Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Специална група „Блу“ (14)

14.

Знаехте ли, че по договор с правителството през изминалата година и половина една фирма е разработила устройства, които ни позволяват в разстояние на секунди да открием местонахождението на клетъчните телефони? Е, така е и тези устройства се използват. С тях ФБР проследи Хърман Стотник, компютърния терорист, който престоя на свобода повече от две години. Стотник успяваше да убегне на ФБР и на цивилните експерти по охрана на компютрите, защото използваше модем, свързан към клетъчен телефон, за да прониква в секретните компютърни системи. Знаел е, че е практически невъзможно да се проследи клетъчен телефон, освен ако номерът му не е известен с точност.

На сцената излизат системите от тип „С₃“. За онези от вас, които никога не са чували за тях — а бих се осмелил да кажа, че повечето от вас не са, — „С₃“, от Стелт, Сигурност и Следене^[1], е най-голямата корпорация в страната, посветила дейността си изключително на черните операции. Намира се в центъра на един безименен промишлен комплекс върху петстотин акра площ на дванадесет мили извън Далас в Тексас. Искам да кажа, че е безименен, ако го погледнете бегло. При по-внимателен поглед ще видите, че всичките петстотин акра образуват всъщност едно изкусно направено предприятие, което се контролира от страховито множество сложни устройства за недопускане на външни лица.

Ще спомена само малко от тях — АНС — Автоматични Наземни Сензорни — системи, модерни импулсни късовълнови лазери, инфрачервени и високочестотни контролни устройства. А те са допълнени от енергичен персонал, съставен от компетентни бивши зелени барети и бивши служители на ЦРУ работили в охраната. Знам, че са компетентни, защото веднъж като услуга на главния изпълнителен директор на фирма „С₃“ заведох „Червената клетка“ в Далас, за да проведем изненадващо учение за проверка на охраната им. Трябваше ни повече от седмица, за да преминем през всичките им защитни прегради, като през това време „загубихме“ всичките си наужким танга. Добре е да знаем, че някои хора се отнасят сериозно към охраната на фирмата си.

Когато командвах „ТЮЛЕН-група 6“, „С₃“ ми бяха направили няколко играчки. Промениха радиотелефоните „Моторола“, които закупувах, и ги правеха напълно осигурени срещу прехващане — дори срещу слухарите на Следствената служба на Военноморските сили. Те направиха миниатюрните безшумни дрелки, които използвам за вкарване на микрофони и видеокамери през стените и в корпусите на самолети. След това ми направиха и малките микрофони и камери.

Напоследък, с настъпването на приоритетите за събиране на разузнавателна информация, „С₃“ започнаха все по-често да се ангажират с компютърния шпионаж. Разработиха програмни вируси, които се крият в мрежите на суперкомпютрите на масивни корпорации, търсят пароли и измъкват данни от онези видове, от които се интересуват шпионите. (Да си остане между нас, но преди две или повече години тази фирма работеше много успешно във Франция, докато трима служители на „С₃“, работещи под прикритие на посолството, станаха невнимателни, бяха заловени и изгонени за промишлен шпионаж.)

Както и да е, през месец март 1993 г. приятелски настроените хора от фирма „С₃ Системс“ разработиха система за следене на клетъчни телефони, която позволява на агенциите да проследяват обаждания, без да е необходимо да знаят номера на телефонната клетка. Продадоха системата — всъщност това е програма за компютър — на ФБР, както и на хората от Агенция Несъществуваща, на Християните в Действие и на Отбранителната и разузнавателна агенция. Шест месеца по-късно Хърман Стотник беше арестуван в Райли, Северна Каролина.

В програмата на „С₃“ за проследяване на клетъчни телефони има един малък недостатък. И ще ви го кажа, но ако обещаете никога да не го издавате. Добре, дефектчето е, че ако включите своя клетъчен телефон в режим прехвърляне на сигнала^[2], то програмата хваща телефона, до който се обаждате.

Питате откъде знам това? Знам, защото работата ми е да знам задните врати, скритите входове, както и мръсни, страшни и направо нечестни начини да побеждавам. Това ме прави неконвенционалният, космат, сладък, наливащ се с джин „Бомбай“ единак, както и фактът, че ще ви убия, преди вие да убиете мен.

Е, всичко по реда си. Уондър откара колата в най-отдалечения край на отбивката. Нямаше нужда да стоим на открито и да бъдем забелязани от някой наблюдателен цивилен, който би искал да излезе в пенсия с готиния половин милион от Л. К. Строхаус.

След това разгледах алтернативите пред себе си. Честно казано, нямах много алтернативи или поне не очевидни такива. Дъг и Л. К. бяха нагласили нещата доста добре, мамицата им. Но и аз не бях съвсем безпомощен.

Нека разгледаме ситуацията. Вие знаете и аз знам, че аз не съм очиствал Джони Кул — мръсникът Дъг е престъпнал престъпното престъпление и го е претаковал със собствения ми нож „Емерсън“. Но фактът, че вие знаете и аз знам, нямаше да ми помогне пред ФБР или всеки от стотиците местни полицаи от тук до там, накъдето бяхме тръгнали, които биха гледали на шанса да ме очистят като на възможност да се изфукат с грозните си мутри във „Върховни ченгета“, „Американски детектив“, „Неразгадани мистерии“ или някое друго информационно-развлекателно предаване на живо, а да не говорим, че ще си уредят и доста добра сделка за написване на книга.

Та къде оставах в тази ситуация? Оставах навън, на студеното. Но пък аз съм един проклет тюлен, приятелче, и доста пъти съм бил на студено.

Освен това знаех точно какво правеха Дъг и Строхаус. Л. К. беше ядосан — отворил бе пред мен вратата, през която видях целите му, помоли ме да се присъединя към него, а аз бях го накарал да се осере. И както каза преди, аз бях мъртвец. Дъг също беше ядосан. Знаех, че няма да се поколебаят да направят всичко, за да нахакат грозния ми словашки задник в en écharpe — което е примка, ако сте в Париж. А и адски добре знаеха къде съм — проследявах скъпоценния им влекач, пълен с играчки. Вероятно изчакваха да направя някакъв ход. (Което всъщност точно сега не правех, а само наблюдавах. Жабоците, които правят прибързани движения, ги набождат на копието. А аз исках да имам и двете си grenouilles^[3], за да раздавам наказания и да ритам задници.)

