Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дивайн и приятели (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Wed a Wicked Earl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 130 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Оливия Паркър. Брачен капан

Американска. Първо издание

ИК „Тиара букс“, София, 2013

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Галя Иванова

ISBN: 978-954-296-915-0

История

  1. — Добавяне

3

„Умът на един джентълмен е винаги бистър, а рефлексите му — изострени.“

— Милорд? Добре ли сте?

Ротбъри вдиша свежия, леко подправен с лимонов аромат въздух, носещ се около него. Уханието проникваше дълбоко в дробовете му, предизвиквайки неочакван пристъп на отзивчивост.

Очи с цвят на сапфир се размазаха и завъртяха пред погледа му.

— Недей да предизвикваш отчаяния.[1]

— Мисля, че стига толкова Шекспир за една вечер, милорд.

За момент сякаш въздухът заблестя над главата й, което предизвика ново смущение у него.

— Ти ангел ли си? — чу се той да мърмори.

— Добре ли сте? — попита нежният й глас, който звучеше сякаш едва сдържа смеха си.

Ротбъри затвори очи, когато остра болка прониза задната част на черепа му, изкушавайки го да се предаде на блаженото царство от безтегловно забвение.

— По дяволите.

— Мисля, че си ударихте главата на камък, когато паднахте. И моля ви, не проклинайте, милорд — отговори ангелът над него.

— Мъртъв ли съм?

Миг на тишина, после се чу тихо шумолене на плат. Звучеше сякаш го обгръща. Ароматът й със сигурност го правеше — нежни цитруси и топлина.

Ммм. Той се усмихна.

— Ухаеш на слънце.

Какво нелепо изказване. Може би беше мъртъв… и в рая. Не, не можеше да бъде. Твърде много хора му бяха казвали, че единствен е отговорен за пламтящата пътека към Ада.

— Не, не сте мъртъв — каза ангелът с равен тон. — Но мисля, че познавам някого, на когото му се иска да бяхте.

— Нахален ангел — измърмори той. Още със затворени очи, Ротбъри се надигна, за да се подпре на лакти. Внезапна вълна на замаяност му докара световъртеж. — По дявол…

Нежна длан затисна устата му, изненадвайки го и заглушавайки проклятието му.

— Казах ви — смъмри го тя леко, — без повече ругатни.

Усещаше дланта й топла срещу устните си.

— Не може да вините никой друг, освен себе си за случилото се — скара му се и звучеше досущ като намръщена дойка. — Дамата не ви желае.

Дама? Каква дама? Тази дама?

Ръката й, разбира се, заглуши следващия му коментар. Ако беше в различно разположение на духа и не изпитваше такава отвратителна болка, щеше да му е приятно да я захапе леко, дори само за да чуе възмутеното й ахване. В момента обаче реши, че най-добрата стратегия за действие е просто да си лежи там. Освен това тя ухаеше направо разкошно.

— Обещавате ли да не употребявате повече вулгарен език, сър?

— Ммм — което щеше да е най-добре да е разбрала, че означава „да“ или той със сигурност щеше да я ухапе.

Младият мъж сложи ръка на сърцето си в случай, че не го разбере.

— Добре тогава — каза тя и потисна смеха, криещ се в тона й. — Какво бихте искали да кажете?

Устата му бе освободена, но Ротбъри предполагаше, че ръката й е останала наблизо за всеки случай.

— Какво, по д… — Спря, усетил се навреме. — Какво се случи?

Косата при слепоочията му бе пригладена с нежни движения.

— Мога само да гадая, наистина.

— Е, защо не опитате — отвърна той, доволен да забележи, че нетърпението, наследствена черта на характера му, е останало непокътнато.

Тя въздъхна, леко и женствено. У него се породи импулсът да я погледне, но се тревожеше, че ще му стане лошо, ако дръзне да отвори очи.

— Можете ли да си спомните какво се случи? — колебливо попита тя.

— Не точно.

— Вярвам, че една доста ядосана дама изпусна един доста тежък том през прозореца си.

