Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (8)

Глава
8

Нашият приятелски настроен ръководител на Мисията (и изпълняващ длъжността извънреден и пълномощен въздухар) Бартлет Остин Вайът пристигна на сцената след шестдесет и една минути в лимузина, шофирана от офицер от охраната на посолството и притисната между два военни автомобила „Силвърадо“ — огромни шевролети с четворно предаване, в които седяха половин дузина шпиони от охраната, въоръжени до зъби. На калниците на всичките автомобили се вееше знамето със звездите и лентите и до един пристигнаха с включени червено-сини лампи. Малко след като американците влязоха в осветения двор, пристигнаха още три коли: първо, огромна лимузина „Зил“ с половин дузина различни антени. Караше я шофьор от ОМОН с черна барета, до когото забелязах автомат АК-47, 410 калибър, подпрян с цевта нагоре, и няколко големи пълнители на съседната седалка.

След зила се движеха две малки черни жигулита, натъпкани с толкова много огромни побойници, че приличаха на онези малки коли в цирка, на които се возят клоуните. Помислих си — една от по-приятните мисли през вечерта, — че аналогията ми не бе твърде далеч от истината.

Агентите от Охранителната служба се появиха от колите с готови за стрелба автомати MP-5 и „Бенели“ и заобиколиха кадилака, с гръб към него. След това излезе Барт. Беше отделил време да се облече за случая: двуреден дипломатически костюм на тънко синьо райе, бяла риза, вратовръзка на точици. Лъснати обувки. Но човек виждаше съня в очите му и напрежението, а тялото му издаваше под какъв стрес се намира. Шофьорът нареди на хората си да оставят повече място за Барт и те разшириха санитарния кордон около него с по три метра от всяка страна. Барт тръгна като осъден към килията си — три крачки, последвани от рязък кръгом, изпълнен по войнишки, още три крачки и нов рязък кръгом.

Сега беше ред на руснаците. Виктор Гринков се возеше сам в зила — знаех това, защото беше включил плафона и виждах отпуснатото му лице в профил. Изчака четирима от побойниците си да излязат от едното жигули, да заобиколят колата му и да му отворят задната врата. Той се появи с черна кожена чанта, дръпна ръкавите на ризата си и подуши въздуха като стара, подла руска мечка, каквато си беше.

След това кимна едва и побойниците го заобиколиха, като го поведоха към колата на Барт в диамант. Диамантът, ако не сте запознати с този език, е формата на предпазния кордон, предпочитан от агентите на тайната служба, когато ограждат ПОТУС. И точно както руснаците копираха всичко от нашите оръжейни системи до телевизионните студия (без да платят нито стотинка за права), бяха възприели и нашите методи на охрана на лицата от изпълнителната власт.

Първият от руските бодигардове се приближи нос до нос с един от охранителите на Барт Вайът. Иван натисна, сякаш за да го отмести. Но агентът от охраната не се поддаде. Иванът спря, а след това, необяснимо, отстъпи, като накара диаманта да се свие.

Лош ход. Никога, никога не се отстъпва земя. Агентът от охраната просто направи две стъпки напред и зае вакуума, оставен от руснака. Сега вече той беше наистина объркан. Обърна се, сякаш за да зададе въпрос на шефа си Гринков. Вместо отговор получи шумен шамар през лицето си. Отбележете първата точка за американците.

После, като даде да се разбере каквото имаше да се разбира, плътната стена от американци се раздели и Виктор Гринков — сам — бе допуснат да отиде при ЗРМ, който го прие с кратко, официално ръкостискане.

Аз се спуснах от наблюдателния си пункт на втория етаж и погледнах през открехнатата входна врата, за да видя преговорите от това ниво. Двамата разглеждаха дебел куп листа в чантата на Гринков.

Руснакът изръмжа. Барт очевидно му отговори със същото, защото той завря нос в лицето на ЗРМ и каза нещо, от което Барт очевидно се обиди.

Раменете на Барт се отпуснаха, ръцете му се разтвориха с вдигнати нагоре длани, сякаш казваше: „Е, какво, по дяволите, мога да направя?“ Руснакът не хареса това — започна енергично да клати глава — но Барт не искаше и да чуе. С прекръстени ръце той поклати глава отрицателно и каза на Гринков:

— Нет.

