Питър В. Брет
Пустинното копие (6)

Трета глава
Чин
333 СЗ

Малко по-късно Абан се върна с Джаян и Асъм. Със себе си влачеха няколко северни чина и един-единствен дама.

— Това е Дама Раджин от мендинг — каза Джаян и избута напред свещеника. — Той е човекът, наредил да изгорят зърнохранилищата.

Блъсна здраво дамата и човекът падна на колене.

— Колко? — попита Джардир.

— Три, преди да успеят да го спрат — отвърна Джаян, — но сам щеше да продължи да ги пали.

— А загубите? — Джардир погледна Абан.

— Ще ми е нужно време да ги изчисля с точност, Шар’Дама Ка — рече Абан, — но вероятно са около двеста тона. Достатъчно зърно, за да изхрани хиляди през зимните месеци.

Джардир погледна дамата.

— А ти какво ще кажеш?

— Писано е в трактата на Евджаха за войната да се горят запасите на врага, за да не може да продължи да се бие — отвърна Дама Раджин. — Останало е предостатъчно жито, за да изхрани нашите хора.

— Глупак! — извика Джардир и удари мъжа с опакото на ръката си. Из стаята се разнесоха ахкания. — Искам да мобилизирам северняците, не да ги уморя от глад и да ги убия! Истинският враг са алагаите — нещо, което явно си забравил!

Той посегна, хвана бялата роба на дамата и я разкъса.

— Вече не си дама. Ще изгориш белите си одежди и ще навлечеш кафявите, а позорът ти ще трае до края на дните ти.

Завлякоха крещящия мъж навън от имението и го хвърлиха в снега. Вероятно сам щеше да отнеме живота си, ако останалите дамати не го убиеха първо.

Джардир отново погледна Абан.

— Искам изчислените загуби и остатъка.

— Възможно е да няма достатъчно, за да изхрани всички — заяви Абан.

Джардир кимна.

— Ако няма достатъчно жито, заповядай смъртта на толкова от старите чини, които вече не могат да работят или да се бият, така че да има.

Абан пребледня.

— Аз… ще намеря начин да направя тъй, че да стигне.

Джардир се усмихна безрадостно.

— Така си и мислех. Така, сега какви са тези чини, които ми водиш? Аз ти поисках водачи, а тези хора приличат на кхафитски търговци.

— Търговците управляват Севера, Избавителю — отвърна Абан.

— Отвратително — изруга Асъм.

— Но въпреки това е така — каза Абан. — Тези хора ще ви помогнат да завоювате нови територии.

— Баща ми не се нуждае от никаква… — започна Джаян, но Джардир го накара да замълчи с едно махване. Даде знак на пазачите да доведат чините по-близо.

— Кой от вас води останалите? — попита Джардир, превключил на дивашкия език на севера.

Затворниците се облещиха и се спогледаха. Най-накрая един пристъпи напред, изправи гръб и с високо вдигната глава срещна погледа на Джардир. Беше плешив, с посивяла брада и носеше мръсна, изпокъсана копринена роба. Лицето му беше насинено от бой, а лявата му ръка лежеше в нескопосана превръзка през рамо. Беше с почти трийсет сантиметра по-нисък от Джардир, но въпреки това приличаше на мъж, свикнал думите му да тежат.

— Аз съм Едън Седми, херцог на крепостта Райзън и владетел на народа й — рече мъжът.

— Крепостта Райзън вече не съществува — отвърна Джардир. — Сега тази земя се нарича Изобилието на Еверам и принадлежи на мен.

— Ядроните да ме вземат, ако е така! — изръмжа херцогът.

— Ти знаеш ли кой съм аз, херцог Едън? — попита Джардир с мек тон.

— Херцогът на крепостта Красия — отвърна Едън. — Абан твърди, че ти си Избавителя.

— Но ти не вярваш, че е така — предположи Джардир.

— Избавителя не би довел със себе си убийства, изнасилвания и грабежи — изсъска Едън.

Воините в стаята се напрегнаха в очакване на гневен изблик, но Джардир само кимна.

— Хич не ме учудва, че слабите мъже от севера вярват в слаб Избавител — каза той. — Но това няма да го обсъждаме. Аз не искам вашата вяра, а само предаността ви.

Херцогът го погледна с невярващи очи.

— Ако легнеш по лице пред мен и се закълнеш да се подчиняваш на Еверам във всички свои дела, твоят живот и този на съветниците ти ще бъде пощаден — каза Джардир. — Синовете ти ще бъдат обучени за дал’шаруми и ще бъдат почитани над всеки северен чин. Богатството и имотите ще ти бъдат върнати без десятък за васалството. Предлагам ти всичко това в замяна на помощта ти да завладея зелените земи.

