Уитни Грасия Уилямс
Оправдани лъжи (16)

Глава 15
Лиъм Хендерсън

Оправдано съмнение (юрид.): Несигурност в моралната вина на подсъдимия.

Преди шест години…

Животът в Ню Йорк никога не е бил скучен. Всеки ден имаше нещо ново за откриване, нещо, което не бях виждал преди.

Въпреки че продължавах да работя здраво, за да спечеля един от най-големите, и все още несъобщени случаи в щата, все още не бях преоткрил себе си — лично и професионално. Осъзнавах, че националната популярност винаги ще ме съпътства, но нямах нищо против, стига да бъдех недооценяван, вместо надценяван.

Пуснах книгата с есета на масичката за кафе, когато някой почука на вратата. Звукът беше познат и дразнещ, точно онзи, който само най-добрият ми приятел Кевин можеше да произведе.

— Нали знаеш, че не можеш да продължаваш да идваш в средата на… — Млъкнах, когато осъзнах, че не беше Кевин. Бяха мъж и жена, облечени в сиви костюми.

— Вие ли сте Лиъм Андрю Хендерсън? — попита жената.

— Кой пита?

— Вие ли сте Лиъм Андрю Хендерсън? — заговори мъжът строго.

— Зависи от това кой иска да знае.

И двамата премигнаха.

— Да — казах. — Аз съм Лиъм Хендерсън.

— Документите ви бяха доставени.

Жената подхвърли дебел, син плик в ръката ми и това беше десетият път за тази седмица.

— Това някаква шега ли е? Да не би „Ню Йорк Таймс“ отново да се опитва да се издигне на мой гръб?

Те се спогледаха объркано.

— Просто си вършех работата — казах. — Ако искат да продължат с дребнавостта си, като отказват да отпечатат моя снимка върху вестниците си, добре. Съгласен съм, наистина. Но всеки ден в продължение на седмица и половина да ми връчват документи на шега…

— Комисията по ценните книжа и борсите не си прави шеги — каза жената, преди и двамата да се отдалечат.

Затворих вратата и незабавно се обадих на Кевин.

— Дано е нещо спешно — отговори той. — Знаеш ли колко е часа?

— Вбесили ли сме някого напоследък?

— Разбира се. Защо?

— Току-що ми доставиха писмо от Комисията по ценните книжа и борсите. Отново.

— Изобщо отварял ли си някое от тях? — попита той.

— Две. — Отидох до масичката за кафе и издърпах едно чекмедже. — Става въпрос за клиент на име Фъргюсън, който твърди, че не сме оправдали парите му с работата си. Съди ни за пет милиона и се е свързал и с други наши клиенти. Имаме ли изобщо клиент на име Фъргюсън?

— Имаме трима клиенти с името Фъргюсън.

— Вбесили ли сме някого от тях?

— Не и доколкото знам — звучеше загрижен. — Сигурен съм, че първо биха се свързали с нас, преди да подадат обвинения, не мислиш ли? Сигурен ли си, че „Ню Йорк Таймс“ не си прави отново шега с теб? Това е десетото писмо, което получаваш.

— Това беше първото нещо, което ги попитах тази вечер. Казаха, че не са те.

И двамата останахме мълчаливи в продължение на няколко секунди.

— Те са. — Засмяхме се в унисон.

— Съжалявам, че ти се обадих в този късен час. — Прибрах плика в чекмеджето при всички останали. — Ще се чуем по-късно.

Затворих.

— Татко? — Ема влезе в хола, търкайки очите си, докато се приближаваше към мен. — Мога ли да отида да играя?

— Три сутринта е, Ема — поклатих глава. — Как мислиш?

— Искам да играя… — Тя се усмихна, поглеждайки ме с онзи поглед, който ме правеше неспособен да й откажа.

Усмихнах се и я целунах по челото, мислейки къде бихме могли да отидем в този час. За „Сентръл Парк“ и дума не можеше да става, както и за всеки останал парк, всъщност. Имаше един денонощен магазин за понички наблизо, в който можехме да отидем, или…

Кевин беше построил специална стая за игри за нея в офиса, която беше два пъти по голяма от неговата. Казваше, че това ще ми попречи да използвам „трябва да проверя Ема“ като извинение, когато работим по някои важен случай.

— Знам къде можем да отидем. — Вдигнах я и я отнесох в стаята й, помагайки й да обуе любимите си обувки — чифт ботушки за дъжд, които носеше всеки ден, дори и когато не валеше. — Добре, а сега седни на дивана и ме изчакай, докато се облека, и след това тръгваме, става ли?

Тя се втурна навън от стаята си, без да каже нищо. Настина трябваше да намеря начин да предотвратя тези среднощни събуждания, и то веднага, но една част от мен ги харесваше. Това беше специалното ни време заедно.

Облякох един суитчър и изпратих един бърз имейл на жена ми.

„Тема: Ема

Ще изведа Ема да играе. Все още ли си в кафенето?

Обичам те.

Лиъм“

„Тема: Отговор: Ема

Какво ще направиш, когато ти поиска пони? Да, все още съм тук… Данъчния сезон ще ме убие. Искаш ли да ти донеса една чаша на връщане? Лате?

Обичам те повече.

