Кийра Кас
Елитът (20)

Двайсета глава

В деня след гостуването на италианките закусихме и се събрахме в Дамския салон. Кралицата отсъстваше и никоя от нас нямаше представа какво значи това.

— Обзалагам се, че помага на Силвия да напише финалния доклад — предположи Елиз.

— Доколкото знам, мнението й не бива да повлиява на оценките ни — противопостави й се Крис.

— Може пък да има махмурлук — подметна Натали, разтривайки с пръсти слепоочията си.

— Не всички са като теб — захапа я Селест.

— Може да не се чувства добре — обадих се аз. — Често й прилошава.

Крис кимна.

— Чудя се защо ли.

— Нали е отраснала на юг? — попита Елиз. — Разправят, че въздухът и водата не били особено чисти в онзи район. Може би първите години от живота й си казват думата.

— Разправят, че всичко било зле на юг от Съмнър — добави Селест.

— Вероятно просто си почива — намесих се аз. — Тази вечер ще се снима осведомителният бюлетин и иска да е подготвена. Много разумно от нейна страна. Едва десет сутринта е, а и аз плача за дрямка.

— Да, май няма да е зле всички да подремнем — отбеляза вяло Натали.

Една прислужничка влезе с малък поднос в ръка и заситни тихо през салона; прекоси го толкова чевръсто, че почти не усетихме присъствието и.

— Чакай малко — подскочи Крис. — Нали не смятате, че ще обсъждат приемите пред камерите на бюлетина?

Селест простена.

— Беше отвратително глупаво. Вие двете с Америка извадихте късмет.

— Сигурно се шегуваш. Имаш ли някаква представа…

Крис не успя да довърши изречението си, тъй като прислужничката спря до лявото ми рамо и снижи подноса, разкривайки малката сгъната бележка отгоре му.

Взех писмото и го прочетох, усещайки всички погледи в салона върху себе си.

— От Максън ли е? — попита Крис, мъчейки се да прикрие интереса си.

— Да — отвърнах, без да вдигна поглед към нея.

— Какво пише? — изнахалства тя.

— Че трябва да ме види за малко.

Селест се изсмя.

— Май някой е загазил.

Въздъхнах и станах, следвайки прислужничката към вратата.

— Има само един начин да разберем.

— Може пък най-сетне да я изхвърли от двореца — изшушука Селест достатъчно високо, за да я чуя.

— Смяташ ли? — попита Натали с немалка доза вълнение в гласа.

Потреперих. Дали пък наистина не ме изхвърляше?! Ако искаше просто да си поговорим или да прекара малко време с мен, нямаше ли да ме покани по друг начин?

Максън ме чакаше в коридора и аз го доближих с плаха крачка. Не изглеждаше ядосан, но ми се стори напрегнат.

Приготвих се за лоша новина.

— Е?

Той ме хвана за ръката.

— Разполагаме с петнайсет минути. Не бива да споделяш с никого за нещото, което ще ти покажа. Разбираш ли ме?

Аз кимнах.

— Добре тогава.

Изтърчахме нагоре по стълбището чак до третия етаж. С внимателни, но и припрени движения Максън ме задърпа по коридора към двойна бяла врата.

— Само петнайсет минути — напомни ми той.

— Петнайсет минути.

Извади ключ от джоба си и отключи една от вратите, задържайки я отворена, за да вляза преди него. Стаята отвъд нея беше просторна и светла, с много прозорци и врата, водеща към балкона, обточващ една от стените. Имаше легло, масивен гардероб и маса, обградена със столове; но като изключим тези мебели, помещението беше празно. По стените нямаше картини, а по фигуралните полици — нито едно украшение. Дори боята беше поовехтяла.

— Това са покоите на принцесата — обясни тихо Максън.

Аз ококорих очи.

— Съзнавам, че в момента жилището не е особено привлекателна гледка. Обикновено принцесата подбира интериора, затова, когато майка ми се пренесла в покоите на кралицата, стаята останала гола.

Кралица Амбърли бе спала тук. Имаше нещо магическо в тази стаичка.

Максън се приближи зад гърба ми и се впусна да ме запознава с обстановката.

