Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (4)

4

На изток от Бьо, някъде в средата на покритите с дървета хълмове, беше голямата дива гора.

Издигащите се хълмове имаха високи, почти отвесни скали, в чиято основа се блъскаха водите на пенлива река. Отдавна по скалите се бяха закрепили упорити храсталаци и тук-там сред тях криви дървета, които скриваха от поглед водите в подножието на стръмния бряг.

В деня, когато Тургайр Бьорндал замина да търси мечока, растителността около урвата гъмжеше както винаги от глухари, които се навираха в изтравничетата и кълвяха техните сини, червени и черни плодове.

Върху мъха ясно личаха прясно оставените дири от малките копита на диви кози.

Нависоко в избледнялото есенно небе се рееше с огромните си силни криле орел. Все още облистените клонки на дърветата и храстите блестяха в топло жълто на слънцето.

Дали шишарка падна?

Бързи като светкавица, глухарите шумно излетяха и се оттеглиха сред скалите в теснината, изчезвайки надалеч.

Дали беше счупен сух клон?

Върху изтравничето и мъха се появи ръбата сянка, която бавно се плъзна към камъните на върха на скалата, и после изникна огромната фигура на голямо, тъмно животно, клатушкащо се тежко. Това беше измършавял мечок, чиято източена напред глава подчертаваше дълга и проскубана вече шия. С полуотворена паст и с глухо ръмжене той душеше въздуха в посока към пропастта, където бучеше реката.

Тежките му лапи мачкаха изтравничето и мъха, върху който оставяха дълбоки следи.

Дали катеричка бе скочила от един клон на друг?

Мечокът рязко се изви назад, ослуша се и малките му светещи очи се загледаха по посока на шума.

Глъч… топуркане на бързо бягащи животни, дишащи насечено… и най-после в тишината изригна гръмък кучешки лай.

Старият, уморен и немощен мечок мигом се изправи на задните си лапи. Вече беше свиреп звяр, размахващ заплашително със своите лапи, готов да посрещне кучетата, които превъзхождаше с едрината си и с високо изправения си ръст. Кучетата лаеха неистово срещу него — ту се опитваха да нападнат, ту се отдръпваха — зли, яростни, озъбени. Междувременно лаят им се заглушаваше от дрезгавия рев, излизащ от огромната меча паст.

Едно от кучетата бе успяло да ухапе дълбоко задницата на мечока, но той светкавично го захапа със зъбите си и го захвърли високо във въздуха. Падна на земята с разкъсан корем и вътрешностите му се разпиляха по мъха. Останало сам срещу него, другото куче се поколеба известно време, но когато мечокът започна да отстъпва към върха на стръмния бряг, доби смелост и се хвърли напред.

Мечокът забави хода си, като не изпускаше от очи яростния си враг, така че всеки път, когато кучето го доближаваше опасно, той замахваше мощно с лапа. То успяваше да избегне удара и нападаше отново и отново.

Движейки се назад към върха на скалата, мечокът и кучето продължаваха своята ожесточена борба. Неочаквано и това куче полетя светкавично във въздуха, ала сега наблизо се чу изненадващ изстрел, който не го засегна, но го изненада и то падна в пропастта.

Мечокът бързо огледа всичко. Вече нямаше кучета. Дали бе настъпил краят на мъчителната битка? Не… Спомняше си много добре и един друг двубой, воден с такива кучета, който бе приключил с изстрел, раната, от който пареше още слабините му. Не, беше му добре известно, че опасността е все още наоколо… Бе съвсем наблизо, чакаше подходящ момент… човекът от север, от Бьорндал.

Мечокът пропълзя нависоко и се пъхна в един процеп на скалата и се спотаи там. Само огнените му очи святкаха, устремени към дънера на едно отсечено дърво — мястото, откъдето кучетата бяха излезли от гората.

Появи се човек. Не с вой и крясъци, както правеха на запад от селото, а тихо като рис върху клона на дърво или като лисица по някоя пътека, с изострени поглед, слух и обоняние.

Най-опасното животно на земята!

Откри изтърбушеното си куче и внимателно огледа мястото и дълбоките следи върху мъха, които бе оставил мечокът; със сигурност беше на прав път. Постоя дълго на мястото на схватката между мечока и кучетата, държейки готово в ръцете си дългото желязо, което произвеждаше оглушителния гръм и причиняваше смърт.

Тихо и много предпазливо, човекът се придвижи по оставената от мечока следа и се озова в подножието на скалата, където той се беше скрил.

Ужасната болка от ухапването на кучето измъчваше стария мечок. Беше се раздразнила и старата рана в слабините му. Обхвана го бяс. Какво искаше от него този човек, този убиец? Тласнато от страха и болката, освирепялото животно се изправи рязко и връхлетя върху човека, който се беше навел близо до полуотвесната скала и търсеше следи. С инстинкта на опитен ловец Тургайр Бьорндал предусети нападението на мига и светкавично отскочи назад, за да не бъде тласнат в пропастта, но при това рязко движение изпусна пушката си… и всичко беше изгубено…

Не… още не!

Даже и без пушка, човекът от север продължаваше да бъде опасен противник.

