Серия
Макенрой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 66 гласа)
Форматиране
ganinka (2016)

Редактор: desi7y, ganinka, 2016


Първа глава

Шотландия, 1472 г.

— Дявол да го вземе!

Фиона се изправи предпазливо, разтърси глава и потърка дупето си, опитвайки се да прогони болката, докато гледаше как конят й се отдалечава по хълма. Братята й щяха да я убият… бавно. Джилиан, снаха й, вероятно нямаше да успее да й се притече навреме на помощ. Фиона имаше неприятното чувство, че този път се е забъркала в голяма каша и е постъпила изключително глупаво. И по-лошото беше, че никой в Дайхладах не знаеше къде е отишла.

— Е, определено показа на Конър кой командва — промърмори си тя и опипа предпазливо мястото, върху което я бе хвърлил проклетият кон. — Само ако Конър ме бе попитал мило, вместо да ме командва по онзи негов дразнещ начин. Но не, вината не е негова. Сама си си виновна, Фиона Макенрой. Единствено себе си може да виниш за тази катастрофа.

Огледа се наоколо и осъзна, че не само хората в Дайхладах не знаеха къде е. И тя самата не знаеше. Своенравният й кон я бе хвърлил някъде, където не бе стъпвала преди. Лудата езда, която бе преживяла току-що, я бе оставила дезориентирана и не знаеше в коя посока да поеме, за да се върне вкъщи. Да не споменаваме, че и при по-обикновени обстоятелства едва ли щеше да успее да се добере до дома.

Това без съмнение беше най-безразсъдното нещо, което бе правила някога. Но трябваше да признае, че в цялата ситуация има едно добро нещо. Лудият мъж, който постоянно я преследваше из Дайхладах, нямаше как да знае, че е тук. Той я бе принудил да направи нещо напълно необмислено, но поне нямаше как да се възползва от затруднението й.

Фиона леко прокара пръст по белега на лявата си буза. Той й го беше направил първия път, когато я притисна в ъгъла, както и още един — същия на дясната й буза. Тя почти можеше да почувства и другите белези, които й бе направил, преди семейството й да успее да я скрие зад дебелите стени на Дайхладах, докато заловят и убият безумеца. Дори само мисълта за мъжа изпращаше ледени тръпки през тялото й, а сега за миг глупаво бе забравила за тази опасност. Бе толкова обсебена от нуждата да излезе навън и да язди свободно, след като от месеци бе затворена зад стените на дома си.

В следващия миг чу звук, който я накара да се напрегне — бързо приближаващи се коне. Докато се оглеждаше за място, където да се скрие, пред погледа й се появи малка орда ездачи, които се насочиха към нея. Фиона извади меча и камата си и се изправи на крака. Знаеше, че не може да се защити срещу десет или повече мъже, но бе решила, че е по-добре да се бие, отколкото да позволи на лудия Мензайъс да се добере до нея.

След това осъзна, че Мензайъс рядко води повече от петима души със себе си. А към нея в момента яздеха около дузина воини. Един бърз поглед към грамадния тъмнокос мъж начело на групата й показа, че това определено не е Мензайъс. Фиона запази бойната си стойка, но й се наложи да подтисне вълната страх, която я заля. Мензайъс може и да беше луд, но той поне не я искаше мъртва. А не бе сигурна какво смятат да правят тези мъже.

— Господи, погледни това, Юън!

Юън Макфингал просто изсумтя при вика на брат си Грегор. Гледаше, но не бе сигурен в това, което вижда. В действителност пред тях не можеше да стои дребна жена, държаща меч в едната си ръка и кама в другата, нали така? Тя не можеше ли да брои? Те бяха дванадесет, а тя бе сама, много дребничка и деликатна.

Юън даде сигнал на мъжете да спрат и бавно подкара коня си към жената. Беше облечена като момче — с късо елече, панталони и ботуши — но без съмнение беше жена. Не я бе издала само дебелата и дълга руса плитка, която се спускаше до слабите й бедра. Мъжките дрехи не можеха напълно да прикрият женствените й извивки.

Лицето й също беше женствено. Много красива жена.

Когато се доближи достатъчно, за да види очите й, дъхът заседна в гърлото му. Бяха огромни, с дълги, няколко нюанса по-тъмни от косата й гъсти мигли и красиво извити вежди. Освен това бяха виолетови. Не мислеше, че някога бе виждал очи с такъв цвят и толкова красиви.

