, казва, че по-късно ще обмислят нещата и започва да разопакова багажа си. Тишината, която изведнъж я отделя от света, след като остава сама, й внушава някакво леко чувство за сигурност, сякаш тя съществува вън от всяка действителност, освободена от миналото, което се откъсва от нея. При това снощи дори Андре я бе потърсил по телефона, да й каже, че иска непременно да се срещнат, че държи, да се обяснят, да изяснят всичко, че се надява тя добре да го разбере. Елен бе приела да се срещнат в края на седмицата в едно кафене на кея „Сен Мишел“, не само от умора, но и от страх да не му разкрие, че вече е взела билет за Венеция и ще напусне Париж на другия ден, без да го види. Без тази нейна предпазна мярка той може би щеше да дойде на летището, щеше упорито да я убеждава за своите чувства, да й попречи да замине, да я задържи въпреки драмата, която, изглежда, го засягаше като мимолетна пречка, докато за Елен тя беше едно изпитание, което ангажираше целия и разум.

 

 

В банята до огледалото над мивката има някакво насекомо. Нито светлината, нито присъствието на Елен, изглежда го безпокоят. Крилата му са дълги, ципести дългите крачета като обърнато V го придържат косо, с повдигнато коремче и хоботче, стигащо до рамката. С един удар на кърпата Елен го смазва, като влага в този жест раздразнение, което я изненадва. Тя го взема, още живо, изглежда — краката му потрепват — и го хвърля в легена. После забелязва, че на стената е останала малка капка кръв и я изтрива с отвращение. В този миг си задава въпроса: „А ако бях забременяла от Андре?“ Не, този страх е безсмислен. Още щом застава под душа, тя отваря до края крана, сякаш силата на водата, която я облива, може да заличи всеки повод за страх.

На връщане в стаята тя хвърля поглед навън през прозореца. Зад хаоса от облаци отгатва скрития залез на слънцето сред смътната светлина на хоризонта. Часът е едва пет и този здрач превръща града в някакво огромно цвете с ръждив цвят.

Легнала върху леглото, тя пуши с поглед към картината срещу себе си, която представя карнавална сцена във Венеция от осемнадесети век. На нея личи млада жена с изящна малка тривърха шапка, с глава, обвита в черен воал, който огражда лицето и покрива раменете й. Носи бяла маска, която оставя открити устните, а широката й пола е разперена като венец. Тя гледа към един мъж, чиято черна маска с дълъг крив връх му придава профила — на птица. Загърнат е в много широка пелерина и с пръст на устните сякаш приканва младата жена да мълчи, да пази тайна. От своето легло със запалена нощна лампа Елен разглежда тази картина и макар, че не достига до логично тълкуване, открива някакъв драматичен смисъл. Наистина нито едната, нито другата от тези фигури се усмихват, а играта на сенките подсилва впечатлението за опасно съучастничество или за сблъскване с някаква тайна, която внезапно помрачава у младата жена радостта от живота.

После, стресната от повикването на Марта: „На масата! На масата!“, Елен облича една рокля, отива да оправи прическата си пред огледалото и остава за миг загледана в своите дълбоко хлътнали очи, „очи на истинска луда“ — мисли си тя. Всъщност е толкова уморена, че би могла да мине и без вечеря, но иска поне да поздрави вуйчо си, който както всяка вечер, току-що се е върнал от клуба.

 

 

— Пристигаш в нашата скъпа Италия — й говореше Карло по време на вечерята — в разгара на убийствата и на нейното пълно разлагане. Всяка седмица се извършват, средно по три атентата с револвер или бомба.

Дълъг и сух, Карло имаше лице, белязано от две отвесни бръчки, гъсти коси и сухи като хартия клепки. Жестовете му на съдия-следовател, неумолим към човешките грешки, бяха още по-подчертани, когато пушеше дебелите си пури, като ги поднасяше към устните си с кръгови движения на ръката и глава, отметната назад. Въпреки тези външни белези това беше най-обикновен човек. Пълномощник в клона на една банка в Торино, той бе срещнал Марта преди тридесет и пет години и от техния брак се бе родил син, който сега беше представител на една автомобилна фирма в Буенос-Айрес. През цялата година Марта и той живееха заедно, без да вдигат шум, сред малко сиво спокойствие. През август бягаха от горещините на града и от туристическото оживление, като отиваха в една хижа в Доломитите, където, далеч от своя клуб, Карло стоически се отегчаваше.