Руснакът не прие това добре. Стовари чантата върху покрива на кадилака, пъхна пръст под носа на Барт и му каза нещо. Барт пусна ръце и се нацупи. Руснакът се изсмя подигравателно, обърна се на пети, грабна си чантата и тръгна към лимузината си между руските и американски охранители.

Барт го последва с увещания. Руснакът не беше щастлив. След това спря на място.

Зададе на Барт въпрос. Барт отговори. Руснакът кимна в знак на съгласие и последва ЗРМ обратно към кадилака.

Барт хвана десния лакът на Гринков с лявата си ръка. Вървяха с наклонени една към друга глави и си нашепваха.

Господи, как обичам да гледам истинските дипломати в процес на работа.

Очевидно не беше лесно. Вижте, направил бях нещата трудни и за двамата. Руснаците и аз се намирахме в това, което във Франция наричат „Le Mexican standoff“^[1]. Аз държах полковник Ролекс. Той — всъщност неговите хора — държаха мен и момчетата ми.

Адски добре знаех, че нито САЩ, нито руснаците искаха разгласа за нашия инцидент. Той беше неприятен и за едните, и за другите. Заради което бях казал на Барт Въздухаря, че ако не вдигне дипломатическия си задник от леглото и не оправи нещата, ще се обадя на Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си, Си Ен Ен и всяка друга организация, за която се сетя, и ще ги поканя да дойдат тук с камерите си и да преценят кои са добри и кои — лоши.

Ето това е гадно събуждане, а?

О, Барт бе скимтял. Барт бе се дърпал. Но той ми се беше молил да не правя нищо прибързано — „Никаква публичност, никаква…“ — и беше обещал, че ако си мълча, тази работа ще се реши в рамките на един час. От това, което виждах, изглежда щеше да удържи думата си.

Очевидно проблемът се усложняваше от факта, че безизходната ситуация бе възникнала, докато двамата с полковник Ролекс бяхме ангажирани в малко, а… нередовни дейности. Но тук спираше всяка прилика. Полковник Ролекс и хората му бяха у Андрей, защото им е било заповядано да го неутрализират. Той бе станал проблем в едно делово начинание, което изкарваше много пари за някого. Екзекуцията на Андрей наричат заподло на руски — просто бизнес.

Аз, от друга страна, защитавах интересите на страната си, когато се случи всичко това. Разбира се, може операцията донякъде да е била своеволна, но аз не бях излязъл да си играя игрички или защото исках слава или още медали. Аз не бях отишъл у Андрей просто защото обичам да стрелям и плячкосвам и се прокрадвам, и надничам, и подскачам, и стрелям, и защото имах свободна вечер, а нямах на разположение удобен руснак.

Аз бях при Андрей, защото бях видял нещо, което смятах за реална, вероятна, истинска заплаха срещу Съединените американски щати и срещу републиката, която те олицетворяват. Работата ми, както я разбирам, е била винаги да откривам и бързо да неутрализирам заплахите срещу нашата нация. Работата на дипломата е да говори. Работата на воина е да воюва. Аз си вършех шибаната работа.

Барт и Виктор Гринков се връщаха към кадилака като стари приятели. Това никак не ми хареса.

— Отивам да видя какво става там, мамка му — казах на Уондър, като му подадох клетъчния телефон. — Вие, момчета, наглеждайте полковника.

Открехнах вратата още.

— Барт — извиках. — Излизам за доклад.

От физиономията му разбрах, че никак не харесва тази идея. Опита се да ми махне с ръка да се прибера. Не му обърнах внимание. Минах край лимузината. Един от побойниците на Гринков ми се препречи. Сграбчих го за гърлото — десният ми палец и показалецът стиснаха трахеята му, докато очите му изскочиха — и го отместих. Непокорното изражение на лицето ми го накара да се откаже от нови протести. Агентите от Охранителната служба ме пропуснаха без инциденти. Един дори ми намигна.

Не ми се занимаваше с официалности.

— Какъв е резултатът? — попитах Барт.

Той ме изгледа с такъв поглед, какъвто махараджите запазват за най-низшата каста.

— Ти причини голям срам за правителството на Съединените щати — започна Барт. Отвърна се от мен и заговори нещо бързо на руски на Виктор Гринков.

