Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (3)

Глава
3

Редкият сняг беше преминал в тежка, упорита и смразяваща до кости лапавица към 06:00, когато будилникът в главата ми ме вдигна от краткия сън в бойни условия. Отместих пердето и погледнах надолу към покрития със сажди хотелски двор — мръсната ледена корица по тухлените стени четири етажа по-надолу едва се различаваше. Отворих прозореца малко, за да влезе чист въздух. Отвън беше доста под нулата — отлично време за ободряващ ден из улиците на Москва.

Леглото на Уондър беше оправено. Не му трябват камериерки на него. Винаги сам си оправяше леглото — като в Морската пехота. Пък и одеялата бяха така опънати, че ако хвърлиш стотинка върху тях, щеше да отскочи. Знаех, че отдавна е заминал. Днешното му занимание преди обучението беше да открие и след това разузнае клуб „Динамо“ и околностите му, за да сме добре подготвени за вечерния купон. Предвид времето и факта, че топлите му обувки бяха в Щатите, вероятно в момента ме псуваше на осем или девет езика. Е, не трябваше да му харесва, просто трябваше да го направи.

Подходящо облечен в дълъг черен, закопчан до гърлото шлифер от найлонова материя, с шапка с козирка, под която криех плитката си, и чифт черни обувки от „Гор Текс“ с дебели гумени подметки, представих себе си и дипломатическия си паспорт в черна обложка със златен печат на портала на посолството в 06:46. Рано сутринта — точно както пишеше в бележката на Барт. Към 06:56 в компанията на агент от ДОС, от чието лице разбирах, че би предпочитал да се занимава с други неща, оставих на бюрото на секретаря на ЗРМ послание от тип „Ако няма други нареждания“ в ненадписан бял запечатан плик.

Посланието, което бях написал на късче мърлява хартия, говореше на Уважаемия Барт (мразеше да го наричат Барт и затова, разбира се, винаги се обръщах към него с Барт), че тъй като се бях представил според заповедта, но него го е нямало при появата ми, няма да си пилея времето да седя и да го чакам. Вместо това щях да изляза и да проведа редица обследвания на охранителни обекти из града, в които по едно или друго време може да попаднат лица от американската армия, и че ще му се обадя по-късно. Може би.

Всъщност за мен нямаше значение какво мисли или прави той. Откровено казано, той нямаше никакви командни пълномощия върху мен (въпреки че можеше да направи живота ми мизерен в бюрократичен план, докато съм в Москва). Освен това днес предобед имах удобно време за операции. Вижте, знаех, че бележката ми ще бъде прочетена само след като бъде разгледана сутрешната купчина спешни телеграми и други от Държавния департамент.

Едно разяснение за онези от вас, които не са прекарвали много време в американските посолства: Съединените щати са с осем часа назад от Москва. Времевата разлика означава, че през цялата нощ тук е пристигал плътен поток от документи. Тези документи трябва да бъдат раздадени във всеки от отделите на посолството — политическия, търговския, АТПВ (това е аташето по правните въпроси, нали си спомняте?), икономическия и т.н. Единствено, след като всичко това бъде направено, Барт би се заел с външните материали, които съвсем сигурно включваха съобщението от moi^[1].

Дори и мястото, в което оставих официалното си писмо — пред кабинета на ЗРМ — щеше да забави получаването му. Когато посланикът не е тук, ЗРМ се премества от собствения си кабинет в неговия, за да се накичи с церемониалните дрънкулки на изпълняващ длъжността посланик. Хората в Държавния департамент си падат много по протокола, а Барт обичаше огромния кабинет на посланика и високоперсонието, което той олицетворяваше. Така че по времето, когато получи малкия ми бележкум, вероятно ще съм си свършил работата и ще съм на път за „Динамо“.

О, това означаваше, че няма да видя скъпия Барт цял ден. C’est dommage. Не знаете какво означава този израз? Ами вижте го в речника де.

Моят намусен съпровождач от ДОС мълчеше в асансьора, докато се спускахме, и ме заведе до външния портал без нито думичка. Върнах посетителския си пропуск на навъсения руски охранител с приятелско „благодаря“, изхлузих се през металдетектора така, че пистолетът „Хеклер и Кох“ P-7 в кобура отзад на кръста ми да не включи свирката, натиснах вратата от бронирано стъкло и започнах да трамбовам паветата.

Всъщност трамбовах бетона. Насочих се на север в скърцащия лед към спирката на метрото на около три преки, като привидно вниманието ми бе погълнато от леда върху тротоара, по който пристъпвах усилено.

