Оливия Паркър
Брачен капан (16)

16

„Яздене, фехтовка или да кажем хвърляне от назъбена скала, са едни от здравословните начини, по които един джентълмен се справя с нарастващото чувство на неудовлетвореност.“

Два дни по-късно

— Не аз имах нужда да говоря с вас, скъпа — казваше лейди Розалинд, смекчавайки обърканото изражение на Шарлот с нежна усмивка. — Брат ми заяви необходимостта си да ви предаде някаква информация. Нямаше как да ви извика, без да събуди подозрение, затова ме помоли да изпратя бележка, с която вместо това да помоля за вашето присъствие в салона ни.

— Разбирам — промърмори Шарлот, изправяйки стойката си, щом небесносиният поглед на Тристан се втренчи в нея.

Взимайки бродерията си, лейди Розалинд повдигна брадичка.

— Така че сега ще съсредоточа вниманието си върху ръкоделието и ще се престоря, че не чувам нито дума от това, което казвате.

— Благодаря ти, сестричке — процеди Тристан, без въобще да звучи признателно.

— Няма нужда да ми благодариш, нали за това са сестрите.

Очите му се присвиха.

— Да, за да те водят за носа и да те дразнят…

Лейди Розалинд изцъка с език.

— Имаме гостенка. Очарователна гостенка, бих добавила аз. Чух, че наскоро сте посетили Обри хол, мис Грийн. Насладихте ли се на престоя си?

— Да, много — отвърна Шарлот, забелязвайки, че сега Тристан стиска страничните облегалки на кожения стол, в който седеше, сякаш се изнервяше все повече от опитите на сестра си да завърже разговор. — Върнахме се едва вчера — добави тя.

— Наистина ли? Как бяха пътищата…

Тристан прочисти гърло шумно, посочвайки с брадичка към часовника над камината.

Без да му обръща внимание, Розалинд продължи:

— Мис Грийн, надявам се нямате нищо против да отбележа, че с всеки следващ сезон ставате все по-красива.

— Аз? Благода…

— Може ли да премина на въпроса си? — прекъсна ги Тристан.

Лейди Розалинд присви очи срещу по-малкия си брат, забождайки иглата в опънатата материя, сякаш си представяше, че пробожда него.

— А ти ставаш все по-твърдоглав и груб с всеки сезон.

— Не бих искал да те разочаровам.

Връщайки вниманието си към бродерията, лейди Розалинд изпуфтя и трапчинка проряза бузата й, докато се опитваше да прикрие сестринското си самодоволство с усмивка.

— Мис Грийн, без съмнение се чудите защо пожелах да говоря с вас.

Тя кимна, хвърляйки поглед към вратата, която водеше към преддверието. Нямаше търпение да разбере защо е тук, за да може да си отиде най-после. Ротбъри щеше да ги придружи с майка й на обиколка по магазините този следобед.

— Изглеждате неспокойна, мис Грийн — отбеляза Тристан. — Надявам се да не ви задържам от нещо. Или някого.

— В никакъв случай — увери го тя, тъй като не искаше да бъде груба. — Просто Рот… исках да кажа лорд Ротбъри ще се отбие днес и аз…

— Лорд Ротбъри? Ще се отбие във вашата къща?

— Да.

— Интересно. Е, тогава да пристъпя към въпроса си. Исках да ви попитам дали ще присъствате на бала у Лангли довечера?

Защо, за бога, го беше грижа?

— Всъщност, да. Ще присъствам.

— Хубаво. Хубаво. — Той прочисти отново гърло и хвърли умолителен поглед към сестра си, който тя игнорира. — Мога ли да ви помоля за един танц. Още сега.

— Сега?

— За бала.

Шарлот повдигна вежда.

— Предполагам.

— Добре — отговори той. — Ще го очаквам с нетърпение тогава. — Тристан отново хвърли явен поглед на порцелановия часовник над камината.

Това някакъв намек, че е време да си върви ли беше?

— Е… ако това е всичко? — Цялата тази история беше много странна.

— Да, разбира се — почти извика той, като звучеше прекалено радостен. — Това е всичко.

Шарлот се изправи, както и лейди Розалинд.

Тристан си седеше на мястото. Очите на сестра му се разшириха многозначително.

— О, вярно! Да. — Той буквално скочи от стола. — Е, ще позволите ли да ви изпратя до вратата? Имам предвид, ще ви изпратя до вратата.

Тя поклати глава.

— Няма нужда, уверявам ви.