Останалата част от сърцевидното й лице бе също толкова пленителна. Имаше деликатни кости — от меката извивка на скулите й до правилната форма на упоритата й брадичка. Носът й беше малък и прав, кожата чиста и гладка с лек златист оттенък, сякаш леко погалена от слънцето, а устните й бяха пълни и изкусителни. Бегло се зачуди как ли е получила двата еднакви белега, по един на всяка буза. Бяха чисто направени, леки белези под всяка от двете прелестни скули.

Той изруга тихо, слезе от коня и извади меча си. Щом мислеше, че белезите й са красиви, значи бе много по-опасна, отколкото изглеждаше.

Юън знаеше колко заплашително изглежда, затова бе доста изненадан, когато младата жена дори не мигна, а го изгледа бавно от горе до долу и след това се стегна така, както прави воин, подготвящ се да атакува.

— Не може наистина да мислиш да се биеш с мен, момиче — каза той, мръщейки й се.

— И защо не? — попита Фиона.

— Защото съм мъж, по-висок и по-тежък от теб.

— Забелязах го.

Беше невъзможно да не го забележи, помисли си Фиона. Извисяваше се над нея почти с половин метър, и то само ако застанеше напълно изправена. Подозираше, че този мъж може да е по-висок дори от братята й. Беше с широки рамене, тесни бедра и дълги, добре оформени крака. Ризата и панталоните бяха толкова прилепнали към тялото му, че оставяха малко на въображението. Мечът му също изглеждаше доста впечатляващ.

Фиона осъзнаваше, че трябва да е изплашена, но не бе така. Обърка я това, че не намира нито искрица нежност във външността му. Този мъж приличаше на хищник. Костната му структура бе правилна, с високи скули и здрава челюст, но твърдостта в изражението му бе прикрила красотата, която би трябвало да притежава. Вероятно носът му някога е бил дълъг и прав, но беше очевидно, че е чупен няколко пъти, и сега му придаваше ястребова осанка. Въпреки смръщеното му изражение, тя можеше да види, че устата му е добре оформена, а в устните му се забелязваше само намек за пълнота.

Очите му бяха интригуващо сиви като чисто лятно небе, когато облаците на наближаващата нощ надвисват над земята. И бе щастливец да има все още и двете, помисли си тя, гледайки белега, който започваше от дясната вежда, минаваше на косъм от крайчеца на окото му и се спускаше през бузата до челюстта. Имаше леко загатната мекота в тези негови красиви очи, обрамчени от гъсти и извити кафяви мигли. Гъста, чисто черна коса, достигаща малко под раменете, обграждаше лицето му, добавяйки още един нюанс към вида му на тъмен воин.

Целият беше тъмен, дори кожата му бе с доста по-тъмен цвят, и нещо й нашепваше, че това едва ли е слънчев загар. По лицето му бе набола тъмна брада, която правеше лицето му още по-тъмно. Фиона се зачуди, защо тя, която бе прекарала живота си покрай русокоси, красиви мъже, намираше този тъмен мъж толкова привлекателен.

— Значи няма да се биеш с мен — каза Юън, борейки се с желанието да се отдалечи от нея заради начина, по който тя го изучаваше внимателно.

— Има поговорка, че колкото е по-голям мъжа, толкова по-тежко пада — промърмори тя.

— Тогава старият Юън трябва да бъде проснат здраво на земята — каза младия мъж, който държеше юздите на коня на черния воин, а останалите мъже се изкискаха.

— Няма да се бия с малко девойче — каза Юън.

— О, какво облекчение, наистина не исках да се потя и изморявам. Ще приема, че се предавате.

— Не се предавам.

Този дълбок, дрезгав глас можеше да ръмжи много впечатляващо, реши Фиона.

— Щом няма да се биете и не мислите да се предавате, какво смятате да правите? Да стоите тук цял ден и да ми правите сянка?

Ако Юън не смяташе, че ще е сериозна грешка да обърне гръб на тази жена, щеше да изгледа лошо кикотещите си спътници.

— Сега, след като се пошегува, предлагам да се предадеш.

Фиона знаеше, че няма избор, и това я накара да се почувства видимо недоволна. А освен това все още не бе изпитала истински страх. Мъжът не бе направил никакъв опит да я нападне или обезоръжи. Също така нещо в лицето на този тъмен воин я караше да се чувства странно спокойна. Беше същият поглед, с който я гледаха братята й, когато решаха, че ги дразни, и много им се искаше да не бе жена, за да й разбият носа. Фиона инстинктивно знаеше, че този мъж не би я ударил, точно както не биха я ударили и братята й.

— Не се шегувах — каза тя и се усмихна сладко. — И съм готова да приема да се предадете. Може просто да хвърлите оръжията си до краката ми.

