Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (44)

41.

Шофьорът на белия „Бедфорд“ спря пред Грийн Парк на Пикадили, остави двигателя включен и светна два пъти с фаровете.

Трима мъже, които никога не закъсняваха, се появиха от станцията на метрото с работното си оборудване и бързо отидоха при задната врата на микробуса — знаеха, че е отключена. Натовариха в багажното отделение малък мангал, туба нафта, чанта с инструменти, стълба, дебела намотка въже и кутия кибрит „Суон Веста“, след което отидоха при командира си.

Ако някой ги загледаше (а никой не го направи в шест сутринта в неделя), щеше да ги вземе за обикновени работници и те наистина бяха такива, преди да постъпят в САС. Ефрейтор Кран беше навремето дърводелец, сержант Робъртс работеше в леярна, а капитан Хартли бе строителен инженер.

— Добро утро, господа — поздрави ги полковник Скот-Хопкинс, когато тримата се качиха в микробуса.

— Добро утро, полковник — отвърнаха в един глас те, докато командирът им превключваше на първа скорост и потегляше на юг за Саутхамптън.

 

 

Себастиан беше на палубата два часа преди „Куин Мери“ да акостира. Пръв стъпи на сушата и бързо тръгна към митницата. Представи товарителницата на един млад служител, който я прегледа набързо, после го погледна и каза:

— Моля, изчакайте.

И изчезна през някаква врата.

След минута се появи с по-възрастен мъж с три сребърни ивици на маншетите на униформата. Мъжът поиска да види паспорта на Себастиан и след като свери снимката с лицето му, незабавно подписа заповедта за освобождаване на товара.

— Мистър Клифтън, колегата ми ще ви заведе до мястото, където ще разтоварят контейнера.

Себастиан и младият служител отидоха до склада на митницата и видяха как един кран спуска куката си в трюма на „Куин Мери“. След двайсетина минути от недрата на кораба се появи голям дървен контейнер и кранът го спусна на товарна площадка 6.

Докерите освободиха куката и веригите, за да може кранът да се завърти и да вдигне следващия товар, а самият контейнер бе откаран в хале №40. Целият процес продължи четирийсет и три минути. Младият служител покани Себастиан да се върнат в офиса, за да приключат с оформянето на документите.

 

 

Полицейският автомобил включи сирената си, изпревари пикапа на „Сотбис“ по пътя от Лондон за Саутхамптън и даде сигнал на шофьора да спре.

Щом пикапът спря, двамата полицаи слязоха от колата. Единият спря до шофьора на пикапа, а колегата му мина отзад, извади от джоба си швейцарско ножче, отвори го, заби острието в задната лява гума и щом чу съскане, се върна при полицейската кола.

Шофьорът на пикапа свали прозореца и погледна озадачено служителя на реда.

— Не карах с превишена скорост, полицай.

— Да, сър, не сте направили никакво нарушение. Просто реших, че няма да е зле да ви кажа, че задната ви лява гума е спукана.

Шофьорът слезе, отиде до задницата на пикапа и зяпна невярващо спуканата гума.

— Знаете ли, полицай, не усетих абсолютно нищо.

— Винаги е едно и също с подобни малки спуквания — каза полицаят.

Покрай тях мина бял „Бедфорд“.

— Радвам се, че успях да ви помогна, сър — каза полицаят, отдаде чест, качи се при колегата си и патрулната кола потегли.

Ако шофьорът на „Сотбис“ бе поискал от полицая да се легитимира, щеше да открие, че той е от участъка на Рочестър Роуд и следователно се намира на доста мили извън юрисдикцията си. Но пък сър Алън беше открил, че малцина от онези, които служеха под негово командване в САС, работят в полицията в Хампшър и са на разположение в неделя сутрин.

 

 

Шофьорът откара дон Педро и Диего до международното летище „Министро Пистарини“. Шестте им големи куфара минаха през митницата без проверка и след няколко минути двамата се качиха на самолета за Лондон.

— Винаги предпочитам да летя с британски превозвач — каза дон Педро на стюарда, който ги водеше към местата им в първа класа.

Самолетът — „Боинг Стратокрузър“ — излетя в 17:43, само с няколко минути закъснение.

 

 

Шофьорът на белия „Бедфорд“ зави и се насочи право към хале №40 в другия край на пристанището. Никой в микробуса не беше изненадан, че полковник Скот-Хопкинс знае точно къде да отидат. В края на краищата той бе разузнал обстановката четирийсет и осем часа преди това. Полковникът беше пунктуален човек и не оставяше нищо на случайността.

