Трюгве Гюлбрансен
Отвъд пеят горите (12)

12

Терезе и най-вече Дортея се чудеха защо не бяха ходили на църква, откакто бяха дошли в Бьорндал. Три дни преди Коледа Терезе нахлу една вечер в салона при Даг.

— Нали ще ходим на църква в зори на Коледа? — рече тя, носейки палта.

Лицето на Даг се смръщи и той я изгледа толкова хладно, че Терезе се стъписа смутена, почти изплашена.

След кратка пауза, с дрезгав и странен глас, Даг най-после отговори:

— Имаме Божиите книги и вкъщи.

Терезе разбра, че има някаква причина за това. Добре знаеше, че Даг не е безбожник, но защо не ходеше на църква?

— Откакто сме тук с Дортея, не сме ходили на църква и ще се радваме да отидем на Коледа — рече Терезе.

Даг се отдалечи от нея и седна до топлината на камината, сложил лакти на коленете си и подпрял лицето си на силно стиснатите си юмруци с изпъкнали кокалчета.

— Нямаме традиция на Коледа да ходим в църквата — рече той.

Терезе разбра много добре, че Даг не желае да продължи този разговор; по принцип избягваше да му противоречи, но сега направи опит да си изясни въпроса.

— Каква е причината да не ходите на църква? — запита тя.

Даг стоеше неподвижно като камък. Не беше очаквал от Терезе да прояви настойчивост и сега се чудеше как да й отговори. Даваше си сметка, че въпросът беше много важен за Терезе и Дортея и те нямаше да се задоволят с произволно и вяло обяснение. Да им каже ли да отидат сами на църква? Как ще обясни тогава нежеланието си да ги придружи? Освен това нужно ли беше да им разказва отдавнашния случай, когато свещеникът от висотата на своята катедра строго бе упрекнал господарите на Бьорндал заради това, че влизат въоръжени в Божия дом и как те се бяха отнесли към този упрек? Че оттогава не стъпваха вече в църква, освен в изключителни случаи: за кръщавка, венчавка или опело? Той разбираше много добре, че не можеше да разкаже на Терезе и Дортея тези неща, без да наруши душевното им равновесие.

Даг беше вече достатъчно добре опознал двете жени, които бяха родени в града и възпитани другояче. Стараеше се да прави компромиси, доколкото това му бе възможно, защото беше израснал в строго патриархална консервативна среда.

Сега, седнал с подпряно на юмруците си лице до камината, той се чудеше как да отговори на въпросите на Терезе. Изведнъж рязко вдигна главата си, сякаш слухът му бе доловил далечен шум. Промените в ежедневния му бит, които бяха настъпили след женитбата, го бяха накарали да забрави за неотдавнашните вътрешни битки, които беше водил в стремежа си да изясни своето отношение към Бога. Оттогава насам той живееше по-смислен и по-достоен живот, не беше давал повод Божията строгост да се прояви спрямо него. Но ето че му се откри още едно обстоятелство, което бе пренебрегвал досега: че църквата наистина беше Божи дом. Той и близките му бяха забравили това в гордостта си, което беше още едно основание за Бога да прояви своята строгост и да ги накаже през последните години… Да, думите на Терезе положително бяха един вид предупреждение, което Бог му изпращаше чрез нея…

В онази паметна вечер след бурята той беше прочел в семейната Библия едно изречение, чийто истински смисъл му се изплъзваше и който сега изведнъж проумя: да презираш Божиите служители е голям грях. Днес Господ го викаше да се върне в Неговия дом. И той знаеше колко много усилия щеше да му струва да се подчини.

Щеше ли да може да погледне събраните в църквата хора в очите? Всички знаеха за бунтарското поведение, което беше възприел, както бяха правили всички от неговия род. Освен това щеше да се наложи да се срещне в храма с обитателите на селото в равнината, които беше избягвал след голямото сбиване в Бьоле. Щеше да изглежда, че идва да моли за тяхната прошка със смирение пред Бога. Щеше да се наложи да изтърпи подигравателното подсмихване на присъстващите богомолци — той, гордият Бьорндал! И какво щеше да помисли за него Ане Хамарбьо, ревнивата пазителка на старите родови традиции?

Почувства Божия пръст в своята женитба, която за него беше единствена възможност родът му да продължи да съществува, но едновременно с това и Божие средство за отмъщение заради проявяваната гордост. Ако продължи да се бунтува, може да предизвика нещастие върху себе си и своите близки. Трябваше да отстъпи и да се върне в църквата, въпреки унижението и срама, които щяха да го съпровождат до края на живота му. „Бог е ревнив“ — казва Библията.

Даг направи усилие, бавно вдигна натежалата си глава и рече на Терезе със слаб и глух глас:

— Ще отидем на църква… този път.

Изправи се и без обяснения мина покрай смаяната Терезе и влезе в спалнята.

