Софи Хана
Ранима близост (3)

2

3 април 2006

— Лив? Там ли си? — каза тихо старши следовател Чарли Зейлър, долепила мобилния си телефон до ухото, потропвайки с нокти по служебното бюро. Хвърли поглед през рамо да види дали някой слуша разговора й.

— Нали уж трябваше да си събираш багажа. Вдигни телефона де! — Чарли изруга под носа си. Оливия сигурно бе излязла да си купи някои неща в последния момент. Никога не купуваше лосион за след слънце и паста за зъби от суперите в чужбина. Седмици наред правеше списък с всичко, от което щеше да има нужда, и си го купуваше предварително.

— Почивката ми започва в мига, в който изляза от тази къща — каза тя. — А това означава — никакви задачи, никакви ежедневни задължения, само лежане на плажа.

Чарли чу зад себе си гласа на Колин Селърс. Двамата с Крис Гибс се бяха върнали, само дето бяха спрели да разменят по някоя и друга обида с двама следователи от друг екип. Тя сниши глас и изсъска на телефона:

— Виж, направих нещо ужасно глупаво. Сега отивам на един разпит, който може да продължи малко повече, но ще ти звънна веднага щом се освободя. Така че гледай да си там.

— Нещо ужасно глупаво, а, сержант? Не може да бъде. — На Селърс никога няма да му дойде наум да се направи, че не е чул случайно стигналите до ушите му реплики от някой личен разговор, но Чарли знаеше, че той само се заяжда. Никога не би се впуснал да предизвиква съдбата или прекия си началник. Ето вече беше забравил за чутото и се бе взрял в компютъра пред себе си.

— Вземи си стол — викна той на Гибс, който не му обърна внимание.

Наистина ли изтърси онова „Гледай да си там“ с такъв заповеднически тон? Затвори очи — как можа! Когато беше под напрежение, ставаше по-властна, а това определено не й се нравеше. Зачуди се дали не би могла по някакъв начин да изтрие съобщението от гласовата поща на сестра си. Това би било добър повод да накара Саймън да почака още малко. Той сигурно вече се питаше какво я беше забавило. Хубаво. Нека се пържи.

— Ето на — обади се Селърс и вдигна брадичка към екрана. — Дали да не разпечатам този материал сега? Какво мислиш? — Явно си въобразяваше, че работи с Гибс. Само дето Гибс дори не гледаше в екрана. Мотаеше се малко встрани от Селърс и си гризеше ноктите. Чарли си помисли, че й прилича на тийнейджър, решил да се прави на отегчен пред възрастните. Ако не беше толкова явното му притеснение, Чарли сигурно щеше да реши, че лъже за предстоящата сватба. Коя ли би се омъжила за такъв мрачен нещастник?

— Гибс — сгълча го Чарли, — медитирай през свободното си време. Сега се захващай за работа.

— Същото се отнася и за теб. Да не би аз да се обаждам на сестра си? — изведнъж изригна той. Чарли се втренчи в него — не повярва на ушите си.

Селърс поклати глава.

— „Как да си улесним живота“ от Кристофър Гибс — промърмори той, играейки си с вратовръзката, която както обикновено бе твърде хлабава около врата му с прекалено стегнат възел, виснал ниско като медальон. Приличаше на рошав мечок. Чарли се зачуди как може Селърс, който бе по-едър, по-дебел, по-шумен и физически по-силен от Гибс, да изглежда толкова добродушен? Гибс беше нисък и слаб, но у него имаше някаква жестокост, сякаш я таеше в себе си под налягане, като вещество, вкарано в прекалено малък контейнер. Гибс беше много подходящ, когато се налагаше да се сплашва някой. Самата Чарли бе положила доста усилия да не се стряска от него.

Сега Гибс се нахвърли срещу Селърс.

— Я си затваряй устата.

Чарли изключи телефона и го хвърли в чантата си. Оливия щеше да се опита да й звънне точно когато няма да може да й отговори, защото ще е заета с оня разпит, а когато успее да й се обади, сигурно щеше да е излязла пак — всеки път така ставаше.

— Очаквай продължение — заяви тя на Гибс с леден тон. Не можеше да се разправя сега с него.

— Спокоен ден утре, сержант! — викна весело Селърс за довиждане. Това беше код — в смисъл: „Не бъди много сурова с Гибс, моля те.“ Ама не е познал.

Чарли излезе в коридора и на безопасно разстояние от залата на Криминалния отдел спря. Извади огледалце от чантата си и го отвори. Хората говорят за дни, в които косата ти не изглежда добре, но никога не споменават за дните, в които лицето ти изглежда зле, а за Чарли денят беше точно такъв. Кожата й изглеждаше отпусната, извивките на лицето й — грозни. Трябваше да яде повече, да направи нещо, за да не й стърчат така ужасно скулите, да позапълни хлътналите си бузи. Имаше нови очила с черни рамки, но и те не можеха да скрият уморените й очи.

