Кийра Кас
Елитът (19)

Деветнайсета глава

Следващият ден отлетя неусетно и не щеш ли, двете с Крис вече вървяхме към приема на другите момичета, облечени в консервативни сиви рокли.

— Какъв е планът? — попита Крис, докато крачехме по коридора.

Позамислих се за момент. Ненавиждах Селест и нямах нищо против да се провали пред очите ми, но май не държах поражението й да е в толкова голям мащаб.

— Бъди учтива, но не и услужлива. Наблюдавай реакциите на Силвия и на кралицата, може да са ни от полза. Трябва да попием всичко… и да се трудим цяла нощ, за да се уверим, че нашият прием ще е по-успешният.

— Добре — въздъхна Крис. — Да вървим.

Пристигнахме навреме, съзнавайки колко важна беше пунктуалността за гостите, а съперничките ни вече се излагаха. Селест като че ли се стремеше да саботира самата себе си. Докато Елиз и Натали бяха пременени с благопристойни рокли в нюанси на тъмносиньото, тази на Селест беше почти бяла. Липсваше й само булчинското було. Да не говорим как изпъкваше, особено на фона на германските гостенки. Повечето от тях носеха рокли с ръкави до китките, независимо от горещината.

Натали, която отговаряше за цветята, бе пропуснала да отчете дребния факт, че по традиция лилиите се използваха за погребения. Всички цветни аранжировки бяха изнесени от Банкетната зала в последния момент.

Елиз, макар и по-смутена от обичайното, беше същинско олицетворение на спокойствието. Несъмнено гостите ни щяха да я възприемат като звездата на вечерта.

Контактите ни с жените от Германската федерация, чиито познания по английски бяха доста оскъдни, се оказаха цяло изпитание, особено при положение, че мозъкът ми беше бръмнал от италиански. Вложих голямо старание да се държа гостоприемно и в интерес на истината, независимо от строгото им излъчване, чуждестранните дами бяха доста приятелски настроени.

Съвсем скоропостижно стана ясно, че истинската опасност от провал се криеше в записките на Силвия. Докато кралицата благосклонно помагаше на момичетата да се представят добре пред германските ни гости, Силвия обикаляше периметъра на залата и нищо не убягваше от проницателния й поглед. До края на приема беше натрупала цял куп страници с бележки. Двете с Крис бързо проумяхме, че единствената ни надежда за успех беше да впечатлим Силвия с организационните си умения.

На следващата сутрин Крис дойде в стаята ми заедно с прислужничките си, за да се подготвим заедно. Искахме да изглеждаме достатъчно прилично, че да си проличи кой командва парада, но не и чак толкова, че да станем за присмех. Стаята ми се напълни с момичета и беше много забавно. Всички прислужнички се познаваха и си бърбореха оживено, докато ни обгрижваха. Обстановката ми напомни за дните, в които ми беше гостувала Мей.

Часове преди обявеното начало на събитието двете с Крис слязохме в приемната зала, за да се уверим, че всичко е наред. За разлика от първата група момичета, ние бяхме решили да пропуснем картичките, обозначаващи мястото на всеки от гостите, и да им позволим да седнат, където пожелаят. Оркестърът дойде за репетиция и, за наш късмет, се оказа, че платът, който бяхме избрали за драпериите по стените, допринася за добрата акустика на салона.

Понаместих колието на Крис, докато се изпитвахме една друга за заучените фрази. Италианското й произношение беше много естествено.

— Благодаря — каза Крис.

— Grazie — отговорих аз.

— Не, не — обърна се тя към мен. — Просто ти благодаря. Справи се блестящо и… знам ли. Мислех си, че след случилото се с Марли ще се откажеш. Боях се, че ще ми се наложи да действам сама, но ти вложи такова старание. Представи се завидно.

— Благодаря. Ти също. Не знам дали щях да оцелея, ако ме бяха сложили в една група със Селест. Благодарение на теб почти ми беше лесно. — Крис ми отвърна с усмивка. Говорех най-искрено. През цялото време се беше трудила неуморно. — Права си за едно: много ми е трудно без Марли, но така или иначе не бих се предала. Приемът ни ще е за чудо и приказ.

Крис прехапа устна и се замисли за момент. После по най-бързия начин, сякаш се опасяваше да не загуби смелост, каза:

— Значи, не си се отказала от съревнованието? Все още се бориш за Максън?