През нощта Даг лежа буден часове наред. За втори път се подчиняваше на Божията воля, но сега вече трябваше да го направи пред всички и гордостта му страдаше жестоко.

Рано на другата сутрин той сложи ските си и за първи път след своята женитба се отправи към горите, затрупани с прясно навалял сняг. Когато се върна към обяд, тежестта, която чувстваше преди разходката в гърдите си, беше изчезнала. По лицето му се четеше доволство и спокойна решителност, а на устните му трептеше загадъчна усмивка. Извика главния коняр и му рече няколко думи. Конярят веднага впрегна една каруца и се отправи към имението Хамарбьо, където предаде поръчката, с която беше натоварен. Когато се върна, влезе в заслона за дърва и заедно с други двама слуги започнаха да цепят дървени трупи.

По време на вечерята Даг рече на Ане Хамарбьо:

— В зори на Коледа ще отидем на църква.

— Отдавна очаквах това — отговори тя и лицето й застина неподвижно, сякаш бе издялано от дърво.

Бъдни вечер започна с трапеза, сложена в старата зала на имението. Всички хора от дома се бяха събрали около дългата маса, председателствана от Даг и Терезе, седнали на високи столове. Голям троен свещник, който символизираше тримата влъхви, осветяваше масата, а пред Даг лежеше отворена голямата Библия, от двете страни, на която бяха поставени свещи. Дълбока тишина цареше, докато Даг четеше съответната молитва. Терезе и Дортея, които след установяването си в имението бяха имали неведнъж случай да се чудят на странните тукашни обичаи, не можеха да проумеят как се бе появил у тези толкова отдалечени от светите места горски хора този древен верски обичай, който празнуваха с толкова усърдие и почит.

След вечерята госпожица Дортея свири на старото пиано и пя коледни песни. Тържествените и същевременно съкровено нежни мелодии на песните звучаха непостижимо и никой не дръзна да отиде в съседната стая, където тя свиреше. В тези мрачни и строги зали музиката отекваше загадъчно и свръхестествено — подобно на трепкаща в тъмната и свята нощ звезда.

Всички се разотидоха много рано, защото следващата сутрин трябваше да станат призори и да се приготвят за църква.

Беше още съвсем тъмно навън, когато станаха от сън.

В залата около огнището бяха наредени кожуси, завивки и други дрехи, които трябваше да се затоплят, преди да ги облекат. От всекидневната се носеше силна миризма на скоро извадени от стари сандъци дрехи, на треви за запазване от молци и на изгорели косми от искрите на огнището. От двора се чуваше цвиленето на конете и звъна на звънчетата им. Терезе и Дортея се настаниха в една шейна, завити в дебели мечи кожи. Даг се качи при тях и взе поводите. В три други шейни се сместиха почти всички останали хора от дома. Запалени бяха факли от борова смола, които Терезе и Дортея трябваше да държат. Още няколко резервни факли бяха сложени в шейната. Когато всичко беше готово, шейните тръгнаха една след друга и зад тях се вдигна сребрист снежен облак. Долу в селото също се виждаха запалени факли, а в дворовете на чифлиците чакаха впрегнатите в шейните коне, украсени празнично с огърлици от сребърни звънчета. Когато шейните от Бьорндал прекосиха селото, чакащите ги шейни тръгнаха след тях и в нощта запламтяха безброй факли.

В Хамарбьо ги чакаха други две шейни. Влязоха в колоната непосредствено след шейната на Даг. Терезе трудно повярва на очите си, когато видя в шейната зад тяхната сухото и изрязано лице на старата Ане, скрита под дебели кожени завивки. За пореден път Терезе видя потвърждение на очевидното — че в селото важи само един закон — волята на господаря на Бьорндал, бил той стар или млад, и че думите на Ане не са празни приказки, а правила, които старата прилагаше строго в живота. Тя беше казала, че господарят на Бьорндал е господар над всичко и всички. Даг беше съобщил волята си цялото село да отиде на църква на Коледа и желанието му беше изпълнено безпрекословно.

Дългата колона от шейни бавно навлезе по белия път, който се спускаше надолу по хълма. Звънчетата, с които бяха накичени конете, сякаш разговаряха и техните сребърни гласчета заглъхваха в дебелите снежни преспи. Дортея се притискаше към сестра си, докато гледаше бягащите по небето трепкащи звезди. Тя помнеше много весели нощи срещу Коледа, но никоя от тях не приличаше на сегашната. Облегна глава на рамото на Терезе и с полузатворени очи се заслуша във вълшебната песен на звънчетата, която ту се усилваше, ту затихваше.

Преминаха през гората. В края й Даг дръпна поводите на коня и шейната ускори движението си по пътя към селото в равнината. Гледката на летящите по белия път шейни, вдигащи облаци снежинки, които на светлината на горящите факли приличаха на снопове искри, беше приказна.

