Лари Нивън
Непостоянна луна (5)

V

Булевард Уилшайр бе наводнен на места до тасовете на колелата. Вихрушките от град и суграшица се бяха превърнали в равномерен, барабанящ дъжд. Пред нас се стелеше плътна ниска мъгла, стигаща до кръста. Тя се разбиваше в колата, минаваше над покрива и се завихряше след нас. Шантаво време.

Сезонът на Новата. Ударната вълна от нажежена, свръхнагрята пара не дойде. Вместо нея се появи само горещ вятър, бушуващ из стратосферата, чиято сила затихваше, за да образува странни вихрушки над самата повърхност на Земята.

Паркирахме незаконно на горното ниво на паркинга. Бегъл поглед към долното ми бе достатъчен, за да видя, че е наводнено. Отворих багажника и вдигнах две тежки хартиени торби.

— Трябва да сме луди — рече Лесли, като поклати глава. — Няма да успеем да изядем всичко туй.

— Нека все пак го отнесем горе.

Тя ми се изсмя.

— Ама защо?

— Просто прищявка. Ще ми помогнеш ли да ги вземем?

С по две пълни ръце се качихме на четиринайсетия етаж. В багажника останаха още две торби.

— Зарежи ги — каза Лесли. — Взехме предястията, бутилките и ядките. Какво друго ни е нужно?

— Сирената. Бисквитите. Гъшия пастет.

— Забрави ги.

— Няма.

— Ти не си с всичкия си — обясни ми тя, като говореше бавно, за да разбера. — Можеш жив да бъдеш сварен, докато слизаш. Възможно е да не ни остават повече от няколко минути, а ти си хукнал за храна за цяла седмица. Защо?

— По-добре да не казвам.

— Върви тогава! — и тя трясна вратата със страшна сила.

Пътуването с асансьора си бе истинско изпитание. Не преставах да се чудя дали Лесли не беше права. Свистенето на вятъра бе приглушено тук, в сърцевината на сградата. Имаше вероятност бурята да скъса някъде електрически кабели и аз да си остана в тъмната затворена кабина. Но успях да стигна долу.

Горното ниво вече бе залято до колене във вода.

Втората ми изненада беше, че тя бе хладка като вода във вана след къпане, в която не е много приятно да се кисне. Над повърхността й се стелеше пара, докато не бе отнесена от вятър, чието виене прокънтя из бетонната камера като писъците на обречените.

Изкачването бе поредното изпитание. Ако онова, което си представях, бе станало, ако ураганен вятър от прясна пара ме застигнеше сега… Чувствах се пълен идиот… Ала вратите се отвориха и лампите дори не премигнаха.

Лесли не искаше да ме пусне.

— Махай се! — викна тя през заключената врата. — Върви да си ядеш сиренето и бисквитите някъде другаде!

— Да нямаш друга среща?

Направих грешка. Изобщо не получих отговор.

Почти можех да схвана гледната й точка. Допълнителната разходка за останалите торби не бе нищо особено, за което да се караме, но и защо пък трябваше да бъде? Колко ли щеше да продължи любовната ни връзка във всеки случай? Още час, с късмет. Защо да отстъпвам при напълно сериозна причина, за да се запази такова преходно нещо?

— Нямаше да го споменавам! — изревах аз, като се надявах, че може да ме чуе през вратата. Вятърът трябваше да е три пъти по-шумен от другата й страна. — Може да ни дотрябва храна за цяла седмица! Както и място, където да се скрием!

Мълчание. Започнах да се питам дали ще успея да избия вратата с ритник. Нямаше ли да е по-добре да изчакам в коридора на етажа? В края на краищата на нея щеше да й се наложи да…

Вратата се отвори. Лесли изглеждаше бледа.

— Това бе жестоко — каза тя спокойно.

— Не мога нищо да обещая. Исках да изчакам, но ти ме принуди. Чудех се дали Слънцето наистина е избухнало.

— Жестоко е. Тъкмо бях започнала да свиквам с мисълта.

Обърна лице към вратата. Уморена, беше уморена. Бях я държал на крак до твърде късно…

— Чуй ме — рекох. — Всичко е грешно. Трябваше да има северно сияние от полюс до полюс, което да освети нощното небе. Ударна вълна от частици, тръгнала от Слънцето и носеща се само със сантиметри по-бавно от скоростта на светлината, която да се вреже в атмосферата като… е, щяхме да видим сини огньове над всички сгради!

Вече крещях, за да бъда чут над гърма на бурята.