Ава“

„Тема: Отговор: Отговор: Ема

Нищо. Просто ще й купя пони. Не, благодаря ти. Знаеш, че мразя кафето.

Невъзможно. Обичам те повече, отколкото някога ще узнаеш.

Лиъм“

— Готова съм! Готова съм! — Ема се втурна в стаята ми, събаряйки една купчина с папки. — Готова съм!

Смеейки се, прибрах телефона в джоба ми и започнах да събирам папките, спирайки, когато видях подписа си. Беше подправен.

Объркан, прегледах и останалите документи, забелязвайки същото и в тях.

Какво беше това?

— Да тръгваме, татко! — Ема подръпна панталоните ми.

Пъхнах една от папките под ръка и я улових за ръка.

— Днес следобед ще трябва да спиш поне пет часа. Нали знаеш?

— Не обичам да спя.

— Разбира се, че не обичаш…

Изведох я от апартамента ни и я поведох към колата. Както обикновено, Ава беше пъхнала бележка под чистачките.

„Скъпи съпруже,

обичам те толкова много и ме боли да гледам как някой с толкова пари и статус като твоя кара кола като тази. Знам, че си скромен, а най-скъпият костюм, който притежаваш, вероятно не струва повече от осемдесет долара, но хайде де! Трябва да живееш, Лиъм!

Следващата седмица ще те заведа да ти купим нова кола и не приемам «не» за отговор.

Ава

ПП: Благодаря ти за розите, които ми изпрати вчера. Взех ти нещо специално и го оставих на бюрото в офиса ти.“

Усмихнах се и закопчах коланите на столчето на Ема, предавайки се, когато тя поиска да слуша любимата си песен отново и отново, докато пътувахме към фирмата.

Елегантният дизайн на сградата все още спираше дъха на хората, когато я видеха за първи път.

Това беше единственото нещо, за което не жалих пари при построяването му. Уверих се, че прозрачните златни панели са произведения на изкуството, че статуите са правилно разположени върху мраморните первази, и че каменните надписи над входа — „Хендерсън и Харт“ — биват полирани всяка седмица.

И като гигантско „майната ви“ към правителството за това, че бяха погребали първият ми случай — случаят, който трябваше да издигне името ми и да ме постави върху билбордовете в цялата страна — построих офиса точно срещу тяхната Служба за сигурност.

Паркирах на едно от запазените места в паркинга и погледнах в огледалото за обратно виждане към Ема, която беше заспала дълбоко.

Така си и знаех…

Излязох от колата и я пренесох вътре. Бях сигурен, че скоро щеше да се събуди.

— Добро утро, господин Хендерсън — поздрави ме една от стажантките, когато влязох вътре.

— Добро утро, Лаура — отвърнах. — Да не би да съм в друг часови пояс? Защо всички са будни и работят в този час?

Тя се изчерви.

— Сега е данъчният сезон.

— Непрекъснато го чувам… — Качих се в асансьора. — Ще се видим по-късно.

Ема се завъртя в ръцете ми, мърморейки, но не се събуди.

Когато позлатените врати на асансьора се отвориха, преминах през масивите стъклени врати и се отправих към полузавършената стая за игри на Ема. Внимателно я положих върху голямото розово легло и я завих, прошепвайки „обичам те“, преди да изгася светлините.

Седнах в ъгъла и извадих папката, която носех под мишница, прочитайки онова, което изглежда бяха подписани постъпления и извлечения от банкови сметки. Неща, за които не си спомням да съм молил да бъдат извършени.

Извадих телефона си, за да пиша на Ава и да я попитам дали това не беше още някоя сложна шега — нещо, което беше способна да извърши, но тогава чух гласа й:

— Мамка му! — извика тя.

Скочих и се отправих към мястото, откъдето бяха дошли виковете, спирайки веднага, щом дочух друг познат глас.

— Мамка му, усещам те толкова добре…

— Аххх… — стенеше Ава. — Просто ме чукай… Чукай ме силно.

Замръзнах на мястото си, неспособен да направя нито крачка повече. Не исках да повярвам, че друг мъж — Кевин — чукаше жена ми, нито че тя ми изневеряваше.

Не можех да повярвам. Вярвах й прекалено много.

Но след като тя изкрещя още няколко пъти, същите викове, които надаваше, когато правеше секс и с мен, разбрах, че е истина.

— Винаги ли правите бизнес по този начин, госпожо Хендерсън? — попита Кевин и се засмя.

— Сериозно ли ще ме наречеш така, след като току-що сме се изчукали? — простена тя. — Можем ли сега да се върнем към работата си? Това е третото ни прекъсване за тази вечер, а наистина искам да свърша поне малко работа.

— Добре, добре…

Прошумоля хартия, отвориха се прозорци, но аз останах замръзнал на мястото си, все още невярващ. Мозъкът ми започна да възприема онова, което се случваше, едва когато погледнах през открехнатата врата.

— Какво ще правим с шибания Фъргюсън? — попита Кевин.

— Шибаният Фъргюсън? Така ли го наричаме вече?

— О, вярно. Ето ти по-добро име: „Пет до десет години за мен. Петнадесет години за теб.“

— Мислех си за двадесет.

— Двадесет? — Той удари по масата. — Да не си си изгубила шибания ум? Двадесет години? Да не би да предлагаш просто да се предадем?

— Не… — каза тя. — Само Лиъм.

