Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоторн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 69 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: desi7y, Ralna, denensita, ganinka

История

  1. — Добавяне

19.

Вратата се затвори след нея и тя остана сама с мъжа, когото ненавиждаше и от който се страхуваше през по-голямата част от живота си.

— Мария, ти дойде — каза той, борейки се за поредния си дъх. — Молех се да го направиш.

Тя изви ръката си, за да я освободи, и отстъпвайки, уви наметалото по-близо до тялото си, сковаващо се от студа и призрака на смъртта, който усещаше как кръжи около изтощеното му тяло.

Една възлеста ръка се вдигна към нея и тя се отдръпна. Той никога не беше вдигал ръка с доброта към нея, майка й или Пол, и тя се усети смазана от лицемерието му. Ръцете й се свиха в юмруци, бореше се с непреодолимата нужда да се обърне и да напусне къщата, за да му позволи да умре в нещастието си.

— По-близо, момиче. Няма нужда повече да се боиш от мен. Не виждаш ли, че съм изтощен? — Той се изкашля и на устните му се появи кръв. — По-близо. Близо до мен. Застани близо до мен. Не след дълго…

— Защо сега? — попита тя, отказвайки да се приближи. — Защо не помисли за мен през последните години? Не разбираш ли, че…

— Прости ми. Това е всичко, което искам.

Той премигна към нея, изтощено, хрипливо дишащ, безкръвен труп със застинала уста и очи с помръкнал живот.

— Да ти простя? — Тя поклати глава. — Плачеше ли, за да дойда при теб, знаеше ли, че ще поставиш живота ми в опасност?

— Не мога да умра сам.

— Къде са енориашите ти сега? — настоя тя. — Най-накрая видяха какво жестоко копеле си?

Очите му се присвиха за кратко и той извърна глава от нея.

— Жестоко дете.

— Дете? Аз вече не съм дете, сър. Отдавна не съм дете. — Въпреки взетото решение, тя се приближи към леглото. — Погледни ме.

— Не, няма. От омразата в очите ти ме боли. Моля само за прошка. За да умра с чиста съвест.

— Чиста съвест? Отиде ли с жалкото си тяло до гробовете на сина и съпругата си и помолили тях за прошка? Някога помислял ли си за тях за момент, моли ли се за тях, докато ги погребваше в земята? Рецитирал ли си дори една-единствена погребална песен за смъртта им?

— Жестоко, жестоко момиче.

— Да. — Мария кимна и се наведе над него. — Аз съм жестока, сър. Ако ти кажа, че живеех в ада последните години, ще разтърсиш ли юмрук към мен? Ще обявиш ли, че това е божие наказание за детското ми неподчинение? За положението, в което ме постави да застана между теб и майка ми, за да я предпазя от ударите ти?

Тя взе лицето му в треперещите си ръце и го принуди да я погледне в очите.

— Кажи ми, викарий. Как стана така, че разбра, че съм в Торн Роуз?

Тишина, тогава…

— Оттам писа за последен път на майка си, момиче.

Думите на Солтърдън се появиха в ума й, че е дошъл в Хъдърсфийлд да я търси, след като тя напусна имението.

Лъжи? Всички лъжат?

Тя се обърна и се смъкна на малък стол с облегалка до леглото. Изтощение и отчаяние легнаха тежко като олово върху раменете й.

Споменът как лейди Едуина, подута с детето на Негова Светлост, застана пред очите й, принуди гърлото й да се свие.

Тя никога нямаше да разбере къде е погребано тялото на собственото й дете. Нито една сълза не бе пролята за мъничката му душа.

Минутите станаха часове. Студът се засили и въглените в камината се превърнаха в пепел.

Тя слушаше ужасните хрипове от белите дробове на баща си, свивайки го в спазми всеки път, когато се закашля.

Най-накрая, тя уморено се раздвижи и се премести до леглото.

Колко смален и жалък изглеждаше той. Гневът, който по-рано я бе обхванал толкова яростно, сега започна да се стопява в сърцето й. Тя докосна ръката му и не потрепери, когато пръстите му се свиха около нейните.

Затвори очите си и се протегна към Пол в ума си. Но… там нямаше нищо. Нито шепот в отговор. Няма вест от ангели, както когато се молеше за душата на Солтърдън.

— Мария?

Тя се обърна и погледна право в познатото лице на Джон Рийс.

— Скъпи, милостиви Боже на небесата! — възкликна той, а лицето му пребледня от шок.

Джон Рийс, човекът, по когото някога беше увлечена. Обожаваше го с наивната чистота на девойка, която плачеше под възглавницата си в нощта, знаейки, че всеотдайността му към Бога и църквата завинаги щеше да замени любовта му към една смъртна жена.

