Софи Хана
Ранима близост (9)

8

Сряда, 5 април

Задната ми врата се затръшва. После се чуват стъпки. Идват от къщата към бараката, където работя. Когато говоря с клиенти, я наричам ателие, но тя си е просто една средно голяма барака. Навремето, като започвах бизнеса, поисках да й избият два прозореца. И ден не бих могла да работя в помещение без прозорци. Трябва да мога да виждам.

Стъпките са твърде много — не може да са само на Ивон. Без да поглеждам, знам, че са полицаите. Усмихвам се. Домашно посещение. Най-сетне ме взеха на сериозно. Сигурно и към твоята къща са тръгнали полицаи, ако вече не са там. Като знам, че скоро ще разбера нещо за теб, времето минава по-поносимо. Няма да чакам дълго. Опитвам се да се съсредоточа само върху факта, че ще имам известие, и да не мисля какво ще бъде то.

След дни на неведение и сковаващ страх сега имам чувството, че съм се добрала до малка тераса на стръмен склон. Изпитвам облекчение, че мога да стъпя там и да си почина, като знам, че докато аз бездействам, други действат.

Продължавам да рисувам златен лист с четката си. Мотото на слънчевия часовник, който изработвам в момента, гласи: „По-добре днес, отколкото никога.“ Поръчан ми е от разсеян съпруг, забравил за сребърната годишнина от сватбата си — поръча ми го като закъснял подарък за жена му. Каза ми, че го прави с надеждата жестът да я умилостиви, затова искаше часовникът да е внушителен. Беше избрал специално място в тяхната градина и държеше каменната основа да е висока. Затова сега правя циферблата върху равната плоскост в горния край на гранитна колона.

Вратата зад мен се отваря, в гърба ме духва вятър и прониква през пуловера.

— Наоми, двама следователи те търсят. — Ивон явно е притеснена, но в същото време се старае гласът й да звучи естествено и спокойно.

Обръщам се. Едър мъж в сив костюм се усмихва срещу мен — усмивката му е несигурна, сякаш човекът се съмнява, че ще я държи дълго на устата си. Има дебел корем, обрив по лицето от бръсненето и сламеноруса коса, намазана с гел, за да стърчи нагоре. Колегата му — нисък, тъмнокос, слаб, с малки очички и ниско чело — се промъква между дебелия и Ивон и започва да се рови из нещата в ателието ми, неканен. Вдига един по един трионите ми, оглежда ги и ги оставя обратно.

— Не пипайте инструментите ми — казвам аз. — Кои сте вие? Къде е младши следовател Уотърхауз?

— Аз съм младши следовател Селърс — представя се дебелият. Държи си картата в портфейл от изкуствена кожа. — Това е младши следовател Гибс.

Не си правя труда да чета имената върху картите им. Личи си, че са полицаи. Имат същата особена черта в поведението си, която бях забелязала и у Зейлър и Уотърхауз и която ми е трудно да определя. Неумолимост може би. Държат се така, сякаш в главите им има схеми и таблици. Тънък пласт учтивост прикрива дълбоко вкоренено презрение. Вярват си един на друг, но подхождат със съмнение към всички останали.

— Трябва да огледаме къщата ви — заявява Селърс. — Също и градината, и всички сгради в нея. Което включва и бараката. Ще се постараем да не нанесем сериозни щети.

Аз се усмихвам. Значи край на разговорите, дойде време за действие. Хубаво.

— Не е ли необходима заповед за обиск? — питам, макар да нямам никакво намерение да ги отпращам, ако нямат.

— Ако има опасност за живота на изчезнало лице, имаме право да претърсваме всякакви сгради — рецитира сковано младши следовател Гибс.

— Робърт Хауърт ли търсите? Не е тук, но претърсвайте колкото желаете. — Като какъв ли те търсят — чудя се, — като престъпник или като жертва? Сигурно и двете. Нали казах на Уотърхауз, че съм обмисляла варианта сама да раздавам правосъдие.

— Може да се наложи да конфискуваме някои неща — предупреждава ме Селърс — вече се усмихва по-уверено, след като разбра, че няма да им създавам проблеми. — Вашият компютър имам предвид. От кога го имате?