По-бърз от мечока, Тургайр Бьорндал се метна върху него с цялата си сила и ловкост. Заби наведената си глава във врата на звяра, за да елиминира по този начин опасните му челюсти; превил гръб, с присвити крака, цялото му тяло бе могъща маса от мускули, докато с пределна сила на лактите си се опитваше да охлаби ужасната прегръдка на сграбчилия го звяр.

Всичко това продължи миг.

Мечокът ревеше страшно и оглушително, докато разкъсваше със страшните си нокти гърба му, който се окъпа в кръв. Тургайр успя да откопчи едната си ръка и да стигне ловджийския си нож. Насочи го високо към сърцето на животното, заби го с всичката си сила и го завъртя в плътта. Почувства трепване и усети как силата, с която ноктите се забиваха дълбоко в гърба му, отслабва… и всичко приключи.

Тургайр се свести — едната му ръка стискаше дръжката на ловджийския нож, а другата се бе впила в косматата шия на мечока.

Погледна бавно към планината.

Жив ли беше или се събуждаше в отвъдното? Да, жив беше. Видя очертанията на тревите, а малките сини камбанки бяха толкова съвършени, като поклащаха нежните си копринени чашки, както часовникът отмерва живота на човек.

Така че той беше жив, а до него лежеше убитият мечок.

Трудна усмивка се плъзна по лицето му. Бе се оказал достоен за предците си.

Въпреки това внезапно го обзе съмнение. Дали беше същият мечок?

Опита се да се изправи, но дълбоките кървящи рани на гърба го измъчваха, а непоносим студ бе вцепенил тялото му.

Все пак успя да се извърне леко към него, за да огледа звяра. Не, не беше ръждивочервен. Искрящи звезди се втурнаха към очите му.

Тогава той се опита да се извърне към другата му страна. Ледени тръпки минаха по обезсиленото му тяло, преди да се осмели да направи необходимото усилие, за да види и другата страна на мечока.

Бавно надигна глава, със затворени очи, застина за миг, след което много бавно ги отвори… и погледна с широко отворени очи.

От другата страна козината беше червено-кафява, дореста като на кон.

Гърбът го измъчваше — болка и студ, тялото му се вледеняваше, но очите му бяха приковани в мечока… и мрачна усмивка се плъзна на устните му.

Всичко беше червено, огнено червено, ослепително… след това притъмня и се спусна мрак.

Появи се кучето, накуцвайки на три крака, като четвъртият висеше счупен. Беше лошо се ударило, падайки в пропастта, но бе успяло с мъчителни усилия да се изкачи отново горе. Започна бясно да лае, като видя труповете, започна да души около господаря си, но той не помръдваше.

Продължи да обикаля около човека и мечока, махайки бясно с опашка, после спря, сякаш изненадано от подозрителното мълчание на човека, и виенето му огласи горите и вечността.

На разсъмване на другия ден едно куцо куче мина нещастно през селото в равнината и изчезна на север, по пътя към Бьорндал.

Същия ден една каруца с черен кон, в която бяха двама мъже и кучето, с бясна скорост дойде от север и мина през селото. След като поразпитаха, намериха дома на енорийския свещеник на Бьо и влязоха в двора му.

Бяха двама млади мъже. Единият беше строен и гъвкав, със светла кожа като ясен летен ден, а другият беше по-възрастен и по-мургав. И двамата бяха високи и с решителен поглед.

Оставиха коня и каруцата в Бьо и се заизкачваха към гората с кучето.

Привечер бдителните обитатели на Бьо забелязаха същите младежи да се връщат откъм ливадите.

Вървяха един зад друг, носеха тежък товар.

Накрая влязоха в двора и сложиха товара си грижливо на земята. Старецът от Бьо се приближи колебливо и плахо.

На земята беше прясно одрана меча кожа, като кожата откъм лапите бе завързана за два дълги кола, за да бъде използвана. Кожата на стария мечок имаше странен блясък от едната страна.

В нея бе положен трупът на ловеца на мечки, когото бяха видели да минава през Бьо предишния ден. Дясната му, вече вкочанена ръка, стискаше здраво широк къс ловджийски нож. Ръката и острието на ножа беше почерняло от засъхнала кръв. В юмрука на лявата му ръка имаше кичур меча козина.

Лицето му беше като желязо, а устата бе застинала в сурова усмивка.

— Бил е нещастен лов — рече старецът от Бьо, просто за да каже нещо.

Младежите не отговориха, свели поглед надолу.

Старецът им предложи храна, но те просто поклатиха глави.

Сложиха товара си в каруцата, без да пожелаят помощ, и потеглиха на север.

След случилото се започнаха ли жителите на селото в равнината да гледат с по-различни очи на хората от горите на север? Може да се очаква такова нещо, но не и от хората от селото в равнината.

За тях беше унизително, че един мъж от север беше толкова смел, дори бе пожертвал живота си, за да ги избави от един звяр, в който се бе вселил дяволът.

Смелостта му бе позор за тях и затова скоро в душите им се загнезди омраза, вследствие на което обитателите на селото в равнината бързо забравиха героизма, а срамът ги насърчаваше да злословят и клеветят всеки и всичко, намиращи се на север.

За следващите поколения, които израснаха, бе създадена една легенда за случилото се, според която хората от Бьорндал са опасни и кръвожадни убийци на животни.

И на хора…