Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (5)

Глава
5

Алигатора, в качеството си на шибан новобранец — нашия пикантен тюленски начин да кажем, че е най-новият и най-младши член на екипа — трябваше да носи вечерното дежурство. След снощи не възнамерявах да оставя сандъка и съдържанието му неохранявани, въпреки че бях го обвързал с тел, пломбирана с малък, гравиран оловен печат, който казваше на хората, че това е официална собственост на американското правителство. Към папките на Пол в него бях прибавил и материалите от Ави. Бяхме се разбрали да се срещнем пак след двадесет и четири часа и да си обменим информация отново.

Докато Алигатора си играеше на стражево куче, аз и останалите момчета хапнахме по една бърза вечеря с агнешки шашлик, оризов пилаф, две подвеждащо силни бутилки червено вино „Мукузани“ от по петдесет долара и едно необяснимо лошо кафе в „Крейзи Хорс“ — шумно кафене, прикачено към скъп (и официален, съдейки по броя на костюмите „Армани“, щампованите копринени ризи и вратовръзки „Есмералдо Зена“, които преминаваха през вратата) грузински ресторант. „Крейзи Хорс“ беше на петнадесетина минути пеша от онова, което руснаците наричат Световен търговски център, но Уондър беше го избрал заради близостта му с „Динамо“ — на около седем преки — и защото искаше да ни разходи из района, който така усърдно беше разучил.

Приключихме към десет часа. Платих, след това всички ние поехме на юг, покрай Москва-река, през район, който някога е бил работнически, но сега беше пълен с големи, скъпи блокове за настаняване на много от растящото чуждестранно население на града. Москва е град, характерен с цветовете си — сещам се за цвета на сажди, цвета на кал и цвета на мръсни тухли.

В този квартал обаче обичайният монохромен пейзаж беше заменен от трептящи удрящи окото отблясъци на основните цветове във витрините на магазините. Всъщност имаше напълно неочаквани малки барчета не за всеки, уютни ресторантчета и бутици, които се грижеха за стъпващите на скъпи подметки жители. Неизменно пред всяко от тези нови заведения стояха на пост в студа по един-двама биячи, които (съдейки по прическите тип паница) вероятно бяха бивши стрелци от Спецназ или граничари към КГБ. Когато твърдовалутните клиенти идваха или си отиваха, те извършваха онази уникална хореографска последователност с мърдане на стъпалата, свиване на ръката и завъртане на главата, типично за мотаещите се ченгета по целия свят.

Водени от Уондър, бившия морски пехотинец, изпълнявахме една бавна, привидно безцелна обиколка на района. Не беше безцелна: към единадесет бяхме видели всяка алея и проход, ходили по всяка улица и проверили всяка сграда в района на шестте преки около „Динамо“. По това време, съдейки от количеството оплаквания, започвахме да ожадняваме.

Казах на Уондър да Води Към Студената Бира.

— Желанието ви е заповед за мен, о велики, мъдри, и всесилни Дик, хуй такъв, сър — отговори той, както обикновено, искайки да ме нарече псе. Доволен от работата си, той ни поведе край завоя на тясна, тъмна уличка, от едната страна на която имаше малко, изоставено гробище, а от другата — добре построен блок в стил деветнадесети век, и която извеждаше — voila^[1] — на широк, яркоосветен тротоар, върху който бяха паркирани дузина мерцедеси и беемвета. Казах voila, защото се почувствах, сякаш са ме пуснали на проклетото „Шанз Елизе“, на около една пряка от кафенето „Фуке“. По улицата на групи се движеха добре облечени хора. Шофьорите стояха като на парад и чакаха шефовете си. Една опашка от таксита с бръмчащи двигатели бълваше отработени газове в студения вечерен въздух.

Минахме през колите, докато стигнахме до нисък, боядисан в черно вход, незабележим с нищо освен с мотора „Харли Дейвидсън“, модел хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, монтиран над изключително яката метална врата. Моторът съвпадаше по стил и цвят с този на кибрита в джоба ми. Това беше парадният вход за свърталището на Андрей.

Бих добавил, че вратата се тресеше от шума вътре. Пред същата врата стоеше железен бияч, облечен изцяло в черни кожени дрехи в стил петдесетте години, чак до тъпоносите черни мотоциклетни ботуши със сребърни капси и ремъци за шпори и с емблема „Харлей“ между раменете. Изгледа ни отдолу нагоре и после отгоре надолу. След това разтегли голяма, приятелска усмивка и каза на псевдоанглийски:

— Велкум, велкум, го ийн, го ийн.^[2]

Винаги готов да приема покана, дръпнах дръжката на вратата и влязохме.

Почувствах се, сякаш се набутвам в консервена кутия със сардини. Много шумна, гореща, задимена, просмукана от пиене кутия. Бидейки обаче висококвалифицирани и доказани в боя бойци-диверсанти (и следователно добре запознати с тактиката), незабавно се подредихме в човешки клин и се придвижихме заедно надясно, където виждах бара. Уондър водеше. От лицето му разбрах, че се радваше, когато мина край група ГМС — гъвкави млади сладурани — в елечета без ръкави, които се извиваха на музиката и блъскаха дайрета в забележителните си ханшове.

Споменах ли музиката? Споменах ли факта, че беше шумна? Ако не съм, нека ви кажа — беше шумна. Необуздана. Буйна. Свадлива. Съответстваше на тълпата. Тълпата танцуваше по шибаните маси.

След няколко дузини „извинете“ и „оох, това беше добре“, успяхме да се доберем на една 95-сантиметрова ръка разстояние от крановете за бира. Видях, че сервират „Дортмундер Юнион“ и руска бира. Размахах трио двадесетдоларови банкноти към изпотения, претрупан с работа барман, направих знак с ръка за голяма халба, студена халба, посочих крана с швабската бира, вдигнах пет пръста и изревах:

— Пят пиво — пет бири.

