Мегън Марч
Порочен милиардер (28)

Двадесет и осма глава
Холи

Нещо от миналата нощ… сушито, седенето върху масата, разказването на Крейтън за миналото ми и интимността, която споделих с него… обърна ума ми към цяла нова страна от брачния живот. Боях се да му се доверя, боях се да разчитам на него. Скептицизмът бе едно от нещата, които имах в изобилие.

Затова, когато отворих очи на следващата сутрин, очаквайки да видя празното легло до себе си, и осъзнах, че Крейтън е все още тук, мъничка част от този скептицизъм се изпари. Може би за него имах поне малко значение. Мислех, че със сигурност той ще е навън да управлява империята си, зарязвайки ме отново сама в първия отдал му се миг. Присъствието му ми предаде частица важност, за която не исках да призная, че имах нужда да изпитам.

Докато тези мисли се въртяха в ума ми, осъзнах, че това е едва вторият път, в който го виждам заспал, а първият беше в ранните часове на коледната сутрин. Но тогава хвърлих само бърз поглед към него, преди да натъпча нещата си в дамската чанта и да се измъкна на пръсти през вратата. Той трябваше да бъде просто начин да забравя, че вече няма да празнувам Коледите си с баба… и все пак сега беше мой съпруг.

Със спокойно в съня лице изглеждаше много по-млад от своите тридесет и три години. Без заслепяващата интензивност на тези проникващи негови погледи успях спокойно да проуча чертите му. Динамичен. Безскрупулен. Вдъхновяващ. Това бяха трите думи, които използвах, за да го опиша. Дори в съня си вероятно сънуваше, че завладява нещо.

Знам, че би трябвало да се чудя какви са мотивите му за цялата работа с брака, но осъзнах, че не ме е грижа. Каквото и да го бе подтикнало да стори всичко това, осъзнах, че трябва да съм благодарна. В противен случай щях да нося пръстена на друг мъж и да живея в дори по-голям фарс.

Поглеждайки надолу към пръстена на пръста си, осъзнах, че ми харесва да го виждам там. Топлота проникна във вените ми, като усетих, че има място, където принадлежа.

Мамка му. Започвам да се обвързвам. Опасност!

Мигът ми на осъзнаване бе прекъснат от Крейтън, който отвори рязко очи и ме погледна.

— Да не би да ме гледаш как спя?

Реших да кажа истината.

— Да.

Устните му се извиха леко и успях да зърна част от белите му зъби. Помислих си, че усмивката му е нежна, но той я използваше толкова рядко, че се налагаше да се вгледам добре, за да осъзная, че е такава.

Той изпъна ръце над главата си и чаршафът се плъзна по тялото му, разкривайки твърдите плочки на корема му, и аз напълно забравих за усмивката му. Как може мъж, който седи по цял ден на бюрото, да изглежда така?

Устата ми остана отворена, докато успея да си събера ума.

— Да не би случайно да ставаш от бюрото си, за да катериш сгради или нещо такова? Сериозно, тези плочки не могат да се получат от седене на бюрото.

Усмивката му се смени с тази, която вече започнах да познавам много добре, докато погледът му се насочи към моя.

— Нима искаш да ми кажеш, че наистина има нещо в мен, което ти харесва?

Крейтън повдигна вежди и знаех, че се шегува с мен, затова му отвърнах със същото.

— Казах, че бих харесала тези плочки, дори да са на корема на други мъже, затова предполагам, че имам късмет, че са твои.

Очите му се присвиха, чувайки думите ми.

— Други мъже?

Гласът му беше тих и дори по-заплашителен от обикновено. Тонът му трябваше да е леко предупреждение от негова страна, тъй като в следващия миг се претърколи, посягайки към мен. Изненаданият ми писък отекна в стаята, докато ме издърпа към себе си, приковавайки ме под тялото си с ръце, подпрени от двете страни на главата ми.

— Щом става въпрос за теб, няма да има други мъже, разбра ли ме, Холи? Никакви. Ти ми принадлежиш.

Уоу. Тревога, Батман, имаме си алфа мъжкар със собственическо чувство.

Поизправих се, повдигайки се на лакти, приближавайки устните си само на един дъх разстояние от неговите.

— Докато това значи, че и за теб няма да има никакви други жени, значи имаме сделка.

— Мислиш, че може да се пазариш с мен? — Всяко движение на устните му ги караше да се докосват в моите.

— Ако не друго, то дяволски сигурно е, че ще опитам — отвърнах, а предизвикателното ми настроение тази сутрин нямаше граници.

— Нахално момиче. Знаеш, че това само ще ме накара да искам да ти дам урок, нали? — Гласът му излезе с ниско ръмжене, а устните му продължаваха да се докосват до моите в подобие на леки целувки.

Издърпвайки една от ръцете си, аз се пресегнах и зарових пръсти в тъмната му коса.

— Тогава какво чакаш?

Устните му се притиснаха силно към моите и думите станаха излишни.

