Хана Хауъл
Шотландски воин (14)

Четиринадесета глава

— Къде е жена ти?

Юън свали меча си, махна на мъжете, с които тренираше, и погледна баща си.

— Не съм сигурен. Може би в градината с Маб? Или на посещение на някой болен? Защо очакваш да зная къде е?

— Защото ти е жена. — Фингал се намръщи на най-големия си син. — Да не би да си я загубил?

— Не, не съм я загубил. Просто не знам къде е. Не я държа завързана за себе си, нали? За какво ти е? — Юън се намръщи и огледа лицето на баща си. — Да не си болен?

— Разбира се, че не съм болен! Изглеждам ли ти като болен човек?

— Тогава какво искаш от нея?

— Следобедна закуска — промърмори Фингал, кръстосвайки ръце на гърдите си.

— Какво?

— Следобедна закуска. Време е за ядене.

— О! Църквата го нарича…

— Не ме интересува как го нарича църквата. Аз го наричам следобедна закуска. Хубаво име. По-добро от това, с което го нарича църквата. За тях това е време за молитви, а аз не се моля. Аз ям.

— Разбира се. — Юън си пое дълбоко дъх, докато се бореше да се успокои и да бъде търпелив. — И Фиона има нещо общо с тази следобедна закуска, така ли?

— Тя сяда с мен и двамата си хапваме вкусно ядене, подправено с малка кавга. Е, аз отидох в голямата зала, седнах на масата, но тя не се появи. Тя винаги се появява. И не питай, не е в крепостта, не е и в градината с билките. Помислих си, че може да си я замъкнал нанякъде да си правите наследника, но не, защото ти си тук. Затова, защо не мога да открия жена ти никъде?

Юън се огледа наоколо леко объркано, преди да насочи поглед към баща си. Това беше повече от странно. Освен това бе леко смущаващо. Беше мислил, че баща му не харесва Фиона, и че не иска да има нищо общо с нея заради връзката й с Камерън, но очевидно двамата са се хранели заедно. Изглеждаше му като нещо, което би трябвало да знае.

По-странното беше, че тя очевидно липсваше на баща му, макар Юън да подозираше, че няма да си го признае, дори да го заплаши със смърт. През седмиците, през които Фиона бе в Скарглас, тя определено бе спечелила привързаността му. Той знаеше, че баща му умее да изпита известни чувства, но досега никога не ги бе насочвал към някоя жена, или поне той не помнеше такъв случай.

Ако се съдеше по смръщеното му изражение, Юън бе доста съгрешил заради това, че не знае къде е съпругата му. Изведнъж важността на всичко това изплува в ума на Юън. Баща му бе търсил Фиона на всички места, където обикновено ходеше тя, и не я бе открил. Юън започна да се бори с ненадейно появилата се силна тревога и желание за действие. Само защото баща му бе казал, че е гледал навсякъде, не значеше, че е така.

— Погледна ли в оранжерията? — попита го.

— Казах ти, момичето не е в крепостта — сопна му се сър Фингал. — Може да съм стар, но акъла ми все още си е на мястото, както и очите ми. Освен това изпратих жените в крепостта да я търсят и никоя не я откри. Говорих с малкия Нед и той ми каза, че не е виждал Маб, откакто са закусили заедно.

— Може би Фиона и Маб са отишли до селото. — Тревогата на Юън нарасна, когато баща му поклати глава.

— Един мъж от селото тъкмо дойде да търси Маб и момичето. Имал болно дете и искал да отидат да го видят. Изгубил си я, нали?

Преди Юън да успее да отговори на това, се чу вик от защитните стени, последван от вика на мъжа, охраняващ портите. Юън се затича натам, а баща му го следваше плътно по петите.

Точно когато ги достигна, Маб влезе, залитайки през портата, и падна на колене в краката му. Юън успя да се възстанови от шока заради болезнената хватка на баща му около ръката му. Този път на Юън му трябваха няколко дълбоки бавни вдишвания, за да успее да възвърне частица от контрола си. Беше му трудно да се държи на ниво, докато коленичеше пред Маб. Всичко, за което можеше да мисли, бе, че Фиона я няма, и че Маб се бе върнала окървавена и сама. Той бързо погледна раната на жената и с облекчение видя, че е само повърхностна. Знаеше, че по-късно ще е доволен, задето Маб е жива, но точно сега благодарен единствено, че тя ще може да отговори на въпросите му.