— Настоявам. — Мъжът направи жест с ръка, подканяйки жените да излязат първи от стаята.

Икономът отвори вратата, разкривайки оживена улична обстановка. Дами, вървящи по двойки, стиснали слънчобрани в ръцете си, лъскави карети препускащи по алеята… и лорд Ротбъри, стоящ в края на пътеката към къщата на Дивайн.

Преди Шарлот да успее да изрече и дума, Тристан повдигна облечената й в ръкавица ръка, и целуна леко кокалчетата.

— Приятен ден, Шарлот — каза той.

— Приятен ден — отвърна тя.

Обърна се да се сбогува с лейди Розалинд, но изглежда младата жена бе изчезнала.

Вцепенено заслиза по стълбите отпред към чакащия Ротбъри, който имаше очи само за входната врата на Дивайн и гледаше така, сякаш има желание да убие някого.

 

 

— Перфектно, скъпи братко — обяви Розалинд докато надничаше през малкото прозорче до вратата. — Напълно перфектно.

Подпъхвайки пръст през шалчето си, за да го разхлаби, Тристан проточваше врат от една страна на друг прозорец, за да облекчи нарастващото напрежение.

— Ако ме убие, ще се погрижа ти също да бъдеш обесена за убийство.

— Пфф. И как по-точно? Нали ще си мъртъв.

— Има нещо вярно, предполагам. — Наведе се, за да погледне и той през прозореца. — Роузи, защо настояваш да се правиш на сватовница?

Тя се изправи.

— Защото съм много добра в това.

— Колко си скромна само.

— Е, бях права за Гейбриъл и Мади. Само за секунди разбрах, че те трябва да бъдат заедно.

— А Шарлот и Ротбъри?

— На нищо ли не обръщаш внимание, когато си на бал? Не забелязваш ли копнеещите погледи на един влюбен мъж?

Тристан се ухили широко.

— Не. Съвсем спокойно мога да заявя, че не забелязвам копнеещите погледи на влюбените мъже.

Розалинд махна с ръка на закачката му.

— Смятам, че порочният граф щеше да се ожени за нея доста отдавна, ако не беше едно нещо.

— И то е…?

— Ако жената, която обичаше, не си въобразяваше, че е влюбена в теб.

* * *

Нищо не можеше да се сравнява с един лондонски сезон.

Е, поне що се отнасяше до една дама и шапкарката й.

Също шивачката й, дизайнерът на обувките й и… ах, дявол го взел, и до всеки друг, който беше отговорен за разпилените покупки в дневната на семейство Грийн — доказателство за скорошното им обикаляне по магазините.

Всъщност беше зашеметяващо.

Бонета, ръкавици, рокли, шалове, гребени за коса, обувки, ботуши, палта, чорапи… всичко това му докара ужасно главоболие.

До сега Ротбъри нямаше и представа за количеството дрехи, от които една млада дама би могла да се нуждае за толкова кратък период от годината. Най-много три-четири месеца. И все пак докато наблюдаваше зашеметяващото разнообразие от дрънкулки, разхвърлени по всеки свободен сантиметър на стаята — дори върху самия него, помисли си недоволно, повдигайки нещо дантелено от коляното си, след което го разгледа, оприличи на ръкавица и хвърли на земята — той стигна до заключението, че в стаята имаше достатъчно материал да екипира цяла военноморска ескадрила от Кралския военноморски флот на Негово Величество за година напред. Ако носеха подобни женски одежди, разбира се.

Ако не беше единствено дете, ако евентуално имаше сестра, тогава може би щеше да разбере смисъла на всичко свързано с превръщането на една млада жена в представителна дама за пред благородниците от нейния ранг.

Е, помисли си мрачно, така и така беше тук, затова предлагаше съвети, с удоволствие казваше на Шарлот кой цвят й отива най-много, коя рокля подчертава хубавата й фигура, кое боне изкарва на преден план неподправената красота на очите й. Но категорично тегли чертата, когато го накараха да придържа рокля под брадичката си, само защото Шарлот трябваше да отиде до стаята за освежаване, а мисис Грийн не можеше да чака дъщеря си да излезе, за да провери дали новият испанско син муселин ще направи косата й да изглежда по-руса отколкото вече е.

— Но, милорд, косата ви е почти същият цвят — каза Хаясинт, докато го гледаше обнадеждено.

— Отказвам — промърмори той, колкото се може по-нежно.