Той кимна, протегна ръка, взе парите и изчезна. Съвсем скоро пет еднолитрови халби бяха вдигнати с усилие към мен. Влязохме във владение над тях и си проправихме път към сцената с музикантите. Питате къде ми беше рестото? Продължавайте да мечтаете.

С ръгане, бутане и извиване се отправих към задния край, поемайки челния дозор, след като един подир друг моите момчета изостанаха и ме зарязаха, за да водят невербален разговор с гъвкавите млади сладурани около бара. Погледнах през рамо и видях, че Док вече е влюбен. Ах, младостта е чудна със своите изблици на чувства, нали?

Като продължих напред, заведението взе да добива пропорции като за мен. Стана по-широко, отколкото дълго, с маси, така натъпкани, че всички седяха буза до буза. Малката естрада се намираше до задната стена. Като застанах срещу нея, видях вдясно кухненска врата и дълъг коридор, който, съдейки по жените, проправящи си път из него, водеше до кенефа.

Масите бяха разположени по семейному — искам да кажа, че нямаше двойки. Тук се използваше това, което наричам сядане с грабване за задника — грабваш задника си и сядаш, където намериш. Тълпата беше също толкова креслива, колкото оркестърът и носеше всичко от костюми и вратовръзки до джинси и тениски. Имаше мъже на лов и самотни жени, които бродеха. Ето там, в далечния край, една двойка към седемдесетте пляскаше с ръце в такт с музиката. Повечето обаче бяха групи — четири, шест или осем двойки, очевидни излезли да си прекарат добре — и го правеха. Признавам им на руснаците: обичат да се забавляват и ги бива за това.

Съставът беше по-малък, отколкото очаквах, като за децибелите, които бяха някъде малко под тези на двигателите „Прат и Уитни“ F100-PW100 с форсажен режим (такива използват на самолетите F-15) при излитане с пълна газ. Имаше един двойник на Джери Гарсия^[3] с електрическа китара. Втори, също толкова окосмен музикант стоеше пред микрофона с малък акордеон, закачен с ремъци на гърдите му, и огромна компютърна синтезаторна конзола, положена пред него. Толкова — само дето звучаха като цял шибан оркестър.

Впуснали се бяха в една въодушевяваща версия на темата от „Зорба Гъркът“. Акордеонът гледаше как си проправяме път покрай страничната стена към вратата на кухнята. Махна ми с ръка. Аз махнах в отговор. Той хвърли нещо към мен. Понечих да се наведа, след това хванах предмета — едно дайре, точно преди да прасне някакъв танцьор на маса по главата. Разтърсих го два пъти и го подадох на един руснак с чувство за ритъм.

Пресуших бирата, поставих халбата на релсата до стената, за да освободя ръката си, и продължих да се промъквам към задната част на заведението. Най-голямата маса в него — точно по средата — привлече вниманието ми. Над дузина потни разбойници в бляскави костюми с италианска кройка, прегърнали обсипани със злато жени в тесни рокли, стояха по столовете, млатеха се с дайретата и се гърчеха под заразителния ритъм на музиката. Люлеещата се маса беше прекалено натоварена, за да се танцува върху нея — пълна беше с богат избор бутилки от водка, шампанско, вино, уиски и коняк и обсипана с дузини чинии, подноси, тави и купи, отрупани с храна. Там сигурно имаше и седящи хора, но в момента ставаха твърде много откачени, хаотични неща, за да се виждат. Отрупани с работа сервитьори в оцапани бели сака пърхаха наоколо, доколкото можеха, като се опитваха да се пазят от летящите колене, лакти и ханшове.

Една влюбена изправена двойка танцуваше еротичен танц и в същото време се наливаше от огромни чаши с коняк или уиски, с преплетени ръце, а компанията ги подканяше с викове и ръкопляскане.

Гледах прикован. Не бях виждал жена да пие така — искам да кажа, че тук ставаше дума за стабилни глътки. Накрая животното с два гърба се раздели. Погледът й долови моя и тя ми се ухили, а езикът й тръгна от ляво на борд към дясно на борд по устните й.

Мъжът гледаше изпълнението, след което направи опит да докара очите си на фокус и отклони мътния си поглед към мен.

Хей — та аз познавах това едро, широко, потно грозно лице. Това беше Заспальцов. Той също ме позна. Очите му се разшириха — след това извика към един Иван на масата, който се обърна и погледна любопитно. Познавах и него — онзи, когото нарекох Дремльов. Видях как по дебелото му червено лице се разля голяма усмивка. Той започна да бръщолеви нещо на останалите на масата, като в същото време жестикулираше. След това слезе от разкривения си стол и се заклатушка към мен.

Дремльов беше едър мъж — метър и деветдесет и пет, може би два. На тегло трябва да имаше сто и двадесетте кила на нападателите от националната футболна лига. Той беше пиян едър мъж. Със стъклен поглед тръгна тромаво точно към мен, като цепеше тълпата и разбутваше всичко по пътя си, с широко разтворени ръце. Прескочи парапета, стисна ме, а след това ме прегърна в съвсем добра имитация на франкенщайново чудовище, правещо пюре, лепна ми по една влажна целувка на бузите и като се смееше, ми каза с пияния си глас:

— Еб твой мать, Дики Марчинко! Добре ни разигра днес!

Стори ми се донякъде (макар и не напълно, като имам предвид последните двадесет и четири часа) забележително, че знаеше името ми, макар да не бяхме официално представени. Тъкмо мислех да го питам за неговото, но той ме изпревари.

— Аз Володя — обясни той небрежно, като с лявата ръка се удряше по големите си като двесталитров варел гърди, а дясната се обви около кръста ми, а дланта му макар и по пиянски, ловко опипа пистолета отзад и ме подбутна неумолимо към кресливата маса. — Ела да се запознаеш със Сергей — другият ти приятел от метрото.