И тогава спомените заляха Ротбъри. Направо като порой. Щом се появеше някоя мисъл, веднага бе помитана от друга.

Спомни си как стои в градската си къща. Сам. Спомни си, че изпи половин бутилка уиски, за да отпразнува факта, че най-добрият му приятел бе избрал друга, а не мис Грийн. След това си припомни, че дори Тристан вече да беше извън картинката, той никога нямаше да се осмели да посегне към мис Грийн. После се сети за втората половина от бутилката с уиски. След това изобщо не можеше да си спомни нещо кой знае колко важно.

Добре де, това не беше напълно вярно. Той бе мъж, който носи на пиене… понякога. Само ако е обядвал обилно. И вечерял в огромни количества. Тръсна глава, за да избистри ума си. Не, всъщност си спомняше как излезе залитайки от къщата и се отправи към конюшните, с мисълта, че ще язди до тук и ще вложи цялото си сърце в ухажването на сестрата на херцога. И защо не, по дяволите? Той трябваше да се ожени. А тя беше красива. И мила. И… е, фактически не знаеше кой знае колко за нея. Но така беше с всички, наистина. Красиви непознати. Всички, с изключение на една.

Другата, тази, която се промъкваше в сърцето му със своята нежност и чиято непредубедена усмивка го караше да мисли, че в него има доброта — сега тя можеше наистина да го нарани. Затова стоеше настрана. Преструваше се, че му е все едно. Беше страхливец.

Докато Шарлот пърхаше с мигли към Тристан през последните шест години, без да удостои Ротбъри дори с един поглед, той преследваше други жени с надеждата, че един ден някоя от тях ще прогони привързаността му към нея. Ще го накара да я забрави, да забрави, че е влюбена в най-добрия му приятел. Надяваше се, че обичта й към Тристан е само ученическо увлечение, но дори и да не беше, представляваше вид любов, тя я отдаваше, а той я искаше цялата за себе си.

— Имайки предвид репутацията ви и как обществото се отнася към вас — изтъкна ангелът точно в този момент, — подозирам, че мъж като вас провокира подобни свади доста често.

Той започна да отрича предположението й, но размисли. Крайно време беше да отвори очи и да види с кого всъщност разговаря.

След няколко бързи премигвания, успя да направи точно това, взирайки се в малко, сърцевидно лице. Красиво лице. Не на изкусна прелъстителка или студенокръвна куртизанка, а женствено, с деликатни черти. Той познаваше това лице. Обожаваше това лице.

— Мис Шарлот Грийн — констатира най-накрая Ротбъри, като рискува и повдигна глава, за да я огледа по-добре.

Седнала до него, прибрала около краката си бялата пола на плътната си нощна роба, тя му се усмихна с тревожни очи в тъмносиньо. Прекрасни сапфирени очи, често скрити зад рамките на малки, кръгли очила.

Честно казано, мис Грийн беше точно обратното на това, което го привличаше обикновено. Беше леко по-слаба, по-ниска и прекалено тиха за вкуса му, който винаги клонеше към пищни, високи и буйни жени. По правило тя не беше от тези, които се открояват. И определено подозираше, че младата жена предпочита да бъде така.

Въпреки това, докато повечето млади контета с готовност омаловажаваха качествата й и тайно се присмиваха на чудатото й поведение зад гърба й, Ротбъри винаги бе усещал намек на стаена страст в тъмносиния й поглед. За разлика от „диамантите“ на висшето общество и жените със съмнително поведение, които дебнеха по баловете, напълно наясно със своята красота и силата, която я съпровождаше, мис Грийн се движеше като жена, която още не е осъзнала колко съвършено прелестна е в действителност. Тя стоеше до стената, понякога почти без да откъсва очи от пода, рядко говореше с други, освен с най-близките си приятели и отбягваше ситуации, които изискваха да общува с противоположния пол.

Беше странно, че обръща внимание на тези детайли в една толкова скромна жена. Беше странно и че въобще я е забелязал. Но той винаги го правеше. В секундата, в която тя влезе в стаята.

Обзе го внезапно раздразнение.

