Питър В. Брет
Пустинното копие (22)

Деветнайсета глава
Ножът
333 СЗ, Лято

Няколко седмици след нощта на Рена в нужника, във фермата дойде гост. Сърцето й подскочи, когато тя видя странника да се задава по пътя, но не беше Коуби Фишър, а баща му Гарик.

Гарик Фишър беше едър, як мъж, досущ като сина си на външен вид. Макар да бе на петдесет, в гъстата му, черна къдрава коса и брадата почти нямаше бели косми. Кимна отсечено на Рена, щом спря каруцата си.

— Баща ти да е тук, момиче? — попита той.

Рена кимна.

Гарик се изплю отстрани на каручката.

— Ами тичай да го викнеш.

Рена кимна отново и заприпка през полето, а сърцето й биеше ли, биеше. Какво ли би могъл да иска? Да не е дошъл да говори вместо Коуби? Дали той си мислеше все още за нея? Мислите така я завладяха, че едва не се блъсна в баща си, който тъкмо излизаше иззад редица царевични стъбла.

— Нощите да ме вземат, момиче! Какво, по ядроните, те е прихванало пък сега? — кресна Харл, хвана я за раменете и я разтърси.

— Току-що дойде Гарик Фишър — отвърна Рена. — Чака те на двора.

Харл се намръщи.

— Тъй значи.

Той избърса ръцете си с парцал, докосна костената дръжка на ножа си, сякаш за да се увери, че е там, и потегли през полето.

— Танър! — извика все още седящият в каручката Гарик, когато двамата стигнаха двора. Бащата на Коуби скочи долу и подаде ръка. — Радвам се да те видя жив и здрав.

Харл кимна и стисна ръката му.

— И аз тебе, Фишър. К’во те води насам?

— Донесох ти малко риба — каза Гарик и посочи бъчвите в каручката. — Хубава пъстърва и сом, още са живи и плуват. Хвърляй им малко хляб в бъчвите и ще ти откарат дълго. Реших, че трябва да е минало доста време, откакто ще да си се радвал тука на прясна риба.

— Много любезно — каза Харл и помогна на Гарик да свали товара.

— Най-малкото, което можех да направя — отвърна Гарик. Обърса потното си чело, когато свършиха работата. — Слънцето яко пече днеска. Дълъг път карах и сега съм жаден. Става ли да седна малко под сянката на верандата ти, преди да потегля обратно?

Харл кимна, двамата мъже отидоха и седнаха на старите люлеещи се столове на верандата. Рена напълни кана със студена вода и им я донесе с две чаши.

Гарик бръкна в джоба си и извади глинена лула.

— Ще ти пречи ли, ако запуша?

Харл поклати глава.

— Момиче, донеси ми лулата и кесията с листата — заръча й той и сподели кесията с Гарик. Рена донесе свещичка от огнището, за да им запали.

— Ммм — възкликна Гарик, като издиша бавно и умислено. — Хубав лист.

— Сам го отглеждам — рече Харл. — Шопара си купува пушелистата от Южен пост, а те винаги си запазват добрата стока и му пробутват старите остатъци.

Той се обърна към Рена.

— Момиче, я напълни една кесия на господин Фишър, да си я вземе с него.

Рена кимна и се прибра, но остана край вратата, за да подслушва. След като приключат с любезностите, скоро щеше да започне истинският разговор, а тя не искаше да пропусне и дума.

— Извиня’ай, че чак сега идвам — започна Гарик. — Не съм искал да показвам нек’во неуважение.

— Не съм си го помислил — каза Харл и си дръпна от лулата.

— Целият град приказва за тая работа с децата — продължи Гарик. — Чух го от дъщерята на Шопара или там който. Тия домакини си нямат по-добра работа от това да клюкарят и одумват.

Харл се изплю.

— Ще ми се да ти се извиня за държанието на момчето ми — каза Гарик. — Коуби обича да ми разправя как вече бил зрял мъж и можел сам да си гледа работите, но ако си зрял, се държиш зряло, викам аз. Не е добро туй, дет’ го е пра’ил.

— Тъй ами — изръмжа Харл и пак се изплю.

— Е, сам знайш, кат’ си го отпратил по живо, по здраво с подвита опашка, надуших вятъра и се намесих. Обещавам ти, повече няма да има такива неща.

— Радвам се да го чуя — отвърна Харл. — Ако бях на теб, щях да го науча и с една здрава тупаница.

Гарик се намръщи.