— Онези врати водят към балкона. А онези там — той посочи към отсрещния край на стаята — към личния кабинет на принцесата. Тази тук — насочи вниманието ми към вратата вдясно от нас — води към моята стая. Все пак принцесата трябва да ми е наблизо.

Усетих как бузите ми пламват при мисълта да спя в такава близост до Максън.

Той пристъпи към големия гардероб.

— Знаеш ли какво е това? Зад тази уж обикновена мебел се крие изходът към кралското скривалище. През него можеш да стигнеш и до други места в двореца, но това е основната му цел. — Той въздъхна. — Бих нарекъл това лека злоупотреба, но мисля, че си струва.

Максън натисна някакво скрито резе и гардеробът се открехна напред заедно с панела зад него. Видях го да се усмихва, като надзърна към неизвестното пространство отвъд.

— Точно навреме — каза той.

— За нищо на света не бих го пропуснала — отвърна нечий глас.

Аз вдишах рязко. Несъмнено се заблуждавах — нямаше начин да е нейният. Пристъпих напред покрай усмихнатото лице на Максън и надникнах зад великанската мебел. Там, облечена в съвсем обикновени дрехи и с прибрана в кок коса, стоеше Марли.

— Марли? — прошепнах аз, сигурна, че сънувах. — Какво правиш тук?

— Толкова много ми липсваше! — проплака тя и се спусна към мен с отворени ръце, разкривайки червените белези от пръчката по дланите си. Наистина беше Марли.

Тя ме прегърна силно и двете се свлякохме на земята от вълнение. Не можех да спра да ридая и да я питам отново и отново какво, за бога, правеше там.

Когато поовладях емоциите си, Максън привлече вниманието ми.

— Имате десет минути. Ще чакам отвън. Марли, можеш да си тръгнеш по същия път.

Тя му обеща, че така ще направи, и Максън ни остави насаме.

— Не разбирам — промълвих аз. — Нали уж те изпратиха на юг? Нали те понижиха в Осмица? Къде е Картър?

Тя отвърна на недоумението ми с усмивка.

— Не сме напускали двореца. Току-що започнах работа в кухнята; Картър все още се възстановява, но като че ли скоро ще го вземат в конюшнята.

— Възстановява се? — Толкова много въпроси препускаха из главата ми, че не знам защо точно този изскочи от устата ми.

— Да, вече ходи и може да стои в седнало и изправено положение, но още му е трудно да върши по-тежка работа. Ще помага в кухнята, докато оздравее напълно. Но ще се оправи. А виж ме мен — каза Марли, протягайки двете си ръце. — Грижат се много добре за нас. Белезите са грозна гледка, но поне вече не ме болят.

Докоснах плахо подутите резки по дланите и, сигурна, че още я мъчеха. Но като видях, че дори не трепна, сложих ръка в нейните. Чувството беше странно и същевременно напълно естествено. Марли стоеше до мен. И държеше ръцете ми.

— Значи, Максън те е крил в двореца през цялото това време?

Тя кимна.

— Опасяваше се, че след публичното наказание ще пострадаме, ако ни остави на произвола на съдбата, затова ни задържа тук. На наше място изпрати на юг брат и сестра, които имали семейство в Панама. Сега се подвизаваме под нови имена, а Картър пуска брада, така че никой да не ни разпознае. Само шепа хора знаят, че още сме в двореца: няколко от готвачите, с които работя, една медицинска сестра и Максън. Май дори стражите не подозират нищо, което е добре, защото са длъжни да докладват пред краля, а такава новина няма да му хареса.

Тя поклати глава и побърза да продължи с разказа си.

— Жилището ни е скромно; има място само за леглото ни и един скрин. Но поне е чистичко. Опитвам се да ушия нова покривка за легло, но още не съм…

— Чакай малко. Вашето легло? Тоест спите в едно легло?

Тя се усмихна.

— Оженихме се преди два дена. Още на сутринта след бичуването казах на Максън, че обичам Картър и че искам да се омъжа за него. Извиних му се, задето го наранявах така. Естествено, той не го преживя тежко. Преди два дена ме намери с новината, че в двореца щяло да се състои някакво грандиозно събитие, и ако сме искали да се венчаем, тогава бил моментът.

