Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (5)

5.

Уондър си взе отпуск до края на седмицата. Аз ли? Аз прекарвах времето си в обмисляне на възможностите, докато си изливах агресивните чувства върху еднотонната тежест на гладиатора, поставен на бетонната площадка с размери три на три метра в малка празна зона в кърмовата част на ваната с масажиращи струи „Джакузи“ и ляво на борд от езерото.

Правенето на мускули (Помпането на желязо — Валя Валентиновна, така казват на английски, и сигурно трябва да го обяснявам под черта или пък да оставя правенето на мускули, а?) на открито беше навик, който добих в затвора. Помните, че изкарах една година в пандиза в началото на деветдесетте години, след като журито на федералния съд — след две дела и независимо от явната липса на доказателства — ме призна за виновен по обвинение в заговор за измама на правителството във връзка с цените на гранати за специални операции. Излежах присъдата си в Питърсбърг^[1], Вирджиния, около четиридесет мили южно от Ричмънд^[2].

Както и да е, гладиаторът с тежестите във федералния лагер за лоши момчета и Кметския минетчийски затвор в Питърсбърг се намира на двеста метра от столовата до четиридесет и пет метровата бетонна площадка с баскетболните обръчи в стил Южен Бронкс. Всяка сутрин точно в шест минавах покрай кулата на часовите, пращах на дежурния когъск (което на затворнически жаргон означава конски гъз с ключове) приятелски поздрав, след което започвах физическа подготовка. Дрехите ми винаги бяха едни и същи: чифт найлонови шорти за бягане, чифт маратонки „Найки“, както и лента за челото. Носех едни и същи дрехи при минус десет градуса и при тридесет градуса. Пристигнал бях в Питърсбърг на 16 април. През ноември охраната започна да се обзалага дали ще облека анцуг или поне тениска. Към февруари, когато ме гледаха как се връщам бавно от тренировката си, потънал до косматите си глезени в кал, с лед, покрил брадата и веждите ми, и с пара, вдигаща се от голото ми тяло, разбраха, че няма да има победител.

Та аз правех упражненията си и стигнах до някои изводи. Първият беше, че предвид информацията, която бяхме отсели от компютъра, щях да имам достатъчно материал, за да се боря с решението на министъра на Военноморските сили да ме уволни дисциплинарно. Знаех, че съм прав и че решението й е мотивирано от политически съображения. Второ, исках да разгледам въпроса за АДАМ по-задълбочено. Имаше някакво укриване на фактите и исках да зная защо, тъй като предвид онова, което аз и Уондър бяхме открили, то от мен правеха bouc — или льо виновник на френски език — както за изтичането на информация от Военноморските сили (попадането на графика за пътуване на шефа на Военноморските сили в ръцете на АДАМ беше сериозно осиране), така и незаконното наблюдение на ФБР върху групата танга.

В четвъртък следобед, след като бях задвижил един план, пуснах касетата на телефонния секретар. Имах пет обаждания от заместник-командира на военноморския док, един с четири нашивки, който винаги използва пълното си име („Полковник Марчинко, обажда се полковник Стив Отуей от Военноморските сили на САЩ…“), като искаше да знае къде съм, по дяволите, защото не си бях на бюрото. Е, прав беше за това.

Харис Малката бира беше се обадил, за да каже, че са го пуснали от болницата и сътресението е било леко, като се имат предвид обстоятелствата. Пиколо Мийд се обади, за да каже, че Малката бира е един шибан лъжец — сътресението е било доста силно и е извадил късмет, че не си е счупил гръбнака и не си е спукал черепа.

Док Трембли се беше обадил от Куонтико, където се намираше с двама приятели снайперисти, за да изпитват новата снайперска полуавтоматична пушка „Стонер“ 308-ми калибър, предпочитана от стрелците от „ТЮЛЕН-група 6“. Казваше, че без проблеми прави групи от попадения в кръг от два и половина — три сантиметра. Досетих се за двама души, в които би могъл да направи такива групи от попадения.

Имаше, много обаждания от разни репортери, като всички искаха да им отделя по няколко минути, а и едно известие от генерал-майор Харингтън, който се идентифицира като човек от Военното разузнаване. Казваше, че се е обадил в четвъртък в 09:30 по въпрос с известна неотложност и отново ще се обади през следващите двадесет и четири часа. Не беше оставил телефонен номер.