Чувствах се, сякаш са ме вкарали в една от онези сцени в забавен кадър от филмите на Клинт Ийстуд. Онези ранни уестърни, в които играеше човекът без име. Колкото повече се приближавах, толкова повече подробности виждах. Кръговете пот под мишниците на жените. Гънките и петната по саката на мъжете. Ръчно боядисани нащърбени глинени чинии с люти червени чушлета. Издутини в поясите на панталони, от които изпъкваха ръкохватки на пистолети или кръгли дръжки на кожени палки. Напукани и лепени бели подноси с месо, вече изстинало във втвърдили се локвички мас. Сянката по лицето на Заспальцов, който слизаше от стола, за да ме поздрави. Огромни метални чинии, претъпкани със салати с майонеза и варени зеленчуци. Силната, потна миризма на неумити тела. Поднос с нарязана на филийки, смрадлива пушена риба. А там, точно в центъра, скрит от танцьорите по столовете и отрупаните чинии, обърнал гръб на оркестъра, седеше Андрей Юдин. Има един тюленски технически термин за моменти като този, когато разузнаването ти е добро и нещата се подредят. Бинго!

Той дотолкова приличаше на счетоводител, а не на Кръстника, та реших, че вместо предложение, на което не мога да устоя, ще ми пробута книга за приходите и разходите. Носеше се спретнато, костите му бяха фини и бе толкова дребен, че се чудех дали не е седнал на някоя дебела счетоводна книга, защото добре подстриганата брада на мъничката му, дребничка долничка челюст почти опираше в покривката. Двамата гигантски биячи от двете му страни го правеха да изглежда още по-ситен. На китката му видях един от онези тънки, златни часовници марка „Патек Филип“, дето вървят някъде между седем и осем бона. Тънката му прошарена коса — само от нея се разбираше, че е към четиридесет и пет — беше дълга и стилно навита над ушите и яката му. Носеше снежно-снежнобяла риза с разкопчана остра и дълговърха яка. Възелът на широката му яркочервена копринена вратовръзка беше троен или четворен Уиндзор, голям колкото детски юмрук. Тя се губеше в крещяща сива жилетка на сиви карета с изрязани ревери и с тъмен велур по краищата.

До него седеше мадам Юдина. Познах я по, о, 7.5 до 8-каратовия годежен пръстен с овално изрязан диамант, платинената венчална халка от същия комплект с инкрустирани скъпоценни камъни на третия пръст на лявата ръка и свойския начин, по който беше я прегърнал през хубавите рамене. А да не говорим за огромния монограм Ю в черешовочервено, бродиран върху малката, но добре оформена, приповдигната и очевидно безсутиенна лява цица на прилепналата сива изрязана по врата кашмирена рокля.

Не й давах и ден повече от двадесет и пет години, съдейки по котешката й муцунка и изкусно сложения грим, а и тя се перчеше с боядисана в меден металик червена коса, дето e le bec fin — а това означава последен писък на модата, ако си в Париж — сред френските аристокопелета, жени за по една вечер и скъпо платени курви. Тя беше с петнадесет-двадесет сантиметра по-висока от него. Като я гледах, се замислих за езиковия урок, който Ави ми даде по-рано през деня. Да, тя беше истинска руска пизда.

А до мистър Юдин с чаша минерална вода и друга чаша sans лед, поставена точно пред него, седеше Вернер Лантос. От плът и кръв. Кожата му имаше идеален тен и което впечатляваше повече, беше набръчкана като на влечуго, като гънките по лицето му бяха толкова неравно разположени и в същото време така симетрични, както са по опашката на някой огромен крокодил. Къдравата му сива побеляваща коса, изпъкваща от добрия тен, беше пригладена назад така, че изглеждаше като правена на маша. Под чифт страшни бели вежди, с които би се гордял и Брежнев, гледаха меки очи, сиви като кашмирената дреха на мадам Юдина.

Андрей спря да си играе с цицата на жена си достатъчно дълго време, за да извие глава зад нея и да прошепне нещо на Вернер Лантос, който кимна едва забележимо, отпи от водата и вдигна поглед към мен. След това Андрей се наведе надясно и промърмори нещо на един огромен Иван, седнал зад еднолитрова бутилка водка „Москва“ и чаша, която изглеждаше, сякаш е правена за Кинг Конг.

Покривката пред семейство Юдини беше чиста — две салфетки криеха всякакви петна, петънца, нечистотии и лекета. Върху гладените с ръб и колосани салфетки стояха две чаши за шампанско с къси столчета, кофичка с лед и полупразна огромна бутилка „Дом Периньон“. Ясно. „Дом“ е шампанското, което пият хората, дето не знаят разликата между хубаво и страхотно шампанско, а искат скъпо.

Оставих се да бъда заведен до масата и вмъкнат между Дремльов и Блейкин, който, погледнат отблизо, се оказа също толкова огромен бик със също толкова огромна миризма на бик. Тия хора къпеха ли се, по дяволите? Останалите от момчетата на Юдин бяха слезли от столовете си и седяха около масата като възпитани хулигани, с очи към шефа си и чакащи двамата с Андрей да започнем.

Док, Уондър, Гризача и Пачия крак не се виждаха никакви. Това беше добре. Исках всички на тази маса, особено Андрей и неговите говеда, да си мислят, че съм сам.

Стоях срещу двамата. Малката ръчичка на Андрей направи жест с грациозно вдигната нагоре длан и аз седнах. Една салфетка биде разпъната и поставена върху мазната покривка, за да покрие петната. Веднага я последва чиста чиния с прибори, увити нежно в салфетка. Отместих ножа и вилицата настрани, тръснах салфетката, за да я поставя на коленете си, и в този момент се появи неотворена бутилка джин „Бомбай сапфир“, заедно с чаша с надпис „Old Fashioned“^[4].