Аз се замислих. Преди два дена ни бяха гостували германките. Целият дворцов персонал бе ангажиран или с обслужването им, или с подготовка за дамите от Италия.

— На сватбата Максън ме предаде на младоженеца. Жалкото е, че не знам дали някога ще видя родителите си отново. Колкото по-голямо е разстоянието помежду ни, толкова по-добре.

Личеше си, че страдаше, но разбирах защо го прави. Ако бях на нейно място и ненадейно ме бяха понижили в Осмица, щях да постъпя благородно като нея, изчезвайки от живота на семейството ми. С времето хората щяха да забравят за случилото се и в края на краищата родителите ми щяха да се съвземат.

За да прогони неприятните мисли, Марли разпери лявата си ръка и аз за пръв път забелязах фината халка на пръста й. Представляваше най-обикновен канап, вързан на възел, но посланието му беше ясно: Принадлежа някому.

— Май в най-скоро време ще го накарам да ми даде нов пръстен; този вече се износи. А като се има предвид, че ще работи в конюшнята, сигурно аз ще трябва да му правя нов всеки божи ден. — Тя сви ведро рамене. — Не че имам нещо против.

Мислите ми бяха прескочили към друг въпрос, който ми беше малко неудобно да задам, но пък знаех, че никога не бих подхванала подобна тема с майка ми или Кена.

— А вече стигнахте ли досещаш се?

Отне й известно време да ме разбере, но после се засмя.

— О! Да, стигнахме и до там.

Двете се изкискахме.

— И, как беше?

— Откровено казано, малко е неприятно в началото. Вторият път беше по-добре.

— О! — Не знаех как другояче да отвърна.

— Аха.

Поумълчахме се за момент.

— Чувствах се много самотна без теб. Толкова ми липсваш. — Заиграх се с малкото късче канап на пръста и.

— И ти на мен. Може би, като станеш принцеса, ще мога да се промъквам тук колкото си искам.

Аз изсумтях.

— Не съм сигурна, че ще се случи.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се тя, а лицето й придоби сериозен вид. — Все още си любимката му, нали така?

Свих рамене в отговор.

— Какво е станало? — Въпросът й беше пропит с тревога, но не исках да й разкривам, че всичко беше започнало с нейната загуба. Вината не беше нейна.

— Разни неща.

— Америка, какво се случва?

Аз въздъхнах.

— След публичното ти наказание бях много ядосана на Максън. Отне ми известно време да проумея, че за нищо на света не би стоял безучастно, ако можеше да го спре.

Марли кимна.

— Толкова усилия вложи, Америка. А като видя, че не е по силите му да промени нещата, направи всичко възможно да облекчи ситуацията. Така че не му се сърди.

— Вече не му се сърдя, но пък и не съм сигурна, че искам да стана следващата принцеса. Не знам дали съм способна да изпълнявам роля като неговата. А отгоре на всичко Селест ми показа някаква анкета в едно от списанията си. Народът не ме харесва, Марли. Заемах най-ниската позиция. Май не съм подходяща за принцеса. Още от самото начало си знаех, че не заслужавам да участвам в съревнованието, а сега като че ли съм се устремила надолу. А и вече си мисля, че… че… Максън иска Крис за съпруга.

— Крис ли? Това пък откога?

— Нямам представа и не зная как да постъпя. Една част от мен вярва, че така е най-добре. Тя е по-подходяща за принцеса. Пък и ако наистина я харесва, му желая само щастие. Лошото е, че съвсем скоро трябва да направи поредната елиминация. Като ме повика днес, реших, че е ударил часът да ме изпрати у дома.

Марли прихна в смях.

— Ама и ти ги бръщолевиш едни. Ако Максън не изпитваше чувства към теб, стотици пъти да те е изпратил у дома. Причината да си тук е, че не иска да губи надежда.

От гърлото ми се изтръгна сподавен смях.

— Ще ми се да можехме да си побъбрим още, но трябва да вървя — каза тя. — За да се състои тази среща, издебнахме смяната на стражите.