— После вятърът дойде доста по-слаб. Новата щеше да разкъса небето над половината Земя. Ударната вълна щеше да се понесе из тъмната страна със звук, който да изпочупи всички стъкла по света, и то наведнъж! Също да напука бетон и мрамор… Лесли, скъпа, туй просто не се случи. Затова започнах да размишлявам.

След минута тя промълви:

— Тогава какво е?

— Изригване. Най-страшното…

Лесли се развика срещу мен, сякаш ме обвиняваше:

— Изригване! Слънчево изригване! Нима мислиш, че Слънцето може да засвети така, че…

— Успокой се, моля те…

— … да превърне Луната и планетите във факли, а после да се върне към нормалното си състояние, като че ли нищо не се е случило? Ах, ти, идиот такъв…

— Мога ли да вляза?

Погледна ме изненадано. Отстъпи встрани, наведох се, вдигнах торбите и влязох.

Стъклените балконски врати се разтресоха, сякаш великани се опитваха да влязат през тях. През процепи се бе процедил дъжд, за да направи тъмни локви върху килима.

Оставих торбите върху плота, отделящ кухнята. Намерих хляб в хладилника, пуснах две филии в тостера. Докато се печаха, отворих гъшия пастет.

— Телескопът ми е изчезнал — забеляза Лесли.

Съвсем естествено. Паднала на балкона се виждаше само трикраката му стойка.

Развих телчето на бутилка шампанско. Филиите изскочиха, Лесли взе нож и намаза и двете с пастет. Поднесох бутилката близо до ухото й, като се надявах да събудя условен рефлекс.

Тя се усмихна леко, когато тапата изскочи, и рече:

— Ще трябва да си приготвим място за пикник тук. Зад плота. Рано или късно вятърът ще счупи балконските врати и ще посипе всичко със стъкла.

Предложението бе добро. Проврях се зад преградата на кухненския бокс, събрах всички възглавници от пода и дивана и се върнах с тях. Направихме си гнездо.

Беше донякъде уютно. Разделителният плот бе висок малко повече от метър, точно над главите ни, а самата ниша на кухнята бе достатъчно широка, за да не си удряме лактите. Целият под бе застлан с възглавници. Лесли наля шампанско в чаши за коняк, като ги напълни до ръба.

Помислих си за тост, ала имаше твърде много възможности, всичките потискащи. Отпихме и без тост. После внимателно оставихме на пода конячените чаши и се притиснахме в обятията си. Можехме да седим така, лице в лице, като се подпираме един о друг.

— Ще умрем — заяви Лесли.

— Може би не.

— Примири се с мисълта като мен — рече тя. — Виж се само, изнервил си се целият. Страх те е от смъртта. Не прекарахме ли чудесна нощ?

— Неповторима. Съжалявам, че не знаех по-рано, че да те изведа и на вечеря.

Разнесе се гръм — цяла верига от шест експлозии. Като бомби при въздушно нападение.

— Аз също — каза тя, когато отново можехме да се чуваме.

— Иска ми се да го знаех още следобед.

— Бонбони с орехов крем!

— На зеленчуковия пазар. Двойно препечени фъстъци. А ти кого би убила, ако имаше време?

— Има една девойка в университета…

… която била съперница на нейна приятелка, така смяташе Лесли. Аз се сетих за един редактор, който постоянно променяше решенията си. Лесли назова една от старите ми приятелки, аз на свой ред единствения й бивш приятел, за когото знам, така че ще е доста забавно, преди да ги изчерпим всичките. Брат ми Майк забрави веднъж рождения ми ден, мръсникът.

Лампите премигнаха, после светнаха пак.

Опитвайки се да го направи сякаш небрежно, Лесли попита:

— Наистина ли смяташ, че Слънцето може да се върне в нормалното си състояние?

— Иначе и без друго ще сме мъртви. Де да можехме да видим Юпитер…

— По дяволите, отговори ми! Мислиш ли, че е било изригване?

— Да.

— Защо?

— Жълтите джуджета не се превръщат в Нови.

— Ами ако нашето го стори?

— Астрономите знаят много по въпроса за Новата — отвърнах. — Повече, отколкото би предположила. Могат да предскажат появата й цели месеци по-рано. Слънцето е от типа на жълтите джуджета. Те изобщо не могат да избухнат като Нови. Най-напред трябва да изпаднат от основната последователност, а това отнема милиони години.

Лесли леко заби юмрук в гърба ми. Бяхме долепили бузи, не можех да видя лицето й.

— Не искам да го вярвам. Не смея. Стан, нищо подобно на това не се е случвало досега. Откъде можеш да знаеш?