Не че не беше ясно каква е причината всички да сме в двореца, но никое от другите момичета не беше формулирало въпроса по този начин. Хвана ме неподготвена и се позачудих дали да й дам отговор. И ако да — какъв да е той?

— Момичета! — изви глас Силвия, нахлувайки през вратата. За пръв път бях толкова благодарна да я видя. — Моментът наближава. Готови ли сте?

Зад нея се появи и кралицата, балансираща със спокойното си излъчване припряността на Силвия. Очите й обходиха залата с възхищение. Усмивката й ми донесе огромно облекчение.

— Почти сме готови — обяви Крис. — Остават ни само няколко финални щриха. За едно от нещата ще сте ни необходими вие с кралицата.

— Така ли? — заинтригува се Силвия.

В този момент кралицата ни доближи, а тъмните й очи искряха от гордост.

— Прекрасно е. А вие двете изглеждате зашеметяващо.

— Благодарим ви — казахме с Крис в един глас. Бледосините рокли с големи златисти акценти бяха ушити по мой модел. Празнични и разкошни, но не прекалено натрапващи се.

— Сигурно са ви направили впечатление колиетата ни — подхвана Крис. — Решихме, че ако са сходни, гостите по-лесно ще ни разпознават като домакини на събитието.

— Отлична идея — похвали ни Силвия, вписвайки нещо в бележника си.

Двете с Крис се спогледахме усмихнато.

— Тъй като и вие двете също сте домакини, сметнахме, че ще е добре и вие да носите по едно такова — казах аз, докато Крис взимаше кутиите за бижута от близката маса.

— О, нямаше нужда! — възкликна кралицата.

— Това… за мен ли е? — удиви се Силвия.

— Разбира се — каза приветливо Крис и им даде по една кутия.

— Бяхте ни от такава помощ. Заслугата за това събитие е и ваша — добавих аз.

Личеше си, че и кралицата е трогната от жеста ни, но Силвия направо онемя.

Внезапно се зачудих дали някой от двореца някога й бе засвидетелствал каквото и да било внимание. Вярно, идеята ни беше хрумнала предишния ден, докато умувахме как да я привлечем на наша страна, но сега се радвах, че й бяхме поднесли подаръка не само поради онова ни съображение.

Силвия може и да беше непоносима на моменти, но пък целеше единствено да ни помогне с наставленията си. Заклех се пред себе си да й се отблагодаря по по-подобаващ начин.

Един от икономите дойде да ни извести, че гостите ни са пристигали, и с Крис заехме позиции от двете страни на голямата порта, за да ги приветстваме още на входа. Оркестърът засвири тихо за фон, прислужничките закръжаха наоколо с ордьоврите и залата беше готова за приема ни.

Видях Елиз, Селест и Натали да се задават към нас учудващо навреме. Още щом зърнаха тържествената обстановка — надиплените драперии, спускащи се по инак скучните стени, изящните украшения, извисяващи се по средата на всяка от масите, изобилието от цветя — в очите на Елиз и Селест се изписа неприкрита завист. Натали обаче беше твърде развълнувана, за да се терзае.

— Ухае като в градината — въздъхна опиянено тя и влезе в салона с почти танцова стъпка.

— И то прекалено натрапчиво — заяде се Селест. — Гостите ще ги заболят главите. — Кой друг, ако не тя, беше способен да открие недостатък в нещо приказно.

— Ако обичате, настанете се на различни маси — предложи Крис, докато минаваха покрай нас. — Италианките идват да завързват нови приятелства.

Селест изцъка с език, преструвайки се, че молбата ни я затруднява. Прииска ми се да й кажа, че трябва да се вземе в ръце: все пак ние с Крис дадохме всичко от себе си по време на нейния прием. Но в същия момент дочух мелодичното жужене на италианска реч и видях гостенките ни да се задават по коридора, така че напълно забравих за нея.

Италианките бяха изваяни като статуи — високи, златокожи и съвършено красиви. А отгоре на всичко до една бяха безкрайно добронамерени. Имах чувството, че носят по частица слънце в душите си и осветяват с него всичко около себе си.

Италианската монархия беше още по-млада и от илейската. Според материалите, които бях прочела, от десетилетия опитите ни да установим приятелски отношения с италианците бяха несполучливи, а това беше първата проява на интерес от тяхна страна. Приемът се явяваше началната стъпка към сближаването ни с едно укрепващо позициите си правителство. Мисълта ме плашеше, докато представителките му не прекрачиха прага ни, стопявайки тревогите ми със сърдечността си. Целунаха ни по двете бузи с топъл поздрав.