След като не направи нищо, за да го откъсне от предаността му към Бога, трябваше да е вън от себе си от радост, когато той неочаквано се появи в Торн Роуз, унижен пред олтара на любовта, молейки я да напусне имението и да се свържат в брак, дори да знаеше, че душата му е заразена от жажда към Бога. Джон Рийс я обичаше достатъчно, за да й прости греховете, но тя го отпрати.

Знаеше, че тези чувства, които някога считаше за любов, не бяха дълбоката страст, която жената изпитваше към мъжа, с когото мечтаеше да прекара остатъка от живота си.

Мария се насили да се усмихне и вдигна брадичка.

— Да, Джон. Това съм аз.

Той отстъпи тежко срещу затворената врата, широко отворил очи, като прикри устата си с ръка и промърмори:

— О, боже мой. Мили боже. Аз мислех… откъде дойде, момиче?

— Торн Роуз.

Погледът му я огледа и той поклати глава:

— Не, не мисля така. Това е призракът на Мария, който виждам. Дошла си да вземеш духа на баща си. Да? Да!

Той падна на колене и скръсти ръце, мърморейки бързи молитви, като лееше сълзи.

Тя се втурна към мъжа, падна на колене и внимателно обви ръце около него.

— Замълчи, Джон! Тихо! Не съм призрак. От плът и кръв съм! Заклевам се!

Той отново я погледна в очите, тялото му трепереше.

— Това не е възможно. Не го вярвам. Но…

Пръстите му я докоснаха по лицето, проследиха линията на бузата й. Можеше да прочете мислите му, нямаше нужда той да ги казва.

Тя вече не беше румено невинна, както когато той я провъзгласи за най-красивата жена по божията земя. Да, като нищо той я беше помислил за измъчен призрак, каквато беше остригана.

Вече не бе красива.

Вече не бе невинна.

Вече не бе жена, достойна за обожанието му.

Собствените й сълзи се увеличиха от нежността на докосването му. Колко време мина, откакто някой я е галил така мило? Тя притисна бузата си срещу дланта му и се наслади на топлина, която се втурна като огън към сърцето й.

— Не мога да повярвам — прошепна той. — Не разбирам…

— Ще ти кажа всичко, Джон. Това е мизерна и тъжна история, и се страхувам, че ще ме презреш още повече, когато я свърша.

— Да те презря? — Джон преглътна и стисна ръцете й в неговата. — Мария, няма грях, който може да си извършила, и който аз или Бог да не простим.

— Много добре, тогава. Приближи се, за да виждам баща си.

 

 

Тя разказа всичко пред Джон. Мъжът, когото някога баща й взе за помощник на енорийския свещеник — млад човек с доброта в сърцето и мечти да спасява душата на всеки беден и грешен нещастник в Англия. През целия си живот той я гледаше със състрадание и любов. И желание. Така беше и сега.

Да, то все още беше там в кафявите му очи. Затаил се демон, с когото той се бореше да победи, докато остарее достатъчно, за да не изпитва чувство на страст и желание. Уви, баща й бе изкривил съзнанието му по отношението на любовта между мъж и жена.

Твърде често беше чувала думите на викария за лишения и грехове на плътта. Сега те отекваха в коментарите на Джон тя потръпваше при мисълта, че ще свърши като майка си. Мери Аштън, която някога е била жизнено, красиво момиче, изпълнено с любов и страст към съпруга си, който в крайна сметка я разпна — смятайки я за блудница, а собствените им деца за семена на дяволска похот.

Те се сгушиха близо до слабия огън, докато Мария свърши изповедта си — за всичко.

Как неморално се бе отдала на Негова Светлост.

Как вдовстващата херцогиня я беше погребала в лудницата.

Как бе родила Сара и изпаднала в пълно безумие, когато детето й е било взето от нея, и как накрая то беше умряло само.

Той слушаше мълчаливо, без да говори. Сълзи се лееха от очите му, докато тя му съобщаваше как скъпото й дете е умряло. Той потръпна, изстена и зарови красивото си лице в ръце.

— Боже мой, боже мой — повтори той, тялото му се тресеше от ридания, които отчаяно се опитваше да сдържа. — Скъпата ми Мария. Как си страдала. Бих се отказал от собствения си живот, за да премахна ужаса, който умът и сърцето ти са преживели.

Тя притисна главата му към рамото си и погали косата му.

— Всичко свърши, Джон. Да, аз страдах, но го заслужавах, след като се отдадох на Негова Светлост.

— Трябваше по-упорито да се опитам да те накарам да се влюбиш в мен.

— Сладък, нежен Джон. Между нас никога нямаше да се получи. Аз съм това, което съм, а ти…

— Спри. Спри! Няма да ти позволя да се ругаеш. Не пред мен или пред Бог. И не в дома на баща ти.

