Ю Несбьо
Пръц-прахът на доктор Проктор (14)

Четиринайсета глава
Тримата подлеци с пъкления план

Комендантът се прибра вкъщи и завари Лисе седнала под ябълковото дърво, което не раждаше ябълки.

— Отдъхнах си — избоботи той и избърса потта от челото си. — Опасявахме се, че тържеството за Националния празник ще се превърне в пълен провал. Лисе, от няколко дни търсим специалния барут за великия, известен почти в цял свят залп в чест на краля. Започнахме да си мислим, че са забравили да го натоварят на кораба в Шанхай. А всъщност са натоварили първо него и затова се намира най-долу в трюма. Утре ще го пренесем на сушата. Уф, само си представи колко катастрофално би било, ако не бяхме го получили.

Едва сега комендантът забеляза колко разсеяно го слуша дъщеря му. Лисе, отпуснала глава в шепите си, изглеждаше съкрушена.

— Да не се е случило нещо лошо, миличка? — избоботи баща й.

— Не просто лошо, а чудовищно — мрачно отвърна Лисе. — Арестуваха Бюле и доктор Проктор само защото Трюлс и Трюм изядоха малко прах за пръцконавти.

— Да, зная — кимна комендантът.

— Така ли? Откъде разбра?

— От полицията ме помолиха да ги сложа в най-обезопасената килия в цяла Северна Европа, с изключение на Финландия. Сега са там.

— Да не искаш да кажеш… че… — подхвана ужасена Лисе.

— Точно така. Затворихме ги в Мъртвешката тъмница.

— В Мъртвешката тъмница! Но Бюле и доктор Проктор не са опасни престъпници!

— Явно полицаите не са на същото мнение. Господин Тране обяснил на органите на реда, че този учен е луд за връзване и ако не го лишим от свобода веднага, ще създаде атомна бомба.

— Господин Тране? Вярват ли на приказките му?

— Да, разбира се — потвърди комендантът. — Та нали той ни помогна да изобретим най-здравия материал, чийто състав се пази в пълна тайна. Използва се при направата на врати за най-обезопасения…

— Зная, зная, тате, нали си ми разказвал — прекъсна го Лисе. — Какво ще правим сега?

— Сега ли? — Комендантът вдиша шумно аромата от отворения прозорец на кухнята. — Май ще ядем виенски шницел. Ела.

А докато Лисе влизаше в кухнята, миризмата на виенски шницели се разнесе из градината, където подухваше лек ветрец. Той я отнесе на улица „Оръдейна“, до фиорда, а после в Акеровата крепост. Миризмата прескочи високите зидове, подмина кулите и черните старинни оръдия, насочени към фиорда. Стражите пред Мъртвешката тъмница вдишаха несъзнателно аромата, а остатъкът от него се промуши през процепите и нахлу в един коридор, слезе по каменните стълби в края му и стигна до огромна, дебела и здраво залостена желязна врата.

Малка част от аромата на виенски шницели се просмука през ключалката и се разнесе из помещение, наподобяващо вътрешността на метално кълбо. Един мост пресичаше помещението и извеждаше до втора желязна врата, още по-дебела и още по-здраво залостена от предната. Нейната ключалка беше толкова тясна, че през нея успяха да се проврат само няколко газови молекули от миризмата на виенски шницел. Озоваха се в тъмен коридор, пронизан навред от лазерни лъчи. Лъчите образуваха гъста мрежа, през която дори съвсем мъничък норвежки плъх не би могъл да се промъкне, без да задейства алармата. Тя пък беше свързана с кабинета на дежурния гвардеец. И с полицейската централа. И с Командния център на Антитерористичния отдел. И с Върховния щаб на Командния център на Антитерористичния отдел.

Както вероятно се досещате, задействането на алармата щеше да предизвика бясно тичане напред-назад, крясъци, вероятно стрелба и светкавичен арест на малкия плъх или на паяка, направил жалкия опит да пробие защитата на Мъртвешката тъмница. Зад коридора — мирисът на виенски шницели вече едва се долавяше — се намираше последната врата. Тя беше направена от материал, за чието съществуване знаеше само тесен кръг от хора. Понеже този материал е изключително здрав, изкусно изработен и съставът му се пази в строга тайна, авторът на тази книга обеща на норвежкото правителство да не издава повече подробности в хода на повествованието.

