Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (19)

19

Пролетта се възцари над Бьорндал. По хълмовете брезите бяха започнали да показват младите си листенца. Лястовичките летяха с глъч като стрели в синьото небе и лекият ветрец люлееше току-що разтворилите се цветя. Отсам смъртта, за която животните никак не ги е грижа, природата беше започнала своето ежегодно обновяване.

Младия Даг продължаваше с мрачни мисли и все още нестихнала скръб да скита в гората. Полека-лека погледът му се обърна навън и тогава забеляза край пътеките първите златни пъпки и тъмносините анемонии, които никнеха между локвите стопен сняг. Силните му гърди поемаха жадно първия полъх на пролетта и сърцето му биеше лудо, развълнувано от събуждането на природата. Такъв е цикълът на живота.

Старият Клинге, войник ветеран, през цялата зима грееше подаграта си край огнището или лежеше в леглото под дебели завивки, но когато слънцето позлати хълмовете и пътищата, той се изправи съвсем и започна да ходи без бастун.

Стария Даг почти не бе спал през първите седмици след смъртта на Терезе и тогава премисли много неща.

Времето между идването на Терезе в Бьорндал и нейната смърт му се струваше невероятно кратко и все пак то запълваше цели тридесет години. Мислеше си, че е отделял твърде малко време да разговаря с нея, че дори не беше я опознал добре, освен в часа на нейната смърт. Тази мисъл му причиняваше непоносима болка и го караше да се срамува от себе си. И напразно се мъчеше да се спаси от това чувство, което го преследваше, подобно на някой неизплатен дълг, от който нямаше да може да се освободи вече, защото Терезе си бе вече отишла.

Той, който не беше проявявал нито веднъж досега милост към длъжниците си, сега почувства цялата тежест на бремето на дълга. Въпреки че не можеше да определи в какво точно се състоеше този дълг, чувстваше дълбоко силните угризения, на които бе подложена неговата съвест.

По-скоро закостенялата вече привичка го караше да пътува из областта, защото това едва ли му доставяше някогашната радост. Все по-рядко посещаваше длъжниците си и много пъти се случваше черните коне на Бьорндал да не се появят тогава, когато са ги очаквали най-много.

Веднъж един стар скитник спря в Бьорндал и помоли госпожица Крюсе да го подслони. Тя се опита да го изпроводи, но бедният старец, който беше гладен и нямаше къде да преспи, настоя така упорито, че младата жена — при все че знаеше на какво се подлага — предаде молбата му на Стария Даг. Той я изслуша леденостуден. Но след няколко мига челото му се набърчи при стария белег. Отговори бавно:

— Можете да постъпите така, както по времето на господарката Терезе.

И госпожица Крюсе го нахрани и приюти, а също и останалите скитници, които се появиха след него. Хората в имението и селището започнаха да се дивят на това.

Пролетта се възцари и Стария Даг отново започна да излиза извън двора на имението. Правеше само по няколко крачки, но това не беше му се случвало от години. Понякога стоеше неподвижно, стиснал ръце на гърба и издал напред главата си, сякаш се вслушваше в тежките въздишки на вятъра, който духаше откъм гората и му донасяше отзвука на нейната песен.

Един ден госпожица Крюсе получи необичайна заповед да приготви храна за един ден за двама и да извади вехти дрехи за господаря си и за капитан Клинге. Обитателите на имението не можеха да повярват на очите си, когато на другия ден рано сутринта видяха Даг с раница на гърба и накуцващия след него Клинге да се отдалечават както някога в посока към ливадите. Клинге вървеше трудно и често почиваше, защото никога не беше обичал ходенето пеш, за разлика от Даг.

Към обяд двамата стигнаха до езерото Рьойсла. Близо до брега се виждаше една колиба, от комина, на която се извиваше тънка струя дим. Приближиха се и надникнаха през вратата. Вътре видяха Младия Даг, който бе клекнал пред огнището и се готвеше да пече върху жаравата между два камъка една риба и един глухар. Той скочи живо и се усмихна, изненадан от посещението им.

Баща и син не се погледнаха в очите, като че ли чувстваха някакво неудобство.