Усетих косата на тила ми да се изправя по същия начин, както когато водя хората си във враждебна територия. Някой си беше готвил шибаното домашно. Но това можеше да се очаква: Андрей имаше достъп до добри разузнавателни данни.

От кого, питате? Ами от полковника от ОМОН с ролекса например. Както и от всички ченгета, разговаряли с Борис и Миша. После, всичките онези хора в посолството, включително стотиците ДН — другонационални, — които разбираха повече английски, отколкото си признаваха, и държаха руските си уши отворени. Удивително е какви неща се купуват с пари в наше време.

Андрей опря показалец в чашата шампанско пред себе си и я побутна леко, може би половин сантиметър. Веднага от тълпата изникна сервитьор, наведе се и напълни плитката чашка със свежо, изстудено шампанско.

Грузинецът се поколеба, докато взимах лед, след това отвори джина и напълни чашката пред мен. После вдигна чашата шампанско за столчето.

— Добре дошъл в моя град, Ричард Марчинко — каза той, като се наведе напред, за да се чува в шума, и протегна ръка през масата, за да докосне ръба на моята чаша със своята. — Будь здоров — Наздраве — каза той, и пресуши чашата си. Аз направих същото. Чашите се напълниха отново.

— До дна — на екс, Дики Марчинко — извика Заспальцов и изпразни чашката си с водка. — И куршум не трябва да може да премине между първия и втория тост.

Андрей изгледа огромния бик така, че оня се сви. След това се обърна към мен и главата му се наклони леко към огромния, раздърпан Иван до него.

— Тук — обясни той с усмивка — е старият ми приятел Виктор Гринков. Той работи в Министерството на вътрешните работи. — Пауза. Отпи деликатно от шампанското си. — А тук — посочи покрай цицата на жена си — е друг стар приятел. Вернер Лантос. На гости от Париж и търси нов бизнес.

Поздравих и двамата с чашата си:

— За мъртвите — не е ли това подходящият трети тост тук, в Москва? — Направих достатъчно дълга пауза, за да огледам подпухналото лице на Виктор Гринков, ризата с мърлява яка и отпуснатия кафяв костюм в стил Хрушчов. Раздърпаната фигура целеше да отблъсква хората — да ги обезоръжава. Но очите на Гринков говореха друго — имаше ум като бръснач. Не ме заблудиха и омаловажаващите думи на Андрей Юдин, че той работи в Министерството на вътрешните работи. Друг път. Виктор Гринков беше от старите привърженици на твърдата линия и в момента той движеше нещата в шибаното Министерство на вътрешните работи. Проклетият полковник от ОМОН със златния „Ролекс Президент“ работеше за него. Сега празната дача доби смисъл.

Ядеше ме това, че всичко тук беше толкова открито, мамицата му, и никой не дава пет пари. Няма ги онези задкулисни игри, както почти навсякъде по света. Подкупи, корупция, убийства — тук, в Русия, това представляваше нормална част от ежедневието.

Междувременно меките сиви очи на Вернер Лантос направиха опит да се изплъзнат от моите. Но не мислех да му позволя това. Като се видя натясно, опита да приложи значителния си чар:

— Enchante^[5], полковник Марчинко. Надявам се, че сте прекарали приятни четири дни тук — каза той, като преливаше от чар, и вдигна водата си за тост към моя джин.

— Натоварени бяха — отговорих уклончиво. Сръбнах от своя „Бомбай“ и отново насочих вниманието си към Андрей. Говореше английски забележително свободно и му го казах.

— Научих английски… — понечи той да надвика „Зорба Гъркът“. Изведнъж спря, извърна се, изгледа двамата музиканти и прекара пръст през гърлото си. Те спряха по средата на едно кресчендо така рязко, сякаш някой им извади щепсела.

Обърна се към мен, а гласът му изведнъж зазвуча мек като памук в настъпилата тишина:

— Научих английски в Ню Йорк. Две години. Карах такси. Седем дни в седмицата, петдесет и две седмици в годината. Изпълнявах поръчки на богати кучки от Пето авеню и „Сътън Плейс“. Карай там, карай тук. Стой. Чакай. — Усмихна се хладно. — Сега аз притежавам апартаменти на Пето авеню и „Сътън Плейс“. Имам си мои богати кучки — каза и докосна възбудената цицка на жена си с нокътя на показалеца си.

Спря, за да провери реакцията ми. Като не видя такава, отпи от шампанското и ме изгледа хладно.

— Разбирам, че си ме търсил.

Слабо го каза.

— Мой приятел е убит — цялото му семейство е убито.

Кимна, а самодоволното му лице се разтегна в широка печална гримаса.

— А, да. Чух за това — отговори невинно. — От посолството, нали? Военният аташе и жена му, да? От надеждно място чух, че ги нападнали бандити.

Преведе думите си за останалата маса. Отпи от шампанското си, докато всички се смееха.

— В наши дни в Русия има голяма престъпност. Прекалено много, ако питате мен. — Остави чашката на масата си и накара другите да млъкнат. — Много жалко за станалото.

Започвах да губя търпение с този цирк. Изгледах Андрей и шампанското му, Вернер Лантос, който сръбваше минералната си вода, и Виктор Гринков, който лочеше от огромната си чаша.

— Жалко е за този, който го е направил. Момчето беше мой кръщелник — първият ми кръщелник. Казаха ми, че вие, грузинците, сте привързани към семейството и следователно разбирате значението на това.

В очите на Андрей се появи известна изненада, но успя да запази неутралното си изражение. Пламъчето в очите на Гринков го издаде — той не само беше умен, но и разбираше точно какво казвам. Вернер Лантос също изглеждаше смаян — виждаше се, че не е очаквал лична връзка между мен и Пол. Андрей обаче изобщо не схвана опасния ми поглед.

— Имате моите съболезнования, полковник — продължи той тихо.

