Лий Чайлд
Не се връщай (40)

40

Търнър отиде да се изкъпе, но Ричър не си направи този труд, а просто се уви в единия халат и се изтегна на креслото — задоволен, отмалял и отпуснат, както не се бе чувствал отдавна. После Търнър се появи, облечена в другия халат.

— Колко е часът?

— След четири минути пак трябва да звъннеш на Лийч. Тя знае ли, че съм с теб?

Търнър кимна.

— Сигурна съм, че вече целият свят знае. Но и аз й казах.

— Как прие всичко това?

— Тя е сержант в американската армия, така че не е светица.

— Друго имам предвид. Ако ти докажеш невинността си, никой не може да я пипне с пръст, задето ти е помагала. По-скоро ще й поднесат букет рози. Но ако и аз не докажа моята невинност, тя ще продължава да е застрашена. Или обратното. Изложена е на двоен риск и намалява наполовина шансовете си.

— Но въпреки това не възрази.

— Ще трябва да застанеш зад нея.

— Естествено — кимна Търнър. — Стига някога да се върна на поста си.

После вдигна слушалката на телефона и отново набра номера.

На малко повече от двайсет километра от хотела иззвъня един телефон. Той се намираше в оперативното бюро на ФБР на Ист Карсън Стрийт в Питсбърг, югоизточно от центъра на града. Дежурният агент вдигна. Оказа се, че звънят директно от Вашингтон — от Хувър Билдинг. Съобщиха му, че компютрите са засекли имената Съливан и Темпъл като гости на един хотел край летището. Дежурният агент направи бърза справка със служебния бюлетин и откри, че Вашингтонската градска полиция и Военната полиция издирват двама бегълци, използващи същите имена.

Агентът незабавно се свърза с прекия си началник и попита:

— Желаете ли да споделим новината с Вашингтон и армията?

Специалният агент помълча известно време, после отвърна:

— Няма смисъл да усложняваме нещата.

Няма смисъл да споделяме славата, преведе си думите му дежурният.

— Изпрати някой от нашите да провери — добави шефът му.

— Веднага ли?

— Когато можеш. Не е толкова спешно. Разполагаме с цяла нощ. Сигурен съм, че няма да си тръгнат до сутринта.

Търнър отново притисна слушалката на хотелския телефон между рамото и ухото си и Ричър отново чу сигнала за повикване. А след това и гласа на Лийч. Не успя да разбере какво казва, но веднага долови настроението й. Което не беше добро. Тя се впусна в дълъг монолог, който пластмасовата слушалка превърна в неразбираемо квакане, но си пролича, че е объркана и ядосана.

— Добре — рече с въздишка Търнър. — Въпреки всичко ти благодаря.

Връзката прекъсна. Върху лицето й се изписаха умора и горчиво разочарование.

— Какво? — изгледа я Ричър.

— Познай.

— В крайна сметка няма никакъв номер.

— Хартиеното копие е изчезнало. Някой го е взел от стаята с архивите.

— Морган?

— По всяка вероятност. Никой друг не би могъл или посмял да го направи.

— Това означава, че или е един от тях, или сляпо изпълнява заповедите им.

Търнър кимна.

— В момента разчистват къщата, без да пропускат нищо. Май ще се окаже, че са по-добри, отколкото ги мислех. А това означава, че съм прецакана. Вече няма измъкване. Не и без номера с инициалите АМ.

— Възможно ли е да е някъде из компютрите?

— Не се доверяваме на компютрите. Заради проклетото усещане, че материалите ни могат да попаднат директно в „Ню Йорк Таймс“ или в Китай…

— Значи копието на хартия е единственият ви документ?

— Поне аз не знам за друг — кимна тя. — Може би има копие и в Баграм. Защо питаш? Желая ти успех, ако си намислил да поискаш заповед от председателя на Военния съд.

— Възможно ли е да са го пъхнали погрешка в друга папка?

— Не. Но въпреки това Лийч е проверила навсякъде. Не е чак толкова глупава.

— Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема.

— Ако го откриеш, събуди ме — каза тя. — Защото аз приключих с мисленето и трябва да поспя.

Търнър изхлузи халата си на пода и отиде боса и гола до прозореца да дръпне пердето. След това изгаси осветлението, шмугна се под завивките и изпусна една въздишка. Дълбока, тъжна и уморена. После притихна. Ричър я погледа известно време и се върна на креслото. В съзнанието му бавно изплува помещението с архивите в Рок Крийк. На горния етаж, първата врата вляво, номер 201. Представи си и дежурния офицер в номер 103 на долния етаж, който приема обаждането на Уикс и Едуардс от Афганистан, записва сведенията на хартия и изкачва старото каменно стълбище със скъпоценното листче в ръка, за да го покаже на Търнър. Там изслушва инструкциите й за отговора, предава го, записва и него на хартия и отново се качва горе да прибере копията в съответното чекмедже, прилежно подредени едно след друго.

Ричър си представи как Морган напуска кабинета си, който е само през две врати, оглежда коридора в двете посоки и се залавя за работа. Работа, която продължава само няколко секунди. Толкова са нужни за накъсването или изгарянето на два листа хартия. А може би просто ги е сгънал и ги е прибрал в джоба си. За да ги предаде по-късно на когото трябва, получавайки за награда едва забележими кимвания или обещания за бъдещи облаги.

Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема.

Ричър може би щеше да запомни номера. Той обичаше числата. Може би щеше да има нещо отличително в номера, чрез което да го запомни. Примерно да е съставен само от прости числа или пък да има някаква друга закономерност. За съжаление обаче, не го беше виждал, нито веднъж. Но нямаше невъзможни неща. Никоя система не беше перфектна и със стопроцентова защита.

Убеден съм, че има някакъв начин за разрешаване на проблема.

Начин, който му убягваше. Засега. Стана от креслото и се протегна. Халатът му падна на пода върху халата на Търнър. Той се пъхна в леглото до нея. Тя вече спеше дълбоко. Дишаше бавно. Бушоните й бяха изключили от безпокойство и преумора. Но както казваше героинята в онзи стар филм: За всичко това ще мисля утре… Та нали и утре е ден. Отправи поглед към тавана, който сивееше в мрака. После затвори очи. Едно дълбоко вдишване, едно дълбоко издишване. Това беше достатъчно.

Спа много добре. Цели пет часа.

Събуди се в четири сутринта.

От силно блъскане по вратата.