Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (18)

Глава 17
Обри

Отлагане (юрид.): Прекратяване на дейността на съда, законодателен орган или комитет за неопределено време.

Седмици по-късно…

Стоях на пръсти зад кулисите, накланяйки глава към тавана и репетирайки финалната сцена от продукцията за последен път. Трябваше да бъда щастлива и усмихната, извън себе си от радост от факта, че бях на път да дебютирам с главна роля в продукция на „Ню Йорк Балет Къмпани“, но не бях. Бях далеч от щастлива.

Чувствах се самотна и знаех, че дори аплодисментите или похвалите не биха могли да прогонят това чувство.

Постоянно се връщах към последните ми моменти с Андрю. Сексът под душа рано сутринта, сексът срещу входната ми врата, сексът в колата му на път за летището. (Да не забравяме и последното ни лудуване в тоалетните на летището.)

Всеки път ми казваше, че ме обича, и че не иска да ме изоставя, но въпреки това си тръгна.

Връзката ни сега се свеждаше до телефонни разговори всяка вечер — припомняхме си отминалите дни, разказвахме си фантазиите, които имахме, но не беше достатъчно. И знаех, че никога няма да бъде.

Имах нужда от него тук.

— Пет минути! — Покрай мен настана суматоха. — Всички да заемат местата си!

Поех си дълбоко дъх и се приближих до огледалото, което висеше близо до крилата. Взирайки се в себе си, огледах тазвечерния си костюм — блестящо бяло видение, което изглеждаше така, сякаш беше извадено от някой сън. По всеки сантиметър от трикото ми проблясваха кристали, а наскоро на туту поличката ми бе придаден пухкав вид и бе напръскана с блясък, а от лентата ми за глава стърчаха бели пера, които бяха много повече от тези на лентата, която бях носила в Дърам.

— Обри? — каза познат глас зад гърба ми.

— Мамо? — Завъртях се. — Какво правиш зад кулисите?

— Искахме лично да дойдем и да ти пожелаем късмет. — Тя кимна към баща ми.

— Благодаря ви…

— Също така искаме да знаеш, че независимо от факта, че все още искаме да учиш право, сме много горди с теб, че постигна мечтите си.

Усмихнах се.

— Отново, благодаря ви!

— И също така сме много, много горди, че си наша дъщеря, защото ти стана вдъхновение за всички колежани, които ще участват в тазгодишните избори — студенти, които имат подобни на твоите мечи и амбиции по отношение на това да изградят кариера в областта на изкуството.

— Какво?

— Записа ли всичко? — Тя се обърна към репортера зад нас, който изключи устройството си. — Увери се, че ще използваш последната част като фонов звук в следващата реклама.

— Сериозно?

— Какво? — Тя сви рамене. — Мислех всяка една дума, която казах, но не трябваше да изпускам шанса си и да го запиша, не мислиш ли?

Не си направих труда да я опровергая.

Баща ми се приближи и ме прегърна, позирайки за официалната снимка, но когато фотографът се отдалечи, той се усмихна.

— Радвам се за теб, Обри — каза той. — Мисля, че най-накрая си там, където трябва да бъдеш.

— Казваш го само, защото мислиш, че след като съм тук, означава, че няма как да прецакам кампанията ти вкъщи.

— Не мисля. Знам, че е така. — Той се засмя. — Но все пак се радвам за теб.

— Колко успокояващо…

— Вярно е — потвърди майка ми. — Вълнуваме се за теб.

— Дами и господа, шоуто започва точно след час! — изрева господин Ашкрофт. — Ако не сте балерина, балетист или сценичен работник, то тогава ще се наложи да ви помоля да се разкарате от сцената ми. Веднага!

Преди да си тръгнат, родителите ми ме прегърнаха, задържайки ме в ръцете си за дълго време. Когато се отдръпнаха, започнаха да се редуват да ме целуват по бузите.

Оправих лентата ми за глава за последен път и проверих телефона си. Разбира се, имах имейл от Андрю.

„Тема: Късмет

Съжалявам, че не успях да дойда, но с нетърпение очаквам да ми разкажеш всичко, когато се чуем по-късно.

Сигурен съм, че ще бъдеш запомняща се за всички в публиката.

Андрю

ПП: Липсваш ми.“

„Тема: Отговор: Късмет

Няма да ти се обадя тази вечер. Трябваше да бъдеш тук. Ще си помисля дали ще преговаряме следващата седмица.