Имах ги и още как.

— Не ми трябват съболезнования. Искам убийците на моя приятел и кръщелника ми.

Той вдигна чашката си и я изпи на един дъх. Незабавно тя се напълни отново.

— Това няма нищо общо с мен, полковник Марчинко. Аз съм просто бизнесмен, който се опитва да изкара някой и друг долар. — Направи широк жест наляво и надясно. — Например сега. Събрал съм стари приятели. Ако направят успешна инвестиция, ми дават малък хонорар за идеята. Но ако мога да ви помогна, ще се радвам да го сторя.

В този момент разбрах, че словесният ни тенис може да продължи цяла нощ, ако не го спра веднага. И затова реших да използвам един метод, който съм разработил с годините, след като съм наблюдавал някои от най-добрите журналисти в света и най-талантливи служители от разузнаването да си вършат занаятите.

О, да, в случай че не знаете, журналистическата работа много прилича на разузнаваческата.

Виждам ви — изглежда, се съмнявате. Е, мистър Неверни, влезте в шатрата ми и ми позволете да ви дам основните неща.

И журналистическата, и разузнавателната работа се основават на навременното използване на източниците. При журналистическата работа човек опитва да намери някой беден задник, който да предаде неговата (нейната) компания или неговия (нейната) шеф (шефка), или неговия (нейната…) (впрочем наситихте ли се на тези иронично използвани лайнарщини за равните права?) страна, за да може да вкарате тази информация в списание или вестник, или телевизионните новини. При разузнавателната работа човек опитва да намери някой беден задник, който да предаде неговата (нейната) компания или неговия (нейната) шеф (шефка), или неговата (нейната) страна, за да може да защити националните си интереси.

При журналистическата работа човек работи нежно. Нарича Г² — Гореупоменатия Гъз — източник. При разузнавателната работа, която е малко по-малко нежна, Г² е известен като сътрудник. (Известен е като сътрудник по една случайност, защото човек взема СЪдрания заДНИК на гореупоменатия източник и го ТРУпва на улицата, за да рови за информация.) И в двата случая, когато офицерите от разузнаването или репортерите са сами, техните Г² получават по-точно описание. Насаме източниците и сътрудниците се наричат доносници.

След като изложих принципната философска схема, нека преминем на конкретните неща. Разпитите например. Методите за разпити, които използват служителите от разузнаването и журналистите, са забележително сходни. Не, измъчванията не са реалистичен вариант в никоя от тези области. Повечето редактори и репортери са либерали и мразят насилието. Същото важи и за служителите от разузнаването. От тях либерали са много повече, отколкото можете да си представите.

Освен това в 99% от всички случаи човек може да получи повече информация, като използва мозъка си вместо юмруците (или дванадесетволтова батерия, или чифт клещи). А и журналистите, и разузнавачите вербуват хора под фалшив флаг — което, както обясних по-рано, е репортерът или служителят да ви накарат да мислите, че той представлява една страна (или фирма), а всъщност той представлява друга. И двамата използват този номер, който аз наричам НЧИ — номерът с частичната информация.

Най-добрите журналисти карат източниците си да вярват, че знаят много повече от това, което знаят наистина. Понякога, ако имат само една идея, те излагат цял сценарий и се надяват, че е достатъчно близо до истината, за да размърда субекта и да го подмами да говори. Източниците обичат да поправят неверните разбирания на репортерите и номерът със сценария ги примамва да направят точно това.

Понякога този сценарий предизвиква реакция от тип ОЗТМ, или „Откъде Знаеш Това, Мамицата му?“. Точно в този миг си казваш бинго, без да разкриваш картите. В други случаи използваш клишета, кодови наименования и други бръщолевици, за да убедиш своите източници, че е по-добре да изпеят цялата песничка, защото вие, журналистът или разузнавачът, и без това знаете всичко и те не ви дават никаква нова информация.

Тази вечер щях да използвам НЧИ върху Андрей. Затова пресуших джина си, праснах чашата върху масата и изгледах грузинеца с моя Най-Гаден Свиреп Поглед.

— Ти си един шибан лъжец, модюк, куродъх педал такъв — казах, като го нарекох задник на руски.

Очите му така се събраха зад очилата, та си помислих, че ще се насере или ще насъска биковете си срещу мен. Но не му дадох възможност да направи нито едното, нито другото.

— Пол знаеше, че си свързан с контрабандата на онези неща за двойно ползване, дето отиват в Близкия изток чрез стария ти приятел Вернер Лантос, а и други далавери, които движиш с любезното съдействие на другия си „стар приятел“ Виктор Гринков. Затова го уби, преди да направи нещо, за да осуети действията ти. Не е било нищо лично. Просто бизнес-решение от твоя страна — заподло.

Използвах руската дума, която се превежда като „нелегална търговия“. Това беше дума, която Ави бе използвал по-рано през деня, за да опише дейността на Андрей.

Тъй като знаех, че скорострелният ми английски се предполагаше, че минава непреведен покрай ушите на Виктор Гринков, концентрирах вниманието си върху лицето на Вернер Лантос. Трудно беше да забележа промяна в изражението му. Седеше невъзмутим като статуя. Само дето нямаше онзи контрол над мускулите си, който би желал да има. Точно под лявото му ухо, вратът му пулсираше като някакъв шибан тамтам. Сънната му артерия беше полудяла и по никакъв начин не можеше да я спре. Разбрах, че съм го раздвижил. Раздвижил, глупости — Вернер Лантос беше убийствено вбесен.

Налях още един бомбай, вдигнах чашата, изпразних я до дъно по руски и войнствено я праснах обратно върху масата, сякаш за да кажа „да ви го начукам“. При това Лантос се наведе към Андрей и понечи да му каже нещо на руски. Но аз не исках да позволя на никой да наруши създадената атмосфера и затова го прекъснах:

— Ето толкова дълбоки са нещата, Андрей, така че не се опитвай да ми пробутваш лайна.