Иванът изгрухтя, след което отвори дебелата кожена чанта, докато Барт вадеше тристадоларовата си бюрократска писалка от вътрешния си джоб, за да подпише дебелия топ хартия.

Аз сложих ръка на рамото на ЗРМ.

Той се обърна и дори вдигна пръстите ми от облеченото си в костюм по поръчка рамо.

— Какво има? — сопна се.

— Искам да знам какво става, мамка му.

— Министър Гринков и аз договорихме едно споразумение, приемливо за двете ни правителства — бавно отговори Барт, сякаш говореше на някакъв идиот. — Вие и хората ви сте ПНГ, което означава, че всичките шестима сте обявени персона нон грата от правителството на Руската федерация.

— Това са конски лайна.

— Може би. Но е факт — каза ЗРМ. — Освен това постигнато е допълнително споразумение, че вие и хората ви ще бъдете експулсирани от Руската федерация веднага.

— Но аз имам още работа…

Той ме прекъсна:

— Вие нямате думата, полковник. Това е дипломатически въпрос, не военен. Аз вече разговарях с вашите началници във Вашингтон — контраадмирал Прескът по-точно. Той ме увери, че каквото реша да направя, той ще го подкрепи. Сега, ако обичате…

Барт ми обърна гръб, нахлузи чифт очила с костена рамка и разгледа шепата страници на кирилица, по които имаше печати, лентички и друг дипломатически боклук. Прочете всеки документ в тестето с усърдна концентрация, подписа и/или постави инициалите си на посоченото място, после, след като свърши с раздаването на автографите, ги върна страница по страница на Гринков.

Иванът разгледа всеки подпис отблизо, като бръчкаше нос, сякаш мастилото миришеше на ферментирал тор. След това той подписа три документа и ги подаде обратно на Барт. Останалите бяха складирани в кожената чантичка, която Гринков затвори със замах. Руснакът вдигна лявата си ръка. Шофьорът на зила извади един изтъркан куфар от кафява кожа и го подаде на министъра на вътрешните работи. Чантата бе напъхана вътре и върната на шофьора, който я постави на задната седалка на лимузината.

Гринков се обърна към мен. Не изглеждаше доволен.

— Вие ми създадохте големи проблеми — каза на английски. — Няма да го забравя.

— И на мен ми беше приятно да се запознаем — отговорих.

Иванът вкара два дебели пръста в устата си и изсвири, сякаш вика такси. Стрелците от ОМОН свалиха оръжието. Прокарах монокуляра си за нощно виждане по линията на покрива. Снайперистите бяха изчезнали.

Върнах се към вратата, където Уондър и Алигатора държаха полковник Ролекс за яката.

— Пуснете го — казах — и да се махаме оттук. Каквото и да казват тия задници, ние имаме още работа.

Виктор Гринков и неговите побойници ни съпроводиха до посолството. Изненадахме ги, когато накарах силвърадото, в което се возех, да спре пред хотела ни, за да си вземем багажа и стоманената кутия.

Когато Виктор видя кутията, пощуря, и се разкрещя на Барт, че това очевидно са материали, принадлежащи на Руската федерация, и той ги искаше — веднага. Откровено казано, ако не беше шефът по охраната на посолството и неговите стрелци, мисля, че Барт щеше да се опита да ме накара да предам шибаната кутия (само че нямаше да стане, приятели). Но регионалният служител направи шумен протест пред Виктор, че както всеки може да види, кутията беше запечатана с двойка оловни печати с надпис POGUS^[2], което означава Собственост на правителството на САЩ, и следователно е официално имущество на американското правителство, и че всеки опит да бъде взета ще доведе до физически, а не дипломатически действия.

След като преодоляхме този проблем, продължихме към портала на посолството. Като стигнахме, зилът и жигулитата спряха съвсем близо до входа. Аз се обърнах точно навреме, за да видя как затъмненото стъкло на Виктор се спуска надолу и с кисело изражение на лицето той наблюдава как американският конвой влиза вътре в безопасност.

Безопасност, разбира се, е относителен термин. Спряхме пред главния вход на сградата. Слязох от силвърадото и се отправих към вратите, наблюдавайки как Виктор и грозният му екип от жигулитата ме гледат. Барт изскочи от кадилака си и се затича, за да стигне до вратата преди мен. Но ръката му ме докосна и той спря, а след това отскочи, сякаш е пипнал прокажен.