Освен това Лаймън Клайд и Елуд П. имаха свой набор проблеми от тип ЯЛИЛПЛ — което е Яж Лайна И Лай По Луната. Впрочем не забравяйте това съкращение и тези обстоятелства — ще ги срещнете отново.

• ЯЛИЛПЛ едно. Да, искаха да ме очистят. Но трябваше да го сторят самите те. Не можеха да си позволят да разкажа на някой местен шериф за скъпоценния товар с откраднати оръжия в камиона, когато ми щракне белезниците. Трябваше още да приемат — аз със сигурност бих сторил така, — че съм казал на някого нагоре в моята командна верига за нещата, които вършат. Крайната сметка? Вероятно ще се опитат да ме елиминират със собствени сили. Но ще го сторят единствено ако имат всички предимства на своя страна. Което пък ми казваше, че няма да го направят на пътя: междущатските шосета са сравнително добре достъпни за обществеността и не биха искали да ги прекъсне някой. Фактът, че те самите трябваше да ме фраснат, ми даваше beacoup свобода на действията.

• ЯЛИЛПЛ две. Нямаха никаква представа колко души работят с мен, освен ако нямаха достъп до подписания от нас документ в сейфа на Свещеника. За което можеше да съществуват съмнения, след като се има предвид какво бях видял в Детройт. Но дори да откриеха кой е с мен, щяха доста да се озорят, преди да очистят всички.

• ЯЛИЛПЛ три. Нямаха представа за Мъгс Съливан и неговата мрежа от пенсионирани старшини. Мъгс беше моят таен коз, центърът на моята подземна спасителна мрежа.

• ЯЛИЛПЛ четири. Групата ми включваше и Стиви Уондър с издръжливия си преносим компютър, което значеше, че имах анален достъп до „Интелинк“, за което никой не знаеше. Възможността на Уондър да търси и изпраща информация ми даваше много глави преднина пред конкуренцията, защото знаех за мисленето и тактиката им.

 

 

По дяволите, колкото повече се замислях за това, толкова повече ситуацията ми изглеждаше по-добра от тяхната. Точно така. Съвсем сигурно. Гарантирам. (Да, а казвал ли съм ви напоследък, че вярвам, че има Дядо Мраз и че Кърмит и мис Пиги ще се оженят?^[4])

 

 

Време беше да тръгваме на работа. Взех втория клетъчен телефон от Алигатора Шепард и се обадих на Мъгс. Той все още не се беше прибрал у дома си и затова оставих съобщение на секретаря.

След това се обадих до собствения си клетъчен телефон у дома и набрах секретната линия — това е програмируем клетъчен телефон, който ми направиха от „С₃ Системс“ и който си пазя като сувенир от „Зелената група“. Може да работи по целия свят, без да бъде проследен, или поне не е лесно. Телефонът иззвъня три пъти, след което един дрезгав глас каза:

— Вилата.

Това е гласът на Брад. Брад е бивш морски пехотинец от Кемп Дейвид, който ми охранява къщата и района три дни в седмицата, патрулира из двестате акра, пълни със змии и езера, и наблюдава къщата ми със същото безупречно внимание за детайли, с което охраняваше президентското убежище за уикенда. През другите два дни върши досущ същото на едно секретно място, което се нарича Земя нула и се намира върху една издълбана част на планината Блу Ридж с кодово име „Водопада на ковчега“ в мястото, където Вирджиния става Западна такава.

— Аз съм. Ситуация?

— Кофти — отговори Брад. — Има тълпа гадове от данъчното до входната порта. Седят си и потят стъклата на колите си.

— Да, така си мислех. Не се притеснявай.

— Няма проблеми. Преди около час дойде и един от онези сиви микробуси на телефонната компания — спряха и поговориха с онези с изпотените стъкла, а след това отминаха. Аз излязох през задната врата, минах през гората — сещаш се, точно където изворчето се влива в потока, — и погледнах. И познай какво правят? Играеха си с телефонните линии, Дик.

Това можеше да се очаква. Но не можеха да си играят с линията, по която разговарях сега.

— Добре.

— Е? — чакаше той. Знаех какво иска да чуе. Чакаше да му кажа, че може да иде при шкафа, където държа експлозивите, да вземе малко „C4“ и да го пъхне в ауспуховите им тръби, където не огрява слънце, и да гледа как федералите литват във въздуха. Брад е от запада, където не изпитват особено уважение към данъчните.

Но това нямаше да стане — или поне не днес. Казах му какво искам. Нямаше нужда да повтарям. Брад си го бива.

Затворих телефона и му оставих петнадесет минути, за да програмира телефона. Не беше правил такова нещо досега, но то бе просто, стига да внимаваш да не пропуснеш нещо. Девет минути по-късно моят телефон звънна.

— Здрасти… Брад се обажда. Направих всичко. Готов си.

— Страхотно.

Затворих телефона. Сега можех да се обадя на Свещеника — не по секретния му телефон (който можеше да бъде проследен), а чрез линиите на къщата ми. Но нямаше да говоря оттук. Ако го направех, щеше веднага да разбере, че съм преодолял програмата за проследяване. И все пак трябваше да знам какво става, по дяволите, защото всичко се превръщаше в осиране с многократно действие, каквото дори аз не бях виждал.

Набрах номера на дома си. Изчаках да се свържа и клетъчният телефон на „С₃“ започна да предава поредицата, която Брад бе програмирал в него.

Телефонът на Свещеника избррръмча. Казах паролата си и ме свързаха. Секундите минаваха.

Аз се обадих първи:

— Не го направих аз.

Мълчанието от другата страна ми говореше, че или не е убеден, или че с него има някой. Продължих да гледам секундната стрелка на часовника си. Едно предварително търсене отнема около четиридесет и пет секунди — ако си се приготвил. Приемах за сигурно, че Свещеника е готов. Накрая се обади:

— Къде си?

Луд ли беше?

— Някъде в безопасност. — В главата ми светна една лампичка. — Ти къде си?

— В кабинета си.

Това трябваше да е лъжа, освен ако не беше летял снощи с военен самолет. Знаех твърде добре, че може да се изпраща обаждане до клетъчен телефон — та нали точно това правех? Ситуацията беше впечатляващо абсурдна. С новите технологии можехме да сме в съседни коли и да се лъжем за това, къде всъщност се намираме, мамицата му.