Откри, че се чувства засрамен, задето тя трябваше да го види в подобно отвратително състояние. Тръсна глава в опит да я проясни. Нима преди малко бе рецитирал Шекспир под прозореца на Розалинд? Потисна един стон и безмълвно се закле никога повече да не се докосва до джин. Или я почакай, май беше уиски, нали? Исусе, вече не можеше да си спомни.

— Мис Грийн, ако обещаете никога да не изричате и думичка на друга жива душа за твърде идиотското ми поведение тази вечер, ще ви дължа една огромна услуга.

Тя му се усмихна леко.

— Съгласна. По-добре ли се чувствате?

Той кимна едва-едва, мислите му все още бяха помрачени от подпийването и пулсиращия череп.

— Добре — каза тя с въздишка. — Първоначално си помислих, че ви е убила и върху мен ще падне вината.

— Вашата самоотверженост ме поразява.

Коментарът му предизвика само една кисела усмивка.

— Напълно пиян и при това язвителен. Смея да кажа, че е наистина впечатляващо. — Шарлот се доближи и прошепна заговорнически. — Колкото до дамата — посочи към прозореца, — вярвам, че тя не таи какъвто и да било интерес към вашето внимание.

— Знам — прошепна в отговор Ротбъри, наблюдавайки я отблизо с притворени очи.

Тя го погледна замислено.

— И все още сте решен да я преследвате? Всички знаят, че херцогът никога няма да ви допусне близо до по-малката си сестричка.

Той знаеше това, разбира се. Със сигурност, лейди Розалинд не беше единствената жена, която е опитвал да ухажва и му е отказвала, или му е била отказвана. Но техните откази никога не го бяха притеснявали. Отърсваше се от тях с лекота.

— Защото аз съм негодник, нали така?

— Да — отговори тя категорично. — Предполагам, че репутацията на развратник има навик да застава на пътя ви?

— Съгласен съм. — Особено, когато човек най-малко има желание да си го признае.

Той се опита да й отправи мрачен, съблазнителен поглед. Нещо, с което или да я принуди да спре да си пъха носа в личните му дела или още по-добре: да я накара да побегне към небрежната си настойница. Но при сегашното си физическо състояние, не можеше да събере сили, дори за да повдигне вежда.

— А вие пък откъде се появихте? — попита графът, като внезапно му се прииска да не беше прекалявал с пиенето чак толкова. — До преди минута ви нямаше, а в следващата — ето ви тук.

— Бях будна.

— В този час? — Не че в същия момент самият той имаше някаква реална представа за времето. Но поне все още беше тъмно, макар да подозираше, че скоро ще съмне.

Видения на спящата мис Грийн заляха мислите му. Представи си, че косата й с цвят на пшеница е разпусната, обгърнала възглавницата като златен флаг. Разбира се, смяташе, че тя се върти в съня си, което караше нощницата й да се набира на ханша, разкривайки бедрата й, гладки като сметана, а копринената й…

— Бихте ли искал да повикам лекар? — попита тя. — Започнахте да изглеждате зачервен.

Графът преглътна, пропъждайки невероятно прекрасните мисли от главата си.

— Не. Ще се оправя. — И наистина щеше. Той винаги се оправяше. Всъщност бе станал доста вещ в преструването, че е съвсем добре. Нямаше нещо, което малко уиски да не поправи.

Когато мис Грийн кимна в съгласие, погледът на Ротбъри се плъзна по косата й, прибрана назад в дълга, подобна на въже плитка, която почиваше върху гърдите й. Няколко къдрици обрамчваха ушите й, а имаше и един дълъг, свободен кичур, който някак се беше измъкнал.

Той се усмихна, а погледът му се плъзна по останалата част от нея, като започна от бялата панделка, вплетена във високата яка на нощната й роба, чак до мястото, където предполагаше, че се крият краката й, под гънките. Когато най-после се върна на лицето й, тя му се усмихна леко, докато върху прекрасните й черти се прокрадваше уязвимост.

— Сега, когато знам, че сте добре, трябва да тръгвам. Някой може да ни открие.