Той изчака, борейки се с нетърпението си, докато Маб си поеме няколко глътки въздух.

— Маб, къде е Фиона? — попита той, когато жената най-после започна да диша по-спокойно.

— Мензайъс — каза Маб и кимна, щом видя Юън да пребледнява. — Бяхме навън да събираме билки и той ни откри.

— С Фиона сте били зад защитните стени без стража?

— Спокойно, момче — каза Фингал, вдигайки Маб на ръце и игнорирайки протеста на сина си. — Жената има нужда някой да се погрижи за нея.

— Мамо! — изплака Нед и изтича до сър Фингал, опитвайки се да достигне майка си.

— Спокойно, момченце — каза сър Фингал. — Майка ти е само леко одраскана. Ще се оправи.

— Да, Нед — Маб посегна надолу, за да погали косата на сина си. — Помниш ли, когато ти казах с какво се почистват порязвания? — Момчето кимна и тя му се усмихна. — Тогава върви да ми донесеш това, от което се нуждая.

— Донеси ги в голямата зала — нареди сър Фингал и когато момчето хукна, той се насочи отново към крепостта. — Това момче има много светла коса. Сигурна ли си, че е мое?

— Разбира се, че е твое, стар глупак такъв — изръмжа Маб и потърка бедрото си. — Копелето ме хвърли на земята.

— Сега не се бой, жено. Можеш да кажеш всичко на Юън след миг.

— Татко — възрази Юън бързайки след баща си, — Фиона е навън в ръцете на врага си.

— Да, и много скоро ще си я върнеш. И преди е била в ръцете на мъжа и се е спасила. Веднага щом се погрижа за Маб, ще отидем да намерим нахалната ти съпруга и да убием копелето. Но първо имаме нужда от отговори, не мислиш ли?

Юън знаеше, че баща му е прав, но това не правеше нещата по-лесни за приемане. Той крачеше из голямата зала, докато Бони обработваше раните на Маб, която уверяваше сина си, че е добре, а сър Фингал се мръщеше на светлата коса на Нед, мърморейки малки обиди към Маб.

— Домъкни се тук и си задай въпросите, момче — вика сър Фингал.

— О, Юън — каза Маб в мига, в който той стигна до нея. — Ние просто си стояхме там и си говорехме какво можем да направим с всичките онези виолетки и изведнъж се появи той. Тя го нарече Мензайъс.

— Той е мъжът, който й е направил белезите — каза Юън. — Какво се случи?

Галейки косата на сина си, сякаш имаше нужда от това докосване, за да се успокои, Маб разказа всичко на Юън.

— Горката Фиона сигурно е помислила, че съм мъртва, и че се е предала в ръцете на врага за нищо.

— Много скоро ще научи истината. Видя ли накъде тръгнаха?

— Не, боя се, че не. Не вярвам, че съм била дълго в безсъзнание. Би трябвало да е лесно да видиш къде бяхме и къде ни заловиха, след като ни преследваха няколко минути с конете си. — Тя внимателно обясни къде с Фиона бяха открили виолетките. — Там почвата е много мека, затова ще има ясни следи накъде са тръгнали, за да ги проследите.

— Така и ще направим — заяви сър Фингал, насочвайки се към вратата. — Помогни на майка си да стигне до леглото, Нед — нареди на момчето на излизане.

Юън избра дузина от най-добрите си мъже да яздят с тях. Макар да бе изненадан, че баща му идва с него, той осъзна, че е доволен. В момента Фингал притежаваше спокойствието и контрола, които на него му липсваха. Знаеше, че и малкото, които имаше, можеше да изчезнат, в зависимост от това какво завари, когато открие Фиона и врага й. Докато водеше мъжете си към мястото, което му бе описала Маб, Юън се опита да прогони страха, който преобръщаше вътрешностите му. Казваше си отново и отново, че Мензайъс не иска Фиона мъртва. Мъжът я искаше за съпруга. Юън се молеше Фиона да е била достатъчно разумна да държи брака им в тайна, защото не се знаеше как една подобна вест може да се отрази на луд мъж като Мензайъс. След това започна от време на време да си напомня, че Фиона е много умна и така успя леко да се успокои.