— Salve!

С най-искрено удоволствие отвърнах на ентусиазма им. Обърках някои от заучените фрази на италиански, но гостите откликнаха с приятелски смях на грешките ми и дори ми помогнаха да ги поправя. Докато си отправяхме комплименти една на друга за прическите и тоалетите, останах впечатлена от познанията им по английски език. Явно бяхме направили добро първо впечатление що се отнасяше до външния ни вид, а това значително ми помогна да се отпусна.

В крайна сметка прекарах по-голямата част от събитието в компанията на Орабела и Ноеми — две от братовчедките на принцесата.

— Превъзходен вкус! — възкликна Орабела, вдигайки чашата си с вино.

— Радваме се, че ти допада — отвърнах аз с опасението, че вероятно им звучах леко стеснително. Италианките говореха на доста висок глас.

— Пийни си и ти! — настоя тя. Не бях близвала алкохол от партито по случай Хелоуин, а и бездруго не му бях особена почитателка. Но тъй като не исках да я обидя, приех чашата, която ми подаде, и отпих глътка.

Наистина беше невероятно. Шампанското ми се струваше прекалено газирано, но в червеното вино се усещаха няколко аромата, завладяващи небцето един след друг.

— Ммммм — възхитих се аз.

— И така — подхвана Ноеми, привличайки вниманието ми. — Този ваш Максън е изключително чаровен. Как да си подсигуря местенце в Избора?

— След цял куп канцеларска работа — пошегувах се аз.

— Това ли било? Къде ми е химикалката?

Орабела се намеси в разговора ни.

— И аз нямам нищо против да попълня някой и друг документ. С огромна радост бих отвела Максън у дома.

Аз се засмях.

— Повярвай ми, тук положението е леко бедствено.

— Просто виното ти е малко — настоя Ноеми.

— Абсолютно! — подкрепи я Орабела и двете привикаха един от келнерите, за да допълни чашата ми.

— Посещавала ли си Италия? — попита ме Ноеми.

Аз поклатих глава.

— Преди Избора дори не бях напускала окръга си.

— На всяка цена трябва да дойдеш! — заяви пламенно Орабела. — По всяко време си добре дошла в дома ми.

— Ама че си егоистка! — оплака се Ноеми. — Ще отседне у нас и точка.

Чувствах как виното разлива топлината си в цялото ми тяло, а ентусиазмът им ме изпълваше с почти непоносимо щастие.

— Кажи сега, добре ли се целува? — полюбопитства Ноеми.

Аз се позадавих с отпитата глътка вино и отдръпнах чашата от устните си, за да се засмея. Опитах да не се издам, но момичетата ме четяха като отворена книга.

— Така значи, колко добре? — не се отказа Орабела. Като не им дадох отговор, просто махна с ръка. — Пийни си още малко винце! — Подкани ме тя разпалено.

Посочих ги укорително с пръст, съзнавайки какъв беше скритият им замисъл.

— Вие двечките сте големи палавници!

Те отметнаха глави назад, заливайки се в смях, а аз не се сдържах и се присъединих към тях. Спор нямаше, че момичешките раздумки бяха много по-забавни, когато не се съревновавахме за един и същ господин, но все пак не биваше да се увличам.

Станах от масата, преди да съм припаднала под нея.

— Голям е романтик. Когато си позволи да бъде — споделих им аз. Двете плеснаха с ръце и се закискаха, а аз ги оставих, подсмихвайки се на закачките им.

След като се подкрепих с малко вода и храна, изсвирих на цигулка няколко от фолклорните песни, които бях научила, и повечето гости в залата пяха с мен. С крайчеца на окото си забелязах, че Силвия си водеше записки и през това време си тактуваше с крак.

Когато Крис стана и вдигна тост за кралицата и Силвия, изказвайки благодарността ни за цялата им помощ, залата избухна в аплодисменти. Аз вдигнах чаша към гостенките ни, а те изпищяха радушно, пресушиха своите и ги запратиха по стените. С Крис не бяхме очаквали подобно нещо, но просто свихме рамене и последвахме примера им.

Клетите прислужнички се разхвърчаха да събират натрошените стъкла, а оркестърът засвири отново и всички затанцуваха. Може да се каже, че гвоздеят на програмата беше Натали, която скочи върху масата и изпълни танц, наподобяващ движенията на октопод.

