Кийра Кас
Елитът (16)

Шестнайсета глава

Още щом надникнах през прохода, който ме беше отвел до скривалището през нощта, ми стана повече от ясно, че в двореца бях проникнали Южняците. В късото коридорче, водещо до стаята ми, имаше купчина отломки, която ми се наложи да изкача, за да стигна до вратата си.

Обикновено първо разчистваха най-лошата част от неразбориите и чак тогава ни пускаха от скривалището. Този път обаче картинката ми подсказваше, че персоналът не беше успял да смогне навреме, но въпреки това бяха решили да не ни държат в подземието цял ден. И все пак ми се прииска да бяха вложили малко повечко старание. Очите ми веднага попаднаха на една от по-далечните стени, където група прислужнички се опитваха да заличат грамадно послание.

„ИДВАМЕ“

Срещнах думата на няколко места по коридора, изписана ту с кал, ту с боя; на едно място като че ли бяха използвали кръв. От гледката ме побиха тръпки, а мислите ми се впуснаха да тълкуват заплахата.

Докато стоях вцепенена, прислужничките ми дотичаха до мен.

— Госпожице, добре ли сте? — загрижи се Ан.

Внезапната им поява ме стресна.

— Ъмм, да. Нищо ми няма. — После погледът ми се върна върху думата на стената.

— Хайде, госпожице. Да ви подготвим за деня — настоя Мери.

Последвах ги покорно, леко зашеметена от видяното и твърде стъписана, за да постъпя другояче. Момичетата се заеха с работата си усърдно, както правеха винаги когато се опитваха да ме утешат с ежедневната рутина по обличането ми. И наистина в премерените движения на вещите им ръце — дори тези на Луси — имаше нещо успокояващо.

Когато ме подготвиха, една прислужничка дойде да ме съпроводи до двора, където явно щяха да се провеждат занятията ни онази сутрин. Анджелиското слънце ми помогна да забравя донякъде изпотрошените стъкла и смразяващите драсканици по стените. Дори Максън и кралят стояха на открито и заедно със съветниците си разглеждаха купчини документи и вземаха важни решения.

Кралицата също прелистваше документи, седнала под сянката на голяма шатра, и обсъждаше нещо с една от прислужничките си. Недалеч от нея Елиз, Селест и Натали седяха заедно на маса и разискваха плановете си за поверения им прием. Бяха толкова погълнати от начинанието си, че, изглежда, бяха забравили за ужасите на изминалата нощ.

Двете с Крис се настанихме в шатрата на отсрещната страна на ливадата, но работата ни не спореше. Точно в онзи ден ми беше трудно да говоря с нея, макар и всячески да се мъчех да прогоня от главата си спомена за близостта им с Максън. Наблюдавах я как подчертава избрани изречения от конспектите, които Силвия ни беше раздала, и как записва бележки в празното поле отстрани.

— Май ми хрумна подходяща идея за цветята — отбеляза тя, без да вдигне поглед от листовете.

— А. Това е добре.

Позволих си да надникна към Максън. Очевидно се правеше на по-зает, отколкото в действителност беше. Ясно си личеше и как кралят се преструваше, че не чува коментарите му. Не можех да го разбера. Ако толкова го интересуваха лидерските умения на Максън, трябваше да се възползва от всеки случай да му дава напътствия, а не да го държи настрана от събитията заради опасенията си, че синът му ще допусне грешка.

Максън поразлисти няколко страници и вдигна поглед. Очите ни се срещнаха и той ми помаха. Тъкмо вдигах ръка да отвърна на поздрава му, когато с периферното си зрение видях Крис да му маха възторжено. Веднага забих поглед в листовете пред мен, борейки се да потуша пламъка по бузите си.

— Голям красавец е, нали? — попита Крис.

— Аха.

— Все си фантазирам как ли ще изглеждат децата ни с неговата коса и моите очи.

— Как е глезенът ти?

— О — въздъхна тя. — Боли мъничко, но според доктор Ашлър ще се оправя до приема.

— Радвам се да го чуя — казах и най-накрая се престраших да вдигна очи към нея. — Ще е жалко да куцукаш пред италианските ни гости. — Постарах се да прозвуча дружелюбно, но си пролича, че тонът ми й се стори съмнителен.

Отвори уста да ми отвърне, ала погледът й бързо се отклони. Проследих го и видях, че Максън се отправяше към масата с напитки, която келнерите ни бяха приготвили.

— Ей сега се връщам — изстреля набързо и закуцука към Максън с неочаквана скорост.