— Нищо, че беше за кратко. Просто се радвам да те видя невредима.

Тя ме придърпа в обятията си.

— Не бързай да се предаваш, става ли?

— Няма. Защо не ми изпратиш някое писмо в удобен момент?

— Може и да се получи. Ще видим. — Тя ме пусна и двете се изправихме заедно. — Ако имах право на глас в анкетата, щях да гласувам за теб. Още от началото съм на твоя страна.

Усетих, че се изчервявам.

— Хайде, тръгвай. Поздрави съпруга си от мен.

Тя се усмихна.

— Добре. — После бързешком отиде до гардероба и напипа резето. Поради една или друга причина си бях въобразявала, че жестокото наказание ще я пречупи, но сега я чувствах по-силна. Дори стойката на тялото й беше различна. Марли се обърна да ми прати въздушна целувка и изчезна зад тайния панел.

Побързах да изляза от стаята, а Максън ме чакаше в коридора. Като чу вратата да се отваря, вдигна поглед от книгата си и ми се усмихна, а аз отидох да седна до него.

— Защо не ми каза по-рано?

— Първо трябваше да се уверя, че са в безопасност. Баща ми не знае за това; налагаше се да го пазя в тайна, докато опасността не се разсееше. Ще опитам да ви подсигуря повече срещи, но и това ще отнеме време.

Чувствах как раменете ми олекват, сякаш тежката като тухли тревога, която бях разнасяла отгоре им, беше паднала наведнъж. Щастието от срещата ми с Марли, успокоението от това, че Максън наистина беше милосърдният човек, за когото го мислех, и цялостното облекчение от факта, че не ме беше извикал, за да ме изпрати вкъщи, бяха секващи дъха усещания.

— Благодаря ти — прошепнах му.

— За нищо.

Не ми идваше на ум какво друго да кажа. След момент Максън се прокашля.

— Съзнавам, че нямаш желание да се нагърбваш с по-трудните аспекти на работата ми, но не забравяй колко възможности предлага тя. Смятам, че ще постигнеш велики неща. Навярно в момента виждаш принца в мен, но и това все някога трябваше да се случи, за да станеш истински моя.

Очите ми не се откъснаха от неговите.

— Знам.

— Вече не мога да чета мислите ти. Някога бях способен, в началото, когато не изпитваше никакви чувства към мен; а когато отношенията ни се промениха, започна да ме гледаш различно. Сега има моменти, в които си мисля, че онази Америка още е тук, и такива, в които ми се струва, че си е отишла.

Аз кимнах.

— Не те моля да кажеш, че ме обичаш. Не искам от теб внезапно да решиш, че животът на принцеса ти приляга. Просто трябва да знам дали изобщо искаш да си тук.

И точно това беше главният въпрос, нали? Все още не бях сигурна дали ще се справя с такава отговорна работа, но пък и не знаех дали бях готова да се откажа. А човечната постъпка на Максън стопли сърцето ми. Чакаха ме още цял куп неизяснени въпроси, но просто не можех да се предам. Не и сега.

Ръката на Максън стоеше върху крака му и аз пъхнах своята под нея. Той я прие със сърдечно стисване.

— Ако все още съм добре дошла, бих искала да остана.

Максън въздъхна с облекчение.

— Много ще се радвам.

 

 

Минах набързо през тоалетната и се върнах в Дамския салон. Никое от момичетата не пророни и дума, докато заемах мястото си, и накрая не друга, а Крис се престраши да попита:

— Е, какво стана?

Вдигнах поглед не само към нейните, но и към всички останали любопитни очи в салона.

— Предпочитам да го запазя за себе си.

Предвид подпухналото ми лице, подобен отговор беше напълно достатъчен да остави у тях впечатлението, че нищо хубаво не се беше случило по време на срещата ми с принца, но не възразявах да платя такава цена, за да предпазя Марли.

Най-неприятното в случая беше как Селест стисна устни, за да прикрие усмивката си, как Натали вдигна вежди, преструвайки се, че чете взетото назаем списание, и как Крис и Елиз си размениха изпълнени с надежда погледи.

Съревнованието беше по-нажежено, отколкото бях предполагала.