Кралица Амбърли седеше в ъгъла и говореше лъчезарно с кралицата на Италия. Като ги зърнах, ме обзе такъв прилив на гордост, че едва не подскочих, когато Елиз ме заговори.

— Вашият е по-добър — заяви с неохота, но за сметка на това откровено. — Организирали сте невероятен прием.

— Благодаря ти. Първоначално не вярвах да успеем: доста беди ни се струпаха.

— Знам. Поради която причина резултатът е още по-впечатляващ. Ще каже човек, че сте се трудили седмици наред. — Тя плъзна поглед из залата, любувайки се на ярката украса.

Аз сложих ръка на рамото и.

— Знаеш ли, Елиз, вчера ясно си пролича, че ти си вложила най-много старание от цялата ви група. Убедена съм, че Силвия ще го спомене пред Максън.

— Мислиш ли?

— Разбира се. И мога да ти обещая, че ако това се окаже някакво състезание и вашият отбор загуби, сама ще кажа на Максън колко добре си се справила.

Тя присви и бездруго дръпнатите си очи.

— Сериозно ли би го направила?

— Разбира се. Защо не? — уверих я с усмивка.

Елиз поклати глава.

— Наистина ти се възхищавам. Честно. Но трябва да разбереш, че сме съпернички, Америка. — Усмивката ми повехна. — Аз лично не бих излъгала, за да те злепоставя, но и не бих те похвалила пред Максън. Просто не мога.

— Никой не е казал, че трябва да се държим така една към друга — отбелязах тихо аз.

Тя поклати глава.

— Но трябва. Не се борим за някаква си награда. Борим се за съпруг, за короната, за бъдещето си. А навярно ти си момичето с най-голям залог в играта.

Вцепених се на място, напълно озадачена от думите и. Имах я за приятелка. Всички момичета, с изключение на Селест, бяха спечелили доверието ми. Само аз ли не проумявах колко свирепо се бореха за победата?

— Не се опитвам да кажа, че си ми неприятна — продължи тя. — Напротив, много си ми симпатична. Но не мога да ти стискам палци.

Аз кимнах, мъчейки се да осмисля думите и. Съвсем очевидно беше, че не се вживявах в съревнованието като нея. Поредната причина да се усъмня в способността си да нося короната.

Елиз надникна през рамото ми и се усмихна. Като се обърнах, видях, че италианската принцеса вървеше към нас.

— Простете. Мога ли да поговоря с домакинята, ако обичате? — попита с очарователния си акцент.

Елиз й направи реверанс и тръгна към танцовата площадка. Аз опитах да се отърся от неприятния разговор и да съсредоточа вниманието си върху гостенката, която трябваше да впечатля.

— Принцеса Николета, съжалявам, че не успях да ви обърна повече внимание днес — казах, докато й се покланях.

— О, не се притеснявайте! Много ви е натоварено. Братовчедките ми са луди по вас!

— Изключително забавни са — засмях се аз.

Николета ме придърпа в единия ъгъл на залата.

— Колебаехме се дали да градим връзки с Илеа. Нашият народ е доста по-… освободен от вашия.

— Виждам.

— Не, не — продължи със сериозен тон принцесата. — Имам предвид по отношение на личните свободи. Нашите поданици са по-облагодетелствани от вас. Нацията ви все още е разделена на касти, ако не се лъжа?

Внезапно проумях, че диалогът ни не беше просто приятелска размяна на думи, и кимнах сериозно.

— Естествено, ние следим положението ви. Свидетели сме на случващото се. Всичките размирици, бунтовническите нападения. Струва ми се, че хората не живеят щастливо, права ли съм?

Не бях сигурна как да й отговоря.

— Ваше Величество, не знам дали сте избрали подходящия човек за подобен разговор. Аз нямам никакво влияние тук.

Николета взе ръцете ми.

— Но би могла да имаш.

По гръбнака ми пробягаха тръпки. Правилно ли я разбирах?

— Видяхме какво се случи с онова момиче. Блондинката? — прошепна тя.

— Марли — кимнах аз. — Тя беше най-добрата ми приятелка.

Принцесата се усмихна.

— Видяхме и вас. Видеоматериалът беше оскъден, но видяхме как се спуснахте. Видяхме как се опълчихте.

