Катрин Сътклиф
Мания (7)

7.

Вдигнах Мария, притискайки я колкото се може по-близо до тялото си. Имах чувството, че никога няма да стигна до селската къща. Краката ми трепереха както от облекчение, така и от изтощение. Чувствах ги изтръпнали.

Сякаш усетил дилемата ми, мъжът изсумтя и се протегна да вземе Мария. Прегърна я нежно като бебе и покри лицето й с ъгъла на одеялото. После се обърна и тръгна напред по пътя, а аз го последвах.

Високият димящ комин бълваше дълги огнени езици и кълба от черен дим. Звуците от извиване и търкаляне, които се носеха от криволичещата по черните шахти на железните релси количка, теглена от впрегнати шетландски понита ме караха да запуша уши. Даже, докато наблюдавах, едно малко пони се строполи на предните си крака под тежестта на товара, а ноздрите му повдигнаха саждите от земята на ужасни малки черни кълба дим към очите му.

Колибата, до която стигнахме, беше направена от черен камък. Светлина се процеждаше от единствения прозорец. Миньорът нададе вик и на вратата се показа пълна жена с румени бузи и искрящи зелени очи.

— Господи — възкликна тя, когато видя Мария. — Какво си изровил от проклетата мина, Томас?

— Затваряй си устата, жено, и пали огъня. Девойчето виси на косъм от смъртта, честна дума. А сега запрятай полите и се увери, че кафето е топло и силно. И донеси малко от кървавицата, която ми поднесе за вечеря. Като гледам колко е слабичка, няма да й попречи да хапне два-три залъка. Лека е като канарче.

Тя погледна покрай съпруга си и очите й се разшириха още повече, разглеждайки ме от горе до долу. Погледът й се спря на краката ми, които се бяха превърнали в буци кал.

След това кимна отсечено.

— Да. Също така трябва да се погрижим за тях — каза тя, сочейки към краката ми. — Седни.

Взе одеялото от леглото, поставено до едната стена на стаята, грубо ме бутна към огнището и още по-решително на един стол с висока облегалка. Видях голямо кълбо от червена прежда, чифт куки, които лежаха на пода, както и един наполовина оплетен пуловер. Очевидно жената плетеше на светлината на огъня, докато чакаше съпруга си.

— Сложи момичето на леглото ми — нареди рязко — и го приближи по-близо до огъня. Със сигурност се нуждае от топлина. Кафето е горещо. Сипи бързо една чаша. Той изглежда като удавена котка. Господи, човек на твоята възраст би трябвало да знае, че не бива да се разкарва навън в това време по чорапи. Луд ли си?

— Дръж си езика зад зъбите, жено — скара й се Томас. — Защото говориш на благородник.

Тя плесна ръце по широките си бедра.

— Не думай. И кой може да е той? Проклетият крал на Англия?

— Солтърдън.

Тя дори не мигна.

— Я стига. За какво ония проклет дявол ще хукне навънка само по чорапи?

— Жено! Затвори си проклетата уста, за да не ти я затворя аз.

Тя изсумтя пренебрежително.

— Ако той е Солтърдън, аз съм проклетата кралица.

Наливайки пълна чаша черно кафе, той я бутна в ръката на жена си.

— Ето ти, Ваше Дръзко Височество. Сега млъкни и я занеси на Негова Светлост, преди да е решил, че иска да ни види как висим на примката на палача.

Жената продължаваше да ме разглежда с презрителен блясък в присвитите си очи.

— Признай си — каза тя. — Ти оня дявол Солтърдън ли си, или не?

Погледнах към съпруга й, който подвиваше затоплено одеяло около Мария.

— Какво имаш срещу Солтърдън? — попитах и предпазливо стиснах чашата с гъстото като смола кафе. Топлината се издигна в ароматна пара към лицето ми.