Обърна се, за да ме изгледа в очите. Изражението на лицето му абсолютно добре пресъздаваше абсолютното му аристократично отвращение и антипатия.

— Вие и хората ви ще ме чакате в преддверието на моя кабинет. Аз ще се заема с вас след половин час — и ще съжалявате, че ми създадохте тези притеснения и срам пред правителството, на което сме гости — излая.

Най-скъпи нежни читателю, както вероятно си представяте, не се чувствах нито особено приятелски настроен, нито любезен, нито благ и затова отвърнах с онзи обичаен отговор, предпочитан от повечето тюлени в подобни ситуации:

— Защо не идеш да се чукаш някъде, тънкохуй гноемъд задник такъв — прошепнах тихо, като се усмихвах през цялото време, в случай че имаше камери на охраната.

Леле майко, господи и ега ти, неизвестно защо, това наистина вбеси дребния минетчия. Той започна да рипа наоколо като маймуна, пръскаше слюнка край ухото ми и с натопорчен показалец ми обещаваше край на кариерата, разтуряне на групата ми и всякакви други страшни неща.

Знаете ли, поведението на Барт ме разстрои. В края на краищата аз съм O-6, което е капитан I ранг във военноморския флот на САЩ. Аз съм командир на тактическа група. Да поговорим малко за тези факти. По традиция, доктрина и обичай задълженията на командира във Военноморските сили са категорични. Той е изцяло, напълно, докрай и безусловно отговорен за безопасността на своя кораб и за доброто състояние на хората си. И докато може да е част от командната верига — веригата на Военноморските сили, или най-малкото на армията, позволете да кажа — неговият авторитет (и пълната отговорност към него) е недвусмислено абсолютен. Казано с просто, разказно изречение, командирите управляват групите си. Точка. Край. Толкова.

Моята група може и да не беше от най-влиятелните тактически единици във Военноморските сили на САЩ. Но тя е под мое командване и управление при операция. И от моя гледна точка Барт — независимо от званието, положението си или раздутия в неговите очи собствен образ — не представляваше елемент в командната верига на моето звено. Аз отговарях пред контраадмирал Кени Рос във Вашингтон и в крайна сметка пред главнокомандващия военноморските операции, председателя на Съвета на началник-щабовете, министъра на отбраната и президента, а не пред Държавния департамент или неговите надлежно назначени представители.

Или, казано на онзи базов тюленски и подводнодиверсантски език, който вероятно разбирате, че ползвам през повечето време, не беше необходимо да търпя тези лайнарщини от него в никакъв случай.

А и не възнамерявах да допускам тактическата грешка на Барт, т.е. да скачам наоколо и да пръскам обиди, а да не говорим за слюнките, пред моите или пред неговите хора. Може и да не знаете, но едно време и аз бях дипломат — прекарах една година, но не в костюм с тънки, а с тигрови райета (тюлените не носят други костюми), като аташе по военноморските въпроси в Пном Пен, Камбоджа. И научих отрано в дипломатическата си кариера, че когато искаш да кажеш нещо на свой колега дипломат, което може да го засрами, опозори или по друг начин да го обезпокои, трябва да го направиш насаме, и то не пред погледа на представители на правителството на страната, в която се намираш. Може би Барт беше забравил тези елементарни подробности от поведението на дипломата. Но не и аз. Руснаците все още ни наблюдаваха и не желаех да им давам повече удовлетворение от това, което получиха вече. Ето защо, каквото и да имах да казвам, щях да го кажа вътре, насаме.

Хванах Барт над лакътя, извъртях го и започнах да го вкарвам в посолството така, че да изглежда отзад — откъм портала на посолството — сякаш сме потънали в дълбок разговор. Казвал ли съм ви, че редовно правя преси с двеста и повече килограма? Казвал съм ви? Добре. Припомнял ли съм ви, че три пъти в седмицата тренирам за заздравяване на делтовидните мускули, бицепсите, трицепсите и мускулите на дланите? Не? Е, така е. Което означава, че ако искам да се хвана за нещо, аз мога да стисна мнооого яко.