Както сигурно вече сте се досетили, смисълът на дадените обяснения е да ви убеди, че никой затворник не може да избяга от Мъртвешката тъмница. Там, зад последната врата, се намираха доктор Проктор и Бюле. Белите стени и таванът изглеждаха някак заоблени и създаваха усещането, че се намират във вътрешността на яйце. По стените нямаше прозорци. Двамата седяха върху наровете от двете страни на яйцевидната килия, осветена от самотна електрическа крушка на тавана. Между наровете имаше малка маса, а за стената бяха закрепени тоалетна, мивка и етажерка с една-единствена книга: „Крал Улав — кралят на народа“. Бюле я прочете четири пъти. Беше богато илюстрирана и той разбра от текста, че най-голямото достойнство на крал Улав се криело във ведрия му нрав. Всичко обаче си имаше граници. Бюле не изпитваше желание да препрочита за пети път книга, в която се разказва за нечие добро настроение, докато той лежи в затвора. И то не в кой да е затвор, а в най-обезопасената тъмница в цяла Северна Европа, с изключение на Финландия.

Докато Бюле четеше, доктор Проктор драскаше и чертаеше в джобния си бележник. От време на време се почесваше по главата с късия молив, промърморваше нещо на гръцки и продължаваше да пише. Задълбочен в заниманието си, ученият изобщо не чуваше шумните въздишки на Бюле, който се опитваше да му подскаже, че за момче като него е ужасно скучно да прекара толкова дълго време, затворено в Мъртвешката тъмница. Неочаквано Бюле подуши въздуха.

— Усещате ли миризмата, докторе?

Проктор вдигна глава и разшири ноздри.

— Каква миризма? Нищо не усещам.

— Но аз имам чувствително обоняние и усещам — възрази Бюле и се съсредоточи. — Хм. Да не би да мирише на парижка франзела? Не, по̀ на юг е. Берлински понички? Още по̀ на юг. Виенски шницели? Да, това трябва да е. Изпържени в маргарин.

Когато чу думата „маргарин“, раменете на доктор Проктор се отпуснаха и по лицето му се изписа тъжно изражение. Бюле скочи върху нара на учения и надникна над рамото му.

— Хубава рисунка, ама със скучни цветове — отбеляза момчето. — Какво представлява това?

— Изобретение — отвърна доктор Проктор. — Машина, с която се бяга от най-обезопасения затвор в Северна Европа. Изчислих и вероятността за успех.

— И какво излезе?

— Виждаш ли тази цифра? — Ученият посочи цифра, подчертана два пъти.

— Да, нула.

— Това означава, че шансовете ни да избягаме се равняват на нула. С нас е свършено.

— Не се тревожете — успокои го Бюле. — След като започнат да разследват, ще установят колко интересно изобретение е пръц-прахът и ще ни пуснат.

— Няма — мрачно отвърна ученият и смачка листа с изчисленията.

— Глупости! — възпротиви се Бюле.

— Де да беше така. — Доктор Проктор се прицели в тоалетната и хвърли хартиената топка, ала не улучи. — Не исках да ти го казвам, но по време на разпита в полицията ми дадоха ясно да разбера, че сме загазили много сериозно.

— Какво точно ви съобщиха?

— „Този, дребничкият, Бюле, не може да лежи в затвора, защото е още дете, грози го обаче заплаха от минимум една година престой в изправителен дом за деца с поведенчески проблеми.“

— А, значи няма нищо страшно. Може пък най-сетне да попадна на място, където имат оркестър, и да посвиря на тромпет. Какво друго казаха?

Проктор се замисли, изкашля се и продължи:

— „А вие, докторе, понеже отдавна сте пълнолетен, ще бъдете осъден на близо дванайсет години лишаване от свобода, ще лежите в този или в друг затвор и ще получите доживотна забрана да се занимавате с изобретения. Ясно ли е?“

— Ау! Това вече е по-лошо.

— Много по-лошо. Няма да понеса нито мисълта, че дванайсет години ще бъда зад решетките, нито забраната да се занимавам с изобретения. Трябва да избягаме оттук.

— Хм… Къде?

— Във Франция. Ще намеря Жулиет Маргарин. Тя ще ми помогне, при нея ще намеря сигурно убежище от полицията. Ще ме гощава със сирене „Бри“ и с червено вино.

— Но как ще стигнем дотам?

— С мотоциклета, разбира се. Трябва само малко да го смажа и ще литне като… ъъъ… добре смазан мотоциклет.

— Как да се измъкнем оттук?

— Нямам представа… или чакай! — Доктор Проктор изпадна в дълбок размисъл. — Май допуснах една дребна грешка при изчисленията…

Ученият се хвърли към смачканите на топка листове хартия, захвърлени върху пода, разгъна ги и ги изглади с ръка. Очите му пробягаха по страниците, той промърмори нещо и веднага се зае отново да драска и да пише. Бюле напрегнато следеше действията му, докато ученият отново смачка записките си и удари чело о масата:

— Нищо подобно! — проплака той и хвана главата си с две ръце. — Никога не допускам грешки при изчисленията!