Оказа се изключително лесно да проследят Мензайъс и мъжете му. Юън се зачуди защо. Нима мъжът е чак толкова голям невежа или просто не е смятал, че някой ще опита да спаси Фиона? Или по-лошо, можеше ли това да е капан? От всичко, което Фиона му бе казвала за брат си Конър, той знаеше, че е силен и интелигентен, и все пак не е успял да улови Мензайъс две години. От това следваше, че Мензайъс е умен, а оставяйки такава следа, той изглеждаше като непохватен глупак. Юън бързо спря, споделяйки тревогите си с мъжете.

— Ще тръгна напред и ще видя какво мога да открия — каза Грегор и тръгна в мига, в който Юън кимна.

— Наистина ли мислиш, че Мензайъс е достатъчно умен, че да прикрие следите си? — попита сър Фингал.

— Да — отвърна Юън. — Това е по-лесно за следване и от нарисувана карта. Или е капан, или е прекалено уверен в успеха си този път. Може би лудостта му е нараснала и е заменила всякаква интелигентност, която би могъл да притежава. — Юън поклати глава и прокара пръсти през косата си. — Трудно е да се разправяш с луд мъж.

Сър Фингал почеса брадичката си.

— Този мъж иска жена ти. Прекарал е последните две години, преследвайки я и оставяйки й белези. Да, това е лудост. Но може би е бил прекалено доволен от себе си, че е открил момичето, при положение, че никой друг не може да я намери, и затова не мисли. Може би не е осъзнал, че от бързане да получи наградата, дори не е убил Маб.

— Възможно е. Сигурен ли си, че е искал да убие Маб?

— Да. Но е бързал, порязал я е плитко и не е останал, за да провери дали я е убил. Бил е сигурен, че е прерязал гърлото й, и дори не е погледнал назад. Начинът, по който кърви Маб, е спасил живота й. Мензайъс е прокарал ножа, видял е кръвта и я е изхвърлил на земята. — Сър Фингал погледна надолу към следите, които скоро щяха да последват. — Защо му е на един мъж да крие следите си, когато вярва, че никой не знае какво е откраднал?

В това имаше смисъл, осъзна Юън, и се опита да прикрие изненадата си. Не беше много честен към него. Баща му беше стар, създаваше проблеми, които Юън трябваше да оправя и имаше нагона на козел, но не бе глупав. Освен това бе много умел в битките, както в боя, така и в стратегията. Юън тъкмо мислеше да се вслуша в думите на баща си, когато се напрегна, виждайки Грегор да се връща.

— Те са точно зад онези дървета — каза Грегор, спирайки пред Юън. — Има малко сечище и са си направили лагер. Мензайъс и шестима мъже, не повече, и всичките са в лагера.

— А Фиона? — Юън почувства как пребледнява, когато Грегор издърпа юздите на коня от ръцете му, преди да отговори.

— Жива е. Облечена е само по долната си риза, ръцете й са завързани и виси от един клон на дърво — отвърна Грегор, гледайки внимателно Юън и държейки юздите далеч от брат си.

— Тя ми каза, че обичал да я провесва като пресен улов — прошепна Юън.

— Най-добре ще е да ги издебнем и да им откраднем улова — каза сър Фингал. — Планираме спасяване, не битка.

Юън кимна, борейки се със силното желание за кръвопролитие. Една директна атака щеше да изложи живота на Фиона на риск, особено ако е така безпомощна. Беше нужно да са тихи, внимателни, все едно обират дома или крадат коня на един мъж. Но в мига, в който Фиона е в безопасност, Юън имаше намерение да захвърли всичко и да убие Мензайъс.

Поглеждайки към Саймън, сега Юън бе доволен, че е позволил на момчето да дойде с тях въпреки неопитността му. Саймън дължеше живота си на Фиона и отчаяно искаше да стори нещо, с което да й се отблагодари. Сега момчето щеше да има тази възможност, тъй като имаше нещо, което правеше много добре. Можеше да се движи из гората, без да прошумоли дори листо под краката му. Освен това можеше да се катери по дърветата бързо и безшумно, точно това, което му трябваше сега. Поглеждайки младежа, Юън реши, че Саймън е достатъчно силен да издърпа Фиона далеч от опасността и даде нарежданията си на момчето.