— Да — отговорих. — Така е.

Тонът му стана предпазлив.

— Добре, Дик, кажи какво стана — какво правеше?

Девет секунди.

— Нямам време точно сега. Ще ми трябва цял час да ти обяснявам. Знаеш ли какво търсех? Е, намерих го. А сега ти ми кажи какво става там, при теб. Трябва ми подкрепа.

— Имаш ли положително доказателство?

Изведнъж стана съвсем делови. От шибания Марс ли беше паднал?

И все пак му отговорих искрено:

— Не.

И нямах доказателство. Имах това, че Л. К. беше изнесъл реч в друг град, където стана обир на оръжие и последващото му раздаване. Бях видял гадния Дъг на местопрестъплението. Имах откраднати номера от ФБР, няколко зулуски гангстерски принцове, накъсани на много парченца, и един умрял пенсиониран тюлен, който работеше за Строхаус. Но абсолютно, сигурно като банков трезор доказателство? Nada.

— В такъв случай не мога да направя нищо за теб — кратко отговори Свещеника. — Виж какво, не си изпълнил задачата си. Трябват ми твърди доказателства. Нещо, с което да мога да ида в съда. Когато го намериш, можем да говорим за подкрепа. Дотогава считай себе си за обект на случайността. Официално ти си пушечно месо, Дик.

Бяха ми го начукали многократно. Бяха ме накарали да се наведа, защото хуят идваше отново. Казах му го.

— Ако имаш нещо конкретно, можем да се пазарим. — Направи пауза, след което тонът му се омекоти съвсем мъничко: — Виж какво, трябва да разбереш, че ръцете ми са вързани — от цялата хранителна верига, ако разбираш какво искам да кажа.

Двадесет и три секунди. Хранителна верига както при командна верига. Да, досещах се. И това никак не ми харесваше.

— Имаш ли предложения?

По тона на гласа му разбрах, че и той е разстроен от неприятното развитие на нещата.

— Ще се опитам да направя каквото мога. Междувременно продължавай да ловуваш.

Тридесет и една секунди.

— И?

Започваше да ми писва от тези глупости.

— И… не трябва да се проваляш, Дик. Не се проваляй.

Телефонът млъкна. Това, което ми каза, значеше нещо. Той беше повторил точно думите, с които адмирал Блек Джек Морисън, тогавашният командващ Военноморските сили, ми беше заповядал да създам и командвам „ТЮЛЕН-група 6“.

— Дик, не се проваляй — беше ми казал Блек Джек. А сега и Свещеника бе повторил същото. Почесах нещо, което се бе настанило в брадата ми. Несъмнено той ми пращаше съобщение. Аз само исках да знам какво е то, мамицата му.

 

 

Позвъних на Мъгс. Той вдигна телефона и започна сладко-сладко да ми опява: „Нали ти казвах?“

Щеше ми се да го удуша, кучия му син. Но той не ми даде никакъв шанс. Държеше да обясни очевидното:

— Скапан Ричард, момчето ми, този път си затънал истински.

— Никога не бих се досетил, че е така. Е, старшина, казвай истински лошата новина.

Това го накара да се засмее. Всъщност приятно беше да чуя, че някой се смее.

Имаше развитие на нещата. Регистрационният номер от ФБР беше откраднат от (и впоследствие върнат на) една от колите на ФБР, разположена в неохранявана част на подземния гараж в сградата на авеню „Мичиган“, където се намира щабът на полевата им служба. Навярно вие, както и нашият несхватлив редактор се питате какво е значението на този факт.

Ами нека обясня. Обичайна практика на тангата е да постъпват така. В „Червената клетка“, ако си спомняте, ние откраднахме една кола на Военноморските сили, за да извършим нападението си над щаба им. По този начин, ако минеше друг полицай, нямаше да забележи нищо нередно — никакви странни превозни средства, никакви извънщатски регистрационни номера, никакви коли под наем, пълни с бомби от амониева селитра и нафта. Същото важеше и в настоящата ситуация. Спомнете си, че при първата проверка на колата Мъгс беше получил отговор, че тя е на ФБР. Кой би смял да задава повече въпроси? Както и да е, старият старшина ми каза, че смяната е извършена от някакъв задник на име Патерсън, който бачкал в ремонтната работилница. Патерсън имал връзки със зулуските гангстери.

Това струва ли ви се странно? Да, и на мен. Но трябва да разберете, че за разлика от управлението на ФБР, където дори чистачките са щатни служители на пълно работно време, полевите служби, често пъти разположени във федерални сгради, наемат хора за чистене. Всъщност ФБР не са единствените, които допускат това безумие. В американските посолства и военни инсталации по целия свят строителните работи, ремонтът на автомобилите и приготвянето на храната — а дори и секретарската работа — се извършват от местни хора, работещи по договор. Честно казано, не можем да не използваме местни хора за службите си в чужбина. В страната използваме услуги по договор за всичко — от почистването на федералните сгради до поддръжката на автомобилния парк и осигуряване на охрана за обекти като складове за ядрени оръжия и действащи военни бази.

И какви проверки се правят на хората, които отиват да работят в тези служби? Ако сте посочили отговора „Малко или никакви“, си пишете шестица. Пример? Мъгс беше проверил гореупоменатия Патерсън. Оказа се, че той е прекарал осем цяло и три четвърти от последните десет години в затвора в Маркет на красивите брегове на езерото Хъран, разположено до горния полуостров на щат Мичиган. Лежал беше за особено жестоко нападение (е това е обвинение, което ме обърква — да сте чули някога за не особено жестоко нападение?) и въоръжен обир.

Старшината имаше и други вести. Детройтските полицаи прибираха зулуските гангстери на тумби. Разровили остатъците от бордовия камион, видели остатъците от автоматично оръжие и откачили. Неприятната страна беше, че с любезното съдействие на Дъг Докинс полицаите смятаха, че аз продавах оръжие на зулуските гангстери.

Поклатих глава и добавих в мозъка си още една черна точка срещу името на Дъг. Рано или късно ще се разплатим.

Мъгс каза, че междувременно е изпратил факс на един пенсиониран старшина на име Хинтън, който е бил в диверсионните групи във Виетнам. Ако целта продължеше по междущатско шосе 75, Хинтън щеше да ни помогне — щеше да ни поеме малко на юг от щатската граница и да ни съпроводи до Атланта.

