Лари Нивън
Непостоянна луна (3)

III

Сивокосата сервитьорка на бара бе весела и възбудена. Очите й блестяха. Говореше, сякаш споделяше тайна:

— Забелязахте ли как свети тази вечер луната?

„Кораба“ бе доста пълен, по това време на нощта и толкова близо до Калифорнийския университет на Лос Анджелис. Половината от посетителите бяха студенти. Тази вечер разговаряха с приглушени гласове, като се обръщаха да погледнат през стъклените стени на денонощния ресторант. Луната се бе спуснала ниско на запад, достатъчно ниско, че да се конкурира с глобусите на уличното осветление.

— Забелязахме — отвърнах. — Затова празнуваме. Ще ни дадете ли две мелби с горещ шоколад?

Когато тя обърна гърба си към нас, пъхнах десетдоларова банкнота под хартиената покривчица. Едва ли щеше да успее да я похарчи, но поне щеше да има удоволствието да я намери. Аз също никога нямаше да я похарча.

Чувствах се свободно, непринудено. Много проблеми изглежда сами се бяха разрешили изведнъж.

Кой би повярвал, че мирът би могъл да настъпи във Виетнам и Камбоджа за една нощ?

Това нещо бе започнало около единайсет и половина тук, в Калифорния. Което означаваше, че Слънцето тогава се е намирало точно над Арабско море, като под директната му светлина, с малки изключения по края, са попадали цяла Азия, Европа, Африка и Австралия.

Германия вече бе обединена, Стената бе стопена или смазана от ударните вълни. Израелци и араби бяха сложили оръжие. Апартейдът бе изчезнал в Африка.

А аз бях свободен. За мен нямаше да има никакви последствия. Тази нощ можех да удовлетворя всичките си тъмни желания, да грабя, да убивам, да укривам данъци, да хвърлям камъни по витрините, да си изгоря кредитните карти. Можех да забравя статията за експлозивното формоване на метали, която трябваше да предам във вторник. Тази нощ можех да подменя противозачатъчните хапчета на Лесли с бонбончета. Тази нощ…

— Мисля, че бих изпушил една цигара.

Лесли ме изгледа странно.

— Смятах, че си ги отказал.

— Помниш. Казах си, че ако някога почувствам непреодолимо желание, ще запаля цигара. Направих го, защото не издържах на мисълта, че никога повече няма да пуша.

Тя се засмя.

— Оттогава минаха месеци!

— Само че те продължават да публикуват реклами за цигари в списанията, които чета.

Пуснах монети в машината, поколебах се при избора, накрая взех меки цигари с филтър. Не че много ми се пушеше. Просто някои събития трябва да се отбележат с шампанско, други — с цигари. Като например изпушването на традиционната последна цигара пред стрелковия отряд…

Запалих. Да живее ракът на белия дроб.

Ароматът й бе толкова хубав, колкото си го спомнях. Макар да имаше слаб привкус на застояло, като на пълен пепелник угарки. Третото вдишване ме порази смайващо. Зрението ми се замъгли и всичко рязко притихна. Сърцето ми пулсираше гръмко сякаш в гърлото ми.

— Как ти се струва?

— Странно. Зашеметен съм — отвърнах.

Зашеметен! Не бях чувал тази дума от петнайсетина години. В гимназията пушехме, за да усетим онова зашеметяване, онова опиянение, предизвикано от стесняването на капилярите в мозъка. След първите няколко пъти зашеметяването бе изчезнало, ала ние продължихме да пушим, повечето от нас…

Изгасих цигарата. Келнерката сложи на таблата си нашите мелби.

Горещо и студено, сладко и горчиво, няма друг вкус като този на мелба с горещ шоколад. Да умрем, без да му се насладим поне още веднъж, щеше да е голям пропуск. Обаче Лесли превръщаше това в събитие, в символ на всички живи богаташи. Да я гледам как нагъваше мелбата бе по-забавно, отколкото сам да я изям.

Освен туй… бях угасил цигарата, за да усетя вкуса на сладоледа. Сега обаче, вместо да му се наслаждавам, очаквах ирландското кафе.

Твърде малко време.

Купата на Лесли бе празна.

— Уха! — прошепна тя театрално и се потупа по коремчето.

Някакъв клиент на една от малките маси започна да полудява.

Бях го забелязал, когато влезе. Възслаб университетски тип на учен с бакенбарди и очила със стоманени рамки, той непрекъснато се въртеше насам-натам, за да погледне навън луната. Подобно на останалите по другите маси, той изглеждаше възбуден от гледката на рядък и красив природен феномен.

После проумя. Видях как лицето му се промени, по него се изписа съмнение, после отказ да повярва, след това ужас, ужас и безпомощност.

— Да вървим — рекох на Лесли. Оставих няколко монети на бара и се изправих.