Цепениците пламтяха в камината, над която бе поставено старо огледало, оградено от свещници от муранско стъкло. На масата светлините от пламъците трептяха върху сребърните съдове и кристалните чаши.

Без съмнение от тактичност Карло избягваше всякакъв намек за обстоятелствата, които бяха причина за пътешествие на племенницата му. Човек би могъл да помисли, че тази история няма за него никакво значение.

— Същото насилие съществува и другаде — каза Марта. — Нашето време е причина за това. Бомбите, отвличания, стрелбите не са само италиански специалитет.

— Заблудата на нашите терористи — продължи Карло, без да държи сметка за това възражение, — на тези, които имат амбицията да възродят обществото, които искат да променят хората, да ги направят по-добри, се състои в това, че чрез страха те започват да ги осакатяват.

— По свой начин обаче — каза Марта, мигайки непрекъснато с големите си сини очи, — това са идеалисти.

— Хайде, хайде! Идеалистите имат доверие в човека, а терористите — не!

Уморена и леко обезсърчена, Елен трябваше да слуша как вуйчо й говори за покварата, която обхващала като гангрена държавата, за скандалите, които се потушавали, но с течение на времето излизали на бял свят, за милиардите, които изтичали в чужбина, за политическите личности, замесени в съмнителни афери, дори за самия президент на републиката, принуден да си подаде оставката.

Той се възмущаваше, но в тона му можеше да се долови леко горчива ирония. После разви мисълта, че в Италия червеното насилие, толкова силно, колкото и черното на фашистите, е породено едновременно от скандалния цинизъм на хората на интереса и от крайното отчаяние на простолюдието.

Елен едва следеше тези изказвания, разсеяна от гледката на канала, който се открояваше през прозореца, а отвъд канала — от мъглявия простор на града, пронизан от трепкащи светлини. У нея надделяваше чувството за пълен провал и всичко това, защото й липсваха смелост, прозорливост, енергия. Каква полза да обвинява Андре? Тя също беше виновна. И тази дума, която тя си повтори, сякаш пресуши цялото й съзнание, засенчи всякаква друга мисъл.

— … Истинската демокрация, ви казвам аз, истинската — продължи Карло със своя мъркащ глас, — няма да се роди от тези локви кръв, няма да се появи един ден като Венера, излизаща от морето!

При тази картина, която прониза натрапчивите й мисли, Елен бавно насочи поглед към своя вуйчо.

— Добре — каза той, — отегчавам те. Имаш право, да отидем по-добре до огъня.

Настанен в един фотьойл, той протегна дългите си крака пред пламъците, а Елен запротестира сконфузено.

Според Марта терористическите групи действуваха така, водени често от нуждата за реклама.

Карло веднага додаде, възприемайки малко надутия тон, с който си говореха в неговия клуб. Да, атентатите, които правеха най-силно впечатление, бяха предназначени да огънат духовете, както и да привлекат вниманието на световното обществено мнение, независимо от това дали каузата бе с автономистка, националистическа или принципно революционна насоченост.

С маниакално внимание той запали една от своите дълги пури.

— В основата си цялото зло идва от това, че хората не се чувствуват свързани помежду си, не се чувствуват солидарни върху тази смешно малка планета.

Кацнала по средата на устните му, пурата приличаше на човка, която прилягаше на мършавия му дългокрак силует. До него Марта се бе заела със своята плетка. Тя бе неуморна плетачка.

— Истината е там, че всеки нов убит заличава мисълта за предишния. Много вълнение за един ден и всичко бързо се забравя. Както винаги, животът е по-силен.

Последва много дълго мълчание, едва смущавано от пращенето на цепениците. Наистина Марта бе говорила без никакъв умисъл, но, Елен си каза, че лично в нейния случай думата забрава нямаше никакъв смисъл, тъй като съзнанието й непрекъснато бе заето с тази жена, затворена в своето страдание там, в клиниката на Отьой.