Това ме накара да се обезпокоя.

— Може ли да му се има доверие?

— Не бъди задник, Ричард.

— Хей, Мъгс, не се обиждай, но мен ме търсят за убийство.

— Е, и?

Това ме накара да млъкна.

— Виж какво, Ричард — сопна се той, — когато си в ситуация, с която не съм запознат, можеш да се притесняваш. А сега С^2[5] квадрат, ясно ли е?

Разбирам кога съм изправен пред по-старши и по-силни от мен.

— Тъй вярно, старшина.

— Добре.

Мъгс продължи да обяснява, че ако отидем южно от Ноксвил и ако камионът завие на запад, може да изпрати факс на свой човек в Бирмингам — тюлен от виетнамската ера, който неотдавна се пенсионирал от тамошния полицейски участък. Ако продължи още на юг, към Атланта, познавал друг стар жабок-водолаз, на когото можем да разчитаме. Ако отидат към Ню Орлиънс, задниците ни щели да бъдат покрити от един стар жабок от блатата. Ако отидат към Тампа, имало друг стар жабок с тринадесетметрова лодка. Каза, че това е списъкът му.

— Само кажи какво ти трябва, Ричард.

Щях да му кажа, и още как.

 

 

Сега всички вие може би се чудите защо не се притеснявам чак толкова, че може да бъда забелязан, след като съм беглец и ме търси ФБР. Отговорът е, че по времето с „ТЮЛЕН-група 6“, „Червената клетка“ и „Зелената група“ аз и момчетата ми редовно се упражнявахме в преминаване в нелегалност. За да играеш ролята на терорист, е необходимо да се научиш да мислиш и действаш като такъв. Най-добрият начин да се научиш е да го правиш.

Спомняте ли си как в „Свирепия 3, Зелената група“ можахме да стигнем от Пакистан до Лондон, въпреки че фигурирахме в списъка с търсени лица на Интерпол? Е, същият принцип важеше и за сегашното ми положение. Всъщност Съединените щати са може би най-гостоприемната и благоразположена към терористи страна. Една от най-положителните страни на американското общество е, че то е практически отворено. Като хора ние сме приятелски настроени до крайност. Още от самото начало това са черти от характера на американците — отразени са от автори като Де Токевил^[6] и Джеймс Фенимор Купър, от Хенри Джеймс до Ърнест Хемингуей. И тези черти се забелязват във всеки аспект на нашия живот — от небрежността, с която се охраняват нашите военни бази, до свободата, с която хората влизат и излизат от дома на Капитолийския хълм. Неприятно е, че същата тази откритост, която ни прави така специални, позволява на тангата и други негодници да ни експлоатират. Точно тя ми позволи да изчезна.

Бяхме наели колите и закупили телефоните с фалшиви имена. Имахме достатъчно пари в брой за няколко седмици — ако поддържахме бюджетна дисциплина. Заповедта за арест се отнасяше за мен, което означаваше, че моите момчета можеха в по-малка или по-голяма степен да се движат необезпокоявани. Единственият голям проблем за решаване беше моето добре използвано, прекалено захабено и в момента контузено словашко лице, което гледа намръщено от кориците на повече от два милиона обложки на книги, както и от телевизионните новини и вестниците благодарение на федералното правителство.

Трябваше да променя външния си вид. След хуя лицето ми е най-добре запомнящата се особеност — а очите ми са най-силният елемент на това лице. Следователно трябваше да направя нещо, за да отклоня вниманието от тях. Разбира се, можех да си обръсна брадата, да си подрежа веждите и да държа косата си под шапка. Но само това няма да е достатъчно, за да ме направи невидим. Хората ще ме поглеждат — и ще ме познават по очите.

Знам, че това, което казвам, е вярно поради един инцидент, който възникна преди няколко години, когато елементи на ПКК — кюрдската работническа партия, една малка марксистка терористична група ултранационалисти, подкрепяни от Ирак и Сирия — нападнаха подслушвателна станция на Следствената служба на Военноморските сили, парадираща като радарна инсталация на НАТО в Мардин, Турция, което е близо до сирийската граница. Двама души от Агенция Несъществуваща бяха убити с една ракетна граната. В онези дни имахме президент, който позволяваше да отвръщаме, ако наши хора биват убити, и „Червената клетка“, която провеждаше учение с охраната в базата на НАТО в Сигонела, Сицилия, бе пусната от клетката си, за да неутрализира престъпниците.

Това е предисторията. Оставих шестима души да довършат учението, опаковах рязания си заглушен пистолет „Ругер Марк-II“ двадесет и втори калибър, и петдесет от най-добрите дозвукови патрони на фирма „Илей“ с кух връх, взех със себе си Док Трембли за морална подкрепа (а той взе със себе си своята миниснайпер пушка в случай, че се нуждая от нещо повече) и отидох на лов.

Е, не отидох на лов веднага. В края на краищата това беше Близкият изток, който работи в параметрите на собствените си традиции и обичаи — а да не говорим и за онзи, да кажем, безгрижен начин на работа, която може да се свърши и ma ’lesh или mañana^[7]. По тази причина бяха необходими цели шест дълги седмици за нашите разузнавателни агенции да подбутват турците в правилна посока (убеждавайки ги по всеки сантиметър от пътя, че всичко това е тяхна собствена идея) и накрая да намерят висшия екзекутор на ППК, един кретен на име Цетен Абас в малък град до сирийската граница (населяван предимно от кюрди), наречен Аин Дивар.

Най-после ни качиха в един натовски самолет „C-9“ и отлетяхме за Диарбекир, където ни взеха две коли с випускници на МИТ (не, не компютърни очилатковци от Кеймбридж, Масачузетс^[8]. Съкращението означава Milli Istihbarat Teskilati, което, както всеки в Анадола може да ви каже, означава „Турска разузнавателна организация“.) По време на пътуването ни дадоха своите папки. Своите тънки папки. Своите болезнено тънки папки. Цетен кретенът може дълго време да е бил в списъка на търсените лица на турското разузнаване, но МИТ не знаеха много за него. А и не бяха го виждали почти десет години — по тази причина единствените снимки, които можеха да ми покажат, бяха едрозърнеста осемгодишна снимка, направена от разузнавач, и паспортна снимка от времето, когато е бил на седемнадесет — преди повече от тринадесет години.

