Джак Дан, Гарднър Дозоа
Армагедони (Антология)

Предговор 0

Preface, 1999

Избрани

fb2.zip epub txt.zip sfb.zip pdf mobi

Един от най-правдоподобните варианти за края на света е ние сами да го унищожим — или чрез необратими вреди, причинени на екосистемата от съвременната промишленост, или съзнателно, като го въвлечем в глобална ядрена битка. Цели поколения израснаха под страшната сянка на Бомбата, откакто свърши Втората световна война. И понякога, например в напрегнатите дни на Карибската ракетна криза, ние наистина бяхме на косъм от натискането на Бутона и започването на Третата световна, която вероятно би обрекла човечеството на изтребление. А в сегашната епоха след Студената война предпочитаме да се поздравяваме, че сме оставили в миналото заплахата от атомния Армагедон. Уви, нови държави като Индия и Пакистан влязоха в клуба на ядреното въоръжаване и тези самодоволни поздрави могат да се окажат преждевременни. Нищо чудно атомната схватка да е дори по-вероятна сега, защото възможността за сдобиване с ядрени оръжия е достъпна за прекалено много страни, не както в старото време на „равновесието на страха“ и противопоставянето на двете свръхсили.

Не е лесно да открием по-силно пресъздаване на онова, което би се случило след натискането на Бутона, от разкъсващия сърцето и неимоверно тъжен разказ на следващите страници. За съжаление той никак не е остарял в което и да е значимо отношение, въпреки че е написан преди четиринайсет години. И нека в името на всички ни се помолим да не се окаже пророчески.

Като творец, чиято кариера обхваща почти цялото развитие на съвременната научна фантастика, Фредерик Пол е един от основните фактори за оформянето на жанра — в ролята на писател, редактор, литературен агент и съставител — в течение на почти петдесет години. Той е създателят на „Стар“, първата продължителна поредица от антологии с НФ, и редактор на групата списания „Галакси“ от 1960 до 1969 г. (тогава сродното на „Галакси“ списание — „Уърлдс ъв Иф“ — завоюва три пъти поред наградата „Хюго“ за най-добро професионално периодично издание). Като писател неведнъж е печелил „Хюго“ и „Небюла“, както и Американската награда за книги и френския приз „Аполо“. Между романите му има няколко в съавторство с покойния С. М. Корнблът — сред тях „Венериански търговци“, „Самакитка“ и „Гладиатор на закона“, — както и множество самостоятелни, например „Гейтуей“, „Човекът плюс“, „Отвъд синия хоризонт на събитията“, „Пришествието на квантовите котки“ и „Миньори в Облака на Оорт“. Сред многото му сборници са „Злато в края на звездната дъга“, „В ямата на проблемите“ и „Най-доброто от Фредерик Пол“. Написал е и публицистична книга заедно с Айзък Азимов — „Нашата разгневена Земя“, подлагаща на безпощаден анализ различните начини, по които продължаваме да съсипваме екосистемата на единствената си планета. По-наскоро бяха издадени неговите романи „О, първопроходецо!“ „Обсадата на вечността“ и „Далечният бряг на времето“.

* * *

Разбира се, за унищожението на света не е задължително някой да натисне Бутона. Както ни показва отчайващо горчивият и смразяващ разказ по-долу, ако се занимаваме с обичайните си дела, без да се замисляме за дълготрайните последствия, това е предостатъчно да ни доближи към края…

Грегъри Бенфорд е сред съвременните великани в жанра. Неговият роман от 1980 г. „Пейзажът на времето“ му донесе „Небюла“, мемориалната награда „Джон Кембъл“, приза на Британското дружество за научна фантастика и австралийската награда „Дитмар“. Мнозина нареждат книгата между класическите произведения на последните две десетилетия. Други написани от него романи са „Звезди под саван“, „В океана на нощта“, „Срещу безкрая“, „Артефакт“, „По морето на слънцата“, „Великата небесна река“, „Светлинни приливи“, „Яростният залив“ и „С платна през сияйната вечност“. Кратките му творби са събрани в „Краят на материята“. По-скорошните му книги включват допълнение към Фондационния цикъл на Айзък Азимов — „Страхът на Фондацията“, и два нови самостоятелни романа: „Космос“ и „Далечно време“. Бенфорд е професор по физика в Калифорнийския университет в Ървин и редовен коментатор по научни въпроси във „Фентъзи & Сайънс Фикшън“. Под псевдонима Стърлинг Блейк, с който е публикувал за пръв път „Уравнение на отчаянието“, е издал романа „Смразяващо“.