Сякаш господарите на гората — старият и новият — се бяха срещнали за първи път лице в лице и това чувство ги овладя едновременно. Много отдавна те не бяха ходили заедно из горите — от времето, когато Младия Даг беше още дете. Сега той сам бе установил своето господство над това владение, в което нищо не му беше чуждо и непознато. От своя страна остарелият му вече баща днес беше дошъл да посети някогашното си зелено царство, което преди време бе владял изцяло.

Младият мъж стоеше малко смутен и не знаеше какво да прави. А другият, който управляваше чифлици, гори и хора, разположени в обширни земи, стоеше смирено на прага като странник, който се кани да поиска позволение да влезе.

Младия Даг бързо се справи с това конфузно положение: донесе още от уловената риба и оскуба още един убит глухар. Смазан от умора, Клинге събу ботушите си и легна, а Стария Даг, замислен и с наведена глава, седна. След това започна да оглежда с любопитство вътрешността на хижата и да вдъхва различните миризми като куче, което души следа.

Предния ден видя Даг да се отправя по посока на езерото и предположи, че той отива да лови риба и че ще остане по-дълго време в гората. Но каква сила го бе тласкала да го последва, взимайки със себе си и болнавия капитан?

Стария Даг не можеше да обясни пред себе си подбудите за тази си постъпка. Помнеше, че на младини, когато нещо не вървеше по волята му, се усамотяваше в гората, за да може да мисли по-спокойно. Днес мислите му бяха мрачни, нерадостни. Имаше нужда да се приближи до своя син — син и на Терезе, и беше повел и Клинге със себе си, за да не бъде сам с него. Защото те бяха като чужди един на друг, както често се случва между баща и син от силен, доминиращ род.

Може би се беше замислил за бъдещето на Даг, който вече бе възмъжал? Скоро може би той щеше да се ожени и тогава бащата и задоменият син щяха да имат равни права върху имението.

Тази мисъл беше много неприятна за Стария Даг, който беше станал толкова саможив и властолюбив, че не можеше да си представи никакво разделяне на своята власт с когото и да било.

Дойде в гората отчасти за да размисли, както бе правил в миналото, както и за да се почувства по-близо до младия наследник на своя род и така да разбере дали тази среща щеше да намали чувството на дълбока самота, която носеше като неотменимо бреме.

Младия Даг се мъчеше да се освободи от стеснението, което чувстваше в присъствието на баща си, като се зае живо да пече рибите и нанизаните на дървени шишове птици. През това време неговият баща отвори раницата и извади хляб, масло, оловни прибори и шише с бренди.

Тримата с наслада почетоха набързо приготвения обяд. Полека-лека строгият и намръщен израз на Стария Даг изчезна и в очите му засвятка пламъче. Клинге с весела готовност изпълняваше ролята на посредник между бащата и сина. Дълго време след това щяха да си спомнят за тихите и приятни часове, които бяха прекарали в скъпата на сърцето им гора.

След този излет Стария Даг свикна да се разхожда от време на време в гората. Не отиваше много надалеч и доволен заставаше на някое място, откъдето пред него се откриваше широка гледка и където можеше да чувства повея на хладния вятър, който носеше от гората мириса на бор и го караше да си спомня годините на своята младост.

Търсеше нещо в себе си, нещо, което бе загубил и което вярваше, че може би ще открие тук. Някога, в младостта си, чувстваше у себе си отзивчивост към всяка мъка и радост, изживяваше силно всяко чувство на омраза, гняв, срам и обич, което имаше отношение към неговия род, към имението, към тяхното селище. А сега, ето че любовта към живота го напусна. Може би спомените от младини, които се събуждаха в душата му, когато навлезете в гората, щяха да му помогнат да си възвърне малко от някогашната живост. Струваше му се, че изсъхналите му корени ще се изпълнят отново с живителен сок, ако преживее повторно, макар и не така силно като преди, бодрите и дръзки дни на младостта си.

Терезе сякаш го беше пробудила със смъртта си. Нощем като че ли тя присядаше на леглото до съпруга си.

Още първото излизане след това в гората промени Стария Даг — лицето му стана по-различно, тялото му вече не беше прегърбено. Когато синът му си беше вкъщи, можеше да се забележи как бащата се оживява. Когато никой не го гледаше, той дълго се взираше в младото лице на сина си, сякаш се опитваше да прочете мислите му, сякаш искаше да се увери, че двамата са баща и син.