— Случвало се е.

— Какво? Не го вярвам. Щяхме да помним.

— Спомняш ли си първото кацане на Луната? Олдрин и Армстронг?

— Разбира се. Гледахме го по Лунното парти на Ърл.

— Те кацнаха на най-голямата, най-гладката равнина, която успяха да намерят на Луната. Изпратиха няколко часа подскачащи домашни филмчета, направиха множество съвсем ясни фотографии, оставиха безброй нащърбени отпечатъци наоколо. И се върнаха у дома с купчина камъни. Помниш ли? Някои хора казаха, че са ходили твърде далеч, за да събират камъни. Само че първото нещо, което всички забелязаха по тези камъни, бе, че са наполовина разтопени. Някога в миналото — о, да кажем през последните неколкостотин хиляди години, няма начин да го приемем, че е било по-скоро — е имало изригване на Слънцето. Горещината не е продължила твърде дълго, не достатъчно, че да остави следи по Земята. Луната обаче няма атмосфера, която да я защитава. Всички камъни са се разтопили от едната страна.

Въздухът бе топъл и влажен. Съблякох якето си, което бе напоено от дъжда. Извадих цигарите и кибрита, запалих една и пуснах дима покрай ухото на Лесли.

— Щяхме да помним. Не може да е било толкова зле.

— Не съм съвсем сигурен. Да приемем, че е станало над Тихия океан. Тогава не би причинило особено големи щети. Или над американските континенти. Щеше да стерилизира някои растения и животни, щеше да изгори много гори, а кой би го разбрал? Онзи път Слънцето се е върнало към нормалното си състояние. Възможно е отново да го стори. Слънцето е променлива звезда само на четири процента. Навярно понякога става малко по-променливо, от време на време, не по-често от това.

Нещо се разби във всекидневната. Прозорец? Влажен повей ни погали, а писъкът на вятъра се усили.

— Значи можем да преживеем това — каза колебливо Лесли.

— Мисля, че уцели право в десятката. Наздраве!

Намерих чашата си с шампанско и я пресуших. Минаваше три сутринта, във вратите ни се блъскаше ураган.

— В такъв случай не трябва ли да направим нещо?

— Правим го.

— Например да се опитаме да се качим на планината. Стан, ще има големи наводнения!

— Можеш да се обзаложиш, че ще има, но няма да стигнат толкова високо. Цели четиринайсет етажа. Слушай, обмислил съм го внимателно. Намираме се в сграда, която е проектирана да устои на земетресения. Самата ти си ми го казала. Ще е нужно нещо повече от ураган, за да я събори. Колкото до бягство в планината, коя планина? Тази нощ няма да стигнем далече, не и след като улиците вече са наводнени. Да предположим, че успеем да се изкачим на планината Санта Моника, после какво? Чакат ни блатни свлачища, ето какво. Тази област няма да издържи на това, което се задава. Изригването трябва да е изпарило достатъчно вода, че да образува нов океан. Ще вали четирийсет дни и четирийсет нощи! Любов моя, тук е най-сигурното място, което можехме да достигнем тази нощ.

— Да предположим, че полярните шапки се разтопят?

— Аха… добре, доста сме нависоко, дори за това. Хей, навярно онова последно изригване, за което говорех, е предизвикало потопа на Ной. Вероятно сега се случва отново. Можем да сме съвсем сигурни, че няма място на Земята, което да не е в центъра на буря. Тези два огромни урагана, въртящи се в противоположни посоки, вече трябва да са се разпаднали на стотици малки вихрушки…

Стъклените врати се пръснаха навътре. Наведохме се, вятърът се изви с вой около нас и ни засипа с дъжд и стъкла.

— Поне имаме храна! — провикнах се. — Ако наводненията ни блокират тук, ще успеем да преживеем!

— Само че ако електричеството спре, няма да можем да я приготвим! А и хладилникът…

— Ще сготвим още сега всичко, което можем. Ще сварим твърдо яйцата…

Вятърът се надигна още по-силно край нас. Престанах да се мъча да говоря.

Топъл дъжд ни изпръска хоризонтално и ни намокри от глава до пети. Опитай се само да готвиш при ураган! Много съм глупав, чаках прекалено дълго. Вятърът ще ни залее с вряла вода, ако се пробваме. Или с гореща мазнина.

— Ще трябва да използваме фурната! — изкрещя Лесли.

Разбира се. Фурната няма как да се стовари върху ни.