Обри

ПП: Щях да ти повярвам, че «ти липсвам», ако заглавието на имейла, който ми прати преди два часа, не беше «Котенцето ти ми липсва».“

„Тема: Отговор: Отговор: Късмет

Знам, че трябваше да съм там. Отново, съжалявам. И ще ми се обадиш.

Андрю

ПП: И двете ми липсвате.“

„Тема: Отговор: Отговор: Отговор: Късмет

Наистина ми се искаше да беше тук…

Обри“

Изключих си телефона, така че да не мога да продължа да му пиша. Трябваше да се съсредоточа.

Всички уроци и репетиции през последните двадесет и две години ме бяха довели до този момент. В продължение на два часа всяко едно мое движение щеше да бъде показано пред една от най-големите публики в света на танците.

Щеше да предизвика коментари от най-преданите критици и почитатели на балета, а вестниците щяха да отразят ранните отзиви, които можеха да подпомогнат или да разрушат серията от представления. Но точно сега, в този момент, нищо от това нямаше значение.

Това беше мечтата ми и най-накрая щях да я изживея, и единственото, което можех да направя, бе да се уверя, че ще дам най-доброто от себе си.

— Готова ли сте, госпожице Евърхарт? — Господин Ашкрофт постави ръце на раменете ми. — Готова ли сте да покажете на този град, че принадлежите тук?

Кимнах.

— Повече от готова, сър.

— Добре, защото и аз съм готов да го видя.

Той плесна с ръце над главата си като сигнал за останалата част от танцьорите да се наредят около нас в кръг.

— Дами и господа, официално започва откриването — каза той. — Работихте здраво в продължение на месеци и вярвам, че тазвечерното изпълнение на „Лебедово езеро“ ще бъде най-доброто, което тази публика някога ще види. — Той направи пауза. — А ако не е, ще се уверя, че ще си платите на репетицията утре сутрин.

Последваха стенания. Знаехме, че изобщо не се шегува.

— Ще съм на балкона в центъра на сцената и няма да чуете и дори един аплодисмент от мен, ако шоуто не бъде перфектно. Разбрахме ли се?

— Да, сър — промърморихме колективно, все още уплашени от силата му.

— Добре. Сега заемете места. — Той започна да се отдалечава и щракна с пръсти. — Накарайте ме да се гордея.

Заех мястото си в центъра на сцената и обърнах гръб към завесата, протягайки ръце над главата ми. Чух оркестъра да настройва инструментите си, а пианистът повтори рефрена, който беше пропуснал да изсвири на репетицията тази сутрин, след което последва тишина.

Оглушителна тишина.

Светлините в галерията проблеснаха, отначало бавно, след това по-бързо и всичко потъна в мрак.

Пет… Четири… Три… Две…

Пианистът изсвири първата строфа и завесите се повдигнаха, позволявайки на светлините на прожекторите да се отразят в кристалите по трикото ми.

Тялото на лебеда — двадесет балерини, облечени в бели туту полички, образуваха кръг около мен, и когато се изправиха на пръсти и наклониха главите си назад, аз се обърнах бавно с лице към публиката, спирайки, за да огледам всички безимени лица, а после се потопих в моя собствен свят.

Аз бях Одет, Лебедовата кралица, и се влюбвах в принца от пръв поглед, танцувайки с него под блестящо кълбо от светлини, казвайки му, че трябва да докаже любовта си към мен, ако иска да разруши проклятието, надвиснало над езерото ми.

Над музиката се дочуха възклицания от публиката, но аз останах съсредоточена.

Безпроблемно се преобразих от белия сладък лебед, който не искаше нищо повече от това да се влюби, в черния зъл лебед — Одил, която искаше да попречи на това да се случи.

В продължение на два часа изобразявах любов, разбито сърце и опустошение без дори да спра, за да си поема въздух.

В последна сцена, където любовта на живота ми ми обеща да умре с мен, вместо да почете грешното си обещание към Черния лебед, не успях да се спра и се отклоних от хореографията.

Вместо да хвана ръката му и да го оставя да ме поведе към „водата“, аз скочих в ръцете му, оставяйки го да ме задържи здраво, за да могат да видят всички останали лебеди. След това и двамата полетяхме към забвението, „умирайки“ заедно.

Музикантите засвириха своето почти злокобно декрешендо, след което светлините изгаснаха, потапяйки всичко в мрак.

И тишина.

Изведнъж в залата избухнаха бурни аплодисменти и всички станаха на крака, крещейки „Браво“ и „Брависимо“, които отекнаха в стените.