— Ако аз бях на теб, щях да кажа на дъщеря си да си държи полите около глезените, вместо да вкарва греха в ума на всеки мъж, минал оттук.

— О, аз се разправих с нея — увери го Харл. — Повече няма да върши ник’ви грехове. Събудих й страха от Създателя, честна дума.

— Ако беше едно от моите момичета, ня’аше само да се разправям — добави Гарик. — Хубаво щях да й посиня задника с една пръчка.

— Ти ги наказвай по твоя си начин, Фишър — каза Харл, — аз по моя.

Гарик кимна.

— Честно и вярно.

Той смукна от лулата.

— Оня мекушав пастир щял да ги ожени, ако бяха стигнали Богиновия хълм, преди да ги хванеш — предупреди го той.

Рена ахна и сърцето й прескочи. Покри уста от страх и затаи дъх, докато не се увери, че не са я чули.

— Харал винаги си е бил слабохарактерен — каза Харл. — Един пастир трябва да наказва грешниците, не да им прощава.

Гарик изсумтя в съгласие.

— Момичето не е боледувало или нещо? — прозвуча небрежно, но Рена разбра, че въпросът не бе никак небрежен.

Харл поклати глава.

— Все още й идва месечната кръв.

Гарик въздъхна тежко, явно облекчен — и изведнъж Рена осъзна защо не е идвал толкова време. Ръката й слезе неволно до корема й. Щеше й се утробата й да бе побързала, но семето на Коуби беше стигнало до нея само веднъж, а Харл винаги внимаваше да не се разпръсне в нея.

— Не искам да показвам неуважение — каза Гарик, — но моят син лентяй за пръв път в живота си има перспективи и аз и Ноуми искаме да му намерим добра булка, а не да го вкараме в устите на хората.

— Още веднъж да пипне с пръст дъщеря ми и всичките му перспективи ще изчезнат — закани се Харл.

Гарик се намръщи, но кимна.

— Право да си кажа, едва ли и аз бих мислел различно, ако беше някоя от моите дъщери — той чукна лулата си. — Май се разбрахме.

— Май да — каза Харл. — Момиче! Къде е листото?

Рена подскочи, тъй като напълно бе забравила за кесията. Изтича до бурето с пушелиста и напълни торбичка от овча кожа.

— Идва!

Харл й се намръщи като дойде и я плесна по задника, понеже се бе забавила. Той подаде кесията на Гарик и с Рена останаха да го гледат как се качва в каручката си и залъкатушва нататък.

 

 

— Мислиш ли, че е вярно, госпожо Драс? — попита Рена родилата котка, която кърмеше котенцата си същата вечер. Те скачаха едно върху друго на огромна купчина, боричкайки се за бозките, а госпожа Драс се беше установила зад счупената ръчна количка в обора, там бе скрила котилото си. Рена вече я наричаше госпожа Драс, както е редно за едно истинско мамче, въпреки че сивият котарак, бащата на котенцата, почти не се бе вясвал от раждането им, но Рена така и бе предположила.

— Мислиш ли, че пастирът наистина ще ни ожени, ако отидем при него? — попита тя. — Коуби каза, че е така, Гарик също. Ах, можеш ли да си представиш?

Рена взе едно от котенцата и го целуна по главичката, а то й измяука нежно.

— Рена Месинджър^[1] — каза тя, изпробвайки името с усмивка.

Звучеше й хубаво. Звучеше й точно на мястото си.

— Бих могла да стигна до Градски площад — каза тя. — Пътят е дълъг, но мога да го изтичам за около четири часа. Ако тръгна късния следобед, татко никога не би могъл да стигне навреме, с тези негови болни стави.

— Особено ако не може да кара или язди — добави тя потайно.

После попита:

— Но ако Коуби го няма, когато стигна? Или ако вече не ме иска?

Докато мислеше над тази ужасна възможност, блудният сив котарак се върна с тлъст мишок в устата. Остави улова си при госпожа Драс и Рена реши, че това е знак от самия Създател.

 

 

Тя изчака няколко дена да не би баща й да е заподозрял, че е чула Гарик. Преговаряше си наум плана отново и отново, с ясното съзнание, че това ще е последният й шанс да избяга. Ако той я хванеше и я хвърлеше отново във външния кенеф, тя едва ли щеше да оцелее, а още по-малко да дръзне да избяга отново.

