Катрин Сътклиф
Мания (25)

25.

— Винаги съм подозирал, че си побъркан, Трей. Сега съм съвсем сигурен в това. Не трябваше да минаваш през всичко това, нали знаеш.

Погледнах към Клей, който седеше на коня си и изглеждаше чудесно в чисто новия си костюм. Около нас ехтяха звуците от работещата мина, а аз едва търпях прахта и потта, които покриваха лицето ми.

— Защо не направиш нещо полезно? Слез от този проклет кон и вземи мотика. Знаеш, че тази мина е отчасти твоя.

— Това проклятие си е лично твое — отговори той. — Просто съм любопитен защо ти и твоите хора продължавате да си правите труда? Повече от година къртите камъни в тази мръсотия и какво получихте? Окървавени ръце и болки в гърба.

Гледах как понитата се борят по железните линии, влачейки каруци след себе си. След почти една година труд и борба надеждата ми все още се крепеше на думите на човек, който умря беден като църковна мишка.

Може би Томас Уайтфийлд грешеше? Може би вече нямаше олово, нямаше богата жила, която да напълни празните ми джобове?

— Ваша Светлост — дойде вик и се обърнах да видя как конярят ми язди разпененото си животно и спира. — Време е, Ваша Светлост. Бебето е на път!

Възседнах коня си и тримата препуснахме към Торн Роуз така, сякаш всички хрътки от ада ни следваха по петите.

Миракъл ни посрещна на вратата с решителен поглед на лицето.

— Всичко е наред. Няма нужда от паника.

Опитах се да я заобиколя, но тя блокира пътя ми.

— Няма да стъпиш в тази стая, докато не се измиеш.

Обърнах се към Клей.

— Направи нещо с нея, или аз ще го направя.

Той се ухили.

— Заповядай. Предизвиквам те да опиташ.

— Татко!

Сара Мария се втурна през салона, следвана от племенницата ми Маги. Паднах на едно коляно и отворих ръцете си, за да поздравя дъщеря си.

Тя се плъзна и спря, сбърчи носле в недоволство и поклати глава.

— Първо се измий — каза тя. — Тогава ще те гушна.

От горния етаж се чу болезнен вик и почувствах как кръвта се отдръпва от лицето ми. Миракъл рязко даде заповед на бавачката, която нежно изведе децата и ги придружи обратно в салона. Гледайки ме, тя каза:

— Измий се.

След това повдигна полите си и забърза нагоре по стълбите.

Клей плесна ръка на рамото ми.

— Първо пийни нещо, а после се измий.

Кимнах и го последвах, потъвайки в един стол близо до френските прозорци с изглед към земите около дома ми. Клейтън ми подаде чаша и се засмя.

— Свиквай с това. Аз го направих. Жените може да изглеждат крехки като стъкло, но не са.

— Точно така. — Изгълтах портвайна и протегнах чашата си за още.

 

 

Така и не се измих. Пиех, крачех напред-назад, скитах из градините. Набрах голям букет от анемонии и ги вързах с една от панделките за коса на Сара.

Седях на пода пред спалнята, с гръб опрян в стената, очите ми се затваряха плътно всеки път, когато чувах Мария да вика.

А часовете минаваха. До свечеряване къщата се напълни със сенки и бавачката беше сложила децата в леглото.

Гледах лицето на Миракъл всеки път, когато тя излизаше от стаята; забелязах, че говореше тихо на брат ми, запазвайки лицето си толкова безизразно, колкото е възможно.

В полунощ Клейтън уморено се спусна по стълбите, за да ни донесе други питиета. Седях под ореола от светлина от аплика на стената, погледнах надолу към увехналите анемонии в ръката ми.

— Нещо не е наред — казах тихо. — Знам го.

Имай вяра, чух тих шепот.

Огледах се наоколо, очаквайки да открия, че брат ми се е върнал. Не, той не беше тук. Бях сам и явно халюцинирах от твърде много портвайн и притеснение.

Ще ти покажа още чудеса.

Взрях се в тъмнината, смачках анемониите в ръката си и казах:

— Тогава ми покажи, по дяволите.

От долния етаж се чуха възбудени гласове. Скочих на крака, придвижих се към върха на стълбите и погледнах надолу към покритите със сажди и пот лица.

Спомените за онзи страшен ден, когато мината избухна преди близо две години, ме завладяха, отпуснах на парапета, стискайки го, и казах:

— Исусе, господин Стъбс. Какво, по дяволите, се е случило?

— Случило? — На тъмното му лице се разля широка усмивка. — Ние току-що ударихме жила, Ваша Светлост. Да, една много добра жила, както изглежда.

Клейтън застана до мъжа, втренчи се в мен с усмивка и вдигна чашата си в тост.

— За бога, ти успя, кучи сине.

Но новините не ми доставиха удоволствие, нито ме успокоиха. Това не означаваше нищо без Мария.

— Трей?

Бързо се обърнах и видях Миракъл, застанала до отворената врата на спалнята. Преглътнах, търсейки очите й.

Тя се усмихна и почувствах как коленете ми отслабват.

— Искаш ли сега да видиш жена си, Ваша Светлост?

Последвах Миракъл в стаята.

Мария лежеше със затворени очи, лицето й бе влажно от пот, косата й, нишки от злато, отразяваше светлината на лампата. Колко крехка изглеждаше тя! Толкова уморена, толкова бледа. Усетих как сърцето ми се качва в гърлото.

Тогава миглите й запърхаха и сините й очите се отвориха, спряха се на мен и тя се усмихна.

— Ето те и теб — каза тя.

Преместих се в леглото, не бях в състояние да сваля поглед от любимото лице.

— Какво има там? — посочи изтощено с ръка.

— Анемонии. — Положих ги на възглавницата до главата й. — Страхувам се, че умряха.

Тя обърна главата си и пъхна в тях носа си.

— Не, не са мъртви, любими. Само малко увехнали. Като мен.

Притиснах устните си към нейните и прошепнах:

— Срамежлива анемония, която никога не разкрива устните си, докато не ги подухне вятъра.

Мария се усмихна в очите ми:

— Искаш ли да се запознаеш със синовете си, Ваша Светлост?

— Син! — Засмях се и докоснах бузата й. — Мария, ти ми даде син.

Тя поклати глава.

— Не ме разбра, скъпи. Дадох ти синове.

Изправих се бавно.

Мария посочи зад мен и аз се обърнах да видя Миракъл с бебе във всяка ръка. Тя се раздвижи през светлината на лампата, а аз погледнах надолу към малките розови лица. Шепнещ глас повтори отново.

Ще ти покажа още чудеса.

Отпуснах се на леглото до жена си. Ръцете й бяха отворени за мен. Сведох глава към сладките й гърди и затворих очи. Наслаждавах се на докосването на пръстите й върху бузите ми.

— Съпруже — прошепна тя. — Всичко е наред, защо плачеш?

— Защото те обичам — казах аз. — И ще те обичам вечно.