Алфред Бекер
Свещеният меч (8)

Огньовете на ада

Изминаха няколко дни. Леонардо прекарваше по-голяма част от времето си у дома, в дядовата си къща, и скицираше планове за един перфектно организиран град.

След няколко неуспешни опита той стигна до убеждението, че ще е най-добре Флоренция да бъде срината до основи и сетне да се изгради отново. За да работят ролковите ленти за пешеходци, беше необходима мрежа от прави улици.

Той, естествено, разказа на дядо си за странния монах с чудотворния меч.

— Как е възможно рисуването на картини да е срещу волята Божия, когато църквите са пълни с тях? — попита Леонардо дядо си, докато се хранеха.

— Очевидно не всички свещеници мислят така — отвърна дядо му.

— А знаеш ли този манастир, в който е бил брат Бартоло? Казва се „Сан Матео“…

— Да, знам го — отвърна дядо му. — Доста е далеч от тук. Около половин ден езда.

— Можеш ли да ми опишеш къде се намира?

Старецът се зае да обяснява на Леонардо как се стига до манастира, но внезапно млъкна и се намръщи.

— Нали не си намислил да идеш там, за да провериш историята на брат Бартоло?

— А защо не? Ако всичко, което каза, е истина, монасите от „Сан Матео“ би трябвало да го потвърдят!

— Леонардо! Този човек не е чак толкова важен, че да си губиш цял един ден заради него! Винаги е имало и ще има хора, които вярват, че единствено те знаят каква е Божията воля. Какво значение има дали той наистина е монах?

— Ами ако е измамник? Ако просто иска да вземе за себе си парите на всички тези каещи се хора, които вярват, че ще ги освободи от греховете им със свещения си меч?

Старецът въздъхна.

— Това, разбира се, е възможно — призна той. — Но по-добре не говори така, защото нямаш доказателства!

 

 

Един ден Леонардо правеше експерименти в задния двор със своето парно оръдие. Карло също беше там. Очевидно съмненията на господин Малдини относно необичайните идеи, които се въртяха из главата на Леонардо, бяха отшумели. Бащата на Карло и дядото на Леонардо си поговориха надълго и нашироко и старецът обеща да внимава добре за двете момчета. Но този ден той не беше у дома. Беше отишъл до едно близко стопанство за мляко.

Парното оръдие на Леонардо се състоеше от кана с тясно гърло. Това гърло беше запушено с коркова тапа, която Леонардо беше издялал според размерите му.

Той пълнеше каната с вода и я окачваше върху огъня. В задния двор на дядо му имаше малко огнище, оградено с камъни.

Водата започваше да ври и образуваше пара. Парата напираше през гърлото на каната и в един момент, когато напрежението беше достатъчно голямо, се чуваше „бум!“ и корковата тапа излиташе във въздуха. Леонардо беше насочил парното си оръдие така, че коркът да се удря в стената. След експериментите по бялата стена оставаха вдлъбнатини, но това, изглежда, не пречеше на малкия изследовател. Веднъж корковата тапа се заби с такава сила в стената, че отхвръкна и удари Карло по челото.

— Ох, ама това наистина боли! — простена момчето и потърка челото си. — Надявам се, че някой ден ще измислиш и подходящи защитни шлемове за твоето оръдие.

На челото на Карло се изду цицина, която бързо потъмня и стана тъмносиня.

В този момент при тях дойде Джана — дъщерята на селския гостилничар и връстница на Карло и Леонардо. Понякога, когато скучаеше, Джана ходеше на гости на Леонардо.

Джана беше сплела косите си на плитка. Тя огледа намръщено каната, от отвора на която шуртеше вряла вода, а сетне се взря в челото на Карло.

— Я, какви ги вършите тук вие двамата!

— Ами нищо особено! — вдигна рамене Леонардо.

— А защо тогава чух силен пукот, когато идвах насам?

Леонардо вдигна корковата тапа от земята. Трябваше му за следващия изстрел. Той още не беше решил проблема как да изстреля с парното си оръдие оловен куршум. Дори приблизителна идея нямаше още!

— Виждам, че отново си играете с огън, и мисля, че дядо ти никак няма да се зарадва, когато научи за това — рече Джана. — В момента той не си е у дома, нали?