Очите на ЗРМ станаха като чинии, погледна към мен и изскимтя:

— К-к-к…

Вижте, стиснал бях Барт за делтовидния мускул, който се намира в задната част на ръката, по средата между лакътя и рамото. Бях го вдигнал леко и трябваше да пристъпва на пръстенца. Мога да ви кажа, че не беше правил никакви упражнения, защото нямаше и следа от мускул там, където го стисках достатъчно силно, че да му оставя отпечатъци. Никакви. А и съдейки от начина, по който дишаше, знаех, че сигурно изпитва силна болка, когато го прекарах с маршова стъпка в двойно ускорен ритъм през вратата, покрай поста на охраната и до вратите на асансьора.

Пуснах го и той отстъпи от мен, като разтриваше ръка.

— Господи, какво се опитваш да…

Нямах настроение за тези неща.

— Виж какво, Барт, млъквай, докато не…

— По дяволите — започна отново да заеква. — Казах ти… заповядах ти…

— Ти не ми заповядваш, Барт. Точка. Край. — Така го изгледах, че разбра — хвана ли го следващия път, ще му счупя ръката. Спря да бръщолеви достатъчно дълго, за да успея да вметна няколко неща. — Освен това, ако ще обсъждаме тези неща още, по-добре да влезем в мехура, защото това тук — потупах стоманената кутия, която Док и Уондър вкараха при нас — е свръхсекретен материал.

Това го накара да се сепне. Май още смяташе, че бях отишъл там, за да си играя на някакви шибани игрички.

Мехурът, както е известен, е на осмия етаж на сградата на посолството. Всъщност той отнема толкова голяма част от седмия, осмия и деветия етаж, че ако искате да преминете от едното крило на осмия етаж до другото (посолството има две крила и мехурът се намира горе-долу на равни разстояния помежду им), трябва или да се качите до десетия, или да слезете до шестия. Мехурът беше изграден към края на седемдесетте от съвместен екип на Агенцията за национална сигурност, ЦРУ, Бюрото за дипломатическа охрана към Държавния департамент и американските инженерни войски. Може би това е единственото място в цялото посолство на САЩ в Москва, което е абсолютно обезопасено срещу подслушване. Самата стая е малка, навярно пет или пет и половина метра на десетина. Има една непретенциозна дървена заседателна маса и две дузини неудобни, евтини пластмасови градински столове, които обикновено стоят натрупани в три редици до стената. Причината да се използват точно такива столове е, че в тях не може нищо да се скрие. На масата седеше обезопасен факс и двойка телефони със закодиран сигнал. Няма видеомонитор. Няма компютър. Колкото по-малко оборудване има в мехура, толкова по-малко трябва да се притеснява човек, че го подслушват или компрометира операцията.

Влезете ли в мехура, винаги изпитвате някакво чувство на клаустрофобия. Причината е, че всъщност се намирате в една стая в друга стая, в трета стая, която, от своя страна, е окачена в друга, огромна, сигурна, подобна на куб конструкция.

Това, което ще ви кажа сега, е секретно, и затова, моля ви, не го казвайте на никой друг, става, нали? Всъщност, след като свършите с тази глава, не е зле да откъснете страниците, да ги надробите на парченца и после да ги изгорите. Добре, всеки от над дузината осигурителни слоеве, от които е съставен мехурът, има различен вид потискаща система за преодоляване на различни начини на наблюдение и технически, електронни или сигнални устройства, каквито използваше КГБ (и каквито сега използва Федералната служба за контраразузнаване) срещу американските дипломати.

Искате конкретни данни? Окей. Срещу ултрависокочестотните и много високочестотните радиовълни инженерите бяха окачили метални бариери с формата на медни пити. Срещу атака с микровълни или рентгенови лъчи, използвани през осемдесетте, те монтираха поредица от оловни щитове. За да блокират проникване на ултразвук — това е, когато разчиташ звуковите вълни, дето отскачат от стените, прозорците, вратите и други — има две херметично уплътнени прегради, пълни с някакви па̀ри, през които непрекъснато се подават отделни звукови вълни (всяка със свой уникален тон на вибриране). Освен това всички стени са конструирани така, че да поемат, а не да отразяват всеки звук. И накрая, вътрешната заседателна зала всъщност плава във вана с гъста течност — точно както жълтъкът на яйцето стои в белтъка. Вратите (две са и са разделени от мъртво пространство, в което се подават звуци) са дебели двадесет сантиметра и приличат повече на люкове на ядрена подводница, отколкото на врати в посолство.