* * *

Може би вече сме допуснали фаталните грешки, които са ни обрекли на неизбежни, но неочаквани последствия от отдавна взети решения — толкова обичайни и всекидневни, че дори не сме поспрели, за да ги обмислим. Например поглъщането на хапчето, предписано от нашия лекар, когато сме се разболели. Ала тези решения безмилостно ще ни натикат в безизходица, която никой никога не е предвидил. Това е описано в смущаващия спокойствието разказ на следващите страници — той ни отвежда в едно прекалено вероятно бъдеще (пред чийто праг всъщност стоим), за да ни даде суров урок как наистина действа еволюцията, колкото и да ни се иска да мислим, че съвременната медицинска наука ни е направила напълно недосегаеми за нея…

Нанси Крес започва да продава своите елегантни и хапливи разкази в средата на 70-те години и оттогава често я публикуват в „Азимовс Сайънс Фикшън“, „Фентъзи & Сайънс Фикшън“, „Омни“ и други издания. Сред книгите й са романите „Принцът на утринните камбани“, „Златната горичка“, „Белите тръби“, „Извънземна светлина“, „Мозъчна роза“, както и романизираната версия на нейния разказ „Просяци в Испания“, завоювал наградите „Хюго“ и „Небюла“, последван от продълженията „Просяците и придирчивите“ и „Клетви и чудеса“. Кратките й произведения са събрани в „Троицата и други разкази“ плюс „Пришълците от Земята“. Най-новите романи на Крес са „Максимална светлина“ и „Жило“. Освен това е печелила „Небюла“ за разказите си „От всички онези ярки звезди“ и „Цветята на затвора Олит“. Родена е в Бъфало, щата Ню Йорк, а в момента живее в Силвър Спрингс, щата Мериланд, със своя съпруг писателя фантаст Чарлз Шефилд.

* * *

Понякога дори самият опит да намерим решение на някой от вълнуващите ни проблеми може сам по себе си да предизвика световна гибел. В края на краищата всички знаем, че пътят към ада често е постлан с добри намерения. Както ще видим в поместения по-долу разказ, искреният опит да се смъкне от седлото му най-старият и най-страшен конник на Апокалипсиса — бледият призрак на глада — би могъл да ни поведе по пътеката, водеща към ужасяваща глобална катастрофа. Това може да се случи още утре. Или днес.

Английският писател Ричард Коупър — псевдоним на Джон Мидълтън Мъри-младши — е известен в Съединените щати най-вече със своята лирична новела, посветена на времената след всеобщото изтребление, „Свирач пред портите на зората“. Тя бе финалист в конкурсите за наградите „Небюла“ и „Хюго“, а по-късно беше преработена и превърната в романа „Пътят към Корли“, публикуван през 1978 г. През осемдесетте години излязоха две негови продължения: „Мечта за родство“ и „Картината на времето“. Трилогията за Корли, общо взето, се смята за връх в кариерата на Коупър. В средата на 80-те той издава само отделни кратки разкази и доколкото ни е известно, по-късно от него не се е появявало нищо. Тепърва ще разберем дали през новия век ще се върне към писането на научна фантастика. Други книги на Коупър — като изключим четири нефантастични романа, публикувани под имената Колин Мъри и Колин Мидълтън Мъри — са повестите „Здрачът на Бриарей“, „Клонинг“, „Задънена улица“, „Домино“, „Пробив“, „Глъбини“, „Разделени светове“ и „Обезумяло време“, както и сборниците „Хранителите“, „Там, където отиват големите кораби“, „Мрежата на вълшебниците“ и „Титонийският фактор“.

