Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (17)

17.

Влизането в бой винаги е имало особено значение за мен. Вижте, боят е това, за което истински вярвам, че съм роден — да ловя и убивам други хора. Но боят (точно както женитбата) е нещо, в което човек не трябва да навлиза лекомислено. Самата битка не е това, за което става дума. Битката е нечовешка, хаотична, кървава — безумна, мръсна работа. Битката е само средството. Целта — победата — е същността на боя. И затова плавахме на запад, неясната луна надзърташе през високите облаци над главите ни, а съзнанието ми се беше насочило към предстоящата мисия — и към всичко, което трябва да направя, за да бъде тя успешна. В края на краищата те, които и да са, бяха там, някъде, и ни приготвяха клопка. Целта им беше да ме убият.

Е, само фактът, че знаех това, ми даваше предимство.

В текущия полеви наръчник за специалните операции, издаден от СОКОМ във Военновъздушната база Макдил — това е библията на операциите, която се дава на тюленчетата и малките одеялоглавчета, за да научат какво военните очакват от тях, — думата „засада“ е дефинирана като (и цитирам точно): „Агресивни действия, обикновено започвани с изненада и по принцип предприемани от скрито място, които след одобрение от командната верига могат да се използват срещу подвижни и стационарни цели.“

Чували ли сте подобна така невероятно засукана глупост? Искам да кажа, че аз не бих могъл да измисля такива фъшкии, колкото и да ми се ще. Но ето какви безгръбначни, размътени идиотщини, приятели, се получават, когато шибаният ви полеви наръчник е написан от комисия путкогъзи лайнари и редактиран от някой проклет изповръщан моливодържател-бюрократ-апаратчик-мениджър, за когото убийство е мръсна дума, която би могла да обиди някого, а атаката е политически неприемливо деяние, извършвано от убийци. Ясен ли съм вече, или още, все още говоря по темата с нерешителни заобикалки?

Знаете ли, приятели, днешните тюлени са по-добре обучени, екипирани и образовани от които и да е бойци диверсанти в историята. Те са или поне повечето потенциални първокласни стрелци. И все пак общият боен дух на днешните тюлени е спаднал както никога досега. Знаете ли защо? Причината е в това, че ги наглеждат мениджъри, а не ги предвождат воини. О, имат доста спортни занимания. Имат beaocup човешки удобства. Преминават дузини чудесни, целящи откритост цикли на обучение по целия свят.

Но ако някога изпият една бира повече и ги прибере някой полицай натегач, и им направят проверка за алкохол, биват засипвани с куп лайна. Ако твърде често казват „мама му стара“ на публични места, биват засипвани с куп лайна. Ако са твърде шумни, твърде буйни и твърде много прилични на тюлени, биват засипвани с куп лайна. Най-висшата дума в речника на сегашните офицери е имидж. Обучението — реалистичното, опасно обучение, при което тюлените могат да бъдат убити, почти е quitter le droit chemin — което означава, че е изпаднало някъде по пътя.

Искат да се обучават извън границите на безопасното — да се доближат максимално до условията на боя. Но исканията им биват отхвърляни (а онези обещаващи младши офицери, които питат, получават отговор, че кариерата им може да бъде изложена на опасност, ако продължат да вълнуват спокойните води). Отговорните П² — това е путьовци на квадрат — не желаят никой да пострада. Защо? Защото това би осуетило шансовете им за повишение в O-6 — полковник — и после в адмирал.

Това просто е грешно. Тюлените, приятели мои, са създадени за убийци, а не за светци или социални работници. Знам това от първа ръка, защото онзи мустанг и кучи син Рой Боъм, мой морски баща, който ги създаде и който сам е стрелец, плячкаджия и затвърден убиец на хора, ми каза, че е създал Тюлените по свой свиреп, безчовечен, дивашки, старозаветен образ и подобие.

Затова прогонете от съзнанието си бюрократичните глупости, които прочетохте по-горе, и позволете да ви кажа нещата направо. Засада, нежни читателю, произлиза от средновековната френска дума embuschier, която означава буквално „да разположа в гората“. Затова, когато се криете, използвате голямо количество добре насочена огнева сила за изключително кратък период от време, за да унищожите-изтребите-анулирате нищо неподозираща вражеска сила, вие й правите засада. Казано на онзи обикновен английски, който аз разбирам, вие убивате онези копелета. Убивате ги бързо и без милост. И когато свършите и ако има време, минирате труповете им, та когато пристигнат вражеските подкрепления, те също да станат ваши жертви.

 

 

Съществуват два основни вида засади. Засадата с малко хора може да се провежда от групи, големи колкото един взвод. По принцип зоната на поразяване при такава засада не надхвърля седемдесет и пет метра, като повечето убийства се извършват с мини тип „Клеймор“, разположени така, че огневите им зони да се припокриват. Доизкусуряването става с автомати „Колт“ 15 или избрано от вас щурмово оръжие.