— Много работи. Опитва се да затвори тези мини, откакто стареца пукна, и отиде да се пържи в Ада. Дъртата вещица реши да ни създава неприятности, като заяви, че сме тровели въздуха, който диша. Ако затворят мината, много от нас ще останат без работа и подслон, и то за какво? За да може да безделничат в хубавите си градини, без да се налага миризмата от мината да обижда чувствителните им носове.

— Достатъчно! — Томас посочи с пръст към нея. — Трябва да се върна в мината, а не искам да създаваш главоболия на гостите ни. Погрижи се добре за тях, за да не се налага, като се прибера, да те метна в скута си и добре да те натупам.

Дръпвайки шапката над ушите си, Томас ми хвърли поглед и, мърморейки, напусна къщата.

Докато ме гледаше с острия си поглед, жената грабна нож като оръжие и посегна към една пита хляб.

— Е? — каза тя. — Ти ли си Солтърдън, или не?

— Не — отговорих аз, загледан в ножа. — Аз… работя за Солтърдън.

— Аха — кимна жената, — така и си мислех. Той е достоен за съжаление. Не мисля, че си като него. Какво работиш за тоя дявол?

Острието мина ловко през хляба като през топло масло. Преглътнах.

— Това-онова.

Тя кимна към Мария.

— Съпруга ли ти е?

— Да — излъгах аз. Как бих могъл да й обясня?

— Смахната е, нали?

Погледнах към увитата в одеялото Мария. Тя се взираше немигащо в огъня.

Отпуснах се обратно в стола и затворих очите си.

— Да, предполагам, че е.

— Бог да я благослови. — Широките й задни части се поклащаха от едната на другата страна, когато седна на леглото с купа със затоплено подсладено мляко с хляб, покрито обилно с тъмни стафиди. — Подай ми тази рокля, за да я преоблечем. Трепери от студ. И чорапите. Краката й са слаби като върбови клонки.

Дадох бархетната рокля и седнах на койката, гледайки как жената преоблича Мария с нежност, която изглеждаше странна на фона на обичайната й грубост. Тя сипа от една кана топла вода в една купа и с мека кърпа почисти засъхналата кал от стъпалата и краката на Мария, докато челото й постепенно се смръщи и очите й проблеснаха.

— Бил ли си я? — попита тя. — Затова ли се е побъркала? Затова ли се скита навън по тъмно през нощта? За да избяга от жестокостта ти ли? Защото ако е така, на мига ще забия тоя нож в черното ти сърце.

— Не. Никога не бих я ударил.

— Предполагам, че тези синини ги има от падане от дърво.

Обърнах се и с лакти на колене се втренчих в пода между краката си.

— Никога не бих я ударил — повторих уморено.

— Ах! Виждала съм такива и преди. Дето мислят, че жената е само товарно животно. Гладувала е.

— Не иска да яде.

— Ще видим това. Да, Берта ще я оправи и ще е на крака за нула време.

Отворих уста да възразя, но желанието да споря ме напусна. Костите ме боляха. Студът хапеше мускулите ми, които горяха, сякаш прободени от огнени копия. Бях гладен. Коремът ми се сви и горчиво гадене се надигна в гърлото ми. Погледнах нетърпеливо котлето със сварено месо и картофи и почувствах как червата ми се присвиват.

— Ако си гладен, яж — заяви Берта. — Имаш вид на гладно теле.

Станах колебливо, погледът ми бе забит във врящото ядене. Сипах си в една купа и разкъсах част от топлия хляб с ръце.

Берта продължаваше нежно да мие ръцете и краката на Мария.

— Да не си бездомен? — попита тя.

— Бездомен? — Разкъсах парче хляб със зъби.

— Да не си и глух, колкото и луд? Да не си бездомен? Каза, че си работел за Солтърдън. Да не те е изхвърлил Дявола…?

— Какво те кара да мислиш така?

— Всичко се разпада. Откакто старецът умря, това място се превръща в развалина. Чух, че проклетият херцог е станал беден като просяк. Така му се пада, казвам аз, макар че моя съпруг казва, че ние трябва да го съжалим мръсника. Него, който няма съвест или здрав разум и не знае откъде се печелят пари. Човек, който не е принуден да работи за храната си, не може да оцени добрата награда за труда си. Да знае, че с честен труд е спечелил храната на масата си.

