Джефри Арчър
Най-добре да си остане тайна (33)

30.

Сервитьорката нахълта в кухнята и каза:

— Имам проблем с трета маса.

— Какъв проблем, Джанис? — спокойно попита мисис Тибит, докато чупеше две яйца и ги пускаше в един тиган.

— Не им разбирам нито думичка.

— А, да, мистър и мисис Ферер. Мисля, че са французи. Достатъчно ти е да знаеш само „ун“, „дю“ и „уф“.

Джанис не изглеждаше особено убедена.

— Просто говори бавно — каза й мисис Тибит — и не повишавай тон. Не са виновни, че не знаят английски.

— Искате ли да превеждам? — попита Себастиан и остави ножа и вилицата си.

— Знаеш ли френски? — попита мисис Тибит, докато поставяше тигана на газовия котлон.

— Да.

— Тогава нямам нищо против.

Себастиан стана от масата и последва Джанис в салона. И деветте маси бяха заети. Джанис тръгна към двойка на средна възраст в отсрещния ъгъл на помещението.

— Bonjur monsieur — каза Себастиан. — Comment pois-je vous aider?^[1]

Гостът се сепна и го погледна объркано.

— Somos espanol.^[2]

— Buenos dias, senor. Como puendo ayudare? — повтори Себастиан въпроса си на испански.

Джанис стоеше до него и го гледаше невярващо.

— Volvere en uno momento — каза Себастиан на мистър и мисис Ферер и се върна в кухнята.

— И какво искат нашите французи? — попита мисис Тибит, докато чупеше поредните две яйца.

— Не са французи, а испанци — каза Себастиан. — Искат леко препечен черен хляб, по две яйца, варени три минути, и черно кафе.

— Нещо друго?

— Да. Питат как могат да стигнат до испанското посолство.

— Джанис, сервирай им кафето и филийките, а аз ще се погрижа за яйцата.

— Между другото, дадоха ми това — каза Себастиан и сложи на масата монета от шест пенса.

Мисис Тибит се усмихна.

— Първият ти бакшиш.

— Първите пари, които съм печелил — каза Себастиан и бутна монетата по масата. — Значи сега ви дължа три шилинга и шест пенита.

Излезе от кухнята и взе телефонния указател от масата в коридора. Намери номера на испанското посолство, откри го на картата, обясни на мистър и мисис Ферер как да стигнат до Чешам Плейс и след минута се върна в кухнята с още шест пенса.

— Задръж ги — каза мисис Тибит. — И ще те направя партньор.

Себастиан свали сакото си, нави ръкави и тръгна към умивалника.

— Сега пък какво си намислил?

— Ще измия чиниите — отвърна той, докато пускаше топлата вода. — Нали във филмите клиентите правят това, когато не могат да си платят сметката?

— Обзалагам се, че и това ти е за пръв път — каза мисис Тибит, докато поставяше две резенчета бекон до две пържени яйца. — Джанис, първа маса, мистър и мисис Рамсботъм от Йоркшър. И на тях не им разбирам нито думичка. Кажи ми, Себастиан — продължи тя, след като сервитьорката излезе от кухнята, — знаеш ли други езици?

— Немски, италиански, френски и иврит.

— Иврит? Да не си евреин?

— Не, но един приятел в училище е евреин и ме научи на иврит в часовете по химия.

Мисис Тибит се разсмя.

— Май е по-добре да тръгваш за Кеймбридж колкото се може по-бързо, защото просто не си квалифициран за мияч.

— Няма да ходя в Кеймбридж, мисис Тибит — напомни й Себастиан. — И нямам кого да обвинявам за това, освен себе си. Смятам обаче да ида на Итън Скуеър и да се опитам да намеря дома на приятеля ми Бруно Мартинес. Би трябвало да се върне от училище в петък следобед.

— Добра идея — рече мисис Тибит. — Той със сигурност ще знае дали си изключен или… как беше другото?

— Временно отстранен — каза Себастиан, докато Джанис влизаше забързано в кухнята с две празни чинии — най-искрената похвала, която може да получи един готвач. Подаде ги на Себастиан и взе още две варени яйца.

— Пета маса — напомни й мисис Тибит.