* * *

Дори и най-сухите, академични и безвредни научни теории, на пръв поглед нямащи никакво практическо приложение, могат да отключат вратите, които водят до Армагедон. В следващия засукан, елегантен и методично изпипан разказ ще разгледаме една от най-широко разпространените научни теории на осемнайсети век, както и неприятните последици за целия свят, ако тя се бе оказала вярна!

Хауърд Уолдроп е сред най-добрите автори на кратки разкази в своята област и неговият знаменит опус „Грозните птиченца“ му спечели през 1981 г. наградите „Небюла“ и „Световна фантастика“. Творбите му са събрани в сборниците „Хауърд кой?“, „Всичко за странните чудовища от близкото минало: изискани разкази от Хауърд Уолдроп“ и „Нощта на водните кокошки: още изискани разкази от Хауърд Уолдроп“. Неговите творби са публикувани и в други сборници. Заедно с Джейк Сондърс, той е автор на романите „Тексаско-израелската война през 1999 година“, „Техните кости“ и „Една дузина трудни задачи“. Сега работи над нов роман, наречен условно „Лунният свят“. Последната му книга е сборник, озаглавен „Да се завърнеш у дома“. Въпреки че е роден в Тексас, днес Уолдроп живее в малкото градче Арлингтън, близо до Сиатъл и толкова близо до река, в която може да лови пъстърви на воля.

* * *

Разбира се, след всички всемирни бедствия, каквито можем сами да си стоварим на главата (независимо дали става дума за война, мор или екологична катастрофа), ще има и оцелели. Оцелели, на които ще се падне задачата да съберат парчетата и да се опитат да започнат отново. Оцелели, които — както ще видим в поместения по-долу разказ, спечелил наградата „Небюла“ — ще трябва да се сблъскат със собственото си чувство за вина поради това, че са останали живи…

Гарднър Дозойс е носител на два приза „Небюла“ за своята кратка проза и на десет награди „Хюго“ за най-добър редактор на годината. Той редактира списанието „Азимовс Сайънс Фикшън“ и редовно излизащата антология „Най-добрата научна фантастика на годината“, от която се появи вече петнайсетият том. Автор и редактор е на над седемдесет книги, сред които и множество антологии на издателство „Ейс“, съставени съвместно с Джак Дан. Неговата къса проза неотдавна бе събрана в сборника „Геодезически мечти: най-добрите кратки разкази на Гарднър Дозойс“.

* * *

Но вселената няма нужда от нас, за да унищожи света!

(Даже няма нужда от враждебни и досадни пришълци.)

Досега разглеждахме варианти, в които човечеството е отговорно за собствената си гибел — или неволно, или пък чрез съзнателно започване на война или глобален тероризъм. Само че дори хората да се държат абсолютно безупречно, дори да сме създали освободен от войни, замърсяване и омраза единен свят, утопията на най-оптимистичната научна фантастика, дори грехът и отговорността да са ни блажено непознати като на динозаврите, планетата пак може да бъде заличена в миг от бездушни, слепи, смазващи, несъзнателни, безразлични, неумолими сили на Природата. Това е показано много достоверно в следващите пет разказа, които ни предлагат истинско пиршество от космически катастрофи — всяка с възможности да изтреби човечеството (може би заедно с целия живот на Земята) по всяко време, без предупреждение, защо не и преди да обърнете на нова страница…

Пръв е Фриц Лейбър, един от гигантите в жанра, за да ни убеди, че въздухът е най-привична даденост, която се подразбира според всекиго, без изобщо да се замисляме за нея… докато не свърши.