Просто не можах да извърна поглед. Видях как Селест се присламчва към тях и тримата се впуснаха в тих разговор, докато си наливаха вода и хапваха малки сандвичи. Селест каза нещо, което разсмя Максън. Отдалече изглеждаше, че и Крис се усмихва, но очевидно беше прекалено ядосана, задето Селест им се беше натрапила така, за да се забавлява истински.

Точно в онзи момент бях донякъде благодарна на Селест. Поведението й ме изкарваше извън нерви, но човек можеше да й завиди за дързостта. И аз имах нужда от известна доза.

Кралят повиши тон на един от съветниците и аз моментално извъртях глава в тяхна посока. Не разбрах какво точно му каза, но при всички случаи прозвуча гневно. Зад тях мярнах Аспен да прави обхода си.

Той ми хвърли кратък поглед и дори си позволи да ми намигне скришом, несъмнено в опит да облекчи тревогите ми. Получи се донякъде, но все пак продължавах да се питам какво ли беше преживял миналата нощ, за да накуцва така и да има превръзка до едното си око.

Докато умувах как възможно най-незабележимо да го поканя в стаята си вечерта, откъм вратите на двореца долетя вик:

— Бунтовници! — изкрещя един от стражите. — Бягайте!

— Какво? — попита недоумяващо друг.

— Бунтовници! Проникнали са в двореца! Идват!

Думите на стража събудиха в съзнанието ми заплашителното послание, което бях прочела по стените същата сутрин: „ИДВАМЕ.“

Всичко се случи светкавично. Прислужничките поведоха кралицата към другия край на двореца, като едни дърпаха ръцете и, за да я придвижат по-бързо, а други предано подтичваха зад нея, предпазвайки гърба и от нападение.

Мярнах и червената рокля на Селест сред прислужничките на кралицата; навярно беше решила, и с право, че това е най-сигурният подход. Максън грабна контузената Крис и я предаде в ръцете на най-близкия страж, който се оказа Аспен.

— Тичай! — изкрещя му. — Тичай!

Аспен, предан до крайност, се втурна напред, сякаш Крис тежеше колкото перце.

— Максън, не! — пищеше тя през рамото му.

Откъм отворените врати на двореца долетя силен пукот и от гърлото ми се изтръгна писък. Когато няколко от стражите бръкнаха под тъмните сака на униформите си и извадиха пистолети, осъзнах какво бях чула. Гръмна се още два пъти, а аз замръзнах на място, гледайки как хората прелитат трескаво край мен. Стражите ги изтласкваха към двете страни на двореца, за да не попаднат на пътя на пълчището от мъже, облечени в груби панталони и вълнени куртки, което се изля на двора с пълни до пръсване раници и чанти. Отекна още един гръм.

Най-сетне надвих вцепенението си, обърнах се и побягнах, без да мисля.

Тъй като бунтовниците се тълпяха откъм двореца, ми се стори най-логично да хукна в обратната посока. Така обаче се оказа, че бягах към дълбоката гора с тайфа озлобени мъже по петите ми. Въпреки това не спрях, а след като на няколко пъти се подхлъзнах с ниските си пантофки, се замислих дали да не ги събуя. В крайна сметка прецених, че хлъзгавите обувки бяха по-добър вариант от босите крака.

— Америка — викна зад мен Максън. — Не! Върни се!

Престраших се да надзърна през рамо и видях как кралят сграбчва Максън за яката на сакото му и го дърпа назад. Принцът беше вперил ужасен поглед в мен. Изтрещя поредният изстрел.

— Прекратете стрелбата! — изкрещя Максън. — Ще я уцелите! Свалете оръжията!

На фона на отчаяните му разпореждания се чуха още няколко изстрела, после се отдалечих твърде много, за да различавам думите му. Докато препусках през широкото поле, осъзнах, че можех да разчитам само на себе си в това премеждие. Максън не успя да се изтръгне от ръцете на баща си, а Аспен изпълняваше дълга си към кралското семейство. Ако изобщо някой страж идваше за мен, щеше да е зад бунтовническата потеря. Само аз можех да спася живота си, затова продължих да бягам.

Страхът ме зареждаше с енергия и не беше за вярване с каква ловкост заобикалях храсталаците, след като се озовах в гората. Земята беше твърда, пресъхнала от месеците без капка дъжд. Смътно усещах как ниските клони дращят краката ми, но не забавих крачка да ги оглеждам.

