Робер дьо Борон
Роман за Граала (3) (Моденски манускрипт)

Персевал

Добре е да се знае, че никога никой крал не е притежавал толкова великолепен двор, нито е уреждал толкова пищни празненства, както Артур. Никога никой крал не е бил обичан толкова от своите барони. Впрочем самият Артур бил най-красивият мъж и най-добрият рицар от всички, за които се помнело и знаело. И заради храбростта си, и заради прекрасните дарове, които раздавал, той се сдобил с такава слава, че из целия свят се говорело единствено за него, поради което цялото рицарство се стичало в неговия двор, само и само да бъде в неговата компания. Ничии рицарски подвизи не били зачитани за нищо, ако въпросният рицар не бил прекарал най-малко година в имението на Артур и не бил получил поне ръкав или флагче с кралския герб. Ето защо в целия свят се говорело за него.

Славата му се разнесла чак до онези краища, където пребивавал Ален Дебелия, и нерядко започнала да го спохожда мисълта, че ще е добре да изпрати при него своя син Персевал, когато възмъжее дотолкова, че да може да носи оръжие. Затова много пъти му казвал:

— Синко, когато пораснеш, ще те заведа с пищна свита в двора на крал Артур.

Многократно говорел за това Ален, ала настъпил часът, когато нашият Господ преценил, че му е дошло времето да напусне този свят. След смъртта му Персевал все по-често се замислял как ще отиде в двора на Артур.

Един ден грабнал оръжията, натъкмил се пищно и богато, качил се на един жребец и напуснал дома си толкова потайно, че майка му така и не разбрала. Когато дочула вестта, че Персевал бил потеглил нанякъде, тя много се нажалила, представяйки си как горските зверове ще го изядат, и измъчвана от тази мисъл, се споминала. А Персевал препускал, додето не пристигнал в двора на богатия крал Артур, явил се пред него и на висок глас го приветствал в присъствието на неговите барони с думите, че ако му разреши, би искал да остане при него и да бъде част от свитата му.

Кралят го приел и го посветил в рицарско звание: край него той напреднал много и в знанието, и във възпитанието, защото когато напуснал майка си, бил кръгъл невежа. Доказал се и пред останалите барони, и то до такава степен, че бил приет на Кръглата маса и се превърнал в любимец сред тях.

След него се появили Сагремор; Ивен, син на крал Уриен; един друг Ивен — белоръкият; Додинял, син на дамата от Малео; Мордред, племенникът на Артур, който, както ще разберете, впоследствие извършил голямо предателство; братята му Говен, Гахерис и Гарет. Последните четирима били синове на крал Лот от Оркни, а Артур им бил вуйчо. Сетне дошъл и Ланселот от Лак, който бил с най-високо рицарско положение. Надошли и толкова много други рицари, че не съм в състояние да изброя всички. Единственото, което мога да кажа, е, че по целия свят се говорело само за превъзходното рицарство на Кръглата маса в двора на великия крал Артур.

След известно време Артур се замислил за думите на Мерлин. Затова отишъл при своите барони и рицари и им казал:

— Сеньори, всички вие трябва да се върнете тук за Петдесетница, защото на този ден искам да проведа пищни празненства, каквито никой крал не е устройвал досега. Нека всеки от вас да доведе своята съпруга, защото искам да отдам най-висока почит към Кръглата маса, основана от Мерлин през управлението на моя баща Утерпандрагон. Ще настаня дванадесетимата благородници от моя двор на дванадесет места. Ала искам да знаете, че всеки, който дойде на моя празник и пожелае да остане при мен, ще бъде завинаги приет на Кръглата маса и като знак за върховна почит ще носи, където и да отиде, или флагчето, или герба на Кръглата маса.

Тази обява предизвикала голямо оживление и безмерна радост сред всички барони от двора, които копнеели да бъдат разпознавани като членове на Кръглата маса. Разотишли се всеки в своята страна, а Артур останал в Логрия, замислен как да въздигне още повече славата на Кръглата маса.

 

 

На Петдесетница рицарите от всички страни се събрали за празненствата, устроени от крал Артур. Самият той бил на такава почит и уважение, че дори онези, които не били негови васали, нямало как да не се сметнат за опозорени, нито пък щели да имат куража да се покажат било в изискан двор, било в присъствието на знаменити благородници, ако не сполучели да дойдат в двора на богатия крал Артур на Петдесетница. Надошли толкова много хора от всички земи, че никой не би могъл да ги изброи.

Настанала Петдесетница, Артур се явил на Кръглата маса и дал знак да бъде извършена литургия пред събралото се там множество. След нейния край настанил дванадесетимата благородници на дванадесет стола, а тринадесетият останал празен като символ на мястото, на което седял Юда, преди да стане и да предаде Иисус. На трапезата на Утерпандрагон Мерлин го бил оставил празно и поради тази причина Артур не посмял да го попълни.

Разкошни били празненствата, уредени от краля в деня на Петдесетница. Рицарите от Кръглата маса го облекли в кралски одежди, сложили му короната и го почели, както подобавало. С повече от седемстотин кадилници от чисто злато му прекадявали навсякъде, където отидел, хвърляли пред него стръкове гладиола и мента и му отдавали най-големите възможни почести. Тогава той наредил всички гости да носят едни и същи одежди и отличителни знаци, и едва дадена, заповедта тутакси била изпълнена. Рицарите и госпожиците били толкова много, че кралят дарил пет хиляди и четиристотин одежди и гербове на Кръглата маса.

Сетне заповядал да оповестят със сто тръби водния сигнал^[1] и всички седнали да се хранят. Артур, с корона на главата, в златотъкана одежда, приковавал погледите на онези, които не го били виждали преди, и предизвиквал всеобщото възхищение на онези, които имали щастието да го разгледат.

След края на обеда кралят наредил да раздигнат масите и всички излезли на полето, за да си премерят силите в турнир. Човек можел да види как дамите и госпожиците се качват по кулите и надничат през зъберите на крепостните стени, за да наблюдават схватките на рицарите и царящия наоколо празник. Този ден рицарите от Кръглата маса се състезавали с пришълците от чужбина и намирайки се през цялото време пред погледите на дамите и госпожиците, се биели далеч по-пламенно и разгорещено, защото едва ли имало рицар, който да не бил гледан или от сестра си, или от съпругата си, или от приятелката си.

В крайна сметка наградата на деня била присъдена на рицарите от Кръглата маса, защото на бойното поле се отличил месир Говен, синът на крал Лот. Не му отстъпвали сенешал Кей, синът на Ентор, Урган — много храбър боец, Сагремор, Ланселот от Лак и Ерек — все отлични рицари. Те се били толкова умело, че победили своите гости и привечер отнесли наградата.

Храбрият крал Артур, седнал на своя параден жребец, с жезъл в ръка, яздел между редиците, за да поддържа реда и да не допусне никакви спречквания. С него бил Персевал, синът на Ален Дебелия, който бил много нажален, че не участва в битките, но си бил наранил ръката и затова обикалял заедно с Артур, Гахерис и Гарет, последните двама — братя на монсеньор Говен и синове на крал Лот.

Тримата прекарали целия ден с краля, а по някое време отишли да навестят дамите и госпожиците и наблюдавали състезанията, докато все още било светло. Тогава дъщерята на крал Лот от Оркни и сестра на сеньор Говен, която носела името Елена и била най-красивата госпожица на своето време, съгледала Персевал Уелсеца и тутакси силно се влюбила в него. И можело ли да бъде иначе? Та той бил най-прекрасният рицар в целия двор на крал Артур!

Със смрачаването турнирът бил прекъснат, а рицарите и госпожиците се впуснали да танцуват и да участват в други весели забавления. Ала в мислите си Елена била все при Персевал, в когото безпаметно се била влюбила. Когато нощта напреднала, рицарите тръгнали да се разотиват по домовете, в които били настанени, и по палатките си. Тъй като не можела да намери покой, девойката повикала един слуга и го изпратила при Персевал Уелсеца, за да му съобщи, че Елена, сестрата на сеньор Говен, го приветства най-любезно и че силно желае да го види как участва в турнира срещу рицарите от Кръглата маса. Приканила го в името на верността, която й дължал, да се бие сутринта пред нейния поглед, облечен в червените доспехи, които тя щяла да му изпрати.

Като чул това предложение, Персевал много се удивил, ала почувствал сърцето си преизпълнено с радост, че една толкова високопоставена госпожица, дъщерята на крал Лот, го призовава в името на нейната любов да се въоръжи и да се бие срещу рицарите от Кръглата маса. Затова отговорил на вестителя, че няма нещо, което госпожицата да го помоли и той да не го стори от любов към нея:

— Предай й, че на драго сърце ще се сражавам за нея.

Като чул отговора, вестителят много се зарадвал, върнал се при младата госпожица и й разказал какво му бил отвърнал Персевал. Елена се почувствала на върха на щастието, грабнала доспехите и ги изпратила на Персевал, който изпитвал не по-малки вълнения от нея: затова нищо чудно, че почти не мигнал през цялата нощ.

Призори кралят станал и отишъл да се черкува, последван от бароните си. След края на службата дванадесетимата благородници от Кръглата маса отишли да закусят. Поднесли им богата трапеза, Артур ги обсипал с най-големите почести, на които бил способен, а след като бил подаден водният сигнал, рицарите седнали в залата да се нахранят на изобилно отрупаните маси. В разказа си няма да описвам какво било поднесено на масата и какво яли те. Само мога да ви кажа, че имали всичко, каквото им душа иска. След закуската кралят наредил да раздигнат масите, и всички излезли на полето, придружени от дамите и госпожиците, копнеещи да видят турнирните схватки и празненствата на Кръглата маса. Елена, сестрата на сеньор Говен, също отишла, защото тръпнела от желание да види Персевал облечен в доспехите, които лично му била изпратила.

Ето че напред се изстъпили рицарите от Кардуел, които искали да вземат участие в схватките и да спечелят наградата, опълчили се срещу тези от Кръглата маса и битките започнали. Подновен бил празникът, отличаващ се с невиждано дотогава великолепие. В схватките с чужденците неизменно надделявал Ланселот от Лак; същото можело да се каже за Говен и Ивен, синът на крал Уриен.

Тогава насреща им излязъл Персевал Уелсеца, облечен в доспехите, които госпожицата му била изпратила, и се устремил с все сила, целейки се в щита на Сагремор. Като го видял, Сагремор се изстъпил срещу него, двамата смушкали конете и полетели в пълен галоп, за да си нанесат такива удари по щитовете, че копията и на двамата се счупили. В следващия миг Персевал Уелсеца, който бил много опитен в тази борба, блъснал противника си, използвайки крепкостта на своето тяло и устрема на коня, с такава мощ, че той изобщо не разбрал какво става, отхвръкнал и се търкулнал насред поляната. Падането му било толкова тежко, че всички, които го видели, помислили, че е мъртъв. А Персевал взел коня му и го подарил на Елена, която била на върха на щастието.