Засадата с много хора може да има зона на поразяване до 250 метра — ако ви бива, това означава две и половина футболни игрища, покрити с трупове. За такива засади, които първоначално бяха разработени и използвани от групите „А“ на специалните сили във Виетнам, се използват монтаняри, нунги или други местни бойци, тежки картечници засилват действието на мините „Клеймор“, а тридесетте до четиридесет извършители на засадата могат да повикат артилерия и бойни хеликоптери, след като тупаникът започне.

Съществуват всякакви форми на засада — всъщност толкова много са, колкото са и стрелците с въображение. В класната стая обаче се преподават половин дузина варианти. Има секционна линейна засада, при която се подреждате по протежение на пътека, път или река, използвана от врага, и концентрирате огневата мощ отстрани и го поваляте, докато преминава. Има засади „Т“ или триъгълни, които са ефективни срещу редовно използвани маршрути на врага. При всяка засада трябва да разположите постове отстрани и откъм шестицата, за да не може врагът да последва правилото на Роберт Роджър да заобиколи и да ви удари откъм невидимата за вас страна.

Другите засади са например от неподвижно превозно средство, при които се използва блокиране на пътищата или разполагане на експлозиви по тях, за да не се позволи движение на камиони или верижни машини. Те бяха използвани с голям ефект от афганистанските муджахидини срещу съветските въоръжени конвои. По време на войната в Персийския залив тюлените използваха методи на морска засада — на обикновен език това е тайно качване на борда, последвано от стрелба и оплячкосване, или пък нападения с мини срещу иракските кораби.

Вероятно сега и вие, както нашият редактор, се чудите защо ви разказвам всичко това, когато се намирахме по средата на проклетия Мексикански залив на двадесетметров траулер от клас „Гранд банкс“, на мили около нас не се виждат мини и не подготвяме засада, нито пък се напъхваме с дизеловите си двигатели в такава. Бих казал, че ставаше дума за засада, която щеше да бъде извършена върху нефтената кула.

А откъде знам, че ще се опитат да ни направят засада върху кулата, а не върху траулера на Гроус?

Защото така е по-лесно, попова лъжичко. За да ни направят засада върху „ДТГНМ“, ще трябва да се прокраднат незабелязано. Това е трудно в открито море.

„Но не е невъзможно, нали, учителю Марчинко сан?“

Не, попова лъжичко, нищо не е невъзможно. Но чуй ме. Нека ти обясня основните неща и ще разбереш. Виж, независимо дали става дума за голяма или малка група, която се намира на суша или в море, успехът на всички засади зависи от едно трио общи принципи.

„О, учителю Марчинко сан, не мога да намеря този материал никъде в полевия наръчник.“

Разбира се, че не, попова лъжичко. Тези лайна съм ги научил от практиката, а не от четене. Виждаш ли всичките тези белези? А сега С² и слушай.

Да, първият от тези принципи е разузнаването. Засадите не стават просто така — те се проектират, творят, нагласяват. За да направите засада както трябва, е нужно да знаете откъде идва врагът, приблизително колко е на брой и с какво се очаква да бъде въоръжен. Ако знаете тези неща, то една малка група засадоизвършители ще бъде достатъчна за унищожаване на голям брой засадопотърпевши. През 1987 година ние, шестима стрелци и плячкаджии, изтребихме седемдесет и пет ислямски джихадски танга, докато си проправяха път през сирийската граница в долината Бекаа близо до един ливански град, наречен подходящо Ан Наби Шит^[1], което на арабски означава Ан Наби Шит.

Проследихме ги чрез спътник и се бяхме нагласили над коритото на една суха река, което от месеци използваха, за да идват и си отиват. Знаехме, че имат автомати „Калашников“ и гранатомети. Голяма работа — и ние имахме такива неща. Имахме още и съветски противопехотни мини, мини от тип „Подскачащата Бети“ от ерата на Виетнамската война, както и експлозиви „Семтекс“. За по-малко от десет минути нарязахме копелетата на лентички, след което минирахме телата им и се чупихме от град Шит. И знаете ли кое беше най-хубавото? Обвиниха израелците.

Второ, засадите често пъти изискват търпение и синхронизация. В Ел Салвадор обучавахме рейнджърите от специалните сили на генерал Хуан Бустило как да залагат противопехотни мини отстрани на пътека, след това да се окопават и да чакат тангата от FMLN да се покажат. Отначало рейнджърите отказваха да се окопават в маскирани засадни позиции — свикнали бяха с някои конвенционални начини на нападение. След това трябваше да ги убеждаваме да не детонират бомбите и да изстрелват всичките си патрони при вида на първия партизанин, тръгнал по криволичещата пътека.