— Елате тук — чу се да шепне той.

Това беше най-странното, най-необикновеното чувство, което някога бе имал. Поради непонятни за него причини откри, че изпитва силна нужда да я прегърне. Мили боже, може би наистина му трябваше доктор.

И за още по-голяма изненада, тя не хукна в противоположната посока. Всъщност допълзя по-близо и спря точно до бедрото му. Не беше и някоя обиграна, алчна кокетка. Шарлот Грийн беше благовъзпитана, почтена млада дама. Точно от типа, който стоеше настрана от подобните нему.

Сега, когато беше достатъчно близо, за да я докосне, той се пресегна и подръпна една къдрица до ухото й, която подскочи като пружина, когато я пусна.

Тя трябваше да го плесне през ръката, размишляваше Ротбъри. Заслужаваше си го, задето е толкова нахален. Но тя не го направи. Обаче очите й постепенно се присвиваха, сякаш го изучаваше задълбочено.

— Сега — каза той, затваряйки бавно очи, — вече мисля, че трябва да се върнете в спалнята си.

— Знаете ли какво мисля аз, милорд? — внезапно попита тя.

— Кажете ми — отвърна младият мъж с лека усмивка.

— Смятам, че се нуждаем един от друг.

Усмивката му изчезна. Всъщност всичко, което Ротбъри успя да направи, бе да премигне. Нямаше никаква идея накъде върви този разговор и не планираше да разбира. Освен това, напомни си той, трябваше да си тръгне преди Розалинд да хвърли още нещо през прозореца. Щеше да се почувства ужасно, ако нещо, предназначено за него, удари Шарлот.

— Мога ли да ви помоля за помощ, за да се изправя? — Беше му крайно неприятно да я попита, но прецени, че ако не го направи, може да падне.

О, дявол да го вземе. Кого заблуждаваше? Това беше просто извинение да почувства още веднъж допира й върху себе си.

— Разбира се. — Тя се изправи и протегна ръка към него.

Той я пое и се надигна предпазливо, като внимаваше да не падне.

Когато се изправи, се задържа, сграбчвайки в силна хватка най-близкия клон на дървото над главата си. Яростното пулсиране в главата му се извиси до обезпокоително кресчендо, преди да стихне до тъпа болка. Затвори очи за момент и когато ги отвори, мис Грийн стоеше пред него, кършейки ръце.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Толкова добре, колкото някога ще бъда, предполагам?

— Студено е. Искате ли да използвате моя шал?

Той поклати глава, прикривайки усмивката си от нейното мило предложение с гримаса.

Шарлот пристъпи напред, за да изчисти листата и мръсотията от раменете и косата му. Изправи се на пръсти и повърхностно огледа мястото, където беше ударен. Младият мъж склони глава, за да може тя да вижда.

— Няма кръв — каза Шарлот. — Само лека подутина. Сложете й малко лед, когато се приберете вкъщи и би трябвало да спадне.

Той кимна, чувствайки се за момент като някой друг. Някой, който заслужава внимание от почтена млада дама, а не порицанието й.

— И така, казвахте, че се нуждаем един от друг, нали? — Гризеше го любопитството.

— Точно. Виждате ли, как изобщо ще си намеря подходящ съпруг след отказа на лорд Тристан? А вие как ще спечелите лейди Розалинд или която и да е подходяща годеница, ако всички мислят, че сте жалък негодник?

— Хмм. Да, това представлява известен проблем.

Проблем, който ставаше все по-голям с всяка изминала година. Понякога се чудеше дали съдбата не му е отредила да се лута от бална зала в бална зала, в преследване на неподходящата жена, като през цялото време се проклина задето е открил правилния тип дама, но тя е влюбена в някой друг и продължава да се отдалечава от пътя му.

Въпреки това, не можеше да си представи защо мис Грийн мислеше, че той се нуждае от нея. Или може би сега, когато Тристан беше извън картинката…

— Мис Грийн, да не би да предлагате да се оженя за вас?

Прекрасните й очи се ококориха и тогава тя се засмя.