— Какво? — звучеше потресен. — Да не би да се шегуваш?

— Виждаш ли ме да се смея?

Мълчание.

— Ава, виж… — Той въздъхна. — Лиъм ми е като брат…

— Казва мъжа, който в момента чука жена му. Какъв брат си само.

— Това е грешка.

— Би било грешка, ако беше само веднъж — каза тя, палейки цигара. — Веднъж на ден през последните няколко години не ми изглежда като грешка. Съжалявам.

Сърцето ми се сви.

— Беше грешка, Ава. — Изглеждаше нерешителен. — Така или иначе тази вечер щеше да бъде последния път. Не мога да продължа да му го причинявам.

— Не искам да спираме. — Тя се приближи до прозореца и въздъхна. — Не мога…

— Какво?

— Той вече не ми дава онова, от което се нуждая…

— Ще трябва да намериш начин, по който може. И може би сега е най-добрият момент да започнеш, имайки предвид, че може би ще се нуждаеш от него като адвокат.

Тя се обърна, обляна в сълзи.

— Наистина ли това е за последен път?

— Първият път трябваше да е последен. — Той се приближи и започна да масажира раменете й. — Май си склонна да забравиш, че просто ме използваше.

— Не съм… — Тя сподави едно ридание. — Не съм те използвала.

— Да, правеше го. — Той целуна устните й. — Но всичко е наред.

— Мислиш ли, че съм ужасен човек?

— Не.

— Обещаваш ли?

Кевин кимна, улавяйки лицето й в ръцете си.

— Ти искаше дете, а той не можеше да ти го даде. По естествен начин. Напълно разбираемо е.

Сподавих едно ахване.

— Лиъм не може да ме чука като теб… — прошепна тя.

— Престани, Ава. — Той я целуна по бузата. — Престани.

Не исках да слушам повече.

Не можех да го понеса.

Принудих се да се отдалеча, докато двамата се целуваха и прегръщаха, напълно потопили се в свой собствен свят.

Светнах лампите в кабинета ми и забелязах светлосинята кутия върху бюрото ми. Бележката върху нея гласеше: „До: Любовта на живота ми. От: Твоята първа и единствена любов“.

Когато разкъсах опаковката и погледнах вътре, сърцето ми отново се сви. Нов комплект копчета за ръкавели, които вероятно струваха повече от всичките ми костюми, взети заедно. Инициалите ми бяха гравирани върху тях и бяха оградени от цитат от любимия ми автор: „Не бъди прекалено морален. Така само ще живееш в заблуда. Целта е над морала. Хенри Дейвид Торо“.

Въздъхнах. Беше премахнала последната част от цитата: „Бъди не просто добър, а добър в нещо“.

Извадих телефона ми и й изпратих имейл:

„Тема: Кафе

Мисля, че бих изпил едно кафе… Все още ли си в кафенето?

Лиъм“

„Тема: Отговор: Кафе

Да. Най-вероятно ще остана цяла нощ. Какво кафе искаш?

Ава“

„Тема: Отговор: Отговор: Кафе

Каквото решиш, че е най-добро за човек, който ще пие кафе за пръв път. Говорила ли си с Кевин днес?

Лиъм“

„Тема: Отговор: Отговор: Отговор: Кафе

Изобщо. Напоследък е по-странен, отколкото обикновено. Наистина трябва да му намерим приятелка… А ти?

Ава“

Не отговорих.

Напуснах кабинета ми и отидох в стаята за игри на Ема, наблюдавайки я, докато тя спи спокойно. Исках да я събудя, да я накарам да ме погледне, за да мога да огледам чертите на лицето й, така че да се уверя, че наистина е на Кевин, но не можех.

Беше моя, биологичен баща или не.

Изнесох я от фирмата и тръгнах към вкъщи. Веднага след като я оставих в леглото, седнах на масата за кафе и отворих плика, който бях получил няколко часа по-рано.

Беше стандартна призовка, настояваща да се явя в съда, но обвиненията, изброени вътре, не свършваха само на първата страница. Нито дори на втората.

Беше манифест от десет страници на глупости, които никога не бих извършил: подкупи, данъчни измами, измами по пощата, телефонни измами, всякакви шибани измами.

Какво, по дяволите, беше това?

Разглеждах документите няколко часа, а мисълта ми препускаше. И все пак, умът ми не можеше напълно да възприеме всичко, тъй като не спирах да мисля за Кевин и Ава.

Как ме беше излъгала.

Как беше излъгала и него.

И сега това.

В пет часа сутринта вратата се отвори и Ава постави чаша с горещо кафе пред мен.

— Трябва да поговорим — каза тя.

Не отвърнах нищо. Просто затворих всички папки и я погледнах.

— Току-що получих доставка от Комисията по ценните книжа. — Тя започна да крачи напред-назад. — Под доставка имам предвид легитимни документи… Дойдоха във фирмата и…

— Мислех, че си в кафенето.

— Бях. — Тя преглътна. — След като ти взех кафе, се отбих до фирмата, за да взема някои неща.

— Имаше ли някой с теб?

— Разбира се, че не — подигра се тя. — Виж колко е часът. Както и да е…

Вече не чувах какво казваше. Виждах как устните й се движеха, издавайки звуци, но лъжите, които току-що ми беше наговорила, блокираха всичко останало.