Тя стоеше изправена и издаде звук, който ме накара да се обърна.

— Къде са децата ви? — попита тя.

— Нямаме деца.

— Нямате ли? — Тя поклати глава, наведе се и разгледа отблизо бледата кожа в ниската част на корема на Мария. Изражението й омекна. — Бедното девойче. Хубавица е, нали? Напомня ми за моята собствена…

Внезапно се изправи и извърна поглед, очите й се насълзиха. Попи ги с ъгълчето на престилката си и си пое разтреперано дъх.

Не бях човек, който се вълнува от мислите и чувствата на другите, било то мъж или жена. В интерес на истината рядко се безпокоях за тях — бях твърде погълнат от собствения си живот. Да, бях копеле. Но нещо в замисления поглед на жената предизвика състрадание и любопитство в мен.

— Имате ли собствени деца? — попитах внимателно.

— Да, имахме. — Тя изправи рамене и се загледа в огъня. — Три деца. Две момчета и едно момиче. Снажни бяха моите момчета. От тези, с които всеки родител би се гордял. Неотдавна бяха убити. В мината. Там са погребани рамо до рамо.

Тя посочи с жест към малкото прозорче, частично покрито от тънък, безцветен муселин.

— Момичето кръстихме Кейти. Умря преди две зими. Беше крехка още от деня, в който се роди ето на това легло. Мръсният въздух накрая я уби. Безмилостно задуши белите й дробове.

Вгледах се в профила й.

— Съжалявам.

— Такъв е животът. Ние живеем и умираме. Учим се да се задоволим с това, което Бог ни дава и да бъдем благодарни за това, което имаме. Има твърде много други, които са по-зле. Имам чудесен съпруг и почтен покрив над главата си. Ако той ми бъде взет утре… добре… аз ще се примиря. Ние се грижим за собствеността си. — Тя погледна отново Мария, а след това в мен. — Ако искате да останете, сте добре дошли. Ще направя каквото мога, за да помогна на момичето. Мисля, че се нуждае от женски грижи, и без това е крехка. А ти, ако се нуждаеш от работа и не се боиш от тежкия труд, тук работа има много.

Погледът ми се взря в нея. Стоическият й израз за кратко се огъна пред мъката, която бе усетила в сърцето си. Каквато и несправедливост да бе понесло семейството й, тя не бе оставила горчивина в сърцето на Берта.

Събудих се след изгрев-слънце от звуците на смеещи мъже отвън пред къщата. Излязох от спалнята и открих вратата отворена. Слънчевата светлина нахлуваше в стаята, карайки вътрешните камъни да блестят. Въздухът беше остър, но чист.

Погледнах към леглото, където Берта се беше грижила за Мария преди часове. Нямаше я. До леглото се виждаше една празна купичка от овесена каша и тънък резен шунка от свинско месо.

Група мъже, събрани пред къщата, наскоро излезли от мините, бяха с почернели лица — потресаващ контраст с белотата на очите им.

Седяха на груби столове и пиеха халби светла бира. Дрехите им бяха също толкова мръсни, колкото лицата и ръцете им.

Съпругите на мъжете бяха събрани под близкото дърво. Те приказваха помежду си, като от време на време всяка насочваше любящ поглед към съпруга си. Отне ми минута да разпозная Мария.

Жалкият призрак, който бях взел от Менсън, бе изчезнал. Под нежните грижи на Берта тя отново се беше превърна в бледия ангел от сънища ми.

В едно отдалечено ъгълче в съзнанието ми забелязах внезапно настаналата тишина. Изведнъж всички глави се бяха обърнали към мен и ме наблюдаваха с любопитство.

Погледът ми следеше Мария. Седеше на юрган, облечена в проста синя памучна рокля, и почиваше, облегната на дървото. Преминах през групата мъже като в някакъв транс.