Двамата с Барт, придружени от Алигатора, Пачия крак и кутията, се качихме с асансьора до осмия етаж, завихме наляво, тръгнахме по къс коридор и преминахме през едни двойни врати, пред които стоеше човек от ЦРУ или Службата за охрана на дипломатите, който или три пъти дневно вдигаше тежести, или носеше автомат MP-5 под добре скроеното си спортно сако, или и двете. Оттам маневрирахме стоманената кутия през тромавата, двустъпална пневматична заключваща система на вратата и влязохме в мехура.

Момчетата поставиха кутията на масата, казаха:

— Ето, шефе — и напуснаха сцената.

Барт взе един пластмасов стол от купчината до стената, огледа го, а след това извади кърпичка от джоба на панталона си и избърса седалката. Доволен, че сега столът бе достоен за неговия СД (старши дипломатски) задник, го постави на началническото място (разбрах, че е там, защото пред него се намираха всички телефони), после седна със скръстени ръце и изпълнено със съмнение лице. Погледна ме.

— Е?

Протегнах се и извадих малкия нож „Гербер“ от калъфа на колана си. Барт видя, че ножът е окървавен, понечи да каже нещо, но премисли и спря. Срязах лентите около кутията. След това развързах дясната си обувка, свалих я, изух чорапа си и извадих малкия плосък ключ, който бях залепил с лейкопласт към долната страна на стъпалото си. С него отключих малкия, но ефективен катинар на кутията, оставих го на масата, отворих кутията, извадих материалите на Пол и тези от Ави и ги разкачих от папките.

Барт протегна ръка към дебелия топ листа, бележки и снимки в ръката ми.

— Добре, да видим.

— Мисля, че е по-добре аз да ти опиша всичко — казах.

Изгледа ме замаян, но отпусна ръце в печална поза и остана на мястото си. Чакаше — с главно Ч.

За първи път разгледах Бартлет Остин Вайът отблизо — искам да кажа съвсем отблизо. Установих, че има известна осанка на вампир, на нещо от другия свят. Което се връзваше — в края на краищата той беше дипломатичен кръвопиец от старата школа. Но аз влагам по-дълбок смисъл в думите си. Искам да кажа, че като се замисля, така седнал със скръстени ръце, лъсната коса, шит по поръчка моден костюм на тънки райета, с девствено бяла риза с дълги остри върхове на широката яка и лъснатите до блясък луксозни обувки с бомбе, малкият педал с нездрав цвят на лицето изглеждаше сякаш току-що излязъл от ковчега с пръст от родното си място. Да — липсваха му само наметалото и ръкавиците.

Замислих се дали човек би видял отражението му в огледало.^[3] Чудех се как ли ще реагира, ако внезапно му направех кръст с пръсти. Питах се дали… но той прекъсна размислите ми:

— Добре, Дик, започвай представлението — каза той, като отдръпна тънките си устни и показа остри малки зъби в иронична усмивка. — Целият съм в слух.

Знаете ли, много от високопоставените дипломати и военни с генералски звания страдат от едно неприятно състояние. То се нарича СБГ — синдром на бетонната глава. Най-силно изявеният му симптом е непоклатимото, твърдоглаво, свинско нежелание за промяна на мнението. Добие ли веднъж заболелият от СБГ някакъв възглед, каквото и да казваш, каквито и факти да представяш, не можеш да излезеш на глава с него. Искам да кажа, че въпреки двата часа монолог в мехура, накрая бях толкова далеч от целта си, колкото и в началото. Язвителното изражение на Барт не се промени изобщо. Нито пък мнението му за онова, което му казвах.

Какво беше мнението му ли? Чуйте го сами направо от неговите уста:

— Обясних това на Пол Махон. Сега го обяснявам на теб — педантично започна да напява той. — Да, съществува проблем с тайния износ на материали с двойно предназначение, военно оборудване и оръжие от бившия Съветски съюз, както и други форми на контрабанда. И да, така наречената руска мафия, както и различни звена в руското правителство вероятно са въвлечени в тези действия. Не оспорвам никое от тези твърдения. Но посолството контролира тези неща. Освен това съществува и разделение на длъжностите в това посолство, Дик. И е решено на най-високо ниво, че тези проблеми не попадат в компетенциите на военните. Това са политически въпроси и ние в Държавния департамент работим по тях на необходимото дипломатическо ниво.