Отне им още няколко минути да съставят плана си, преди да тръгнат към дърветата. Когато Юън заяви, че имат нужда да им отвлекат вниманието, Грегор го увери, че Мензайъс и мъжете му вече са с приковано внимание, и заяви на Юън въобще да не пита какво задържа интереса им. Той знаеше. Всеки мъж с кръв във вените си нямаше да може да устои да гледа Фиона, когато е облечена само по тънката си, прозрачна долна риза.

Оставиха конете си с гората. Юън даде няколко секунди на Саймън да застане на позиция, преди да изпрати останалите мъже по задачите им. С баща си до себе си Юън влезе в лагера на Мензайъс. В мига, в който мъжете му заловят мъжете, той и баща му щяха да тръгнат към лудия мъж.

Не беше изненадан, че баща му сграбчи ръката му в мига, в който лагерът се появи пред очите им. Един поглед към Фиона, висяща там с Мензайъс, насочил меч към тялото й, надигна такава кръвожадност в него, че Юън наистина имаше нужда някой да го задържи.

— Жена ти може много хубаво да заплашва — посочи сър Фингал, чувайки какво каза Фиона на Мензайъс относно брат си.

Юън бе леко наранен, че Фиона не заплаши мъжа с него, но след това си нареди да не се държи като глупак. Фиона наистина се бе досетила, че е много опасно Мензайъс да узнае, че вече не е девица. Той вече знаеше, че брат й го преследва и защо, и по тази причина Фиона го заплашваше с него.

Студена усмивка изви устните му, когато забеляза как мъжете му се промъкват зад мъжете на Мензайъс и ги пленяват. Фактът, че всеки от тях имаше нужда само от един опрян в гърлото нож, за да си мълчи, подсказа на Юън, че лоялността, която изпитват, не е особено голяма.

В мига, в който мъжете бяха обезоръжени, Юън кимна към баща си и двамата тръгнаха през лагера към незащитения гръб на Мензайъс.

— Не се боя от брат ти — каза Мензайъс.

— Значи си глупак — отвърна му Фиона. — И не само от Конър трябва да се пазиш, а от всички Макенрой и съюзниците им, както и от всички роднини на Джилиан. Вече си нищо повече от ходещ мъртвец. Давай, покажи ми най-лошото. Никога няма да ти се отдам. Ще ти казвам не и ще продължа да го казвам, докато поемеш последния си дъх, и ще се моля това да е скоро.

— Ти си моя!

— Не, глупако, тя е моя!

Фиона не можеше да повярва на очите си. Не бе възможно да вижда Юън зад гърба на Мензайъс и хората му да държат в плен мъжете на Мензайъс. Не бе видяла и не бе чула нищо. Беше очевидно, че и Мензайъс, и хората му не бяха чули и видели нищо. Тогава почувства как две силни ръце сграбчват китките й и тя се отърси от шока си, поглеждайки нагоре. Там беше Саймън, който й се усмихваше, докато я дърпаше нагоре. В следващия миг тя се залюля и се оказа на клона при него.

— Съпругата ти е много пъргаво момиче — каза Фингал, гледайки как Фиона следва Саймън надолу по дървото.

— Съпругата ти? — Мензайъс изгледа Юън и очите му се разшириха, когато осъзна, че се изправя сам пред заплахата.

— Да, съпругата ми — каза Юън. — Един мъж може много да се издразни, когато някой глупак отвлече жена му.

— Не! Тя е моя! Аз пръв я получих!

— Нищо не си получил. Отказала ти е.

— Ще отида да помогна на съпругата ти да се облече — каза Фингал, отдалечавайки се. — Престани с това бъбрене и просто убий копелето.

Юън само кимна, защото смяташе да направи точно това, както бе обещал на Фиона. Прогони силната нужда да накара мъжа да страда за това, което й бе сторил, като го реже парче по парче. Знаеше, че в момента в него говорят кръвожадността, гневът и страхът, които този мъж с действията си бе пробудил в него. Но най-добре щеше да бъде да приключи с това бързо и чисто и да отведе жена си у дома в Скарглас.