— Incorrecto^[2] — казвах им. — Трябва да чакате, докато цялата вражеска група навлезе във вашето поле на поразяване — тогава ги очиствате.

Но не можеш да чакаш прекалено дълго. Защото, ако се бавиш и ако врагът ти също е воин, той ще разпознае признаците на засадата, ще контраатакува и ще убие теб.

Което ме води към третия принцип. Засадите трябва да се изпълняват бързо и безмилостно. Врагът не трябва да има време за прегрупиране, защото ще започне контраатака, а това може да се окаже опустошително за малката ти група, ако не си предвидил начин бързо да се чупиш. Аз винаги си създавам задна врата, през която да се измъкна, ако стане напечено, както и „ключалка“ за задната врата (направена обикновено от противопехотна мина или други смъртоносни доставки), които биха затруднили врага ми, ако ме последва.

Когато преподавам изкуството на засадата, най-често използвам метафоричния образ на чука и наковалнята. Твоята щурмова група е чукът. Ти изграждаш наковалнята си, като използваш терена и своите противопехотни мини, и тогава с помощта на огневата си сила и изненадата удряш врага върху наковалнята, докато го изтребиш. Също така по думите на Рой Боъм, кръстника на тюлените, при тези упражнения с чука и наковалнята се използва и една смазка.

Тази смазка е кръвта на твоя враг.

 

 

Нека сега се върнем на горните си думи — когато казах, че аз, а не врагът ми, имах тактическото предимство. Разсъжденията ми бяха прости: не вярвах, че никое от горните условия е спазено от лошите. Те не можеха да предприемат офанзивни действия и да ме нападнат в открито море, защото нямаше как да се приближат незабелязано — колкото и да опитваха, щях да мога да се защитя и да избивам. Затова оставаше нефтената кула.

Добре, нека разгледаме различните ситуации. Те знаеха, че идвам — и че вероятно ще дойда по море. Но нямаха представа колко точно са хората ми. Не знаеха и как ще дойда.

Да, те контролираха мястото и терена. Да, те избираха оръжието и тактиката. Но не можеха да си изберат времето на засадата — то зависеше от мен. За мен това означаваше, че каквото и да си мислеха за тактическата ситуация, те щяха да се защитават, а не аз. Те щяха да бъдат постоянно нащрек, докато аз можех да си позволя да почивам и да чакам. Те щяха да бъдат нервни, неспокойни, злобни, раздразнителни, докато аз си седя тихо, кроя планове и сърбам бира „Куърс“.

Крайната сметка ли? Отговорът е лесен. Това щеше да бъде моя засада, а не тяхна.

 

 

Вечерта и утрото на втория ден, както казват в Стария завет, преминаха тихо. Уондър включи компютъра си в клетъчния телефон на Гроус и започна да рови из „Интелинк“ за късчета информация.

Нямаше много и затова Уондър излезе оттам и се включи към „Интернет“. Оглеждахме бюлетините, проверявахме киберпространството за нова информация за престъпните милиции. От последното ни включване насам имаше такава. Повечето беше шантава — теории за заговор за Уейко, Оклахома и Кий Уест. Имаше и доста нови съобщения — кореспонденция между откачени привърженици на дясната идея и на превъзходството на бялата раса. Изпълнена беше със засилваща се омраза, насочена към местни, щатски и федерални официални лица.

Отпечатахме част от нея и я показахме на Гроус. Той я прочете, след което смачка хартията на топка и я метна през борда.

— Какви задници — каза, — заслужават разстрел, копелетата с копелета.

Уондър излезе на мостика, размахал лист хартия в ръка.

— Хей, Дик, хуй такъв, прочети това…

Погледнах листа. Успял беше да извади от „Интернет“ списък на всички нефтени кули на фирма „Паджар“, регистрирани в Луизиана.

— Как го направи, мамицата му…

Уондър се ухили и завъртя глава наляво-надясно-наляво.

— Просто е. Нефтодобивните фирми трябва да регистрират местонахожденията на кулите си при щатските власти, в чиято юридическа територия се намират. А тази информация е обществена. Трябва само да се включиш в бюлетина на щатските комунални фирми, да зададеш подходящ въпрос, и ето.

— Можеш ли да намериш точните координати на всички кули на Л. К.?

— Не виждам защо не — просто трябва да задам въпроси на всички щати с излаз на Мексиканския залив.

— Каква друга информация можеш да изровиш?

— Не знам — призна Уондър. — Но нека видя.

Момчетата спаха, поработиха още веднъж върху оръжието си, провериха екипировката си и си намираха работа. Аз седях в рулевата рубка с Гроус и разглеждах карти, като хвърлях поглед и върху радарните системи. Натиснах бутона „Включване“ на спътниковия целеуказател, който се намираше върху дървената поставка до радиото и под екрана на радара, огледах резултата и разчертах местонахождението върху картата на Гроус. Бяхме на 217 мили встрани от брега при град Мобайл, Алабама, и плавахме в западна посока.