Светлините на сцената се включиха и аз се поклоних, загледана в морето от удовлетворени лица. Господин Петров стоеше отпред в центъра, ръкопляскаше, кимаше и повтаряше: „Добра работа, добра работа“. Майка ми изтри една сълза от очите си, погледна към баща ми и каза: „Това е нашата дъщеря“. Дори и господин Ашкрофт с безизразното си лице се беше изправил и ръкопляскаше, спирайки веднъж щом очите му срещнаха моите.

— Браво — изрече, преди да се отдалечи.

Запазих усмивката на лицето си, докато се оглеждах из залата, търсейки единственият човек, когото исках — единственият човек, когото имах нужда да видя, но той не беше тук.

— Благодаря ви, дами и господа, за това, че ни удостоихте с присъствието си тази вечер — каза един от директорите, когато се качи на сцената. — По традиция сега ще ви представим членовете на тялото ни…

Опитах се да се съсредоточа върху представянията или върху някой друг, освен Андрю, но когато вдигнах глава от поредния поклон, го видях.

Стоеше на първия ред на последната седалка отляво. Гледаше ме и се усмихваше, произнасяйки с устни „Поздравления!“.

— И накрая, но не на последно място, нашата водеща дама за нощта и нова танцьорка в „Ню Йорк Балет Къмпани“ — Обри Евърхарт! — каза директорката в микрофона, а публиката отново избухна в аплодисменти.

— Госпожице Евърхарт. — Тя ме побутна, прошепвайки: — Госпожице Евърхарт, трябва да се поклоните за последно и да напуснете сцената.

Не помръднах. Просто продължих да се взирам в Андрю.

— Госпожице Евърхарт! — прошепна остро тя. — Поклонете се и се върнете зад кулисите. Веднага!

Отдалечих се от нея и се насочих право към Андрю, слизайки бавно по страничните стълби на сцената. Застанах пред него и го погледнах право в очите, игнорирайки мърморенето на обърканата публика.

Директорката каза още няколко думи, господин Ашкрофт изрази почитанията си и завесите се затвориха без мен.

Когато публиката изръкопляска за последно и всички започнаха да се измъкват от залата, най-накрая успях да намеря гласа си.

— Мислех, че каза, че няма да идваш… — прошепнах. — Само за шоуто ли си дошъл, или ще останеш за малко по-дълго?

— Ще остана за по-дълго.

— Това завинаги ли означава?

— Не. — Той изтри сълзите ми. — Означава, че ще остана, докато осъзнаеш колко е ужасен този град, и докато не бъдеш готова да го напуснеш.

— Подписах договор за три години.

— За всеки договор може да се преговаря. — Той се усмихна и ме придърпа в прегръдките си. — И ако не им се извиниш за това, което направи, може и да рискуват да го нарушат и да те уволнят.

— Къде ще работиш? — попитах. — С право ли ще се занимаваш? Можеш ли да го практикуваш?

Той ме целуна.

— Ще преподавам в Нюйоркския университет.

— Какво? — Сърцето ми се сви при мисълта за бъдещите му студенти. — Защо?

— Какво имаш предвид с това защо?

— Ти си ужасен преподавател, Андрю… Всички стажанти в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“ те мразят.

— Пет пари не давам.

— Сериозна съм… — Наистина бях разтревожена. — Мисля, че трябва да размислиш. Преподаването не е за всеки, така че…

— Първо — каза той, като ме прекъсна и затегна хватката си около мен, — аз съм шибано добър учител. Просто зависи от предмета… — Той погали устните ми. — Спомням си, че те научих да правиш едно определено нещо, и то много добре…

Изчервих се.

— Второ, последният път, когато проверих, всички стажанти в „Грийнууд, Бах и Хамилтън“ не се подаваха на обучение и бяха тъпи като камъни, с изключение на един от тях.

— Шибаната лъжкиня?

— Да — каза той. — Точно тази.

— Чух, че е разбила на пух и прах всичките ти правила. — Протегнах ръка към лицето му. — Както и че е сложила край на изискването ти за „една вечеря, една нощ, без повторения“.

— Повече от сигурен съм, че не е.

— Така ли било? — Присвих очи към него. — Все още ли го правиш? Продължава ли да бъде това личното ти мото?

— До известна степен — каза той, притискайки устни към моите. — Тъй като все още ми харесва да го чувам, а отсега нататък ще се срещам само с нея, просто ще заменя думата „една“ с „много“…