Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус (27)

Глава двайсет и шеста

Москва

 

Минаваха вечерните пикови часове и стотици уморени след тежкия работен ден московчани се тълпяха по бавно пълзящите нагоре стръмни ескалатори на метростанция „Смоленская“. Сред тях имаше трима, от които единият бе висок здравеняк някъде около петдесетте. Носеше тежка пътна чанта от здраво платно, увесена на рамото му, а на лицето му бе изписано многострадално изражение. Щом стигнаха на върха, той търпеливо помогна на видимо много старите си майка и баща да стъпят на площадката, сетне ги поведе напред.

— Вече излизаме, майчице — говореше той тихичко. — Ето, още малко остана.

После се обърна към престарелия мъж и със същия тон продължи:

— Хайде, татенце, давай. Дръж се сега, не бива да се предаваме, нали?

А тук тълпата вкиснати и изморени столичани не бе по-малка и всички бързаха към изхода, наредени на опашките пред автоматите за магнитни карти, пуфтейки и пристъпвайки нервно, нетърпеливо от крак на крак. Повечето автомати не работеха, всъщност действаха само централните три, а потокът хора се стесняваше и бавеше много повече от обичайното. Чуваха се остри реплики и недоволно мърморене, които минаваха в шепот, особено когато приближаващите бариерите съзираха причината за забавянето. Навсякъде по изходните и входните врати групи облечени в сиви шинели милиционери внимателно се взираха в лицата на минаващите. От време на време спираха някои хора и ги отвеждаха встрани за по-щателна проверка. Най-често бяха високи, тъмнокоси мъже и стройни, привлекателни чернокоси жени.

След като прегледа документите на поредната доведена при него двойка, лейтенантът от московската милиция Григорий Пронин отегчено вдигна очи и ги върна на видимо разтревожените мъж и жена с дежурните думи:

— Хайде, свободни сте — проблеми няма. Моля, движете се по-живо.

Пронин бе не само отегчен, а и вкиснат, чак лицето му се кривеше в гримаси. С цялото му подчинено подразделение го бяха заковали тук в напълно безсмислена гонитба на някакви си терористи по дошло направо от Кремъл нареждане. Висяха на метростанцията вече часове наред заради нечия фикс идея. Лицата от раздадените им снимки нямаха нищо общо с чеченските мутри на истинските терористи. А междувременно, мислеше си лейтенантът горчиво, московската престъпност има същински празник — хайдуците ще си вилнеят на воля, ще крадат, ще бият и ще задигат коли, пък ченгетата тук да гонят Михаля.

В същия миг чу глъчка и се извърна още по-ядосан — на бариерата някой високо ругаеше и псуваше, хора се блъскаха и викаха. Начумерен повече от всякога, Пронин закрачи натам, гневно поставяйки ръка на закопчания кобур.

Тълпата на бариерата усети приближаването му и притихна. Повечето хора отстъпиха назад крачка-две, а при автомата останаха само трима. Единият бе висок и едър среброкос мъж, който отчаяно се опитваше да прекара пълна старица през процепа. Видимо минал преди нея, сгърбен старец с дълги бакенбарди и нечиста, сплъстена бяла коса се облягаше на бастун от другата страна и със слаб гласец зовеше жената да отиде при него. Закачените на мръсното му палто два медала от Великата отечествена война срещу хитлерофашизма говореха, че е ветеран.

— Какво става тук? — мрачно запита Пронин.

— Виждате майка ми тук… значи… — завайка се среброкосият извинително. — Все погрешно поставя картата, нали разбирате… виж сега, майчице, какво направи. Чак милицията идва да види какво ли чиним тук…

— Я дай на мен — отсече Пронин, грабна картата от треперещата ръка на жената и я постави в процепа, трилостовата бариера се завъртя и я пропусна, а синът й я последва.

В същия миг ужасна миризма лъхна в носа на лейтенанта и направо го задави. Той отстъпи назад, удивен и шокиран.

— Боже мой! Каква е тази воня? — сопна се той.

Синът тъжно отвърна:

— Страхувам се, че вече не може да се удържа, нали разбирате мехурът… старост — нерадост… не може да се контролира. Сменям й пелените често-често, ама сам виждате тук в метрото… пък и тя е като малко дете…

Отвратеният Пронин махна с ръка на тримата да се махат час по-скоро, а милиционерите зад него отстъпиха встрани и им направиха път да минат. Това е да одъртееш истински, кисело си рече лейтенантът и отново обърна лице към тълпата. След секунди вече бе забравил инцидента.

 

 

Веднъж излезли на улицата, възрастната жена уморено прекрачи към най-близката пейка и се отпусна в нея. Двамата мъже я последваха.

— За Бога, Олег — кисело рече Фиона Девайн на мнимия си син. — Кълна се, че ще си повърна червата, ако не се измъкна от тези смрадливи дрехи и дяволските подплънки по мен… и то веднага!