Когато микробусът спря, той връчи ключ на капитан Хартли. Помощникът му слезе и отключи двойната врата на халето. Полковникът вкара микробуса в огромната постройка. Пред тях, в средата на помещението, се издигаше голям дървен контейнер.

Докато инженерът заключваше вратата, другите трима извадиха оборудването си от багажника на микробуса.

Дърводелецът опря стълбата на контейнера, качи се по нея с чук за вадене на пирони и започна да разковава капака. През това време полковникът отиде в дъното на халето, качи се в кабината на малкия кран, оставен тук за през нощта, и го подкара към контейнера.

Инженерът взе въжето от багажника на микробуса, направи примка, метна въжето през рамо и зачака да изпълни ролята на палач. На дърводелеца му трябваха осем минути да извади всички пирони и когато приключи, слезе по стълбата и сложи капака на пода. Инженерът се качи по стълбата, после се спусна в контейнера и прокара якото въже под ръцете на „Мислителят“. Лично той предпочиташе да използва верига, но полковникът изрично ги беше предупредил, че скулптурата в никакъв случай не бива да бъде повреждана.

След като се увери, че въжето е закрепено здраво, инженерът направи двоен моряшки възел и вдигна ръка, че е готов. Полковникът спусна куката на крана, инженерът я хвана, закачи примката на нея и вдигна палци.

Полковникът много внимателно започна да вдига статуята от контейнера. Първо се появи наведената глава, подпряна върху длан, после торсът и мускулестите крака и накрая голямата бронзова могила, на която седеше „Мислителят“. Последното, което се появи, беше дървената основа, за която бе закрепена скулптурата. След като я издигна над контейнера, полковникът бавно я отмести встрани и я спусна на две стъпки над земята.

Леярят легна по гръб, пъхна се под статуята, огледа четирите гайки и извади клещи от чантата си с инструменти.

— Дръжте го неподвижно това проклето нещо!

Инженерът хвана коленете, а дърводелецът задните части на статуята. Леярят се напрегна и след малко усети как първата гайка, придържаща дървената основа, мръдна едва-едва и после се разхлаби. Той повтори упражнението още три пъти и изведнъж, без никакво предупреждение, основата падна отгоре му.

Но не това грабна вниманието на тримата му колеги, защото миг по-късно милиони паундове в чисто нови банкноти се изсипаха от статуята и го затрупаха.

— Това означава ли, че мога най-сетне да си взема военната пенсия? — попита дърводелецът, докато се взираше невярващо в купчината пари.

Полковникът се усмихна иронично, докато леярят се измъкваше с мърморене изпод банкнотите.

— Боя се, че не, Кран. Заповедите ми са съвсем ясни — каза той, докато слизаше от крана. — Всички банкноти до последната трябва да бъдат унищожени.

Ако беше възможно офицер от САС да се изкуши да не се подчини на заповед, моментът бе точно сега.

Инженерът разви капачката на тубата и с неохота изля малко нафта върху въглищата в мангала. Драсна клечка кибрит и отстъпи, когато пламъците лумнаха. Полковникът даде пример и хвърли първите 50 000 паунда в мангала. Останалите трима го последваха и започнаха да подхранват ненаситния огън с хиляди и хиляди.

След като и последната банкнота изгоря, четиримата останаха мълчаливи. Взираха се в купчината пепел и се мъчеха да не мислят за онова, което бяха направили току-що.

Дърводелецът пръв наруши тишината:

— И ще ми разправят, че парите не миришели.

Всички, с изключение на полковника се разсмяха.

— Да приключваме — рязко нареди Скот-Хопкинс.

Леярят отново легна по гръб, плъзна се под статуята и подобно на тежкоатлет вдигна дървената основа и я задържа, докато инженерът и дърводелецът вкарваха болтовете в четирите дупки.

— Дръжте здраво! — извика леярят.

Инженерът и дърводелецът задържаха основата, докато той зави четирите гайки — отначало с пръсти, а после ги затегна с клещите. След като се увери, че всичко е както си беше, се измъкна изпод статуята и вдигна палци към полковника.

Полковникът заработи с ръчките на крана и бавно вдигна статуята, докато тя не увисна над отворения контейнер. Инженерът се качи на стълбата и полковникът започна внимателно да спуска статуята — капитан Хартли я придържаше. След като махнаха въжето, дърводелецът се зае да закове тежкия капак.

— Добре, господа, да почистим, докато ефрейторът си върши работата. Нямаме време за губене.

Тримата изгасиха огъня, почистиха пода и прибраха всички ненужни вече инструменти в микробуса.

Стълбата, чукът и три резервни пирона влязоха в багажника последни. Полковникът върна крана на мястото му, докато дърводелецът и леярят се качваха в микробуса. Инженерът отключи вратата на халето и я задържа, докато колата излезе. Полковникът изчака със запален двигател помощникът му да заключи и да седне на седалката до него.