— Няма ли да си изядеш мелбата?

— Не. Чакат ни още неща. Какво ще кажеш за ирландско кафе?

— А за мен „Розова лейди“? О, виж! — Тя се извърна цялата.

Ученият се качваше на една маса. Като се опитваше да пази равновесие, той разпери широко ръце и ревна:

— Погледнете през прозорците!

— Слизай оттам! — викна келнерка, като го задърпа за крачола на панталона.

— Настъпва краят на света! Далеч, от другата страна на океана, смърт и адски огън…

Ала ние вече бяхме излезли и се смеехме, докато тичахме. Лесли се задъха.

— Май успяхме… да се отървем там… от религиозна свада!

Помислих си за десетачката, която бях оставил под хартиената покривчица. Сега тя нямаше да зарадва никого. В заведението един пророк огласяваше вестта си за предстоящата гибел на всички, които го слушаха. Сивокосата жена с бляскавите очи ще намери парите и ще си каже: „Те също са знаели!“

 

 

На паркинга на „Червеният хамбар“ няколко сгради скриваха луната. Уличните лампи и отразената лунна светлина даваха почти един и същи цвят. Нощта само изглеждаше малко по-светла от обикновено.

Не разбрах защо Лесли спря изведнъж на пътя. Но проследих погледа й, право нагоре към звезда, която грееше много ярко малко на юг от зенита.

— Красива е — казах.

Тя ме изгледа доста странно.

„Червеният хамбар“ нямаше прозорци. Бледо изкуствено осветление, доста по-бледо от фееричната студена светлина навън, се отразяваше по тъмното дърво на мебелите и спокойните, жизнерадостни лица на клиентите. Сякаш никой не си даваше сметка, че тази нощ бе различна от останалите досега.

Рядката среднощна тълпа във вторник се бе събрала предимно в залата с пианото. Някакъв посетител държеше микрофона и пееше полупозната песен с треперещ слаб глас, докато чернокожият пианист се усмихваше и дрънкаше сладникав акомпанимент.

Поръчах две ирландски кафета и „Розова лейди“. На въпросителния поглед на Лесли само се усмихнах загадъчно.

Колко обичайна чувствах атмосферата в „Червеният хамбар“. Колко отпускаща, колко щастлива. Държахме ръцете си през масата и аз се усмихвах, докато всъщност ме бе страх да заговоря. Ако нарушах магията, ако кажех нещо грешно…

Питиетата пристигнаха. Вдигнах чашата ирландско кафе за дръжката. Захар, ирландско уиски и силно черно кафе с дебел каймак от бита сметана отгоре. То се вля в мен като вълшебен еликсир, придаващ сила, тъмно, горещо и могъщо.

Келнерката махна с ръка, отказвайки парите ми.

— Виждате ли онзи мъж в пуловера с високата яка, там в дъното зад пианото? Той черпи — рече тя с охота. — Дойде преди два часа и даде на бармана банкнота от сто долара.

Ето значи откъде идваше цялото туй щастие! Безплатна пиячка! Погледнах натам, като се питах какво ли празнува онзи тип.

Мъж с дебел врат и широки рамене, облечен в пуловер с висока яка и спортно яке, седеше на бара, превит на две, и стискаше голяма стъклена чаша в едната си ръка. Пианистът му предложи микрофона и той махна с ръка, като жестът му ми позволи да видя добре лицето му. Четвъртито, силно лице, сега подпийнало, нещастно и уплашено. Беше готов да се разплаче от страх.

Така че разбрах какво празнуваше.

Лесли направи физиономия:

— Не приготвят „Розовата лейди“ както трябва.

На света има само един бар, който прави „Розова лейди“ така, както Лесли я обича, и той не е в Лос Анджелис. Подадох й другото ирландско кафе, като пуснах усмивка „нали ти казах“. Насилвайки се. Страхът на онзи мъж бе заразен. Тя се усмихна, вдигна чашата си и рече:

— За синята лунна светлина!

Вдигнах също чаша и отпих. Макар тостът да не бе този, който аз бих избрал.

Мъжът в пуловера се смъкна от високото столче. Тръгна внимателно към вратата, като се носеше бавно и праволинейно подобно на океански кораб, влизащ в док. Отвори широко вратата и се обърна, докато я държеше отворена, така че чудноватата синьо-бяла светлина струеше около широкия му черен силует.

Копеле. Чака някой да схване какво става, да извика истината в лицата на останалите. Огън и гибел…

— Затворете вратата! — викна някой.

— Време е да вървим — казах меко.

— Закъде бързаме?

Бързаме ли? Онзи можеше да проговори! Ала не можех да кажа това…

Лесли сложи ръка върху моята.

— Знам. Аз знам. Ние обаче не можем да избягаме от това, нали?