— И точно какво смяташ да правиш с дузина пленници?

— Да поискам откуп.

— Разбирам. И какво смяташ, че ще си стоим като добри момчета и ще те оставим да ограбиш клана ни?

— О, но аз не искам да ограбвам клана ви. Искам само един кон и малко провизии.

— Ах, значи си изгубила твоите?

— Може въобще да не съм имала.

— Ти си на километри от всяко селище. Нима очакваш да повярвам, че просто си се появила от нищото, ти, глупаво момиченце?

— Момиченце? Нима ме нарече момиченце?

Юън не мислеше, че някога бе виждал някой толкова бързо да губи чувството си за хумор. Тъкмо бе разбрал каква е играта й. По своя закачлив начин тя ги изпробваше, опитвайки се да разбере дали биха посегнали на жена. Беше започнала да се успокоява. Дори не бе подозирал, че една случайна, необмислена дума може да разруши прогреса му и да го върне в начална позиция. Преди да успее да каже каквото и да е, брат му Грегор си отвори устата и направи нещата още по-зле.

— Всъщност те нарече глупаво момиченце — каза Грегор.

— Мразя да ме наричат момиченце — сопна се Фиона.

Тя затъкна кинжала си, сграбчи меча с две ръце и нападна толкова бързо и грациозно, че за миг Юън остана загледан в нея, зашеметено възхитен. Толкова зашеметено, че тя едва не го рани. Когато посрещна атаката й обаче, осъзна, че раната щеше да бъде повече от драскотина, ако се бе прицелила в някой жизненоважен орган. Също така разбра, че е добре тренирана. Можеше да й липсва силата и ловкостта да надвие мъж в истинска битка, но определено имаше уменията, които да й позволят да се опита да победи. Голям късмет или грешка от страна на противника могат да й помогнат да излезе победител от двубоя. Мълчанието на мъжете му подсказа на Юън, че те също са забелязали уменията й. Това, което не разбираше, бе защо тя го нападна. Беше сигурен, че не е защото не бе харесала начина, по който той се обърна към нея. Юън се зачуди дали това не е някакъв тест, за да прецени уменията му, или това колко силно ще се постарае да не я нарани.

Само след минута Фиона разбра, че мъжът не иска да я нарани. Той не нападаше, а само се защитаваше, нещо, за което тя бе сигурна, че не е обичайният начин, по който той се бие. Докато се чудеше как да избяга от конфронтацията, всичко свърши. Той блокира удара й, когато тя замахна с меча, и някак си се оказа много близко до нея. В следващия миг оръжието й бе издърпано от ръката й и тя залитна назад, падайки по гръб достатъчно силно, че всичкият въздух да излезе от дробовете й. Докато се бореше да поеме дъх, тя се стегна, очаквайки тялото му да се стовари върху нейното. Обаче скоро бе не само изненадана, но и впечатлена, когато той някак успя да я прикове към земята с тялото си, отпускайки само малко от теглото си върху нея.

— Свършихме ли вече с тези глупости? — попита Юън, борейки се да игнорира усещането на красивото й тяло под себе си и избутвайки изкушаващите образи, които изникваха в ума му.

— Да — отвърна Фиона, задъхвайки се, докато се опитваше да възвърне способността си да диша. — Сега ще приема капитулацията ти. — Мъжът наистина можеше да ръмжи впечатляващо, помисли си тя, и се зачуди защо този суров звук изпрати малки тръпки на удоволствие по гръбнака й.

— Достатъчно — сопна й се. — Сега си моя пленница. Имаш ли други оръжия? — попита той, взе ножа, който висеше на кръста й, и го захвърли настрани, докато брат му Грегор побърза да вземе меча й.

— Не — каза тя и от начина, по който той присви очи към нея, Фиона разбра, че не е повярвал на лъжата й.

— Предай всичките си оръжия, жено!

— Казах ти, нямам повече. — Фиона се зачуди дали фактът, че кинжалът на кръста й се забиваше болезнено в гърба й, я правеше толкова неумела лъжкиня.

Едва бе довършила тази своя мисъл и в следващия миг се бореше с мъжа, който бе твърдо решен да я обезоръжи. Тя се почувства леко удовлетворена да чуе грухтенето и проклятията му, които показваха, че най-после е успяла да го притесни. За нещастие това не го спря. Мълниеносно започна да хвърля настрани всичките й ножове. Ругатните му се увеличаваха, докато вадеше остриетата, скрити в ръкавите й, другите две, скрити в ботуша й, и камата, закачена на гърба й. Дори откри удобните разрези на панталоните й, които й позволяваха бързо да извади кинжалите. Цялата й съпротива обаче секна, когато той прокара огромните си длани по гърдите й, прибирайки ножа, сгушен между двете меки хълмчета. Когато приключи, подхвърляйки и последния й нож към този, който събираше оръжията, той я вдигна на крака и тя се зачуди как е възможно все още да усеща топлината от докосването му по тялото си.