Леонардо въздъхна.

— Виж сега, това е епохално откритие. Първото оръдие, което не се подпалва с барут, а с пара! Има, разбира се, няколко дребни технически проблема, но помисли само колко по-евтини биха били оръдията, които стрелят с пара! В края на краищата навсякъде има вода, докато барутът е скъп и трябва да бъде произвеждан специално! А ако не е правилно приготвен, изобщо не върши работа! — Леонардо посочи каната. — Тук това не може да се случи!

Джана подпря ръце на кръста си.

— Парно оръдие, така значи…

— Точно така!

— И ти сигурно си мислиш, че аз вярвам на всичко, което ми казваш, така ли?

— Ами както виждаш, аз съм първата жертва на това оръдие! — простена Карло. — Казвам ти, то наистина стреля!

— Но ти не си тук заради оръдието, нали? — Леонардо изгледа Джана с любопитство.

— Не. Нали каза, че трябва да се ослушвам в странноприемницата за монаха с чудотворния меч.

— Е, и какво?

— Днес имаше един човек, който разказваше, че все повече хора се присъединявали към монаха. Той вървял от село на село и все някой ден щял да дойде и във Винчи. А последователите на монаха дори набили един селянин, който не искал да ги подслони и нахрани!

— Баща ми мисли, че този тип само измъква пари от хората — обади се Карло.

— Леонардо, монахът е казал и още нещо: Всички, които си имат работа с Козимо де Медичи, са обсебени от дявола! — Джана поклати глава. — Едно е сигурно, този монах не харесва градоначалника!

— Нищо чудно! Козимо го е прогонил от Флоренция — отвърна Леонардо.

Момичето вдигна рамене.

— Не искам да те плаша, но като си помисля, че баща ти напоследък непрекъснато работи за този Козимо…

— Да, така е — кимна замислено Леонардо.

— Тогава по-добре го предупреди! Говори се, че според този монах всички, които служат на Козимо, ще се пържат в ада.

 

 

Бащата на Леонардо беше на път вече няколко дни. Той трябваше да подготви договорите за няколко сделки на Козимо де Медичи.

Освен това господин Пиеро трябваше да напише няколко документа на селяни и земеделци от околността, които бяха неграмотни и затова му плащаха за услугата. Сред тях имаше едно завещание, в което се изреждаше в най-големи подробности кой от наследниците какво ще получи. Освен това една жалба на селянин, който смяташе, че срещу него е извършена несправедливост.

Господин Пиеро живееше в другия край на селото в малка къща, където се помещаваше и кантората му. Всеки можеше да го посети там и да му възложи подготвянето на някакъв документ. Но приемното му време в кантората ставаше все по-кратко, защото той все по-често работеше за Козимо де Медичи.

Когато Леонардо стигна до къщата на баща си, той тъкмо разседлаваше коня, който беше яздил цял ден.

— Как си, момчето ми? — попита господин Пиеро. — Не сме се виждали доста време.

Леонардо не живееше при баща си и майка си, а при дядо си, защото родителите му не бяха женени. Майка му, при която живя първите пет години от живота си, сега беше омъжена за един грънчар и земеделец от околността, от когото тя имаше още пет деца. В новото й семейство нямаше място за Леонардо. Баща му също не можеше да се грижи за него и така момчето отиде да живее при дядо си.

Леонардо разказа с няколко думи на баща си какво бе чул от Джана. През това време господин Пиеро разкопчаваше намръщен юздата и седлото на коня.

— Да, привържениците на този монах, изглежда, стават все повече — призна той.

— Според брат Бартоло и неговите последователи всеки, който си има работа с Козимо, е човек на дявола! — натърти Леонардо.

— В Емполи подпалили къщата на един далечен роднина на семейство Медичи — кимна баща му. — При това той носел съвсем друго име!

 

 

Около седмица по-късно брат Бартоло и неговите сподвижници дойдоха във Винчи. Те вече бяха успели да отседнат за по няколко дни в почти всяко от околните села, живеейки изцяло от гостоприемството на селяните. Брат Бартоло проповядвал за ужасите на ада и наказанията, които щели да сполетят всеки, който е съгрешил.