— Защо ми изневеряваш? — изтърсих, внезапно раздразнен от сълзите, които закапаха по лицето й.

Тя си пое дъх и ме огледа от горе до долу.

— Лиъм, току-що получих доставка от Комисията по ценните книжа. Сериозно ли ме обвиняваш в изневяра точно в този сега?

— Не те обвинявам. Да те обвиня би означавало, че има шанс да си невинна. Защо. Ми. Изневеряваш?

Тя се заигра със скъпоценните камъни на огърлицата си, след което започна да си тананика песента на Синатра „Ню Йорк, Ню Йорк“.

— Не ме карай да те питам отново, Ава — казах. — Знам, че се чукаш с Кевин.

Очите й най-накрая срещнаха моите.

— Добре… Да. Да, чукам го. И сега какво? — В очите й се образуваха сълзи. — Не исках това да се случи. Никога не съм мислила, че ще пресека линията точно с него от всички…

— Каза ми, че Ема е била изненада — каза аз. — И че не искаш да имаме деца, докато не навършиш тридесет.

Тя пребледня.

— Тази вечер си бил в офиса, нали?

— Бях… — Мълчание. — И така — казах, мислено събирайки парчетата от пъзела. — Или си излъгала него, че не мога да ти направя бебе, защото последният път, когато проверих, точно преди изненадващото зачеване на Ема, ти ме караше да си слагам презервативи и изобщо не сме опитвали да имаме шибано бебе. Или лъжеше мен, и просто си искала да изчукаш най-добрия ми приятел поради скрит мотив, който си запазила за по-късно. Е, кое от двете?

— Все още те обичам, Лиъм, но просто…

— Кое от двете?

Тя не каза нищо, просто стоеше там със стичащи се по лицето й сълзи.

Вдигнах една от папките, които четях, преди тя да се появи.

— Тази вечер преглеждах тези… Отначало си помислих, че са стандартни поръчки за офиса и други подобни, които си подписала заради мен, докато ме нямаше или бях твърде зает.

— Откъде ги намери?

— Но се оказа — продължих, игнорирайки въпроса й, — че всичко това са шибани услуги от съдии и служители, а аз не си спомням да съм молил за тях. Никога.

— Лиъм…

— Има ли изобщо човек в града, когото да не си изчукала в замяна на някаква услуга?

Тя изглеждаше така, сякаш наистина се замисля над това.

— Изпращам ти цветя всеки ден, всеки шибан ден. — Пристъпих напред. — Всеки ден ти казвам, че те обичам и че ме допълваш. Всеки ден. И получавам това в замяна?

— Разбирам как се чувстваш, Лиъм, но…

— Не, изобщо не разбираш. — Стиснах юмруци. — Никога дори не съм си и помислял да се сприятеля с някоя жена. Уверявах се, че всяка разбира, че съм напълно недостъпен, и че никоя няма никакъв шибан шанс.

— Изневерих ти, но за облаги в твоя ползва, Лиъм. Направих го за теб.

Какво, мамицата му?

Бях чувал достатъчно глупости през живота си, но нейните официално бяха черешката на тортата.

— Как мислиш, че спечели делото Латрел? — Тя избърса сълзите си и присви очи към мен. — Да не мислиш, че си го направил благодарение на ораторството си и чара си?

— Да не би да имаш психично разстройство, за което си забравила да ми кажеш?

— Изчуках съдията три дни преди да произнесе присъдата. Щеше да загубиш. А ако беше изгубил този случай, никой от настоящите ни клиенти нямаше да позволи на фирмата ни да управлява сметките им.

— Нашата фирма?

— Да не мислиш, че си я създал сам? — Тя се засмя. — Лиъм Хендерсън, мекушав, лоялен и прекалено добър за негово собствено шибано добро? Моля те! Трябваше да се намесвам във всеки договор, които изпращаше, и да променям половината от условията. Ако бях оставила фирмата само в твои ръце, то сега тя нямаше да бъде нищо повече от една мечта. Трябва да си ми благодарен, защото нямаш представа колко много работа съм свършила, за да те поставя там, където си в момента.

— Никога не си водила нито един шибан случай.

— Не, но изчуках доста влиятелни хора, за да се уверя, че ти няма да изгубиш нито един.

— Никога не съм губил, защото съм дяволски добър адвокат.

— А аз съм дяволски добра в чукането. — Тя повдигна рамене. — Разбира се, собственият ми съпруг беше толкова зает тази година, че едва ли има представа за това.

— Обвиняваш мен за това, че си развявала путката си наляво и надясно?

— Шокирана съм, че дори знаеш какво означава думата „путка“ — просъска тя. — Всяка вечер лежахме в леглото един до друг и ти никога не пожела да ме чукаш.

— Ти винаги казваше, че си уморена. Или и това е било лъжа?

— Бях уморена единствено от това да те чукам. — Тя мина покрай мен и затвори вратата на стаята на Ема. — Какво ще правиш сега, а? Ще се разведеш с мен?

— Това сериозен въпрос ли е?

— Да. — Тя се подсмихна, а някой почука на вратата.

И двамата стояхме и не помръдвахме и след няколко мига се почука отново.

— Аз ще отворя — предупредих. — Ти оставаш тук.