Вдигнах рамене. Не познавах никакъв генерал-майор Харингтън. Познавах обаче един контраадмирал Пинки Прескът III и имаше и тринадесет — преброих ги, точно тринадесет — обаждания от неговия кабинет. Това беше неприятна изненада. С Пинки не бяхме си говорили почти два месеца. Не че ще му е лесно да го прави, защото ченето му е вързано с тел и като го слуша човек, има чувството, сякаш дъвче лайна и говори през стиснати зъби. Като се замисля, той си говори, сякаш дъвче лайна дори когато ченето му не е завързано с тел.

Чувам ви всички там. Искате да знаете защо ченето на Пинки е било вързано с тел. Ами вързано е, защото го счупих на две места само преди около девет седмици в Лондон.

Сега сигурно ще си помислите, че счупването от моя страна на ченето на двузвезден адмирал е достатъчно да ми изкара военен съд и дълга присъда с чукане на големи камъни, докато станат малки, във федералния затвор в Левънуърт, Канзас. В нормални обстоятелства би било така. Но аз имам осигурителна полица, която ме предпазва от подобни нещастни последствия, що се отнася до Пинки.

Само преди две години бях открил, че адмиралското гестапо — така наричат Военноморската следствена служба — бе започнала едно строго секретно разследване на Пинки. Натъкнах се на досието му през нощта, когато влязох в щаба на Военноморската следствена служба по време на учение за охраната, което провеждах в щаба на Военноморските сили. Ако искате да разберете повече за отиването ми там, можете да прочетете всичко в „Свирепия 2, Червената клетка“. Както и да е, папката, озаглавена „Ловец на лисици“, се намираше в свръхсекретната група на Военноморската следствена служба за лов на вещици от най-горната палуба, чиито следователи бяха известни като терминаторите, защото не се отказват до победа.

Тъй като аз също играя ва банк, взех досието на пазене при мен, в моята банка.

Преди осем седмици, около шест часа след връщането ми от Лондон, отидох на посещение при Пинки, който се възстановяваше у дома си. Със себе си донесох една снимка от досието „Ловец на лисици“. Тя беше едрозърнеста, но достатъчно добра, за да се познае на нея добрият адмирал в процес на flagrante delicto, което на латински означава „на местопутеоблизанието“, с една японска агентка.

Онази вечер, когато посетих Пинки в къщата му в Ашкрофт, не казах нито дума. Нямаше нужда от обяснения. Нито от заплахи. Просто плъзнах черно-бялата снимка с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра върху масичката за кафе, репродукция на Уилямсбърг от осемнадесети век, и наблюдавах как лицето му промени цвета си, след което топло му пожелах Sayonara.

Та изобщо не смятах да отговарям на Пинки. Нека кучият син да чака. А също и всички репортери, адвокатът от Военноморската следствена служба и капитан Стив Отуей от Военноморските сили на САЩ.

Оставаше генерал-майор Харингтън от Разузнавателното управление към МО на САЩ. Обадих се до телефона им и поисках да ме свържат с неговия кабинет. Операторът отговори, че при тях няма генерал-майор Харингтън.

Хмм. Един проект на Агенцията за борба с наркотиците с наименование СГБ, каквото и да значи то, се споменаваше в половин дузина от електронно унищожените прокотоли на ФБР. А сега беше ми се обадил един двузвезден генерал от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната, за когото телефонният оператор тъкмо ми каза, че не съществува. Случайност? Стечение на обстоятелствата? Какво мислите?

Проверих отново, като разгледах телефонния указател на Разузнавателното управление, и открих, че както ми казаха, такъв генерал не беше споменат никъде. Това означаваше, че Харингтън е някакъв шпионин. Въпросът беше — пеех си аз, докато размишлявах над възможностите — какъв точно шпионин е този, който не е споменат тук.

Съществуват beaocup^[3] начини да се разберат разни неща за шпионите, без да се обезпокои предметът на вашата заинтересованост. В моя случай аз се обадих до кабинета на деветия етаж на Разузнавателното управление на стария си приятел Тони Меркалди. Ако имаше човек, който знае нещо за Харингтън, то той е Мерк. В края на краищата той е полковник от военновъздухарските сили, който работи по някои от най-шпионските проекти на Разузнавателното управление. По време на войната в Персийския залив Мерк имаше задачата да води всички тайни операции на САЩ срещу Саддам Хюсеин. Сам той участваше в седемчленния екип, който беше заловен в Багдад малко след като Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт и трябваше да бъде прехвърлен през турската граница от агенти на полското разузнаване. През декември 1990 г. Мерк беше човекът, който ми каза, че ако се съглася, той ще ме измъкне от затвора за достатъчно дълго време, та да водя операция някъде в големите населени околности на Багдад и направя мустакатия кучи син на пух и прах. След „Пустинна буря“ Мерк трябваше да научи много неща за бившия Съветски съюз по причини, които не мога да разисквам, освен ако вие, читатели, нямате разрешително от свръхсекретна категория.

