Лий Чайлд
Не се връщай (11)

11

Шевролетите на паркинга бяха три. Два от тях стари, но само един стар и син. Мръсен, очукан и раздрънкан, навъртял стотици хиляди километри. Но това не му попречи да запали от първия път, което беше важно — дневният трафик бе доста бавен, с много светофари и опашки пред тях, с много задръствания. За щастие, проникването в самата база стана по-бързо, отколкото предишния ден. Охраната на портала беше сравнително благосклонна. Ричър се досети, че Лийч пак се е обадила. Значи вече му ставаше нещо като съюзник. Да имаш сержант на своя страна си беше голямо облекчение — така нещата се случваха по-безпроблемно и гладко. Докато обратният случай — да имаш сержант, който е против теб — беше убийствен.

Той остави колата на паркинга и влезе в сградата. Тук нещата се позакучиха. Жената на пропуска навъртя куп телефони, но не успя да открие Муркрофт. Нямаше го в хотелската му стая, нямаше го при юристите, нито при надзирателите, нито в килиите. Оставаше само едно място. Ричър пое към сърцето на комплекса и не след дълго видя табела със стрелка, на която пишеше Офицерски клуб. Времето за закуска отдавна беше минало, но късните закуски бяха обичайна привилегия за старшите офицери от тила. Най-вече за умниците от академичните среди, дошли на кратка визита.

Офицерският клуб се оказа приятно и приветливо заведение — правоъгълно, с нисък таван, наскоро реновирано, вероятно от фирма, специализирана в ремонти на хотели от среден клас. Изобилие от светло дърво и зелени тъкани. Изобилие от ниски преградни стени, създаващи уютни сепарета. Подът беше със сравнително нов мокет, а венецианските щори на прозорците бяха полуотворени. Ричър пристъпи по-навътре. Повечето от малките сепарета бяха празни, но Муркрофт седеше в едно от тях. Беше нисък, закръглен и приветлив, на средна възраст, облечен в униформа. Името му беше изписано с едри букви на пришитата над дясното джобче лента. Ядеше препечен сандвич на голяма и изолирана маса, предназначена за четирима.

Срещу Муркрофт седеше майор Съливан — адвокатката на Ричър по делото „Голямото куче“. Тя не се хранеше. Това беше логично, защото вече беше закусвала в онзи гръцки ресторант в компанията на Ричър. Пред нея имаше само чаша кафе. Говореше и слушаше по различен начин — както майорите разговарят с полковници, или както учениците — с учителите си.

Ричър пристъпи в сепарето, дръпна един стол и се настани между двамата.

— Нали нямате нищо против да се присъединя? — небрежно попита той.

— Кой сте вие? — учудено го погледна Муркрофт.

— Това е майор Ричър, моят клиент — побърза да го представи Съливан. — Онзи, за когото ви разказах.

Гласът й беше равен и безизразен.

— Сигурен съм, че майор Съливан ще ви приеме в по-подходящо време, ако искате да говорите във връзка с делото ви — каза полковникът.

— Аз искам да говоря с вас.

— С мен ли? За какво?

— За Сюзан Търнър.

— Какъв е интересът ви?

— Защо не сте обжалвали задържането й под стража?

— Преди да обсъждаме детайли, трябва да докажете, че имате законен интерес към случая.

— Всеки гражданин може да прояви законен интерес към правилното прилагане на процедурите спрямо друг гражданин.

— Мислите, че аз действам неправомерно?

— Ще реша какво мисля, след като отговорите на въпроса ми.

— Обвинението срещу майор Търнър е много сериозно.

— Но мярката за неотклонение не е наказателна мярка. Нейната цел е единствено осигуряване присъствието на обвиняемия на процеса. Така пише в закона.

— Вие юрист ли сте? Името ви не ми говори нищо.

— Бях военен полицай. Всъщност и сега съм такъв. Отново. По тази причина съм добре запознат със законите.

— Наистина ли? Може би колкото един водопроводчик с механиката на флуидите и термодинамиката?

— Много самомнително, господин полковник. В края на краищата това не е неврохирургия.

— В такъв случай очаквам да ме просветлите.

— Ситуацията около майор Търнър не изисква задържане под стража. Тя е офицер в американската армия и едва ли ще избяга.

— Давате персонална гаранция, така ли?

— Почти. Тя е командир на Сто и десета специална част към Военната полиция. Също като мен преди време. Аз не бих избягал, тя — също.

— Тук има елемент на държавна измяна.

— Тук може да има, но не и в реалния свят. Ако беше така, нямаше да успеят да я затворят в Дайър. Вече щеше да е на Карибите.

