Софи Хана
Ранима близост (21)

19

Петък, 7 април

Ивон сяда на канапето и поставя малка чинийка между нас. В нея има сандвич. Не го поглежда, не иска да привлича вниманието ми върху него, за да не ме предизвика да го откажа.

Аз съм се втренчила в празния сив екран на телевизора. Да ям нещо, пък било то и този мек бял хляб, би било прекалено голямо усилие за мен. Все едно да тръгнеш да бягаш маратон, след като току-що си излязъл от обща упойка.

— Цял ден не си яла — напомня ми Ивон.

— Ти не си била с мен през целия ден.

— Яла ли си?

— Не — признавам аз. Не знам колко остава до края на деня. Знам само, че навън е тъмно. Какво значение има? Ако Ивон не се беше появила, изобщо нямаше да изляза от спалнята. В главата ми има място единствено за теб и за нищо друго. Мисля само какво си ми казал и какво е означавало. Чувам студенината и резервираността в гласа ти непрекъснато. След година, дори след десет, пак ще съм в състояние да го чувам в ума си.

— Да пусна ли телевизора? — пита Ивон.

— Не.

— Може да дават нещо леко, нещо…

— Не. — Не искам да се разсейвам. Ако единственото, което ми е останало от теб, е тази огромна болка, искам да й се отдам.

Приготвям се да кажа нещо по-съществено. Отнема ми няколко секунди и енергия, която не мога да си позволя да пилея.

— Виж, радвам се, че дойде, радвам се, че пак сме приятелки, но… по-добре да си вървиш.

— Няма.

— Нищо няма да се случи — уверявам я аз. — Ако се надяваш на някакъв напредък, забрави. Няма да има. Няма да започна да се чувствам по-добре, нито ще загърбя всичко, за да бъбря за нещо друго. Не можеш да ме накараш да мисля за нищо друго. Ще продължа да седя така и да зяпам в стената. — Някой трябва да нарисува голям черен кръст на входната ми врата, както са правели по време на чумата.

— Ами да поговорим тогава за Робърт. Може, като говориш за това…

— Няма да се почувствам по-добре. Виж, знам, че се опитваш да помогнеш, но не можеш. — Копнея да остана насаме и да се оставя на скръбта. Да се боря с нея, да се мъча да се държа възпитано и овладяно е твърде много за мен. Не го казвам, за да не прозвучи мелодраматично. Хората очакват да се говори за скръб само когато някой е умрял.

— Няма защо да се преструваш пред мен — казва Ивон. — Лягай на пода и започвай да виеш, ако ти се иска. Не ме интересува. Няма да си тръгна. — Тя се свива на кълбо в другия край на канапето. — Мислила ли си за утре?

Поклащам глава отрицателно.

— В колко часа ще дойде да те вземе сержант Зейлър?

— Рано.

Ивон ругае под нос.

— Не можеш нито да говориш, нито да ядеш, нямаш сила да мръднеш. Как, по дяволите, ще се справиш с още един разговор с Джулиет Хауърт?

Не знам отговора на този въпрос. Ще се справя, защото трябва.

— Най-добре да се обадиш на сержант Зейлър и да й кажеш, че си размислила. Аз мога да го направя вместо теб, ако искаш.

— Не.

— Наоми…

— Трябва да говоря с Джулиет, ако искам да разбера какво знае.

— Ами това, което ти знаеш? — В гласа на Ивон звучи безсилие. — Никога не съм била кой знае какъв фен на Робърт, но… той те обича, Наоми. И не е изнасилвач.

— Кажи го на ония от лабораторията — отбелязвам аз мрачно.

— Сбъркали са. Тия така наречени специалисти правят грешки непрекъснато.

— Престани, моля те. — Не може да ме утеши с лъжи, само ме кара да се чувствам още по-нещастна. — Единственият начин да се справя с това е да се изправя лице в лице с най-лошата възможност. Няма да се хващам за някаква малко вероятна теория и после да се разочаровам.

— Добре. — Ивон иска да ми угоди. — И коя е най-лошата възможност?

