Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (4)

Четвърта глава
Новото момче в класа на госпожа Струбе

Навън птичките пееха и слънцето грееше, а в класната стая цареше гробна тишина. Госпожа Струбе премести очилата си малко по-надолу върху внушително дългия си нос и погледна новия ученик.

— Значи ти си Бюле, така ли? — бавно попита тя със стържещия си глас.

— Да, какво ще кажете за това?

Няколко ученици се разсмяха, но след прословутия удар на госпожа Струбе с длан по катедрата всички млъкнаха на мига.

— Бюле, поизправи се на чина, ако обичаш. Не те виждам.

— Съжалявам, госпожо Струбе, но изобщо не съм се прегърбил. Проблемът е, че съм много дребен.

Останалите в класа се разсмяха неудържимо.

— Тишина! — извика гръмко учителката и отмести очилата си още по-надолу. Нямаше никаква опасност да паднат, защото от носа й оставаше още много. — Понеже си нов, ще те помоля да ни разкажеш нещо за себе си, Бюле.

Той се огледа.

— Нов ли? Не съм нов. Ако питате мен, вие сте нови. С изключение на Лисе, с която се запознах вчера.

Всички се обърнаха към Лисе. Прииска й се да потъне вдън земя.

— Освен това съм на десет — поясни Бюле. — Ако бях например чифт обувки, нямаше да бъда нов, а стар. Дядо ми имаше десетгодишно куче и го изпрати в старчески дом.

Госпожа Струбе изобщо не се опита да пресече недоверчивия смях на учениците. Впери поглед в Бюле и изчака смехът да утихне.

— Стига с тези маймунджилъци, Бюле — скастри го тя, а върху тънките й устни се изписа дяволита усмивчица. — Като имам предвид скромния ти ръст, предлагам да стоиш върху чина, докато разказваш.

За нейна изненада Бюле не чака повторна подкана и веднага скочи върху чина, запретна крачолите си и ги закачи за тирантите.

— Нанесох се в къща на улица „Оръдейна“ заедно със сестра ми и майка ми. Живели сме във всички норвежки области и в няколко други, които вече не са в територията на Норвегия. По време на ледниковия период представлявали част от страната ни, но когато ледовете започнали да се топят, от Норвегия се откъснали огромни земи и се понесли по океана. Една част от тях днес носи името Америка, но жителите й изобщо не подозират, че живеят върху леден блок, който всъщност е норвежка земя.

— Бюле, ограничи се с най-същественото, ако обичаш — прекъсна го госпожа Струбе.

— Най-същественото е да свиря на тромпет в оркестър по време на празничното шествие на Седемнайсети май. Да свириш на тромпет е също като да целуваш жена по устата. Някой знае ли къде има такъв оркестър?

Всички ученици го зяпнаха с отворена уста.

— А, замалко да забравя — сети се Бюле. — Вчера присъствах на едно от най-великите открития на нашия век. Изобретателят се казва доктор Проктор и ме назначи за свой асистент. Нарекохме откритието му пръц…

— Достатъчно! — изкрещя госпожа Струбе. — Седни, Бюле.

До края на часа учителката им разказваше защо празнуваме Седемнайсети май. Децата мълчаха, но никой не я слушаше. Всички се взираха в малкото, което се виждаше от Бюле над чина. После звънецът би.

През междучасието Бюле наблюдаваше отстрани как другите играят на гоненица и на дама. Забеляза Лисе. Тя също не участваше. Бюле понечи да отиде при нея, но пред него изневиделица изникнаха две едри момчета с късо подстригани глави с цилиндрична форма. Препречиха му пътя. Бюле предчувстваше какво го очаква. Не за пръв път започваше да учи в ново училище.

— Здрасти, дребен — обади се едното момче.

— Здрасти. Ясно, вие сте великани, които се разхождат по земята с тежки стъпки и закриват слънцето — установи Бюле, без да ги поглежда.

— А?

— Нищо, блъдхаунди.

— Нов си — обади се другото момче.

— Е, и? — попита тихо Бюле, макар да знаеше какъв отговор ще получи.

— Щом си нов, значи трябва да те топнем в чешмата.

— Защо? — още по-тихо попита Бюле. Не за пръв път чуваше за този ритуал.

Момчето вдигна рамене.

— Защото… защото… — опитваше се да се сети той.

После трите момчета казаха в един глас:

— Защото така.