— Но все пак не говорим за шофиране с превишена скорост, нали?

— Тя няма да избяга.

— Пак ви питам: това персонална гаранция ли е от ваша страна?

— По-скоро добре обмислена преценка.

— Вие познавате ли я изобщо?

— Не съвсем.

— В такъв случай изчезвайте, майоре!

— Защо ви е инструктирала да ми откажете свиждане?

— Не го е направила, поне технически. Инструкцията е била предадена от дежурния адвокат някъде следобед. Което означава, че забраната е влязла в действие още преди да поема нейния случай — което стана на следващата сутрин. Тоест вчера.

— Искам да я помолите да размисли.

Муркрофт не отговори. Съливан се възползва от паузата, за да се намеси в разговора.

— Капитан Едмъндс ми каза, че вече е разговаряла с вас — започна тя. — По онзи въпрос с Кандис Дейтън. Посъветвала ви е да предприемете проактивни стъпки. Направихте ли го вече?

— И с това ще се заема — отвърна Ричър.

— То би трябвало да е основният ви приоритет. При подобни казуси и нюансите имат значение.

— И с това ще се заема — повтори Ричър.

— Дъщеря ви живее в автомобил, което е по-важно от теоретическата ви загриженост за гражданските права на майор Търнър.

— Момичето е почти петнайсетгодишно и живее в Лос Анджелис. Несъмнено и друг път е спала в коли. Ако е мое дете, положително ще издържи още ден-два.

— Според мен майор Съливан и капитан Едмъндс се опитват да ви предупредят, че може би няма да разполагате с въпросните ден-два — обади се Муркрофт. — Имам предвид решението на прокурора по делото Родригес. Предполагам, че в момента злорадо потриват ръце, защото случаят е възможно най-лошият: ясни доказателства плюс катастрофален пиар.

— Ясните доказателства са ясен боклук и нищо повече.

Муркрофт пусна в ход адвокатската си усмивка — снизходителна и малко високомерна.

— Не сте първият обвиняем, който го казва — рече той.

— Човекът е мъртъв, но аз трябва да се изправя срещу някакви си изкопани свидетели. Как изобщо е възможно това от гледна точка на закона?

— Става въпрос за нещастно стечение на обстоятелствата. Клетвената декларация ви обвинява и от гроба. Това е положението. Никаква възможност за кръстосани разпити.

Ричър погледна към Съливан. Все пак тя беше неговият адвокат.

— Полковникът е прав — обяви тя. — Но вече ви казах, че ще успея да издействам извънсъдебно споразумение. Което трябва да приемете.

Съливан допи кафето си, стана, каза им довиждане и се отдалечи. Ричър изчака да напусне клуба и се извърна към Муркрофт.

— Ще обжалвате ли ареста на майор Търнър?

— Да — отвърна полковникът. — Ще поискам по-лека мярка за неотклонение — забрана за напускане на окръга. Скоро ще я освободят.

— Кога възнамерявате да го направите?

— Ще подам молбата веднага, ако само ме оставите да си довърша закуската.

— Кога ще получите решението?

— До средата на деня, най-късно.

— Хубаво.

— Хубаво или лошо, това не ви влиза в работата, господин майор.

 

 

Муркрофт погони още известно време трохите от сандвича в чинията си, после се изправи, промърмори едно „хубав ден, майоре“ и излезе. Ходеше с леко накуцване и приличаше много повече на учен, отколкото на военен. Но не беше лош човек. Ричър остана с чувството, че сърцето му е на правилното място.

Саманта Дейтън.

Сам.

Четиринайсетгодишна.

И с това ще се заема.

* * *

Ричър прекоси целия комплекс в северна посока и спря пред пропуска на ареста, където дежуреше друг капитан. Уайс от предишната вечер си беше отишъл. Този беше двуметров, но тънък като вейка, с много черна и лъскава кожа. Седеше прегънат надве в стола, който беше прекалено малък за ръста му. Ричър поиска свиждане със Сюзан Търнър. Дългучът направи справка със зелената папка и отхвърли молбата му.

Както и се очакваше.

Ричър пое по обратния път, стигна до раздрънкания шевролет и потегли към щаба на 110-а част. Остави колата на предишното място и влезе в сградата, за да върне ключа на Лийч. Тя пак беше развълнувана. Очевидно нервна и притеснена.

— Какво? — попита Ричър.

— Полковник Морган го няма!

— Казваш го така, сякаш е нещо лошо.

— Но ние се нуждаем от него!

— Не мога да си представя защо.

— Той е командващият офицер.

— Не, командващият ви офицер е майор Търнър.

— И нея я няма!