Този ден Персевал участвал в много схватки и надделял над всички рицари от Кръглата маса: спечелил победи и над сенешал Кей, и над Ивен, сина на Уриен, и над Ланселот от Лак. Цялото множество заговорило, че за този рицар непременно трябва да се намери място на Кръглата маса. Тогава храбрият и мъдър крал се приближил до Персевал и му казал:

— Сеньор рицарю, искам от днес нататък да си част от моята свита и от Кръглата маса, да останеш тук и да знаеш, че волята ми е да бъдеш удостоен с най-големи почести.

— Господарю, на твое разположение съм — отвърнал му Персевал.

Тогава той свалил своя шлем и кралят го разпознал, ала изпаднал в голяма почуда и го попитал защо предишния ден не бил участвал в схватките и защо се бил дегизирал по този начин. На което Персевал отговорил:

— Господарю, макар че бих могъл да потуля за какво става дума, все пак ще ти разкрия, че сторих това, което сторих, от любов. Знай, че дори да имаше пречки и препятствия, пак щях да дойда и да се сражавам.

Като чул това, кралят се засмял и най-добронамерено му простил, като казал, че всички лудории, извършени от любов, трябва с лекота да се прощават. Същото сторили Говен, Ивен и Ланселот, както и останалите рицари от Кръглата маса. Тогава Персевал казал на краля, че иска да види Кръглата маса и хората, които седят на нея, а кралят му отвърнал:

— Драги приятелю, утре ще можеш да я видиш.

— Господарю, голямо е желанието ми да ги видя как седят около нея — обяснил му Персевал.

Междувременно двамата се разделили, защото започнали пищните вечерни празненства.

 

 

На другия ден бароните се събрали и отишли да се черкуват. Като свършили, се събрали в залата, където се намирала Кръглата маса. Кралят им дал знак да седнат и когато те изпълнили нареждането му, останало едно празно място. Персевал не се стърпял и попитал краля какво е предназначението му, а той му отвърнал:

— Драги приятелю, това място има много важна символика, защото на него трябва да седне най-добрият рицар на света!

Персевал веднага си помислил, че той трябва да седне на мястото, и се обърнал към краля:

— Господарю, дай ми своята благословия, позволи ми да седна там.

Кралят обаче отвърнал, че не може да му разреши подобно нещо, защото имало опасност да се случи голямо нещастие: навремето на него седнал един лъжеученик и тутакси пропаднал вдън земя.

— Така че дори да ти дам моята благословия, ти пак не бива да сядаш на това място.

Като чул това, Персевал се ядосал и казал:

— Господарю, Господ да ми е на помощ, да знаеш, че ако не ми позволиш, няма да остана в твоята свита!

Говен силно се натъжил от думите на Персевал, защото много го обичал, и казал на краля:

— Господарю, моля те, разреши му!

Към него се присъединил Ланселот, а после и всички дванадесет благородници. Толкова дълго се молили на краля, че той най-сетне с голяма мъка дал своето съгласие:

— Добре! Давам ти моята благословия!

Силно зарадван от тези му думи, Персевал излязъл напред, прекръстил се в името на Светия Дух и седнал на празното място. Ала още със сядането каменната плоча под него се разцепила с остър трясък, наподобяващ болезнено стенание, и на всички присъстващи се сторило, че целият свят потъва в преизподнята. От вика, който земята надала, произлязла такава мрачина, че не се виждало нищо на повече от една левга. Сетне се разнесъл силен глас, който казал:

— Кралю Артуре, ти извърши най-голямата грешка, която някога е допускал британски владетел! Защото пренебрегна заръката, която Мерлин ти бе дал. Да знаеш, че Персевал се реши на най-голямата дързост, каквато човек някога се е осмелявал, и заради която както той, така и всички вие от Кръглата маса ще претърпите най-големите изпитания на света. Трябва също така да си наясно, че единствено заради добрината на баща си Ален Дебелия и на дядо си Брон, наричан още Краля Рибар, Персевал не пропадна в преизподнята и не умря с болезнената смърт на Мойсей, седнал някога своеволно на забраненото от Йосиф място. А нашият Господ, кралю Артуре, ви известява, че съсъдът, който Той е дал на Йосиф в тъмницата, се намира в тази страна и се нарича Граал. Кралят Рибар е налегнат от тежка болест и пребивава в голяма немощ, и нито ще има изцеление за него, нито камъкът ще бъде възстановен на мястото на Кръглата маса, където Персевал седна, докато един от рицарите, седящи на Кръглата маса, не спечели множество битки и не извърши безброй добрини и ратни подвизи. Щом този рицар стане най-прославеният от всички и спечели наградата за рицарска доблест на своето време, Бог ще го проводи до царството на богатия Крал Рибар. Там той ще попита владетеля кому и за какво служи Граалът и тогава, зададе ли тези въпроси, Кралят Рибар ще оздравее, камъкът под Кръглата маса ще се възстанови и всички прокоби, които тегнат днес над британската земя, ще изчезнат.

Щом чули тези думи, кралят и седящите на Кръглата маса останали като поразени, след което обявили, че няма да се спрат, докато не открият двореца на богатия Крал Рибар и не му зададат въпроса за какво служи Граалът. Персевал Уелсеца пък се заклел, че няма да си легне два пъти на едно и също място, докато не го намери. Подобни клетви изрекли и месир Говен, Ерек, Сагремор и всички останали рицари от Кръглата маса. Като ги чул, Артур много се натъжил, но въпреки всичко им дал своята благословия.

Така Артур разпуснал свитата си и мнозина от неговите придворни потеглили към своите страни, а други останали по домовете си в кралския двор. Персевал и рицарите от Кръглата маса се приготвили за заминаване, въоръжили се по домовете си и когато настанал часът, представили се вкупом на краля и бароните от свитата му. Думата взел месир Говен:

— Сеньори, трябва да тръгваме, както ни повели гласът на нашия Господ, ала не знаем нито накъде, нито в каква посока, докато Бог не ни изведе на правия път.

При тези му думи кралят и бароните се разплакали, защото мислели, че никога повече няма да ги видят. Сетне рицарите се простили с краля и през целия ден препускали заедно, ала така и не им се случило никакво произшествие. На следващия ден продължили да яздят докъм деветия час^[2], когато се озовали пред един кръст. Всички се спрели, отдали му почит и произнесли благодарствена молитва към Бог. Тогава Персевал казал на своите спътници:

— Сеньори, ако продължим да яздим заедно, няма да постигнем голям успех. Затова ви моля да се разделим и всеки да поеме по своя път.

— Ако сторим това, едва ли ще изпълним дълга си по подобаващ начин. Но нека да постъпим така, както Персевал ни съветва — бил отговорът на Говен.

— Приемаме — съгласили се останалите.

Сетне се разделили и всеки поел по пътя, който най-много му допадал, в търсене на Граала, но аз не мога да ви разкажа нито за приключенията, нито за изпитанията, през които преминали било Говен, било неговите събратя, освен ако това не е важно за повествованието.

* * *

След като се сбогувал със своите събратя, Персевал цял ден препускал, без да му се случи нищо особено, и дори не успял да намери някаква странноприемница, където да се подслони. Ето защо се наложило да пренощува в гората. Снел юздите на коня и го оставил да пасе свободно, а самият той така и не мигнал цяла нощ, бдейки да не би конят му да бъде нападнат от горските зверове.

На другия ден още с пукването на зората той отново го оседлал, турил му юздите и без да се бави, се метнал върху него. Препускал така през целия ден чак до свечеряване. Както се носел през гората, хвърлил поглед наляво от себе си и съгледал рицар, чието тяло било приковано към земята от копие и от чиято глава стърчал меч, успял да прониже шлема му и да стигне чак до зъбите. До него стоял привързаният му кон, на земята се търкалял щитът му, а до тялото му седяла най-прекрасната девойка, която Природата някога била сътворявала. Тя изпитвала болка, каквато рядко жените изпитват, ридаела и оплаквала проснатия пред нея рицар, удряла се с юмруци по гърдите, скубела си косите и си деряла лицето с такова отчаяние, че нямало човек, който да я види и да не изпита голяма жал към нея.

Персевал също много се натъжил и завърнал коня в нейната посока. Като го видяла, тя спряла за миг своите жалби, изправила се и му рекла:

— Сеньор, добре си дошъл!

— Госпожице, Бог да ти отреди повече радост, отколкото имаш в този миг! — отвърнал й той на поздрава.

— Сеньор, няма как да ме споходи радост, защото пред очите ми убиха човека, когото толкова обичах и който бе готов на всичко в името на любовта си към мен.

При тези й думи Персевал я попитал:

— Госпожице, откога сте заедно с него?

— Ще ти кажа, сеньор. Живеехме с баща ми в тази гора, а един великан имаше къща на половин ден път от нас. Преди време той поиска от моя баща ръката ми, но той го изпроводи, без да му я даде, и заради това двамата дълго враждуваха помежду си. Но един хубав ден великанът научи, че баща ми е отишъл в двора на богатия крал Артур, който беше събрал рицарите на Кръглата маса за Петдесетница в Кардуел. Тогава той дойде в нашия дом, разби портата и нахлу вътре, където нямаше кой да му излезе насреща. Сетне се качи в стаята на майка ми, грабна ме и ме отнесе със себе си, качи ме на коня си, който можеш да видиш ей там, и ме доведе тук, свали ме на земята и искаше да легне с мен. Аз много се бях уплашила, ридаех и крещях, колкото ми държаха силите. Тогава този рицар, когото виждаш убит, чу виковете ми и се понесе така устремно към нас, че гигантът го усети чак когато бе вече съвсем наблизо. Той много се разгневи и се втурна с всички сили насреща му. Рицарят, който беше сърцат и храбър, го посрещна с пълна увереност в своите сили, а гигантът, доколкото мога да съдя, влезе в схватката с голямо настървение и се опита да му нанесе много удари, но рицарят го нападна с меча си, отсече му главата и го провеси с краката нагоре за клоните на едно дърво. Сетне дойде при мен, качи ме на коня си и ми каза, че ще бъде мой приятел, а аз бях толкова радостна, че с удоволствие се съгласих и му отвърнах, че завинаги ще го смятам за мой господар и приятел, защото ме е отървал от неприятел, който искаше да ме опозори и убие.