Половин минута ми трябваше да открия шпионите зад опашката си. Трима бяха — еднакви на външен вид мъже. Грешка. Жените всъщност са страхотни преследвачи, защото могат да променят външността си много по-лесно от мъжете. Искате да разберете защо? Добре, защото не е необичайно жена да носи голяма дамска чанта или раница, в която да крие разни неща за дегизиране. Един мъж с голяма чанта или раница по-лесно се забелязва в тълпата, а това не е редно, когато следиш някого. Край на урока.

Впрочем триото зад мен спокойно можеше да дойде и с униформи. Носеха еднакви черни къси палта, огромни руски мъхести шапки, както и патъци от магазин „Гигант“. По тях имаше и издутини — радиопредаватели, клетъчни телефони или може би пистолети. Нарекох свитата си Заспальцов, Дремльов и Блейкин. Руснаци ли бяха или американци? Ако са руснаци, дали бяха полицаи или мафиоти? На кого ли му пукаше? На мен не.

Съпроводихме се през кишата до спирката на метрото „Краснопресненская“. Спуснах се в слалом между армията от баби, пенсионери и други бедни душици пред входа на станцията с пазарски чанти, в които предлагаха за продан моливи, ленти за коса, чайници, маратонки и дрехи. Профучах в тромав галоп надолу по стълбите към линията „Колцевая“, махнах с месечната си карта към бариерата и продължих върху претъпкания перон. Три минути по-късно дойде влакът и всички се качихме заедно — единият си проби път с лакти в далечния край на вагона, другите двама хванаха предния и задния вагон. На станция „Белоруская“ изчаках металните врати да започнат да се затварят със съскане, и с помощта на ханша и бедрата си се промъкнах през тях и слязох на перона в последния момент.

Заспальцов, човекът в моя вагон, остана назад, безпомощно притиснат от тълпа неотстъпващи забързани руснаци. Устоях на изкушението да му се усмихна с приятелски вдигнат среден пръст, когато влакът тръгна. Освен това все още не бях на чисто. С периферното си зрение видях, че другите спътници бяха слезли на перона. Забелязах единия да се обажда по радиото на закъсалия си другар. Оп, май вече не трябва да използвам този термин, а?

Един падна, остават двама. Пробих си път през прехода към линия „Замоскворецкая“ и хванах първия тръгнал на юг влак, промъкнах се в него и смачкан като сардина се возих две спирки до станция „Пушкинская“. Девагонирах, ориентирах се и тръгнах към връзката за „Чеховская“ — дълга разходка по един тунел с живописни плочки, претъпкан с блъскащи се един в друг пътници, просяци и музиканти с китари. Да, имаше просяци и певци — удивителни неща стават в една страна с капитализъм, а?

Бях на около две трети от пътя, когато забелязах едно познато лице. Майната му на Дики (а това напомня за начина, на който на виетнамски се казва, че в момента ме чук-чукаха). Задникът, когото бях оставил на станция „Белоруская“, идваше право към мен, със Заспальцовската си мутра, готова да се разчекне в лайнарска усмивка. Пътувал е една спирка и е хванал влак в южна посока по успоредна линия.

Споменавал ли съм, че Московското метро е може би по-добро от всяко друго в света? Е, така е — и има много влакове. За това свидетелстваше и лесното придвижване на Заспальцов. Несъмнено приятелчетата му са го информирали за движенията ми — и ето го, не се губи като черна копейка.

Сега пак водех целия контингент. Е, какво е животът без някое и друго предизвикателство от време на време, а? Освен това в подобна ситуация предимството е на страната на преследвания — това съм аз, — а не на следящия екип — това са те. Но те са повече, казвате. И имат радиостанции. Телефони. А може би и приятели в коли, които ни следят по улиците отгоре.

Вярно, всичко това е вярно. Но тъй като знам къде отивам и мога изобщо да не бързам, сладко-сладко съм в състояние да побъркам преследвачите си. Те са тези, които трябва да останат нащрек. Те са тези, които трябва да реагират — и въпреки факта, че всички знаем, че знаем, че се следим, те все пак трябва да продължават да си вършат работата, без да бъдат забелязани. А това, приятели, е изморително. Изморително друг път, то си е абсошибанолютно изтощително. Знам, защото достатъчно съм бил откъм преследващия край.

И все пак, като преследван, трябваше да спазвам определени трикове на занаята. Всички онези филмови глупости — проверките в прозорците на магазините, за да видите дали не ви преследват, или поглеждане иззад ъгъла, или пък бързата смяна на посоката в претъпкана улица — са само холивудски фъшкии. Те просто не стават в реалния свят. В него, тук, съществуват три-четири начина да се освободите от сенките си. Тъй като в момента съм, ъ, зает, ще ви разясня, втълпя и обясня само един от тях.