Колко ясно сини бяха очите й — не блестящи, но ярки и спокойни. Те се бяха взрели в изгряващото слънце с някакъв учуден поглед, като че могат да видят това, което никой друг от заобикалящите я не можеше — нещо неразбираемо прекрасно. Емоциите, които извираха от очите й, ги караха да блестят.

Хладният въздух целуваше обикновено бледото й лице, оцветявайки бузите й в розово. Устните й изглеждаха потъмнели, сякаш е яла боровинки. Бяха пълни и разкошно червени, ъгълчетата наклонени леко, сякаш си спомня за някой любим образ.

Жените останаха мълчаливи, докато се приближих до ръба на кърпения юрган и се загледах надолу в лицето на Мария. Косата й, чиста и блестяща, пухкаво мека около красивото й лице, се спускаше на вълни над челото й.

Гърлото ми се стегна, отпуснах се на едно коляно и прошепнах:

— Тя отново е толкова красива.

Берта сияеше, а жените се усмихваха и кимаха помежду си.

С тих глас Берта каза:

— Тази сутрин надълго си поприказва с Пол.

Лицето ми замръзна и бузите ми пламнаха от безпокойство.

— Исусе.

— Доста поприказваха. — Дребничка жена с прошарени кестеняви коси и тъмни, мигащи очи го заяви, после се закиска. — Кълна се, постоянно се убеждаваха един друг, че трябва да продължат напред, отново и отново, напред и назад…

— Но тя не искаше и да чуе — каза по-млада жена. Всички избухнаха в приятен сподавен смях. Чудех се дали и те не са странни като Мария.

Разгледах лицата им — въпреки трудностите в живота им, те имаха румени бузи и искрящи очи. На израженията им се появи съжаление и смущаващо разбиране, като че можеха лесно да четат мислите ми.

— Нахрани се добре с овесена каша — осведоми ме Берта. — Беше спокойна като бебе. Макар да мисля, че яде, за да угоди на брат си, а не за да задоволи собствения си глад. Явно са били много близки.

Кимнах, вниманието ми се фокусира върху лицето на Мария. В този момент лудостта й сякаш беше плод на въображението ми. Изглеждаше нормална колкото жените около нея.

Преместих се по-близо, но тя веднага се отдръпна. Изражението й потъмня, светлината в очите й изгасна. Вцепени се, отново стана празна и неподвижна. Сякаш слънцето внезапно бе погълнато от буреносни облаци, оставяйки светът й сив като мъгла.

Берта се наведе напред и постави ръката си на рамото ми. Очите й погледнаха дълбоко в моите.

— Сега тя се нуждае от женски грижи. Дай й време. Когато е готова, ще се върне при теб.

Чувство на неудовлетвореност се надигна в мен. С изненадваща свирепост Берта ме хвана за ръката и ме издърпа настрани. Лицето й се набразди от дълбоки бръчки.

— Овладей гнева си — заяви тя. — Виждам, че си мъж, който проявява малко търпение към женската чувствителност. — Тя понижи гласа си. — Знам къде е била досега. Този знак, поставен на вътрешната страна на ръката й, го правят само на едно място. Жигосват ги като овце, в случай че успеят да избягат. Няма да те питам защо е била там, и сама мога да се досетя. Освен това скоро не съм си падала на главата. Знам, че не сте съпруг и съпруга, усещам го. Тя бяга от някой, но все още не знам от теб или от някой друг. Мисля, че знам защо се е затворила така в себе си. Самата аз съм стигала няколко пъти до ръба на тази пропаст. Остави я при мен поне за малко.

— Ако някой може да й помогне да се възстанови и да се изправи отново на крака, то това е моята Берта. — Гласът на съпруга й достигна до мен, обърнах се и го видях да се усмихва нежно на съпругата си. Нощният тежък труд си личеше в уморените черти на лицето му; големите му ръце бяха изцапани и белязани от нова кръв.

Той пъхна халба бира в ръцете ми.

— Името ми е Томас, между другото. Томас Уайтфийлд. Вече свършихме работа за днес, ела да те запозная с момчетата. Нетърпеливи са да те опознаят.