Баща й се връщаше всеки ден след дванайсет за един дълъг обяд, а след това отиваше обратно на полето. Ако избягаше тогава, можеше да стигне Градски площад и даже да й останат два часа слънце. Харл нямаше да забележи отсъствието й навреме, за да може да я последва, преди да се надигнат ядроните. Щеше да му се наложи да чака до сутринта или поне да си намери някакво убежище по пътя.

Ако Коуби бе в Градски площад, щяха да разполагат с остатъка от деня, за да изкачат Богиновия хълм и да се срещнат с пастира. Ако ли не, тя щеше да продължи да тича по пътя към фермата на Джеф. Самата тя никога не бе ходила там, но Люсик й бе казвал, че е на два часа пеш от Градски площад, нагоре по северния път. Би трябвало да й остане достатъчно време, за да претича, а Илейн щеше да я скрие, в случай че Харл пристигнеше. За това можеше да разчита на сестра си.

Когато най-накрая дойде денят, тя положи старателни усилия да не прави нищо по-особено. Изпълни домашните си задължения точно както правеше всеки ден през изминалата седмица, внимавайки да не наруши последователността им.

Харл се върна от полето за обяд, а вкъщи го посрещна вече готовата яхния.

— Ще останеш ли още няколко минутки? — попита Рена баща си, като се опитваше да изглежда спокойна. — Искам да опразним тенджерата, за да я изстържа, и направо да почвам вечерята.

— Ня’а да откажа още една паница от яхнията ти, Рен — каза Харл, ухилен. — Тебе тря’аше да те сложа в кухнята ’место Бени.

Той я ощипа по задника, когато се наведе да му сипе. На Рена й се прииска да обърне врялата тенджера в скута му, но преглътна желанието си и се насили да се засмее — поднесе му яхнията с усмивка.

— Радвам се да те видя усмихната, дъще — каза Харл. — Мръщиш се, откакто сестра ти и малките ни напуснаха.

— Изглежда, съм посвикнала вече — успя да каже Рена, върна се на мястото си и сипа и на себе си втора порция, въпреки че последното нещо, което искаше да прави в момента, бе да яде.

Преброи до сто, след като Харл стана от масата, бързо се изправи и отиде при дъската за рязане, където бе натрупала зеленчуци за яхния, макар да нямаше никакво намерение да я готви. Взе ножа и отиде в обора.

Единствените им впрегатни животни бяха двете кобилки. Рена ги погледна тъжно, защото се грижеше за тях, откакто Харл ги бе довел още като малки от фермата на Мак Пасчър.

Можеше ли наистина да го направи? Фермата на Харл беше единственият свят, който познаваше. Малкото пъти, когато бе ходила до Градски площад или до Богиновия хълм, се бе чувствала задушена от множеството хора и не разбираше как някой би могъл да запази самообладание в такава тълпа. Можеха ли да я приемат? Наистина ли й се носеше славата на курва? Щяха ли мъжете да я нападат, мислейки я за дашна глупачка?

Сърцето й биеше ужасно силно, чак оглушително, но тя си пое дълбоко дъх и се опита да се стегне, докато ножът в ръката й не спря да трепери. Тя го вдигна решително.

Сряза всички каиши на седлата и на хамутите за каручката, както и оглавниците, и юздите. Измъкна наосника от едното колело на каручката, изрита колелото настрана, а после го разцепи с каменна брадва.

Пусна брадвата на земята, бръкна в джоба на престилката си и извади дългата огърлица от речни камъчета, която Коуби й бе подарил. Не я носеше пред баща си, защото знаеше какво ще последва, но й се беше любувала в най-съкровени моменти. Сега Рена си я сложи и се почувства добре с нея. Беше истински любовен залог.

После взе меха с вода, който бе скрила, измъкна се през вратата на обора, вдигна полите си и с всички сили се затича надолу по пътя.

 

 

Тичането се оказа по-трудно, отколкото Рена бе предполагала, ако не и по-дълго. Тя беше здрава, но не беше свикнала да тича на дълги разстояния. Дробовете й скоро започнаха да горят, а бедрата й нададоха роптаещ вой. Рена спираше, когато не й оставаше друг избор, и силно задъхана се нагълтваше с вода от меха, но не почиваше за повече от няколко минути, преди да се втурне наново.

Когато стигна моста над потока, погледът й вече бе замъглен, а тя се чувстваше, все едно е препила с Богиново пиво. Срина се на брега, потопи лице в студената течаща вода и жадно запи.