Всъщност, тъй като най-доброто обучение е чрез показване, сега ще ви представя най-ефективния начин за отърсване на наблюдателите, за да видите сами колко добре върши работа. Въпросният маньовър е познат в занаята като „чистене“. За да се почистите, влизате в голямо и оживено местонахождение с множество входове и изходи. Железопътните гари са идеални за такова упражнение. Също и универсалните магазини. Хотелите също ги бива, но не в тоталитарните страни, където всички изходи се наблюдават от тайната полиция. Аз предпочитам магазините. Когато командвах „Тюлен 6“ и „Червената клетка“, си играехме на гоненица „заведи ме на химическо“ по целия свят: в „Блумис“, „Сакс“ и „Мейсис“^[2]; в „Хародс“ в Лондон; „О Принтемс“ и „Галери Лафайет“ в Париж, както и „Ла Ринасенте“ в Рим. Това беше най-добрият начин да науча момчетата си как да бъдат преследвачи и как да изчезват от преследвачите си.

Ето принципа: влизате в местонахождението — колкото по-претъпкано, толкова по̀ супер. Возите се нагоре-надолу с асансьорите и ескалаторите. Изкачвате се по стълби. Минавате през претъпканите пътеки, без да подбирате. Неочаквано завивате надолу по аварийното стълбище. И тогава изведнъж правите добре изпълнен офейквациум, излизайки направо на претъпкан пешеходен район или се спускате в метро с многобройни входове.

Такова поведение може да разпъне следящия екип отвъд границите на тактическите му възможности. Особено ако противникът няма неограничени ресурси. Можете да ги затрудните още повече, като променяте вида си, докато се разхождате из магазина или гарата. Вижте, преследвачите ви държат под око не като стоят до задника ви и гледат право във вас. Направят ли го, ще бъдат разкрити веднага и ползата от тях ще бъде загубена. Затова не гледат директно във вас, а следят силуета ви. С това искам да кажа, че държат под око шапката ви, сакото, палтото и други отличителни черти, които могат да забележат от разстояние. Това означава и че ако имате необходимата сума за смяна на формата и силуета си, можете да ги прецакате.

Добре, след като вече имате обща представа за методологията и процеса, нека заведем Заспальцов, Дремльов и Блейкин на химическо при Свирепия.

Най-напред ги съсипах из системата на метрото. Четири пъти сменях линиите в претъпканото метро в най-натоварения трафик, и го правех много внезапно. Така ги карах да се чудят. Възможно е да ви дойде наум да попитате как, следва мръсна дума, знаех накъде отивам, след като не говоря руски и не мога да чета на кирилица.

Отговорът е: бях си подготвил домашното. Такава операция не се прави на прима виста, въпреки че може би мислите обратното. Трябва да запомните един първостепенен маршрут, както и редица второстепенни и алтернативни маршрути и да можете да действате мигновено. За това са необходими трите качества с наставка „ация“, които всички Воини със специални методи трябва непрекъснато да се стремят да овладеят: организация, адаптация и концентрация. (А ако случайно Воинът не се упражнява за това трио атрибути в подготовка на мисията си, ще постигне една четвърта „ация“: мастурбация.)

Освен това с неизтриваем маркер върху дланите си бях написал на кирилица спирките на метрото, които щях да използвам (а и няколко резервни, в случай че с мен се вози мистър Мърфи). Значи трябваше само да погледна надолу към косматите си пищовчета и готово.

Добре, първо отиваме на спирка без възможност за прехвърляне. Затова се качих обратно на претъпкания влак на станция „Библиотека «Ленин»“, возих се на североизток, докато стигнах „Соколники“, слязох и обърнах посоката, като се изкачих по стълбището за изхода, пресякох на срещуположния перон и се мушнах в първия влак. Скочих обратно на перона точно когато вратите започнаха да се затварят — и след това се вмъкнах обратно във влака, когато той потегли. Така Заспальцов остана на перона. Един отстранен. Ефективността им се намали с една трета.

Две спирки по-късно смених линията, спринтирайки по прехода и играейки добрата стара игра „качвам се/слизам“ (никой не клъвна и отново имах две сенки след опашката си), след това още веднъж смених линията и се возих до станцията на метрото, която се намира най-близко до Червения площад. Там слязох и на бегом се качих на улицата. Проправих си път през друга огромна тълпа бабушки, мамушки и папушки, които продаваха военни дрънкулки, тоалетна хартия, цигари на парче, лекарства и всичко останало в опит да свържат двата края. Трябва да ви кажа, хора, че инфлацията на рублата е кофти нещо.

Както и да е, пробих си път, пресякох източната част на Червения площад, претичах край ъгъла и влязох направо във входа откъм 1-ая линия — линия номер едно — на огромния триетажен ГУМ (римува се с ковчегум).