Водещият офицер от МИТ ни каза, че са изпратили агенти, запознати със снимката, в град Аин Дивар отвъд границата — факт, който ме накара да се чувствам доста нервен, защото това означаваше, че нашата плячка е нащрек, — но Цетен не се виждал никъде. Каза с извинителен тон, че двамата с Док сигурно сме дошли за зелен терористки хайвер.

Аз обаче имах друга информация. Но за да играя играта съгласно местните правила, вдигнах ръце и започнах да обяснявам колко съжалявам за това. Разбира се, добавих, че ще преминем границата така или иначе и Inshallah — останалото ще бъде воля на Аллаха. Това остави хората от МИТ доволни. Отидохме на юг към малкото градче Мидят, където пихме малки чашки сладко турско кафе, последвано от огромни чаши арак — това е анасонова напитка с доста голям градус. След шест часа арак и кафе, кафе и арак и арак и арак, убедихме МИТ да ни оставят, за да можем да се промъкнем анонимно. Някак си два мерцедеса седан 500 и осем души с еднакви кафяви костюми в район, където средната годишна заплата е под 988 долара, привличат нежелано внимание.

Двамата с Док наехме стая в един хотел без звезди. На следващата сутрин си купихме местни дрехи от една удобна вехтошарска лавка. После, след закуска със сладък чай, кисело мляко, чесън и краставици, се качихме на древния автобус, който съсипа бъбреците ни, докато подскачаше, мяташе се и се удряше по надупчения път към Чизре — град с около две хиляди души население на двеста и петдесет метра от Аин Дивар отвъд границата.

Първата вечер със снимките в ръка — е, не точно в ръка, но безопасно сгънати в пояса на моите груби кюрдски дрехи до пистолета — се пъхнах под граничната ограда с остра като бръснач тел в горния край и се залових за работа. Аин Дивар беше типично северносирийско загубено село. Имаше една-единствена главна улица и три странични улички. Плоските двуетажни къщи с балкони (магазини на първи етаж, жилища отгоре) имаха от онези телевизионни антени, които са изработени от ковано желязо и приличат на айфеловата кула. „Стъргалото“ нямаше настилка. Половин дузина войници с ръце, свити около автомати „АК-47“, седяха по улицата или по входните врати със същите отпуснати рамене и кокалести фигури, които успяват да постигнат във всяка страна от третия и четвъртия свят — от Парагвай до Пакистан. Къде, по дяволите, дават проклетите уроци за тази поза?

Имаше три магазинчета за шишчета от козе и агнешко месо. Наблизо се намираха две мърляви кафенета, пълни с мъже, които пият чай, четат вестници отпреди седмица, пушат наргилета в пълни с вода тръби и разговарят. Във второто от тях видях своята цел — седеше на ниско квадратно столче и играеше mahbuz, местна версия на шеш беш, или табла.

Почти никак не приличаше на човека, чиито снимки се намираха в дрехата ми. Подстригал беше дългата си коса както иранските шиити. Окастрил беше дългата си брада почти до кожата като на Ясер Арафат. Загубил беше от теглото си — кръглото невинно лице от снимката бе заменено от кокалест, аскетичен образ.

Всичко това беше се променило. Но той не можеше да скрие очите си — своите ярки, изгарящи хипнотични очи. Очите на водач, на гадател, на фанатик. Очите на Цетен Абас може и да са били огледало към душата му, но също така те го издадоха.

Три часа по-късно, когато се претърколих в безопасност под оградата в Турция, Цетен беше мъртъв. А аз бях научил един урок за това как да се крия на открито, който щях да нося със себе си за цял живот.

 

 

Лошите преминаха с вдигнати платна през Атланта, префучаха през Валдоста и спряха достатъчно дълго, за да си купят хотдог от микровълнова печка, да източат гущерите си и да презаредят в Лейк сити, Флорида, на четиридесет мили от границата с Джорджия. След това натиснаха добре износения педал до добре износената дупка и се стрелнаха около Гейнисвил, през Окала и край Трилби и след три часа яко каране, оживено от участъци с гъста, непрозрачна мъгла и хлъзгав път, се шмугнаха по инерция в северните квартали на Тампа. Държахме се на четвърт до половин миля назад и сменяхме местата си, без да изпускаме маяка от очи, и проверявахме дали не сме следени. Богът на войната не гледа с добри очи на тюлените, които допускат да бъдат вкарани в засада.

Вече бях без брада. Подстригал бях надвисналите си вежди и загубих патриархалния вид на антиобществен тип като Джозеф Сталин (или може би дядо ми по майчина линия, Джо Павлик). За случая носех тоалет, който момчетата бяха купували парче по парче през изминалите единадесет часа: зелена бейзболна шапка с надпис „Джон Диър“^[9], широки дънки, лимоненожълта риза за голф с джобче и — спомняте си какво ви разказах за Цетен кретена — малко пресен черен дроб.

Не се смейте. Както казва свещената ми майка, Емили, черният дроб е полезен.

Тя го готви с лук и бекон. Моята рецепта — малко по-екзотична — е следната. Вземате парче пресен говежди черен дроб с размерите на сребърен долар, плясвате го върху скулата до окото си, завивате го спретнато в марля, като внимавате частично да покриете и окото си, завързвате я надеждно и я оставяте на мира.

Кръвта от черния дроб ще се просмуче през марлята, след това ще се съсири. Вие ще изглеждате така, сякаш сте били подложени на много неприятна хирургична операция — от онези, дето карат хората да отвръщат очи от лицето си. Което, разбира се, е точно каквото исках от тях.

Особено в Тампа, където познавах към петстотин души. Винаги съм харесвал Тампа. Вероятно в нея има повече видове национални — истински национални — ястия, отколкото във всеки друг град в щата — остатък от дните преди междущатските шосета, когато градът представляваше разкошна, хаотична смес от емигранти. В Ибор сити, където беше старата фабрика за пури, още има кубински кафенета. Има един грък на север в Тарпон сити. В центъра — ако си намерите място да паркирате — можете да ядете салвадорски ориз, мексикански боб, пуерторикански cuchifritos^[10] или доминикански меренге^[11].