Потях се обилно и роклята полепваше по гърдите ми, докато препусках. В притъмнялата гора се спускаше хлад, но аз горях от топлина. В предишния си живот понякога тичах за развлечение или пък когато играехме с Джерад, или просто за да изпитам приятната болка от физическото натоварване. През изминалите месеци в двореца не се движех особено, но пък за пръв път похапвах питателна храна, резултатът от което беше осезаем. Белите ми дробове горяха, а краката ми пулсираха от умора. Въпреки това не спрях.

След като навлязох достатъчно надълбоко в гората, погледнах през рамо, за да проверя на какво разстояние ме следваха бунтовниците. Не ги чувах, понеже кръвта бучеше в ушите ми, а като надникнах, не успях и да ги видя. Реших, че моментът беше подходящ да си намеря скришно място, преди да са мярнали ярката ми рокля в смрачената гора.

Не спрях, докато не намерих дърво, чийто дънер ми изглеждаше достатъчно широк, за да ме скрие. След като се шмугнах зад него, забелязах нисък клон, по който лесно можех да се покатеря. Свалих обувките си и ги метнах в храсталака с надеждата да не доведат бунтовниците право при мен. Покатерих се на дървото, без да достигам опасна височина, и облегнах гръб на ствола му, свивайки се на топка.

Направих всичко възможно да укротя дишането си, за да не се издам. В първия момент наоколо цареше тишина. Реших, че съм им се изплъзнала, но за по-сигурно не помръднах от мястото си. След няколко секунди дочух силно шумолене.

— Трябваше да дойдем през нощта — изпуфтя някой. Гласът беше женски. Прилепих се до дървото, молейки се клонът под краката ми да не изпращи.

— През нощта нямаше да са отвън — отвърна един от мъжете.

Продължаваха да тичат, или поне се опитваха — звучаха доста изтощени.

— Прехвърли ми малко багаж — предложи мъжкият глас. Доста бяха скъсили разстоянието помежду ни.

— Мога да се справя и сама.

Затаих дъх, докато ги гледах как минават точно под дървото ми. Тъкмо започвах да си мисля, че ми се е разминало, когато торбата на момичето се разпра и цял куп книги се строполиха на земята. Каква работа имаше с толкова много книги?

— По дяволите — изруга тя и падна на колене. Носеше дънково яке, обсипано с бродерии на едно и също цвете. Сигурно увираше в него.

— Казах ти да ми прехвърлиш малко.

— Я да млъкваш! — Момичето побутна с ръка краката на спътника си. В този закачлив жест прозираше близостта помежду им.

Някой изсвири в далечината.

— Това Джеръми ли е? — попита тя.

— Така ми прозвуча. — Момчето се наведе и взе няколко от книгите.

— Тичай към него. Ей сега идвам.

Той се подвоуми, но в край сметка реши да я послуша. Целуна я по челото и хукна.

Момичето събра останалите книги и отряза с нож презрамката на торбата си, за да ги завърже с нея.

Като се изправи, почувствах облекчение, предполагайки, че ще последва приятеля си. Само че тя отметна косата от лицето си и вдигна очи към небето.

И ме видя.

Колкото и да се спотайвах, колкото и да кротувах, вече нямаше спасение. Дали стражите щяха да чуят писъка ми? Или останалите бунтовници бяха твърде близо, за да е от значение?

Двете вперихме погледи една в друга. Очаквах всеки момент да извика сподвижниците си и се молех възмездието им да е по-милостиво.

Но от гърлото й не излезе друг звук, освен тихичко кискане заради комичната ситуация, в която бяхме попаднали.

Чу се още едно свирукане, малко по-различно от последното, и двете стрелнахме очи в посоката, от която идваше, преди отново да се спогледаме.

Нищо не можеше да ме подготви за следващия й ход: преметна единия си крак зад другия и изпълни грациозен реверанс. Аз се пулех насреща й напълно слисана. Тя се надигна с усмивка и хукна в посоката, откъдето бе дошъл сигналът. Вторачих се в гърба и, докато стотиците дребни избродирани цветчета не изчезнаха в гъсталака.

Когато реших, че е изтекъл повече от час, се престраших да сляза от дървото. Застанах под короната му и се заоглеждах за обувките си. Обходих площта около дебелия ствол, издирвайки белите си пантофки — но напразно. В крайна сметка се отказах да ги търся, понеже беше време да се връщам в двореца.

Но след като се огледах наоколо, установих, че няма да е толкова лесно. Изобщо не знаех къде се намирам.