С бутане минах край щанда на „Бенетон“, отказах афтършейва, който демонстраторката на „Есте Лаудер“ ми предложи, и тръгнах към стълбите, а преследвачите ми се бъхтеха усилено на тридесетина метра зад мен. Забавих, за да видят добре как тръгвам по стълбите.

След това затичах — вземах по три стъпала. Дремльов също се понесе в галоп. Но беше твърде далеч зад мен, за да може да не ме изпуска от поглед непрекъснато. Стълбището имаше завои и при първия разкопчах шлифера си. Когато достигнах площадката на първия етаж (не забравяйте, че в Европа първият етаж е онова, което в Америка наричаме втори), свалих шлифера и шапката и дългата ми плитка се изтърколи надолу. Без да спирам, ги натъпках в малкия сак „Рийбок“, който носех отдолу, и навлякох ясносиня грейка от непромокаема материя.

Минах през вратата на първия етаж и тръгнах по пътеката с тежки зимни палта и купища шапки в руски стил, от заешка кожа, катерици, рисове и мечки. Свих надясно, взех една шапка от мечешка кожа, размер — грамаден, и я сложих на главата си. Прегърбих се леко, за да загубя няколко сантиметра от ръста си, извадих дебела пачка петдоларови банкноти и тръгнах към будката с касата, като размахвах шепата долари като типичен американски турист.

Трябваше да видите усмивката на дамата от будката, когато видя как стискам в лапа коравата си, голяма… валута. Посрещна ме като отдавна изгубен чичо. Даже се пробвах пред нея с малко словашки (без успех). Докато плащах, забелязах с крайчеца на окото Дремльов. Влетя през вратата, като се оглеждаше диво. След няколко секунди неговият кореш — това е приятелче на руски — Блейкин изпълни едно бомбастично влизане в клоунски стил (което ще рече, завъртя се два пъти, събуди се и се заоглежда). Добре се справяше, докато не се спъна в нещо и се строполи върху една редица с палта. Точно така, момчета, нарушете Първото правило на преследването — онова, дето казва, че не трябва да се привлича ненужно внимание.

Блейкин се изправи и започна да се блъска из хората в концентрични разширяващи се кръгове, но не ме видя, въпреки че погледът му мина право през мен. Разбира се, че не. Защо? Защото търсеше едър човек с шапка с козирка и дълъг черен шлифер. А не някакъв дългокос турист в яркосиня грейка и калпак от мечешка кожа.

Все още привършвах финансовата операция, когато двамата тръгнаха обратно към стълбището с объркани и паникьосани физиономии. С тъповатата усмивка на блажените и късметлиите аз тръгнах край редицата зле скроени китайски зимни пухенки, потърсих най-близкия знак за авариен изход, слязох по стълбите, леко отворих голямата стоманена врата и се измъкнах на оживената улица. Счастливого пути — sayonara^[3], задници — радвам се, че ми дойдохте на гости в химическото.

Върнах се към Червения площад и внимателно проверявайки какво става зад мен, тръгнах на юг, покрай катедралата „Свети Василий“. Минах край огромния хотел „Россия“. Не, не влязох в него, защото полицията наблюдава всички първокласни хотели, уж за да не допуска проститутките и мафиотите. На практика, правят го, за да получат и те част от приходите. Не ми трябваше дълго време, за да се убедя, че всъщност пътувам сам.

Добре. Отново тръгнах на юг, минах през Болшой москворецки мост над Москва-река, зад който имаше малък остров и отходен канал, и излязох на тесния път от седемнадесети и осемнадесети век, известен като улица „Болшая Ординка“. След две пресечки минах край една черква със златни кубенца от дясната ми страна. Право срещу мен имаше станция на метрото. Бръкнах в джоба на панталона си и извадих два жетоны — руските вездесъщи пластмасови монети, — намерих обществен телефон, пуснах и двата жетона в процепа и набрах един седемцифрен номер по памет.

Женски глас каза нещо на бърз руски, което сметнах за „Добро утро, израелско посолство“.

— Вътрешен седем две четири, моля.

Последва бърза смяна на езици.

— Да, разбира се. Добро утро.

Телефонът иззвъня два пъти.

— Привет — ало?

— Знаеш, че ако не бяха отрязали толкова много от големия ти юдейски хуй, когато си бил на осем дни, сега щеше да се чукаш сам, боклучав гноясал еврейски задник такъв.

Настъпи пауза, а след това в ухото ми избухна смях.

— Добро утро, господин заместник на Думата Жириновски, фашистки кучи син такъв с голямата уста. Вече се чудех дали ще успееш да напънеш мозъка си достатъчно време, за да се обадиш.