Андрей направи ОЗТМ. Как разбрах, че това е ОЗТМ? Ами кучият син не нареди да ме убият на място. Не ме нарече с обидно име, не каза, че съм пълен с лайна. Дори не направи опит да отрече онова, в което току-що го бях обвинил. Само опита да го парира.

— Нямаш доказателства — отговори той, като очите му се движеха в малки, тесни кръгове и клепачите му трепкаха с онези микромоментни треморни състояния, за които психолозите ще ви кажат, че издават лъжливост. — Само каквото Василий ти е казал, а той е известен лъжец.

Ето какво не казах: О, виждам, че си прекарал известно време с любимия си Н² — напълно грозен и напълно непознат — тъпак Василий Чичков, чиято информация ме изпрати в твоята вила. Но познай едно нещо, заднико — въпреки че дачата беше празна, успях да намеря едно малко доказателство в нея. Да, товарителницата от „Ер Франс“, която си оставил. А израелците имат още много в документите си. Сега, съвсем честно казано, вие знаете не по-зле от мен, че действах на базата на може би напълно косвени сведения. Но лицето на Андрей, микромоментните колебания на клепачите му и лъжовният му отговор стигаха, за да се произнеса — Виновен по обвинението.

Както и да е, сега не беше време да раздавам присъди. Това щеше да стане по-късно, очи в очи и на по-самотно място. В момента имаше по-спешни неща, като например да измъкна седалищните си части оттук.

Бутнах стола си назад от масата и станах. Кимнах в посока към Министерството на вътрешните работи:

— Радвам се, че се запознахме, Виктор — казах и кимнах леко към Вернер Лантос. — За мен беше удоволствие, мосю — излъгах.

След това отправих убийствен поглед към Андрей:

— До скоро виждане, кореш — казах, като го нарекох приятел. — Имаме сериозен разговор с теб.

Заспальцов и Дремльов ме затиснаха от двете страни, като станах.

— Те ще те изпратят до хотела — процеди Андрей през зъби.

В никакъв случай.

— Ще се оправя и сам.

— Не… — намръщи се той. Очевидно не беше свикнал никой да му противоречи. — Те ще те изпратят. Това не е проблем.

Обзалагам се, че наистина нямаше проблем. Погледнах Заспальцов и Дремльов. Те имаха от онези открити, простовати, безхитростни лица, които ти казват цели томове, стига да знаеш как да четеш страниците им. Скъпи приятели, аз съм като шибаната Ивлин Уд^[6] в четенето на лица. В този момент например двамата биячи се опитваха да решат къде точно в Москва-река да хвърлят тялото ми, след като приключат с мен.

Сега, докато всички ние се отправяме към изхода и вие започвате да мислите, че съм безразсъден, позволете да обясня няколко елемента на своята стратегия на воин-диверсант.

Първо: знаех — а те очевидно не знаеха, — че имам четирима много агресивни приятели, които наблюдаваха всичко. Второ, нямах представа къде се е настанил Андрей, но исках още да говоря с него. Трябваше да се изясни случаят с Пол Махон и семейството му. А трябваше да се проучи и уютната връзка между Андрей, Вернер Лантос и шефа от Министерството на вътрешните работи.

Искам да кажа, приятели, че съществуват безброй много неприятни възможности. Министерството на вътрешните работи контролираше целия износ на двойно използваеми технологии. То владееше и руската ядрена промишленост и производството на оръжие в страната. А точно войски на Министерството на вътрешните работи контролираха границите, то поддържаше и антитерористичните групи като ОМОН. Като се замисли човек, много от функциите на старото КГБ сега се намираха под управлението на Министерството на вътрешните работи. Човек се изнервя малко, като знае, че начело на министерството е стар приятел на един вор, а?

Е, поне едно нещо беше ясно сега. Знаех как е компрометирана операцията в дачата. Всъщност помислих си, че дачата може да е представлявала капан, заложен за Борис, все още честния полицай, или за някой от другите стрелци от ОМОН, които отказваха да вземат подкупи и да станат част от системата — или пък капан за мен. Казвате, че това е пресилено? Може би сте прави. Но в моя занаят има безкрайно много варианти и човек не приема нищо за сигурно. Както гласи старата заповед за бойците със специални методи „Не си въобгъзявай“. Затова не смятах да си въобгъзявам нищо.

Е, възможно е ченгетата от отдела за организираната престъпност наистина да не са знаели къде може да се намери Андрей Юдин, въпреки че на мен не ми трябваше дълго време, за да разбера, че ходи в „Динамо“. Човек можеше да се досети някак си. В края на краищата Москва е объркващ град. Да не споменаваме факта, че са променили стотици имена на улици след падането на комунизма — а и все още не всички нови, по-демократично звучащи имена са се появили на картите. Освен това из града са пръснати огромен брой анонимни блокове без номера, незнайни складове и други конструкции, за които никой не е чувал.

Възможно беше също така, макар и не съвсем вероятно, чрез играта си като стария Ясер Арафат на смяна на квартири, Андрей да е успял да „убегне“ на властите. Много по-вероятно беше, след като старият му приятел ръководеше министерството, което уж трябваше да го залови, Андрей просто да е стоял една крачка напред от малкото останали честни полицаи в Москва.

Но тази вечер нещата бяха различни. Тази вечер знаех точно къде щеше да нощува. Е, не знаех съвсем точно. Но ми бяха предоставени двама безупречни източници: моите две огромни странични опори, Заспальцов и Дремльов, знаеха точно къде Андрей щеше да положи добре фризираната си главица за нощта.

Освен това Юдин знаеше, че ще се приберат късно — защото трябва да се отърват от големия ми, мускулест и труден за скриване труп.