Отидох до вратата и я отворих, очаквайки да видя Кевин, за да мога да му размажа физиономията, но беше някаква костюмирана жена.

Млада блондинка.

— Ти, хмм… — Тя се изчерви. — Вие сте…

— Получихте си го! — прошепна някой силно иззад ъгъла. — Кажи му, че ще ги получи…

— Стажантка си в „Ню Йорк Таймс“, нали? — извъртях очи.

Тя кимна, но после добави:

— Шефът ми казва, че можете да вървите на майната си, и въпреки че никога няма да отпечатаме ваша снимка, ще се уверим всеки да разбере, че утре започва сриването на фирмата ви със земята. — Тя ми подаде копие на статията от утрешния вестник. — Той казва, че е ваш ред да ви застигне кармата.

Затръшнах вратата в лицето й.

— Мисля, че сериозно трябва да прецениш опциите си, преди да действаш. — Ава стоеше зад мен, държейки спящата Ема.

— Това заплаха ли е?

— Обещание…

Повдигнах вежди.

— И какви точно са предложените условия?

— Ако ми помогнеш да откачим Комисията по ценните книжа от гърба на фирмата, и двамата можем да избегнем лежането в затвора.

— Няма да лежа в никакъв шибан затвор. Не съм направил нищо лошо. И ако си мислиш, че няма да бъда първият, който ще помогне на държавата да затвори задника ти, то жестоко се лъжеш.

— Аууу. — Тя се нацупи. — Виж се само. Опитваш се да звучиш като истински мъж, но изобщо не ти се получава.

— Да ти го начукам, Ава.

— Никакъв шанс. — Тя присви очи към мен. — Нека ти го кажа по друг начин. Знам, че си господин Адвокат-на-годината и че никога не би излъгал на драго сърце, защото имаш съвест и така нататък. Но ако не ми помогнеш или откажеш да кажеш на следователите, че и ти имаш някаква вина за случилото се, че всички изиграхме някаква малка роля в това, то тогава ще подам молба за пълно попечителство над Ема.

— Давай. Никой съдия със здрав разум няма да ти даде пълно попечителство.

Тя се засмя.

— Ето защо хората се чукат, за да получат онова, което искат, скъпи. В такива моменти можеш да си послужиш с това. Освен това ти дори не си биологичният й баща. — Тя целуна Ема по челото. — Да не би да си пропуснал тази част, докато си ни гледал как се чукаме или си бил твърде зает да забележиш? — Не получих шанс да й отговоря. — Не се ебавай с мен, Лиъм — просъска тя. — Нямаш представа колко далеч съм готова да отида, за да не вляза в затвора.

— Въпреки че заслужаваш да отидеш там? — Грабнах Ема от нея, карайки я да се раздвижи. — Присвоявала си си парите на клиентите ни, използвайки името ми. И за какво?

— Обществено положение. Нещо, което никога няма да разбереш.

— Нещо, от което няма да имаш нужда — контрирах. — Всички зад решетките споделят едно и също ниво на популярност.

Тя извъртя очи.

— Ще ти дам няколко дни, за да дойдеш на себе си.

— Или какво?

— Не искаш да знаеш отговора на този въпрос. — Ава излезе, затръшвайки вратата след себе си, събуждайки Ема.

Тя ме погледна със светлите си сини очи, усмихвайки се.

— Може ли да отида да си играя?

Кимнах, неспособен дори да говоря. Изведох я на терасата, без дори да си взема чадър. Оставих я на земята и й помогнах да си облече палтото, опитвайки се да не мисля за коза, който Ава криеше в ръкава си.

Ема наклони глава назад и започна да поглъща дъждовните капки, след което се измъкна от прегръдката ми и започна да тича в кръг.

В далечината прозвуча силен гръм, и сякаш предчувствайки какво бях на път да кажа, тя ме погледна с широка усмивка и каза:

— Още пет минути!

Ню Йорк Таймс изобщо не изгуби време и отпечата историята. Е, историите.

„Хендерсън и Харт, уважавана адвокатска фирма, въвлечена в скандал.“

„Харт изразява съгласие да сътрудничи срещу Хендерсън след брутално сбиване в бар.“

„Хендерсън разпитан и арестуван по обвинение за домашно насилие над съпругата си.“

Единствената история, която не беше спомената, беше загубата на родителските ми правата над Ема. И това, че трябваше да я предам на Кевин.

Бях оправдан по всички обвинения, пред които се изправих, но имайки предвид че бях смазал главата на Кевин, а Ава твърдеше, че съм пребивал и нея по същия начин, не остави на съдията друг избор, освен да даде попечителството на нейния предполагаем „любящ и биологичен баща“ по искане на майката.

Мислех, че ще е само за седмица или две, месец най-много, но тъй като обвиненията се трупаха, а делата се влачеха по съдилищата със скоростта на охлюв, и така месец след месец.

За да направят нещата още по-лоши, Кевин и Ава нарочно водеха Ема на места, които знаеха, че посещавам често: любимото ми място в „Сентръл Парк“, Бруклинският мост, любимите ми ресторанти.

Преследвах ги из парка между съдебните ми изяви, издържайки на изкушението да изкрещя по тях да не я оставят сама близо до улицата, по която минаваха коли. Някак си успях да устоя на желанието да я грабна и да избягаме в друга държава.