Вчера яздихме през целия ден, а тази сутрин — до третия час^[3]. Тогава се озовахме пред голяма шатра и отидохме там, за да видим празненството, защото то беше най-голямото, което някога бяхме виждали. При влизането ни в шатрата, чиито долни краища бяха повдигнати, хората вътре бяха радостни и весели, ала като ни видяха, всички изведнъж много се натъжиха. Моят приятел забеляза обзелото ги огорчение и се зачуди на ставащото. Тогава при нас дойде една девойка и ни се примоли да си тръгнем и да бягаме оттам по най-бързия начин, защото ако останем още малко, ще бъдем убити. Той пък, понеже нищо не знаеше за тези хора, й отвърна, че няма да напусне, с думите:

— Госпожице, за Бога, отърсете се от тези лоши мисли и продължавайте веселието, както допреди малко.

А тя възкликна горестно:

— Сеньор, как да се веселим, когато ще се наложи да умрете пред очите ни? Защото Надменния от Степта, който разпъна тук своята шатра, ще ви убие и няма да ви пожали. Ако поне малко ми вярвате, ще си тръгнете, преди най-лошото да ви се е случило.

— Любезни госпожици — рече тогава моят приятел, — аз не се боя, че който и да било рицар може да ми стори нещо лошо.

Като чуха това, девойките започнаха да плачат. Не след дълго пристигна едно джудже на дръглив кон, с камшик в ръка, много злобно и жестоко. То изобщо не ни поздрави, а просъска, че не сме добре дошли тук. То ние така и се почувствахме заради силната неприязън, която струеше от него. Сетне джуджето така ме удари с камшика през лицето, че ми остави следи, грабна кола, поддържащ палатката, и го събори върху нас. Моят приятел направо се вбеси, но се овладя и не влезе в схватка с джуджето.

Щом стори това, дребосъкът се обърна, шибна крантата си с камшика и изчезна. Ние също си тръгнахме по пътя, защото нямахме какво повече да правим там. Не бяхме изминали и половин левга, когато видяхме да препуска много могъщ рицар с яркочервени доспехи. Той се носеше срещу нас в такъв галоп, че караше цялата гора да тътне и едва ли не — както би могло да се стори някому — предизвикваше в нея истинска буря. Когато ни наближи, рицарят се провикна с мощен глас:

— За Бога, рицарю, ти извърши голяма грешка, че събори моя павилион и провали цялото веселие в него.

Като чу тези думи, моят приятел се извърна към него, а сетне двамата обърнаха конете един срещу друг. Рицарят обаче беше много силен: прониза приятеля ми с копие, сетне изтегли меча си и го заби в шлема му, както можеш сам да се убедиш. Уби го, обърна се и си тръгна, без да удостои нито мен, нито коня ми с поглед. Ето как останах съвсем сама в тази гора и ако изпитвам голяма мъка, никой не бива да ме укорява, защото изгубих човека, който ме бе избавил от неприятеля. Това, сеньор, е цялата истина и отговор на въпроса, който ти ми постави.

 

 

Приключила веднъж своя разказ, тя избухнала в плач и се отдала на мъката си. Персевал пък, който също много се натъжил от гледката на страданията й, се опитал да я утеши с думите:

— Госпожице, с плач не можеш нищо да поправиш. Хайде, качи се на това муле и ме води към шатрата на рицаря, защото няма да има оттук насетне радост за мен, додето не му отмъстя за стореното.

А девойката му отвърнала:

— Сеньор, ако поне малко ми се доверяваш, не ходи там, защото онзи рицар е прекалено силен и толкова мощен, че ако се нахвърли върху теб, ще те убие. Казвам ти това, макар че няма на света човек, когото да мразя повече.

Ала Персевал й казал, че няма да спре, додето не застане очи в очи с рицаря. Сетне качил девойката на мулето и двамата поели към шатрата, от която се разнасял веселият смях на младите момичета. Още щом съгледали Персевал, веселбата им секнала и му извикали да си отива, защото ако техният сеньор дойде, очаква го сигурна смърт.

Персевал обаче изобщо не обърнал внимание на призивите им и продължил да язди, додето не стигнал до самата шатра. Влязъл в нея и докато разговарял с тях, дошло джуджето на своя грозен и дръглив кон, с камшик в ръка, изплющяло крантата по главата, а сетне извикало:

— Махайте се от шатрата на моя сеньор!

После се приближило към девойката, шибнало я по врата и ръцете, след което хванало за поводите нейния кон и се опитало да го изведе от шатрата.

Персевал силно се разгневил, хванал копието си откъм върха и нанесъл на джуджето толкова тежък удар по гърба, че то изхвръкнало от коня и се проснало на земята. Не се пребило обаче, скочило на крака, метнало се на крантата си и извикало на Персевал:

— За Бога, сеньор рицарю, денят няма да е минал, а вече ще ви е споходил голям срам!

Персевал останал в шатрата, чувствайки голямо състрадание към девойката, която джуджето оскърбило по толкова груб начин. Както стоели там, видели да се приближава рицарят, въоръжен с алените си доспехи, а с него — и джуджето. Щом го съгледала, девойката се изплашила и извикала:

— Сеньор, ето го човека, който уби моя приятел!

При тези й думи Персевал обърнал коня и излязъл от шатрата. Рицарят с алените доспехи тутакси го забелязал и се провикнал:

— За Бога, рицарю, голяма грешка допусна, че удари джуджето ми!

Персевал не обърнал особено внимание на думите и високомерието му обърнал коня и двамата препуснали във вихрен галоп един срещу друг, изпълнени с взаимна омраза. Рицарят, от когото лъхали мощ и решителност, нанесъл тежък удар по щита на Персевал, пронизал го и го разбил, а острието му преминало под лявата мишница на нашия герой: и добре, че било така, защото ако бил улучил тялото му, щял непременно да го убие.

Персевал обаче не му отстъпвал по храброст и забил копието си в щита на рицаря с такава свирепост, че нито ризница, нито щит, нито дреха биха могли да възпрат желязото да не проникне в плътта на противника. Двамата сблъскали яростно тела, глави и щитове и от този удар останали толкова замаяни, че не знаели какво им се е случило, юздите и ремъците на щитовете изхвръкнали от ръцете им, а двамата паднали на земята с такъв грохот, че от цяла левга разстояние можело да се разбере какво е станало.

Щом дошли що-годе на себе си, те скочили на крака, хванали ремъците на щитовете, грабнали мечовете и се нахвърлили един срещу другиго. Могъщият рицар заразмахвал голата сабя и щита си и, разярен, се впуснал срещу Персевал. Ала той подложил пред себе си щита, по който рицарят ударил с такава сила, че острието го разсякло чак до дръжката, а сетне, отскачайки, се забило в земята, от която се разхвърчали цветя и камъни, и щяло тежко да го рани, ако не се отклонило и минало встрани от юмрука му.

Като видял това, Персевал почувствал прилив на сили и храброст и замахнал, целейки го по шлема. Рицарят протегнал щита си, за да се защити, ала Персевал ударил по него с цялата ярост и злост, на която бил способен, разцепил го чак до ръкохватката, ранил тежко в лявото рамо противника си и го блъснал така, че насмалко да го просне на земята. Сетне продължил да го напада настървено, а рицарят се защитавал с всички сили като човек, убеден, че никой не е способен да го победи. Ала Персевал продължил да налита и съперникът му се видял принуден да отстъпи насред поляната, без изобщо да свари да заеме защитна стойка. При поредния му удар шлемът на рицаря отхвръкнал и Персевал неминуемо щял да му отреже главата, ако човекът не закрещял да го пощади и да не го убива, кълнейки се, че ще бъде негов пленник, където и да го отведе.

Като чул, че го молят за пощада, Персевал повече не го докоснал, а се оттеглил назад и му наредил да се закълне в светите реликви, че самият той и неговите госпожици ще се отдадат под властта на крал Артур и че ще приеме условието да отведе девойката, чийто приятел бил убил, в двора на Артур и да я предаде на кралския племенник Говен.

— Убеден съм — заключил Персевал, — че той ще се отнесе с нея по най-добрия начин и най-малкото ще я върне в дома на баща й.

— Господарю, ще изпълня всичко на драго сърце — отвърнал рицарят, — но кажи ми, моля те, като чий пленник да се представя, когато отида в двора на богатия крал Артур.

— На Персевал Уелсеца, странстващ в търсене на Граала. Забравих освен това да ти кажа, че ако не намериш монсеньор Говен, трябва да повериш девойката на кралицата, защото едва ли Говен ще бъде там.

— Господарю — отвърнал му рицарят, — ще сторя всичко по твоята воля, но те моля, преди да поемеш по твоя път, а аз — по моя, да споделиш трапезата ми, след което с далеч по-голяма радост ще се отправя натам, накъдето си ми наредил.

Персевал, който чувствал голяма нужда да похапне, приел на драго сърце поканата. Всички се упътили към шатрата и щом влезли в нея, рицарят заповядал на госпожиците да посрещнат по най-любезния начин госта. Както наредил, така и сторили. Наметнали на раменете му разкошна мантия, подредили трапезите, седнали да ядат и имали всичко в голямо изобилие.

Когато свършили с гощавката и станали, Персевал поискал да му донесат доспехите и се въоръжил. Сетне скочил на коня си, същото сторил и рицарят, който качил на коне своите госпожици, както и девойката, доведена при него от Персевал. На раздяла тя изпитвала голяма тъга и както изглеждало, много повече предпочитала да остане в неговата компания, отколкото в тази на рицаря. Ала желанието й не можело да се сбъдне, защото мислите на Персевал били съвсем другаде.

Така те се разделили и рицарят продължил да язди, додето не пристигнал в двора на богатия крал Артур, който по това време се намирал в приемната зала на своя замък, а редом с него била кралицата, която се отличавала с красотата си, и мнозина известни рицари, надошли в неговия двор. Изпратеният от Персевал рицар влязъл в залата, поздравил кралицата и всички барони, след което се обърнал към краля:

— Господарю, мен, а също и тези госпожици, които виждате тук, ни предава на теб да бъдем пленници под твоята власт Персевал Уелсеца. Тази девойка пък Персевал изпраща при монсеньор Говен, а ако той не е тук, моли кралицата да я приеме при себе си, защото е от много знатно потекло. Самият той ви поздравява всички.

Щом чул това, крал Артур много се зарадвал, приел го в двора си и обявил, че пленничеството му се отменя. От своя страна кралицата посрещнала девойката най-радушно и я обсипала с немалко почести заради обичта си към монсеньор Говен, който бил неин братовчед. Така рицарят се преселил в двора на крал Артур, където станал любимец на бароните.

* * *

Персевал пък, след раздялата си с рицаря, яздил цял ден, без да се натъкне на никакви приключения, а като тръгнало да се свечерява, отправил молитва към нашия Господ да го упъти към странноприемница, където да пренощува, защото предишната нощ така и не бил спал. Погледнал пред себе си, и какво да види: между дърветата се очертал върхът на кула, която изглеждала много красива и голяма.