Има един ресторант, в който сервират стекове и за който се твърди, че предлага най-добрите вина по целия източен бряг. А при Хукърс пойнт, южно от Ибор сити, се намира най-голямата флота за лов на скариди във Флорида — а да не говорим за някои от най-евтините и най-хубави морски храни в района.

Но причината да познавам толкова много хора е, че непосредствено на юг от самия град и право на изток през залива при Сейнт Питърсбърг има полуостров с формата на конско копито, високо към три мили и широко — пет. Върху този огромен участък се намира военновъздушната база Макдил, в която е щабът на ЦЕНТКОМ (централното командване) на американската армия и СОКОМ — националното командване за специалните операции.

Службата там не е лоша. Така е впрочем, ако сте от онези изповръщани професионални канцеларисти невоини като моя любим тризвезден адмирал Г. Едуард Ему, заместник-началник-щаб в СОКОМ, които обичат бойните си камуфлажни дрехи колосани, обувките си за джунглата лъснати до блясък и денят им да свършва точно в 16:30.

Животът е страхотен. Ако сте старши офицер като Еди, получавате къща до водата на булевард „Бейшор“ между Катфиш пойнт и Гадсден пойнт — от онези вили, за които пенсионираните цивилни пришълци от студените краища плащат три бончета месечен наем. Ако сте O-4 или O-5 (това е майор или подполковник), за вас има къщи в града с изгледи към водата и хубави задни дворове за седмичното барбекю.

Има голям офицерски клуб до Катфиш пойнт на най-източния бряг на базата — просторна едноетажна сграда от ерата на Втората световна война, — където горещите ордьоври са безплатни от 16:00 до 19:00 часа и O-тата се тъпчат като скакалци, докато се свърши храната. За огромната пенсиизкукуригала общност има бинго и голф, грамаден военен магазин и поща. Районът за посетители се намира съвсем близо до O-клуба — от другата страна на булеварда до плажа. Много удобно.

А къде са воините, питате. Е, приятели, това е добър въпрос и ако имах добър отговор, щях да ви го кажа. Всъщност в Макдил има малко воини. Воините не понасят бавното темпо, голфа и работното време от 08:00 до 16:30. Всъщност от опит знам, че когато истинските стрелци пристигнат в града, хората от СОКОМ, които имат достъп до 137-те офицери посетители в базата и до 136-те взвода посетители, ги настаняват на север, в самия град Тампа, колкото е възможно по-далеч от лъскавината, от нагласените като маникюри полянки с трева и от безплатните часове в O-клуба, за да не могат буйните действия на гореупоменатите стрелци да създават неудобство на персонала на базата.

Мислите, че ви будалкам, нали? Е, не.

Може и да не те будалкам, нежни читателю, но се отклонявам. За да се върна към темата на разговора, трябва да кажа, че в крайна сметка сред всичките пенсионери, кибици, неуспели мераклии и канцеларисти на редовна служба познавах достатъчно хора, че да се чувствам нервен, независимо от черния дроб. Затова се усетих далеч по-добре, когато влекачът и ескортиращият го фургон поеха по лявото отклонение северно от града и продължиха по междущатско шосе 75.

По-добре, тоест, докато отбиха по междущатско шосе 4, тръгнаха на запад — а слънцето, което изгряваше в 06:20, грееше точно в гърбовете им, — поеха наляво към университета, а след това свиха право на юг. Много добре знаех къде води този път — свършва пред главния портал на базата Макдил. И точно там комбито зави надясно и се качи на авеню „Чизълм“ и замина в западна посока към пристанището. Невероятно, но влекачът продължи направо към главния портал. Шофьорът се протегна надолу и подаде на сложилата си бели ръкавички, златен ширит и синя барета жена полицай от Военновъздушните сили до портала топче листа, което бе погледнато и върнато веднага. Тя отдаде чест и махна на камиона да влезе, сякаш си беше от самата база.

Да, издирваха ме. Да, неразумно беше, но нямаше начин проклетият камион да се измъкне от мен. Не и сега.

— Карай след шибания камион — казах.

Уондър сви рамене.

— Тъй вярно, сър — изръмжа той, произнасяйки думата сър така, сякаш ме псуваше. Настъпи газта до дупка. Подпалихме гумите, префучахме на жълто, засилихме се през четирите платна с бибипкащи коли и минахме през портала с ръкомахане и сърцати викове: „Давай, Силвър“^[12].

Оставили бяхме другите в колите им. Но нищо — те можеха да следят комбито. Гадния погледна през задното стъкло. Пазителката на портала не изглеждаше особено притеснена от нашето поведение — или поне не беше посегнала към телефона. Забавихме далеч под ограничението от двадесет и пет мили в час, оставихме две коли да застанат между нас и плячката ни и продължихме. Влекачът измина по главния път на юг около четвърт миля край складове и съоръжения за съхранение на разни неща. Преди да стигне до щаба на ЦЕНТКОМ, където би могъл да привлече внимание, сви наляво по един път, водещ край редица двойно широки ремаркета, накичени с ултрависокочестотни и свръхвисокочестотни антени, както и четиридесет и пет сантиметрови чинии-приемници.

Оттам влекачът с лазене продължи през широка бетонна площадка пред един хангар, в който знаех, че се пазят самолети „C-4“. След това отново зави на юг и мина по тесен път със складове и навеси за оборудване. Направи широк ляв завой и се качи по една асфалтирана артерия с две платна, по която на всеки сто метра пишеше „САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ“. Познавах и тази артерия. Тя свършваше точно до една от двете огромни бетонни площадки в Макдил — товаро-разтоварните зони на базата, — които се намираха точно зад двуетажната сграда на щаба на СОКОМ. Там нямаше място да скриеш нищо, но пък се виждаха хора, които прииждаха насам от всички посоки.

Онези хора си проверяваха шестицата, а не скатаваха стоката си, обаче аз не мислех да се оставям да ме заловят.

Право напред имаше еднопосочна улица.

— Отбий наляво тук — казах на Уондър.

— Това не е нашият път.

— Е, и?

Той изохка. Но зави.

— И сега какво?

— Карай по тази улица, докато стигнем една пътека като полумесец. Прекоси я — там ще има знак „Стоп“. Карай направо, а след това завий надясно на първата пресечка веднага след пилона със знамето.