Сърцето ми се сви, сякаш стиснато от юмрук. Тя е знаела и аз не съм го забелязал?

Вратата се затвори, оставяйки „Червеният хамбар“ в червеникав сумрак. Мъжът, който бе платил напитките, си бе отишъл.

— О, Господи. Кога го разбра?

— Преди да дойдеш — отвърна тя. — Но когато се опитах да го проверя, не стана.

— Да го провериш ли?

— Излязох на балкона и насочих телескопа към Юпитер. Тези нощи Марс е под хоризонта. Ако Слънцето се е превърнало в Нова, всички планети трябва да светят като луната, не е ли така?

— Правилно. По дяволите. — Трябваше сам да се сетя за това. Все пак Лесли бе познавачът на звездите. Аз разбирах малко от астрофизика, но не бих могъл да открия Юпитер, ако ще животът ми да зависи от туй.

— Само че Юпитер не бе по-ярък от обикновено. Тогава не знаех какво да си мисля.

— Което означава… — почувствах искрата на надеждата да пламва като огън. После си спомних. — Онази звезда, точно над нас. Онази, която гледаше преди малко.

— Юпитер.

— Беше грейнала цялата като проклет неонов знак. Е, нещата значи са ясни.

— Говори по-тихо.

Говорех тихо. Ала за един налудничав миг ми се дощя да се изправя на масата и да се разкрещя. Огън и гибел… Какво право имаха другите да бъдат невежи в такъв момент?

Ръката на Лесли стисна здраво моята. Пристъпът отмина, като ме остави целия разтреперан.

— Да се махаме оттук. Нека си мислят, че утрото ще настъпи.

— Ще-ще — Лесли се засмя с горчив, сприхав смях, какъвто досега не бях чувал от нея. Тя излезе навън, докато се бърках за портфейла — а после си спомних, че нямаше нужда.

Горката Лесли. Когато е открила, че Юпитер изглежда нормално, това трябва да й се е сторило като отмяна на смъртната присъда — докато бялата искрица не пламна ярка като звезда час и половина по-късно. Час и половина, докато слънчевата светлина, вече отразена от повърхността на Юпитер, се върне обратно до Земята.

Когато стигнах вратата, Лесли се спускаше, потичвайки, надолу през Уестуд към Санта Моника. Изругах и се втурнах да я настигна, като се чудех дали изведнъж не бе полудяла.

Тогава забелязах сенките пред нас. По цялата дължина от другата страна на булевард Санта Моника: лунни сенки в хоризонтални ивици от мрак и синьо-бяло.

Настигнах я на ъгъла.

Луната залязваше.

Залязващата Луна винаги изглежда огромна. Тази нощ тя блестеше насреща ни от парченцето небе под магистралата, ужасно ярка, като хвърляше невероятно сложни лъчи и сенки. Дори неосветеният от Слънцето полумесец грееше перленобял на светлината от Земята.

Последното ми каза всичко, което исках да знам за случващото се на осветената страна на Земята.

Ами какво ставаше на Луната? Мъжете от Аполо 19 трябваше да са загинали още през първите минути на светлина от Новата. Застигнати насред лунната равнина, скрили се навярно зад разтопяваща се скала… Или не бяха ли сега на тъмната страна? Не можех да си спомня. По дяволите, те можеха да надживеят всички ни. Изпитах остра завист и омраза.

И гордост. Ние ги бяхме пратили там. Бяхме стигнали Луната, преди Слънцето да стане Нова. Още малко и щяхме да сме стигнали звездите.

Лунният диск се промени необикновено, докато залязваше. Купол, летяща чиния, лупа, черта…

И изчезна.

Изчезна. Е, това бе всичко. Сега можехме да го забравим. Сега можехме да се разхождаме навън, без непрестанно да ни напомнят, че нещо не е наред. След залеза на Луната всички неестествени сенки бяха напуснали града.

Ала облаците грееха странно. Тъй както греят след залеза на Слънцето, тази нощ облаците светеха яркобели по западните си краища. И се носеха твърде бързо по небето. Сякаш се опитваха да избягат…

Когато се обърнах към Лесли, едри сълзи се стичаха по бузите й.

— О, дявол да го вземе — хванах ръката й. — Престани! Чуваш ли?

— Не мога. Знам, че не мога да спра да плача, след като веднъж започна.

— Идеята ми не беше такава. Помислих си, че ще направим неща, които винаги сме отлагали, неща, които харесваме. Това е последният ни шанс. Така ли искаш да умреш, плачеща на уличен ъгъл?

— Изобщо не искам да умра.

— Ама си упорита!

— Много благодаря!

Лицето й бе зачервено и изкривено. Лесли плачеше както го правят бебетата, без оглед на достойнство или външен вид. Чувствах се ужасно. Чувствах се виновен, а знаех, че не аз бях виновен за Новата, и това ме ядосваше.