Както и да е, може би Тони знаеше кой, мамицата му, е генерал-майор Харингтън и какво, мамицата му, искаше. Набрах номера. Телефонът му иззвъня четири пъти и ме прехвърли на телефонната му пощенска кутия за съобщения. Това означаваше, че не е в града. Бяха ми го начукали.

Помислих да се обадя на Кърнън Ирландеца от Агенция „Несъществуваща“, както ние, тюлените, наричаме Агенцията за националната сигурност. Но да се обадиш на Ирландеца е, като да говориш със сладичката си любима пред махленската клюкарка. Нашепваш сладки слова и цялата шибана махала ги знае.

Е, значи оставах сам. Удивително е колко много информация за уж засекретени неща или хора може да намери човек, ако знае къде да търси. Съветите (помните ли ги?) разбираха това. Всъщност точно затова всяка година откарваха в СССР над 450 тона (почти един милион фунта) книги, списания, вестници, както и доклади на Конгреса, протоколи от комисии и разследвания, както и хиляди документи от печатницата на правителството на САЩ.

Купуваха почти всяко нещо, което се публикуваше. След това го опаковаха и пращаха за Москва, където го анализираха дума по дума, по дума.

Какво научаваха ли? Ами от публикации като „Биографичен регистър на Държавния департамент на САЩ“ можеха доста лесно да разберат кой е истински дипломат и кой използва департамента като прикритие за ЦРУ. Проследявайки телефоните и кабинетите от един телефонен каталог в друг, можеха да следят кариерите на правителствените служители. Просто проверяваха номерата на стаите спрямо схемите на сградите, които купуваха от Администрацията по общите услуги.

Преглеждайки домашните адреси в „Каталога на персонала на Конгреса“, агентите на КГБ, или ГРУ можеха да разберат къде живеят канцеларистите от Комисията по разузнаването и евентуално да оберат някоя и друга къща, за да проверят дали тайничко не са донесени секретни материали. Непосочените телефонни номера на сенатори, конгресмени и други изтъкнати вашингтонци (включително много шпиони от най-висока категория) често пъти могат да се намерят в „Зелената книга“, която е светският годишник на Вашингтон.

Използвах същия метод. От своята колекция книги „Каталог на персонала на Конгреса“ открих, че Стоунуол Джексън Харингтън, подполковник, САЩ, е бил назначен в Избраната сенатска комисия по разузнаването само преди десет години. Пред името му стоеше звездичка, което означаваше, че биографията му фигурира в края на книгата.

Отворих раздела с биографиите и зачетох.

Харингтън, подп. Стоунуол Джексън, член на персонала, Избрана сенатска комисия по разузнаването. Роден: 25 февруари 1944 г. в Райс, Вирджиния. Сключил брак на 12 юни 1968 г. с Памела Лин Елиът. Деца: Джебедайъ, Дженифър. Университет в Джорджтаун, 1962–1966, бакалавър по изкуствата, член на Фи Бета Капа^[4], университет Йейл, 1966–1969, доктор по право. Кариера: започва активна служба като лейтенант през 1969 г. Назначения: 82-ра въздушна дивизия, 1173-та въздушна дивизия, 5-та група на специалните сили. Отличия: Сребърна звезда, Почетен легион, Бронзова звезда за бойни отличия (3), Пурпурно сърце, Лента от виетнамската кампания, Медал за защита на родината.

Значи е бил стрелец във Виетнам. Чудех се къде ли е служил — вероятно е отишъл там малко след като аз си заминах — и дали познавахме едни и същи хора.

Биографията ме накара да се втурна за дузина други книги. Проверих папките си от специалните сили, но не намерих нищо. След това извадих старите си разузнавателни адреси в тетрадка с подвити листа, пълна с имена и номера. Да, имаше един Харингтън, майор, Ст. Дж., записан към Армейското разузнавателно и охранително командване при Форт Белвоар по същото време, когато аз се потях като свиня в Пентагона. Дали съм му се обаждал по онова време? Не.

Потните свине са онази малка група изповръщани членове на персонала, които бъхтят по осемнадесет часа дневно в командния център на Военноморските сили и се занимават с фактчета и късчета информация. Те са хората, от които Военноморските сили чакат отговор. Някой адмирал иска да знае за колко време някоя специална група кариеристи може да отиде от Диего Гарсия до Оман. Пита адютанта си, който пита своя адютант, който вдига телефона и се обажда до командния център, откъдето някоя потна свиня му дава верния отговор.