— А на девета искат още мюсли — каза Джанис.

— В такъв случай извади нов пакет от килера, заспала шматко.

Когато Себастиан приключи миенето, минаваше десет.

— Какво следва? — попита той.

— Джанис оправя салона и сменя покривките за утрешната закуска, а аз почиствам кухнята. Стаите се освобождават в дванайсет и след като гостите си тръгнат, сменяме чаршафите, оправяме леглата и поливаме цветята в саксиите.

— С какво да се заема аз? — попита Себастиан, докато си спускаше ръкавите.

— Вземи автобуса до Итън Скуеър и виж дали приятелят ти ще се върне в петък. — Себастиан си облече сакото. — Но не и преди да си оправил леглото и да си подредил стаята си.

Той се разсмя.

— Започвате да говорите като майка ми.

— Ще го приема като комплимент. Гледай да се върнеш до един, защото очаквам германци и може да се окажеш полезен.

Себастиан тръгна към вратата.

— Ще ти потрябва това — добави тя и му подаде двете монети по шест пенса. — Разбира се, освен ако не си решил да вървиш пеша до Итън Скуеър и обратно.

— Благодаря, мисис Тибит.

— Тиби. Вече е ясно, че ще станеш редовен клиент.

Себастиан прибра монетите и я целуна по бузите, което за пръв път я накара да млъкне.

Той излезе от кухнята, преди тя да е дошла на себе си, качи се бързо по стълбите, оправи леглото и подреди стаята си и слезе в коридора да направи справка с картата. Остана изненадан, че Итън Скуеър се произнася малко по-различно от училището, което бе отказало да приеме чичо му Джайлс заради някаква простъпка, за която никой в семейството не говореше.

Преди да излезе, Джанис го посъветва да вземе автобус 36, да слезе на Слоун Скуеър и да продължи пеша.

Първото, което забеляза, след като излезе, бе колко много хора бързат във всички посоки, с много по-различно темпо от жителите на Бристол. Нареди се на опашка на спирката. Няколко двуетажни автобуса пристигнаха и заминаха, преди да се появи един с номер 36. Той се качи на горния етаж и седна отпред, тъй като искаше да вижда добре всичко.

— Накъде, млади момко? — попита кондукторът.

— До Слоун Скуеър — отвърна Себастиан. — И бихте ли ми казали, когато стигнем?

— Два пенса.

Себастиан направо се омая от гледките, докато пътуваха през Марбъл Арч, по Парк Лейн и около Хайд Парк Корнър, но в същото време се опитваше да се съсредоточи върху това какво ще прави, когато стигне. Знаеше само, че Бруно живее на Итън Скуеър, но нямаше представа на кой номер. Надяваше се площадът да е малък.

— Слоун Скуеър! — извика кондукторът.

Себастиан бързо слезе, стъпи на тротоара и се огледа за някакъв ориентир. Погледът му се спря върху Кралския театър, където Джоан Плоурайт играеше в „Столовете“. Направи справка с картата, мина покрай театъра и зави надясно. Итън Скуеър се намираше на около двеста крачки.

Когато стигна, забави темпо с надеждата, че ще забележи червения „Ролс-Ройс“ на дон Педро, но от колата нямаше и следа. Едва сега си даде сметка, че ако не извади късмет, ще са му нужни часове, за да открие къде живее Бруно.

Докато обикаляше, забеляза, че близо половината къщи са превърнати в жилищни кооперации с апартаменти и до звънците има списък на обитателите. Другата половина си бяха къщи без никакъв знак кой живее в тях — имаха само месингови чукчета или звънец с надпис „Доставки“. Себастиан беше сигурен, че бащата на Бруно не е от онези, които биха делили входната врата с някой друг.

Изкачи стъпалата на №1 и натисна звънеца за доставки. След секунди се появи иконом с дълъг черен жакет и бяла вратовръзка, който му напомни за Марсдън в Барингтън Хол.

— Търся мистър Мартинес — любезно каза Себастиан.

— Тук не живее джентълмен с такова име — отвърна икономът и затвори вратата преди Себастиан да успее да попита дали има някаква представа къде живее мистър Мартинес.