— Робърт е замесен в изнасилванията — отговарям с безизразен мъртъв глас. — Някои извършва той, някои — другият мъж. Джулиет също е замесена, може да е дори шефът. Екип от трима души. Робърт през цялото време е знаел, че аз съм една от жертвите на другия мъж. Същото се отнася и до Санди Фрийгард. И той специално ни е потърсил, за да се запознае с нас.

— Защо? Това е лудост.

— Не знам. Може би за да се увери, че няма да отидем в полицията. Нали това правят шпионите? Промъкват се на вража територия и после докладват.

— Но ти каза, че Санди Фрийгард вече била ходила в полицията, когато започнала да излиза с Робърт.

Кимвам.

— Ако си интимен приятел с жертва на изнасилване, ще знаеш как върви разследването, нали? Полицията ще информира жертвата, а тя ще споделя с приятеля си. Може би Джулиет, другият мъж или Робърт, или и тримата са искали да могат отблизо да следят действията на полицията по случая на Санди Фрийгард. Нали винаги сме знаели, че Робърт е маниак на тема контрол? — Не мога да спра сълзите, които потичат при тези ми думи.

Знаеш ли кое е най-лошото? Всички мили, любящи слова, които си ми казвал, всички прекрасни неща, които си правил за мен, станаха още по-ясни и осезаеми в ума ми, откакто ме отхвърли в болницата. Щеше да е по-добре, ако можех да извадя на преден план лошите неща, да ги сложа под прожектора. Тогава може би щях да открия някаква тенденция, която не съм забелязала досега, и ще мога да докажа на сърцето си, че се е излъгало в теб. Но се сещам единствено за твоите страстни думи. Нямаш представа колко си ми скъпа. Казваше ми го в края на всеки разговор по телефона вместо довиждане.

Паметта ми се е обърнала срещу мен, опитва се да ме сломи с контраста между поведението ти тази сутрин и поведението ти в миналото.

— Защо Джулиет е смазала с камък главата на Робърт? — пита Ивон, взима половината от моя сандвич и отхапва. — Защо иска да те провокира и измъчва?

Нямам отговор на тези въпроси.

— Защото Робърт е влюбен в теб. Това е единственото възможно обяснение. Накрая е събрал смелост да й каже, че я напуска заради теб. Тя е ревнива — затова те мрази.

— Робърт не е влюбен в мен. — Тежестта на тези думи ме смазва. — Каза ми да се махам и да го оставя на мира.

— Не е бил на себе си. Наоми, тя се опита да го убие. И твоят мозък да е кървял, да е бил с отоци и да си била в безсъзнание дни наред, и ти нямаше да знаеш какви ги говориш. — Ивон бръсва трохите от канапето на пода. За нея това е чистене. — Робърт те обича — настоява тя. — И ще се оправи.

— Чудесно. И аз ще трябва да живея щастливо до края на живота си с изнасилвач. — Втренчила съм се в трохите на пода. Не знам защо се сещам за приказката за Хензел и Гретел. Храната е важна част във всяка спасителна мисия. „Магре дьо канар о поар“ от „Бей трий“. Храна имаше и върху масата в малкия театър, където бях изнасилена, ястие след ястие.

— Остави този сандвич — сопвам се на Ивон. — Гладна ли си?

Тя ме поглежда виновно, засрамена, че може да мисли за храна в такъв момент. Аз също мисля, макар да не съм в състояние да хапна и залък.

— Колко е часът? В „Бей трий“ дали още приемат поръчки?

— „Бей трий“ ли? Най-скъпият ресторант в окръга ли имаш предвид? — Изражението на Ивон се променя — съветничката на изпаднали в беда е заменена от строгата икономка. — Оттам Робърт беше взел храната, когато се запознахте, нали?

— Не е каквото си мислиш. Не искам да отида там, водена от носталгия по доброто старо време — казвам аз мрачно, вече съм мъртва за онова, в което вярвах: минало, бъдеще, настояще. Това, което ти ми причини, е по-лошо от онова, което ми стори изнасилвачът. Той ме направи жертва за една нощ; а ти си се подигравал с мен и си ме унижавал, без да знам, в продължение на една година.