Уондър закара шевролета според указанията. Преминахме през тясна пътека между два хангара, покрай половин дузина комуникационни ремаркета, завихме надясно при един знак „Стоп“ и се показахме до една почиствана три пъти дневно и окосявана два пъти седмично полянка пред щаба на СОКОМ. Уличката с форма на полумесец се намираше точно пред нас — но беше блокирана от шибани оранжеви гумени конуси.

Асфалтираха я, по дяволите.

СНВО^[13]. Посочих наляво.

— Заобиколи оттук…

Уондър ме изгледа мръснишки. Даде назад, обърна колата и се върна, откъдето бяхме дошли. Стигнахме стопа, завихме надясно, завихме надясно още веднъж и улицата свърши.

НСНО^[14]. Даде назад, обърна колата и спря нос до нос с една кола на охраната.

НСОБВП^[15]. Уондър подаде глава през прозореца, усмихна се грациозно и направи това, което никой истински мъж не прави — поиска да го насочат към пътя, който минава пред щаба на СОКОМ. Дори каза „Благодаря ви. Желая ви приятен ден“, след като получи указанията. Но не беше толкова учтив с мен.

Достатъчно лесно е да намериш пътя си, стига да знаеш къде си тръгнал. Два леви завоя и след тях десен. После минахме покрай хубавите палмови горички точно пред главния вход на СОКОМ.

Хвърлих един поглед и с удоволствие забелязах, че са направили някои подобрения от последния път, когато бях идвал. Широките, покрити колони пред входа — това е конструкция, под която се вкарва зареден с експлозиви камион и се взривява, като по този начин се събаря цялата сграда — сега беше преграден с две дузини бетонни стълбове за недопускане на терористи. Бяха боядисани в бяло и изглеждаха като два взвода новобранци джуджета в бели парадни униформи.

Направих жест с десния си палец и Уондър — скептичен, но с желание — зави надясно отново при далечния край на СОКОМ. Тръгнахме по тясна алея успоредно на сградата, завихме наляво и се качихме върху красивата, насипана с чакъл уличка, която преминаваше от задната врата на СОКОМ до паркинга при планетариума.

Планетариум ли, питате. Да — планетариум. Там паркират звездите.

Спряхме до задния ъгъл на сградата. Пред нас широката бетонна площадка се простираше четвърт миля. Зад нея се намираха хангарите, а зад тях, в далечината, бяха 3900-метровата главна железопътна линия и прилежащата й мрежа линийки, товаро-разтоварни рампи и площадки.

Усмихнах се с усмивката на късметлиите и тъпите. Влекачът лазеше надолу през площадката, като се приближаваше от дясната ни страна. Направи широк, мързелив кръг и се върна по пътя, от който беше пристигнал.

Тъкмо посягах към радиотелефона, за да кажа на Алигатора, Малката бира и Док какво става, когато мистър Мърфи привлече вниманието ми с удари върху покрива на колата.

Буквално. Бум-бум-бум. Прас-прас-прас.

Оставих каквото вършех, погледнах през отворения прозорец, видях чатала на бял летен панталон, завършен отгоре с ярко лъсната месингова тока, продължих в северна посока и видях значка, криле на парашутист, лентички за ордени и една шибана значка „Будвайзер“, всичко това под три звезди на върховете на отворената бяла яка. Изохках и погледнах право в кльощавото, възмутено лице на Г. Едуард Ему, вицеадмирал и заместник-началник-щаб на Командването на специалните операции на Съединените щати.

— Осъзнавате ли къде сте? Разбирате ли, че това е зона само за пешеходци? Какво, за бога, прави тази кола в… Господи! — спря посред думата той и зяпна напрегнато лицето ми.

С мен беше свършено. Има малко хора на редовна служба, които ме помнят като чисто избръснат, чистичък изповръщан новобранец моряк, и Еди Емуто е един от тях. Той беше сополив мичман в Групите за подводна диверсия 22, когато аз бях радист втори клас и работех за Евърет Емерсън Барет, главен помощник при оръдията във Втори след никого взвод. Еди не ме харесваше тогава, не ме харесва и сега, а чувството е абсошибанолютно и позитивно взаимно.

Но Еди не гледаше мен. Гледаше черния ми дроб. Което ми припомни една от причините да не го харесвам толкова много: добрият адмирал не можеше да гледа кръв. Първия път, когато видя мъртъв виетнамец, припадна, с което стана легенда сред тюлените (но не от онези, каквито някой би желал да стане). Както и да е, Еди си пое въздух. Преглътна с усилие, като адамовата му ябълка започна да подскача — глът, глът. Очите му като на насекомо изпъкнаха в изражение, което съчетаваше отвращение, неприязън и гадене. Дори вдигна дясната си ръка до челото, за да препречи гледката.

В същото време започна диво да маха из въздуха с лявата си ръка.

— Не може да сте тук — изграчи той, — карайте, карайте.

Казал ли съм ви как напоследък се научих да приемам „да“ за отговор?

Е, Уондър също приема „да“ — особено когато го удрям по рамото с обратното на ръката си достатъчно силно, за да оставя отпечатъци от косъмчетата на пръстите си. Включи на скорост и измъкна обилно потящия се мой betzim^[16] оттук.

Карахме бавно и спокойно, като позволявахме влекачът да се движи много, много пред нас. Той изкриволичи нагоре по пътя, пресече главния път на триста метра зад главния портал, спря на светофара, който регулираше движението през главната писта на Макдил, и зави на север, като продължи да лази успоредно на оградата по една обрасла и очевидно неизползвана пътека за часови.

В северозападния ъгъл на Макдил няма портал за автомобили. Но пък има глуха жп линия. Всъщност глухите линии са две. Едната се движи в посока север/юг, а другата — изток/ запад. Достъпът до двете се осигурява през чифт огромни плъзгащи се стоманени врати, всяка с бодлива тел отгоре, разположени на около седемдесет и пет метра една от друга и двадесет метра южно от авеню „Чизълм“, което преминава успоредно на северната граница на Макдил.

Продължихме успоредно с влекача на около триста метра южно от него и спряхме. Излязох от шевролета и огледах през бинокъла си глухите линии и вратите.