Щом я съгледал, той изпитал голяма радост и препуснал към нея в пълен галоп, а като пристигнал, се изяснило, че ставало дума за най-прекрасния замък на света, чийто мост бил спуснат, а портата — отворена, така че той влязъл на коня си вътре. Стигнал до каменното стълбище, водещо към сградата, скочил от коня, завързал го за една халка и се качил по него с всичките си доспехи и с меч на кръста. Пристъпил в двореца, огледал го от горе до долу, ала не видял жива душа наоколо. Стигнал до една стая, влязъл в нея и отново се заозъртал, ала и този път не намерил ни мъж, ни жена насреща си. Върнал се обратно, дивейки се на ставащото, и рекъл:

— За Бога, що за чудеса стават тук! Тази зала носи толкова много следи от стъпки, вижда се, че до съвсем скоро тук е имало хора, а аз не виждам жива душа.

Сетне застанал по средата на залата и съгледал пред прозореца шахматна дъска от изящно сребро, а върху нея — фигури от черна и бяла слонова кост, наредени като за игра. Като видял тази толкова красива игра, той се приближил към нея, дълго оглеждал фигурите, а сетне ги наместил, взел една от тях и я придвижил напред. Миг след това шахматната дъска му отвърнала.

Виждайки как играта се отзовава на ходовете му, той изпитал огромно удивление, преместил друга фигура и шахматната дъска отново му отвърнала. Тогава Персевал седнал и започнал да играе. Играл, каквото играл, ала играта трикратно го матирала. Тогава Персевал се почувствал много посрамен и възкликнал:

— В името на вярата, която дължа на нашия Господ, голямо чудо става тук пред мен, защото винаги съм мислел, че отлично владея тази игра, а тя ме матира на три пъти. Проклет да съм, ако й позволя да матира мен или друг рицар, и да се подиграва с нас!

Сетне грабнал фигурите в полите на плетената си ризница, насочил се към прозореца и понечил да ги хвърли в течащата под него вода. Ала в мига, в който щял да стори това, бил спрян от възгласа на девойка, надничаща през прозореца над него:

— Рицарю, намислил си да извършиш голяма пакост в желанието си да хвърлиш шахматните фигури във водата. Да знаеш, че ако сториш това, ще причиниш непоправимо зло.

— Госпожице — отвърнал й Персевал — ако благоволиш да слезеш долу, няма да хвърля и една фигура.

— Няма да сляза — отказала тя. — А ти бъди така добър да ги оставиш обратно върху дъската, и ще постъпиш като изискан рицар.

— От къде на къде, госпожице? — кипнал Персевал. — Щом не искаш да направиш нищо за мен, с какво право настояваш да сторя нещо за теб? Кълна се в св. Николай, ако не слезеш при мен, ще ги хвърля като едното нищо!

Като чула тези му думи, девойката отстъпила:

— Сеньор рицарю, хайде върни фигурите обратно и аз ще сляза веднага щом ги сложиш върху дъската.

При тези й думи Персевал бил обзет от голяма радост, приближил се до дъската и поставил фигурите върху нея, а те съвсем самички заемали местата си по-добре, отколкото човек можел да ги подреди.

В този миг вратата към една стая се отворила и влязла девойката, съпроводена от десетина млади момичета и предшествана от четирима прислужници, много добре обучени, защото още щом съгледали Персевал, притичали да го обслужат и снели шлема от главата му, издърпали чизмите от нозете му, свалили плетената ризница от гърба му и той останал съвсем гол, а да знаете, че това бил най-красивият рицар, когото хората били виждали. Двама лакея притичали при коня му и го отвели в обора, а една госпожица донесла мантия от скъп плат и му помогнала да я облече. Сетне го отвела в стаята при господарката на замъка, която, както изглеждало, била много радостна от неговото присъствие, а знайте, че това била най-красивата девойка на света.

Като я погледнал, Персевал тутакси силно се влюбил в нея и си казал, че ще бъде невъобразима глупост, ако не спечели любовта й, след като му се е отворила такава прекрасна възможност. Както намислил, така и сторил, заухажвал я много настойчиво, пускайки в ход всичките си умения, додето най-сетне девойката не му рекла:

— Сеньор, знай, че бих склонила с най-голяма благосклонност на онова, за което ме молиш, стига да се убедя, че си толкова решителен на дело, колкото и на думи. Впрочем аз изобщо не поставям под съмнение твоите признания, ала ако сториш онова, което ще поискам от теб, знай, че ще ти дам своята любов и ще те направя господар на този замък.

Като чул това, Персевал изпитал голяма радост и й отвърнал:

— Госпожице, няма на света нещо, което да поискаш от мен и аз да не го сторя! Така че кажи какво ти е на ума.

Тогава девойката му рекла:

— Ако можеш да заловиш белия елен, който живее в тази гора, и да ми донесеш главата му, знай, че завинаги ще бъда твоя любима. Освен това ще ти дам едно гонче, което е много добро и предано, защото пуснеш ли го, ще хукне право към мястото, където се намира еленът, а ти ще го последваш в пълен галоп, ще отсечеш главата на елена и ще ми я донесеш.

На което Персевал отвърнал:

— Госпожице, на драго сърце ще го сторя и знай, че ако Бог ми даде живот, смятам да изпълня каквото ми заръчваш.

В този миг дошли прислужниците на госпожицата и се заели да подреждат трапезите, след което всички седнали да се нахранят и яли, каквото си пожелали. Като се наситили, Персевал и госпожицата станали и слезли в долната част на замъка, тъй като вече било време да си лягат.

Тутакси се появили прислужниците, които помогнали на Персевал да се събуе и го настанили в прекрасно ложе, приготвено за него. Рицарят си легнал, ала сън не го хванал почти цялата нощ, тъй като мислите му се въртели все около госпожицата и нейното поръчение.

На сутринта, още с пукването на зората, Персевал станал от леглото, грабнал доспехите и се въоръжил. Двама прислужници му довели коня и той се метнал на него, а госпожицата излязла и му дала гончето със заръката да бди над него така, както милее за любовта си към нея. На което Персевал отвърнал:

— Госпожице, за Бога, няма нещо на света, което по-малко бих искал да загубя от гончето.

Сетне го настанил пред себе си на врата на коня, сбогувал се с госпожицата и потеглил в пълен галоп, а когато навлязъл в гората, пуснал кучето на земята и го насърчил да търси. То веднага поело следата на елена, стигнало до един храст и го вдигнало оттам. Еленът, бял като сняг^[4], много снажен и с огромни рога, се впуснал да бяга. Щом го съгледал, Персевал се изпълнил с радост и пришпорил коня, който полетял в такъв вихрен галоп, че тропотът на копитата му отекнал из цялата гора.

Какво да разказвам надълго и нашироко? Гончето така го преследвало, че го изтощило и след като успяло да го захапе за бута, напълно го обездвижило. Персевал, преизпълнен с радост, скочил пъргаво от коня и му отсякъл главата, казвайки си наум, че ще я окачи на седлото.

Докато бил улисан с прикрепването на еленовата глава, ненадейно се появила старица, яздеща в галоп едър и хубав кон, грабнала гончето и го отнесла, препускайки. Като се усетил, той силно се разгневил, скочил живо на коня, пришпорил го ядно и бързо я настигнал, хванал я за раменете и я спрял, след което й казал:

— Сеньора, бъди така добра, върни ми гончето, защото е много грозно да го грабнеш така и да побегнеш.

Когато чула думите на Персевал, старицата, която изглеждала зла и грозна, му казала:

— Сеньор рицарю, проклет да бъде онзи, който ме спира и който казва, че това гонче някога е било твое: защото съм сигурна, че си го откраднал. Да знаеш, че ще го върна на оногова, комуто то принадлежи, защото ти нямаш никакво право над него.

При тези думи Персевал я заплашил:

— Сеньора, ако не ми го върнеш с добро, ще се ядосам и не само че няма да го отнесеш със себе си, ами положението ще стане далеч по-лошо, отколкото е сега.

А тя му отвърнала:

— Сеньор, силата не е право, но, разбира се, ти можеш да използваш насилие срещу мен. Ала ако сториш каквото ти кажа, ще ти го върна без никакви разправии.

— Казвай какво е то — побързал да се съгласи Персевал — и аз ще го сторя, стига да ми е по силите, защото е добре да знаеш, че нямам никакво желание да влизам в разпра с теб.

— Като тръгнеш по тази пътека — обяснила му тя, — ще намериш един гроб, а върху паметника му — нарисуван рицар. Ще се приближиш до него и ще му кажеш, че онзи, който го е нарисувал, е бил голям измамник. Сториш ли това, върни се при мен и аз ще ти върна гончето.

— За подобна дреболия в никакъв случай няма да го изгубя — възкликнал Персевал.

Сетне отишъл на гроба и се провикнал:

— Сеньор рицарю, измамник е бил онзи, който те е нарисувал.

Сетне си тръгнал обратно. И както яздел, чул зад себе си грозен шум, обърнал се и видял към него да се носи в луд галоп конник, яхнал толкова грамаден черен кон, че изглеждал направо като чудо невиждано. Бил в пълно бойно снаряжение и всичките му оръжия били по-черни от най-черното мастило.

Като съгледал рицаря, Персевал отначало се изплашил и начаса се прекръстил, защото онзи бил толкова огромен, че неизбежно внушавал голям страх. Ала, очертал веднъж върху себе си знака на истинския кръст, той почерпил от него сила и смелост, след което обърнал коня насреща му. Така двамата се понесли един срещу друг, колкото им сили държали.

Стълкновението им било толкова мощно, че изпочупили и копия, и щитове, сблъсъкът между тела, гърди и шлемове бил толкова поразителен, че сърцата в гърдите им почти спрели, погледите им се помътили и двамата изгубили представа какво е станало с тях. И единият, и другият изтървали и оръжия, и поводи, строполили се на земята с такава сила, че насмалко сърцата им да се пръснат, така че човек би могъл да измине цели два арпана^[5], преди да осъзнаят какво им се е случило и кой какво е правил.

Щом чувствата и паметта им се възвърнали, те се изправили, взели щитовете, грабнали мечовете и понечили да подновят битката. Рицарят от гроба нападнал Персевал с голямо ожесточение и го ударил с меча си по шлема; ала той се оказал достатъчно як, за да не позволи на острието да проникне в него. Персевал на свой ред устремно скочил върху него и се заел да го притиска толкова отблизо, че го принудил да заотстъпва и по някое време му нанесъл тежък удар по шлема, който го пробил, дори срязал капюшона под него и го ранил от лявата страна на главата. Сетне го блъснал мощно, принуждавайки го да залитне, и ако мечът му не се бил отплеснал, непременно щял да го лиши от живот. Рицарят обаче пооправил снаряжението си и се втурнал срещу него с още по-голяма злост, ала Персевал успял да се защити. И докато двамата се сражавали насред ливадата, ненадейно се появил трети рицар в пълно бойно снаряжение, грабнал еленовата глава и гончето, което старицата държала, и препуснал, без дума да им издума.