Е, малко преди осрания опит за спасяване от Иран аз бях потната свиня по въпросите на войната със специални методи, или по-точно, потната жаба. Като такъв съставих дебела тетрадка с източници, които могат да ми помогнат да намеря необходимите отговори. Мрежата ми включваше прасета с нашивки в НРС — Националната разузнавателна служба, — които ми пускаха тайно спътникови разузнавателни снимки или оценки на целите с методите на разузнаване на заловени сигнали, до старшини от атлантическия флот, които знаеха как да придумват с езика на тялото системата така, че да действа в моя полза. Като потна свиня научих, че офицерите помагат най-рядко. Те са прекалено силно заинтересовани да стискат информацията близо до гърдите си, защото може да им помогне в кариерата. Затова си създадох голям брой приятели от по-ниски места — свръхсрочнослужещите от сержантския състав, които всъщност вършеха работата, — които желаеха силно да помагат, ако някой четиризвезден печеше яйце на задника ми и отговорът трябваше да бъде даден НЕЗАБАВНО!

Стига съм говорил за себе си. Да се върнем към разглеждания случай. Бях открил, че моят човек Харингтън се занимава с разузнаване от края на седемдесетте години. Това означаваше, че сега вероятно движи доста сериозни неща.

Окей, нека сега видим дали мога да намеря адреса му. Обадих се на основните номера във Форт Лесли Макнеър и Форт Майър, поисках да разбера къде живее генерал-майор Харингтън и получих отговор, че не живее в базата.

След това извадих последните пет издания на телефонните указатели за Вашингтон, Мериленд и Северна Вирджиния, издухах прахта от тях и ги запрелиствах. Nada^[5]. Набрах 411 и получих записан на лента отговор, че „По искане на търсения от вас клиент, номерът му не фигурира в каталога“.

След това свалих от рафта текущото издание на Зелената книга. На 202 страница имаше двама Харингтъновци, но не и Стоунуол Джексън Харингтън. Свалих от рафта предишното издание, прелистих го и отново не намерих нищо. Опитах тригодишна книга. В нея имаше домашния адрес и телефона на сегашния директор на Централното разузнаване (по онова време е бил известен обществен деятел). Намерих и адреса и телефона на сегашния председател на Обединеното командване на ВМС. Преди три години е бил тризвездният заместник-началник-щаб по въпросите на плановете, политиката и операциите на Морската пехота. И познайте какво — на страница 204 имаше статия за някой си Харингтън, бригаден генерал, и госпожа Стоунуол Джексън с адрес в Александрия, Вирджиния, както и телефонен номер заедно с бележката, че дъщеря им, Дженифър, е студентка в Харвардския университет.

Минаваше шест часът: достатъчно късно за него, за да е напуснал кабинета си, а за мен — да пия един джин „Бомбай“. Затова си налях една напитка, подпрях крака на масата и набрах номера на телефона му.

Вдигнаха слушалката при първото позвъняване:

— Харингтън.

Харесвам генералите, които отговарят така бързо на телефоните си.

— Генерале, обажда се Дик Марчинко — казах, — търсихте ме.

Настъпи кратка пауза, докато зъбните колела в мозъка му се въртяха. След това чух:

— Радвам се да те чуя, Дик.

Гласът му беше равен, силен и говореше сбито — това наричам добър радиоглас.

— Радвам се, че започваме на малки имена.

Засмях се за първи път от една седмица, защото всъщност бях го повикал по малко име — Генерале. Сръбнах от джина си.

— Какво мога да направя за вас, сър?

— Тъй като си открил къде живея, можеш да дойдеш тук за една чашка — „Бомбай“, нали? — и да поговорим. Имам едно предложение, което вероятно ще ти хареса.

Тъкмо щях да затворя слушалката, когато той добави:

— Направи ми една услуга — не паркирай пред къщата.

 

 

Тъй като пиковият час отдавна беше минал, ми беше необходим малко повече от час да взема душ, да се преоблека, да нахлузя едни дънки и черно поло и да измина петдесет и осемте мили от пътеката пред вилата си до генералската къща в стария град Александрия. Паркирах колата три преки встрани и както ми беше наредено, направих безцелна петнадесетминутна разходка нагоре-надолу около и по тесните улички, за да съм сигурен, че не съм предмет на някакво наблюдение.