Ротбъри харесваше Хаясинт. Много при това. И съжаляваше, че приемането му в светилището на семейството й се дължеше на лъжа, защото ако истината излезеше наяве, тя щеше да го презре, а на него наистина щеше да му липсва майчината й отдаденост. Това беше нещо, което никога не бе имал. Или по-скоро бе имал, но само за кратко.

След посещението им в Обри парк, Ротбъри си каза, че ще е по-добре за всички замесени, ако се държи на разстояние. Вече не можеше да си вярва, когато е около Шарлот. Самоконтролът му се беше изплъзнал веднъж и знаеше, че ще се случи отново. Само че не можеше да стои настрана. Устоя едва половин ден. Така че се беше стигнало до този… този компромис със себе си.

Принуди се да повярва, че е достатъчно, напълно достатъчно, да й бъде просто приятел. Да идва понякога за вечеря, може би да играе на вист с нея и семейството й и от време на време, да стиска зъби щом го залее вълна от копнеж, когато Шарлот е твърде близо до него. Но после я бе видял на прага на градската къща, в която пребиваваше Тристан със сестра си. Той бе целунал ръката й. А тя изглеждаше… смутена. По дяволите. Вероятно е била във възторг.

Размърда се на стола си, свивайки дългите си крака, за да не препъне някоя от прислужничките, които се суетяха из стаята, докато пренасяха част от кутиите на горния етаж.

Поемайки дълбоко въздух, той балансира глезена на единия си крак върху коляното на другия и се запита, какво по дяволите правеше тук днес. Защо не беше в клуба си или в залите на Джаксън, където да използва юмруците си, за да проясни главата си? Защо не се напиваше до самозабрава на някое частно ергенско парти с някоя безименна и безлична проститутка, кацнала в скута му, вместо това боне с широка периферия, украсено с отвратително голям мак?

— Ротбъри — извика го Шарлот, която се върна в стаята с валсова стъпка и го потупа нежно по коляното с показалец докато го подминаваше.

А, да, рязко се сети младият мъж. Тя беше причината.

Внезапно младата жена грабна бонето от скута му, карайки го да подскочи.

— Така и не ми отговори. Ще дойдеш ли на соарето в Лангли довечера?

Очите му се спуснаха надолу, плъзгайки се бавно по корсажа й, по нежното възвишение на гърдите й, чак до тесните й бедра и стегнатото й малко дупе. Е, не можеше да види колко стегнато беше дупето й през материята на роклята й, но си спомняше. Мили боже, все още можеше да я почувства в обятията си… да усети вкуса й…

— Не беше ли днес най-забавният ден? — внезапно заяви Хаясинт, с цял куп рокли почти закриващи лицето й, докато ги подаваше на една прислужница. — Как ми липсват годините, когато бях младо момиче и брат ми ми помагаше да избера коя рокля да облека. А той беше толкова добър в това.

Ротбъри не успя да се сдържи и се усмихна. След като беше обяснил на Шарлот за опасността, която представляваше нарастващата пристрастеност на майка й към лауданума, той бе прочел внимателно няколкото медицински тома в библиотеката на градската си къща и най-накрая бе намерил алтернатива. Оказа се, че напояването на стафиди в — представете си — джин, и консумирането на осем от тях дневно, донесе известно облекчение на Хаясинт. Все още беше доста схваната в ставите понякога, но бе много по-пъргава и будна от доста време насам.

— Трябва да му изпратя писмо — продължи Хаясинт, — и да му кажа какъв добър приятел откри във вас дъщеря ми.

Ротбъри погледна нагоре, срещайки погледа на Шарлот, който бе нежен и изпълнен с топлота. Със сигурност се беше объркал.

— Ще дойдеш ли? — попита тя. — Дочух, че най-малко трима твои приятели ще присъстват. Рейвънсдейл, Кантрел… и Холт също. И разбира се, лорд Тристан ще бъде там. Можеш да танцуваш с мен…

Той се изправи рязко и изръмжа.

— Прибирам се вкъщи.

Тя премига на безцеремонността му.

— Ще те изпратя до вратата — изрече, докато го наблюдаваше внимателно.

Внезапно графът се почувства неудобно, като че ли тя можеше да види през него и да прочете мислите му. Нелепо.

— Няма нужда — отвърна спокойно той. — Знам пътя.

Беше й казал, че ще я прелъсти, когато се върнат в Лондон. Честно казано, оттогава това бе всичко, за което мислеше. Но после осъзна, че няма да е задоволен. Беше егоистично копеле. Дявол го взел, разбира се, че искаше да я спечели и да я направи своя. Кръвта му кипеше за нея, но освен това желаеше и сърцето й. Може би дори повече.