 

 

Изненадващият звук от сблъсък на мечове накара Фиона да изписка. Тя понечи да се обърне, но сър Фингал я хвана за раменете и не й позволи, държейки лицето й обърнато към гората. Една част от нея се възпротиви, искайки да възрази, но тя я потисна. Ако гледаше как Юън се бие с Мензайъс, имаше малка възможност да направи нещо глупаво, като да изплаче и да го разсея.

Макар че бе учена колко е опасно да се разсейва мъж, докато се бие, Фиона не знаеше дали няма да забрави тези уроци, като види любимият й да се бие с врага й в една битка, която щеше да завърши със смъртта на единия. Тя си повтаряше твърдо, че Мензайъс е този, който ще умре, и накара ума си да мисли за това, че трябва да се подготви да се прибере у дома, когато Юън приключи.

Меко проклятие се отрони от устните й, когато стигна до връзките на роклята си. Ръцете й трепереха неконтролируемо. Подозираше, че от една страна причината е в това, че бе висяла завързана за китките, а от друга в емоциите, които бушуваха в тялото й — облекчение, че е била спасена, както и страха, гнева и скръбта, които бе крила от Мензайъс.

— Спокойно, момиче, аз ще го направя — промърмори сър Фингал, като избута треперещите й ръце и започна да завързва роклята й. — Не знам защо сега си толкова непохватна, като допреди минута слезе от това дърво със същите умения, които има и Саймън.

— Просто съм леко шокирана, че сте тук — каза тя. — Откъде знаехте, че Мензайъс ме е отвлякъл?

— Маб, която се върна в замъка цялата в кръв и синини, ни каза.

— Маб е жива? — Фиона почувства как сълзите, които бе сдържала, потекоха по бузите й.

— Е, сега, не започвай с това. Да, Маб е жива. Онзи глупак не е рязал прекалено дълбоко и прекалено много. Не съм сигурен дали трябват шевове, или не, но ти ще кажеш, като се приберем в Скарглас. — Той я огледа. — Успя ли да ти направи нов белег? Мисля, че видях малко кръв на ризата ти, докато се обличаше. Ако не внимаваш, ще започнеш да приличаш на мъжа си.

— Не, този път няма белег. Само леко одраска кожата ми с върха на меча си.

Сър Фингал бе изключително мил с нея, осъзна Фиона. Дори това, че бе дошъл да я спаси бе много изненадващо. И дори сега, докато пухтеше и мрънкаше разни обидни забележчици, той се грижеше за нея с изненадваща нежност.

— Движите се като мъгла — каза тя. — Не чух почти нищо и не ви видях, преди да застанете пред мен.

— Да, добри сме. Можем да откраднем овнешки бут направо от масата на човек и да сме отдавна изчезнали, преди да забележи — похвали се той. — Никой не е толкова добър в това, колкото аз и момчетата ми.

Фиона тъкмо смяташе да каже на мъжа, че да си умел в краденето не е нещо, с което трябва да се гордее, когато въздухът бе прорязан от силен вик. За миг Фиона изпита съмнение в уменията на съпруга си, и реши, че току-що Мензайъс е убил Юън. Но тогава знанието надви емоциите й. Бе виждала Юън да се бие и преди и Мензайъс просто нямаше никакъв шанс срещу него.

Макар сър Фингал да й позволи да се обърне към лагера, той продължи да я придържа леко и тя прие подкрепата му.

Мензайъс лежеше мъртъв на земята, а Юън изглежда не беше ранен. Това бе всичко, което имаше нужда да знае засега. Съпругът й изчисти меча си в сложно избродирания жакет на Мензайъс, докато изучаваше мъжа, който току-що бе убил. Сър Раналд Мензайъс бе от типа мъже, по които си падаха жените. Юън се зачуди защо ли Фиона не се бе влюбила в него, тъй като бе сигурен, че лудостта му не е била толкова явна. Осъзнавайки какви мъже са ухажвали Фиона в миналото, той просто не можеше да разбере какво прави тя в леглото му. Прогони глупавите мисли и се насочи към мъжете на Мензайъс.