 

 

Седях между две дузини миньори, пиещи бира, вниманието ми се луташе между шумния им разговор и Мария, която продължаваше да седи с лице, огряно от слънцето. Не забелязах кога разговорът и смехът затихнаха.

Крехка жена, загърната в шал, премина през проблясващата утринна светлина, за да се присъедини към другите. Един по един мъжете станаха. Усмивките на жените станаха мрачни, погледите им — зорки и притеснени.

Следи от преживените стрес и мъка личаха по лицето й. Виждаше се, че някога е била миловидна девойка с гъста тъмна коса, която с течение на времето и от постоянния стрес се бе състарила. Тъга се виждаше в зелените й очи. Носеше хартия и я стискаше в ръката си.

Тя се отправи към Томас, който пристъпи напред да я посрещне.

— Ричард ли, Лу? — попита той.

Тя спря и вдигна брадичка, долната й устна трепереше.

— Ако ме питаш дали мъжът ми е вече умрял, мога да кажа, че все още е жив, нека е благословена измъчената му душа. Кръвта тече силно и от ден на ден болката става все по-непоносима. Бог да ми прости, но ми се иска Той да го приеме и да сложи край на тази мъка.

Тя погледна към всяко едно от лицата на мъжете, предизвиквайки ги да я съдят. Когато погледът й се спря на мен, ме изгледа от горе до долу. Очите й се стесниха, преди да се обърне и да изпъне раменете си назад. Вдигна ръце във въздуха, крещейки:

— Дойде писмо. Проклетата компания изхвърля мен и почти мъртвия ми съпруг от къщи. Трябва да си отидем до края на седмицата. Копелетата казват, че ако той е твърде болен да работи и да си плаща наема, тогава най-добре е да се махнем, за да могат да сложат здрав човек на мястото му. Той посвети петнадесет години от живота си на компанията и това е цялата благодарност, която получава. Те дори няма да му позволят да умре в мир, макар че отровата от собствената им мина беше тази, която го уби.

— Ще се наложи да поговорим с тях — каза тихо Томас.

— Не искам да рискуваш работата си заради мен. Не и за няколко допълнителни пенса. Имаш си свой собствен живот и семейство, за чието благополучие да мислиш.

Берта тръгна към жената и сложи ръката си около нея.

— Няма да изоставим никого, момиче. Сега ела и седни с нас за малко.

— Трябва да се върна при съпруга си, Берта…

— Само за една минута. Тук има някой, с когото искам да се запознаеш. Името й е Мария.

Жената неохотно се присъедини към другите, а Томас се обърна към смълчаните мъже.

— Е, това е. Прокълнатата мина ще изсмуче кръвта на още един от нас и каква благодарност получи Ричард за това? Гробът ей там. А вдовицата му е безсилна, не може сама да се грижи за себе си.

— Аз казвам да стачкуваме — обяви един с вдигане на халбата си, в резултат на което бирата се разля от чашата и опръска мръсните му ботуши.

Томас поклати глава.

— Няма и един от нас, който може да мине без заплата. Семейства имаме да храним. Освен… — Той отпи жадно от своята чаша, след което изтри уста с ръкава си. — За огромно съжаление не можем да рискуваме, нали? Не и с „Минна компания Уорлик“, която заплашва да ни затвори.

Гледах жената, седяща до Мария. Гневът върху лицето й се стопяваше от приятелско състрадание. Тя хвърли поглед към мен и кимна, миглите й се сведоха леко, преди да се обърне.

— Какво ще стане с тях? — попитах аз, а Томас отправи поглед към загрижената жена и се намръщи.

— Каквото обикновено се случва, след като не ставаме за работа в компанията. Те се интересуват от нас единствено заради това, което изравяме от дяволските ями.

Томас погледна назад към приятелите си с черни от саждите и издълбани от трудностите лица. Страхът блестеше в очите им, всеки знаеше, че е изправен пред подобна съдба.