Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (38)

35.

Мъжът влезе в Лондонското летище и тръгна право към табелата „Само за екипажи“.

— Добро утро, капитан Мей — поздрави дежурният офицер, след като провери паспорта му. — Накъде летите днес, сър?

— До Буенос Айрес.

— Приятен полет.

След като багажът му бе проверен, мъжът мина през митницата и тръгна към изход №11. Не спирай, не се оглеждай, не привличай внимание към себе си — такива бяха инструкциите, дадени му от анонимен мъж, свикнал да се занимава повече с шпиони, отколкото с писатели.

Последните четирийсет и осем часа бяха ужасно напрегнати, след като Ема най-сетне се съгласи, макар и неохотно, да помогнат в операция „Изчерпване“. Оттогава краката му буквално не докосваха земята, както се изразяваше навремето неговият старши сержант.

Изпробването на капитанската униформа отне един от тези часове, снимката за фалшивия паспорт — още един; инструктажът с новата самоличност, включваща бивша съпруга и две деца — три часа; урок за задълженията на съвременния капитан от авиацията — също три часа; запознаване със забележителностите на Буенос Айрес — един час; а по време на вечерята със сър Алън в неговия клуб той все още имаше десетки въпроси, които трябваше да получат отговор.

Малко преди да излезе от клуба, за да прекара безсънна нощ в къщата на Джайлс на Смит Скуеър, сър Алън му подаде дебела папка, куфарче и ключ.

— Прочетете всичко в папката по време на полета до Буенос Айрес и я предайте на посланика, който ще я унищожи. Имате резервация в хотел „Милонга“. Посланикът, мистър Филип Матюс, ще ви очаква в посолството в десет сутринта в събота. Ще му предадете и това писмо от мистър Селвин Лойд, нашия външен министър, в което се обяснява защо сте в Аржентина…

Той излезе на пистата, качи се по стълбата на самолета и влезе в празния първокласен салон.

— Добро утро, капитан Мей — каза привлекателна млада жена. — Аз съм Анабел Карик, главната стюардеса.

Униформата и цялата дисциплина го караха да се чувства така, сякаш отново е в армията, макар че този път бе изправен срещу различен враг. Или може би срещу същия, както беше предположил сър Алън?

— Позволете да ви заведа до мястото ви.

— Благодаря, мис Карик — отвърна той и тръгна след нея към дъното на салона. Седалките бяха две, но той знаеше, че само едната ще бъде заета. Сър Алън не оставяше подобни неща на случайността.

— Първият етап от полета ще продължи около седем часа — каза стюардесата. — Желаете ли нещо за пиене, преди да излетим, капитане?

— Само чаша вода, благодаря.

Той свали фуражката си и я сложи на съседното място, след което остави куфарчето на пода под седалката. Бяха му казали да не го отваря преди излитането на самолета и да се увери, че никой не вижда какво чете. Не че името Мартинес фигурираше на всяка страница в папката — за него се говореше като за „субектът“.

Скоро първите пътници започнаха да се качват в самолета и през следващите двайсет минути търсеха местата си, качваха багажите си в багажниците над седалките, събличаха палтата си, а някои и саката, настаняваха се, поръчваха си чаша шампанско, проверяваха коланите, избираха си вестник или списание и очакваха думите „Говори капитанът“.

Хари се усмихна, когато си представи как на капитана му прилошава по време на полета и мис Карик се втурва към него и го моли за помощ. Как ли щеше да реагира, когато й каже, че е служил на британски търговски кораб и в американската армия, но не и в авиацията?

Самолетът излезе на пистата, но Хари отвори куфарчето чак когато се издигнаха във въздуха и капитанът включи сигнала, че могат да разкопчаят коланите. Извади дебелата папка, отвори я и започна да разучава съдържанието й, сякаш се готвеше за изпит.

Материалите се четяха като роман на Иън Флеминг; единствената разлика бе, че сега той играеше ролята на Бонд. Хари обръщаше страниците и животът на Мартинес се развиваше пред него. Когато направи прекъсване за обяд, си помисли, че Ема беше права, че изобщо не трябваше да позволяват Себастиан да се забърква още повече с този човек. Рискът бе прекалено голям.

Той обаче се бе съгласил с нея, че ако почувства, че животът на сина им е в опасност, ще се върне в Лондон с първия самолет заедно със Себастиан. Погледна през прозореца. Двамата с Уилям Уоруик трябваше днес да поемат на север за поредното турне. Беше очаквал с нетърпение да се срещне с Агата Кристи на литературния обяд на „Йоркшър Поуст“. А вместо това пътуваше за Южна Америка.

Затвори папката, прибра я в куфарчето под седалката и се унесе в дрямка, но „субектът“ така и не го остави нито за миг. На четиринайсетгодишна възраст Мартинес напуснал училище и започнал работа като чирак в месарница. Уволнили го няколко месеца по-късно (по неизвестни причини) и единственото, което взел със себе си, било умението да разфасова. След няколко дни безработица субектът започнал да се занимава с дребни престъпления — кражби, обири, разбиване на игрални автомати, довели до арест и шест месеца затвор.

Излежал присъдата си в една килия с Хуан Делгадо, престъпник, прекарал повече време зад решетките, отколкото на свобода, след освобождаването си влязъл в бандата му и бързо се превърнал в един от най-доверените му помощници. Когато Хуан бил вкаран в затвора за пореден път, Мартинес поел управлението на западащата му империя. По онова време бил на седемнайсет, точно колкото Себастиан, и като че ли му предстояло бъдеще на престъпник. Животът му обаче направил неочакван обрат, когато Мартинес се влюбил в телефонната операторка Консуела Торес, работеща във външни линии. Баща й обаче, който бил местен политик и възнамерявал да се кандидатира за кмет на Буенос Айрес, дал ясно да се разбере, че не желае за зет някакъв дребен престъпник.