— И аз не искам да умра! — троснах й се. — Покажи ми как можем да го избегнем и всичко ще направя. Къде да отидем? На Южния полюс ли? Просто ще отнеме малко повече време. Луната трябва цялата да е разтопена от осветената си страна. Марс ли? Когато всичко свърши, Марс ще е част от Слънцето, както и Земята. Алфа Центавър ли? При ускорението, което ни е нужно, ще сме размазани на стената като фъстъчено масло и конфитюр…

— О, млъкни!

— Така де.

— Хавай. Стан, можем да стигнем до летището за двайсет минути. Ще спечелим още два часа, пътувайки на запад! Два часа повече до изгрева на Слънцето.

Беше права, идеята й беше добра. Два часа си заслужаваха на всяка цена. Но бях пресметнал това още по-рано, докато наблюдавах Луната от балкона си.

— Не. Така ще загинем по-скоро. Слушай, любов моя, видяхме, че Луната стана по-ярка към полунощ. Което означава, че Калифорния е била на обратната страна на Земята, когато Слънцето се е превърнало в Нова.

— Да, правилно.

— Значи трябва да сме най-далеч от ударната вълна.

Тя премигна.

— Не разбирам.

— Погледни случилото се по следния начин. Най-напред Слънцето избухва. Това загрява въздуха и океаните, всичко едновременно по цялата осветена страна. Парата и свръхнагретият въздух се разширяват бързо. Огнена ударна вълна се понася с рев през тъмната страна. Тъкмо сега се приближава към нас. Стяга се като примка. Но тя ще стигне по-напред до Хавай, който е с два часа по-близо до линията на залеза.

— Тогава няма да видим утрото. Няма да доживеем и толкова.

— Няма.

— Толкова добре обясняваш нещата — каза с горчивина Лесли. — Огнена ударна вълна. Тъй образно.

— Съжалявам. Твърде много мислих за това. Питах се какво ли ще бъде.

— Е, престани.

Тя дойде до мен и сложи глава на рамото ми. Плачеше тихо. Държах я с едната ръка, а с другата разтривах врата й, докато наблюдавах забързаните облаци и вече не мислех какво ще бъде.

Не мислех за огнения обръч, който се свиваше около нас.

Във всеки случай картината не бе вярна.

Представих си как океаните трябва да са заврели на осветената страна, така че отначало ударната вълна сигурно е била предимно от пара. Замислих се за милионите квадратни километри океан, които най-напред трябва да премине. Ще е по-хладна и по-влажна, когато стигне до нас. Освен това въртенето на Земята ще я завихри като водовъртеж във вана.

Два урагана от прясна пара, въртящи се в противоположни посоки, единият на север, другият на юг. Ето как щеше да налети вълната. Имахме късмет. Калифорния щеше да е близо до окото на северния.

Ураганен вятър от прясна пара. Ще повдигне човек и ще го опече във въздуха, ще свали свареното месо от него и ще го захвърли настрана. Сигурно щеше адски да боли.

Така и нямаше да видим изгрева. В известен смисъл това бе жалко. Щеше да е впечатляващ.

Дебели успоредни ивици от облаци се носеха по небето — твърде бързо, а търбусите им бяха бели от светлината на града. Юпитер избледня, после изчезна. Можеше ли вече да се започва? Проблесна гореща светкавица…

— Сияние — рекох.

— Какво?

— Трябва да има ударна вълна и от Слънцето. Около него трябва да има пръстен на сияние, каквото никой досега не е виждал.

Изведнъж Лесли се разсмя гръмко.

— Изглежда толкова странно, да стоим на ъгъл на улицата и да си говорим така. Стан, да не сънуваме всичко това?

— Можем да се престорим…

— Не. По-голямата част от човечеството сигурно вече е мъртва.

— Аха.

— И няма къде да отидем.

— По дяволите, отдавна си разбрала всичко, и то съвсем сама. Защо го правиш сега на въпрос?

— Можеше да ме оставиш да спя — рече тя горчиво. — Тъкмо заспивах, когато зашепна в ухото ми.

Не отговорих. Беше права.

— „Мелба с горещ шоколад“ — цитира тя. После добави: — В действителност идеята не бе лоша. Наруши ми диетата.

Разхихиках се.

— Престани!

— Можем да се върнем вече у вас. Или при мен. И да поспим.

— Предполагам. Ала няма да можем да заспим, нали? Не, не го казвай. Ще вземем приспивателни и след пет часа ще се събудим с писъци. Предпочитам да остана будна. Така поне ще знаем какво става.

Ако глътнехме обаче всички хапчета… но не го казах. Вместо това рекох:

— Тогава какво ще кажеш за пикник?

— Къде?

— На плажа, може би. Има ли значение? Ще решим по-късно.