Освен това не беше само лицето, колкото и да не й се искаше да мисли за това. В късата й черна коса имаше три бели кичура. А Чарли беше само на трийсет и шест. Е, честно ли е така? И сутиенът не й лягаше добре, нито един от нейните сутиени не й стоеше добре. Преди няколко месеца си беше купила три, защото реши, че са й по мярка, а то се оказа, че хем й стоят хлабаво, хем чашките им са твърде малки. И досега не бе намерила време да потърси някакво решение на проблема.

Недоволна и от дрехите, и от себе си, Чарли затвори рязко огледалцето и се насочи към машината за напитки. Стените на коридорите в най-старата част на сградата — онази, която някога е служела за баня — бяха с открити червени тухли. Чарли вървеше и чуваше как под краката й тече вода с голяма скорост. Знаеше, че шумът идва от тръбите за парното, но въпреки това човек оставаше с впечатлението, че основната функция на полицейския участък все още е свързана с някакви водни процедури.

Купи си едно мокачино от машината пред стола, която наскоро беше инсталирана в услуга на хората, които нямаха време да използват стола, макар че, колкото и парадоксално да звучи, питиетата на бръмчащата кутия в коридора бяха далеч по-разнообразни и съблазнителни от онези, които се правеха от истински хора, уж специалисти в областта на храненето. Чарли изгълта кафето, което изгори устата и гърлото й, и тръгна да търси Саймън.

Намери го в първата стая за разпити. Саймън посрещна появата й с облекчение. После се смути. Той имаше най-изразителните очи, които Чарли бе виждала. Без тях сигурно щеше да прилича на убиец с това лице. Носът му беше голям и крив, а долната му челюст бе четвъртита и издадена напред, което му придаваше решителен вид — като на човек, който иска да печели всяка битка. Или пък се страхува, че може да не спечели и се опитва да го скрие. Чарли мислено разтърси глава. „Не се размеквай по него, той е лайно. Кога най-сетне ще разбереш, че трудно ще откриеш някой, който да ти лази по нервите повече от Саймън Уотърхауз? Той явно полага специални усилия.“ Но Чарли всъщност не мислеше така. Само й се искаше.

— Извинявай. Задържаха ме — каза тя.

Саймън кимна. Срещу него седеше стройна бледа жена с остър поглед, облечена в дълга черна пола от дънков плат, кафяво велурено сабо и зелен пуловер с шпиц яка, който изглеждаше изплетен от кашмир. Чупливата й коса беше червеникавокафява и много лъскава — цветът й напомни на Чарли за дивите кестени, с които замеряше Оливия като дете, — подстригана на черта на нивото на раменете. До краката си бе оставила дамска чанта в синьо и зелено, марка „Лулу Гинес“, която сигурно й е струвала няколкостотин лири.

Жената стисна устни, докато слушаше извинението на Чарли, и още по-здраво сплете ръце пред гърдите си. Раздразнение или тревога? Беше трудно да се разбере.

— Това е старши следовател Зейлър — представи колегата си Саймън.

— А вие сте Наоми Дженкинс — Чарли отново се извини, този път с учтива усмивка. Беше решила да се държи по-предразполагащо по време на разпити и по-малко да дразни разпитваните. Саймън дали беше забелязал? — Само да погледна докъде сте стигнали — каза тя и взе листа с размер А4, изпълнен с дребния спретнат почерк на Саймън. Веднъж се беше пошегувала с почерка му — попита го дали майка му го е принуждавала като дете да си измисля несъществуваща страна и да изписва цели тетрадки, подвързани с кожа, с разкази за тази измислена земя, като сестрите Бронте. Но шегата се оказа несполучлива. Саймън беше много докачлив на тема детство, защото неговото бе малко по-особено — детство без телевизия, родителите му настоявали да се занимава с неща, които развиват ума.

Чарли прочете набързо написаното от Саймън и прехвърли вниманието си върху бележките на полицай Грейс Скуайърс, която бе разпитала накратко Наоми Дженкинс, преди да я насочи към Криминалния отдел. В бележките се казваше, че Дженкинс сама бе настояла да разговаря със следовател.

— Доколкото разбирам, ситуацията е следната — започна Чарли. — Вие сте тук, за да съобщите за изчезнал мъж, Робърт Хауърт, който ви е бил любовник през изминалата година. Така ли е?

Наоми Дженкинс кимна.

— Запознахме се на двайсет и четвърти март 2005 година. Четвъртък. — Гласът й бе нисък и дрезгав.

