Алфред Бекер
Свещеният меч (2)

Бой пред църквата

— Леонардо, добре ли си?

Гласът на Карло идваше някъде много отдалеч. Няколко мига Леонардо изобщо не разбираше къде се намира и какво става. Главата му бучеше. Усети паветата под себе си. Сетне пред него се появи човек в широки раирани панталони. Мъжът плуваше в пот, косите му бяха полепнали по главата. Панталоните бяха единственото му облекло, нагоре беше гол.

— Много съжалявам! — рече той, хвана ръката на Леонардо и му помогна да се изправи на крака.

Леонардо поиска да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.

Карло стоеше до него, онемял от изумление и ужас.

Тълпата беше образувала плътен кръг около момчетата. Мъжът се наведе и вдигна от земята топка от потъмняла свинска кожа. Той вече се канеше да си тръгне с топката под мишница, когато към него внезапно се спусна друг мъж с голяма тъмна брада и гола глава. Брадатият изтръгна топката от ръцете му, блъсна го силно и мъжът, който беше вдигнал Леонардо, на свой ред се озова на камъните. Сред виковете на хората той се приземи право в купчината конски тор. Чу се силно пльокване.

— Ама че гадост! — извика ядосано човекът.

През това време брадатият побягна с топката.

— Направете път! — изрева той и хората бързо се отместиха, за да не се озоват под краката му.

Мъжът, който се беше приземил меко в купчината конски тор, скочи на крака и се втурна след него.

— Спри! — викаше той.

Леонардо и Карло не можаха да видят какво се случи по-нататък. Проходът в тълпата бързо се затвори след двамата мъже.

Леонардо идваше бавно на себе си. Той потърка челото си с ръка и потрепери. Топката го беше ударила доста силно и главата му още кънтеше. Освен това му се виеше свят. Но това не беше толкова важно. Леонардо се обърна зарадван към Карло.

— Но това е калчо! — извика той възхитен. — Хайде, да се промъкнем през тълпата и да се опитаме да видим нещо!

— Леонардо, този удар по главата не ти ли беше достатъчен?

— Хайде, Карло, толкова често идваме тук, а никога досега не сме гледали!

— Баща ми смята, че трябва да стоя настрани от калчото! Било твърде опасно! Случвало се хора да бъдат стъпкани до смърт!

— Да, но от играчите.

— Не, от зрителите! — възрази Карло. — Освен това се съмнявам, че тук се прави разлика между едните и другите.

— Хайде, Карло, не бъди такъв страхливец! Искам да видя отблизо какво става там!

Карло завъртя очи.

— Още ти се вие свят от удара по кратуната и вече искаш да се впуснеш в нещо още по-опасно! — Синът на търговеца Малдини поклати глава. — Не те разбирам. Да не би да искаш още веднъж да те праснат по челото с онова кожено яйце? Или пък ти е харесало да гледаш звезди посред бял ден?

— Не е толкова зле — усмихна се Леонардо.

Междувременно на челото му се появи голяма цицина с цвят на смачкана слива.

Леонардо и Карло бяха чували много за калчо — футбола, който се играеше във Флоренция. Но досега не им се беше случвало да видят играта отблизо. В нея играеха два отбора от различни квартали на града, по двадесет и седем играчи във всеки отбор, а целта беше да вкарат топката в противниковата врата.

— Хайде, Карло, не бъди такъв!

Леонардо се запромъква между хората и Карло го последва, като се опитваше да не изостава. Понеже бяха деца, лесно успяха да се проврат през множеството. Разбира се, имаше и зрители, които протестираха, но мърморенето им се губеше във всеобщата врява. Привържениците на двата отбора подкрепяха играчите с гръмки викове.

Най-сетне Леонардо и Карло се промъкнаха достатъчно напред, за да видят играчите. Мачът се играеше на площада пред катедралата. Преди време калчо се играеше на всички площади във Флоренция, но мачовете винаги предизвикваха безредици и властите забраниха да се играе на други места, освен на няколко площада в града.

За врати служеха палатки, в които трябваше да се вкара топката. Как щеше да се случи това — дали с крак, ръка, глава или по някакъв друг начин, нямаше значение. Играчите се блъскаха, настъпваха се, удряха се и се боричкаха. Често се получаваше кълбо от мъже, което се разпадаше едва когато внезапно някой успееше да метне топката нагоре и тя полетеше през игралното поле.

Имаше и съдия. Той беше единственият въоръжен на игрището. С меча си можеше да прогони нечестните играчи. А няколко помощници бдяха обръчът на зрителите да не се сключва твърде плътно около играчите и да не смалява мястото за игра.

Дрехите на единия отбор бяха на сини райета, другият отбор беше в бяло.

Дрехите на повечето играчи бяха доста изпокъсани. При това непрекъснато блъскане, дърпане, боричкане, те не можеха да оцелеят до края на играта и съвсем скоро висваха на парцали. Но тези дрипи само пречеха и затова повечето играчи предпочитаха да се освободят от тях и да играят полуголи. Само по панталоните им можеше да се познае от кой отбор са.