След като установих, че съм чист, се върнах още веднъж по следите си, точно както майор Робърт Роджър, първият американски боец-диверсант и основател на Рейнджърите на Роджър, е казвал на бойците си да правят преди малко повече от два века, за да са сигурни, че не ги преследват французите или индианците.

Затова се прокрадвах през тесните, пълни с боклуци сокаци между улици „Пит“, „Феърфакс“ и „Лий“, направих широк кръг, проверих как съм откъм шест (и девет, и дванадесет, и три) часа, и след като останах доволен, че всичко е чисто, си проправих път до пресечката на улиците „Дюк“ и „Роял“.

На тридесетина метра от ъгъла спрях пред тесен вход и прегледах месинговите номера върху тъмнозеления лак. След това отстъпих и се загледах в къщата. От външния й вид съдех, че е построена в края на осемнадесети век — триетажна тухлена постройка с вити като арки прозорци, застанала върху неравния тротоар на улица „Дюк“ на три преки от реката и до една стара черква.

Генералът ме посрещна на вратата. Беше по-нисък от мен и с добро телосложение. От ръкостискането му разбрах, че спортува. Беше свалил своята униформа и облякъл моята — дънки, работни обувки и черно поло с бродирана емблема на GSG-9 — германската елитна антитерористична група.

Последвах го в къщата. Подът на дългия коридор беше направен от различно широки златисти чворести борови дъски, навярно стари колкото самата къща. Завихме надясно и влязохме в малка дневна. До стената с прозореца имаше удобен диван. На масичката за прислужника пред дивана се намираше елегантен сребърен поднос в георгиански стил с бутилка джин „Бомбай сапфир“, топлоизолирана кофа с идеални ледени бучки, чифт деликатни сребърни щипци, както и старомодна чаша от гравиран кристал. От двата фланга на камината стояха две маси за игра от осемнадесети век. Върху всяка видях по един античен комплект шах. И на двата се разиграваха партии.

Отидох да разгледам игрите. Едната, която изглеждаше към края си, трябва да е била испанска, защото добре лъснатите от употреба фигурки показваха Ел Сид^[6], воюващ срещу маврите във Валенсия. Белите, изглежда, побеждаваха — най-малкото, на дъската имаше повече бели фигурки. Другият шах беше от викторианска Англия — великолепно гравираните фигурки представляваха воюващи шотландски кланове. На нея, изглежда, черните имаха превес. Усетих, че генералът ме наблюдава как изучавам масите, и се обърнах към него.

— Хубави шахове.

— Благодаря.

Генерал Харингтън кимна.

— Играеш ли?

Поклатих глава.

— Не. — Посочих испанския шах. — Кой побеждава?

— Черните, след седем хода.

— А другата партия?

— Белите — девет хода.

Загледах се в дъските. Не можех да проумея ходовете.

— Откъде знаете?

Той сви рамене.

— Знам. Както, ако ти погледнеш сграда или мост и знаеш веднага как да ги срутиш. Същото важи и за мен, само че аз го правя върху шахматната дъска.

— Какво става, ако никой не победи?

— Това е реми — обясни Харингтън. — Само че аз не вярвам в ремито. Винаги играя за победа, дори ако трябва да насиля играта по един или друг начин.

Тази мисъл ми хареса и му го казах. Генералът се усмихна и ми направи знак да седна на дивана, както и сторих. Той взе щипците, пусна четири идеално прозрачни ледени кубчета в чашата, напълни я догоре с джин „Бомбай“, постави чашата върху ленена коктейлна салфетка и ми я подаде.

Отпих.

— Благодаря.

— Няма проблем.

Генерал Харингтън се обърна към камината. Взе един месингов ръжен от поставката до камината, побутна горящите пънчета, добави едно добре сцепено парче бук и върна ръжена точно на мястото му. Седна срещу мен в богато тапициран фотьойл в стил кралица Ана, към който имаше и съответна поставка за крака, взе гравирана кристална чаша с кехлибареножълта бира от английската масичка, поставена до фотьойла, вдигна я към мен като неофициален тост, след което я изпи.

— О, хубаво е.

Избърса малките мустаци от пяна по горната си устна с обратната страна на показалеца си. Взе една папка, дебела два-три сантиметра от поставката за крака. Когато я обърна, забелязах, че притежава различимата оранжева лента, показваща, че съдържанието в нея е свръхсекретно. Поклати папката, след това леко я постави на масата пред мен.

— Е, Дик, като професионален служител в разузнаването преценявам от този материал, че отново си нагазил в дълбоките аки и този път те могат и да не се изчистят. Какво смяташ?