Консуела пренебрегнала предупрежденията на баща си, омъжила се за Педро Мартинес и му родила четири деца в правилния за Южна Америка ред — трима сина и една дъщеря. Мартинес най-сетне успял да спечели уважението на тъста си, когато събрал достатъчно средства, за да финансира успешна предизборна кампания за кметския стол.

След като новият кмет се настанил в Градския съвет, всички общински договори минавали през ръцете на Мартинес, неизменно с 25% разходи „за обслужване“. Скоро обаче на субекта му омръзнала и Консуела, и местната политика. Мартинес започнал да разширява интересите си, когато се досетил, че една евентуална европейска война ще означава безкрайни възможности за онези, които могат да обявят неутралитет.

Макар че бил по принцип склонен да подкрепи британците, германците били онези, които му предложили възможността да превърне малкото си състояние в голямо.

Нацисткият режим се нуждаел от приятели, които да доставят най-различни стоки, и макар да бил само на двайсет и две, когато посетил Берлин за първи път с празни ръце, субектът си тръгнал два месеца по-късно с поръчки за всичко, от италиански тръбопроводи до гръцки петролен танкер. Всеки път, когато се опитвал да сключи сделка, субектът давал да се разбере, че е близък приятел с райхсфюрер Хайнрих Химлер, началника на СС, и че на няколко пъти се е срещал със самия хер Хитлер.

През следващите десет години субектът спял в самолети, кораби, влакове и автобуси, а веднъж дори в конска каруца, докато обикалял света и изпълнявал дългия списък поръчки на германците.

Срещите му с Химлер станали по-чести. Към края на войната, когато победата на Съюзниците изглеждала неизбежна и райхсмарката се сринала, лидерът на СС започнал да плаща на субекта в брой — чисто нови банкноти от по пет паунда, още топли от пресата в Заксенхаузен. Субектът пресичал границата и внасял парите в Женева, където ги обръщал в швейцарски франкове.

Много преди края на войната дон Педро успял да натрупа състояние. А когато съюзниците били на път да влязат в Берлин, Химлер му предложил възможността на живота му. Двамата си стиснали ръцете и субектът напуснал Германия с двайсет милиона паунда във фалшиви банкноти, собствена подводница и млад лейтенант от личния състав на Химлер. Никога повече не стъпил в страната.

При пристигането си в Буенос Айрес субектът купил една западаща банка за четирийсет милиона песос, скрил двайсетте милиона в трезора й и зачакал оцелелите нацистки лидери да се появят в Буенос Айрес и да си вземат заделеното за пенсия.

Посланикът впери поглед в телеграфа, който продължаваше да трака в другия край на кабинета.

Съобщението беше от Лондон. Но подобно на всички директиви от Външно министерство, той трябваше да чете между редовете, защото всички знаеха, че аржентинските тайни служби ще получат съобщението едновременно с посолството, в един офис на стотина крачки по улицата.

Питър Мей, капитанът на английския отбор по крикет, ще бъде пръв батер на първия тестов мач в Лордс тази събота в десет часа. Имам два билета за мача и се надявам, че капитан Мей ще може да дойде с вас.

Посланикът се усмихна. Подобно на всеки английски ученик, той много добре знаеше, че мачовете винаги започват в 11:30 ч. в четвъртък и че Питър Мей никога не е пръв батер. Но пък и Великобритания никога не бе влизала във война със страна, в която се играе крикет.

— Не сме ли се срещали и преди, друже?

Хари бързо затвори папката и погледна мъжа на средна възраст, който явно беше любител на „разточителните“ обеди. Беше се вкопчил с една ръка в облегалката на празната седалка до него, а в другата държеше чаша червено вино.

— Не мисля — отвърна Хари.

— Направо съм готов да се закълна, че сме се срещали — каза мъжът и се загледа в него. — Но пък може и да ви бъркам с някой.

Хари въздъхна с облекчение, когато мъжът сви рамене и тръгна несигурно към мястото си в началото на салона. Тъкмо се канеше да отвори папката отново и да продължи да чете за Мартинес, когато онзи се обърна и отново тръгна бавно към него.

— Прочут ли сте?

Хари се разсмя.

— В никакъв случай. Както виждате, аз съм обикновен пилот и работя тази работа вече дванайсет години.

— Тогава да не сте от Бристол?

— Не — каза Хари, който твърдо се придържаше към новата си самоличност. — Роден съм в Епсъм, а сега живея в Юъл.

— След малко ще се сетя на кого ми напомняте. — Мъжът отново пое към мястото си.

Хари отвори папката, но също като Дик Уитингтън^[1], мъжът се обърна за трети път. Този път вдигна капитанската фуражка на Хари и се настани до него.

— Случайно да пишете книги?

— Не — отвърна още по-твърдо Хари. Точно тогава се появи мис Карик с поднос коктейли. Хари повдигна вежда и я изгледа умолително да му се притече на помощ.

— Напомняте ми за един писател от Бристол, но проклет да съм, ако се сещам името му. Сигурен ли сте, че не сте от Бристол? — Мъжът го изгледа внимателно и издиша облак цигарен дим в лицето му.

Хари видя мис Карик да отваря вратата на пилотската кабина.

— Сигурно е интересно да си пилот…

— Говори капитанът. След малко ще влезем в област с турбуленции, така че моля пътниците да се върнат по местата си и да закопчаят коланите.

Мис Карик се появи в салона и тръгна право към задните седалки.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но капитанът помоли всички пътници…

— Да, чух — каза мъжът и се надигна, но едва след като избълва още един облак дим към Хари. — Ще се сетя на кого ми приличате — каза и се затътри бавно към мястото си.