Почувства главата си просветлена за пръв път от около час и погледна небето. Слънцето се спускаше ниско, но тя разполагаше с достатъчно време, стига да продължеше нататък. Краката, ходилата и гърдите й пищяха, докато се изправяше, ала Рена пренебрегна пронизващата болка и продължи да тича.

Не видя много хора, докато хвърчеше през Градски площад, а повечето бяха излезли само за да проверят защитите си за нощта. Те я поглеждаха с любопитство, а един даже я извика, но тя не им обърна внимание и продължи по пътя си към единственото място, което всеки в Потока на Тибит знаеше — смесения магазин на Шопара.

— Маг’жинът е жатворен — изломоти й Стам Тейлър, който слизаше надолу по стълбите за верандата на Шопара точно когато Рена тръгна нагоре. Той се препъна и Рена трябваше да спре, за да го хване.

— Как така магазинът е затворен? — попита тя, опитвайки се да изреже отчаянието от гласа си. — Шопара трябва да работи до залез.

Освен в магазина нямаше представа къде да търси Коуби и щеше да й се наложи да тича към Илейн.

— Т’ва ти кажвам бе! — извика Стам и закима енергично. — Мали, верно ши пинах по’ечко пиво и плишнах малко. Ма т’ва не е причина да ишфърлят клетия Штам и да жатфорят рано, нали?

Рена долови мириса му и се отдръпна. Повърнята по блузата му още бе мокра. Изглежда, някои слухове, като например този за пиянството на Стам, бяха съвсем верни.

Тя го остави край парапета, затича се нагоре по стълбите и заблъска по вратата.

— Господин Руско! — извика тя. — Аз съм Рена Танър! Трябва да се видя с Коуби Фишър!

Тя удряше с юмрук по вратата, докато не я заболя, но отговор не получи.

— Той вече ши тръгна — каза Стам, сграбчил перилото, сякаш от това зависеше живота му. Беше болнаво блед и замаян. — Аш шамо пошедях малко на верандата, че да… ушпея да ше дигна.

Рена го погледна ужасено, но това Стам го разтълкува грешно.

— О, ама хич не ше бешпокой жа штария Штам Тейлър, момиче — каза той и потупа въздуха срещу нея. — И по-жле шъм бил, много пъти. А шше се опраша… оправя!

Рена кимна и го изчака да отмине със залитане, преди да изтича до задната страна на магазина. Съмняваше се, че Шопара би имал достатъчно доверие на някого, пък бил той и Коуби, та да го остави да влиза в магазина без надзор. Ако Коуби живееше отзад, трябваше да има още един вход.

Оказа се права. До конюшнята намери малката стаичка, вероятно направена за склад, но достатъчно голяма за да побере сандък и легло. Пое си дълбоко въздух и почука. Миг по-късно й отвори Коуби и тя се засмя от радост.

— Рена, какво правиш тук?!

Очите на Коуби едва не изхвръкнаха. Той подаде глава навън, огледа се, хвана я за ръката и я издърпа вътре. Тя понечи да го прегърне, но той още не беше пуснал ръката й и я задържа настрана от себе си.

— Някой видя ли те да идваш? — попита той.

— Само Стам Тейлър отпред — каза Рена с усмивка, — но той е толкова пиян, че едва ли помни.

Тя отново се опита да се приближи до него, но той все още я държеше настрана.

— Не биваше да идваш, Рен — рече Коуби.

Тя се почувства, все едно я бе ударил с чук в гърдите.

— Какво? — възкликна тя.

— Трябва да се махнеш оттук, преди някой да те е видял — продължи Коуби. — Ако твоят баща не ме убие, моят със сигурност ще го стори.

— Видял си трийсет лета и си с размерите на кон! — извика Рена. — И пак се страхуваш от бащите ни повече, отколкото аз, така ли?

— Баща ти няма да убие теб, Рен, а мене — каза Коуби.

— Не, само ще ме накара да се моля да умра! — отвърна Рена.

— Ето ти още една причина да си тръгнеш, преди да ни е открил заедно — рече Коуби. — Дори пастирът да ни ожени, те няма да оставят нещата току-така. Не познаваш баща ми. Наумил си е да ме ожени за дъщерята на Ебер Марш, пък ако ще да ме заведе с вилата до олтара. Струваше му много риба да ни обещае.

— Да избягаме тогава — предложи Рена, стискайки ръката му. — Да отидем в Слънчево пасище или дори в Свободните градове. Можеш да се включиш в истинската гилдия на вестоносците.

— И да спя навън посред нощ ли? — попита Коуби ужасѐн. — Да не си луда?