Вместо това подавах молби за разпореждане след разпореждане, борейки се с няколко случая наведнъж. Търсех за някакъв пропуск в родителските права, като през това време разглеждах документирани случаи за небиологични бащи, получили права над децата си.

В крайна сметка истината за схемата на Ава и Кевин започна да изплува на повърхността и в същия ден Ава си призна, че е излъгала за домашното насилие — след признанието й спечелих правата за попечителството над Ема.

Оставаха няколко дни до четвъртия рожден ден на Ема, така че поканих няколко от кварталните ни приятели с деца. Темата на партито беше тропическа гора и, разбира се, подаръчетата за партито бяха чадъри и ботуши за дъжд.

Кевин, все още глупаво настоявайки за своята невинност по отношение на измамата, се беше привързал към нея. След като ми я върна, ме попита дали може да продължи да я вижда през почивните дни, но дори не си направих труда да отговоря на този въпрос.

Беше й се нагледал достатъчно.

Застанал пред къщата ни, му се обадих два часа преди рождения й ден, за да се уверя, че ще я докара навреме. Вместо да говори с мен като възрастен, той караше Ема да му повтаря всичко, което бях казал.

— Ще бъдем там съвсем скоро — каза тя, а в нежния й глас се долавяше намек за усмивка. — Може ли да ни оставиш да се насладим на последните си няколко часа заедно? Тя е и моя дъщеря.

— Ще се видим скоро, Ема.

— Довиждане, татко!

Тя затвори, а аз за кой ли път пренаредих украсата за партито, поздравявах подранилите гости и ги насочвах към хола.

Измина половин час.

Цял час.

Два.

Обадих се на Кевин, раздразнен, че се държи като кретен, сякаш на мен ми беше лесно да премина през всичко това, но никой не вдигна.

Разстроен, набрах полицията и в рамките на няколко минути те се появиха пред вратата ми.

— Вие ли сте Лиъм Хендерсън? — попитаха те.

— Да, аз съм този, който се обади.

Извадих съдебната заповед от джоба ми и им обясних какво се беше случило, как Кевин технически беше извършил отвличане, но те ме прекъснаха.

Не бяха дошли в къщата ми, за да получат доклад.

А да ми предадат един.

Докато те спокойно обясняваха какво се е случило, как е била само на една пресечка от мен, когато колата се е блъснала с камион, светът ми спря да се върти.

Попитах в коя болница е била транспортирана и по кой маршрут ще стигна най-бързо, но ченгетата просто въздъхнаха и погледнаха покрай мен, като че ли не искаха да ми кажат онова, което имаха да ми казват.

Не се и налагаше.

Погледите им ми казаха всичко.

* * *

Погребението на Ема се състоя в един сив и дъждовен ден, което беше поредният удар в сърцето ми. Изнесох реч пред няколко човека, с които се беше сприятелила, както и пред малките й приятели, които все още не бяха разбрали напълно какво всъщност означаваше смъртта й.

Съседското дете, четиригодишно момиче на име Хана, каза: „Надявам се, че ще се върнеш следващата седмица, Ема. Можеш да дойдеш на партито за рождения ми ден“.

Вгледах се в мъничкия ковчег, докато го спускаха в земята, и част от мен искаше да скоча заедно с него и да рискувам да бъда погребан жив. Поне тогава нямаше да ми се налага да чувствам каквото и да било.

Тълпата започна да се разотива и един по един хората ме потупваха по рамото, казвайки „Толкова съжалявам за загубата ти“, преди да си тръгнат. Забелязах Ава, която вървеше през гробището.

Обградена и от двете страни от охрана, тя падна на колене и избухна в сълзи, щом стигна до все още незаровения гроб.

— Накарахте ме да закъснея за погребението на собственото ми дете — прокле тя охраната. — Пропуснах го… Как може да сте толкова жестоки?

— Всички отпуски имат времеви ограничения, госпожо — каза единият от тях категорично. — Не можехме да тръгнем по-рано.

Тя поклати глава и продължи да плаче, удряйки с ръце по земята.

Сякаш имаше нужда да се дистанцира от вината си, тя се изправи и тръгна към подиума, прочитайки вестниците, които бяха оставени там.

Отново се срина и аз се приближих.

— Лиъм… — протегна ръце. — Наистина я няма, нали?

— Да. — Отказах да я утеша. — И вината за това е твоя, Ава. Шибаната вина е твоя.

— Да не мислиш, че не знам? — Тя подсмръкна. — Да не би да мислиш, че не се чувствам виновна?

— Ти трябваше да си там в земята сега. Трябваше да си ти.

— Лиъм…

— Не заслужаваше да ми бъде отнета и ти го знаеш.

— Знам… Аз просто…

— … се опитваше да докажеш нещо? Просто се опитваше да направиш всичко необходимо, за да ме нараниш, защото отново се прецака и искаше да ме завлечеш със себе си?

— Можем да се справим с това… Все още можем да намерим начин да възстановим името ти в този град, а ти си най-добрият адвокат, знам го… Знам, че можеш да направиш всичко възможно и да ми помогнеш. Може би дори да ми простиш?

— Ще направя всичко по силите си, за да се уверя, че ще изгниеш в затвора, както и Бордът по помилване никога да не почувства дори грам съчувствие към теб.