Като видял това, Персевал се почувствал силно обезсърчен, ала не можел да го последва заради рицаря, който продължавал устремно да го напада. Тогава усетил прилив на мощ и дързост, втурнал се с голямо настървение срещу рицаря, който не могъл да му устои, изплашил се и препуснал, колкото му сили държат, към гроба. И, чудо невиждано, надгробната плоча се вдигнала насреща му и рицарят се втурнал в зейналата яма. Персевал се опитал да го последва, ала не могъл да го стори, защото гробът се затворил след рицаря с такава сила, че земята около Персевал се разтресла, а той изпаднал в голяма почуда от всичко видяно. Тогава се приближил до гроба и трикратно извикал рицаря, но той изобщо не му отвърнал. Като разбрал, че няма да получи отговор, Персевал се върнал при коня си, яхнал го и в пълен галоп се втурнал подир рицаря, отнесъл еленовата глава и гончето, повтаряйки си, че няма да се спре, докато не го намери.

Докато препускал, съгледал пред себе си старицата, която му била посочила гроба, свърнал към нея и я попитал кой е бил рицарят от гроба и дали познава конника, отнесъл гончето. На тези въпроси старицата отвърнала:

— Рицарю, проклет да е онзи, който ме заговори за неща, за които нямам представа, ала ако си изгубил псето си, търси го, докато го намериш, защото твоите работи изобщо не ме засягат.

Като разбрал, че няма да чуе нищо смислено от нея, Персевал я пратил по дяволите и подгонил рицаря, отнасящ еленовата глава и гончето. Дълго време препускал, ала така и не открил дори следа от него.

* * *

Яздел той сред гори и гъсталаци, преминавайки през редица премеждия. Така един ден стигнал до запуснатата гора, в която някога живеели майка му и баща му. Там стоял и замъкът, оставен на млада госпожица, която всъщност била сестрата на Персевал.

Когато навлязъл в гората, той така и не я разпознал веднага, защото било минало много време, откакто не се бил връщал по тези места. Яздейки без посока, той се озовал пред своя дом и влязъл в двора, без да слиза от коня. Когато сестра му го видяла, изтичала до стремето на коня и казала на новодошлия:

— Сеньор рицарю, слез от коня си, защото ще получиш при нас отлично гостоприемство, ако искаш да останеш тук до утре.

На което Персевал отвърнал:

— Госпожице, то аз и не идвам за нищо друго.

Сетне Персевал слязъл от коня, девойката изтичала при него и с голямо желание се заела да му прислужва, подпомогната от още две момичета, които били нейни племеннички. Трите му помогнали да свали доспехите си, а когато това било сторено, сестра му донесла много красива копринена риза, седнала точно срещу него, загледала се с голяма тъга в лицето му и заридала. Като я видял да плаче, Персевал много се натъжил и я попитал какво се е случило, та плаче така горко. А тя му отвърнала:

— Ще ти кажа, сеньор!

Сетне започнала своя разказ така:

— Сеньор, имам брат, млад благородник, аз съм му сестра. Някога и двамата бяхме деца на едни и същи майка и баща. Ала баща ни умря, защото така е било угодно на Бог. Иисус обаче му изпрати гласа на Светия Дух при преминаването в отвъдното. Когато баща ни си отиде, моят брат замина за двора на богатия крал Артур. Сеньор, брат ми беше много млад и много неопитен. Затова майка ми бе много тревожна и угрижена, а от цялата тази мъка се разболя от тежка болест и почина. Знам, че на майка ми много й е тежал грехът, който брат ми извърши спрямо нея.

Едва изслушал разказа й, Персевал възкликнал:

— Мила ми сестро, аз съм Персевал, твоят брат, който замина за двора на богатия крал Артур!

Когато чула тези думи, девойката засияла от радост, скочила, обливайки го със сълзите си, прегърнала го и го разцелувала повече от сто пъти. Персевал сторил същото и двамата били на върха на щастието, задето се били намерили един другиго. Сетне тя го попитала дали е бил в двора на своя дядо — богатия Крал Рибар. А Персевал й отвърнал:

— Мила ми сестро, все още не съм попадал там, но отдавна го търся и вече изминаха повече от три години, откакто съм се впуснал в това издирване. Бъди уверена, че никога няма да се откажа и ще упорствам, додето не го намеря.

А девойката му рекла:

— Мили ми братко, дано Бог ти позволи да го сториш съобразно Неговата воля, така че винаги делата ти да бъдат угодни Нему.

Докато двамата си говорели и изразявали неописуемата радост от срещата си, при девойката дошли прислужниците от къщата. Като видели, че госпожицата час по час целува Персевал, те много се натъжили и си казали, че постъпва много глупаво, дето целува така този странен рицар.

Ала тя ги повикала при себе си и им съобщила:

— Любезно ми домочадие, знайте, че този рицар е Персевал, моят брат, който съвсем невръстен напусна този дом.

Като чули новината, прислужниците се почувствали наистина щастливи и се преизпълнили с голяма радост. След края на гощавката девойката повикала брат си и му казала:

— Скъпи ми братко, много ме е страх за теб, защото бродиш из тези места, а си толкова млад, докато рицарите, които се навъртат из тази страна, са много жестоки и вероломни. Да знаеш, че стига да могат, няма да се поколебаят да те убият дори само за да ти вземат коня. Ала ако ми се довериш, ще изоставиш тази мъчителна тегоба, на която си се посветил, и ще останеш при мен, защото е голям грях да убиваш рицари, а и така всеки ден си изложен на голяма опасност да бъдеш убит.

— Мила ми сестро — отвърнал й Персевал, — знай, че на драго сърце бих останал тук, ако бях приключил с диренето, на което съм се посветил, ала веднага щом постигна целта си, ще се завърна при теб, за да бъда, доколкото ми стигат силите, твой съветник и помощник. Докато обаче не се сбъдне това, не мога да остана тук.

Като чула тези думи, девойката се разплакала, преизпълнена с нежност към брат си, и му рекла:

— Персевале, мили ми братко, тогава ще те помоля да изпълниш едно мое желание, което сега ще споделя с теб.

— Мила ми сестро, кажи ми какво е то, и аз тутакси ще го изпълня — отвърнал й той.

— Искам да дойдеш с мен в дома на нашия чичо, който е отшелник и много добродетелен мъж. Той живее в гората на около половин левга оттук. Моля те да му се изповядаш и да приемеш опрощение за греховете си спрямо нашата майка, която си отиде заради теб, пък и да чуеш напътствията му, които ще бъдат възможно най-добрите. Сетне се постарай да изпълниш всичко, за което той ще те посъветва, защото е много свят човек и е дошъл в тази страна чак от Йерусалим в Юдейската земя и е един от братята на нашия баща Ален Дебелия. Да знаеш, че ако той отправи към Иисус молитва да те отведе на правия път, за да откриеш онова, което търсиш, благодарение на тази молитва ще можеш много по-бързо да го постигнеш, и във връзка с това е добре и да чуеш всичко, което ми е разказал за нашите предци: за Йосиф и за Енигеус, неговата майка и сестра на Йосиф, както и за Брон, своя баща, наречен от хората Краля Рибар. Разказвал ми е още, че този Брон, който е наш дядо, притежава съсъд, в който била събрана кръвта на нашия Господ, и че този съсъд се нарича Граал. По думите му нашият Господ бил казвал, че той трябвало да бъде предаден на теб и щяло да бъде твой дълг да го търсиш, додето не го откриеш.

Когато чул думите на сестра си, Персевал изпитал голяма радост и казал, че на драго сърце ще отиде при своя чичо. Сетне се въоръжил, скочил на коня си, качил сестра си на ловен кон, който открил в обора, след което двамата препуснали към дома на отшелника.

Като пристигнали, хлопнали с клепалото по вратата и отшелникът, който наистина бил много свят и възрастен човек, излязъл, подпирайки се на тояга, да им отвори. Персевал слязъл от коня, девойката — също, и двамата влезли в дома на отшелника, ала конете им останали отвън, защото нямало как да се промъкнат вътре: вратичката била толкова ниска, че Персевал трябвало да се наведе, за да пристъпи в къщата.

Когато видял своята племенница да идва с рицаря, светият човек много се удивил и я попитал какво е станало, та е дошла заедно с този рицар, и дали той не я е пленил или отвлякъл. Ала тя му рекла:

— Мили ми чичо, това е Персевал, моят брат, който е син на Ален Дебелия и който навремето замина в двора на знатния крал Артур, за да стане рицар. Ето, слава Богу, той отиде там и изпълни желанието си.

Когато чул тази новина, добродетелният мъж се почувствал много щастлив и се обърнал към Персевал:

— Скъпи племеннико, кажи ми, посещавал ли си вече двора на богатия Крал Рибар, моя баща и твой дядо?

Персевал му отвърнал, че дълго го е търсил, но все още не е успял да го намери. При което светият човек казал:

— Мили ми племеннико, да знаеш, че по време на вечерята, на която присъствахме, всички ние чухме гласа на Светия Дух, който ни нареди да се разотидем на Запад из чужди земи, а на Брон, моя баща — да дойде по тези места, където слънцето залязва. Гласът каза още, че на Ален Дебелия ще му се роди наследник, който ще държи Граала в свое притежание, и че Кралят Рибар не ще може да умре, преди ти да отидеш в неговия двор, а озовеш ли се там, той ще бъде излекуван и ще ти даде своята благословия и своя съсъд, така че ще станеш господар на кръвта на нашия Господ Иисус Христос.

Затова полагай всички усилия да бъдеш достоен мъж и те моля да не изпитваш желание да убиваш рицари, а винаги да ги пощадяваш; бъди готов и да търпиш всевъзможни несгоди в името на твоята майка и нейната душа. Моли се на нашия Господ да се смили над теб, защото е редно да знаеш, че тя си отиде именно заради голямата мъка, която ти й причини. Моля се Той да си спомня за теб, а ти се старай да се предпазваш от грехове и грозни постъпки, защото произхождаш от предци, които нашият Господ винаги много е обичал и които е въздигнал дотам, че им е поверил за съхранение Своята кръв и Своята плът.

На което Персевал отговорил:

— Сеньор, дано Бог ми позволи да Му служа по такъв начин, че винаги да изпълнявам Неговата воля!

Добродетелният мъж също отправил молитви към нашия Господ и изрекъл много скъпоценни слова, които аз не съм в състояние да възпроизведа, но мога поне да кажа, че Персевал останал там цялата нощ до сутринта, когато присъствал на отслужването на литургията от стареца в местния параклис.