— О, небеса, не — разсмя се младата жена, махайки с ръка. — Не ставайте нелеп. — Покривайки устата си с ръка, тя продължи да се кикоти. Не гръмогласно, забележете, но достатъчно силно, за да го накара да мисли, че ще си спомня думите му дни наред и ще продължава да се подсмихва при мисълта.

И какво точно беше толкова нелепо? Вярно, очакваше да отрече предположението му, но защо, в името на пъкъла, тя намираше идеята да се омъжи за него за особено забавна?

— Никога не бих могла да се омъжа за вас… всъщност или за някой като вас. Може да съм малко импулсивна понякога, но със сигурност си научих урока да не се доверявам на някой негодник със сърцето си. А вие сте, както всеки знае, негодник от най-висока класа.

— Тогава за какво точно предлагате се нуждая от вас? — попита той, напълно наясно, че не е успял да скрие раздразнението в гласа си.

Шарлот въздъхна, а в усмивката й се таеше триумф.

— Това, което ви предлагах, милорд, е приятелство. Взаимно можем да си предоставим един на друг съве…

— Приятелство? — повтори глухо Ротбъри, неспособен да повярва на ушите си. Може би още беше в несвяст. Не бе възможно да е чул правилно.

Мис Грийн му се ухили по такъв начин, сякаш за да го накара да се почувства все едно тя е далеч по-мъдра от него.

— Чували ли сте тази дума?

Той присви очи и й хвърли мрачен поглед, който се надяваше да й покаже, че въобще не я намира за забавна.

— Разбира се, имам много приятели.

— Жени приятели, познати, имам предвид.

— Наистина — бавно отговори Ротбъри. — Имам много от тези.

Младата жена завъртя очи.

— Да, но имате ли реални приятелки? Такива, с които нямате интимни отношения или пламенна история? Или, за да бъдем по-точни, жени, които никога не биха се оказали провокирани да ви навредят физически?

Нямаше нужда да се замисля. Истината се четеше в мълчанието му.

— Виждате ли — каза тя весело, после сви рамене. — Нуждаете се от мен.

Ротбъри усети, че устните му се раздвижват, но за няколко странни мига не успя да проговори. Нима това младо момиче наистина му предлагаше приятелството си? Защо? Беше дръзка постъпка от нейна страна да се замесва с него.

Той прокара ръка през челюстта си. Исусе, тя бе невинна.

— Ах — започна Ротбъри, като й отправи печална усмивка, — забравихте най-важното, мис Грийн.

— И то е…

— Мъжете и жените не могат да бъдат приятели. Това е невъзможно.

Челото й се набразди.

— И защо не?

Той потисна една усмивка. Господи, беше толкова лесно да я заблуди. Ако беше склонен да го направи, по-точно. Тя бе толкова наивна; графът нямаше никаква идея как е оцеляла в живота досега, без да бъде компрометирана, измамена или принудена да купи трикрак кон поне половин дузина пъти.

Младият мъж прочисти гърло, за да възпре появата на цинична усмивка.

— Защото, мое сладко, сладко наивно създание, похотта несъмнено ще застане на пътя им. Чували сте за нея, нали?

Стискайки устни, младата жена кимна.

— Разбира се.

— Проклятие. Щеше да ми хареса да ви обясня в най-малки подробности. Като едновременно ви давам примери, разбира се.

— Похотта е грях.

— Да, действително е така. Любимият ми. — Ротбъри й се ухили дяволито.

Тя само премигна насреща му.

— Казвахте… — подтикна го Шарлот, очевидно равнодушна.

Графът въздъхна.

— Е, все някой ден, един от нас ще започне да има… помисли за другия. — Наистина, той вече беше набрал преднина в това отношение.

Очите й отново се присвиха върху него по онзи наполовина дразнещ, наполовина очарователен, преценяващ начин.

— Хмм, мислите си, че сте напълно неустоим?

Той отвори уста, вероятно, за да изрече някоя саркастична забележка, но тогава осъзна на какво странно представление бе станала свидетел тази жена само преди миг. Вместо това се засмя.