Ивон от самото начало забеляза, че нещо не е наред в отношенията ни. Аз защо не го видях? Защо продължавам да не го виждам? Решила съм да мисля немислимото за теб, да вярвам в невероятното, защото трябва да убия онази част от мен, която продължава да те обича въпреки всичко, което ми казаха. Би трябвало да е малка и чезнеща вече, но не е. Тя е огромна. Неистова. Разпростряла се е вътре в мен като рак, завладяла е прекалено голяма територия. Не знам какво ще остане от мен, ако успея да я залича. Само белези, празнота и зееща бездна. Но трябва да опитам. Трябва да съм безмилостна като наемен убиец.

Ивон не разбира защо изведнъж реших, че ми се излиза, а аз не съм готова да й обясня. Ужасите трябва да се поднасят един по един.

— Като не е носталгия, защо точно в „Бей трий“? Да идем някъде другаде, където няма да се разорим.

— Аз отивам в „Бей трий“ — отсичам и ставам. — Идваш или не?

 

 

Сградата, в която се помещава бистрото „Бей трий“, е една от най-старите в Спилинг. Датира от 1504 година. Има ниски тавани, дебели неравни стени и две истински огнища — едното е в бара, а другото — в същинската част на ресторанта. Прилича на добре обработена пещера, макар да е изцяло над земята. Има само осем маси и обикновено се налага да си резервираш места поне месец предварително. Двете с Ивон вадим късмет; късно е, затова ни настаняват на маса, запазена преди седмици от някого за седем и половина. Когато се появяваме, тези хора отдавна са си тръгнали, преситени и доста пообеднели.

Ресторантът има вътрешна и външна врата (която е винаги заключена), за да не прониква студеният въздух от Хай Стрийт в топлата зала. За да влезеш, звъниш на външната врата, идва сервитьор да ти отвори, но винаги първо затваря вътрешната врата и след това отключва външната. По-голямата част от персонала са французи.

Била съм веднъж тук — с моите родители. Празнувахме шейсетия рожден ден на татко. Той си удари главата на влизане. Таваните на „Бей трий“ са опасни за високите посетители. Но на теб, Робърт, няма нужда да ти го казвам, нали? Ти познаваш мястото по-добре от мен.

Онази вечер, когато бях с родителите си, нашият келнер не беше французин, но майка ми упорито му говореше много бавно на английски с елементарни изречения и уж чуждестранен акцент: „Мозе ли сметка, мола?“ Тогава не й казах, че човекът вероятно бе роден и израсъл в Рондсли. Бяхме отишли да празнуваме, така че не беше позволено да се заяждам.

Ти не познаваш родителите ми. Те дори не знаят за теб. Аз си мислех, че предпазвам себе си от техния критицизъм и неодобрение, но се оказва, че съм предпазвала тях. Странна мисъл: животът на по-голямата част от хората по света — мама, татко, моите клиенти, купувачите, покрай които минавам по улицата — не е бил съсипан от теб. Те не те познават и никога няма да те познават.

Обратното също е вярно. Келнерът, който се грижи тази вечер за мен и Ивон — малко прекалява с вниманието си: върти се твърде близо до масата, позата му е скована и официална, сложил едната си ръка зад гърба, втурва се да пълни чашите ни с вино всеки път, щом отпием глътка — сигурно е имал периоди, когато животът му е бил разбит от някого, чисто име нищо не би означавало за мен.

Обитаваме един и същи свят като другите само в един много несъществен, много тесен смисъл.

— Как е твоето ястие? — пита Ивон.

Поръчах си само предястие — гъши пастет, и не съм го докоснала. Много добре го знае.

— Това някакъв подвеждащ въпрос ли е? — питам на свой ред. — Като: спряхте ли да биете жена си вече? Плешив ли е сегашният крал на Франция?

— Ако нямаш намерение да ядеш, какво, по дяволите, правим тук? Съзнаваш ли колко ще ни струва тази вечеря? В мига, в който влязохме, се почувствах така, сякаш банковата ми сметка се е превърнала в пясъчен часовник. Всичките ми с труд спестени пари, превърнати в пясък, който се изплъзва и тече.

— Аз ще платя — успокоявам я и махвам на келнера. Три крачки и е до масата. — Бихте ли ни донесли бутилка шампанско, моля? Най-доброто, което имате. — Той бързо се отдалечава. — Само и само да се отървем от него — казвам аз на Ивон.