— Съжалявам, майчице — отвърна Киров с тъжен глас, а едната му вежда театрално се изви нагоре, — обаче се налага. От друга страна, трябва да признаем, че малко повърнато идеално се връзва с вонята и дегизировката, нали? Съвсем автентично се получава.

Опрян на бастуна, Джон Смит едва удържаше смеха си. Ужасно го сърбеше главата под перуката, смъдеше и кожата му под залепените бакенбарди, но неговите бяха зацапани само с машинно масло и оваляни в улична прах. При Фиона ситуацията бе далеч по-тъжна — беше завита в няколко слоя подплънки, за да изглежда дебела, а сетне бе навлякла вмирисани на урина дрехи.

Смит забеляза, че и обикновените минувачи ги отбягват, бързат да минат покрай тях с извърнати глави и сбърчени носове. Излъчващата се от тях миризма бе силно неприятна дори и на открито. Поклати глава с уважение към Киров — дегизировката, колкото и да бе неприятна, толкова пък се бе оказала ефикасна.

— Хайде, Фиона, давай — подкани руснакът. — Почти сме стигнали. Имаме още стотина метра и нещо до онази пресечка ей там.

Все още мърмореща под нос, Фиона се насили да се изправи и закуцука в показаната от Киров посока. За беля и обувките й се бяха оказали поне един номер по-малки. С известно усилие прекосиха разстоянието на изток по „Арбат“ и свиха в тясна пресечка с множество магазинчета за книги, нови и използвани дрехи, парфюмерия и антики.

Киров ги отведе до магазин с тесен вход някъде по средата на уличката. Зад зацапаната му и слабо осветена витрина бяха струпани стари самовари, матрьошки, кристал и купи, лакирани кутии, типичен съветски порцелан, стари лампи.

Помещението приличаше на вехтошарница с прашни лавици и тезгяхи, по тях бяха разхвърляни десетки видове предмети — без видим ред или някакъв подбор. Наред с копия на известни църковни икони се търкаляха кожени червеноармейски колани и подплатени с кожа танкистки радиошлемове, позлатени свещници, очукани китайски чаени сервизи, украшения за дрехи, стари съветски плакати, някои от тях поставени в рамки.

Влизайки, завариха собственика — едър, възпълен черноок мъж с олисяло теме и снопчета коса над слепоочията — наведен над разчупена порцеланова чаша, която грижливо се опитваше да залепи. Очите му светнаха, когато зърна Киров. Веднага излезе иззад тезгяха и се втурна да го поздравява.

— Олег! — приветствено избумтя баритоновият му глас със силно грузински акцент. — Значи това са приятелите, за които ми говори по телефона?

Киров кимна въздържано.

— Същите са — отвърна той и се обърна към Фиона и Смит. — А този прехранен нехранимайко е Ладо Яшвили, самопровъзгласен зъл гений на законните московски антиквари.

— О, да, да — слушайте какво говори генералът, той винаги казва истината — откликна добродушно Яшвили, сви рамене и се ухили, разкривайки кафяви от никотина зъби. — При това нали всеки си изкарва прехраната — аз моята, те — тяхната, не е ли така? Всеки да си печели както си знае.

— И аз така съм чувал — рече Киров.

— Значи давай да започваме работата, нали? — с апломб рече Яшвили. — Не се безпокой, Олег. Убеден съм, че и ти, и приятелите ти ще останете доволни от моята стока.

— Ще останем ли? — със съмнение в гласа запита Фиона, оглеждайки се с едва прикрито презрение.

Яшвили се изкикоти и махна с ръка към натрупаните из магазинчето предмети със съмнителна стойност.

— Ех, бабушка, значи вие зле разбирате същността на моя занаят. Тези неща тук са просто за пред хората. Отразяват едно от хобитата ми, така да се каже. В същото време заблуждават любопитния милиционер и данъчните инспектори, дето се появяват чат-пат, за да си пъхат носовете навсякъде и да изнудват за пари. Елате сега да ви покажа истинската си стихия.

С тези думи едрият грузинец ги поведе към задната част на магазинчето зад една врата. Влязоха в нещо като склад, където бяха натрупани още повече вещи — в същата смес от наистина антикварни предмети и безполезни боклуци. Размести някои сандъци и една-две бали, а зад тях в ъгъла на това помещение се откри друга врата. Тя водеше надолу, към мазето, а в дъното на неголямото стълбище зърнаха заключена метална врата.

Яшвили отключи, отвори я със замах и се поклони в екстравагантен жест.

— Сами погледнете — рече той гордо. — Ето това, което виждате тук, е моето студио, един малък храм на моето изкуство.