Той се изправи рязко и започна да се разхожда из стаята като звяр в клетка, пъхна ръце в косата си, след което ги сви отстрани, докато се придвижи до леглото на баща й и погледна надолу в неподвижното лице на изтощения човек.

— Не смея да дам на кучия син това удоволствие — каза той през зъби, когато обърна мрачния си поглед към Мария.

В този момент тя не можа да познае Джон Рийс. Не, тя не можеше да види нежния и благочестив човек, чието лице беше сега зачервено, устата му бе стисната в подигравателна усмивка.

За миг, само за миг, тя видя проблясък на лудост в очите му. Вълнение и смут.

Скачайки на краката си, тя извика:

— Моля те! Аз му простих, Джон. Прости му и ти.

— Прошка? Ха! — Той се завъртя. — Имаше моменти през последните години, Мария, когато имах желание да го убия със собствените си ръце.

— Джон!

— Бог да ми прости!

Той се загледа в тавана, сълзи потекоха надолу по бузите му.

— Унижавах се пред Господния олтар повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням. Молех Го да ми прости ужасните мисли за баща ти, които тормозеха ума и съвестта ми. Да, аз го проклинах за това, че ме съсипа като човек и те пропъди в ръцете на Негова Светлост. Проклех го за мъченията, които причини на майка ти, дори когато тя си взимаше дъх за последно. Проклех го за лицемерието му. Проклех го за жестокостта му към паството, което вярваше, че изопачените му схващания за Бога означават осъждане на душите им.

Гласът му беше треперещ шепот, докато бавно се приближи до нея.

— Да, дори аз се усъмних във вярванията и призванието си. В нещастието си поставих въпроса за решение в министерството. Ако бях друг, с мисли и емоции на нормален човек, може би никога нямаше да те загубя. Може би ти щеше да ме обичаш, ако не горях от амбиция да служа само на Бог. Фермер, може би. Войник. Търговец. Някой, който щеше да уважаваш.

Той потръпна, а очите му станаха мрачни.

— Но аз осъзнах… да, разбрах, че един фермер, войник или търговец никога няма да изпълни желанията и очакванията ти. Вече не. Момичето, което някога ценеше най-скромните притежания, сега копнее за богатството на аристокрацията.

Мария огледа скромната стая, след това лицето на Джон.

— Не е така, Джон.

Джон посочи към баща й.

— Той ми каза, че си мъртва, Мария. Да. Направи го. Изрече „мъртва“ и прокле душата ти.

Тя трепна и се обърна отново към огъня.

Джон се премести зад нея, тялото му я докосна, когато положи една ръка на рамото й.

— Търсих те. После Солтърдън дойде в Хъдърсфийлд да те търси.

Мария затвори очи, разтърсена от истината и облекчение.

— Търсих те в продължение на месеци, Мария. Навсякъде, дори в Лондон. Най-накрая се отказах. Съжалявам. Какво можех да направя? Енориашите ми се нуждаеха от мен и аз… аз трябваше да продължа живота си. Ако знаех…

— Не си знаел, Джон. Добре е, че си продължил напред.

Той вдигна ръжена и се загледа в огъня, побутна въглените малко преди да каже:

— Ожених се, Мария.

— Женен си?

Светлината на огъня се отразяваше в пътеките от сълзи по бузите му, в държането му имаше тъга, която спря дъха й.

Тя посегна към него, ръката му трепереше, когато я докосна. Тя се опитваше да събере сили, докато чувстваше тялото си напрегнато.

Усмихна се.

— Женен, Джон? За коя? Познавам ли я?

— Не, не я познаваш. Джейн Майлс. От Еджертън, където бях викарий известно време. Просто момиче. Обикновено. Не красиво… като теб.

Той си пое дъх и бавно го освободи.

— Тя ме обикна от пръв поглед, мисля, а сърцето ми все още кървеше за теб… Грижех се за нея много, въпреки че не я обичах. Но тя беше добра и сладка, прекрасен компаньон…

— Перфектната жена за викарий?

— Да. — Той кимна и подръпна яката си на духовник, като че ли изведнъж беше прекалено стегната.

— Къде е тя? Бих искала да…

— Тя е мъртва.

Той се извърна.

— Мъртва. О, Джон, толкова съжалявам.

Джон се премести до прозореца и се загледа в нощта, с една ръка притисна сивия прозорец.

— Когато баща ти ми каза, че си мъртва, аз бях… разбит. Джейн и аз се оженихме само след няколко месеца. Вече й бях казал за теб, разбира се, бях честен с нея от началото. Честен, ако не друго. Сладката, добросърдечна Джейн. Загубих я тогава. Да, тогава тя започна да умира малко по малко с всеки ден.

— Не разбирам.