Когато богослужението приключило и светият човек съблякъл църковните одежди и прибрал символите на нашия Господ, Персевал отишъл при него, поклонил му се най-почтително и се сбогувал, като му казал, че иска да продължи начинанието, което е предприел. А старецът отправил към нашия Господ молитва да му помогне в най-скоро време да намери дома на богатия Крал Рибар — негов баща и дядо на Персевал. Сетне рицарят напуснал дома му, отишъл при коня си, скочил на него и помогнал на сестра си и тя да се качи на своя. Двамата поели по пътя, а благородният старец останал назад, облян в сълзи. Персевал пък препускал в стремителен галоп, следван от сестра си, която изпитвала голяма радост за своя брат.

Яздейки, те се озовали недалеч от замъка и се спрели пред един кръст, където Персевал често ходел да играе, докато все още живеел в дома на своята майка. Точно в този миг той видял да препуска на кон рицар в пълно бойно въоръжение, който, наближавайки, се провикнал, колкото му глас държал:

— За Бога, сеньор рицарю, знай, че не можеш да водиш със себе си девойката, ако не приемеш предизвикателството да се сразиш с мен!

Персевал го чул много добре, ала не му отвърнал и дума, защото бил потънал в размисъл за своите дела и изобщо не обърнал внимание на крясъците на конника. Тогава този човек, който силно се раздразнил от подобно отношение, се понесъл в пълен галоп към него, размахвайки копието си и, както вървели нещата, щял да прониже Персевал, ако сестра му не се провикнала:

— Персевале, мили ми братко, пази се, или този рицар ще те убие!

Като чул нейния възглас, Персевал много се удивил, защото толкова дълбоко бил потънал както в мислите, така и в бляновете си за госпожицата, поверила му своето гонче, че изобщо не му минавало през ум да се предпази от налитащия рицар. Ала като го забелязал, обърнал коня си и го пришпорил срещу идващия насреща му противник. Той пък се насочил срещу него по същия начин и всеки ясно показал колко голямо е желанието му да срази съперника си.

Рицарят нанесъл такъв удар с копието си по щита на Персевал, че го пробил и разтрошил, но плетената ризница се оказала достатъчно здрава, за да не го нарани, а дръжката на копието се разлетяла на парчета. Персевал пък, разярен, запратил своето копие към щита на противника с цялата сила, на която бил способен. Можете да бъдете сигурни, че няма на земята нито щит, нито ризница, които биха могли да предотвратят този удар да не го прониже право в гърдите. Той го ударил с такава злост, че го проснал с цялата снага на земята и от това падане сърцето му се пръснало и той умрял мигновено, без дори да помръдне ни крак, нито ръка. Тогава Персевал промълвил:

— За Бога, сеньор рицарю, заради твоето злодеяние се стигна дотам, че те сполетя голямо нещастие. Колко по-добре щеше да е за теб да се беше кротнал някъде, отколкото да ме нападаш по този начин, и това, че те убих, много ми тежи. Бих предпочел просто да те бях победил, защото да убиеш рицар е голям грях.

Сетне повел коня на рицаря, върнал се при сестра си и й подал поводите му. Двамата препуснали устремно и скоро стигнали в своето имение, където слезли, а прислужниците на госпожицата ги посрещнали, отвели конете в обора и се погрижили добре за тях, ала най-много се дивели на коня, който Персевал бил довел. Слугите веднага наобиколили рицаря, помогнали му много прилежно да свали доспехите си. Когато се разоръжил, те приготвили трапезата и Персевал седнал да се гощава заедно със сестра си. След това легнал да поспи малко, защото предишната нощ така и не бил мигнал. Ала сънят му бил кратък, не след дълго той станал, наредил да му донесат оръжията и бързо се въоръжил.

Когато го видяла да надява доспехите си, сестра му изпитала дълбока скръб в сърцето си, приближила се към него и му рекла:

— Какво е това, Персевале, мили ми братко? Какво искаш да направиш? Искаш да си тръгнеш без мен и да ме оставиш сам-сама в тази гора, така ли?

А Персевал й отвърнал:

— Мила ми сестро, ако мога по някакъв начин да се върна при теб, тутакси ще го сторя и ще ти давам съвети, доколкото ми се простират възможностите: но сега не мога да остана повече.

Чувайки тези думи, девойката много се нажалила и заронила нежни сълзи, а Персевал положил всички старания да я утеши, като й казал, че щом му се отвори сгода, веднага ще се върне при нея. Междувременно наредил да изведат коня, скочил на него, сякаш нямал никакво желание да стои повече там, след което се помолил на Бог да пази сестра му. Същото сторила и тя, обляна в сълзи и преизпълнена с тъга, но нещата стоели така, че тя нямала какво друго да направи.

* * *

След като се разделил със сестра си, Персевал яздил през целия ден, ала не намерил нито повод за приключения, нито странноприемница, където да се приюти. Наложило се да прекара нощта в гората. Затова махнал оглавника на коня и го оставил да пасе свежата трева, натежала от прекрасната обилна роса. Самият той останал на стража и цялата нощ изобщо не мигнал. На сутринта, когато зората се пукнала, той станал, подготвил коня, стегнал доспехите си, скочил на седлото и продължил пътя си.

Утрото му доставило истинско удоволствие, защото гората била голяма и пищна, птичките се надпреварвали да пеят весело и изпълвали душата му с радост. Както си яздел, по някое време съгледал пред себе си рицар, който се приближавал на кон, а редом с него — девойка, която била с възможно най-странния вид, който човек някога бил виждал.

Защото шията, лицето и ръцете й били почерни от желязо, двата й крака били криви, очите й били по-червени от огън, а между тях имало цяла длан разстояние. Ако се придържам към истината, би трябвало да кажа, че стърчала над седлото не повече от една стъпка, нозете й били толкова криви, че не можела да ги държи в стремената, а косата й била сплетена в плитка, къса и черна, приличаща повече на миша опашка, отколкото на нещо друго. Яздела много горделиво, държейки бич в ръка, положила по обичая на благородниците единия си крак върху врата на коня, редом с рицаря, когото час по час прегръщала и целувала много нежно, а и той от своя страна не пропускал да й отвърне.

Като я видял, Персевал се спрял и се прекръстил от удивление, след което избухнал в смях. Чувайки го да се смее на приятелката му, рицарят много се ядосал, приближил се до Персевал и го попитал какво има да се смее и защо се бил прекръстил три пъти. На което Персевал отвърнал:

— Ще ти кажа, уважаеми. Когато видях този дявол да язди редом с теб, най-напред изпитах страх и затова се прекръстих. Ала като видях, че тя те прегръща и целува, прихнах да се смея, защото виждах пред себе си олицетворение на безумието. Ала кажи ми най-приятелски и без да се засягаш, откъде ти се е стоварила на главата и що за създание е това, дявол или жена! И да ти кажа честно, ако ще да ми дават цялото кралство Логрия, не бих могъл да я изтърпя край себе си и три дни от страх да не ме удуши или убие.

Като чул тези думи, рицарят изпаднал в такава ярост, че целият почервенял и отвърнал с голяма враждебност:

— Рицарю, трябва да си наясно, че не би могъл да ме разгневиш повече, отколкото успя да го сториш с твоите подигравки и насмешки над тази, която обичам от цялото си сърце и която за мен е толкова красива, че няма на земята дама или госпожица, чиято хубост би могла да съперничи на нейната. Кълна се, че няма да сложа и залък в устата си, преди да ти отмъстя подобаващо. Ако пък беше произнесъл тези думи в нейно присъствие, тя, убеден съм, щеше да се почувства така посрамена, че щеше да умре: толкова е срамежлива и стеснителна. А умре ли, от любов към нея аз тутакси ще се самоубия. Ето защо те предизвиквам на двубой тук и сега!

На което Персевал отвърнал:

— Ако това е Божията воля, смятам да се защитавам срещу теб.

Тогава се разделили на разстояние около два арпана, грабнали щитовете за ремъците, насочили напред копията, пришпорили конете и се сблъскали толкова тежко, че и двамата отхвръкнали от седлата. Ала по възможно най-бързия начин скочили на крака и се втурнали един срещу другиго с голямо настървение, сетне кръстосали мечове, стремейки се да се достигнат взаимно, а остриетата често прозвънвали, попадайки върху шлемовете им. Щитовете им вече били в окаяно състояние, но те продължавали да се налагат с голямо ожесточение и било истинско чудо, че не падали мъртви: то така и щяло да стане, стига да били така свежи, както в началото на двубоя; сега обаче чувствали такава умора, че ударите, които си нанасяли, били далеч по-слаби.

Тогава Персевал възвърнал силата си, посрамен от тъй дългата съпротива на другия рицар, предприел решително нападение и го изтощил до такава степен, че придобил пълно надмощие. Накрая го повалил на поляната, изтръгнал шлема от главата му и щял да му отсече главата, ако рицарят не закрещял да го пощади и в името на Бог да му съхрани живота.

Когато чул, че го молят за пощада, Персевал благоволил да не го докосва повече, върнал меча в ножницата и го попитал как се казва. Рицарят отвърнал, че името му било Красивия Злодей. Тогава Персевал възкликнал:

— Кълна се в главата си, благородни рицарю, в твоето име се съдържат и истина, но и лъжа, защото, за Бога, ти не си Красив Злодей, а Красив Добряк!

Сетне погледнал към госпожицата, ала не съумял да сдържи смеха си и попитал рицаря какво е нейното име, на което той отвърнал, че се казвала Русата Розичка.

— И да знаеш, че тя е най-изящната девойка, каквато човек е виждал на света, защото не само е изпълнена с красота, но и притежава много обичен нрав. Ето защо бих предпочел да ме лишат от едното ми око, отколкото от нея — толкова дълбока и истинска е моята любов!

— Кълна се в честта си, рицарю, никакъв благородник не би бил онзи, който дръзне да ви раздели! Ето защо искам да се закълнеш в доблестта си, че ще отидеш в двора на богатия крал Артур и ще му се предадеш като мой пленник, а освен това ще отведеш своята госпожица и ще я представиш на кралицата.

На това Красивият Злодей отвърнал:

— Сеньор, ще сторя това на драго сърце, защото с нейната изящност и достойнства няма на света изискан и прочут двор, в който да не смея да я въведа. Но кажи ми, моля те, от чие име да се представя като пленник?

— От името на Персевал Уелсеца — бил отговорът.

— Сеньор, ще го сторя на драго сърце. Бъди уверен, че ще изпълня твоята воля и по отношение на мен, и на нея.