Петдесетгодишната писателска кариера на покойния Лейбър се простира от Златната ера на „Астаундинг Сайънс Фикшън“ през 40-те… до началото на 90-те години. Той беше незаменим в развитието на съвременната научна фантастика, фентъзи и хорър. Невъзможно е да си представим какво биха представлявали те без него, освен да споменем, че щяха да са значително по-бедни. Вероятно никой друг от неговото поколение (може би с изключение само на Л. Спрег де Камп) не е писал в толкова различни жанрове, нито е играл толкова важна роля в израстването им. Имаме основания да смятаме Фриц Лейбър за един от бащите на съвременното героично фентъзи, а неговата дълга поредица истории за Фафхрд и Сивия мишкар си остава сред най-сложните и интелигентни творби в целия поджанр „меч и магия“ (въвеждането на самото понятие най-често се приписва пак на Лейбър). Може би е сред най-добрите (ако не и най-добрият) автор на истории за свръхестествен ужас след Лъвкрафт и По. Пишеше „съвременни“ или „градски“ разкази на ужаса като „Димният призрак“ и класическия „Призованата съпруга“ дълго преди книгите на Стивън Кинг да предизвикат големия бум на хорър в средата на 70-те години и да дадат такава широка популярност на направлението.

Лейбър беше между величавите създатели на научната фантастика като един от основните автори и в „Астаундинг“ на Кембъл през Златната ера на 40-те години — с произведения като „Спусни се, тъма“, — и в „Галакси“ на Х. Л. Голд през 50-те с творби като класическия „Съблазнителна примамка“ и великолепния роман „Големият удар“, който и досега се числи сред най-сполучливите в историята на жанра. После продължи с несекващ принос от превъзходна фантастика в списанията и антологиите на 60-те, 70-те и 80-те години, със силни романи като „Скитникът“ и „Мадоната на мрака“. „Големият удар“ напълно заслужено е награден с „Хюго“ през 1959 г., освен това Лейбър получи цял куп отличия — общо шест „Хюго“, четири „Небюла“, три световни приза за фентъзи, между тях престижната награда за цялостен принос Гранд мастър.

Сред останалите му книги са „Зеленото хилядолетие“, „Един призрак броди из Тексас“, „Големият двигател“, „Сребърните яйцеглави“ и сборниците „Най-доброто от Фриц Лейбър“, „Книгата на Фриц Лейбър“, „Войната на промяната“, „Мрачни вестители на тъмата“, „Герои и ужасии“, „Мозъчният паяк“ и „Призрачна светлина“, както и седемте тома с разкази за Фафхрд и Сивия мишкар, които се преиздават в голям формат с меки корици, като последният засега е „Завръщане в Ланкхмар“.

* * *

Устойчивостта и неизменността на земята под краката ни е поредното нещо, което според нас се подразбира поначало. И дори ако в умовете ни се мерне мисълта, че тя би могла изведнъж да се надигне, разтресе и разцепи, повечето американци я отхвърлят с пренебрежение и си казват самодоволно, че земетресения има единствено в Калифорния.

Не е вярно. Не само че земетресения може да има навсякъде, далеч извън районите, където те се смятат за най-вероятни, но и геоложките сили са способни да разтърсят Земята в такъв мащаб и с такава ужасяваща мощ, каквито не сме виждали в писаната си история. А навярно и откакто хората са слезли от дърветата. Един излет в изтерзаната скалиста пустош на американския Югозапад обаче стига, за да ни докаже, че раздвижвания на пластовете с невъобразима сила са се случвали в миналото и нищо не пречи да се повторят.

Това е показано елегантно в класическия разказ на следващите страници — един от малкото, създадени от Алън Данциг през кратката му писателска кариера. Даже и този опус е достатъчен, за да му осигури видно място в историята на жанра. Изобщо не е остарял, макар да е написан преди повече от трийсет години, и ни напомня, че е по-добре да не се успокояваме излишно за нещата, които „завинаги си остават все същите“, дори за привидно неизменните като планините, прериите и моретата.