— Добре — Чарли се опита да придаде на тона си твърдост, без да звучи грубо. Прекалено многото информация можеше да е не по-малка пречка от липсата на достатъчно информация, особено когато става дума за ясен случай. Чарли дори се изкушаваше да си мисли, че тук изобщо няма случай (много женени мъже изоставяха любовниците си без обяснения), но си напомни, че е длъжна да провери. Не можеше да си позволи да затвори съзнанието си за жена, която казваше, че има нужда от помощ. Веднъж й се беше случвало и още се чувстваше ужасно — не минаваше ден, без да й се свие сърцето от мисълта, че ако не бе прибързала със заключенията си тогава, можеше да предотврати смразяващо кръвта насилие.

Днес щеше да слуша внимателно. Наоми Дженкинс изглеждаше сериозна и интелигентна. И определено беше напрегната. Чарли имаше чувството, че ако можеше, щеше да отговаря на въпросите още преди да са й зададени.

— Робърт е на четирийсет, шофьор на камион. Женен е за Джулиет Хауърт. Тя не работи. Нямат деца. Вие с Робърт сте се срещали всеки четвъртък в „Рондсли Ийст Сървисис Травълтел“, между четири и седем часа. — Чарли вдигна поглед към Дженкинс. — Всеки четвъртък в продължение на една година?

— Не сме пропуснали нито един, откакто започнахме. — Наоми изправи гръб и прибра косата си зад ухото. — И винаги сме в стая номер единайсет. Запазена е за всеки четвъртък. Винаги плаща Робърт.

Чарли трепна. Може и да си въобразяваше, но й се стори, че Наоми Дженкинс имитира нейния начин на говорене с кратко и ясно изложение на фактите. Прекалява в старанието си.

— А какво правите, ако стая номер единайсет е заета? — попита Саймън.

— Тя никога не е заета. Те вече си знаят и понеже ни очакват, гледат да е свободна. При тях няма кой знае какъв наплив.

— Значи миналия четвъртък тръгнахте за среща с господин Хауърт както обикновено, но той не дойде. И не ви се е обадил да обясни защо. Мобилният му телефон е изключен, а съобщенията ви остават без отговор — обобщи Чарли. — Така ли е?

Наоми кимна.

— До тук бяхме стигнали — обади се Саймън. Чарли хвърли бърз поглед върху останалата част от записките му. Нещо необичайно привлече вниманието й.

— Вие сте майстор на слънчеви часовници?

— Да — потвърди Наоми. — Защо смятате, че това е важно?

— Не е важно. Просто е необичайно. И какво — правите слънчеви часовници за хората, така ли?

— Да. — В гласа й прозвуча леко нетърпение.

— За… фирми или…?

— Рядко за фирми, обикновено за частни лица с големи градини. За няколко училища, за колежа в Оксбридж.

Чарли кимна, мислейки си, че би било хубаво да си има слънчев часовник в малкия си преден двор. Нейната къща беше без градина, слава богу. Противна й беше мисълта да коси или да подрязва каквото и да било — пълна загуба на време. Зачуди се дали Наоми правеше по-малки часовници за по-тесни пространства — като колекцията от дрехи за жени миньончета на „Марк & Спенсър“.

— Търсихте ли господин Хауърт на домашния му телефон?

— Приятелката ми Ивон — която е и моя квартирантка — звъня снощи у тях. Говори с жена му, Джулиет. Тя твърди, че Робърт е в Кент, но камионът му е паркиран пред къщата им.

— Вие сте ходили дотам? — попита Чарли в същия момент, когато Саймън каза: „Какъв е камионът?“ Ето ти разликата между мъжете и жените — помисли Чарли.

— Голям и червен. Нищо не разбирам от камиони — отвърна Наоми, — но Робърт е споменавал, че е четирийсет и четири тона. Ще го видите, като отидете на адреса.

Чарли не удостои с коментар последната реплика, избягна и погледа на Саймън.

— Вие лично ли ходихте до къщата на Робърт? — повтори тя въпроса си.

— Да. Днес следобед. Дойдох тук направо оттам… — Гласът й изведнъж секна и тя заби поглед в скута си.

— Защо? — попита Чарли.

Няколко секунди бяха необходими на Наоми Дженкинс да се съвземе. Когато вдигна глава, очите й блестяха предизвикателно.

— След като ходих до къщата, разбрах, че нещо сериозно се е случило.

— В какъв смисъл сериозно? — попита Саймън.

— Джулиет е сторила нещо на Робърт. Не знам какво. — Лицето й леко пребледня. — По някакъв начин му пречи да се свърже с мен. Ако е имал причина да не дойде в „Травълтел“ миналия четвъртък, щеше веднага да ми позвъни. Освен ако е бил възпрепятстван физически. — Тя сви пръстите и на двете си ръце. Чарли остана с впечатлението, че жената полага големи усилия да изглежда спокойна. — Робърт не се опитва да ме разкара. — Наоми отправи репликата към Саймън, сякаш очакваше той да й възрази. — Двамата с Робърт не сме изпитвали по-голямо щастие от това да сме заедно и сме неразделни, откакто се срещнахме за първи път.