През това време групата на сподвижниците му нараснала двойно. Ратаите, останали без работа, защото жътвата вече беше приключила, просто тръгвали с него, вместо да се скитат из околността. Следвали го също и вдовици, и сирачета, за които никой не се грижел, с надежда, че ще заслужат по-добър живот поне след смъртта си.

Още преди групата да дойде във Винчи, тя беше станала основна тема за разговори на хората в селото. Според господин Малдини не биваше в никакъв случай да се хранят тези хора или пък да им се дават пари.

— Това ще ги окуражи да останат по-дълго тук. Ако не ги спрем, ще ни опоскат като ято скакалци!

Касапинът Алесио, напротив, беше на мнение, че е по-добре да им се даде нещо, за да се избави човек от мъки в ада.

— Все пак този монах носи със себе си меча на свети Петър! — напомняше той.

— По-добре е да се подсигури човек — подкрепяше го бащата на Джана, съдържателят на селската странноприемница. — Когато се запържим на адските огньове и ни сполетят наказанията, за които говори този човек, вече ще е твърде късно. И тогава ще се упрекваме, че не сме го послушали!

Половин ден по-късно се започна.

Брат Бартоло пристигна във Винчи начело на своите сподвижници като същински апостол на правата вяра. Видяха го още отдалеч. Няколко деца оповестиха пристигането му и още преди групата да бе влязла в селото, на селския площад се събра тълпа посрещачи. Всъщност беше се събрало почти цялото село.

Леонардо не беше сред посрещачите. Той предпочете да наблюдава зрелището от стаята си. Къщата на дядо му беше на самия селски площад и от горния етаж чудесно се виждаше всичко, без да се налага човек да се провира между хората, за да мине по-напред.

Когато съзря сред зяпачите Карло и Джана, Леонардо им махна да се качат при него.

Скоро трите деца се настаниха на прозореца.

— Да, оттук човек наистина вижда всичко — призна Джана.

Брат Бартоло с благоговейно страхопочитание държеше пред себе си свещения меч. Хората му го следваха в няколко колони.

Когато монахът стигна до селския площад, хората отстъпиха и му направиха път, а след това го наобиколиха. Настана дълбока тишина. Всички се бяха втренчили в него с очакване и боязън.

— Поздравявам ви в името на Всевишния, жители на Винчи — започна брат Бартоло. — Радвам се, че толкова много от вас са се събрали тук, за да ги предупредя за ужасите на ада, които ще сполетят всеки, който върви по грешния път! Само за призваните има надежда и спасение. Можете да покажете разкаянието си, като оставите в торбите на моите помощници парите, спечелени в грях!

Монахът вдигна високо в десницата си меча, който досега бе носил с двете си ръце.

— Това тук е знакът, че ме е изпратил Всевишният! Това е свещеният меч на свети Петър! Този меч е бил на мястото, където римляните са заловили Исус… — Леонардо вече беше чувал онова, което последва. Това беше същата проповед, която брат Бартоло държа и във Флоренция.

Този път обаче заплахите му срещу Козимо де Медичи и неговите слуги бяха много по-люти.

— Това семейство донесе греха във Флоренция и в цялата ни страна! Козимо доведе в града безбожните художници и ги подкрепя! И сега виждаме цапаниците им във всяка църква! Слугите на семейство Медичи са навред… Хора, които пишат договори за тях, или войници, които изхвърлят от града смирен човек като мен, защото не искат да чуят онова, което им казвам! Но никой не може да избяга от възмездието на Страшния съд, когато ще се реши кой ще се пържи в ада и кой ще бъде приет в райските селения! Влизайте в правия път, докато има време, и докажете покаянието си, като се разделите с онова, което вече ви е станало по-ценно от всичко друго — парите!

Момчетата в дрехи на покаяници вече обикаляха между хората на площада.

Тук те, естествено, не можеха да напълнят торбите си с пари. Хората пускаха по няколко медни монети. Никой във Винчи не беше истински богат. Предполагаше се, че най-много пари имат селският гостилничар и господин Малдини. Макар че бащата на Карло беше предупреждавал хората да се въздържат да правят подаяния на монаха, той все пак хвърли няколко монети в торбичката на едно от момчетата. В края на краищата той не искаше да се излага и да тръгне слух, че е един от онези безбожни грешници, които брат Бартоло бе заплашил с мъки в ада.