Скот-Хопкинс бавно потегли по пристанището и стигна до офиса на митницата. Там слезе от микробуса, влезе вътре и предаде ключа от халето на офицера с трите нашивки на маншетите.

— Благодаря, Гарет — каза полковникът. — Знам, че сър Алън ще остане изключително доволен и несъмнено ще ти благодари лично, когато всички се срещнем на годишната вечеря през октомври.

Митничарят отдаде чест. Полковник Скот-Хопкинс излезе от офиса, седна зад волана на белия „Бедфорд“, запали и потегли обратно към Лондон.

* * *

Заради спуканата гума пикапът на „Сотбис“ пристигна на пристанището четирийсет минути по-късно от предвиденото.

Когато спря пред хале №40, шофьорът с изненада видя десетина служители на митницата около пратката, за която беше дошъл, и каза на спътника си:

— Нещо става, Бърт.

Митничарите бързо натовариха контейнера. Освобождаването на пратката, което обикновено продължаваше около два часа, свърши само за двайсет минути.

— Какво толкова има в този контейнер? — попита Бърт, докато потегляха.

— Нямам представа — каза шофьорът. — Но не се оплаквай: ще успеем да се върнем навреме, за да чуем шоуто на Хенри Хол по радиото.

Себастиан също бе изненадан от скоростта и ефективността, с която бе проведена цялата операция. Не му оставаше друго, освен да предположи, че или статуята е изключително ценна, или дон Педро има толкова голямо влияние в Саутхамптън, колкото и в Буенос Айрес.

След като благодари на служителя с трите сребърни нашивки, Себастиан се върна на терминала, където се нареди с малцината останали пътници за паспортна проверка. Първият печат в първия му паспорт го накара да се усмихне, но усмивката премина в сълзи, когато излезе в залата за пристигащи и видя родителите си. Каза им колко ужасно съжалява и секунди по-късно се чувстваше така, сякаш никога не се е отделял от тях. Нямаше наказания и конско, което обаче само го накара да се чувства още по-виновен.

Имаше да им разказва за толкова много неща, докато пътуваха към Бристол. Тиби, Джанис, Бруно, мистър Мартинес, принцеса Маргарет, посланикът и митничарят — всички се появиха на сцената, макар че той реши да не споменава за Габриела. Щеше да сподели изживяването си с нея с Бруно.

Когато минаха през портала на Имението, първото, което видя, беше тичащата към тях Джесика.

— Никога не съм си помислял, че ще ми липсваш толкова — каза той, докато я прегръщаше.

 

 

Пикапът на „Сотбис“ зави на Бонд стрийт малко след седем. Хамалите чакаха на тротоара. Макар да им се плащаше за извънреден труд, все пак горяха от нетърпение да се приберат у дома.

Мистър Дикенс, шефът на отдел „Импресионизъм“, който ръководеше преместването на контейнера от улицата до склада на аукционната къща, изчака търпеливо махането на дъските и талаша, за да провери дали номерът в каталога отговаря на номера върху скулптурата. Наведе се, видя числото 6, гравирано в бронза под подписа на Огюст Роден, усмихна се, сложи чавка в документите и каза:

— Благодаря, момчета. Вече можете да си вървите. Утре ще се оправя с бумагите.

Мистър Дикенс беше последният, който напусна сградата. Заключи и тръгна към станцията на Грийн Парк, без изобщо да забележи мъжа, който стоеше във входа на един антикварен магазин от другата страна на улицата.

Щом мистър Дикенс изчезна от поглед, мъжът излезе от сенките и отиде до най-близката телефонна кабина на Кързън стрийт. Четирите пенса бяха в ръката му — никога не оставяше нещата на случайността. Набра запомнения наизуст номер. Когато чу гласа в слушалката, натисна копче А и каза:

— Празноглав мислител прекарва нощта на Бонд стрийт, сър.

— Благодаря, полковник — отвърна сър Алън. — Искам да се погрижите за още един въпрос. Ще ви се обадя.

Връзката прекъсна.

 

 

На следващата сутрин, когато полет 714 от Буенос Айрес кацна на лондонското летище, дон Педро изобщо не се изненада, че митничарите отвориха всичките им куфари и изключително внимателно преровиха целия им багаж. Когато най-сетне сложиха с тебешир кръстче и върху последния куфар, разочарованието им бе явно.

Когато седнаха в лимузината и потеглиха към Итън Скуеър, дон Педро се обърна към Диего и каза:

— Достатъчно е да запомниш за англичаните само едно. Че изобщо нямат въображение.