Чарли свъси вежди.

— Напротив, разделяте се и стоите разделени шест от всеки седем дни.

— Знаете какво имам предвид — сопна се Наоми. — Вижте, Робърт едва издържа от единия четвъртък до другия. Аз също. Горим от желание да се видим.

— Какво се случи, когато отидохте в къщата на господин Хауърт? — намеси се Саймън, играейки си е химикалката. Той мразеше такива работи — мразеше всичко, в което бяха замесени някакви объркани чувства, Чарли го знаеше, макар той да не й го беше казвал недвусмислено.

— Отворих портата и влязох в градината. Заобиколих къщата, за да мина отпред — предната част е отзад, ако идвате откъм улицата. Възнамерявах да действам по кратката процедура: просто да позвъня и директно да попитам Джулиет къде е Робърт.

— Госпожа Хауърт знаеше ли за вашите отношения със съпруга й? — прекъсна я Чарли.

— Мислех, че не знае. Той гореше от желание да я напусне, но дотогава не искаше тя да знае нищо за мен. Животът му щеше да стане прекалено труден… — На челото на Наоми се очертаха бръчки, лицето й потъмня. — Ала когато се опитвах да се измъкна, тя тръгна след мен… Не, това стана после. Попитахте ме какво се случи. Ще ми е по-лесно да ви разкажа всичко поред, иначе ще прозвучи безсмислено.

— Разказвайте, госпожице Дженкинс — насърчи я внимателно Чарли, чудейки се дали контролираното за момента напрежение на Наоми няма да избухне в неконтролируема истерия. Беше виждала подобни случаи.

— Предпочитам да ми викате Наоми. „Госпожице“ или „Мъз“^[1] ми звучат еднакво нелепо, макар и по различни причини. Бях в градината и вървях към входната врата. Минах покрай… прозореца на хола и се изкуших да погледна вътре. — Тя тежко преглътна. Чарли търпеливо изчака. — Видях, че в стаята няма никого, но ми се искаше да разгледам всички неща на Робърт. — Гласът й заглъхна.

Чарли забеляза как раменете на Саймън се стегнаха. Наоми Дженкинс току-що бе настроила срещу себе си половината от своята аудитория.

— Не с някаква зловеща мисъл или за да го шпионирам — обясни възмутено Наоми. Явно тази жена умееше да чете мисли. — Всеизвестно е, че когато любимият човек води съвсем отделен живот, към който ти не принадлежиш, гориш от желание да имаш всички онези дребни неща, които споделят двама души, живеещи заедно. Започваш да копнееш за тях. Просто… Толкова често си бях представяла как изглежда холът му, че сега, когато се озовах пред него…

Чарли се запита още колко ли пъти щеше да чуе израза „горя от желание“.

— Вижте какво, не ме е страх от полицията — заяви Наоми.

— Че защо ще ви е страх? — учуди се Саймън.

Тя разтърси глава, сякаш той я бе разбрал погрешно.

— Веднъж да започнете да разследвате и веднага ще установите, че Робърт е изчезнал. Или му се е случило нещо много сериозно. Не искам да ми повярвате заради черните ми очи, инспектор Уотърхауз. Искам да започнете разследване и сами да се уверите.

— Младши следовател Уотърхауз — поправи я Чарли. — Младши следовател. — Зачуди се как ли би се почувствала, ако Саймън издържи изпитите за старши следовател и двамата се изравнят по ранг. Все някога щеше да стане. Не би трябвало да се притеснява от това, реши тя. — Господин Хауърт има ли кола? Може ли да е заминал за Кент с колата?

— Той е шофьор на камион. Камионът му трябва, за да работи, а той работи всяка минута, която може, когато не е с мен. Налага се, защото Джулиет не изкарва никакви пари — всичко е на неговите ръце.

— Все пак има ли кола?

— Не знам — изчерви се Наоми. — Никога не съм го питала. — И добави сякаш за оправдание: — Твърде малко време прекарваме заедно, за да го пилеем в разговори за глупости.

— Значи гледахте през прозореца на хола на господин Хауърт… — започна Чарли с намерението да насочи Дженкинс към същността на въпроса, но Наоми бе поела в друга посока.

— В „Травълтел“ си имат политика, когато някой отменя направена резервация. Ако я отмениш преди обяд в деня, когато е трябвало да пристигнеш, не те глобяват. Аз питах на рецепцията дали Робърт е отменил нашата резервация, което той със сигурност щеше да направи, ако е имал намерение да не идва на срещата. Никога не би прахосал пари на вятъра. — Имаше нещо деспотично в начина, по който говореше, сякаш искаше едва ли не да накаже слушателите си. Ето какво става, когато се опитваш да си внимателен и търпелив, помисли си Чарли. По всичко личеше, че Наоми Дженкинс ще продължи в същия дух до края на разпита.