В случай, че ви интересува, ще ви кажа, че портите при жп гарите са слабите места на охраната. „Червената клетка“ използва жп портите при Гротън, Кънектикът, за да проникне в уж сигурната база за ядрени подводници — минахме направо, като носехме големи брезентови чанти и никой не ни спря. (Нещата бяха толкова разпуснати, че трима от моите прокрадващи се наблюдатели се разходиха по една от нападателните подводници от клас „Лос Анджелис“, закотвени в река Темза, и поставиха цял товар импровизирани експлозивни устройства до ядрения й реактор, без някой да ги спре. Ако импровизираните бомби бяха истински, щяха да предизвикат достатъчно голяма експлозия, която да изпари района на Гротън.)

Както и да е, в паралелни линии на глухите линии (бързо кажете тази скороговорка три пъти) имаше редици триетажни складове, в които се съхраняваха необходими, но не от тактическа важност неща, като двадесет и пет килограмови бидони с грес, както и други смазочни материали, огромни вани с подопочистващ материал за бетонните подове на хангарите, бали бодлива тел, огромни ролки със синджири за ограда — всичките механични играчки, необходими за поддържане на физическото благосъстояние на съоръжението.

На глухата линия изток/запад имаше още нещо. То беше кулокран — от онези, които се използват за прехвърляне на полуремаркета върху и от плоски платформи. Което и стана пред погледите ни точно сега.

Камионът спря успоредно на линията, точно под високия пет етажа кран. Влекачът откачи товара си и шофьорът разедини линиите за хидравликата, спирачките и електроинсталацията. След това двамата с помощника му закачиха четири огромни въжета към ремаркето, което нежно биде вдигнато и поставено върху удобно спрян вагон. Бих се паникьосал, ако това не беше единственият вагон на линията. Следователно той трябва да бъде закачен за влакова композиция, ако щеше да ходи някъде — а ние щяхме да стигнем до него много преди това.

Обадих се на колата на Док по радиото. Той докладва, че с останалите бяха следвали комбито, което паркирало в края на нещо, наречено А-път на пристанището на Тампа — едно от търговските пристанища в града, за което знаех, че се намира на около две и половина мили оттук по права линия, очертана от полета на пеликан.

Докато разговарях с Док, един малък локомотив започна да се приближава на заден ход от линията север/юг. Спря до вагона-платформа. Видях как натовареният вагон се помести при свиването на буферите му и закачането на тегличите. Натиснах бутона за излъчване и запитах:

— Има ли нещо интересно на котва при вас?

— Ами щом питаш, има половин дузина стари кораби за скариди — би трябвало да можеш да ги помиришеш оттам — и два хубави катера — осемнадесет-двадесет метра. Има и една красива яхта от клас „Хатерас“, спряна малко встрани от пристанището. Бих я дал за четвърт милион в брой.

Док започна да се хили. Казах му да спре — той не е от хилещата се порода. Затова стана сериозен.

— И също така има един тъпогъз снабдителен кораб — от онези, дето ги използвахме за учения по катерене на нефтени кули, когато двамата с теб бяхме много по-млади и от време на време успявахме да изчукаме по нещо.

Чукане-мукане. Щеше ми се да изкрещя бинго, защото имах всички карти.

— Дали е от онези снабдителни кораби, които се използват за носене на модули за кулите?

— Чакай малко…

Док направи достатъчно дълга пауза за внимателен оглед. Докато оглежда, позволете да ви обясня значението на въпроса си. Вижте, в наше време нефтените кули се правят на модули. На английски език това означава, че предварително подготвени секции — често с размерите на едно полуремарке — се откарват с кораб до кулата, вдигат се на борда й и се закрепват с болтове на място. Това позволява промяна на конфигурацията на кулата. Например една сондажна кула би имала две или три площадки с жилищни помещения на борда си, защото при сондаж са необходими повече хора, отколкото при изпомпването. Изпомпващите модули съдържат повече компютърно оборудване, отколкото хора, защото, след като кладенецът се пробие и пусне в действие, той може да се експлоатира от минимален екипаж и компютър.

— Хей, muta khallef — отговори Док, наричайки ме на арабски тъпо лайно. — Отговорът е положителен.

Не са много моментите в живота ми, приятели, когато едно и едно е равно точно на две. Имах страхотното предчувствие, че предстоеше един от тези моменти.

Гледах, докато локомотивът и вагонът отиваха на север през неохранявания жп портал. След това и ние понесохме задниците си, за да можем да наблюдаваме придвижването им към доковете на пристанището на Тампа, където преминаха през хладилните и транзитните навеси, пъхнаха се под мостовия кран за товарене на контейнери, откъдето нашето ремарке бе поставено нежно върху предната палуба на един анонимен на вид кораб. Съвсем както Док докладва, това беше точно от онези кораби, направени да снабдяват нефтените кули. Но имаше още. Името на кораба, „Хелън Г. Кели“, беше изписано с тридесетсантиметрови главни букви на голямата плоска кърма. Под името имаше центрирана една-единствена дума — „Галвестън“. „Галвестън“, както всички ние знаем, е нефтопреработвателен център. Но имаше и друго: на единствения комин на „Хелън Г. Кели“ беше изрисуван стилизиран сноп слама, върху чиято връзка се виждаше надписът „Паджар петролиъм“. Шибаният кораб принадлежеше на Л. К. Строхаус.

Значи оръжията се откарваха до нефтена кула, откъдето вероятно щяха да бъдат раздадени или продадени. Според мен това беше съвсем логично. Какво? Казвате, че сте объркани? Добре, нека ви обясня какво мислех.

Нефтените кули са изолирани. Разбира се, трудно е да стигнеш до тях. Но е и по-трудно да ги наблюдаваш, не е като някой склад в центъра на голям град. Освен това можеш да смесваш и подбираш оръжията — крадеш ги от Мичиган, Айова, Чикаго — и ги продаваш на танга от Флорида (или другаде). Такова престъпно деяние прави оръжията по-трудно проследими — или поне отначало.

Трябваше да проследим „Хелън Г. Кели“. Затова беше време да поработим с телефоните. Докато Уондър свързваше модема си към моя клетъчен телефон и маршрутираше обаждането през вила „Свирепия“, за да може да рови из „Интелинк“ незабелязано, аз набрах номера на Мъгс по другия телефон и започнах да чакам приветливото му ръмжене, за да му напомня, че беше обещал да ни представи на един жабок-водолаз с лодка.