— Е, естествено, точно сега не съм неустоим. Но обикновено…

— Вашата скромност ме смайва — отвърна тя хладно.

— Вярвайте в каквото искате. Но истината е, че рано или късно ще бъдем напълно обсебени от идеята да разберем какво би било най-накрая да…

— Да не се опитвате да кажете, че сте пробвали преди?

— Не — отвърна той. — Онова, което казвам, е, че хората не решават просто така да станат приятели. Не сме невръстни деца, мис Грийн. Освен това мъжете и жените не могат да бъдат само приятели. Това просто не се случва. — Ротбъри вдигна ръка, когато му се стори, че тя ще го прекъсне. — А дори и да стане, рано или късно привличане, любопитство и изкушение ще изместят приятелството. — И от негова страна процесът беше започнал. Предполагаше, че да бъде „приятел“ с нея само щеше да влоши нещата.

— Сега вие сте този, който забравя най-важното, милорд.

— И то е…

— Аз не предизвиквам похот. Всичко, което провокирам, са прошепнати обещания от мъж, който със следващия си дъх моли друга жена да се омъжи за него. Нещо повече — добави тя енергично, когато той се опита да я прекъсне, — мисля, че ще успея да се сдържам щом става въпрос за вас. Ето защо, предвид всичко това…

— И защо да си правим труда? Какво предполагате може да спечелим от този съюз, се чудя?

— Това зависи само от вас, милорд. — Тя протегна ръка.

Ротбъри се вгледа за секунда в изящните й пръсти, докато непокорно размишляваше какво би могъл да стори, за да предизвика гнева на точно тази жена и да я подтикне да хвърля предмети по главата му, подобно на лейди Розалинд. Поглеждайки към дружелюбното, красиво лице на мис Грийн, той дори не успяваше да си го представи. Тя не можеше да е истинска. Цялата тази среща би могла да е част от странен сън, предизвикан от твърде много уиски и удара по главата му.

Пресегна се и докосна ръката й, като за секунда стисна пръстите й в своите, преди да притисне дланта си към нейната за ръкостискане.

Тя хвърли нервно поглед към съединените им ръце, когато той не успя да издърпа своята.

Вдигайки ръката й към устата си, графът целуна нежно кокалчетата й.

Странно, прелъстяването не беше на преден план в ума му. Точно сега беше зает в опити да я разгадае. Имаше ли дамата нещо наум? Дали се държеше дружелюбно с него, само защото случайно беше добър приятел на Тристан?

— Трябва да тръгвам — измърмори тя, нещо подобно на тъга проблесна в погледа й. Обърна се да си върви, после спря и се завъртя обратно. — Може би ще ви видя на годишния маскен бал на Хоторн през юли?

Той получаваше покана всяка година, но никога не отиваше. Обри парк се намираше близо до имението Хоторн в Нортъмбърленд, но Ротбъри винаги си намираше други занимания. Там нямаше нищо за него.

— Балът е след три месеца. Нима сте сигурна, че ще присъствате, мис Грийн?

Тя кимна с крива усмивка.

— Ние ходим всяка година. Братовчедка ми Лизи настоява. Освен това, майка ми обича всичко метафизично, а там, в близост се намират онези уж „обитавани от духове“ пътеки и пещери. Тя винаги ме влачи на някоя от нейните експедиции.

Графът кимна, не знаеше какво друго да каже. Не мислеше, че преди е водил дружелюбен, лишен от скрит замисъл разговор с жена. Странно, но истина. Той винаги увещаваше, манипулираше и прелъстяваше. Или оставяше жените да прилагат тези техники върху него.

— Лека нощ — каза младият мъж.

— Лека нощ — усмихна се тя, обръщайки се да си върви. — Знаете ли — добави през рамо, — не би трябвало да разговарям с мъже като вас.

— Ще бъде малко трудно да сте приятелка с човек, с който не ви е позволено да общувате — промърмори Ротбъри, но нея вече я нямаше. Наблюдаваше отдалечаващата й се фигура, а греховният му ум се бе спрял върху малкото й, приятно закръглено дупе, което притежаваше присъщо полюшване, несъмнено неволно, но доста привлекателно.