— Но господин Хауърт не дойде миналия четвъртък — напомни й Саймън, — значи сигурно сте платили вие. — Чарли тъкмо се канеше да отбележи същото. Саймън отново бе на вълната на нейните мисли — беше ненадминат в това отношение.

Лицето на Наоми посърна.

— Така е — призна тя накрая. — Аз платих. За първи път. Робърт е много романтичен и старомоден в някои отношения. Убедена съм, че печеля много повече от него, но винаги се правя, че едва свързвам двата края.

— Той не се ли досеща по дрехите ви, по къщата? — попита Чарли, която още с влизането в стаята за разпит беше разбрала, че жената насреща й харчи много повече пари за дрехи от нея.

— Робърт не се интересува от дрехи и никога не е виждал къде живея.

— Защо?

— Не знам! — Наоми се натъжи. — Много е голяма. Не исках да си помисли, че… но най-вече заради Ивон.

— Вашата квартирантка.

— Тя ми е най-добрата приятелка и живее при мен от осемнайсет месеца. В мига, в който се запознах с Робърт, разбрах, че двамата с Ивон няма да си допаднат, и не ми се искаше да ги гледам как се дразнят един от друг.

Интересно, помисли си Чарли. Срещаш мъжа на мечтите си и веднага разбираш, че най-добрата ти приятелка няма да може да го понася.

— Вижте, ако Робърт беше решил да приключи връзката си с мен, щеше да дойде на срещата и да ми го каже в очите — настоя Наоми. — Ние всеки път си говорим за това как ще се оженим. Най-малкото щеше да ми се обади по телефона. Когато става въпрос за ангажименти, на него може да се разчита безрезервно. Не познавам друг такъв човек. Това е свързано с нуждата да държи всичко под контрол. Няма как да не е знаел, че ако изчезне внезапно, ще го търся, ще отида и в къщата му. И тогава неговите два свята биха се сблъскали, както и стана днес следобед. Робърт не би допуснал това за нищо на света. Би направил всичко, за да е сигурен, че жена му и… приятелката му никога няма да се срещнат, никога няма да разговарят. В негово отсъствие бихме могли да започнем да си сравняваме бележките. Робърт по-скоро би умрял, отколкото да допусне това да стане.

Една сълза се отрони и се търкулна по бузата й.

— Той ме накара да обещая никога да не ходя в къщата му — прошепна тя. — Не искаше да се запозная с Джулиет. Като го слушах да говори за нея, имах чувството, че тя нещо не е наред, че е луда или болна от нещо, някакъв инвалид. А после, като я видях, изглеждаше толкова самоуверена, надменна дори. Беше облечена в черен костюм.

— Наоми, какво се случи при къщата на господин Хауърт днес следобед? — Чарли хвърли поглед към часовника на ръката си. Оливия сигурно се беше върнала вече.

— Мисля, че видях нещо. — Наоми въздъхна и потърка чело. — Изпитах пристъп на паника — най-ужасният в живота ми. Краката ми се подкосиха и паднах на тревата. Имах чувството, че се задушавам. Щом събрах сили, станах и се опитах да избягам. Вижте, убедена съм, че видях нещо.

— През прозореца ли? — попита Саймън.

— Да. Започвам да се изпотявам само като говоря за това, макар къщата на Робърт да е на километри от тук.

Чарли свъси вежди и се наклони напред. Да не би да беше пропуснала нещо?

— Какво точно видяхте?

— Не знам! Знам само, че изпитах ужас и желание да избягам. Изведнъж забравих защо бях отишла там и трябваше да се махна начаса. Да избягам колкото се може по-далече от къщата. Сигурно съм видяла нещо. До този момент нищо ми нямаше.

Какви са тия глупости, помисли си Чарли. Човек или вижда нещо, или не вижда.

— Да не би да сте видели нещо, което ви е накарало да си помислите, че Робърт е пострадал? — попита тя. — Кръв, нещо счупено, следи от борба?

— Не знам — тросна се Наоми. — Мога да ви кажа всички неща, които си спомням, че съм видяла: червен килим, ламиниран паркет, купища не особено изящни глинени къщи с какви ли не форми и размери, свещ, ролетка, шкаф със стъклени врати, телевизор, диван, стол…

— Наоми! — намеси се Чарли, за да прекъсне нервния поток от думи. — Да не би погрешно да предполагате, че тази внезапна реакция е предизвикана от някакъв загадъчен, неидентифициран обект, нещо, което сте видели през прозореца? Не би ли могло да е изблик на стрес, натрупван в продължение на известно време?