Бяхме идентифицирали първата от нефтените кули в 06:20 сутринта — на радара се показа група от пет кули на тридесет и пет мили на север и запад от нас, забулени от мъглата на утрото. Седемнадесет минути по-късно засякохме втора група. Скоро след това засякохме и трета, и четвърта. Знаех, че оттук до тексаския бряг имаше още стотици кули. Побутнах Гроус. Той кимна утвърдително, премести лостовете напред и намали разстоянието между нас и целта ни от петнадесет хиляди метра на около девет хиляди — малко повече от пет мили. Не искаше да я загуби сред група кули.

Аз също не исках това. Независимо че Уондър ми беше дал списък на всички кули на „Паджар“, аз не исках да изоставаме толкова от „Хелън Г. Кели“, та да не можем да разберем коя точно кула щеше да „обслужва“ корабът. Максималната ни скорост надвишаваше с малко осем възла — а така щяхме да останем на един час път от всяка от кулите, ако разстоянието от нас до целта ни останеше петнадесет хиляди метра. Знаех, че траулерът можеше да бъде вдигнат на борда на някоя кула и маскиран за двадесет и пет минути при спокойно море. Ако го стореха, щеше да се наложи да се качваме и претърсваме всяка кула в групата.

Но, разбира се, нямаше да се крият. Гроус беше предсказал — и се оказа прав, — че щяха да направят всичко съвсем открито, за да видим къде щеше да отиде траулерът и да ги последваме точно в капана им. Сякаш за да докажат, че е прав, те завиха на юг, като направиха тясна дъга, отдалечиха се от кулите и тръгнаха към откритите води на залива, с което ни улесняваха.

Може и да греша, но ми се стори, че Гроус ми намигна. Отговорих, като бръкнах в хладилника и взех две бири. Метнах едната към него и отворих своята. Насочих я към него.

— Да ти го начукам много за всичко, което правиш за нас — казах. — Наистина.

Гроус отпи дълга глътка от бирата и сви лявата си ръка така, че татуираната на големия му бицепс синя хавайска танцьорка без горнище раздвижи бедра и изпъчи циците си.

Много приятно беше да го гледа човек колко се весели.

14:20. „Хелън Г. Кели“ се обърна право на север и намали скорост от седем на пет възла.

14:25. Пак зави на запад, като поддържаше стабилен курс по географска ширина 29,283.

15:35. Отново на север. Сега се отклони към група кули на 88,125 западна дължина и 29,283 северна ширина.

Вдигнахме осем възла и увеличихме чувствителността на радара. Досегашната плътна маса на екрана сега се раздели на отделни острови, оформени в груб полумесец по северозападна ос.

Свиках всички бойци. Оттук нататък нямаше да се виждат повече от трима души по едно и също време и всички щяхме да сме облечени с приличащи си дрехи. Тук важеше старото правило на сценичните режисьори: „Ако виждаш публиката, значи и публиката те вижда.“

15:54. Приближихме се на около четири и половина мили. Извадих телескопа на Гроус с двадесеткратно до шестдесеткратно увеличение, отидох на палубата, насочих го към „Хелън Г. Кели“ като старомоден пират и настроих фокуса. Различавах фигури по палубата му.

— Да изостанем малко — предложих на Гроус.

Той кимна в знак на съгласие и се отклонихме, като останахме на шест мили от групата платформи. Гроус спусна една котва, хвърли две въдици в морето за камуфлаж, разпъна един триножник на предната палуба и постави телескопа върху него.

Използвали ли сте телескоп с двадесеткратно до шестдесеткратно увеличение? Е, не е лесно. Образът е много, много тесен, когато проклетият бинокъл е разтегнат докрай. Достатъчно трудно е да не губиш картината, когато си на сушата. Тук, на яхтата, люлееща се върху еднометровите вълни и подскачаща нагоре-надолу, това беше по-скоро невъзможно. Отвих проклетото нещо от стойката му, направих се на Черната брада и започнах да наглеждам със зъркела си гадните разбойници, като обмислях различни начини да ги накарам да скочат при акулите, ха, ха, ха.

16:02. „Хелън Г. Кели“ се доближи до най-голямата кула — онази в най-горния край на месеца. Наближи от най-източната страна, където над водата се извисяваше огромен подемен кран.

Намалих видимостта на тридесеткратно увеличение и направих бърз оглед на палубата. Това беше сондажна кула, а не помпена станция и огромният й мачтов кран бе снабден с противоветрена стена на една трета от височината си, точно до кабинката на краниста. Върху нея пишеше „ПП-22“ с половинметрови букви. До надписа се виждаше същият пшеничен клас — емблемата на Л. К. Строхаус, какъвто имаше и траулерът на единствения си комин.