* * *

Даряващото ни с живот слънце е още едно от онези неща, като въздуха и почвата под краката ни, които приемаме за даденост, на чието постоянство разчитане, без в действителност да се замисляме особено върху това. Ала както допуска следният предизвикателен разказ, спечелил „Хюго“, при съответни обстоятелства нашето слънце може да стане твърде капризна звезда на практика, сеещо смърт вместо живот, като залее беззащитната Земя с твърда радиация, което би означавало края на света — освен ако не сте достатъчно съобразителни, за да намерите начин как да оцелеете…

Лари Нивън продава първия си разказ на списанието „Уърлдс ъф Иф“ през 1964 г. и скоро се налага като един от най-добрите нови автори на „твърда“ научна фантастика след Робърт Хайнлайн. До края на 70-те години Нивън вече е спечелил няколко награди „Хюго“ и „Небюла“, публикувал е „Пръстенов свят“ — един от най-прочутите технологично ориентирани романи на своето десетилетие — и е написал няколко бестселъра в съавторство с Джери Пърнел, между които „Прашинка в Божието око“. Книгите на Нивън включват романите „Протектор“, „Светът на Птавите“, „Подарък от Земята“, „Създателите на Пръстеновия свят“, „Тронът на Пръстеновия свят“, „Колелце от дим“ и „Пътят на съдбата“, както и сборниците „Разкази от известното пространство“, „Непостоянна луна“, „Неутронна звезда“, „Н-пространство“ и „Арена за игра на разума“. Сред последните му книги е новият роман „Дъга на Марс“.

* * *

И когато най-накрая настъпят последните дни, когато краят на света наистина предстои и човешката раса скоро ще изчезне от Земята, навярно последното нещо, което има значение, е поведението, с което ще посрещнете Края…

Физик, работещ за НАСА и участващ в програмата за кацане на Марс, Джофри А. Ландис е редовен сътрудник на „Аналог“ и „Азимовс Сайънс Фикшън“ и е продал също разкази на такива пазари като „Интерзон“, „Амейзинг“ и „Пълпхауз“. Ландис няма обемисто творчество, ако се имат предвид високопроизводителните стандарти на жанра, но той е известен. Разказът му „Разходка под Слънцето“ му донесе наградите „Хюго“ и „Небюла“ през 1992 година, разказът „Вълнички в Морето на Дирак“ спечели „Небюла“ през 1990, а друг — „Елементарен“, беше сред финалистите за „Хюго“ преди няколко години. Първата му книга е сборникът „Митове, легенди и истинска история“, а наскоро продаде и първия си роман. Живее в Брук Парк, Охайо.

* * *

Но, както казва един съвременен мъдрец, „Нищо не е свършило, докато не свърши“.

В този разказ ние посещаваме замръзналите луни на Сатурн в зората на космическа катастрофа, която е унищожила целия живот на Земята, по време, когато човешката раса е натикана в най-тясното от всички ъгълчета и е на ръба на унищожението. Това е едно предизвикателно и печално лирично изследване как искрици светлина могат понякога да се появят от най-неочакван източник дори в най-тъмните времена, дори когато се намирате долу в мрака и изглежда, че всяка надежда е загубена.

Уилям Бартън е роден в Бостън през 1950 година и понастоящем живее в Дърам, Северна Каролина. През по-голямата част от своя живот той е бил машинен инженер, специалист по военна и промишлена технология. По едно време служи в Министерството на отбраната, работейки върху националната ядрена подводна флота, а сега е писател на свободна практика и компютърен консултант. Негови разкази се появяват в „Абориджинъл Сайънс Фикшън“, „Азимовс Сайънс Фикшън“, „Амейзинг“, „Интерзон“, „Томороу“, „Фул Спектрум“ и други издания. Написал е романите „Лов на Кундърър“, „Чума за всички страхливци“, „Легиони на мрачното небе“, „Когато небето падна“, „Преселението на души“ (който е бил финалист за наградата „Филип К. Дик“), „Действия на съвестта“ и, в сътрудничество с Майкъл Капобианко, „Ирис“, „Пътешественикът“ и „Алфа Центавър“. Най-новите му книги са „Бяла светлина“, пак заедно с Капобианко, и последният му самостоятелен роман „Когато бяхме истински“.

* * *