— А ако откажа? — попита херцогът.

— Тогава всичко, което си притежавал, остава за мен — каза Джардир. — Ще гледаш как синовете ти издъхват на върха на копие и как хората ми оплождат жените и дъщерите ти, а остатъка от дните си ще прекараш в дрипи, ще ядеш лайна и ще пиеш пикня, докато някой не те съжали достатъчно, че да те убие.

И така, Едън VII, херцог на крепостта Райзън и владетел на народа й, стана първият северен херцог, коленичил и сложил глава на пода пред Ахман Джардир.

 

 

Джардир седна на трона си, когато Абан му доведе нова група чини. Горчива ирония на съдбата беше фактът, че дебелият кхафит се оказа най-незаменимият член на двора му. Малцина от хората на Джардир обаче говореха северния език. Имаше и други които притежаваха бегли познания, но само Абан и най-приближените съветници на Джардир го говореха свободно. А сред тях само Абан предпочиташе да си говори с чините, вместо да ги убива.

Както всички пленници, които Абан откри, и тези бяха изгладнели, пребити и само мръсните им дрипи ги пазеха от студа.

— Още кхафитски владетели търговци ли? — попита Джардир.

Абан поклати глава.

— Не, Избавителю. Тези мъже са защитници.

Джардир се ококори и бързо се надигна, без да става.

— Защо са се отнесли с тях така зле? — поиска да узнае той.

— Защото на север защитаването се смята за занаят, като мелничарството или дърводелството — отвърна Абан. — Дал’шарумите, които са разграбили града, не са успели да ги различат от останалите чини, избили са много от тях, а други са избягали заедно с оръдията на труда си.

Джардир изруга тихо. В Красия защитниците се считаха за елита на воинската каста, а в Евджаха пишеше да им се оказва безусловна чест. Дори северните защитници имаха стойност, тъй като победата в Шарак Ка зависеше и от тях.

Той се обърна към мъжете, преминавайки безпроблемно на техния език, и се поклони.

— Моите извинения за начина, по който са се отнесли към вас. Ще бъдете нахранени и облечени в хубави роби, а земите и жените ще ви бъдат върнати. Ако знаехме, че сте защитници, щяхте да се радвате на честта, която положението ви заслужава.

— Убихте сина ми — изрече задавено един от мъжете. — Изнасилихте жена ми и дъщеря ми. Изгорихте къщата ми. А сега се извинявате?

Той се изплю към Джардир и го уцели по бузата.

Стражите на вратата нададоха вик и снижиха копията си, но Джардир им махна с ръка да се укротят и спокойно избърса плюнката от лицето си.

— Ще ти платя за смъртта на сина ти — каза той, — ще бъдеш обезщетен и за другите ти загуби.

Той пристъпи към измъчения човек и се извиси над него.

— Но те предупреждавам, повече недей да изпробваш милостта ми — даде знак на стражите и мъжете бяха съпроводени навън.

— Непростимо е — въздъхна Джардир, като се отпусна тежко на престола си, — че при първото си завоевание на север похабихме толкова много.

— Можехме да преговаряме с тях, Ахман — каза нежно Абан. Напрегна се, готов да падне на колене, ако думите му не са били добре приети, но Джардир само поклати глава.

— Зеленоземците са прекалено много — отвърна той. — Райзънските мъже ни превъзхождат по численост осем пъти. Ако им бяхме дали време да свикат войските си, дори с ненадминатите ни бойни умения нямаше да успеем да превземем града без загуби, каквито трудно можем да си позволим. Сега, след като херцогът прие Еверам в сърцето си, със селцата ще мине по-леко, докато не се отправим към чинския град, построен върху оазис, за да го завладеем.

— Лактън — подсказа Абан. — Но ви предупреждавам, онова зеленоземско „езеро“ според всички сведения е далеч по-голямо от който и да било оазис. Вестоносците са ми разказвали за обширната му маса, как отсрещният бряг не се виждал дори в ясен ден, а самият град пък бил толкова навътре във водата, че и скорпионите не стреляли до там.

— Със сигурност преувеличават — каза Джардир. — Ако бойните умения на… рибешките хора се доближават дори малко до тези на райзънските мъже, лесно ще паднат, когато му дойде времето.

В същия момент влезе един дал’шарум и удари с копието си по пода.

— Простете за безпокойството, Шар’Дама Ка — каза воинът, падна на колене и остави копието на земята до себе си, преди да притисне ръце към пода. — Пожелахте да бъдете уведомен, когато съпругите ви пристигнат.