Сетне рицарят и Персевал се разделили. Красивият Злодей и госпожицата му пътували, додето не пристигнали в Кардуел. По това време там имало истинско стълпотворение на рицари и барони, дами и госпожици около кралицата, която винаги знаела как да ги уважи и зачете. Кралят присъствал на литургията, съпроводен от бароните и кралицата, след което всички се върнали в двореца, като сенешал Кей съпровождал кралицата. Тя влязла в своите покои, а Кей погледнал през прозореца и видял как в двора влиза Красивия Злодей, водейки своята приятелка: от вида и на двамата се излъчвала гордост и самоувереност.

Като съгледал пристигащата госпожица, Кей изпитал голяма радост в сърцето си, скочил от прозореца, втурнал се тичешком в стаята, където се намирала кралицата и възкликнал:

— Госпожо, ела да видиш истинско чудо! Пристига рицар, който води със себе си най-прекрасната госпожица, каквато човек е виждал някога. Да знаеш, че всички дами, които се намират в твоя двор, не притежават и капка хубост в сравнение с нея. Ала, за Бога, помисли как да я зачетеш и да направиш така, че да остане при теб; и дано Господ ми помогне, ала аз много бих искал всички жени в царство Логрия да имат нейната красота.

На което кралицата отвърнала:

— Драги сеньор Кей, такова нещо никога не бих пожелала! Та нали ако се сбъдне, това ще ми причини голяма мъка и неудоволствие, защото ти и останалите тукашни рицари веднага ще пожелаете да ми ги похитите до една.

Сетне кралицата се обърнала към своите госпожици:

— Хайде да погледнем навън и да видим дали тази госпожица притежава чак такава красота, за каквато сенешал Кей говори.

Всички се струпали край прозорците на залата и когато видели рицаря и неговата госпожица, изпаднали в голяма почуда, побързали да се прекръстят и прихнали да се смеят, а кралицата повикала своите момичета и през смях им казала:

— Госпожици, сега можете да се уверите, че сенешал Кей ви обича от цялото си сърце, защото днес пожела да бъдете удостоени с голяма чест.

Кей пък отишъл при краля и бароните и ги призовал да дойдат да я видят, което те сторили заедно с кралицата, надничайки през прозорците. От устата им тутакси се посипали подигравки, а кралицата разказала на краля и бароните за пожеланието на Кей, което предизвикало всеобщ смях и голямо веселие.

Не след дълго рицарят пристигнал, слязъл от коня пред залата, поел на ръце своята госпожица и я свалил много внимателно от коня. Сетне двамата, хванати за ръце, влезли в залата и се насочили към крал Артур. Рицарят се спрял по средата, поздравил владетеля и всички барони от името на Персевал Уелсеца и обявил, че по негово разпореждане се поставя под властта на краля в качеството на пленник.

— А моята госпожица Розичка, която има толкова сияйно лице, че ме кара да я обичам повече от собственото си сърце, той изпраща на кралицата с молбата да я приеме в своята свита.

Когато сенешал Кей чул тези думи, не успял да се сдържи и пошушнал на кралицата:

— Госпожо, редно е да му благодариш за тази добрина! Моля те да му отидеш на крака, защото той те е дарил с такава скъпоценност, че оттук насетне няма да има и час, в който както ти, така и госпожиците от твоята свита да не печелите овации и слава; но ако я задържиш, аз винаги ще се боя, че кралят може да заобича повече нея, отколкото теб.

Сетне помолил краля в името на доверието, което му дължал, да попита рицаря откъде я е намерил, дали на това място има още такива и дали ако отиде там, ще успее и той да се сдобие с една. Слушайки брътвежите му, кралят се ядосал и му казал:

— Кей, в името на вярата, която дължиш на Господ, бъди така добър да спреш, защото е голямо безчестие да се глумиш над непознат рицар! Така не печелиш нищо, а само даваш повод за омраза.

На което Кей отвърнал:

— Господарю, кълна се, че не съм казал нищо с цел да обидя, а само за доброто на рицаря, защото можеш да бъдеш сигурен, че ако бях отвел тази госпожица в някой чуждестранен двор, щях да си умра от страх някой да не ми я отвлече.

Като чул отговора му, кралят още повече се разгневил и му казал:

— Кей, хайде да ти помогна малко, щом не можеш да измислиш нещо по-добро от това, което току-що каза! Забранявам ти да говориш повече на тази тема.

Сетне отишъл при рицаря и го прегърнал, обявил го за свободен от пленничеството и му казал, че от този миг насетне иска да го приобщи към своите приближени, а неговата любима да влезе в свитата на кралицата.

Ала сенешал Кей не успял да се въздържи и рекъл:

— Господарю, добре е, че му осигурявате известно примирие с тукашните барони, защото няма да мине много време, и те ще я отвлекат заради неземната й красота. Аз обаче добре познавам рицаря, който е застанал пред нас, за да съм наясно, че ако нещата се обърнат зле за него, той ще тръгне да се жалва именно на теб; ала нека да бъда проклет тогава, ако се изкажа в твоя защита!

Като чул тези думи, Артур отново кипнал и казал:

— Кей, ти си много жесток и жлъчен в своите изказвания! Трябва да ти кажа в името на вярата, която дължа на Бог, и на душата на моя баща Утерпандрагон, че ако не беше клетвата ми към твоя баща Ентор, ти никога нямаше да си сенешал!

Сетне свел лице и си казал: „Длъжен съм да търпя безропотно всичко това, защото недъзите му са наследство най-вече от жената, която го е откърмила, след като е бил отбит от майка си заради мен.“

А Кей се престорил на ядосан и казал:

— Проклет да бъда в деня, в който реша да поема върху себе си грижата да бдя над нея, така че нека от днес нататък това бреме да лежи върху теб!

Ето как госпожицата останала в двора на богатия крал Артур. И е добре да знаете, че впоследствие тя била най-красивата, която човек би могъл да срещне.

* * *

Сега книгата казва, че след като се разделил с Красивия Злодей, Персевал продължил да броди много време и голяма част от сезона сред гористи земи и замъци, ала така и не успял да открие дома на своя дядо, затова пък преживял множество приключения. Както яздел един ден из някаква огромна гора, съгледал пред себе си най-прекрасната ливада на света, край която имало чудесен брод с водопой, а на отсрещния бряг — разпъната шатра.

Персевал подкарал коня си в тази посока, а след като стигнал до брода, понечил да влезе в него, тъй като искал да го напои. В този миг от шатрата изскочил рицар, въоръжен с много скъпи доспехи, и се понесъл в стремглав галоп към Персевал, викайки:

— За Бога, благородни рицарю, навлязъл си за беда в този брод и ще трябва да заплатиш за водопоя.

Веднага след това той се втурнал към него с намерението да го прониже с копието си, ала се взрял по-внимателно и забелязал, че Персевал няма нито копие, нито щит, защото се бил сражавал с един рицар, който насякъл щита му на парчета. Върнал се той назад и отишъл при една девойка, която стояла край входа на шатрата, и се разпоредил да занесе на рицаря копието и щита, висящи в шатрата, защото било срамно да се сражава с противник без щит. Както наредил, така и било сторено: госпожицата ги занесла на Персевал, който изпитал голяма радост в сърцето си. Сетне рицарят му извикал да се защитава, защото бил проявил неблагоразумието да навлезе в брода без разрешение, и да се отбранява, понеже ей сега, стига да може, ще го накара да си плати.

Двамата се устремили един към друг с голямо настървение и си нанесли жестоки удари, от които копията се разхвърчали на трески, а Персевал го блъснал с такава сила, че го свалил от коня и го проснал на ливадата, като при падането шлемът излетял от главата му, понеже крепящите го ремъци се скъсали. Тогава Персевал скочил от коня си на земята, защото щяло да бъде голям позор да прониже човек, който не е на кон. Нахвърлил се върху него с меча си и го обсипал с градушка от удари, които го сломили: той започнал да моли Персевал за пощада и казал, че се предава в неговата власт. Персевал обаче му заявил, че няма да има никаква пощада, ако не му каже защо забранява на хората да поят конете си на брода и защо влиза в двубои, след като един рицар не би трябвало да пакости на хората заради подобно нещо. А той му отвърнал:

— Сеньор, моето име е Урбан и аз съм син на кралицата на Черната Трънка, а крал Артур ме посвети в рицарството в своята зала в Кардуел. Та вече в качеството си на рицар аз обикалях из страната и където срещах рицари, влизах в двубой с тях. Уверявам те, че нямаше рицар, когото да не превъзхождам в битка.

Една нощ яздех, оставил се на случайността да ме води накъдето си иска. И да ти кажа, през тази нощ валеше дъжд с такава сила, какъвто само Бог може да предизвика: гръмотевици и мълнии раздираха небето, святкаше се така страшно, че не знаех какво може да ми се случи, а се носех така шеметно, сякаш дяволите ме отвличаха нанякъде. Конят ми беше толкова уплашен, че не успявах да го удържа и той ме носеше мимо моята воля.

Зад мен пък се разнасяше неописуем грохот и ми се струваше, че зад гърба ми дърветата се изтръгват заедно с корените си. И както устоявах на премеждието, в което бях попаднал, съгледах някаква девойка: тя яздеше муле и бе най-красивата, която някога бях виждал, при това препускаше с голяма бързина. Зърнал я веднъж, аз тутакси я последвах, хвърляйки всичките си сили, за да я застигна. Ала нощта бе толкова тъмна, че нямаше и да я забележа, ако не бяха светкавиците в небето. Продължих да се нося след нея, додето тя не влезе в един от най-прекрасните замъци на света. Мушнах се след нея и щом влезе в замъка, аз също се озовах в него.

Като ме видя насред залата, тя дойде при мен, прегърна ме, свали доспехите и ми даде разкошен подслон за през нощта. Аз пък до такава степен се одързостих, че се влюбих в нея и пожелах любовта й, а тя ми каза, че на драго сърце ще ме обича, но ако изпълня едно условие, което ще ми постави. Отвърнах й, че ще сторя всичко по нейната воля, каквото и да поиска. А тя ми каза, че ако се съглася да остана при нея и престана да странствам, ще ме дари със своята любов. Съгласих се да се подчиня на нейното желание, но й дадох да разбере, че ще ми бъде много мъчно, ако изоставя рицарските подвизи. А тя ми рече: „Мили ми приятелю, погледни в онази посока и виж онзи брод. Ще разпънеш там една шатра и ще сториш така, че преминаващите рицари да не виждат този замък, а само нея. Ще влизаш в двубой с тези от тях, които пожелаят да напоят конете си на брода. По този начин ще можеш както да се наслаждаваш на моята любов, така и да поддържаш своето рицарство.“

Приех това й условие и живея вече почти година край този брод заедно с моята любима, така че от онзи ден насетне се сдобих с всичко, каквото желаех. Замъкът пък се намира ей там, точно зад шатрата, която виждаш пред себе си, ала е невидим за всички освен за мен, моята приятелка и госпожиците от нейната свита. Оставаха ми едва осем дни, за да навърша тук цяла година, и ако те бяха изминали, щях да бъда обявен за най-добрия рицар на света; ала Бог не даде това да се случи. Така че сега съм изцяло в твоя власт: можеш да ме убиеш, а можеш и да ме оставиш жив. Ако пък поискаш да останеш в продължение на година, ще се сдобиеш с наградата за най-добрия рицар, стига някой друг да не те победи през това време.