— Не го мислиш наистина, Лиъм…

— Ако някога намеря начин как да ми се размине убийство, ти и Кевин ще сте първите ми жертви.

Пазачът, застанал срещу нас, ме погледна.

— Не се дръж така, Лиъм…

— Скоро името ми няма да бъде вече Лиъм. Ще бъде Андрю.

— Тръгваш ли си? Ще ме изоставиш тук?

— Ти трябваше да си там в земята сега… — Забелязах ръководителя на погребението да подрежа столове, бързайки да ги подготви за следващата церемония, която нямаше да означава нищо за него. — Трябваше да си ти…

Единият от пазачите се заговори с един човек от персонала, който уреждаше всичко, питайки го дали трябва да напуснат помещенията, или не. Забелязвайки, че времето й е ограничено, Ава се хвърли върху мен.

— Лиъм… Имам предвид, Андрю. Очевидно все още ме обичаш. Можем да възстановим всичко, което имахме, и да започнем отначало, ти и аз. Можем да го направим, ако ми помогнеш…

Сграбчих ръцете й и ги махнах от мен, когато единият от охраната пристъпи по-близо.

— Знаеш, че не съм за затвора — каза тя, плачейки. — Ще ме преместят на ново място за постоянно следващата седмица. Спаси ме, Андрю… Спаси ме…

Не казах нищо.

— Ако можех да върна времето назад, кълна се… кълна се, че бих го направила. Да не би да мислиш, че аз също не я обичах?

— Обичах — казах. — Вече в минало време, нали?

Тя въздъхна.

— Моля те, не ме оставяй…

— Няма. — Отстъпих назад, така че охраната да може да я придружи обратно до микробуса. — Ще ти пиша.

— Наистина ли? — Очите й бяха изпълнени с надежда, докато се отдалечаваше. — Добре, с нетърпение ще очаквам писмата ти. Ще очаквам с нетърпение да поправим всичко между нас.

Дъждът се усили, преминавайки от ситен дъждец в силен порой, но аз останах на мястото си, неспособен да си тръгна от Ема. Препрочетох надписа на мъничкия надгробен камък, разплаквайки се, когато лицето й се появи в ума ми.

„Ема Роуз Хендерсън

Момиченцето на татко завинаги.

Отиде си твърде рано, но никога няма да бъде забравена.“

Взирах се в думите в продължение на часове, оставяйки дъжда да ме измокри до кости. Не си тръгнах, докато човека, който ръководеше погребението, не дойде да ме информира, че гробището затваря.

Изгубен и с разбито сърце, прекарах следващите няколко месеца в шеметна мъгла. Въпреки факта, че Ава беше тази зад решетките, вестниците продължаваха да бълват лъжи и да ме клеветят, а аз дори не си правех труда да ги оспоря.

Нямах нужната енергия за това.

Представях писмени доказателства чрез адвокатите, които бях наел, знаейки че в крайна сметка нещата щяха да се подредят. Дори не ми пукаше, че Ава си е наела високоплатен екип от адвокати, които не ми позволяваха да получа развод.

Вече не давах пукната пара за нищо.

Фирмата ми се стрина пред очите ми — всичко до последната акция беше разпродадено на части, и падението й стана предупреждение за всички правни общности за това какво се случваше, когато общественото положение и алчността погълнеше някой от нас.

Пиех всяка сутрин, оставяйки алкохола да вцепени болката ми. И всеки път, когато се събудех да отида до тоалетна, започвах да пия отново. Едва когато започнах да пия и кафе, можех да функционирам достатъчно добре, за да свърша нещо друго, освен да пия.

Посещенията на гробището бяха твърде болезнени, почти толкова болезнени, колкото посещенията ми в стаята на Ема. Ето защо наех няколко души да опаковат всичко в кутии, нареждайки им да оставят само рамките „Е“ и „Х“. Можех да понасям само тях, тъй като тя ги беше наредила сама.

В продължение на месеци скърбях за живота, който тя никога нямаше да има, опитвайки се да намеря смисъл във всичко това. Дълбоко в себе си знаех, че не мога да остана тук, но и не можех да си тръгна като онзи, когото бях. Знаех, че никога няма да преодолея Ема, но трябваше да намеря начин да се справя. Един от тези начини беше бавно да се завърна в реалния свят.

Отбивайки се до будката за вестници, очите ми се спряха на статията за най-нашумелия адвокат в града — Майкъл Уестън. Облечен в един от най-скъпите си костюми, за които някога Кевин говореше с такава ярост, той беше в устата на всички, и от онова, което прочетох, ми стана ясно, че е самонадеян, съвсем малко по-самонадеян, отколкото бях аз напоследък.

— О, взели сте последния… — каза една жена, докато пристъпваше до мен.

— Искате ли го?

— Ами… — Тя се изчерви. — Не точно вестника. Просто искам рекламата на Майкъл Уестън, за да мога да покажа на приятелките си идеала ми за перфектния мъж.

— Изобщо чела ли сте някои от глупостите, които казва в това интервю? — повдигнах вежда. — Той е задник.

— И това го прави още по-привлекателен, не мислите ли?

— Попитаха го какво прави, когато не получава добри отзиви. — Не можех да повярвам колко шибано наивна беше тази жена. — Искате ли да знаете какво казва?