Смит и Фиона се огледаха удивени. Стояха в голямо, добре осветено помещение. Тук имаше скъпа фотографска техника, компютри, няколко вида модерни цветни лазерни принтери и фотокопирни машини, фотоцинкографска техника, а по широки лавици бяха подредени всякакви видове хартия, мастила и химикали за остаряване на хартия. Една част от стаята бе отделена с параван за фотоателие с всичките му нужни съоръжения. Встрани имаше и широка мивка със сапуни, шампоани и кърпи.

Със същата широка усмивка Яшвили се тупна в гърдите и рече:

— С цялата си полагаема за случая скромност мога да заявя, че аз — Ладо Яшвили — съм най-добрият в избраната от мен професия — в Москва стопроцентово, може би и в цяла Русия. Ей го и генерала тук — отлично знае този факт, пък и затова ви е довел при мен, нали?

— Ти наистина си надарен фалшификатор — сухо рече Киров и хвърли поглед към американците. — Преди време КГБ държеше монопола върху уникалните възможности на Яшвили. А пък днес той си е вече в частния сектор, работи за себе си и се е доказал като чудесен бизнесмен.

Грузинецът кимаше усмихнато в потвърждение на Кировите думи.

— Вярно, голям талант имам и широк кръг клиенти. Онези, които искат да загърбят несретното си минало — по една или друга причина, — все при мен идват за помощ.

— И членове на мафията, а? — веднага запита Фиона.

Лицето й бе безизразно, но Смит долови потискания в него гняв. Нямаше начин тя да харесва хора, помагали на московския подземен свят.

Яшвили сви рамене и този път се усмихна сухо.

— Кой знае? Може и на такива да съм помагал. Аз не задавам неудобни въпроси на хората, които идват при мен. Искат услуга, плащат си и толкова. И като си помисля, и вие двамата трябва да сте благодарни за това, нали?

Фиона се извърна към Киров и направо запита:

— На този човек доколко може да му се вярва?

— Доста, бих казал — усмихна се хладно руснакът и на свой ред се извърна към грузинеца. — Първо, защото е човек, чиято репутация изцяло зависи от абсолютната му дискретност. И, второ, защото собствената му кожа си му е скъпа. Нали така, Ладо? Знаеш какво ще се случи, ако изтече информация за онази работа, дето ще я свършиш на моите приятели тук?

Сега самохвалството на Яшвили като че пресъхна, той се сви, а пълното му лице леко пребледня.

— Ще ме убият. Може би лично Олег.

— Точно така, Ладо — рече Киров тихо. — Или пък ако не съм аз, ще го направят други от мое име. И в двата случая смъртта няма да е лека и бърза. Нали се разбираме?

Яшвили облиза устни и кимна.

— Знаеш, че винаги сме се разбирали.

Задоволен от отговора, Киров постави големия сак върху празна съседна маса, отвори го и ловко започна да вади разни неща. За секунди тя се задръсти от обувки и различни видове елегантно и стилно мъжко и женско облекло в нужните за американците размери. Най-накрая извади перуки в различни цветове и козметични помагала за дегизировка.

— Да уточним — искаш онези документи, за които говорихме? — обади се Яшвили, наблюдавайки с присвити очи купчината дрехи, която бавно растеше.

Киров кимна.

— Да. Приятелите ми имат нужда от нови чуждестранни паспорти… шведски, да речем. Също фотокопия от подходящи бизнес визи и имиграционни формуляри. Май че най-добре е да са издадени в Санкт Петербург. Още: документи, че са служители на Световната здравна организация. Също: руски документи — дублиращи другите, за всеки случай. Знаеш какви — солидни, стари руски имена. Проблеми в тази област ще има ли?

— Никакви — закима Яшвили бързо, възстановявайки жизнерадостното си самочувствие.

— Колко време ти е нужно?

— Три часа — отвърна грузинецът. — Хайде да речем четири най-много.

— Цената? — запита Киров.

— Един милион рубли — в наличност — отсече веднага Яшвили.

Смит чак подсвирна. По текущия курс това бе над трийсет хиляди долара. В същото време бе прилична цена за едни висококачествено подправени документи, жизненоважни при евентуални проверки.

— Добре — кимна Киров и измъкна от сака дебела пачка пари. — Сега половината. Другата — при получаване на стоката и ако приятелите ми са доволни.

Яшвили доволно закима, взе парите и се скри някъде да ги прибере. Киров заговори тихо:

— Остатъкът от парите е в сака. Щом свършите тук и се преоблечете, елате в бара на хотел „Белгород“, той е от тази страна на Бородинския мост. Току-виж не съм ви познал, а?

— Няма ли да останеш с нас? — изненадано запита Фиона.

Киров поклати глава извинително.

— Няма как. Имам важна среща — тихо отвърна той. — Лична, със стар другар. Човек, който може да има отговори на някои от въпросите, които ни интересуват.

— Стар приятел с униформа, а? — подпита Смит.

— Е, от време на време, да — съгласи се руснакът с кротка усмивка. — Иначе старшите офицери от ФСС често предпочитат нормален делови костюм.