Гората беше вече далеч зад тях, когато Даг забеляза осветения двор на Боргланд и впрегнатите, готови да потеглят, коне. В погледа му засвяткаха пламъчета на детска радост.

Имаше голямо разстояние от Боргланд до главния път, който водеше към църквата. Необходими бяха огромна решителност и безумна дързост някой да се осмели да изпревари шейните на господарите Боргланд и да застане начело на коледното шествие към църквата.

Даг имаше привичката да взима бързи решения и пришпори в галоп коня, който полетя по пътя заедно с шейната. В двора на Боргланд още не бяха видели светлините от факлите на колоната, движеща се по пътя откъм горите. Когато чуха звънчетата, необходимо им беше известно време, за да се настанят в своите шейни и да потеглят към главния път. Въобще не очакваха да видят в този момент хората от север, за които знаеха, че отдавна са прекъснали обичая си да ходят на църква.

Селяните от околността, също запътени към църквата, наблюдаваха изумени невероятната гледка, за която разказваха дълго след това… За двете виещи се по снежните пътища огнени ленти, които се бяха появили неочаквано в нощта — едната от север, другата от изток, и които се носеха с шеметна бързина една срещу друга.

Дортея се притисна към сестра си, а Терезе се обърна към Даг и му извика с всичката си сила да спре. Но той, изправен и завит в шубата си от вълчи кожи, с напрегнато лице и с див пламък в насмешливите си очи, не искаше нищо да чуе.

По страничния път шейните на Боргланд наближаваха и сблъскването изглеждаше неизбежно там, където се съединяваха двата пътя. Даг подканяше с викове своя кон, който сякаш летеше. И успя да мине пред шейната на Боргланд секунди преди тя да стигне до големия път! Дорестите кобили на Хамарбьо галопираха на една дължина след Даг и колкото смело и опасно да беше да се прекъсва понеслата се колона шейни, конете на Боргланд се вмъкнаха между Даг и Хамарбьо.

Даг чу зад себе си дрезгавите подвиквания на мъжете, писъците на изплашените жени и сблъсъка на шейните, но не го беше грижа за това и продължи да препуска лудо.

Близо зад себе си чу пресеченото дишане на конете на Боргланд и му се стори, че едва ли ще може да запази преднината, която бе взел с толкова усилия и рискувайки своя и на жените в шейната живот.

Конете на Боргланд бяха великолепни, неговият не беше по-лош, но той беше изминал вече голямо разстояние от Бьорндал до тук, при това на места в галоп. Снегът по пътя беше разчистен и имаше макар и съвсем малко място за отбиване встрани, така че да могат да се разминат две шейни. Даг препускаше по средата на пътя.

Отзад се чу къса и настойчива заповед. Самият капитан фон Гал извика:

— Хей, човече! Дай път! Път!

Даг свърна встрани. Можеше да подкара още по-силно, но до църквата оставаше още доста път и сметна, че ще бъде благоразумно, ако остави коня да си отдъхне малко. Един дорест кон се мярна вляво от Даг и той веднага прецени по шията му, че е чистокръвно животно. Искрите, които хвърляше факлата на Терезе, изглежда плашеха коня и той не смееше да изпревари.

— Долу факлата, ей, вие там! — извика сухо капитанът.

Терезе наведе факлата и шейната на фон Гал мина напред. Двете лица, които бяха в нея, се обърнаха към Даг и сякаш искаха да го унищожат с погледите си. Бяха капитанът и жена му, чиято надменност и лош нрав бяха добре известни в околността. Тяхната шейна се изравни с шейната на Даг, който можа да види кой я кара. Беше млад строен мъж с лице, което напомняше орлов клюн. Вероятно беше лейтенант. В същото време управляваната от него шейна мина толкова близо до шейната на Даг, че факлата, която държеше жената на капитана, опърли няколко косъма от кожуха на Терезе. Тогава за пръв път гласът на един Бьорндал прогърмя, за да заповяда на господаря на селото в равнината:

— Хей, внимавайте с факлата, вие, вдясно!

Смаяна от тази дързост, жената на капитана веднага свали факлата. Двамата изгледаха гневно онзи, който се беше осмелил да се обърне към тях по този начин. Как си позволяваше някакъв случаен планинец да ги нагрубява!? Все пак в неговия глас звучеше властност, която неволно предизвикваше респект. Така се срещнаха за пръв път Фон Гал от Боргланд и Даг Бьорндал, които след това щяха да имат случай да се сблъскат отново още два пъти, но сега никой от двамата не знаеше това.

Една до друга, двете шейни се носеха с невероятна бързина и не отстъпваха една на друга. Терезе, която се бе свила несъзнателно на седалката, когато чу шейната на Боргланд да се приближава в галоп, гордо се изправи, щом видя до себе си капитана и съпругата му. Въпреки вятъра, който спираше дъха им, двете жени заеха горди и решителни пози.