Очевидно решил, че вече е безопасно да се появи отново, жребецът му, Петручио се показа от скривалището си. Животното побутна Ротбъри по гърба, нарушавайки концентрацията му.

— Моля за извинение — промърмори той на коня, — вниманието ми е далеч по-постоянно отколкото на пърхаща пеперуда, що се отнася до жените.

Хвана се за лъка и се спусна върху седлото, но бързото движение го зашемети за момент. Пребори се със замаяността, след което пришпори животното в тръс.

Прозорецът над него и жената, на която принадлежеше, отдавна бяха забравени, вместо това той се съсредоточи върху мис Грийн по време на кратката езда обратно, и върху нейното напълно наивно и крайно смущаващо предложение.

Част от него се надяваше, че младата жена ще забрави напълно тези глупости. Несъмнено тя осъзнаваше какво безумие е да се сприятели с него. А една част смяташе, че може би ще е по-добре да й бъде приятел, отколкото нищо.

Но все пак друга част от него чувстваше нуждата да се ухили.

Подигравателно пуфтене се изплъзна през устните му. Пропъди мисълта назад в ума си. Мис Грийн бе невинна. Ексцентрична, но въпреки това невинна. Жени като нея не се забъркваха с мъже като него.

Когато най-накрая се прибра в градската си къща, само на една пресечка разстояние, той се отпусна в кабинета си, отпивайки от ужасния буламач, забъркан от иконома, който обеща противната течност да избистри главата му.

Любимият му вълкодав[2] лежеше, хъркайки в краката му, и преливащ поднос с кореспонденция очакваше вниманието му току до лакътя му — едно от писмата беше от баба му, вдовстващата графиня, осъзна младият мъж със стон.

Милата жена постепенно изкуфяваше и съдържанието на писмата й винаги бе изненада. Понякога тя помнеше кой е той, понякога не, а понякога признаваше, че пие чай с Наполеон и огромен говорещ заек на име госпожа Несбит всеки следобед.

Общо взето трябваше да бъде наблюдавана много внимателно. Старицата имаше не само безобидни приумици, но понякога не спираше да заплашва, че ще продаде част от графските владения, ако той не се ожени скоро.

За негово щастие, всички те му бяха завещани като неделима съвкупност от имоти, с изключение на Обри парк и коневъдните му съоръжения. Но доколкото знаеше, тя не се беше заканила да го продаде, за да го накара да се съобрази с желанията й.

Облягайки се назад в стола, той затвори очи. Никога не бе се наслаждавал на тишината, на празнотата. Напомняше му за други времена, отдавана минали събития, които би желал да забрави.

За щастие, сред мрачните му спомени, в ума му се появиха неканени разрошени светлоруси къдрици и срамежлива усмивка, както винаги, когато беше сам.

Отвори едно око и забеляза писмо, което се открояваше от другите. Издърпа го от останалите и го завъртя в ръката си, разкривайки печата на маркиз Хоторн.

Техният годишен маскен бал. Лорд и лейди Хоторн, със син, който скоро щеше да започне да си търси съпруга, рядко посещаваха Лондон за сезона. Семействата с неомъжени дами не биха посмели да отклонят поканата и да пропуснат възможността да присъстват на техния бал, макар това да означаваше, че трябва да си съберат багажа и да напуснат Лондон по средата на сезона за цяла седмица.

Време беше и той да го посети, каза си Ротбъри.

Хоторнови винаги са били верни приятели на семейството му през годините, особено на майка му и баба му, размишляваше графът, потупвайки по главата кучето в краката си.

Освен това, не беше като да е решил да отиде само за да види определена млада дама, която притежаваше разкошни сапфирени очи, задаваше прекалено много въпроси и сега страдаше от небивалата илюзия, че е негова приятелка.

Бележки

[1] Цитат от „Ромео и Жулиета“, превод Валери Петров. — Б.пр.

[2] Хрътка, отгледана за лов на вълци. — Б.пр.