— Хм. — Бюле подпря брадичка на показалеца си. — Няма изгледи да успеем.

— Положението е направо отчайващо! — извика доктор Проктор. — Какво ще правим?

— Сега ли? — Бюле долови подрънкването на ключове и подуши въздуха. — Миризмата ми подсказва, че ще ядем рибени кюфтета.

 

 

Следобед Лисе излезе в градината. Имаше нужда да размишлява на спокойствие. Седна в тревата под ябълковото дърво, което не раждаше ябълки, и отпусна чело на дланите си. В главата й се въртеше една-едничка мисъл: Мъртвешката тъмница се славеше като най-сигурната килия на света. Още едно нещо беше напълно сигурно: Бюле и доктор Проктор се намираха в голяма беда. Лисе се оригна на виенски шницел и от очите й рукнаха сълзи. Поплака си и както обикновено, след това й се доспа. Прозя се. Следобедното слънце я напичаше, а в клоните на дървото пееше птица. Лисе обаче не забелязваше нищо, защото се унесе в сън. Събуди я не песента на птицата, а гласове, долитащи отвъд оградата. Няколко души стояха на пътя и разговаряха.

— Вижте каква паянтова врата има мазето — прошепна мъжки глас, доста познат на Лисе. — Сигурно е заключена, но вие, момчета, ще се справите лесно с нея.

— Да — отвърна още по-познат глас. — Ще ни трябва само щанга „кози крак“ и ще я разбием.

— Влизане с взлом! — възкликна трети глас. Лисе веднага го разпозна. — Супер!

Лисе се изправи и надникна предпазливо над оградата. Видя гърбовете на тримата. Те, от своя страна, надничаха предпазливо над оградата на доктор Проктор.

— Само така, момчета! — похвали ги шепнешком господин Тране. — А когато влезете в мазето на учения, ще вземете всичкия пръц-прах и прах за пръцконавти. Разбрахте ли?

— Да, татко — отвърна Трюлс.

— Да, татко — обади се и Трюм.

— А после ще продадете пръц-праха в училище.

Тримата се обърнаха, но Лисе успя да се наведе и да се скрие навреме зад оградата.

— Ами какво ще правим с праха за пръцконавти, татко? — попита Трюлс.

— Хе-хе — доволно се засмя господин Тране. — Вече разговарях с организация от Хюстън, силно заинтересована от изобретение, което може да изстрелва хората в Космоса, без да са нужни ракети.

— И каква е тази организация, татко? — полюбопитства Трюм.

— Американското управление по изследване на космическото пространство, НАСА, глупако. Щом се сдобием с праха, ще отида право в патентната служба и ще патентовам праха за пръцконавти. А после този наивник доктор Проктор няма да притежава права върху изобретението си. Аз ще продавам праха и ще стана милионер!

— Ама ти не си ли милионер, татко?

— Може да се каже, но с още няколко милиона ще си купя още един хамър и вътрешен басейн. Какво ще кажете?

— Чудесна идея, татко! — извикаха в хор близнаците.

— Добре тогава. Разгледахме какво е разположението на стаите. Ще намерим щанга и качулки и ще ударим утре вечер.

Вцепенена, Лисе слушаше напрегнато какво си говорят тримата. Господин Тране се смееше, а стъпките им постепенно заглъхнаха.

Лисе се изправи и се завтече вкъщи.

— Тате, тате! — викаше тя.

— Какво има, Лисе? — избоботи комендантът, който се бе излегнал на дивана и четеше вестник.

Без да губи секунда, Лисе набързо му разказа как се събудила от гласовете на господин Тране и синовете му и как е подслушала какви планове кроят. Докато тя говореше, по лицето на коменданта се разля широка усмивка.

— Какво има? — попита момиченцето. — Не ми ли вярваш?

— Миличка, ти никога не лъжеш — позасмя се баща й. — Само дето изобщо не си се събудила, а всичко това ти се е присънило. Господин Тране и семейството му да влизат с взлом в дома на учен, за да откраднат изобретението му?! — Комендантът се разтресе от смях. — Как ли пък не!

В главата на Лисе възникна въпросът: щом баща й не й вярва, кой друг би й повярвал? Кой ще й помогне? Отговори си сама: никой. Може да разчита единствено на себе си.

Слънцето бе залязло преди малко. След едно денонощие пръц-прахът на доктор Проктор щеше да се озове в ръцете на трима подлеци. Знаеше го само тя.