Двете момчета се огледаха, явно за да проверят дали наблизо няма учители. После по-едрото сграбчи Бюле за яката и го вдигна във въздуха. Другото го хвана за краката и така го понесоха към чешмата в средата на училищния двор. Бюле висеше между тях като чувал с брашно и разглеждаше в удивително синьото небе малък бял облак, който приличаше на преял носорог. Чуваше как децата спират игрите и се присъединяват към шествието, шепнейки си тихо и любопитно. Надпреварваха се да си предлагат услугите. Всеки изявяваше готовност да запуши с пръсти по някой отвор на чешмата, та да се образува една-единствена силна водна струя с височина два метра. Бюле усети как го вдигат. От чешмата го лъхна хлад. Чуха се викове. Момчето, хванало краката му, извести:

— Кръщаваме те…

— Полилей Пигмей — допълни другият.

— Гениално, Трюлс! — извика първият. — Полилей звучи като „полей“.

— Да, като „полей ме с вода“.

Разсмяха се и разтресоха здраво Бюле. После го положиха върху водната струя и тя го удари право в лицето, в носа и устата. Бюле се затрудняваше да си поеме въздух и за миг си помисли, че ще се удави, но неочаквано го издърпаха настрани. Огледа се. Децата бяха наобиколили чешмата. Лисе стоеше самичка в другата част на двора.

— Още, още! — скандираха децата.

Бюле въздъхна и си пое дълбоко дъх. Пак го сложиха върху струята.

Нито се съпротивляваше, нито обели дума. Само стисна здраво очи и устни. Помъчи се да си представи, че се намира в моторната лодка на дядо си и се е надвесил над ръба й, а водните пръски галят лицето му. Колко приятно!

Най-после тормозът свърши — двете момчета го пуснаха на земята и се отдалечиха. Мократа му рижа коса полепна по главата, а обувките му жвакаха. Децата го наобиколиха и се смееха, докато той си издърпваше тениската изпод тирантите.

— Много са ви слаби чешмите — високо отбеляза Бюле.

Всички млъкнаха. Той си избърса лицето.

— На „Курфюрстендам“ в Берлин струята на един фонтан се издига на десет метра височина — обясни Бюле. — Приятелят ми се пробва да пие вода, но струята му изби два кътника, а той си глътна зъбната шина. Един италианец пък си загуби перуката пред очите ми, докато се опитваше да си пийне от чешмата.

Направи пауза, за да засили ефекта от думите си. Междувременно си изцеди тениската.

— Е, според някои хора водната струя отнесла не перуката, а истинската коса на италианеца. Аз реших да седна върху струята.

Наклони глава, за да изтече водата, събрала се в ухото му.

— И какво стана? — попита едно от децата.

— Ами… — Бюле стисна носа си и го издуха силно: първо едната ноздра, после другата.

— Какво каза? — попита едно от децата най-отзад.

— Шшшт! — скастриха го останалите.

— Когато се качих върху струята, видях цяла Германия до Полша — отвърна Бюле и тръсна перчема си. Разхвърчаха се пръски вода. — Сигурно ви се струва невероятно, но държа да отбележа, че тогава времето беше необичайно ясно, а и в Централна Европа няма възвишения.

Бюле извади гребен от джоба си и започна да се реши. После си проби път през навалицата и отиде при Лисе.

— Е, как ти се струва първият ти учебен ден в нашето училище? — попита тя с лека усмивка.

— Приемлив — отвърна той. — Досега никой не ме е нарекъл Муле-Бюле.

— Онези грубияни се казват Трюлс и Трюм — осведоми го Лисе. — Близнаци са. Уви, живеят на нашата улица.

— Трюлс и Трюм са навсякъде — вдигна рамене Бюле.

— Какво имаш предвид? — удиви се Лисе.

— Всички улици си имат Трюлсовци и Трюмовци. Не можеш да ги избегнеш, където и да се преместиш.

Лисе се замисли над думите му. Дали и в Сарпсборг живеят Трюлсовци и Трюмовци?

— Намери ли си нова най-добра приятелка? — полюбопитства Бюле.

Лисе поклати глава. Двамата постояха рамо до рамо и погледаха как играят децата.

Лисе попита:

— Истина ли е онова, което разказа за доктор Проктор и за откритието му?

— Да, разбира се — усмихна се накриво Бюле. — Почти всички мои думи са истина.

Звънецът удари.