— Какво се е случило?

— Нашите хора в Афганистан пропуснаха и втория час за радиовръзка. Вече четирийсет и осем часа нямаме новини от тях. Трябва да направим нещо, но Морган го няма!

— Сигурно е отишъл да му заврат още нещо в задника — промърмори Ричър. — Но тези процедури са доста продължителни.

Той се отправи към втората врата вляво. Номер 103. Стаята на дежурния офицер. Човекът си беше там, зад огромното си бюро. Хубав, с южняшко излъчване, но доста разтревожен. Драскулките пред него бяха още по-увъртяни.

— Морган не каза ли къде отива? — попита го Ричър.

— На среща в Пентагона — отвърна младият капитан.

— Само толкова?

— Не ми даде подробности.

— А ти звъня ли му?

— Разбира се. Но Пентагонът е голямо място. Не могат да го открият.

— Няма ли мобилен?

— Изключен е.

— От колко време го няма?

— Близо час.

— Какво ще искаш от него?

— Да разреши издирвателни действия, разбира се. Сега всяка минута е скъпа. Там имаме много наши хора — Първа пехотна дивизия, специалните части. Имаме хеликоптери, безпилотни самолети, спътници и всякакви други средства за въздушно наблюдение.

— Но вие не знаете нито къде се намират, нито с какво се занимават.

Палецът на капитана се насочи нагоре. Към кабинетите на началниците.

— Мисията е в компютъра на майор Търнър — поясни той. — Който вече е компютър на полковник Морган и е защитен с парола.

— Свързочниците в Баграм ли отговарят за радиовръзката?

Човекът кимна.

— Повечето от емисиите съдържат рутинни данни, които стигат до нас след обработка в Баграм. Но когато има нещо важно, те ни го съобщават незабавно по защитена телефонна линия.

— Какво съдържаха последните емисии? Рутинни данни или нещо спешно?

— Рутинни.

— Добре — кимна Ричър. — Свържи се с Баграм и поискай координатите на нашите при последната връзка.

— Дали ще ги имат? — погледна го със съмнение дежурният офицер.

— Обикновено радистите получават доста точна представа за позицията на предавателя. По звука, по силата на сигнала, а понякога и чрез вътрешното си чувство. Това им е работата. Искай да посочат стеснен периметър, не повече от шест-седем километра.

Дежурният офицер вдигна телефона, а Ричър се върна във фоайето при Лийч.

— Хващай слушалката — нареди й той. — Опитай се да се свържеш с всички, които познаваш в Пентагона. През следващите десет минути искам да дадеш всичко от себе си, за да открием Морган.

Лийч се подчини.

Ричър остана да чака до нея.

 

 

Десет минути по-късно резултатът на Лийч беше нулев. Което не беше кой знае каква изненада. Само коридорите на Пентагона бяха с дължина двайсет и седем километра, а в кабинетите с обща площ над триста и седемдесет хиляди квадратни метра работеха повече от трийсет хиляди служители. Да откриеш сред тях един конкретен човек беше като да откриеш игла в най-огромната купа сено на света.

Ричър се върна в стая 103.

— Радистите от Баграм са на мнение, че нашите хора са на около триста и шейсет километра от тяхната база — докладва дежурният офицер. — Или на триста и седемдесет.

— Това все пак е начало — кимна Ричър.

— Не съвсем, защото не знаем в коя посока.

— Аз имам един принцип — съмняваш ли се, избери най-малко вероятното предположение.

— Афганистан е голяма страна.

— Знам — въздъхна Ричър. — И доколкото съм чувал, навсякъде има опасности. Въпросът сега е къде е най-опасно…

— В планините на границата с Пакистан, където живеят пущуните. В североизточната част. Не било място за развлечения.

— Точно на такива места изпращат хора от Сто и десета — кимна Ричър. — Потърси командира на базата с искане да организира въздушно наблюдение на района, който се намира на триста и шейсет-седемдесет километра североизточно от Баграм.

— Може да се окаже, че посоката е абсолютно погрешна — предупреди го младежът.

— Както стана ясно, това е най-малко вероятното предположение. Да имаш по-добра идея?

— При всички случаи няма да го направят. Не и по нареждане на капитан. За подобни неща ни трябва от майор нагоре.

— Направи го от името на Морган.

— Не мога.

Ричър се ослуша. В сградата цареше дълбока тишина. Никой не идваше. Дежурният офицер чакаше. Свита в юмрук до телефона, ръката му също чакаше.

Връщаш се в армията, майоре.

Запазваш предишния си чин.

Назначен си пак в тази част.

— Използвай моето име — отсече Ричър.