Сграбчвайки палтото си от облегалката на канапето, той се сбогува с Хаясинт и излезе в антрето.

Шарлот го последва.

— Чакай — извика тя.

На вратата той се обърна, докато навличаше палтото си. Шарлот плъзна пръсти в сакото му, докосна ключицата му и си проправи път към рамото му.

Какво, по дяволите?

Тършуващите й пръсти почти го накараха да изстене. Секунда по-късно тя извади един от чорапите си от вътрешната страна на сакото му. Проклетото нещо сигурно е било върху палтото му, когато го е взел. Облегалката на канапето наистина приличаше на лавина от дрехи.

Тя се усмихна.

— Със сигурност не искаш да се прибереш в къщи с това, нали?

Е, всъщност…

— Разбира се, че не — усмихна се той сдържано.

— Напоследък си в такова странно настроение — отбеляза Шарлот загрижено и приглади яката на палтото му. — Бях небрежна в задълженията си да ти помогна да спечелиш твоята лейди Розалинд, нали?

Ротбъри само промърмори, хвърли шапката на главата си, докосна я почтително с пръсти и си тръгна, без да каже нито дума повече.

Не си спомняше някога да е издържал толкова дълго без жена.

Като крачеше надолу по улицата, той се замисли над това, без да обръща внимание на неочаквания ситен дъжд, който бавно го мокреше. Нарочно бе решил да не идва с кон или карета, когато направи посещението си днес, като смяташе, че хладната разходка до къщата им и обратно ще се отрази добре за смекчаване на нарастващото му желание.

Вървеше бързо, с устремени и сигурни стъпки, прекосявайки чевръсто паважа. Стигна до жилището си точно зад ъгъла по-скоро отколкото очакваше.

Докато изкачваше стъпалата на градската си къща, вратата се отвори със замах, точно когато щеше да премине през нея. Свали подгизналото си палто, предупреди икономът да не го безпокоят, и се отправи направо към гарафата с бренди в кабинета си.

Слаб огън тлееше в камината. Затвори очи, като облегна глава назад и изгълта цяла чаша с бренди на един дъх. Беше толкова дяволски напрегнат. Започваше да му писва да е в постоянно състояние на полувъзбуда.

— Ваша Светлост — чу се мрачният глас на Самърс от прага не след дълго.

Ротбъри се обърна.

— Да?

— Имате посетител, господине.

— Така ли?

— Една дама, сър.

Шарлот, помисли си Ротбъри с въздишка. Честно, колкото и да я обичаше, нямаше желание да я вижда точно сега. Не и когато щяха да са съвсем сами, а тя — съвсем без придружител. Изстена, но прозвуча повече като ръмжене. Е, поне сега жената използваше главния вход.

— Покани я вътре, Самърс.

— Разбира се, сър.

Свлече се в кожения стол зад бюрото си и се примири с факта, че действително е един прокълнат мъж.

Облечена в пелерина жена се плъзна в стаята.

Объркване набразди челото му, преди да разпознае жената пред себе си.

Лейди Гилтън, дългокрака, с гарвановочерни коси и — тя се поколеба, разтвори и пусна връхната си дреха на пода — напълно гола.

— Липсвах ли ти? — измърка жената, без капка загриженост в очите си въпреки факта, че вратата все още бе отворена зад нея. Повдигна рамене с дълбока въздишка, с което накара пълните си гърди да подскочат. — На мен ми липсваше.

Ротбъри не каза нищо. Очите му се спуснаха нагоре и надолу по тялото й. Да, той беше прокълнат.

— Липсваш на много от нас. Особено на мен. Откакто започна да обръщаш внимание на онази мишка, забрави за мен.

Тя постави ръце на ханша си, след което бавно ги плъзна по ребрата си и още нагоре докато не обхвана гърдите си в шепи, като ги задържа високо в жест, който представляваше предложение.

— Тук е студено — каза тя с дрезгав глас. — Ела и ме стопли, както преди.

Като се оттласна от бюрото си, Ротбъри се изправи, пое дълбоко дъх и после прекоси стаята с бавни, сигурни крачки. Спря се точно пред Корделия.

Тя стисна ръката му в своята и я дръпна към корема си.

— Докосни ме — замоли.

Но вместо дланта му да се разтвори, за да предложи милувка, пръстите му се свиха в юмрук. Наведе се, вдигна палтото й и го метна върху раменете й.