— Но ти каза, че ме обичаш — отвърна Рена, стиснала огърлицата от речни камъчета. — Каза, че нищо не може да ни раздели.

— Това беше преди баща ти за малко да ми откъсне топките, а моят ми стори и по-лоши неща — призна Коуби и се заоглежда трескаво из стаята.

— И аз не би трябвало да оставам тук тази нощ — промърмори той, — в случай че Харл дойде да те търси, преди да се е мръкнало. Ти иди на Богиновия хълм и остани при сестра си. Аз ще изтичам при баща ми, за да знае, че нищо не съм направил. Хайде.

Той сложи ръка на гърба на Рена и я забута към вратата. Потресена и смутена, тя не се възпротиви.

Коуби отвори вратата, но насреща му стоеше Харл с нож в ръката. Зад него се беше проснала една от кобилките и пъхтеше в прахта. Беше я яздил неоседлана.

— Хванах те! — извика Харл и фрасна здраво Коуби в лицето.

Юмрукът му, стиснал тежката костена дръжка на специалния му нож, изметна главата на Коуби рязко назад и го повали на земята. Сграбчи Рена със свободната си ръка, а яките му кокалести пръсти се впиха болезнено в рамото й.

— Тичай напред и моли сестра си за убежище — каза той, а лицето му беше същинска маска на гнева. — Сега имам да се разправям с тебе…

Очите му се стрелнаха към Коуби, след като я блъсна към вратата.

— Не е това, което си мислите! — извика Коуби, който се мъчеше да се изправи на едно коляно и държеше ръка пред себе си, за да спре Харл. — Не съм я карал да идва!

— Ядронщини, не си — надсмя му се Харл и вдигна ножа си. — Обещах ти нещо, момче, и сметам да го спазя.

Погледна смразената от страх Рена.

— Тръгвай! — извика той. — Вече си заслужи седмица във външния кенеф. Ай де, да не станат две!

Рена се сви от ужас, а Харл извърна очи от нея. Нощта в нужника отново изскочи в съзнанието й и тя изживя безкрайните часове мъчение, събрани само в секунда. Помисли си за последствията, за миризмата на бащиното й легло и тежестта на сбръчканите му кокали върху нея, докато пуфтеше и блъскаше.

Представи си как се връща във фермата и нещо в нея прищрака.

— Не! — извика тя, хвърли се срещу баща си и заби ноктите си в лицето му като животно. Той падна назад потресен и си удари главата в пода. Тя се опита да изтръгне ножа от ръката му, но Харл беше по-силен и не поддаде.

Коуби вече се беше изправил, но дори не понечи да се намеси.

— Коуби! — примоли се тя. — Помогни ми!

Харл я фрасна в лицето и я повали на земята. Скочи върху нея, за да я затисне, но тя захапа ръката му и той зави от болка. Юмрукът му отново я блъсна в лицето, а после три пъти в стомаха, докато тя не отпусна захапката си.

— Малка кучка! — извика той, щом видя шурналата кръв от ръката си. Изрева, пусна ножа и ръцете му се вкопчиха в гърлото й.

Рена се мяташе с всички сили, но Харл я беше приклещил и не помръдна дори. Кръвта се стичаше по ръката му и капеше по нейното лице, докато тя се опитваше да вдиша въздуха, който така и не стигаше до дробовете й. Тя видя лудостта в очите на баща си и разбра, че той иска да я убие.

Очите й отново прескочиха към Коуби, но той все още седеше там безучастно. Тя успя да улови погледа му и го замоли безмълвно.

Коуби се сепна, сякаш се бе осъзнал отново, и тръгна към тях.

— Спри! — викна той. — Ще я убиеш!

— Ти се спри, момче — отвърна Харл, пусна гърлото на Рена с една ръка и хвана ножа си.

Когато Коуби посегна към него, Харл се извъртя и заби острието между краката му.

Лицето на Коуби стана яркочервено и той с ужас погледна надолу към ножа, по който се стичаше кръв. Пое си дъх, за да изкрещи, но Харл не му позволи — извади ножа и го вкара в сърцето му.

Коуби хвана острието, което стърчеше от гърдите му, изхриптя невярващо и падна назад мъртъв.

Харл слезе от Рена, която остана задъхана безсилно на пода, отиде при Коуби и извади ножа си.

— Неведнъж ти казах, момче — продума той, бършейки кръвта от острието в ризата на Коуби. — Тря’ше да ме послушаш.