Внезапно брат Бартоло съзря Леонардо. С меча на рамо той пристъпи към къщата на Леонардо. Хората се разстъпиха да му направят място и също погледнаха нагоре.

— Какво си се разположил там, горе на прозореца, като митничаря Захей на своето дърво? Слез долу, Леонардо, и стани един от нас! Дори баща ти да е слуга на самия дявол, ти все още имаш възможност да напуснеш пътя на злото!

— Благодаря, предпочитам да остана тук, горе — отвърна Леонардо. — Оттук мога да наблюдавам добре целия площад и да чувам съвсем точно думите ви.

— Помисли върху думите ми, Леонардо! Още не е твърде късно! — сетне брат Бартоло обърна поглед към Карло, на който му се дощя да потъне в земята от неудобство. — За теб важи същото, сине на търговеца с дребната душичка, който мисли само за печалбата си. Нима забравихте, че е казано да се грижим не за богатствата си на земята, а за онези на небето!

 

 

Брат Бартоло и хората му пренощуваха във Винчи. Селският гостилничар им отстъпи най-добрите си стаи и естествено, не поиска за това дори една-единствена медна монета. И понеже не за всички сподвижници на монаха имаше места в стаите, останалите спаха в обора.

На сутринта брат Бартоло и свитата му, естествено, бяха гладни. Гостилничарят се погрижи да ги нахрани. Към него се присъединиха неколцина селяни от околността, които донесоха плодове, хляб, сирене и мляко.

Леонардо искаше да прави още опити с парното оръдие, но точно в този момент очевидно не беше подходящо да привлича внимание към себе си! Кой знае, може пък брат Бартоло да е на мнение, че силният пукот води след себе си наказание в пъкъла, мислеше си Леонардо. Освен това дядо му вече си беше у дома. Докато брат Бартоло и сподвижниците му бяха в селото, той беше решил да не се отдалечава от къщата си.

— Кой знае дали на тези хора няма да им хрумне да опустошат селото… — рече той на Леонардо, снишил глас. — Всичко, което виждаш в дома ми, е спечелено с много труд! Никога никого не съм мамил, не съм си присвоявал нищо, което да не ми се е полагало!

— Въпреки това не вярвам, че брат Бартоло ще те съжали — поклати глава Леонардо.

Старецът въздъхна.

— Боя се, че имаш право. Но най-много съжалявам нашия гостилничар! Докато тази ненаситна банда благоволи да си тръгне от Винчи, той вече ще е разорен.

— Аз пък си мислех, че брат Бартоло и хората му днес отново тръгват на път, за да се порадват на гостоприемството на някое друго село — възкликна изненадан Леонардо.

Дядо му вдигна вежди.

— Наистина ли мислиш така? Можем да се обзаложим, че ще останат тук, докато в килерите на гостилничаря все още има храна! Повярвай ми, разбирам от тези неща!

 

 

Стана точно така, както предсказа дядото на Леонардо. Следобед Джана дойде на гости на Леонардо и му разказа, че брат Бартоло бил решил да поостане във Винчи. Сега той се бил разположил в кръчмата и проповядвал на хората, които идвали там.

— Той обеща, че следващата година ще има добра реколта, ако селяните пуснат по няколко монети в торбите му! — разказа Джана. — И естествено, не пропусна да наругае всички, които слугували на Козимо де Медичи! Той не спомена по име баща ти, Леонардо, но ако бях на негово място, щях много да внимавам. — Джана се приведе напред и сниши глас: — Той непрекъснато говори за това, че нотариусите на градоначалника скоро ще се пържат на адски огньове. Защото на тях им се плащало само за това, да мамят хората! Тогава един от ратаите на земеделеца Северио каза на монаха да каже това лично на господин Пиеро! Достатъчно било да направи само няколко крачки, защото къщата и кантората на нотариуса били съвсем близо до странноприемницата.

— И колко време още баща ти смята да храни тези хора? — попита Леонардо.

Джана въздъхна загрижено.

— Килерите ни са пълни, а и както гледам, брат Бартоло не се е разбързал да си тръгва. Чух го да говори с един от верните си хора да останат поне една седмица!