И трето, винаги е добре да оставиш враговете си да мислят, че превземат позициите ти, когато всъщност просто ги вкарваш в капан. По една случайност този маньовър е първата тактическа проповед на Сун Дзъ преди повече от две хиляди години. Проповядвана е била и от майор Робърт Роджърс, командир на рейнджърите на Роджърс и основател на американските бойни действия със специални методи, и внесена в речника на Военноморските сили от двадесети век от Рой Боъм, легендарния неподчинителен мустанг, който е главен наследник на философските принципи на майор Роджърс, както и кръстник на всички тюлени.

— Добре — казах и ударих Дремльов по десния бицепс достатъчно силно, за да го накарам да изохка, независимо че се беше гипсирал и едва ли усещаше болка. — Да тръгваме, момче.

Опитаха се да ме водят през тълпата, но в никакъв случай нямаше да допусна да ме държат. Затова си играхме на опип-пляс през целия път до вратата. Минавайки към претъпкания бар, забелязах с периферното си зрение Уондър и Док, но не направих опит да установя зрителен контакт — не исках да издавам, че някой може да ни наблюдава — и продължих към изхода. Освен това контактът не беше нужен. Момчетата ми са оператори. Знаят точно как трябва да го изиграят.

Заедно със следващите ме отблизо ивановци минахме край бияча и излязохме на тротоара. Те се поклатушкаха от опита си да ме отклонят дясно на борд. Дремльов посочи тъмен мерцедес под една улична лампа близо до следващата пряка.

— Вземаме моята кола — каза той.

В никакъв шибан случай. Спрях рязко, извих се и тръгнах в обратна посока.

— Нет — ще вървим натам — казах и посочих натам, откъдето бяхме дошли с хората ми.

Заспальцов погледна към Дремльов. Дремльов погледна към Заспальцов и двамата заговорнически свиха рамене, сякаш аз не присъствах.

— Добре, Дики Марчинко. Ще вървим по дългия път. Може би ще е по-интересно, ако ходим.

Оставих ги да ме притиснат от двете страни, като минахме край добре осветените магазини за твърда валута и направихме слалом между гъсто паркираните мерцедеси и беемвета.

— Е, Иван — казах и плеснах Дремльов по гърба, — познаваш ли Василий Чичков.

— Не Иван. Не Иван — мене Володя — отговори, като наблягаше на всяка сричка. Предъвка въпроса ми няколко секунди, преди да го смели. — Василий — каза той с усмивка, очевидно спомнил си нещо споделено — много добър човек. Стар приятел.

— Знаеш ли, че носеше пръстена от Военноморската академия на приятеля ми? — запитах.

— Военноморска? Не — Василий не военноморски. Той с мене бил в армията — отговори Дремльов, като не разбра въпроса ми и подписа смъртната си присъда. В края на краищата стигаше ми само един от тях за информация.

Завихме зад ъгъла. Светлините тук бяха по-тъмни, жилищният блок от миналия век беше като сянка на отсрещната страна на улицата. Отляво имаше ниска стена, която ограждаше малкото, запуснато гробище.

Дремльов спря и се вгледа натам. Виждах как предавките в мозъка му опитват да се движат. Толкова очевидно беше. Намигна на Заспальцов и каза:

— Почакайте, ако обичате.

Почакахме, благодаря.

— Трябва да се изпикая много — произнесе Дремльов. Прекрачи над разпадащата се еднометрова каменна стена, която отделяше гробището от улицата, а след това се обърна към мен: — Ами ти, Дики?

— Хей, Володя, става — няма нищо по-хубаво от това да изпразниш стария гущер — отговорих.

— Гущер? — обърна се към мен Дремльов, объркан.

— Да изтръскаш змията, приятел, да развиеш старата джобна анаконда да подиша въздух.

Зад мен Заспальцов се засмя. Смехът му представляваше смес от оригване и рев. Приближи се, сякаш за да ми помогне да преодолея стената.

— Ще се оправя — казах му и го ударих с лакът в корема достатъчно силно, за да стои на разстояние. След като прехвърлих стената, гледах да съм доста пред него — извън обсега на лапите му четиридесет и пети номер. Заспальцов може и да беше пиян и глупав. Но си оставаше голям и потенциално опасен.

А и беше готов да действа — точно в този момент. Знаех го, защото независимо от студа, се потеше. Освен това дишаше дълбоко. Това са два от може би половин дузина явни знаци, че тялото се подготвя. Воинът работи усилено, за да пази тези неща за себе си. Тези задници не бяха Воини. Побойници. Мускули. Тъпаци. Не бих заменил един от тюлените си за сто като тях.

Като стана дума за тюлени, знаех, че моите момчета са наблизо. Би трябвало да са ни проследили от момента, в който напуснахме Динамото. Точно затова бях поел по този маршрут. Уондър си беше направил домашното добре — гробището много подхождаше за очистване на двамата задници. Но не възнамерявах да викам помощ. Реших сам да се оправя с тези шопари. Особено след като бяха приятели на Василий. Може и да са били там. Да са помагали на Василий и Андрей да убият моя приятел. И жена му. И първородното им дете — моя кръщелник.

Отдалечихме се от стената на гробището с небрежна походка край неравните редове на надгробните плочи, скупчени саркофази и малки гробници. О, да, подхождаше ни да сме заедно в това място на смъртта, това гробище, в което щях да започна да мъстя за стореното с моето второ семейство.

Дремльов спря до голяма, натруфена гробница, приближи се до стената, разкопча се и започна да пикае.

Въздъхна така, както правят толкова много хора, като си източват гущера, след това обърна глава към мен:

— Хей, Дики Марчинко, аз замочит — пикая — на гроба на този човек. Може би един ден ще замочит и твоя, а?

— Малко вероятно, куродъх педал такъв.