— Не много отдавна. От около година или нещо такова.

— Един момент — обажда се сепнато Ивон. — И аз живея тук и работя тук. Ако ще претърсвате къщата, ще може ли да оставите кабинета ми точно така, както сте го заварили?

— Какво работите вие? — пита Селърс.

— Проектирам интернет сайтове.

— Ще се наложи да вземем и вашия компютър. От кога го имате?

— От кога живеете тук? — намесва се Гибс, преди Ивон да е успяла да отговори на предния въпрос.

— От осемнайсет месеца — гласът й трепери. — Вижте, не можете да ми вземете компютъра.

— Вижте, боя се, че можем. — Гибс се усмихва за първи път — стисната, злобна усмивка. Отива до перваза пред прозореца, взима месингов джобен слънчев часовник и дръпва стрелката му. Часовникът е малък, но здрав — това явно му носи разочарование, изглежда се надяваше да го счупи. Селърс прочиства гърло и аз се чудя дали е знак на укор.

— Как ще работя? — вайка се Ивон. — Кога ще ми го върнете?

— Ще ви го върнем възможно най-бързо — уверява я Селърс. — Съжалявам за неудобството. Такава е процедурата. Налага се да го вземем. — Ивон сякаш се поуспокои. — Добре тогава — обръща се към мен дебелият. — Ще започнем от къщата.

— Къде е младши следовател Уотърхауз? — питам пак. Сещам се за отговора още докато задавам въпроса. — В къщата на Робърт е, нали?

И ти си там някъде, на „Чапъл Лейн“ 3. Знам, че си там. Сещам се за пристъпа на паника, който преживях пред прозореца ти и ме повали на тревата. Всяко стръкче беше като ледено острие, което прониква през кожата ми и влиза до дъно в плътта ми. Започвам да дишам на пресекулки и се заставям да отпъдя спомена, преди да ме е обсебил напълно.

— Робърт ли? — поглежда ме Селърс объркан. — Подали сте срещу този мъж обвинение в отвличане и изнасилване, а говорите за него като за приятел.

Ивон пребледня. Избягвам погледа й. Ако Селърс и Гибс не са пълни некадърници, ще намерят няколко книги за изнасилването и последиците от него в долното чекмедже на нощното ми шкафче, както и уред за сигнализиране на изнасилване и спрей за защита от нападатели. Набавила съм си всичко това, за да направя историята си по-убедителна — тягостни доказателства, разкриващи хаоса в душата на жертва, която не може да преодолее преживяния ужас.

— Една жена може да нарича своя изнасилвач както си поиска — реагирам гневно аз.

Гибс излиза още докато говоря и оставя вратата да се блъсне зад гърба му. Селърс удостоява отговора ми е едва забележима промяна в изражението на лицето. После и той излиза. Гледам го как настига своя злобен колега по пътеката. Двамата се запътват към къщата.

Ивон не тръгва след тях, въпреки че й обръщам гръб и отново взимам четката. Гърбът ми е скован от напрежение, стегнат и изправен, за да поеме удара от онова, което тя ще каже.

— Съжалявам за компютъра ти — измърморвам под нос.

— Сигурно няма да го задържат задълго.

— Робърт те е отвлякъл и те е изнасилил? — пита тя през стиснато гърло.

— Не, разбира се. Затвори вратата.

Тя стои като закована и клати глава.

Накрая аз ставам и отивам да затворя вратата.

— Излъгах, измислих голяма лъжа, за да накарам полицията да реши, че Робърт е опасен и трябва веднага да бъде намерен.

Ивон ме гледа ужасена.

— Нямах избор — оправдавам се аз. — Полицията си клатеше краката. Искам да знам какво става с Робърт. Нещо му се е случило, убедена съм. Трябваше да ги накарам да действат, да започнат да го търсят.

— Затова значи настояваше вчера да те закарам до участъка — гласът й е глух и равен. — Каква ти беше историята? Какво точно им каза?

— Не ми се говори за това.

— Защо?

— Защото… Нали ти казах — лъжи, измислици. Защо ме гледаш така?