Младият човек, който управляваше шейната на Боргланд, взе бързо решение. Като удари неочаквано своя кон, накара го да вземе известна преднина и едновременно като изви към черния кон, го принуди да се дръпне и отчасти да се качи върху снежния насип край пътя. Така Боргланд можаха да минат напред, за да запазят традицията — първи да пристигнат на коледната служба в църквата.

Но черният кон упорито се държеше близо зад тях. Даг не се смееше вече, погледът му бе станал съсредоточен и твърд. Изправен в шейната, той взе камшика, с който си служеше много рядко. Измести се отново по средата на пътя, който на това място се изправяше и в края на който се забелязваха вече трепкащите светлини на църквата.

— Дайте път! — извика Даг и отпусна поводите на коня.

Шейната пред него обаче продължаваше да се плъзга на средата на пътя.

Трябваше ли да допуска, че господарите на Боргланд доброволно ще му направят път — те, които от незапомнено време водеха шествието, когато отиваха на утринната коледна служба в църква, те, които бяха елитът и олицетворяваха могъществото в този край.

Познаваше много добре силите на своя кон, чиято бързина и устойчивост бе изпитал неведнъж през последните шест месеца. Ако успееше да мине отпред, беше сигурен, че конят ще направи необходимото усилие да удържи преднината, защото сега вече църквата не беше много далече.

Да изпревари Боргланд просто така, беше изключено. Но какъв друг начин можеше да използва? И все пак трябваше да мине.

На всяка цена искаше да пристигне пръв пред църквата, за да докаже, че в този паметен ден е променил установения от дедите му обичай, че е решил да заеме своето място в лоното на църквата и че не иска да знае за безочливото превъзходство, което си бяха присвоили господарите на селото в равнината.

Ако им отстъпеше сега, щяха да се подиграват и да му се присмиват всеки път, когато дойде в църква. Трябваше да мине.

Познаваше така добре пътя, че дори при колебливата светлина на факлите знаеше точно къде се намира. Онова, което внезапно реши да направи, беше опасно. Излагаше своя и на двете жени живот повторно на риск. Но нямаше възможност да избира средствата. За да успее в този случай — смяташе той, заслепен от гордост, — заслужаваше да рискува всичко. Ще мине.

Известно му беше, че малко по-нататък наклонът на терена от лявата страна на пътя ставаше по-малък и че снегът, отхвърлен равномерно от снегорина успоредно на пътя, почти се изравняваше в продължение на няколко метра. Щяха да му бъдат достатъчни. Взе поводите в лявата си ръка, защото мястото на върховното усилие наближаваше. Камшикът му изплющя само веднъж над ушите на коня. Животното изви, излезе от пътя, с всички сили се впусна по наклоненото място и пак се изкачи на пътя. Наклонената опасно шейна се изправи и продължи напред, като мина точно пред екипажа на Боргланд, които останаха като втрещени от тази светкавична маневра.

Даг разтриваше своя кон пред църквата, когато господарите на Боргланд, изостанали доста назад, също пристигнаха. Те го изгледаха с омраза, но Даг се престори, че не забелязва това и продължи да разтрива и завива своя потънал в пяна кон. Лукав пламък светеше в погледа му. Така, мислеше той, нахалният Фон Гал и презрените жители на селото в равнината си получиха заслуженото. И забравил своето смирение пред Бога, Даг беше луд от радост заради удовлетворената си гордост.

Всички останали шейни пристигнаха една след друга пред църквата. Даг остави коня си на грижите на стария коняр и придружен от Терезе и Дортея, влезе в църквата с твърда и решителна крачка. Върху строгото му лице не се забелязваше никаква следа от преживящото вълнение по време на надбягването. Хората от Хамарбьо и останалите го последваха. Бяха непознати богомолци, които препълниха църквата. Тогава се случиха две безпрецедентни неща. Първото беше, че по време на службата високомерната госпожа Фон Гал се обърна от скамейката, определена за Боргланд, и хвърли бърз поглед към мястото, където седеше Даг Бьорндал. Може би тя, злата жена, искаше да запомни как изглежда този, който ги бе принудил да отстъпят. Никой досега не го беше правил.

Второто беше, че свещеникът, господин Дидрих, вече остарял, се приближи до шейната на Бьорндал, преди да си тръгнат за вкъщи, и се ръкува с тримата по същия начин, както го бе сторил с господарите на Боргланд. В кутията за помощи той бе намерил тежка златна монета с голяма стойност. За първи път някой правеше подобен дар на църквата и при това в същия ден, в който хората от Бьорндал се бяха завърнали в нейното лоно. Свещеникът не можеше да не свърже златната монета с това обстоятелство.