Започнах внимателно да разглеждам нещата — и разбрах, че работата ми нямаше да е лесна. Ако сте на съд на Военноморските сили или на Бреговата охрана и преминете покрай „ПП-22“ и бързо го огледате с бинокъла си, вероятно няма да забележите нищо особено или необичайно. На нея имаше всички неща, характерни за сондажните кули. Две моторни спасителни лодки за дванадесет души бяха окачени на висилки в североизточната страна. Складът за експлозивните материали беше изолиран — окачен на югоизточната част на трюма и защитен с противовзривна стена, която би насочила експлозиите право нагоре. Имаше два-три-четири крана, както и дълъг комин за изгаряне на газовете, разположен над водата откъм страната на кулата, която се намираше най-далеч от хеликоптерната площадка. Трябваше да присвия око, за да успея да забележа синьо-белия пламък в следобедното небе. Вероятно през нощта той се виждаше от няколко мили разстояние. На една преградна стена до хеликоптерната площадка имаше баскетболен кош. Имаше и стая за спускане на водолази — вратата й носеше универсалния бял квадратен флаг, разделен диагонално на две от червена линия, който означаваше, че има спуснат водолаз. Дори и тук стените на един от модулите за обработка на нефта бяха изписани със спрей.

Но имаше и неща, от които козината на врата ми настръхна — неща, които се бях научил да търся дори и при най-бегъл оглед. Например повечето нефтени кули имат една радиомачта. Тази имаше три. Имаше и свръхвисокочестотна антена, както и малка чиния, която можеше да представлява спътников приемник с директно излъчване или спътникова комуникационна антена, способна да осигурява комуникационна връзка. Имаше и две радарни кулички, както и една въртяща се антена.

Забелязах също, че модулните групи са изградени сигурно и има доста голямо пространство за водене на отбранителни действия. Вижте, повечето кули имат множество кътчета и пролуки. Това затруднява превземането им. Но също позволява добра защита на нападателя. А тази кула беше разработена за отбрана. Между различните нива имаше съвсем малко стълби и долните им краища бяха открити — без никаква защита, — докато в горните им краища имаше големи свободни пространства за отбрана.

Контролната зала също беше укрепена. Видях това, когато отвориха люка. Вътрешната страна на вратата имаше повече дръжки, отколкото външната — така можеше да бъде затворена с лостове. Увеличих разделителната способност на четиридесет и внимателно огледах стъклените илюминатори — прозорците, за вас, неморяци. От един бърз оглед не бих разбрал нищо. Но при по-внимателно вглеждане в начина, по който отразяваха светлината — имаха неестествена, зелена патина, — се виждаше, че са прекомерно дебели. Куршумоустойчиви. Категория III. Биха удържали на гранатомет от десет метра.

16:14. „Хелън Г. Кели“ се приближи до котвената си стоянка от най-добре защитената страна на кулата. През долните перила бяха хвърлени редица буфери, за да предпазват тръбните звена на кулата и елементите на трюма на траулера. След това през решетката на най-долната платформа бяха хвърлени въжета.

16:33. Смених далекогледа с бинокъл и започнах да наблюдавам как един огромен кран се завъртя и спусна въжета, които бяха закачени около контейнера.

16:38. Полуремаркето беше вдигнато на нивото на главната палуба на кулата. Върнах се към телескопа, за да видя как огромната стоманена кутия бе поставена внимателно между хеликоптерната площадка и крана вляво на нефтопреработвателната секция и вдясно от модулите на екипажа. Предадох бинокъла и телескопа на Гадния и Пачия крак с инструкции да водят дневник на всичко — и всеки забелязан. След това викнах Алигатора и Уондър в капитанската кабина. Време беше да започнем планирането.

18:22. „Хелън Г. Кели“ си тръгна, като се отдели от кулата, зави на север, след това на запад и изчезна на фона на ниското червено слънце. Бяхме го наблюдавали постоянно и знаехме, че не е взел товар. Нито пък, доколкото можехме да забележим, някой от кулата се беше качил на борда му. Нямаше как да стане, без да забележим.

19:00. Събрахме се в главната кабина на яхтата и обсъдихме ситуацията. От наблюденията си разбирахме, че кулата, на която бе разтоварен траулерът, е единствената с обитатели в цялата група. Това беше логично, ако човек използваше другите нефтени кули, за да маскира тайните си действия. Освен това всяка кула в тази група носеше емблемата на „Паджар“.