През следващия час Себастиан се сблъска с отговори от „Не живее тук“ до затръшнати в лицето му врати. В края на втория час, когато бе стигнал отсрещната страна на площада, повтори за пореден път въпроса си и една прислужница попита:

— Това да не е чуждестранният господин с червения „Ролс-Ройс“?

— Да, точно той — с огромно облекчение потвърди Себастиан.

— Мисля, че ще го откриете на номер четирийсет и четири, две врати по-натам — каза прислужницата и посочи.

— Много ви благодаря — каза Себастиан.

Забърза към №44, изкачи стъпалата, пое дълбоко дъх и почука два пъти с чукчето.

Мина известно време, преди вратата да се отвори, и Себастиан се озова пред огромен мъж с яко телосложение: приличаше повече на боксьор, отколкото на иконом.

— Какво искаш? — попита той с акцент, който Себастиан не успя да разпознае.

— Тук ли живее Бруно Мартинес?

— Кой си ти?

— Себастиан Клифтън.

Тонът на мъжа моментално се промени.

— Да, чух да споменава за вас, но го няма.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Мистър Мартинес каза, че ще се прибере в петък следобед.

Себастиан реши да не задава повече въпроси и каза просто: „Благодаря“. Гигантът кимна отсечено и затръшна вратата. Или просто я затвори?

Себастиан се затича обратно към Слоун Скуеър, твърдо решен да се върне навреме, за да помогне на мисис Тибит с германските й гости. Взе първия автобус в посока към Падингтън. Щом се върна на Прейд стрийт 37, отиде при мисис Тибит и Джанис в кухнята.

— Успя ли, Себ? — попита тя веднага щом той влезе.

— Да! Открих къде живее Бруно — ликуващо обяви Себастиан. — И…

— На Итън Скуеър четирийсет и четири — каза мисис Тибит, посочи му да седне и постави пред него чиния с кренвирши и пюре.

— Откъде знаете?

— Намерих фамилията Мартинес в телефонния указател, но когато се сетих да потърся, ти вече беше изчезнал. Разбра ли кога ще си дойде?

— Да, по някое време в петък следобед.

— В такъв случай ще останеш тук още два дни. — Себастиан я погледна смутено и тя добави: — Което може да се окаже добре дошло, защото германците ще останат до петък следобед, така че…

Енергично почукване на входната врата я прекъсна.

— Ако не греша, това трябва да е мистър Крол с приятелите си. Ела с мен, Себ. Да видим дали ще ги разбереш какво говорят.

Себастиан с неохота остави кренвиршите и пюрето и тръгна след мисис Тибит.

 

 

През следващите четирийсет и осем часа почти не мигна — мъкнеше куфари нагоре и надолу по стълбите, спираше таксита, сервираше питиета и, което бе най-важното, превеждаше безброй въпроси, от „Къде е Лондон Паладиум?“ до „Знаете ли добри германски ресторанти?“, на повечето от които мисис Тибит успяваше да отговори, без да й се налага да прави справки с карти и наръчници. В четвъртък вечерта Себастиан се изчерви, когато му зададоха въпрос, на който не можеше да отговори, но мисис Тибит му се притече на помощ.

— Кажи им, че ще намерят всякакви момичета при театъра „Уиндмил“ в Сохо.

Немците се поклониха и излязоха.

Когато си тръгнаха в петък следобед, хер Крол даде на Себастиан един паунд и стисна топло ръката му. Себастиан връчи парите на мисис Тибит, но тя отказа да ги вземе.

— Твои са. Напълно си ги заслужил.

— Но не съм платил за нощувките и храната. А ако не го направя, баба ми, която беше управителка на „Гранд Хотел“ в Бристол, няма да ми позволи да й доразкажа всичко.

Мисис Тибит го прегърна.

— Успех, Себ. — А когато го пусна, отстъпи назад, огледа го и добави: — Свали си панталоните.

Себастиан се смути повече, отколкото от въпроса на хер Крол къде могат да намерят заведение със стриптийз.

— Трябва да ги изгладя, ако не искаш да изглеждаш така, сякаш току-що се връщаш от работа — засмя се мисис Тибит.