— Не — отсече с категоричен тон жената, — не мисля. Идете в къщата на Робърт. Няма начин да не откриете нещо. Убедена съм. Ако греша, ще ви се извиня, задето съм ви загубила времето. Но не греша.

— Какво стана след пристъпа на паника? — попита Чарли. — Казахте, че сте се опитали да избягате…

— Джулиет тръгна след мен. Извика името ми. Знаеше и фамилията ми. Как ги беше научила? — За миг Наоми изглеждаше напълно объркана, като дете, което се бе загубило.

Жените са такива идиотки, помисли си Чарли, без да изключва и себе си от това число.

— Сигурно е разбрала. Съпругите често разбират.

— Каза ми: „Без него ще ти е по-добре. Направих ти услуга.“ Или нещо в този смисъл. Това си е направо признание, че му е направила нещо, не е ли?

— Не съвсем — възрази Саймън. — Може да е искала да каже, че го е убедила да прекъсне връзката си с вас.

Наоми стисна устни.

— Защото не сте чули тона, с който го каза. Искаше да си помисля, че му е сторила нещо много по-лошо от това. Искаше да ми внуши, че е станало най-лошото.

— Може и да е искала — съгласи се Чарли, разсъждавайки на глас, — но това не означава, че най-лошото наистина се е случило. Жената все пак има основания да ви е ядосана, нали?

Наоми сякаш се обиди. Или може би се отврати.

— Някой от вас не познава ли човек, който винаги и за всичко идва половин час по-рано от страх, че ако закъснее и секунда, ще настъпи краят на света? — попита тя. — Който се обажда да се извини, че „почти щял да закъснее“, защото е видял, че ще дойде само пет минути по-рано от уговорения час?

Майката на Саймън, помисли си Чарли. Като го видя как се прегърби над записките, разбра, че и той си беше помислил същото.

— Ще приема това за „да“ — заключи Наоми. — Представете си сега, че един ден отивате на среща с такъв човек и той не идва. Не се и обажда. Пет минути да закъснее, дори една, и вече знаете, че нещо лошо му се е случило. Е? Не съм ли права?

— Добре, оставете ние да се заемем със случая — изправи се Чарли. Робърт Хауърт сигурно спеше на пода у някой приятел и в този момент навярно се жалваше над чаша бира как са го разкрили — поредният мъж, оставил извлечението за разходите си, направени с кредитната карта, така че да го намери жена му.

— И само толкова? — сопна се Наоми. — Само това ли ще ми кажете?

— Оставете случая на нас — повтори Чарли твърдо. — Бяхте много изчерпателна. Ще проучим информацията, която ни дадохте, и щом научим нещо, ще се свържем с вас. Как можем да ви намерим?

Наоми изцъка с език и зарови в чантата си. Косата й падна пред очите, тя нервно я прибра зад едното си ухо и изсъска някаква ругатня под носа си. Чарли се учуди: повечето хора от средната класа се стараеха да не псуват пред полицаи и ако случайно се изпуснеха, бързаха да се извинят. Парадоксално, защото повечето полицаи псуваха непрекъснато. Главен инспектор Джайлс Прауст беше единственото изключение, за което Чарли се сещаше.

Наоми хвърли на масата визитна картичка и снимка, на която беше с кестеняв мъж с очила без рамка. Стъклата представляваха тънки правоъгълничета, които едва покриваха очите му. Беше хубав, с една малко недодялана хубост, и имаше вид на човек, който се е заинатил да докаже на обектива, че може да гледа по-втренчено от него.

— Ето! И ако не ми се обадите съвсем скоро, аз ще ви потърся. Какво очаквате да направя — да седя и да въртя палци, без да знам Робърт жив ли е или мъртъв?

— Приемете, че е жив, докато не получите основателна причина да смятате, че не е — посъветва я сухо Чарли. Боже, тая жена е царица на драмата. Взе визитната картичка и свъси вежди. — „Силвър Брей — луксозни бунгала. Собственик: Г. Анджили“?

Наоми се намръщи и се дръпна леко назад, поклащайки глава.

— Не казахте ли, че правите слънчеви часовници?

— Дала съм ви чужда визитка. Просто… просто… — Наоми се изчерви и пак зарови в чантата си.

— Да не сте ходили с господин Хауърт на тези бунгала? — попита Чарли. Чиста проба любопитство всъщност.

— Казах ви, че с Робърт ходехме в „Травълтел“. Ето! — Картичката, която този път метна към Чарли, беше от нейните. Отгоре имаше цветна снимка на слънчев часовник — наклонена полусфера от зеленикав камък със златни римски цифри и голямо златно крило на пеперуда, което стърчеше по средата. Имаше и надпис на латински, със златни букви, но само част от него се виждаше: „Horas non“.

Часовникът направи впечатление на Чарли.

— Вие ли сте го правили? — попита тя.