Обсъдихме тактиката. Някои от моите палавници искаха да нападнем кулата веднага след стъмване. Но аз наложих вето на това. Те щяха да ни очакват тази вечер — а аз исках врагът да е изморен, нервен, да е загубил желание и да не е нащрек. Освен това исках да огледам групата, за да съм сигурен, че другите кули наистина са празни. Исках и да изпратя хора, които да се покатерят на най-близката кула и да я използват като нощен наблюдателен пост.

Алигатора и Пачия крак пожелаха доброволно да отидат на оглед. Взеха ми бинокъла за нощно виждане, мрежата за лов-катерене, както и едно въже, подходящо оръжие, радио и вода за пиене, скочиха в лодката и заминаха веднага щом се стъмни.

Наблюдавахме ги от рулевата рубка. Гроус смукна от бирата си и се съгласи, че от тактическа гледна точка е най-добре да чакаме.

— Изморете онези задници — каза той. — Добра идея. — Смачка бирената кутия с длан и я метна в кошчето в другия край на рубката. — Но има още нещо.

Погледнах го въпросително.

— Да?

— Времето. Проверих по радиото и по доплеровия си радар. Струва ми се, че е много вероятно утре да имаме лошо време. Сега е спокойно — само за стрелба и оплячкосване. Но утре? Няма гаранция.

Понякога човек забравя, че мистър Мърфи винаги присъства. Когато това се случи, бъдете сигурни, че той ще ви напомни за себе си. Но трябваше да рискуваме. В никакъв случай нямаше да тръгна да превземам кулата тази вечер.

 

 

Всяка тюленска мисия е разделена на шест отделни части: подготовка, навлизане, проникване, действие, излизане и действия след мисията. Всеки от тези етапи също се разделя на отделни етапи. Да, войната със специални действия често пъти се провежда импровизирано. В края на краищата тя е неконвенционална. Но при всяка възможност планирайте. Помните закона за седемте П на Евърет Барет — Правилното предварително планиране предотвратява пикливо пръдливо посиране. С други думи, планирането е от съществено значение за успеха, защото позволява да се види какво може да се обърка и то да се коригира, преди да стане твърде късно.

Пример? Окей. Вземете за пример нашата лодка „Зодиак“. Ние бяхме десет души. Това означаваше два курса от яхтата на Гроус до кулата. Първо, колко време ще ни трябва за прехода до целта? Второ, колко бензин ще трябва? И какво ще стане, ако вълните са високи метър и половина, а не половин метър? Метър и половина високите вълни изискват много повече енергия, а оттам и повече гориво. Трето, колко време трябва първата група да чака на открито във водата под кулата, докато пристигне втората — и в какво състояние ще бъдат, защото не бяхме взели необходимите костюми, за да се топлим. Всъщност дали щяхме да сме по-добре на кулата или във водата? Има един неприятен факт, че човек настива по-бързо от студен вятър, отколкото от студена вода.

Схващате ли картинката? Това са нещата, които ме карат да стоя буден цяла нощ, да съставям списъци, да рисувам блок-схеми и да си задавам въпроси, на които не мога да намеря отговор.

Направих списък на всички СЕИ — съществени елементи на информацията, — необходими за успешното изпълнение на мисията ни. Свих доклада на Алигатора и Пачия крак за съседните кули — всъщност те бяха обезлюдени, и то от доста време. Проверих положението и фазата на луната, както и времената на изгряването и залязването й. Претърсих картите на Гроус и за изгрева и залеза на слънцето. Нямаше защо да излагаме силуетите си на показ без нужда.

Към 04:10 Гроус влезе с големите си крака в главната кабина и бръкна в хладилника, за да си вземе бира. Отвън беше студено — десетина градуса и бриз със скорост шест възла, температурата на водата беше към петнадесетина градуса, но той ходеше без горна дреха — само по отрязаните си дънки, сандалите, татуировките и петдесетгодишния си часовник от групите за подводна диверсия — от онези старомодни, навиващи се часовници със сиви каишки от найлонова материя, които наричаха „Голям часовник, малка пишка“. Беше навън на палубата, за да гледа през уреда за нощно виждане, който беше нагласил към далекогледа си. Хвърли малко бележниче с телена спирала на масата пред мен, потри очи с големите си юмруци, прозя се и се протегна.

— Мама му стара, Дики, очаква те работа. На онази проклета кула има доста шибани хора.

Погледнах бележника. Гроус беше отбелязал повече от две дузини отделни танга. За осемнадесет от тях имаше описания. Другите бяха отбелязани с час и местонахождение.

Гроус изпи бирата си, докато приготвяше огромна чаша кафе. По дяволите, миришеше добре. Налях си една чаша и започнах да отпивам, докато включвах информацията му в своите изчисления. Почесах се по бузата. Списъкът показваше тридесетина лоши, но можеше да са два пъти повече на брой. Откъде бих могъл да го знам, по дяволите? Нямах сензорни устройства. Нямах параболични микрофони. Нямах видеокамери с дълги телескопи. Бяха ми го начукали като на козел.