— Налага ли се да се тревожа, че може отново да безпокоите мен или хората ми? — попита той и всичките шестима бързо казаха „не“. — Има ли някой от вас от клана му? — Двама кимнаха. — Добре. Кажете на клана си точно какво се случи тук днес. Не искам в дома ми да идват разярени роднини, които не знаят истината, смятайки че трябва да платя, задето съм убил този глупак.

— Никой няма да дойде за вас, милорд — каза най-едрият от шестимата. — Той винаги е създавал проблеми на роднините си.

— Нима са знаели, че преследва съпругата ми и не са направили нищо?

— Единственото, което биха могли да направят, освен да го убият, е да го затворят, но майка му… — Мъжът въздъхна и поклати глава. — Но свърши, само това има значение, нали?

— Да, може би. Вземете го със себе си. Не искам тялото му да трови земята ми.

Оставяйки на мъжете си да се погрижат за тялото на Мензайъс и за отпътуването им, той се обърна към Фиона. Тя стоеше стабилно на краката си и изглежда нямаше рани. Юън се молеше да са стигнали до нея навреме и Мензайъс да не е сторил повече от това да я изплаши. Начинът, по който се бе почувствал, когато реши, че я е загубил завинаги, го обезпокои. Знаеше какво значи това. Всичките усилия да подържа дистанция помежду им, да защити сърцето си, се бяха провалили. Когато бе видял кървящата Маб да се връща в крепостта без Фиона, истината се бе стоварила върху него като удар по главата. Беше го грижа.

Той изруга вътрешно. Беше много повече от грижа. Той я обичаше. Обичаше Фиона силно, с цялото си сърце и душа. Този кратък миг, в който бе помислил, че я е загубил, бе истински ад — тъмен, студен, самотен ад. Дългите празни години, които си представи, го бяха смразили до мозъка на костите му. Сега, когато тя бе в безопасност и бе отново при него, той се бореше с нуждата да я завлече зад най-близкото дърво и да прави любов с нея, да я маркира като своя така, както един звяр маркира територията си. Успокоявайки се, тръгна към нея.

— Нарани ли те, момиче? — попита и не успя да устои на нуждата да докосне с пръсти лицето й.

— Не — отвърна тя, и захвърляйки всички задръжки, се хвърли към него, обвивайки ръце около кръста му. — Още се хвалеше колко е умен, задето ме е открил. — Когато той обви ръце около нея, прегръщайки я, тя усети как всичките емоции започват да се успокояват и успя да му разкаже как Мензайъс я е проследил до Скарглас.

— Слава на бога, че те открихме, преди да е сторил това, което е планирал. Той никога повече няма да те нарани, Фиона.

— Голяма загуба за мъж, обичан толкова от семейството си, но лудостта му се беше влошила, и по ръцете му има невинна кръв. — Тя погледна настрани, виждайки, че мъжете на Мензайъс си тръгват, взимайки тялото му със себе си, и погледна Юън. — Вече може ли да си отиваме у дома? — попита тя тихо.

— Да, момиче — отвърна той и я поведе към коня си, дълбоко трогнат, че тя нарече Скарглас дом. Притискайки я близо до себе си, докато яздеха, Юън се зачуди какво да прави сега. Не бе толкова голям глупак, че да мисли, че може да потуши чувствата, които се бяха породили в сърцето му. Тази битка бе напълно изгубена. Фиона бе толкова част от него, колкото бе и кръвта във вените му. Чувството бе велико и в същото време ужасяващо.

Това, което го тревожеше най-много, бе, че не знае дали Фиона изпитва към него нещо повече от страст. И докато не научеше, нямаше да й позволи да разбере какви са чувствата му. Някак, въпреки че тези емоции бяха силни и изпълваха съществото му, трябваше да ги скрие, докато не разбере какво изпитва Фиона. Но да скрие чувствата си от нея може би нямаше да е толкова трудно. Все пак бе успял да ги крие от себе си няколко седмици. Това, което го тревожеше най-много, бе как да спечели сърцето на Фиона. Можеше да се окаже, че не е добре въоръжен за подобна битка.