Чувате ли? Кучият му син се опитваше да ми духне под опашката. Е, не мислех да му позволя това.

— Не ми пробутвай двусмислици. Пол Махон е бил убит, защото е разследвал връзката между руската мафия и контрабандата на материали с двойно предназначение. Андрей Юдин беше убит, защото той бе връзката между главните мошеници и убийството на Пол.

— Може би. Трябва да призная, че предположенията ти не са невъзможни. Но дори и да бъдеха доказани без съмнение, а настоящият случай съвсем не е такъв, много от действията ти не могат да бъдат оправдани.

Господи.

— Например?

— Например опитите ти да разследваш въпроси, които са много далече от компетенциите ти. Например създаване на дипломатически инцидент като сутрешния. Например убийството на руски граждани. Ти самостоятелно успя да разстроиш руско-американските отношения в степен, която не мога да квалифицирам.

Тоя на чия страна беше?

— Всичко, което съм направил — казах, — съм го правил, за да открия и неутрализирам убийците на офицер от Американския военноморски флот, убит по време на изпълнение на служебните си задължения.

— Да — сопна се Барт. — Така е. Но го правиш, като действаш като обвинител, съдебен заседател, съдия и екзекутор. — Лицето му се обтегна. — Полковник, дори и тук има правила за доказателствения материал и те трябва да се спазват.

Правила за доказателствен материал? Ставаше дума за ситуация, довела до смъртта на висш офицер от Военноморския флот на САЩ, а този задник ми говореше за правила за доказателствен материал.

Потрих наболата си брада с опакото на дланта си. Имах чувството, че говоря на някаква шибана стена. Не, по-трудно беше. Но не се отказвах.

Продължих по списъка: нахлуванията в бази на НАТО, докладните записки от ОСЕР и сондите в посолството в Париж, както и митническата находка във Вирджиния.

ЗРМ отговори, че тези неща нямат връзка помежду си и запита откъде впрочем знам какво пише в секретни документи на Държавния департамент, по дяволите.

Повдигнах въпроса за срещата в „Динамо“ — Вернер Лантос, Андрей Юдин и Виктор Гринков, седнали на една и съща маса, през цялото време, преди Андрей да бъде убит в леглото си. Получих отговор, че на руската мафия се приписва много повече от това, което е всъщност — тактика за създаване на страх от страна на американски консерватори. Андрей Юдин може и да е просто един предприемач — от онези, дето секат завоите. Криминален престъпник? Да, възможно е, и това със сигурност обяснява нещастната му съдба. Но Барт настоя, че никога не е чувал името на Юдин да бъде споменавано от никой от хората в посолството, ангажирани с разследване на руската организирана престъпност.

Ами какво да кажем за уютната връзка между Вернер Лантос и руснаците, както и настоящото му участие в пратката на материалите с двойно предназначение?

Позволете да ви представя дословно отговора от устните на Бартлет Остин Вайът:

— Вернер Лантос е приятел на Съединените щати — и по-конкретно на това посолство — от много десетилетия насам. По-точно, оказвал е неоценима помощ при прокарване на интересите на американската дипломация в продължение на четири правителства и шест посланика.

Да, показах му товарителницата от „Ер Франс“, както и материалите от Ави Бен Гал. Не му показах само документите, които бях взел от Андрей, просто защото нямах представа колко са важни и освен това не знаех какво пише в тях. Пък и те едва ли биха имали значение, защото Барт обезсмисли моите материали, като каза, че ако е имало нещо съмнително в тази сделка, французите са щели да спрат пратката. След като на документа имало печати на френските митнически служби, значи всичко било точно.

А защо беше открита тази товарителница в дачата на криминален престъпник, известен с това, че изнася тайно материали с двойно предназначение за Близкия изток? Току-що убит бандит, най-вероятно екзекутиран от корумпирана полицейска група.

Въпросът ми бил хипотетичен, а не представлявал факт, настоя ЗРМ.

— Съществува основателно съмнение относно този твой извод.

Основателно съмнение? Какво ставаше — нима гледахме шибаното дело на О Джей Симпсън?

— Не ценя сарказма ти — отговори Барт.