Оръжия ли? Те имаха цял един шибан товар оръжие. А аз разполагах с ограничена бройка. Бяха ми го начукали като на козел.

Защитни средства? Знаех, че ще имат някои неща, за които не ми е известно нищо. Бяха ми го начукали като на козел.

Колкото по-дълъг ставаше списъкът ми, толкова повече прозирах нашите липси и големите количества, с които разполагаха лошите. Колкото по-дълъг ставаше този списък, толкова повече се намаляваха шансовете ни.

Но, приятели, идва момент, в който списъците като този, независимо колко добре са обмислени, стават безсмислени. И в 05:40, седнал на продълговатата маса в главната кабина, превит над тефтерчето, достигнах гореупоменатия повратен момент.

Вижте, има някои елементи на мисиите, които не се кодират, включват в списъци, блокови схеми или анотации. Те включват всички онези чудни, неизразими качества, които притежаваше моята красива банда весели, убийствени мародери — тяхното изключително съчетание на кураж, неугасима воля за успех и сърцатост, като всичко това, взето заедно, разтърсено, но не разбъркано^[3], прави коктейл от истински велики неконвенционални воини.

Знаех, че колкото и много хора и оръжие да имаха срещу себе си, те никога нямаше да бъдат надвити. Те щяха да продължат. Да издържат. Никога няма да се откажат. Никога не биха изоставили човек от плувната си двойка. Щяха да правят всичко необходимо, каквото и да е то, докато не победят.

Затова, докато в дебитната част на тефтера ми имаше повече бележки, отколкото в кредитната и докато основателно се притеснявах от шансовете ни, дълбоко вътре в грапавата си душа знаех, че щяхме да им надвием и да победим. Това беше съдбата ни.

Простото и същевременно интригуващо предизвикателство пред нас беше да постигнем целта си, преди да сме измрели до един.

В 10:20 западният вятър стана южен и по-силен. Към 13:00 духаше с двадесет и пет мили в час и вдигаше вълни по метър и двадесет, които ни блъскаха неприятно. За мое голямо облекчение вятърът утихна към 16:45, точно когато започнахме сериозната подготовка. Слънцето трябваше да залезе в 19:52, а луната беше записана да изгрее в 20:15 — добър прозорец, въпреки че три четвърти луната ме тревожеше. Проблемът с лунната светлина бе решен донякъде от високите облаци, които вятърът докара в ранния следобед. Положението се запази, независимо от ветровете, които започнаха да духат малко след 19:00 — час и половина преди нашия преход до мястото на десанта.

Планът, който измислих, беше прост като ЦЕЛУВКА. Щяхме да тръгнем от закотвената на четири мили яхта — двадесетминутен скок през открити води до кулите. Първата група в лодката щеше да включва мен, Уондър, Док, Чери и Алигатора. Пачия крак щеше да служи като кърмчия. Трябваше да ни остави на шестстотин метра източно от кулата — което беше „най-сляпата“ им страна — и щяхме да се доближим с плуване, подпомогнати от течението. Стигнехме ли под целта си, закачаме се за пилоните, докато Чери се изкатерва и провесва нашата импровизирана стълба. След това щяхме да се изкатерим, да се скрием сред гредите и да чакаме втория товар стрелци. Щяхме да поддържаме радиовръзка. Гроус трябваше да играе нощен наблюдател с телескопа и устройството за нощно виждане. Нямаше да може да ни забелязва така добре, както би ни виждал снайперист, но и това беше по-добре от нищо. Когато всичките десет души се съберем заедно, щяхме да си проправим път нагоре, да прескочим парапета и да превземем кулата.

Очевидно никой не си беше направил труда да обясни на мистър Мърфи нашия страхотен план, защото той се яви със собствен план и ни го наложи. О, тръгването ни беше страхотно. Но не бяхме изминали и миля и половина от яхтата, когато вятърът се измести от юг и задуха срещу нас от запад, като донесе и неочакван проливен дъжд. Това означаваше, че трябва да плуваме срещу течението, което си е невъзможна работа. Един плувец не може да издържи на течение с повече от около един възел. Освен това бяхме изправени и пред пориви на вятъра със скорост от двадесет и пет мили в час, които ни отнасяха настрани.

Дали това беше проблем? И още как. Вижте, ние се намирахме в една малка — да се чете мъ-нич-ка — лодка. Нямахме отправни точки, по които да отчитаме позициите си спрямо добре осветената кула, станала неясна заради проливния дъжд. Спътниковият целеуказател се намираше в безопасност на борда на яхтата на две мили зад кърмата ни в тъмното. Е, имахме компаси и пасивния маяк на Следствената служба на Военноморските сили. С тяхна помощ Малката бира правеше мъртви изчисления на курса ни спрямо кулата, докато останалите от нас изхвърляха водата, която сега преливаше през борда на претоварения ни „Зодиак“.