— Върви си вкъщи — каза студено. — Аз приключих. Не желая повече да водя живот като на баща ми или чичовците ми. Аз не съм като тях. Никога не съм бил.

Смехът на Корделия прозвуча невярващо.

— За какво говориш?

— Напусни!

— О, не — измърмори тя, поклащайки глава. — Не. Не. Не. Няма да ми го причиниш отново.

— Да. Правя го. Сега тръгвай!

— Не е възможно да говориш сериозно! — извика тя в недоумение, докато той я насочваше през антрето към входната врата.

— Напротив.

Самърс стоеше там в очакване. Отвори вратата, когато те приближиха.

— Не. Не е възможно да си привлечен от онова странно същество? Уитърби ще я получи, всеки го знае.

Челюстта му се стегна, но не каза нито дума.

— Не мога да повярвам — изпищя тя. — Избираш нея пред мен?

— Повярвай — каза той, изкарвайки я през вратата. — Ще бъдеш много по-щастлива.

Лейди Гилтън се завъртя, за да го погледне, лицето й — лик, който преди време му се беше сторил екзотичен и красив — се изкриви от ревността и омразата й. Устата й се отвори, за да избълва още язвителни думи, но той не ги чу, тъй като затръшна вратата под носа й.

Разочарованият й вик се чу приглушено през вратата.

— Самърс.

— Да, милорд?

— Няма да приемам повече гости от женски пол, освен, разбира се, ако не е мис Грийн.

— Разбирам, милорд.

Ротбъри се завъртя на пети, отвратен от случилото се, но преди да беше успял да се върне в кабинета си, икономът проговори, възпирайки крачките му.

— Получи се официално писмо докато бяхте… зает с гостенката си, сър.

— Просто го остави на таблата до вратата. Ще го погледна утре.

— Извинете ме, сър, но младежът, който го достави, каза, че трябва да го прочетете веднага.

Ротбъри въздъхна и взе писмото от прислужника. Влизайки в кабинета си, той счупи печата с ножа за писма и вдигна листа нагоре към гаснещата в камината светлина от огъня.

„Уважаеми господине,

Пиша, за да Ви информирам за ситуацията, настъпила по време на скорошната Ви визита в Нортъмбърленд. Сватбата, която се състоя, макар Вие и Вашата дама да вярвахте, че е фалшива, бе всъщност истинска и обвързваща. Щом прекосихте моста, Вие се озовахте на шотландска земя, в село Дирлетон, мястото, в което съм се родил и изживял живота си.

По силата на шотландските закони Вие бяхте напълно свързани в най-свещения съюз. Колкото и да ми се иска да Ви кажа, че това беше случайност, Вашата баба нагласи всичко, купувайки пръстена от моя брат — ковач, нагоре по пътя. Тя ме умоляваше да не издавам измамата й, но не бих могъл, като християнин, да продължа да крия подобна информация. Приложил съм свидетелството за брак.

Нека Бог благослови съюза ви и дано идващите години донесат радост и на двама Ви.“

С най-добри пожелания: Отец Робърт Армстронг

Мили боже, какво беше сторила баба му?

Ротбъри разбра със закъснение, че ръцете му треперят. Той безмълвно се свлече на стола си.

Нямаше да й каже. Това щеше да бъде неговата тайна, единствено негова. Щеше да я отнесе в гроба. Той… той само се заблуждаваше.

Трябва да й каже. Какъвто си беше негодник, той я обичаше. А и това беше правилната постъпка.

Каква щеше да бъде реакцията на Шарлот? И как щеше да й каже? Кога щеше да й каже?

Веднага, трябваше да й каже веднага.

Погледът му се стрелна към часовника над камината. Девет и половина. Тя най-вероятно тъкмо пристигаше на соарето у Лангли. Усмихваше се, танцуваше и флиртуваше с приятелите му с надеждата, че един от тях може да реши да я ухажва.

Трябваше да й каже и то скоро. Тя щеше да го намрази — в това бе сигурен, този брак безвъзвратно й отнемаше всяка надежда да спечели Тристан. С тази глава от живота й беше свършено.

— Самърс!

Икономът мигновено се появи откъм антрето, карайки Ротбъри да заподозре, че мъжът се е надявал да разбере какво спешно съобщение съдържа писмото.

— Дай нареждания на камериера ми да приготви вечерните ми дрехи на мига и да докарат каретата ми. Отивам да взема съпругата си.