Един от сините сграбчи топката и се втурна към противниковата врата. Отстрани се спусна един бял, протегна крак и спъна синия. Той обаче в последния момент успя да запрати топката далеч напред. Белият така се ядоса, че ритна още веднъж с всички сили падналия на земята играч.

Това беше капката, която преля чашата. Белият наистина беше преминал всички граници. Публиката засвири и закрещя. Много неща бяха разрешени в тази игра, но не беше прието да се рита паднал на земята играч или мнозина да се нахвърлят върху един.

Лицето на белия почервеня. Той изрева нещо, което, за щастие, никой не разбра, защото крясъците на публиката го заглушиха.

— Изхвърлете го! Изхвърлете побойника! — ревяха зрителите.

Със случая се зае съдията. Той тръгна към белия играч. Двамата се разкрещяха един на друг, но заради шума наоколо не можеше да се разбере нищо от спора им. Белият направи жест с ръка, сякаш иска да пререже гърлото на съдията. Той пък грабна меча си и бодна с него бедрото на белия. Играчът отстъпи назад. Очевидно не беше съгласен да напусне игрището. Наложи се съдията да бъде по-настоятелен. Той го бодна още веднъж с меча. За щастие, играчът не беше въоръжен, иначе непременно щеше да се стигне до бой.

Публиката викаше и пляскаше с ръце.

— Изхвърлете побойника! — ревеше тя.

Само от едно място се чуха други викове.

— Браво! Браво! — викаха неколцина зрители и пляскаха с ръце. Около тях се развяваха бели знамена. Това беше цветът на квартала Санто Спирито. Мъжът, който беше ритнал падналия на земята съперник, подкани привържениците си да го подкрепят.

— Ама че слабак! — извика той. — Същинско момиче! Крие се зад съдията!

Сега вече съдията загуби търпение. Той подгони нарушителя с меч в ръка и го бодна в задника, преди играчът да успее да се скрие сред публиката, която размахваше белите знамена на Санто Спирито. От другата страна на площада имаше група, която размахваше сини знамена. Оттам се разнесе оглушително дюдюкане.

Междувременно сританият играч на сините се беше съвзел. Той се надигна и се върна в играта. Топката беше изчезнала под кълбо от играчи. Най-сетне някой успя да я изхвърли оттам. Тя излетя във висока дъга и се приземи право в краката на синия. С мощен шут той я заби в палатката на белите, която се преобърна от силния удар.

Чуха се фанфари, към тях се присъединиха барабани. Един викач оповести новия резултат, но гласът му се загуби сред шума. Съдията прогони с меча си от игрището двама мъже, които бяха толкова разгневени от отстраняването на белия нарушител, че решиха да се включат лично в играта. Беше им все едно, че не са облечени в подходящ цвят и че това е против правилата на играта.

Палатката на белите, съборена от силата на топката, беше вдигната с общи усилия, а вратарят получи оглушителна подкрепа от привържениците от своя квартал. Крясъците на хората се смесваха с думкането на барабаните и звуците на фанфарите.

Внезапно някой блъсна Леонардо и той падна на земята. Една ръка посегна към колана му и дръпна кожената му кесия.

Всичко се случи много бързо. Толкова бързо, че той не можа да се защити.

— Какво беше това? — извика момчето.

Но думите му потънаха в адския шум, който цареше наоколо.

Помощниците напразно се опитваха да изтикат зрителите от игрището, за да продължи играта. Междувременно един младеж от публиката докопа коженото кълбо и се втурна с него по игрището. Върху него се нахвърлиха играчи и от двата отбора и той изчезна под камара от човешки тела. Сега вече зрителите пощуряха. Привържениците на двата отбора се втурнаха на игрището. Нито съдията, нито помощниците му можаха да ги изблъскат обратно.

Леонардо обаче си имаше съвсем други грижи. Той се изправи на крака и се втурна след момчето, което му открадна кесията. То имаше къдрави коси и доста мръсна, твърде голяма, многократно кърпена ленена риза, която му стигаше до коленете. Момчето се обърна назад и в този миг Леонардо съзря кожената си кесия в ръката му. Вече беше сигурен, че това е крадецът.

— След него! — извика Леонардо, но никой не го чу в шумотевицата. Не го чу дори и Карло, който беше само на крачка от него.

Крадецът съвсем съзнателно беше използвал човешкото стълпотворение, за да направи своя удар и да се измъкне незабелязано!

Леонардо трябваше да прекъсне преследването само след няколко крачки, защото се блъсна в един дебел широкоплещест мъж, който се движеше насреща му — натам, където отиваха всички в този момент, към игрището.

Момчето от Винчи едва успя да запази равновесие. Сетне се провря покрай дебелия, за да последва крадеца.

Сред врявата зад гърба си той дочу гласа на Карло.

— Почакай, Леонардо!