— Исках визитната ми картичка да рекламира работата на моята конкуренция — изгледа я свирепо Наоми.

Е, добре де, зададе тъп въпрос. Конкуренция ли? Че колко майстори на слънчеви часовници може да има?

— Какво означава „Horas non“?

Наоми въздъхна, подразнена от въпроса.

— Horas non numéro nisi aestivas. Отброявам само слънчевите часове — отговори бързо, сякаш искаше да приключи с това колкото се може по-скоро. Слънчевите часове подсетиха Чарли за нейната отпуска и за Оливия. Кимна на Саймън да приключва нещата и излезе от стаята за разпити, като остави вратата да се затвори след нея с трясък.

Щом излезе в коридора, включи телефона си и избра последния набран номер. За късмет сестра й този път вдигна на второто позвъняване.

— Е? — попита Оливия явно с пълна уста. С пушена сьомга и топено сирене, предположи Чарли. Или миникроасан с шоколад — нещо, дето може да се извади от опаковката и да се изяде без каквото и да било приготвяне. — Каква е поредната, с нищо неизненадваща идиотщина, за която трябва да докладваш? — попита тя без капчица безпокойство.

Чарли се засмя убедително (реши да остави обсъждането на неласкавия намек във въпроса на Оливия за някоя по-късна дата) и започна своята изповед.

 

 

— Гномони — каза Саймън. — Интересна дума. — Беше отворил сайта на Наоми Дженкинс на екрана пред себе си. Залата на Криминалния отдел изглеждаше изоставена: по безлюдните бюра имаше пръснати документи, на пода — счупени чаши от стиропор, и цареше тишина, ако не се брои тихото жужене на компютрите и неоновите лампи. Нямаше и следа от Селърс, нито от задника Гибс. Стъклената ниша на главния инспектор Прауст в ъгъла беше празна.

Чарли зачете над рамото на Саймън.

— „Гномонът хвърля сянка.“ Нали на този принцип работят слънчевите часовници? Начинът, по който пада сянката, показва колко е часът? О, виж, пише, че прави и миниатюрни часовници. Мога да си направя един за перваза на прозореца.

— Ако бях на твое място, не бих си го поръчал при нея — поклати глава Саймън. — Ще ти излезе през носа. Виж, прави всякакви видове: за стена, за плинт, вертикални, хоризонтални, месингови, от камък, от фибростъкло. Впечатляващо, а?

— Страхотни са. Без този — Чарли посочи снимката на часовник, направен от прост каменен блок с формата на куб с монтирани два триъгълни гномона върху две от страните му. — Бих предпочела с латински надпис. Как мислиш, дали сама си гравира буквите? Пише, че са гравирани на ръка…

— „Времето е сянка“ — прочете Саймън на глас. — Защо му е на човек да си поръчва слънчев часовник с такова мото? Представяш ли си: печеш си се на слънце или си работиш в градината до надпис, който ти напомня за собствената ти бързо приближаваща смърт.

— Но по очарователен начин — отбеляза Чарли, която в момента се питаше дали знаеше Саймън колко му е ядосана. Ядосана, сърдита или кой знае точно какво. Тя полагаше големи усилия да не й личи. — Какви са ти впечатленията от госпожица Дженкинс?

Саймън заряза клавиатурата и се обърна към Чарли.

— Реагира прекалено емоционално. Малко е неуравновесена. Намекна, че и друг път е имала пристъпи на паника.

Чарли кимна.

— Как мислиш, защо беше толкова ядосана и възмутена? Според мен се постарахме да я изслушаме най-търпеливо. И защо заяви, че не се страхува от полицията? Изтърси го ни в клин, ни в ръкав, нали? — Тя посочи с брадичка към компютъра: — Има ли уебсайт за нея, с лична информация или нещо такова?

— Ако този Хауърт я избягва, мога да го разбера — каза Саймън. — Може да постъпва като страхливец и така нататък, но ти представяш ли си какво би било да се опиташ да скъсаш с нея?

— И при това й е обещал да се оженят, така че би било голямо разочарование. Защо мъжете са такива кретени?

На екрана се появи голяма снимка на Наоми Дженкинс. Усмихваше се, седнала на голям черен слънчев часовник с формата на полусфера, облегната на сребърната му конусовидна стрелка, гномона. Ще ми трябва време, за да свикна с тази дума, помисли си Чарли. Червеникавата коса на Наоми бе вързана отзад. Беше облечена е червени рипсени панталони и бледосин суитшърт.

— Тук изглежда съвсем нормална — отбеляза Саймън. — Щастлива, успяла жена.

— Това е нейният сайт — каза Чарли. — Сигурно сама си го е правила.

— Не, виж, тук долу пише „Съмърхауз уебдизайн“.

Чарли цъкна нервно с език.