Тя ме е зяпнала с широко отворена уста.

— Най-доброто? Ти луда ли си? Ще струва един милион.

— Не ме интересува колко ще струва.

— Не те разбирам! Преди половин час…

— Какво?

— Нищо. Забрави.

— Би ли предпочела да седя на канапето с празен поглед?

— Бих предпочела да ми кажеш какво става?

Аз се захилвам.

— Знаеш ли какво?

Ивон оставя приборите и се стяга да приеме неприятно разкритие.

— Аз дори не обичам шампанско. Гъделичка ме в носа и ме кара да се оригвам.

— Господи, Наоми!

Веднъж като приемеш, че никой никога няма да те разбере и преодолееш чувството за невероятна изолация, започва да ти става дори приятно. Ти си единственият експерт в своя малък свят и може да си правиш каквото поискаш. Сигурно и ти така се чувстваш, Робърт. Нали? Избрал си не когото трябва, когато си се захванал с мен. Защото аз мога да разбера как действа ума ти. Затова ли искаш да те оставя на мира сега?

Сервитьорът се връща с прашна бутилка, която ми представя, за да я огледам.

— Изглежда добре — заявявам аз. Той кимва одобрително и отново изчезва.

— Защо си я отнесе? — недоумява Ивон.

— Навярно ще я сложи в онези елегантни кофи с лед и ще вземе специални чаши за шампанско.

— Наоми, ще се побъркам тук.

— Виж, ако смяташ, че ще ти стане по-добре, утре може да отидем в някое евтино заведение и ти ще черпиш с мазни пилешки крилца, става ли? Щом не ти понася хайлайфът. — Изкикотвам се, защото имам чувството, че произнасям реплики, писани от някой друг. Джулиет, може би. Да, имитирам нейния нагъл, безгрижен начин на говорене.

— И какво става между теб и Бен? — питам Ивон, сещайки се изведнъж, че нейният живот, за разлика от моя, не е свършил.

— Нищо!

— Така ли? Съвсем нищо? Хайде де. — Бен Кочин не е чак толкова лош. Или ако е, поне е нормално лош. А това, предвид начина, по който се чувствам сега, си е доста добре — може би най-доброто, на което човек може да се надява.

— Престани — казва Ивон. — Бях разстроена и нямаше къде другаде да отида, това е. А и… Бен е отказал пиенето.

Сервитьорът се връща с нашето шампанско в сребърна кофа, пълна с лед и вода, стойка на колела под кофата и две чаши.

— Извинете — обръщам се аз към него. Време е да свърша това, заради което дойдох тук. — Отдавна ли работите тук?

— Не — отвръща сервитьорът. — Само от три месеца. — Прекалено учтив е да попита защо, но в очите му се чете въпрос.

— Кой е работил тук най-дълго време? Може би главният готвач?

— Той май е тук от много отдавна — английският му е педантично правилен. — Мога да го попитам, ако желаете.

— Ще съм ви много благодарна.

— Да го отворя ли? — врътва той брадичка към шампанското.

— После. Първо говорете с главния готвач — изведнъж съм загубила всякакво търпение.

— Наоми, това е лудост — изсъсква срещу мен Ивон в мига, в който оставаме сами. — Ще питаш главния готвач дали си спомня Робърт да е идвал и да е поръчвал онова ястие за теб, нали?

Мълча си.

— И ако си спомня? Какво? Какво ще му кажеш? Ще го питаш какво точно е казал Робърт ли? Дали е изглеждал като мъж, който току-що се е влюбил? Не е здравословно да подхранваш манията си по този начин!

— Ивон — тихо казвам аз. — Помисли. Огледай се, погледни обстановката.

— Какво да й гледам?

— Яж си скъпата храна, изстива — напомням й аз. — Да ти прилича на място, в което ще пуснат някой да влети от улицата и да поръча нещо за вкъщи? Да виждаш някъде меню за вкъщи? Да ти прилича на ресторант, където ще оставят някой напълно непознат да излезе не само с храна, но и с табла и прибори, и скъпа платнена салфетка? И ей така да му се доверят, че ще ги върне, като свърши?

Ивон се замисля, дъвчейки парче агнешко.