Настроихме я на 220 градуса и пъхнахме вътре яйцата в тенджера с вода. Извадихме всичкото месо от фризера и го хвърлихме в голям тиган. Два артишока в друга тенджера. Останалите зеленчуци можехме да ядем сурови.

Какво друго? Опитах се да помисля.

Вода. Ако електричеството угасне, навярно ще спрат също водата и телефоните. Отворих крана и започнах да пълня каквито съдове намеря: тенджери с похлупаци, миксера за трийсет чаши на Лесли, който тя използваше за партита, кофата й за миене. Очевидно тя мислеше, че съм се побъркал, но не разчитах на дъжда като източник на вода — не можех да го контролирам.

Шумът. Вече се бяхме отказали от опитите да го надвикаме. Ако продължеше четирийсет дни и четирийсет нощи, щяхме да оглушеем. Памук? Твърде късно бе да се докопаме до банята. Хартиени салфетки! Накъсах една, навих парченцата и направих четири тапи за ушите ни.

Санитарни помещения? Още една причина да предпочета апартамента на Лесли пред моя. Когато канализацията се запушеше, винаги можехме да използваме балкона.

Ако наводненията се покачаха по-високо от четиринайсетия етаж, оставаше ни покривът. Още двайсет етажа по-нагоре. Ако водата се надигнеше над това, щяха да оцелеят твърде малко хора, когато всичко отмине.

Ами ако все пак беше Нова?

Придърпах Лесли още повече към себе си и запалих нова цигара с една ръка. Всичко планирано щеше да е напразно, ако беше Нова. Но във всички случаи щях да продължа да го правя. Човек не престава да планира просто защото няма никаква надежда.

А когато ураганът се превърнеше в прясна пара, балконът винаги бе изход. Последен напън, изтичване и скок през парапета — за предпочитане пред това да бъдем сварени живи.

Сега обаче не бе моментът да го споменавам.

Както и да е, вероятно тя сама се бе досетила.

 

 

Осветлението изгасна около четири. Спрях фурната, в случай че токът се върне отново. Нека поизстине около час, после щях да прибера всичката храна в пликчета.

Лесли спеше, полуизправена в прегръдките ми. Как можеше да спи на фона на неизвестността? Натрупах възглавници зад гърба й и я положих внимателно върху тях.

Известно време полежах по гръб, като пушех и наблюдавах сенките, които светкавиците хвърляха по тавана. Бяхме изяли всичкия пастет и изпили една бутилка шампанско. Хрумна ми да отворя брендито, но се въздържах, макар и със съжаление.

Мина доста време. Не съм сигурен за какво си мислех. Не спях, но мозъкът ми определено бездействаше. Едва постепенно осъзнах, че между отблясъците на светкавиците таванът бе станал сив.

Обърнах се предпазливо, прогизнал. Всичко бе мокро.

Ръчният ми часовник показваше девет и половина.

Пролазих покрай ръба на преградата във всекидневната. Толкова дълго бях игнорирал шума на бурята, че трябваше малко топъл дъжд да ме плесне по лицето, за да ми напомни. Навън бушуваше ураган. През черните облаци обаче си пробиваше път пепеливосива светлина.

Така значи. Бях прав, че запазих брендито. Наводнения, урагани, силна радиация, огньове, запалени от изригването — ако нивото на разрушенията бе толкова високо, колкото очаквах, парите щяха да загубят стойността си. Щяха да са ни нужни стоки за разменна търговия.

Бях гладен. Изядох две яйца с малко бекон — все още топъл — и започнах да прибирам останалата храна. Разполагахме с храна за около седмица, може би… но не особено разнообразна. Навярно щяхме да си разменим нещо с другите апартаменти. Сградата бе огромна. Сигурно имаше и празни апартаменти, в които можехме да мародерстваме за супа на прах и тем подобни. Както и бежанци от ниските етажи, за които човек трябваше да се погрижи, ако водата се покачи достатъчно високо…

По дяволите! Липсваше ми Новата. Животът изглеждаше самата простота миналата нощ. Сега… Намираха ли ни се лекарства? Имаше ли лекари в сградата? Щеше да плъзне дизентерия и други зарази. Както и глад. Наблизо имаше супермаркет. Щяхме ли да намерим подводен моторен влекач из етажите?

Най-напред обаче трябваше да поспя. По-късно щяхме да пристъпим към изследване на сградата. Денят бе с цвета на светлосива пепел. Нещата можеха да са по-зле, много по-зле. Помислих си за радиацията, която трябваше да се е напластила от другата страна на света, и се запитах дали децата ни щяха да колонизират Европа, Азия или Африка.