Юън наблюдаваше как широко ухиленият Греъм събира оръжията. Неочаквано осъзна, че през цялото време, докато се бореха, тя е можела да извади някой от тези добре скрити кинжали и да го хвърли към него или просто да го забие между ребрата му. Не се и съмняваше, че е способна да го стори със сила, бързина и смъртоносно намерение. Явно не се бе провалил на нито един от тестовете, на които го бе подложила. Когато я погледна обаче и видя сладката й усмивка, веднага стана подозрителен.

— Има ли още? — попита той.

— Разбира се, че не. — Фиона задържа подозрителния му поглед цяла минута, преди да признае с въздишка. — Само един.

— Дай ми го.

Очите му се разшириха, когато тя вдигна ръце зад тила си и измъкна кинжал от сплетената си на плитка коса. Когато му го подаде, Юън игнорира веселието на мъжете си, и започна да разглежда оръжието. Острието бе дълго и тясно, обвито в нежна, украсена с орнаменти кожа, което го караше да изглежда като безобиден женски аксесоар, но всъщност бе смъртоносно оръжие.

— Защо си толкова тежковъоръжена?

— Ами няма да е мъдро от моя страна да обикалям сама без поне няколко оръжия — отвърна Фиона, докато развързваше колана, на който обикновено висеше меча й, и го пусна на земята при останалите оръжия. След това започна да сваля от тялото си останалите кожени кании на камите, до които можеше дискретно да се добере.

— Не е мъдро да яздиш сама, без значение колко добре си въоръжена.

Тя му се намръщи и Юън се опита да се концентрира върху липсата й на хумор, макар да му бе доста трудно. Погледът му постоянно се насочваше към ръцете й, които се провираха през прорезите на панталоните й, за да достигнат каниите, закрепени за бедрата й. Юън още помнеше усещането на меката й кожа под пръстите си. Докато взимаше оръжията й, бе направил всичко по силите си да не задържа дълго ръцете си върху кожата й, напомняйки си, че развеселените му мъже не откъсват поглед от случващото се. А по-лошото бе, че дланите му жадуваха още веднъж да се докоснат до пълните извивки на гърдите й. Много добре бе осъзнал колко перфектно изпълват дланите му, докато я претърсваше за още скрити оръжия. Въпреки че бе облечена като мъж, и въпреки че оръжията й, взети заедно, тежаха повече от нея самата, не можеше да забрави факта, че тя е жена — мека, нежна жена с изкусителни извивки. Най-лошото бе, че сякаш не можеше да игнорира факта, че я желае.

— Как се казваш? — попита той, докато Грегор прибираше оръжията й в една торба.

— Фиона — отвърна тя сладко и посрещна с усмивка твърдия му поглед, изискващ повече информация.

— Фиона коя? От кой клан? От кой град?

— Нима очакваш да ти кажа всичко, което искаш, за да може да обереш мен и семейството ми?

Умните жени можеха да са много дразнещи, помисли си Юън.

— Накъде се беше насочила?

— На никъде определено. Просто си яздех и се наслаждавах на слънчевия ден.

— Тогава как се озова в това положение?

— Ами, конят ми е своенравен звяр и препускаше лудо. Мисля, че може да съм си ударила главата на лъка на седлото, тъй като, докато яздехме, се почувствах леко замаяна. Когато се свестих, проклетият звяр галопираше спокойно, но щом се опитах да хвана юздите, които бях изпуснала, той отново се стрелна напред. След още една дълга, изтощителна езда, ме хвърли от седлото и продължи да тича нанякъде.

— Онова там ли е звярът?

Фиона проследи погледа му и изруга. Големият сив жребец стоеше наблизо и кротко хрупаше трева. Ако знаеше, че е толкова близо, щеше да се опита да го хване и вероятно щеше да избяга, преди да изпадне в бедата, в която се намираше в момента. Тя въздъхна, примирявайки се със съдбата си. Тъй като наистина имаше нужда от кон, беше сигурна, че този арогантен звяр никога нямаше да й позволи да го хване.

— Да, това е той — отвърна тя.

— Как е името му?

— Има няколко, но ако имаш нужда от име, най-често го наричам Ужасен.