— Казала си на полицията, че Робърт — мъжът, който според теб е сродната ти душа, мъжът, за когото искаш да се омъжиш и с когото искаш да прекараш остатъка от живота си, — казала си на полицията, че те е отвлякъл и изнасилил? — Опитва се да ме шокира, излагайки на показ голия факт на стореното от мен. Няма да успее. Аз моя шок отдавна съм го преживяла. Сега тази лъжа, тази крайна стъпка, която предприех, е просто част от живота ми, като всичко останало: любовта ми към теб; мъчението, изживяно в ръцете на мъж, чието име не знам; този каменен слънчев часовник пред мен е нарисуваното усмихнато слънце в центъра.

— Казах ти причината — не се предавам аз. — Полицията не искаше да си мръдне пръста да намери Робърт, когато беше само изчезналият ми женен любовник. Исках да им подпаля ракета под задниците и успях — махнах с ръка към къщата. — Ето че са тук и търсят.

— Сигурно те мислят за луда. И се питат дали не си го наръгала с нож или нещо такова.

— Не ми пука какво мислят, стига да го търсят под дърво и камък.

— Те знаят, че лъжеш. — Ивон едва се сдържа да не заплаче. Гласът й трепери от страх. — Ако не, все ще разберат. — Дълбоко в себе си тя продължава да е едно кротко, боязливо момиче от интернат. И тя е роб на шаблоните като почти всеки друг. Осъзнавам, че повечето хора биха се съгласили с нейното гледище, а не с моето, което е странна мисъл.

Мълча си. Полицаите не могат да докажат, че не съм била отвлечена и изнасилена, колкото и да се стараят, а не могат да докажат и че не си бил ти, докато не те намерят.

Дали да кажа на Ивон истината за случилото се с мен? Вчера видях, че съм в състояние да го направя, че мога да го разкажа. Не беше толкова зле, колкото си го представях в продължение на три години. Като се връщах вкъщи от полицейския участък, имах чувството, че съм успяла със зъби и нокти да си върна малко от достойнството, което онези мъже ми бяха отнели. Вече не се страхувах толкова да говоря.

Никой не може да разбере това, дори ти, Робърт — но ми помага мисълта, че най-накрая разказах случилото се по начина, по който го направих: като част от планирана стратегия, чиято цел е да манипулира полицията. Не добросъвестно като някое унижено добро момиче. Може би младши следовател Уотърхауз ми помогна, като ми говореше сякаш съм престъпница. Формално погледнато, аз може би съм, след като дадох неверни показания. Вече не съм жертвата на мъжа, който ме нападна, а съм равна с него; и двамата сме нарушители на закона.

— Ти не обичаш Робърт — заявява Ивон потресена. — Ако го обичаше, никога не би могла да кажеш такава ужасна лъжа за него. Той ще те намрази.

— Ще оттегля обвинението веднага щом го намерят. Може да си навлека беля, задето съм излъгала полицията, но не ми пука. Нищо лошо не може да се случи на Робърт, ако призная, че лъжа.

— Сигурна ли си? Полицията не може ли да предприеме нещо независимо от твърденията ти? Нали разполагат с писмените показания, които си направила вчера? Могат да използват тях!

— Ивон, няма начин това да се е случило — обяснявам търпеливо, макар мозъкът ми да започва да се изтърква по периферията. — Трудно е да се заведе дело по случай на изнасилване дори когато свидетелите са надеждни, какво остава при такива обстоятелства. Няма начин ченгетата да продължат разследването срещу Робърт, след като го намерят, ако аз променя показанията си за пореден път. Ще ги изхвърлят от съдебната зала с подигравки.

— Не можеш да си сигурна! Какво разбираш ти от системата на действие на полицията и съда? Нищо!

— Виж, аз им казах точна дата. — Замълчавам, не мога да изрека на глас трийсети май 2003 година. — И тъй като Робърт не ме е отвличал на тази дата, ще може да докаже, че не го е направил. Сигурно е работил тогава, нали ходи на работа всеки ден. Ще си има алиби, някой ще го е видял да товари камиона си или ще е приемал стока, доставена от него, друг ще го е видял на бензиностанция или на паркинг. Или пък ще е бил с Джулиет. — Обмисляла съм тези въпроси десетки пъти. — Няма опасност за Робърт.