* * *

Крейтън тръгна към работа в десет часа и когато ми обеща, че ще се върне към седем, аз му повярвах. Може би беше заради погледа в очите му, докато ставаше от леглото, който ясно показваше, че не иска да ме оставя сама в леглото. Сякаш нещо най-после изтрака и като влак се насочихме в друга посока. Посока, където вероятно щяхме да разберем как да съжителстваме спокойно един с друг.

Когато най-после се измъкнах от леглото, се изкъпах и се опитах да се върна към сутрешната си рутина, обличайки едни от най-обикновените дрехи, които намерих в новия си гардероб. Погледнах към телевизора и се зачудих дали да не го пусна, но наистина не исках да знам дали брака ми с този сложен мъж все още е топ новина.

Преди няколко дни Крейтън ми обеща, че ако му имам доверие, той ще се погрижи за пресата, и ми каза да не се тревожа, тъй като бе безсмислено губене на енергия. Реших, че е прав, и просто зарових глава в пясъка. Ако един милиардер не можеше да ги спре да кажат това, което искаха да кажат, как бих могла да го сторя аз? Не си струваше усилието.

От входа се чу глас, който ме откъсна от мислите ми.

— Г-жо Карас? Имаме доставка за вас по заръка на г-н Карас.

Г-жа Карас? Звучеше ми толкова чуждо, че ми отне един дълъг миг да осъзная, че той се обръща към мен. Погледнах надолу към сивата си блуза с дълъг ръкав и черен клин и се зачудих дали не трябва да изтичам в банята и да се заключа.

Майната му. Аз съм такава, каквато съм и каквато ще бъда винаги.

Излязох от спалнята и се насочих към дневната. Който и да беше, вече бе влязъл, затова се насочих към вратата. Униформен портиер стоеше на прага и изглеждаше малко неловко, държейки в ръце огромна правоъгълна кутия.

— О, превъзходно. Боях се, че не съм дошъл в удобно време — каза той, протягайки кутията в моята посока. — Г-н Карас специално подчерта, че това трябва да бъде внесено в апартамента веднага щом пристигне. Къде бихте искали да го сложа?

Какво, за бога?

— Какво е? — Въпросът изскочи от устата ми, преди да успея да се спра.

Той се усмихна мило, но с леко снизходителна усмивка, която даваш на непохватно кутре или малко дете.

— Не знам, госпожо. Трябва да го отворите, за да видите. Къде бихте желали да го сложа?

Пфу. Разбира се, че не знае.

— На… масичката за кафе е добре — посочих към дневната, докато заеквах. Едва не казах на масата за хранене, но това ми напомни на всичко, което правихме на онази маса миналата вечер, и ми се видя неприлично.

Малко късно осъзнах, че вероятно трябваше да дам бакшиш на портиера, но той вече излизаше през вратата, оставяйки ме сама с кутията.

Предпазливо започнах да я оглеждам, сякаш в нея можеше да има части от човешко тяло, защото в точно такива кутии сигурно ги поставяха.

Ами багажниците на колите? Колко тела може да събереш в един багажник?

Или хоризонтални фризери? Същата работа.

Зловещо, нали? Може би в предишния си живот съм била сериен убиец, макар че се надявах да не е така. Дано не е нищо такова.

Използвах ноктите си, за да пробия тиксото и да отворя капака. Когато видях черния калъф за китара, устата ми пресъхна.

Не го е направил. О, но го беше направил.

Сякаш отварях кутийка за бижу с диамант колкото юмрука ми, откопчах закопчалките и повдигнах капака. Гърдите ми се стегнаха, когато дъхът, който бях задържала, се изстреля навън.

Посегнах надолу като почти се страхувах да докосна полираната повърхност на най-красивата китара, която някога бях виждала. Само с един пръст проследих ръба, докато не докоснах думата „Гибсън“. Беше подобна на тази, на която свирих в „Руди Мюзик“ миналата нощ, но вместо черното да бъде в долния край на китарата, то бе в горния — любимия ми модел, нещо, което Крейтън нямаше откъде да знае.

Виждайки колко красиво проблясва дневната светлина по повърхността й, само можех да си представя колко прекрасно щеше да изглежда на сцената.

Трябваше да я чуя как звучи и на мига в ума ми започнаха да се изреждат имена. Защото тя трябваше да си има име. Нещо женствено и силно едновременно. Елиза Белл. Добре, това имаше лек кънтри блясък, но тъй като нямаше да свиря рок с нея, реших, че е перфектно.

Вдигнах Елиза Белл от лилавото й кадифено легло и я задържах пред себе си. Изящество. Напълно изящна. Откъде е разбрал?

Изненадата ми стана още по-голяма, когато издърпах кожения ремък и го погледнах. Там бе изобразено името ми, обградено от звезди, китари и цветя. Беше… останах безмълвна.

Майчице. В голяма беда съм.

Прогоних тези мисли настрани, преметнах ремъка през врата си и отнесох Елиза Белл в дневната, където на масата бях оставила тетрадката си. Беше време да усъвършенствам някои тоналности.

През цялото време, докато преглеждах акордите, си мислех за Крейтън и за това как бих могла да му се отблагодаря за този подарък.