— Не прилича. Но… защо му е на Робърт да те лъже?

— Не мисля, че ме е излъгал. Само е премълчал някои изключително важни факти.

Сервитьорът се връща.

— Да ви запозная с нашия главен готвач, Мартин Гилиган — казва той. Зад него стои нисък слаб мъж с несресана рижава коса.

— Как е храната ви? — пита Гилиган, май със северняшки акцент. В университета имах приятел, който беше от Хъл, говорът на главния готвач ми напомни за него.

— Фантастична е, благодаря. Удивително. — Ивон топло се усмихва. Нищо не споменава за убеждението си, че цените са прекалено високи обаче.

— Етиен ми каза, че сте питали от кога работя тук.

— Точно така.

— Аз съм като арматурно желязо — казва той с нотка на извинение в гласа, сякаш се бои, че ще го обвиним в липса на авантюризъм, задето се е задържал толкова дълго някъде. — Тук съм от откриването на ресторанта през 1997 г.

— Познавате ли Робърт Хауърт? — питам аз.

Той кима, изглежда приятно изненадан.

— Приятел ли ви е?

Няма да отговоря с „да“ на това, въпреки че сигурно би било от полза за по-доброто протичане на разговора.

— Как се запознахте?

Ивон върти глава ту наляво, ту надясно, все едно гледа тенис мач.

— Работеше тук — отговаря Гилиган.

— Кога? Колко време?

— О… я да видим, май беше през 2002-а, 2003-а, нещо такова. Беше преди няколко години. Помня, че тъкмо се беше оженил, като започна. Каза ми, че току-що се е върнал от медения си месец. И напусна… ами след около година. Стана шофьор на камион. Сподели, че предпочита пътищата пред горещите кухни. Все още поддържаме връзка, от време на време се виждаме да пием по едно в „Стар ин“. Макар че от известно време не съм го виждал там.

— Значи Робърт е работил в кухнята? Не е бил сервитьор.

— Не, беше готвач. Главният ми помощник.

Кимвам. Ето как си се докопал до твоята малка изненадка за мен. Познавали са те в „Бей трий“ — работил си тук и затова са ти имали доверие. Нормално е да ти разрешат да изнесеш и табла, и прибори, и салфетка, а Мартин Гилиган с удоволствие е приготвил „Магре дьо канар о поар“, след като си му казал, че е за изпаднала в беда жена.

Няма нужда от повече въпроси. Благодаря на Гилиган и той се връща в кухнята. И главният готвач, също като Етиен, нашия келнер, е твърде дискретен да попита защо му задавам всички тези въпроси.

Това обаче не се отнася до Ивон. Щом оставаме отново сами, настоява да й обясня. Много се изкушавам да й отговоря шеговито и уклончиво. Игрите са по-безопасни от действителността. Но не мога да причиня това на Ивон; тя е най-добрата ми приятелка и аз не съм Джулиет.

— Веднъж Робърт ми каза, че е по-добре човек да е шофьор на камион, отколкото шеф. Не го разбрах. Мислех, че има предвид началник, което не беше логично. Но той е имал предвид готвач — от френската дума шеф. Защото е бил такъв.

— Е, и? — вдига рамене Ивон.

— Мъжът, който ме изнасили, поднесе вечеря с три ястия на мъжете, които гледаха. От време на време изчезваше в помещение, което беше в задната част на театъра, и се връщаше с нова храна. Онова помещение сигурно е било кухня.

Ивон клати глава. Вижда накъде бия и не й се иска да е вярно.

— Никога не съм се замисляла кой е готвил храната.

— О, боже, Наоми.

— Моят изнасилвач беше много зает. Трябваше да забавлява гостите, да разчиства след всяко ядене, да носи следващото. Той беше на преден план в заведението — смея се горчиво. — А от сержант Зейлър знаем, че не е действал сам. Поне две от изнасилванията са станали в камиона на Робърт и именно Робърт е изнасилил Пру Келви. — Нарочно удължавам агонията, нарочно протакам колкото мога, преди да стигна до заключението си. Както когато имаш ластик на китката си и дърпаш, колкото може, докато се опъне и изтънее, после го пускаш и той те плясва по кожата. Знаеш, че колкото повече дърпаш, толкова по-силно ще те заболи накрая. Ранима близост. Така ли му викаше ти?