— Стига с този Робърт! — тревогата на Ивон преминава в гняв. — Знаеш ли какво? Според мен той си е добре, съвсем добре. Мъже като него винаги са си добре!

— Това пък какво означава?

— Ти можеш да отидеш в затвора, Наоми. Не е ли лъжесвидетелство това твоето?

— Май да.

— Май да? И само толкова ли ще ми кажеш? Абе ти наред ли си? Да не си откачила? Толкова е налудничаво всичко… — Избухва в плач.

— Има и по-лоши неща от това да отидеш за малко в затвора — отвръщам спокойно аз. Едва ли ще ме осъдят до живот. А и ще мога да кажа — съвсем искрено, — че съм излъгала от отчаяние. Никога не съм имала неприятности със закона преди. Винаги съм била примерен гражданин…

— Ти май дори не съзнаваш, че си постъпила неправилно.

Замислям се.

— От една страна е неправилно. От друга — не е — казвам аз честно. — И втората страна е по-важна. — Ровя в ума си да намеря аргументи, които биха могли да ми помогнат. Как човек като мен може да обясни на човек като Ивон? Нейната толерантност изчезва при най-малката вероятност за неприятности и съзнанието й се затваря. Като държава, въвела строги извънредни мерки за сигурност след страшно и непредвидено нападение. — Виж, сигурна ли си, че под нередно нямаш предвид необичайно? — позволявам си да предположа аз.

— Какви ги дрънкаш, да го вземат дяволите?

— Ами… повечето хора не биха постъпили като мен. Знам го. Повечето хора щяха да чакат търпеливо, като оставят нещата в ръцете на съответните власти, и щяха да се надяват всичко да свърши добре. Повечето хора нямаше да налеят масло в огъня, като обявят изчезналия си любовник за опасен престъпник с надеждата полицията да започне да го търси по-усърдно.

— Точно така! Повечето хора нямаше да постъпят така! — Нейната загриженост за мен се бе изродила в необуздан гняв. — Всъщност никой освен теб не би направил това!

— И ти възразяваш именно срещу това, нали? И според теб, понеже деветдесет и девет процента от жените не биха го направили, значи е нередно!

— Не чуваш ли колко извратено звучи? Точно обратното е! Деветдесет и девет процента от жените не биха го направили, защото е нередно!

— Не! Понякога се налага да проявиш смелост и да направиш нещо, което не се вписва в общоприетия модел, само за да поразтърсиш нещата и да ги накараш да започнат да се случват. Ако всеки разсъждаваше като теб, жените все още нямаше да имат право да гласуват!

И двете дишаме тежко, втренчени една в друга.

— Аз ще им кажа. — Ивон отстъпва крачка назад, сякаш се кани да хукне към къщата. — Ще разкрия на полицаите всичко, което ти току-що ми каза.

Свивам рамене.

— Ще твърдя, че лъжеш.

Лицето й се сгърчва. Коригира заплахата си.

— Ако ти не им кажеш, аз ще им кажа. Сериозно ти говоря, Наоми. Какво ти е, по дяволите? Превърнала си се в пълна откачалка!

Последния път, когато ме бяха обиждали в лицето, бях вързана с въжета — първо за легло, после за стол — тогава нищо не можех да предприема. Но сега по никой начин няма да търпя подобно нещо от моята така наречена най-добра приятелка.

— Постарах се колкото можах да ти обясня — казвам аз с леден тон. — Ако обаче продължаваш да не разбираш, ако издадеш на полицията каквото ти казах, ще се наложи да си търсиш квартира другаде. Всъщност можеш да напуснеш дома ми още сега.

Пресякох още една граница. Тези дни май непрекъснато го правя. Иска ми се да изтрия тежките си думи, да ги глътна обратно, все едно никога не са били изговаряни, но не мога. Трябва да запазя това предизвикателно, изцъклено изражение на лицето си. Нямам намерение да проявявам слабост пред никого.

Ивон се обръща да си върви.

— Господ да ти е на помощ — казва тя с разтреперан глас. Иде ми да изкрещя след нея, че само закостенял шаблонно мислещ човек може да избере такава реплика, преди да си тръгне.