— Нямам предвид буквално. Имам предвид, че тя самата е предоставила цялата информация и снимките. Всеки човек със свободна професия, когато си прави сайт, за да рекламира бизнеса си, ще обмисли сериозно имиджа, който иска да разпространи за себе си.

— Мислиш ли, че ни лъже? — попита Саймън.

— Не съм сигурна. — Чарли загриза нокътя на палеца си. — Не е задължително, но… не знам. Само предполагам, но си мисля, че нейните проблеми не са започнали с изчезването на любовника й. Както и да е, намери Хауърт, виж дали е добре и край. Междувременно… аз ще отида да полежа на плажа в Андалусия. — Тя се захили широко. Повече от година не бе имала възможност да си вземе пет последователни дни отпуска. А сега щеше да отиде на истинска седемдневна почивка, като нормален човек. Чак не й се вярваше.

— Ето ти визитката на нашата часовникарка. Аз определено няма да взема да й се обаждам, докато съм в отпуска. Случайно да искаш и картичката на „Силвър Брей — луксозни бунгала“? Мъз Дженкинс ме излъга за тях. Когато казах: „Силвър Брей — луксозни бунгала“, тя ме погледна, сякаш я бях ударила. Бас ловя, че двамата с Хауърт са ходили там. — Чарли обърна картичката да види другата й страна. — Забравих да й я върна. Хм. Предлагат транспорт от летището в Единбург. Осигуряват и домашна кухня, ако искаш, има спа център, всички легла са с огромни размери… Дали да не заведеш Алис там? — По дяволите. Защо го изтърси това?

Саймън се направи, че не е чул.

— Какво мислиш за историята с прозореца? — попита той. — Мислиш ли, че е видяла нещо?

— О, моля те! Това бяха пълни глупости. Била е в стрес и просто в един момент не е издържала — толкова.

Саймън кимна.

— Тя каза, че Хауърт обичал да държи всичко под контрол, но на мен ми се струва, че тя е маниачка на тема контрол. Настоя да разкаже всичко в хронологическа последователност, нареди ни да отидем в къщата на Хауърт. — Той взе снимката на Наоми е Робърт Хауърт и внимателно я разгледа. На заден план, над ред от коли, се виждаше надпис „Бъргър Кинг“. — Май са се снимали пред „Травълтел“.

— Живописно.

— Малко е тъжно. Той никога не е ходил у тях, а са заедно вече цяла година.

— Истинската загадка в случая всъщност е тяхната връзка — каза Чарли. — Какво му е на този човек, та тя не иска да го запознае с най-добрата си приятелка?

— Може пък да се срамува от приятелката си — предположи Саймън.

— Какво общо може да има между майстор на слънчеви часовници с дизайнерска дамска чанта и беден шофьор на камион?

— Физическо привличане? — Саймън изглеждаше така, сякаш не искаше да задълбават в тази тема.

Чарли за малко да каже: „Искаш да кажеш секс?“, но се спря навреме.

— Не прилича на шофьор на камион, не смяташ ли? — Тя свъси вежди. — Колко камионджии познаваш, които носят ризи без яки и модерни очила с правоъгълни стъкла?

— Всъщност не познавам нито един шофьор на камион — заяви Саймън мрачно, сякаш току-що му беше хрумнало, че би искал да има такива познати.

— Е — тупна го Чарли по гърба. — Това съвсем скоро ще се промени. Изпрати ми един есемес, като го намериш. Безкрайно ще разведриш почивката ми, ако ме уведомиш, че е емигрирал в Австралия, за да се отърве от часовникарката. Но като се позамисля — по-добре не пиши. Последния път, когато ходих на почивка, Прауст ми звънеше поне по веднъж на ден, негодникът. Може да почака, докато се върна.

Чарли метна чантата си на рамо и започна да си събира нещата. Всичко, свързано с работата, можеше да почака една седмица. Това, което не можеше да чака, бе обяснението, което й беше поискала Оливия. От участъка Чарли отиваше направо на летището да посрещне сестра си и щеше да й се наложи да бъде по-убедителна, отколкото по телефона. Защо винаги изпитваше непреодолимо желание, щом сгази някъде лука, да иде да разкаже всичко на Оливия? Чувстваше се на ръба на истерията, докато не си признае пред нея. И така беше още от времето, когато двете бяха в пубертета. Този път поне успя да шокира Оливия дотолкова, че да млъкне за три-четири секунди, което не се беше случвало досега.

— Нямам представа защо го направих — каза й тя и си беше чиста истина.

— Ами имаш три часа да го обмислиш и да стигнеш до приемлив отговор — заяви Оливия, след като си възвърна способността да говори. — Ще те попитам пак на „Хийтроу“.

И каквото и да ти кажа тогава, за да ти затворя устата, пак няма да имам ни най-малка представа, помисли си Чарли.