Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Ричър (18)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Never Go Back, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 43 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- danchog (2013 г.)
Издание:
Лий Чайлд. Не се връщай
Английска, първо издание
ИК „Обсидиан“, София, 2013
Худ. Оформление: Николай Пекарев
Редактор: Димитрина Кондева
Техн. Редактор: Людмил Томов
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978–954–769–343–2
История
- — Добавяне
4
Специални церемонии не бяха предвидени. Нито връчване на заповед, нито инструктаж. След последните думи на Морган в стаята изведнъж стана по-тъмно. Причината се криеше в широкия гръб на униформения пазач, който засенчи светлината, проникваща от коридора през матираното стъкло. Ричър го виждаше нашарен — от дългите непрозрачни ивици, спускащи се вертикално. Висок и широкоплещест мъж, застанал с гръб към вратата в стойка „свободно“.
— Длъжен съм да те информирам, че имаш право на обжалване — добави Морган. — Ще се запознаеш с процедурата и ще ти осигурим адвокат.
— Ще ми осигурите?
— Въпрос на елементарна логика. Ти ще обжалваш с надеждата да се отървеш. Току-що си възстановен, което означава, че ще получиш това, което прецени армията. Мога да те уверя, че ще бъдем справедливи.
— Не си спомням за никакъв Хуан Родригес! — каза Ричър.
— По този въпрос също ще ползваш услугите на адвокат.
— Какво се е случило?
— Ти ми кажи — изгледа го Морган.
— Не мога, защото не помня.
— Нанесъл си му тежки мозъчни травми, които впоследствие са дали усложнения.
— Кой е бил той, по дяволите?
— Отричането не може да работи вечно.
— Аз не отричам нищо. Просто ти казвам, че не си го спомням.
— Този въпрос ще го обсъдиш с адвоката си.
— А коя е Кандис Дейтън?
— И това ще обсъдиш. Но с друг адвокат.
— Защо с друг?
— Защото става въпрос за две отделни разследвания.
— Арестуван ли съм?
— Все още не — отвърна Морган. — По този въпрос имат думата прокурорите. Но дотогава ще изпълняваш заповедите ми. Засега запазваш предишния си чин. Назначен си пак в тази част и ще работиш в тази сграда. Това означава, че сутрин трябва да си тук преди осем нула-нула. Нямаш право да напускаш района. Под район се разбира окръжност с радиус осем километра и център това желязно бюро. Ще бъдеш настанен на място, което ти определи армията.
Ричър замълча.
— Други въпроси, майоре? — попита Морган.
— Трябва ли да нося униформа?
— На този етап не.
— Какво облекчение!
— Не е смешно, Ричър! Положението е много сериозно, най-вече за теб. По принцип за убийство се лежи до живот в „Левънуърт“. Но ти в най-лошия случай ще получиш десет години за непредумишлено убийство, особено ако се вземе предвид фактът, че престъплението е било извършено преди шестнайсет години. Но и най-добрият случай не е много привлекателен, тъй като ще бъдем принудени да вземем предвид първоначалното престъпление. По моя преценка ще те осъдят поне за непристойно поведение по време на служба и ще последва ново уволнение — този път позорно. Но подробностите ще научиш от адвоката си.
— Кога?
— Вече сме уведомили юридическия отдел.
В старата сграда нямаше килии, нямаше помещения с решетки. Никога не беше имало. Само канцеларии и нищо друго. Ричър остана там, където беше — на стола за посетители. Морган придърпа лаптопа и започна да почуква по клавиатурата, а Ричър напразно ровеше из паметта си, за да открие човек, наречен Хуан Родригес. Преди шестнайсет години беше командир на частта едва от няколко месеца. Твърде отскоро. Той познаваше куп латиноамериканци — както в службата, така и извън нея. Беше се случвало да раздава юмруци — както в службата, така и извън нея. Включително и на латиноамериканци, но сред тях не си спомняше някой с фамилия Родригес. Ако този човек бе представлявал някакъв интерес за 110-та специална разузнавателна част, Ричър със сигурност щеше да е запомнил името му. Особено на онзи ранен етап, когато всички случаи му изглеждаха важни. Сто и десета част беше експериментална формация, чиито действия се следяха под лупа. Всеки резултат се подлагаше на анализ и оценка. Всяка грешка — на аутопсия.
— Какъв е бил предполагаемият повод? — попита той.
Морган не отговори — продължаваше да се занимава с компютъра. Ричър се напрегна да си спомни жена на име Кандис Дейтън. Той познаваше много жени — както в службата, така и извън нея. Името Кандис се срещаше сравнително често. Както и фамилията Дейтън. Но в комбинация не му говореха абсолютно нищо. Нито пък умалителното Канди. Канди Дейтън? Кандис Дейтън? Нищо. Просто не се сещаше за такава личност. Никой не може да помни всичко.
— Има ли някаква връзка между Кандис Дейтън и Хуан Родригес? — попита той.
Морган вдигна глава, сякаш изненадан, че в кабинета му има посетител. Все едно че го беше забравил. Вместо да отговори на въпроса, той вдигна слушалката на единия от сложните телефони пред себе си и поръча кола. След това заповяда на Ричър да слезе при сержанта във фоайето и да чака.
На три километра от базата мъжът, когото само трима души в света познаваха като Ромео, извади мобилния си телефон и набра номера на друг мъж, известен само на двама души в света под името Жулиета.
— Възстановиха го на служба — каза той. — Полковник Морган току-що вкара данните му в компютъра.
— Какво следва после? — попита Жулиета.
— Рано е да се каже.
— Ще избяга ли?
— Всеки разумен човек би го направил.
— Къде ще го настанят?
— Най-вероятно в обичайния мотел.
Жената сержант във фоайето не каза нито дума. Беше точно толкова неразговорлива, колкото и преди. Ричър се облегна на стената и зачака. Десет минути по-късно се появи един редник първи клас, който отдаде чест и помоли Ричър да го последва. Любезно, с подчертано уважение. Невинен до доказване на противното, рече си Ричър. Поне в очите на някои хора. На паркинга чакаше доста износен армейски седан с работещ двигател. До него някакъв млад лейтенант тупаше с крака в студа, очевидно смутен и объркан. Той отвори на Ричър задната врата, а след това се настани отпред до редника, който подкара колата. Километър и половина по-късно стигнаха до долнопробен мотел, сгушен под дърветата край трилентовия път, абсолютно пуст в този късен час. Лейтенантът подписа някакъв документ, а рецепционистът свали един ключ от стената и го подаде на Ричър. После колата потегли.
Малко по-късно се появи другата кола — онази с младежите по тениски и клинове.