В тъмното, ръката ми беше се пъхнала под якето и извадила пистолета от кобура на кръста. Необходими са 6 кг усилие, за да натиснеш предпазителя му, но само половин килограм да го освободиш. Дръпнах ударника и освободих предпазителя. Показалецът ми стоеше малко под рамката на спусъка. Държах пистолета до десния си крак, където не се виждаше в сенките.

Основното ми притеснение беше шумът и затова реших да го елиминирам с контактен изстрел — не е толкова тихо, колкото при стрелба със заглушител, разбира се, но дрехите и тялото на Дремльов щяха да поемат част от звука.

Приближих се до стената, сякаш и аз щях да пикая. Дремльов долови приближаването ми, но тъкмо изтръскваше мастурбатора си и беше разконцентриран. Застанах точно зад него, изправен пред стената на гробницата, с пишка в ръка и поглед надолу. Вдигнах дясната си ръка, заврях цевта на пистолета в основата на тила му, като използвах сакото му като звукоизолация, и произведох два бързи изстрела — бам, бам!

Вдигна се повече шум, отколкото ми се искаше, но се търпеше. Освен това бяха последните звуци, които шибаният Дремльов чу. От кучия син се разхвърчаха кости, мозък и кръв по цялата гробница и той падна като шибан камък.

Отстъпих достатъчно назад, за да се насладя на ръкоделието си. Ето пример за задник, буквално изпикал живота си.

През първата половин секунда Заспальцов беше прекалено изненадан, за да направи нещо. Може би алкохолът забавяше реакциите му — не знам, пък и не ме интересуваше. Исках само да се оправя с шибаното копеле. Нямаше да го убивам — още не. Трябваше ми информация.

Разбира се, той не знаеше това. Тръгна към мен. Аз отстъпих встрани от трупа на Дремльов и докато Заспальцов наближаваше с ръка, неистово ровеща в джоба си за пистолета, се втурнах към него.

Може ли да спрем тук малко, за да дам на всички ви един добър съвет? Добре. Ето: Ако носите пистолет, използвайте кобур. Не завирайте кучия син в джоба си. Ако сложите револвер в джоба си, е вероятно ударникът да се закачи, когато го вадите. Дори ако носите оръжие с овален ударник, то няма да излезе лесно. Пистолетите с автоматично зареждане са още по-лоши. Ако са „Глок“ по вероизповедание и ако носите пистолета си зареден и готов за стрелба, съществува голяма вероятност да се простреляте в слабините или в бедрото. Другите автоматични пистолети, дори и безударните като моя P-7 се вадят трудно от джобове. Всяко нещо с ударник е невъзможно за изваждане. А дори и не си помисляйте да стреляте през джоба си — много по-вероятно е да гръмнете себе си, а не противника.

Добре — да се върнем в реалното време. Нахвърлих се към него от незащитената му страна и го праснах силно през лицето — прас, прас — с цевта на пистолета си, като го нарязах дълбоко с мерника. Това привлече шибаното му внимание. Свободната му ръка се вдигна към лицето и се отдели от него окървавена.

В очите му се появи пиянска паника, когато видя моето изражение. Аз бях шибаният Бог на войната и щях да го принеса в жертва точно както направих с приятелчето му. Той отстъпи със сподавен вик. Аз се приближих — не отстъпвах. Отново го ударих по лицето с пистолета си. Натисках го. Винаги запълвайте вакуума, който е оставил противникът ви. Войната е изкуството да отнемаш територия от противника — а това си беше шибана война. Отново го ударих — в гърлото. Той се препъна заднишком в един гроб, бързо стана на крака и се опита да се измъкне.

Невъзможно. Не го оставях. Отново го ударих с пистолета и го съборих на задник. Той се изтърколи от мен. Скочих върху него. Опита се да се измъкне от хватката ми. Не може. Не беше необходимо да използвам желязото си върху него точно сега — не исках. Заврях пистолета в колана си, яхнах го и го бих, докато юмруците ми се татуираха върху лицето му. Той беше един от задниците, убили кръщелника ми — детето, което си мечтаех да ме следва по собствените ми воински стъпки. И аз отмъщавах тук и сега. Това е за Пол. Това е за Беки. Това е за Адам. Това е за Луиз. Сграбчих косата му и започнах да млатя грозната му глава в земята в стабилен ритъм — прас, Пол, прас, Адам, прас, прас, прас, прас…

Едни ръце се протегнаха, за да ме спрат, но ги отблъснах. Ударих ги. Док Трембли ме хвана за гърлото и нежно, но силно, ме отдръпна от отпуснатото, окървавено тяло на Заспальцов.

— Стига му, шефе — остави го на нас.

Целият треперех. Вибрирах от гняв. Трябваше да се успокоя. Да се овладея.

Вдигнах ръце, за да вкарам по-лесно въздух в дробовете си.

— Добре съм, добре съм — изхриптях. — Нека само си поема глътка въздух.

Пачия крак и Уондър ме изправиха на крака. Чувствах се замаян — почти зашеметен. Док проверяваше отеклите очи на Заспальцов с тънкото си фенерче.

— За малко не си го убил — каза.

— Много жалко. — Не изпитвах особено съчувствие към този кучи син.

Нямахме много време за губене: предстоеше ни работа.

— Уондър, вземи ключовете от джоба на мъртвия Иван. Той има мерцедес, паркиран до клуба — близо до пресечката, под една улична лампа. Ще ни трябва тази вечер.

Не беше нужно да му се повтаря.

— Разбрано, шефе.

— Гризач, ти и Доктора подгответе този за тръгване.

От лицето на своя специалист по труповете разбрах, че предпочита да го обработва тук.

— Хайде, Док, ще практикуваш лечителските си изкуства после, когато си осигурим малко преднина.

Той ме изгледа така, сякаш не вярваше на думите ми.

— Виж какво, съвсем сериозно говоря. Искам го закърпен.

И не лъжех. Трябваше да му задам два-три въпроса, преди да ни напуснеше завинаги.