— Ужасен? Кръстила си коня си Ужасен?

— Съкратено от Ужасен трън в задника. Освен това го наричам и Проклятието на човечеството, Изчадие адово… — Млъкна, когато мъжът вдигна ръка пред лицето й.

— Може би нямаше да е толкова непослушен, ако му беше дала свястно име — заяви Юън.

— Има си. Буреносен. Но не отговаря често на него. По-добре е научил останалите.

— Щом ти причинява толкова проблеми, защо го яздиш?

— Той е голям, силен и бърз, може да препуска километри, без да спре. Разбира се, това не са добри качества, погледнати от перспективата на това, което се случва сега — промърмори тя и изгледа коня, който я гледаше, риеше с копито и отмяташе прекрасната си грива, сякаш й се смееше.

— Остани тук — нареди й Юън. — Грегор, наблюдавай я — нареди и се насочи към коня.

Фиона скръсти ръце на гърдите си и го загледа как се приближава към Буреносен. За нейна голяма изненада и още по-голямо раздразнение, той успя да улови коня й без затруднения. Животното дори не опита да избяга, стоейки спокойно на мястото си. Тя изруга, когато поведе животното обратно към нея. Когато конят я погледна и изпръхтя, тя му се оплези. Похитителите й намериха поведението й за много забавно и се засмяха от сърце. Дори огромният мъж, водещ Буреносен, се усмихна.

— Може би, ако говориш спокойно на звяра — предложи Юън, — той ще се държи по-мило с теб.

— В началото, докато мислех, че е разумен звяр, му говорих мило и спокойно — отвърна Фиона. — Толкова сладко, че мед капеше от всяка моя дума. Нямаше никакъв ефект. Гледай! — Тя се приближи към коня и започна да го хвали: — Толкова хубав джентълмен си ти, Буреносен. Голям, силен и много красив. — Продължи да нашепва ласкателства, борейки се да оставя впечатлението, че вярва на всяка своя дума.

Юън бързо загуби интерес от играта, която Фиона играеше с коня си, омагьосан от гласа й — тих, леко дрезгав и невероятно съблазнителен. Ласкателствата, с които засипваше коня, лесно можеха да се харесат на всеки мъж. Погледна към мъжете си и осъзна, че те също са омаяни от нея така, както и той. Или поне наполовина колкото него. Юън се надяваше телата им да не стенат от нужда и желание, както стенеше неговото, защото в противен случай щяха да имат голям проблем.

Точно когато реши, че е време да я прекъсне, тя посегна към юздите. Конят наведе глава и я бутна толкова силно, че я събори по гръб на земята. След това Буреносен издаде звук, силно наподобяващ човешко сумтене. Юън наистина се опита да не се разсмее, но смехът на приятелите му го накара да изгуби контрол.

Фиона изруга и се изправи на крака, изтупвайки дрехите си, преди да погледне към смеещия се мъж.

— Така или иначе не вярвам, че ще ми позволиш да го яздя.

— Не, няма — отвърна Юън. — Ти си наша пленница.

— Мога ли да разбера името на тези, които искат да ме замъкнат при леърда си, за да ме използват в опит да вземат парите на роднините ми?

— Ние сме Макфингал. Аз съм сър Юън, леърд на Скарглас, а мъжът, който се привива под тежестта на оръжията ти, е брат ми Грегор. Може да научиш имената на останалите довечера, когато спрем за през нощта.

— Колко далеч смятате да ме отведете? — попита тя, докато мъжът претърсваше дисагите на коня й и подаде на Грегор втория й меч и още три кинжала.

— Не мислиш ли, че един меч и десет кинжала са достатъчни?

— По време на битка може да загубя едно или две от оръжията си. Какво правиш? — попита отново, щом мъжът яхна Буреносен.

Юън хвана ръката й и я издърпа зад себе си на гърба на коня, облекчен, че тя не възрази.

— Аз ще яздя този кон. Починал си е повече, отколкото моя. Ще те отведа в Скарглас, малко повече от ден езда е. Когато стигнем там, ще ми кажеш коя си и откъде идваш. Или може да ни спестиш време и да ни кажеш всичко, докато пътуваме към дома.

Преди тя да успее да му каже колко малки са шансовете му да получи това, което иска, той пришпори Буреносен в галоп, и тя не можеше да направи нищо повече от това да се вкопчи здраво в него. Той със сигурност щеше да има много въпроси и когато спрат за през нощта, може би щеше да му отговори на няколко от тях. Самата тя имаше въпроси, като например кои, за бога, бяха Макфингал от Скарглас.