Ивон престана да те защитава.

— Докато онзи мъж те е изнасилвал, Робърт е бил в кухнята — казва тя, явно се е предала и ми показва, че съм я убедила. — Той е готвил вечерята.

 

 

Скачам в леглото и се будя с писък, заседнал в гърлото ми. Цялата съм в пот, сърцето ми бие бързо. Лош сън. По-лош, отколкото когато съм будна, по-лош от реалния живот? Дори още по-лош. След като изчаквам малко да се уверя, че не съм получила инсулт или инфаркт, се обръщам да погледна радиобудилника на нощното си шкафче. Виждам само връхчетата на цифрите — малки сияещи линийки и извивки, надничащи иззад висока купчина книги.

Събарям книгите на пода. Три и тринайсет през нощта. Три едно три. Числото ме ужасява; блъскането в гърдите ми се ускорява. Ивон няма да ме чуе, ако я повикам, дори да изкрещя. Нейната стая е в мазето, а моята — на горния етаж. Иска ми се да изтичам при нея, но няма време. Срутвам се обратно в леглото; страхът ме приковава към него. Нещо ще се случи. Трябва да му позволя да се случи. Нямам избор. Не мога повече да се съпротивлявам. О, боже, моля те, нека приключи бързо. Ако трябва да си спомня, нека да си спомня сега.

Аз бях Джулиет. Извлякох тази увереност от кошмара. Мечтая да съм твоя жена от толкова време, но винаги, когато съм будна. И мечтата ми беше аз, Наоми Дженкинс, да съм твоя жена. Никога не съм искала да бъда Джулиет Хауърт. Ти говореше за нея сякаш е слаба, малодушна, достойна за съжаление.

В съня ми — най-лошият, който някога съм имала — аз бях Джулиет. Бях завързана за леглото, за подпорите с жълъдите, на сцената. Бях обърнала глава надясно и бузата ми бе залепена за матрака. Кожата ми беше залепнала за найлоновия калъф. Беше неудобно, но не можех да се обърна да гледам напред, защото щях да виждам мъжа, изражението на лицето му. Достатъчно ми беше да слушам какво говори. Мъжете от публиката ядяха пушена сьомга. Усещах миризмата й — отвратителна розова рибешка миризма.

Затова държах главата си настрани и гледах напред, към края на завесата. Завесата беше тъмночервена. Беше направена така, че да покрива три от стените на сцената — всяка страна, с изключение на задната. Да, така изглеждаше. Преди не се сещах. Имаше и още нещо необичайно. Какво? Не помня.

Зад ръба на завесата беше вътрешната стена на театъра. Погледнах надолу и видях малък прозорец. Точно така: прозорецът не беше на нивото на очите, беше по-ниско. Не беше на нивото на очите и за мъжете на масата.

Избърсвам потта от челото си с крайчеца на завивката. Убедена съм, че съм права. Сънят беше съвсем точен. Онзи прозорец беше странен. На него нямаше перде. Повечето театри нямат прозорци, не и в залата. Аз трябваше да погледна надолу, за да го видя, а мъжете — нагоре. Беше между двете нива, по средата. Като се стъмни, вече не можех да виждам нищо. Но преди това, когато бях Джулиет в съня си и лежах в леглото, и онзи мъж режеше дрехите ми с ножица, можех да видя какво имаше отвън. Заковах погледа си там, опитвайки се да не мисля за това, което ставаше, за онова, което щеше да стане…

Отхвърлям завивката и усещам как студеният нощен въздух обхваща тялото ми. Знам какво съм видяла през малкия прозорец на театъра. Знам и какво видях през прозореца на твоя хол, Робърт. И защо сънувах съня, който току-що ме събуди; сега вече знам какво означава всичко в него. Това променя всичко. Нищо не е така, както си го представях. Мислех, че знам как е било. Не мога да повярвам, че съм била на толкова погрешен път.

О, боже, Робърт. Трябва да те видя и да ти разкажа всичко — как съм го разбрала, как съм подредила мозайката. Трябва да убедя сержант Зейлър пак да ме заведе в болницата.