— Една седмица! — възкликна Леонардо. — Обзалагам се, че с този ораторски талант дотогава брат Бартоло ще е убедил дори бащата на Карло да предаде всичките си пари и стоки, за да се избави от ада!

 

 

Вечерта господин Пиеро дойде на вечеря при баща си. Той отново беше пътувал целия ден из околността. Да стои в кантората си и да чака някой случаен клиент, който да му поръча изготвянето на документ, в момента беше чисто губене на време.

— Този брат Бартоло представя Козимо като главния дявол, а мен като негов първи чирак! — оплака се господин Пиеро, докато старецът слагаше храната на масата. — Той така насъсква хората срещу мен, че едва ли вече някой ще поиска от мен да му напиша дори само една дума! Сякаш съм някакъв богат измамник, който живее от това, да отнема парите на бедните хора! И никой вече не помни на колко бедняци съм помогнал да защитят правата си, като им пишех жалби или прошения до съда, без да получа и петак, защото нямаха никакви пари!

— Успокой се! — рече баща му. — Всичко това ще премине. Все някой ден килерите на странноприемницата ще се опразнят и стомасите на тези хора ще закуркат от глад! Защото, както виждам, срещу глада не помага дори техният свещен меч!

— Да знаеш, че това няма да стане много скоро — вметна Леонардо и им разказа какво беше научил от Джана.

— А през това време този брат Бартоло ще е посял толкова омраза сред хората в околността, че сигурно няма да мога да се покажа на селския площад, без да ме сочат с пръст и всеки да казва: „Вижте го, той е слуга на онова чудовище, Козимо де Медичи, който ще е виновен за Божието наказание, което ще се стовари върху главите ни!“. — Господин Пиеро поклати глава и остави на масата парчето хляб. Беше му минало желанието да се храни. — Вече не смея да влизам в гостилницата!

— По-добре тази нощ остани да спиш тук — предложи баща му. — На пейката при огнището има място. Така ще бъде по-сигурно. Дано някой от тези фанатици не реши да изпробва дали мечът на Петър е достатъчно остър още.

— Мисля, че доста преувеличаваш — засмя се господин Пиеро.

— Не, не е така — възрази старецът. — Настроението на хората е като буре с барут, достатъчно е и най-малкото пламъче и то ще гръмне!

— Е, добре, ще те послушам — предаде се господин Пиеро.

— Прибери коня в конюшнята при Марчела.

Господин Пиеро се усмихна под мустак:

— Както кажеш.

Кобилата Марчела обитаваше конюшнята на баща му, но всъщност не беше негова. Господин Пиеро я получи като залог от един длъжник, който не можа да плати дълговете си. Оттогава Марчела живееше при дядото. Той обаче беше твърде стар, за да язди и от време на време я впрягаше в каруцата. Единствено Леонардо яздеше коня.

 

 

Тази нощ Леонардо спа неспокойно. Това може би се дължеше на ярката кръгла луна, която грееше през отворения прозорец право в леглото му и на няколко пъти стана причина момчето да се събуди, примигвайки срещу нея. Накрая Леонардо дръпна завивката над главата си. Обикновено той нямаше нищо против да будува, особено по пълнолуние. Тогава се случваха интересни неща. Можеше да слуша крясъците на совите, които тръгваха на лов късно през нощта, или да наблюдава полета на прилепите. Начинът, по който летяха те, беше изключително интересен, защото техните криле се различаваха много от тези на птиците.

Тази нощ обаче Леонардо беше много изморен. Той нямаше никакво желание да наблюдава каквото и да било.

Внезапно дочу далечни викове. Нещо се беше случило. Леонардо отметна завивката, седна в леглото си и само след няколко мига беше напълно буден. Момчето скочи и изтича към прозореца.

Луната се беше скрила зад няколко тъмни облака и почти не се виждаше.

Затова пък нещо друго светеше не по-малко ярко в нощта. Мирис на изгоряло блъсна Леонардо в носа и в следващия миг той разбра, че това, което скриваше луната, не беше облак, а стълб от дим, който се виеше над селцето Винчи, тъмен и зловещ като ръката на огромно чудовище от царството на мрака.

— Огън! — изкрещя някой с прегракнал глас. — Пламъците на ада! Започна се!