Най-накрая той се отдалечи от прозореца и се приближи до леглото, където баща й лежеше толкова сив, колкото пепелта по белите чаршафи. За един дълъг момент Джон нито се премести, нито говореше, единственият звук в стаята беше тихото пращене на огъня и хъркащите вдишвания на баща й.

Джон изглеждаше блед като умиращия болник, безжизнен почти.

— Той ми каза, че си мъртва — повтори той. — Знаеш ли колко бурно размишлявах да убия Солтърдън? Никога не бях мразил човешко същество през живота си. Никога не съм имал дори пристъп на ярост. Наивен глупак, това бях, винаги вярвах, че мога да простя и да спася душата на самия сатана, толкова лицемерни бяха моите убеждения.

Той бавно вдигна поглед към Мария, очите му бяха за червени и подути.

— Кажи ми, Мария. Честно. Все още ли го обичаш?

Тя премигна и преглътна, отчаяние обхвана гърдите й.

Да, отчаяние.

Отчаяние, че бе принудена да признае чувствата си към Солтърдън; отчаяние, че тя е принудена да ги признае пред човек, който я гледаше с толкова много любов, че почувства как сърцето й спира.

— Точно така. — Той прочисти гърлото си и подобие на усмивка изкриви устните му. — Разбира се, че да. Моля те, не се извинявай. Нищо повече не заслужавам след това, на което подложих Джейн. Онези години, през които ме обожаваше, тихите й ридания във възглавницата, докато аз мечтаех за теб. Но трябваше да знам.

— Съжалявам. Ако той действително ми беше обърнал гръб, както ме уверяваха…

— Спри. — Той вдигна сгънато одеяло от краката на леглото и се приближи към нея. — Изглеждаш измръзнала, скъпа. Ето, това трябва да те стопли.

Тя се усмихна, а той нежно уви одеялото около раменете й, после побутна къдрица от челото й.

— Аз не те заслужавам. Няма човек на тази земя, който да заслужава любовта и предаността на Мария Аштън. Солтърдън е изключително щастлив човек.

— С него всичко приключи. Трябва да знаеш това, Джон. Той е продължил живота си. Скоро ще има жена и дете, за които да се грижи. Да… желая му да бъде щастлив.

Джон се засмя тихо, сядайки на един стол пред огъня, стисна ръце в скута си и сведе погледа си.

— Ти можеш да си идеалната жена на викарий: прощаваща вината. Ти заслужаваш да носиш тази яка повече от мен. Ти и аз — заедно — можем да извършим чудеса.

Тя се премести и сложи ръка на рамото му. Мълчаливо наблюдаваха играта на пламъците между дървата, мислите й отново се върнаха към Трей; спомените за лицето му, нежността на докосването му, което някога караше сърцето и тялото й да пеят от удоволствие.

Джон сложи ръка върху нейната и я погледна в очите, задържайки погледа й със своя, емоциите, които преминаваха през лицето му бяха като странни сенки.

— Мислиш ли, че той я обича? — попита той. — Лейди Едуина?

— Не знам, Джон.

— Ако не знаеше за детето… щеше ли да останеш в Торн Роуз и да се бориш за него?

— Аз…

— Дали той все още те обича? Дали?

— Какво значение има това? Няма да застана между него и жената, която го обича и носи детето му.

— Да, той те обича. Ако не беше той, нямаше да се спасиш от онова адско място. Не би се борил през тези дълги седмици, за да те съживи. Спомням си измъчения му поглед, когато се появи в Хъдърсфийлд и откри, че не си тук. През следващите няколко месеца се връщаше отново и отново, неистово търсейки те. Един човек, който обича така дълбоко, не се предава лесно. Освен това, ако обичаше тази жена, той би се оженил за нея досега, нали? Чакал е теб.

Намръщена, Мария поклати глава.

— Това вече няма значение.

Ръката му се обви още по-ожесточено около нейните и той се загледа отново в огъня. Мина време, когато каза:

— Трябва да ти призная нещо. Трябваше да ти го кажа, когато за пръв път споменах Джейн.

Тя чакаше в мълчание.

— Не искам да те разстройвам, като се има предвид…

— Какво има, Джон?

Той си пое неравен дъх.

— Имам дете, момиче.

— Дете.

Той кимна.

Тя се отпусна на стола до него.

— Дъщеря — призна й тихо.

Сълзите се надигнаха. Тя не можеше да ги спре. Признанието събуди болката, която преживяваше от загубата на Сара, тъгата, която почувства, когато лейди Едуина й каза, че детето е мъртво.

Ридание се изплъзна от нея и тя отмести поглед, преглътна чувството, което изпълваше гърлото й. Избърса сълзите от бузите си и се насили да се усмихне заради него.

— Това е чудесно — успя да каже най-накрая. — Това е прекрасно, Джон. Толкова съм щастлива за теб. Как е името й?

Той я погледна в очите.

— Мария — каза той.