Мъртви изчисления, питате. Мъртвите изчисления, приятели, са начин за придвижване, когато няма друга възможност за определяне на пътя. Наричат се мъртви, защото, ако сбъркаш в изчисленията, ще умреш.

Ние знаехме накъде сочеше компасът ни, когато тръгнахме от яхтата. Сега Малката бира се опитваше да ни държи право по този курс, като го коригира заради вятъра и вълните. Проблемът, разбира се, беше в това, че нямахме никаква представа накъде вървим. Дъждът се засили. Бяхме съвсем мокри — сигурно тук, на вятъра, беше по-студено, отколкото във водата. Но нямах намерение да проверявам това — все още не.

Прекарахме още шестнадесет минути блъскане в „Зодиака“, когато Гроус наруши радиомълчанието:

— Задници такива, много сте се отдалечили от курса — изръмжа той. — На около две мили източно сте от целта си.

Бях мокър и измръзнал. А сега бях и на две мили встрани от курса. Откъде ли го знаеше?

— Защото ви гледам, тъпаци такива, през проклетия си бинокъл за нощно виждане, лайномозъчни тънкохуести идиоти. През пет минути ви гледам как подскачате като някаква шибана коркова тапа. Досега си мислех, че извършвате тактическа маневра, но разбрах, че сте се осрали. Не сте ли се учили на навигация, грозни лайнари такива?

Точно над главата ми светна една огромна крушка. Измъкнах от жилетката си инфрачервена пръчковидна лампа марка „Циалум“ от жилетката си, наведох се, за да я включа, а след това се изправих, вдигнал я над главата си и опитвайки се да запазя равновесие в подскачащата и нагоре и настрани надуваема лодка.

— Гроус, виждаш ли това?

— Да… — чух ясно и високо гласа му. Може и да беше казал още нещо, но аз загубих равновесие и паднах със задник напред във водата.

Изплувах на повърхността, като все още стисках проклетата пръчка, и започнах да плувам кучешката, ругаейки сам себе си, а Малката бира направи кръг, за да ме прибере.

Уондър и Док изтеглиха задника ми през борда, като добре ожулиха лицето ми върху грапавата мрежа, поставена върху дървения под.

— Не бъди толкова нетърпелив, Дик, хуй такъв — сладко ми каза Уондър, докато лежах изпотен. — Ще имаш достатъчно възможност да плуваш.

— Да ти го начукам.

Прокарах ръце по жилетката си, за да проверя дали не съм изпуснал нещо, а след това се изправих вни-ма-тел-но и размахах лампата над главата си. Гроус отново потвърди позицията ни. Това означаваше, че би могъл да ни води точно до мястото, където искахме да отидем. Да ни води, сякаш сме кацащ самолет в някой от онези мелодраматични филми като „Летище“.

Дори и в този случай преходът ни отне половин час повече, отколкото бях предвидил. Часът беше 21:20, когато скочихме в топлите води на залива и започнахме да плуваме странично през оставащите петстотин метра блъскащи еднометрови вълни, като сега се движехме на юг поради смяната на вятъра.

Не беше лесно. Най-напред нямахме бойните жилетки като на тюлените, а само евтини имитации от найлонова мрежеста материя, останали непродадени в магазина. Жилетките на тюлените са надуваеми. Помагат да останеш на повърхността, когато носиш двадесетина килограма екипировка.

Толкова много? И още как. Нека проверим какъв беше товарът ми тази вечер. Имах пистолет „Берета-92“ и три пълнителя с по петнадесет патрона 9 мм, закачени около кръста и дясното ми бедро. Носех автомат „Колт-15“ на гърба си и пет пълнителя с по тридесет патрона калибър .223 в различни джобове на жилетката си. Две гранати се намираха в големите джобове. Мъкнех радиопредавател. Около кръста си бях навил шест метра въже за катерене от найлонова материя. По себе си имах закачени очила за плуване. Плавници. Жилетка. Отвертка, чифт клещи за рязане на тел, както и стоманена щанга. Към левия ми крак имаше залепен с лента нож „Мед дог DSU-2“ с ножница от материал „Кайдекс“. Надеждно скътана в задния си джоб носех и палката си от кожа и олово. Освен това бях облечен в бойни дрехи от устойчива на раздиране памучна материя, които ставаха адски тежки във водата.

Хей, изпитвах шибана умора, шибан студ, шибана болка в шибаното си лице, а дори все още не бяхме започнали шибаната си мисия — все още се намирахме във втория шибан етап на шибаното навлизане. (И вярвайте, че ако не успея скоро да направя така, че шибаният ми нож да навлезе в нечий врат, ще се пръсна.)