— Разбира се. — Тя кръстоса ръце на гърдите си. — Какво прави, когато получи лоши отзиви?

— Поглежда в банковата си сметка — казах аз. — И след това твърди, цитирам: „Не си спомням да са ме учили, че някой трябва да бъде харесван, за да бъде успешен“.

Наистина го беше казал.

Тя на практика се разтопи на тротоара.

— Обзалагам се, че наистина знае как да чука…

Подадох й вестника и се отдалечих. Нейното споменаване на секс ми напомни от колко време самият аз не бях правил такъв.

И тогава ме осени: Секс.

Имах нужда от секс.

Регистрирах се в един онлайн сайт за запознанства, Date-Match, и бавно свалих слоевете на мъжа, когото бях някога. Купих си скъпи костюми — по един за всеки ден от седмицата. Бавно започнах да обуздавам прекомерната ми употреба на алкохол, за да проправя място за нов апетит. И вместо да разруша стените, които бях изградил като защита от стреса, инвестирах в кубинските пури.

И все пак, жените, които срещах онлайн, бяха нормални и никоя от тях не изглеждаше да става за секс. Просто искаха да говорим за глупости, винаги оставяйки ме неспокоен и сам в края на нощта, да давя мъката си, принуждавайки ме да се върна в изходна позиция с експеримента си.

Подобно на жената, която в момента седеше на ръба на леглото, и която просто не млъкваше. Беше с няколко години по възрастна от мен и беше учителка.

Говореше за живота си в колежа, за някакво момче на име Били, което някога бе обичала, и който никога не отвърнал на чувствата й. Преди да успее да започне да ми разказва за страстната връзка, която се беше появила между двама им, когато се срещнали за пръв път, осъзнах, че повече не мога да понеса да слушам тези глупости.

— С Били щяхме да сме перфектната двойка — каза тя. — Дори имаше един момент, в който…

— Ще се чукаме ли или какво? — отрязах я.

— Какво? — Тя се хвана за гърдите. — Какво каза току-що?

— Казах, ще се чукаме ли или какво? — подчертах всяка сричка. — Не резервирах тази хотелска стая, за да седя и да те слушам как дърдориш цяла нощ.

Тя остана с отворена уста.

— Мислех, че… — запъна се тя. — Мислех, че ме харесваш.

— Харесвам те достатъчно, за да те изчукам. Това е всичко.

Очите й се разшириха и тя отстъпи назад.

— През цялото време, докато се срещахме, ти просто си искал да преспиш с мен?

Незабавно добавих „риторични въпроси“ към списъка с простотии, с които нямаше да се примирявам повече.

— Бях останала с впечатлението, че ме изведе на всички тези срещи, защото…

— Изведох те на всички тези срещи, за да можем да се опознаем. И да се уверя, че не си някоя откачена убийца, както и ти да можеш да се увериш в същото за мен. — Намръщих се при мисълта за изгубеното време. — Целта беше да ни бъде достатъчно удобно един с друг, за да се изчукаме, а после всеки да поеме по пътя си.

— Само веднъж ли щяхме да правим секс?

— Да не би да имаш проблем със слуха?

Изглеждаше напълно изгубена, а аз не бях в настроение да й разяснявам как стоят нещата.

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя ме погледна в очите.

— Значи — каза, все още шокирана, — описанието в профила ти е лъжа?

— Не. Всичко в профила ми е сто процента вярно. — Извадих телефона си. — Описах защо съм се регистрирал и бях повече от снизходителен през времето, което прекарах с теб. Изглеждаш ми добър човек, но след тази вечер, независимо дали ще се изчукаме, или не, няма да ти се обадя никога вече. И така, какво ще бъде?

Тя стоеше там с отворена уста, а аз прегледах профила си.

Разбира се, когато се бях регистрирал, бях забравил да наглася настройките на подразбиране и полето ми „Какво търся“ все още беше пълно с простотии: „Дълги разговори, човек, с когото мога да създам душевна връзка, и откриване на единствената ми и истинска любов“.

Ха…

Незабавно изтрих целия текст и погледнах нагоре, забелязвайки, че срещата ми все още беше в стаята.

— Ако продължиш да стоиш тук — казах, — ще реша, че тази вечер искаш да се изчукаме. Ако ли не, вратата е зад теб.

Тя изпухтя и затръшна врата след себе си толкова силно, че разтърси огледалото на стената.

Невъзмутимо продължих да мисля какво да напиша в полето „Какво търся“. През последните няколко месеца срещах разочарование след разочарование, губейки прекалено много от времето и парите си по жени, които не бяха на същата вълна като мен.

И сега всичко добиваше смисъл. Приключвах с всички тези ненужни вечери и късни среднощни разговори.

Не исках да се обвързвам — тези дни си бяха отишли завинаги — и никога нямаше да прекарам повече от седмица с една и съща жена.

Докато слънцето изгряваше през прозореца на хотелската стая, открих перфектния начин, по който да се изразя, и написах: „Една вечеря. Една нощ. Без повторения“.

После маркирах думите и удебелих шрифта.

Взирайки се в написаното, разбрах колко неясно изглеждаше, и как всъщност някой можеше да си помисли, че не бях сериозен, затова направих нещата още по-ясни: „Случаен секс. Нищо повече. Нищо по-малко“.