Да, искаше ми се да протегна ръка през масата и да стисна кучия син за глътката. Но убийството му нямаше да ми помогне с нищо — трябваше да направя нещо по-трудно. Да го убедя, че руснаците замислят нещо, което застрашава националната ни сигурност. Спрях и събрах мислите си. Ами какво ще каже по въпроса, аргументирах се аз, че аташето по селскостопанските въпроси на израелското посолство, старият ми приятел Ави Бен Гал, ми беше казал, че Андрей Юдин изнася технологии с двойно предназначение в страни, цитирани в годишника на Държавния департамент като поддръжници на тероризма? И какво да кажем за документите, които Ави ми беше дал?

Но ЗРМ желаеше да научи, какво дава право на израелския аташе по селскостопанските въпроси на име Ави Бен Гал да знае толкова много за тайния износ на технологии с двойно предназначение, за товарителници и за действията на руските мафиоти?

Обясних на ЗРМ кое дава на Ави Бен Гал тези права. Но каквото и да казвах, мнението му не се промени. Всъщност единствената му реакция беше да извади от калъфката тристадоларовата си писалка, която сигурно беше два пъти по-голяма от пишката му, и да почне да си записва в бележника, поставен точно пред него на масата.

— Значи ми казваш — поде той, като пишеше, — че си се срещнал насаме с офицер от чуждо разузнаване, но не си докладвал за този контакт по процедурните канали.

— Процедурни канали?

— Да, процедурни канали — отговори, като придаваше ледени нотки на гласа си. — Не си получил позволение за срещата си от ДИСКО. — Изгледа ме. — Е, прав ли съм, полковник Марчинко?

Много официален стана изведнъж. Въздъхнах така, както правят неразбиращите и невинните. Да, имаше право, нали? А какво е това ДИСКО, мамицата му?

— ДИСКО е съкращение от Дипломатическа Сигурност — Координиращ Офицер — избръщолеви Барт и продължи, като събра хартиите в черната кожена папка, която обичайно носеше, — и нищо тук не ми говори, че си съблюдавал наредбите.

— Е, технически погледнато, не съм, но…

— Технически погледнато, смяташ. — Изгледа ме с онзи триумфален шибан поглед, който бюрократите добиват при успешна засада в Хартиените войни. — И знаеш ли, че ако не съобщиш за такава среща, извършващ нарушение, полковник Марчинко?

Да, знаех, но не бях казал нито една дори мръсна думичка по въпроса. Според мен аз просто се бях срещнал със стар приятел и другар по оръжие. Човек, с когото съм действал на бойното поле. Човек, който е спасявал живота ми и чийто живот съм спасявал аз. Що се отнася до мен, Ави Бен Гал ми е другар по кораб и в тази дума влагам всичките й присъщи най-нежни и сълзливи чувства. И точно това казах, приятели, на заместник-ръководителя на мисията.

Разбира се, обяснението ми не беше от значение. Всъщност почти виждах думите си да влизат в лявото му ухо, да прелитат през черепа му и да излизат от дясното ухо, попадайки в шумопоглъщащите панели по стената на метър и двадесет от него. Защото Барт не ме слушаше. Това беше очевидно. Не — той вече съставяше телеграмата си до Вашингтон.

Докато пишеше, аз си опаковах нещата — пъхнах документите обратно в стоманената кутия. Може би ще намеря някой във Вашингтон, който ще се вслуша в разума.

Веждите на Барт скочиха и застанаха в положение „мирно“.

— Стой, полковник — каза той. — Не можете да правите това. Документите трябва да останат при мен. Сега са собственост на посолството.

Заключих кутията и го изгледах.

— Слушай, Барт, защото ще кажа това само веднъж. Тази кутия и всичко вътре е собственост на Военноморските сили на САЩ. Освен това в нея има експлозиви и оръжие. А съгласно устава на Военноморските сили аз имам право да защитавам експлозивните устройства и оръжието, като използвам смъртоносна сила.

Вдигнах кутията за дръжките. Адски тежеше, но аз бях толкова ядосан, че можех да я нося. Всъщност исках ЗРМ да види, че мога да я нося без чужда помощ.

Изгледах го злобно.

— Много те моля, Барт, много те моля — дай ми повод да използвам смъртоносна сила.