Погледът в очите й беше същият като онзи, който кралица Амбърли ми бе отправила сутринта. В него се четеше явна гордост.

— Имаме голямо желание да изградим близки взаимоотношения с мощна нация като вашата, но само ако тази нация е способна да се промени. Неофициално ви казвам, че ако има с какво да ви помогнем за придобиването на короната, сме на ваше разположение. Имате абсолютната ни подкрепа.

Тя пъхна парче хартия в ръката ми и се отдалечи. Като ми обърна гръб, извика нещо на италиански и цялата зала избухна в радостни възгласи. Нямах джобове, затова бързешком скътах бележката в сутиена си, молейки се никой да не забележи.

Нашият прием продължи доста по-дълго от първия, вероятно защото гостите ни се забавляваха твърде много, за да си тръгнат. Но колкото и време да траеше, имах чувството, че свърши за броени мигове.

Часове по-късно напълно изтощена се отправих към стаята си. Така бях преяла, че дори не можех да си помисля за вечеря, и макар да беше рано, идеята да се пъхна в леглото ми се стори доста примамлива.

Само че още преди да стигна до леглото си, Ан ме намери и ми поднесе изненада. Аз ахнах и моментално грабнах писмото от ръката и. Пощенските служители на двореца заслужаваха похвала — действаха светкавично.

Скъсах плика и излязох на балкона, където попих думите на баща ми заедно с последните слънчеви лъчи на деня.

„Скъпа Америка,

Ще трябва да напишеш писмо до Мей час по-скоро. Като видя, че последното ти е предназначено само и единствено за моите очи, остана безкрайно разочарована. Да си призная, и мен ме спипа неподготвен. Не знам какво точно очаквах да прочета вътре, но определено се разминаваше с реалността.

Първо — да, вярно е. Когато говорих с Максън по време на посещението ни в двореца, намеренията му към теб бяха повече от сериозни. Не смятам, че е способен да изкривява истината, и му повярвах (все още му вярвам), когато ми призна за дълбоките си чувства към теб. Уверен съм, че ако не беше обвързан с толкова процедури, отдавна щеше да е избрал теб. Една част от мен вярва, че цялата тази мудност е в наша полза. Греша ли?

Простичката истина е, че, да, одобрявам Максън, и ако искаш да си с него, те подкрепям напълно. Ако ли пък не, пак съм зад теб. Обичам те и искам да намериш щастие. Дори това да значи живот в мизерната ни къщурка вместо в двореца. Нямам нищо против.

Що се отнася до другия ти въпрос — и на него ще трябва да дам положителен отговор.

Америка, знам, че не се имаш за кой знае какво, но е време да повярваш в себе си. Години наред ти повтаряхме, че си даровита, но ти се увери в това чак когато ангажиментите ти се умножиха. Спомням си деня, в който осъзна, че пълният ти седмичен график се дължи на гласа ти и таланта ти на музикант, тогава се почувства толкова горда. Сякаш внезапно проумя какви способности имаш. Пък и откакто се помня, все ти повтаряме колко си красива, но май така и не се възприе като красавица, докато не те посочиха за участничка в Избора.

Родена си за водач, Америка. Имаш глава на раменете си; имаш желание да усвояваш нови знания; и може би най-важното — способна си да проявяваш състрадание. А народът ни се нуждае от състрадание повече, отколкото предполагаш.

Ако искаш короната, Америка, вземи я. Вземи я. Защото ти принадлежи.

Но… ако не си готова да понесеш такова бреме на плещите си, не бих те укорил. Бих те посрещнал вкъщи с отворени обятия.

Обичам те.

Татко“

Сълзите рукнаха тихо от очите ми. Татко наистина вярваше, че съм способна да се справя. Само той. Е, той и Николета.

Николета!

Напълно бях забравила за бележката. Бръкнах в роклята си и я извадих. Листчето съдържаше телефонен номер. Дори не беше написала името си.

Колко ли рискуваше, отправяйки ми такова предложение?

Погледнах малката бележка и писмото от татко в ръцете ми. Сетих се за увереността, с която Аспен ми бе заявил, че не съм способна да бъда принцеса. Сетих се за последната позиция, която заемах в анкетата. Замислих се за мистериозното обещание на Максън, което ми даде по-рано същата седмица…

Затворих очи и напрегнах съзнанието си.

Можех ли да се справя? Можех ли да стана следващата принцеса на Илеа?