Като изслушал разказа му, Персевал рекъл:

— Приятелю, изобщо нямам намерение да оставам тук, но бих искал да оставиш брода на спокойствие и ако някой рицар се появи по тези места, да не го безпокоиш.

На което рицарят отвърнал:

— Сеньор, каквито и да са моите чувства, ще постъпя така, както ти е угодно, защото твоето превъзходство над мен е очевидно.

Сетне, точно когато Персевал говорел на рицаря, забранявайки му да охранява Гибелния Брод, се разнесъл страхотен грохот, който го накарал да си помисли, че цялата гора е пропаднала в преизподнята. И от този така оглушителен трясък произлязъл дим и толкова гъста мрачина, че двама души не можели да се видят един друг, дори да се намирали на половин левга разстояние. От тази мрачина се дочул много мощен, но болезнен глас, който викал:

— Персевал Уелсецо, проклет да бъдеш и да страдаш от всичко онова, което ние, жените, можем да ти скроим, защото днес ти ни причини най-голямата мъка, каквато някога може да ни споходи. Да знаеш, че и ти ще бъдеш сполетян от голяма злочестина!

След като произнесъл тези клетви, гласът извикал този път на рицаря, който се намирал до Персевал:

— Бързай! — призовавайки го да не остава повече там, а сетне добавил: — Ако продължаваш да стоиш там, ще ме изгубиш!

Като дочул гласа, рицарят бил толкова ужасен, че отишъл при Персевал и извикал повече от сто пъти:

— Милост, за Бога!

Персевал бил смаян от неговата постъпка и го попитал защо така настойчиво го моли за пощада. А рицарят му отвърнал:

— Моля те, сеньор рицарю, позволи ми, за Бога, да се махна оттук, дай ми своето разрешение да си отида!

Персевал замълчал и продължил да се чуди на гласа. Рицарят обаче се завтекъл към своя кон и понечил да скочи на седлото, но Персевал го хванал за края на ризницата и му казал:

— Рицарю, кълна се в главата си, няма да ми избягаш така!

Като чул тези думи, рицарят изпаднал в голямо униние, обърнал се към него и повторно извикал повече от сто пъти да се смили над него и в името на Бог да не го възпира, защото ако бъде принуден да остане още малко на това място, той ще се самоубие.

Сетне отново се разнесъл гласът, който му казал:

— Урбане, побързай, или ще ме изгубиш завинаги!

Като чул гласа, рицарят изгубил свяст, а Персевал стоял смаян и го гледал в почуда. В този миг видял около себе си несметно ято птици, покриващи цялото небе околовръст, по-черни от всичко, каквото бил виждал някога. Те се мъчели да му избодат очите през процепите на шлема, а при вида им Персевал се почувствал напълно поразен.

В този миг рицарят се съвзел от прималяването, огледал какво става около Персевал и като видял птиците, скочил на крака и започнал да подскача от радост и да се смее на висок глас, след което изкрещял:

— Проклет да бъда, ако не ви се притека на помощ!

Сетне хванал за ремъка своя щит, грабнал меча си и се устремил срещу Персевал. Като забелязал това, Персевал силно се разгневил и извикал:

— Сеньор рицарю, нима искаш повторно да влезем в битка?

А другият му отвърнал:

— Да, предизвиквам те на двубой!

Тогава двамата се затичали освирепели един срещу друг с голи мечове, ала положението на Персевал било по-незавидно, защото птиците го притискали толкова настойчиво, че насмалко да го повалят на земята. При тези обстоятелства той изпаднал в истинска ярост, прехвърлил меча в дясната си ръка и така замахнал към най-близката до него птица, че я посякъл по средата на тялото, вътрешностите й се разпилели, а тя се строполила безжизнена на земята. Ала в мига, в който паднала, тя се превърнала в мъртва жена, при това с най-красивата външност, каквато някога можела да се види.

Като я съгледал, Персевал изпитал голяма мъка, задето я вижда мъртва, а всички птици, които дотогава летели наоколо, се върнали, събрали се около тялото и го отнесли във въздуха. Почувствал се освободен от тях, Персевал се завтекъл към рицаря, който отново му се примолил в името на Бог да го пощади и да не го убива. При което Персевал рекъл:

— Тогава ми кажи що за чудо беше това, което стана пред очите ми!

— На драго сърце ще ти кажа, сеньор — отвърнал рицарят. — Грохотът, който ти чу, както и големият трясък произхождаше от замъка на моята госпожица, който тя разрушаваше от любов към мен. Гласът, който прозвуча, принадлежеше на самата нея. Тя ме викаше, но когато разбра, че не мога да избягам от теб, превърна себе си и своите госпожици в птици, които долетяха тук, за да те нападнат и да ми помогнат.

Когато ги видях, не можах да се сдържа и да не им се притека на помощ, и щяхме да те убием, ала сега виждам, че никой не е в състояние да ти навреди, и съм напълно убеден, че ти си достопочтен и благочестив човек, да не говорим, че си един от най-силните рицари на света. А тази птица, която ти порази, беше сестрата на моята приятелка, но тя няма да пострада, защото в настоящия момент е в Авалон. Ала, за Бога, умолявам те да ме пуснеш да отида при моята възлюбена, която продължава да ме очаква.

Като чул този разказ, Персевал избухнал в смях и любезно му дал позволение да се оттегли. Рицарят посрещнал решението му с бурна радост и хукнал презглава, защото от възторг изобщо забравил за коня си. Той не се бил отдалечил на повече от два арпана от Персевал, когато нашият рицар се обърнал и видял, че девойките го носят, чувствайки се на върха на щастието.

Тогава той се върнал при коня си, скочил на седлото и понечил да ги настигне, но в мига, в който се озовал на гърба му, пред погледа му вече ги нямало нито девойките, нито рицаря, нито дори коня му, който се намирал току до него.

Изумен от ставащото, той се върнал обратно и си казал, че да ги преследва би било истинско безумие.

 

 

Сетне си тръгнал оттам и през целия път бил много замислен за своето положение и често си припомнял за чудесата, които му се били случили. Яздил така целия ден, без да сложи нито залък, нито капка вода в устата си, а с падането на вечерта се наложило да преспи в гората, както впрочем бил сторил и предишната нощ. На сутринта отново потеглил, следвайки пътя, по който случаят го водел. Яздил така от сутринта до вечерта, без да попадне нито на приключение, нито на странноприемница, в която да се подслони. Това много го гнетяло, защото се натъквал единствено на плетища, храсталаци и горички, изпълващи сърцето му с мъка и тъга.

И както си яздел, нещастен и замислен, малко след деветия час, погледнал пред себе си и забелязал едно от най-красивите дървета, което бил виждал някога през живота си. То се намирало на кръстопът, където се събирали четири пътя, край много красив кръст. Като го видял, Персевал се насочил към него и останал там в продължение на много време. Докато го разглеждал внимателно и с любопитство, съгледал в короната му две съвсем голи деца на възраст, както му се сторило, около шест години, които скачали от клон на клон, прегръщали се и си играели.

Нагледал се достатъчно на игрите им, той ги повикал и заклевайки ги в името на Отца, Сина и Светия Дух, ги призовал, ако са Божи творения, да поговорят с него. Тогава едно от децата се спряло, седнало и му казало:

— Рицарю, който ни заклеваш, да знаеш, че нашият живот е от Бог. И че идваме от онзи земен рай, откъдето Адам е бил изхвърлен, за да разговаряме с теб по волята на Светия Дух. Ти си тръгнал да издирваш Граала, който е на съхранение при дядо ти Брон, наричан в някои страни Краля Рибар. Затова ще тръгнеш по десния път и знай, че преди да свърнеш от него, ще видиш някои неща, които ще ти помогнат да намериш каквото търсиш, стига да си онзи, който би трябвало да се появи тук.

Като чул тези думи, Персевал много се удивил, замислил се, загледан пред себе си, а когато вдигнал поглед, ги нямало вече нито двете деца, нито дървото, нито кръстът, който малко преди това стоял там. Това предизвикало най-голямата почуда, която някога бил изпитвал, и го накарало да се замисли дълбоко в сърцето си. Потънал той в размисъл и започнал да се чуди дали всичко това не са били само привидения.

Потънал в тези мисли и в колебание какво да стори и дали да тръгне по посочения от децата път, забелязал пред себе си огромна сянка, която ту се приближавала, ту се отдалечавала, и така — четири пъти последователно. Конят на Персевал започнал да проявява силни признаци на безпокойство, да пръхти и да трепери, а и самият герой също се почувствал много изплашен, което го накарало да очертае знака на истинския кръст върху себе си и своя кон.

Тогава от сянката се разнесъл глас, който му казал:

— Персевале, Мерлин, за когото толкова си слушал да говорят, те уведомява да не пренебрегваш онова, за което те известиха двете деца, защото тази вест идва от самия Иисус Христос, нашия Спасител. Така че ако си мъдър и разумен човек, знай, че преди да си свърнал от пътя, посочен ти по волята на нашия Господ, ти ще си изпълнил пророчеството, изречено от нашия Господ пред Йосиф.

Като чул този глас, Персевал усетил голяма радост в сърцето си и трикратно го повикал, защото искал още да поговори с него. Ала не получил никакъв отговор и разбрал, че разговорът е приключен. Потеглил тогава той по пътя, който двете деца му били посочили и който преминавал през открита местност. Ала колкото повече напредвал по него, с толкова по-голямо неудоволствие го следвал, защото винаги предпочитал да пътува през гора, а не на открито.

Яздейки, той стигнал до чудна ливада, по края на която течала прелестна река и се издигали големи и хубави воденици. Персевал се насочил натам и съгледал насред реката трима души в една лодка. Приближил се към тях и видял, че единият е много възрастен мъж, възлегнал върху скъпа постеля. Този мъж бил Кралят Рибар, неговият дядо. Той повикал Персевал и го помолил да остане при него тази нощ, а младият рицар му благодарил от сърце. Тогава Кралят Рибар рекъл:

— Скъпи ми сеньор рицарю, тръгни срещу течението на реката и ще видиш моя замък да се появява пред теб. А сега ще си тръгна оттук и ще продължа пътя си, защото бих искал да те посрещна.

Тогава Персевал потеглил, накъдето го бил насочил старецът, яздел покрай реката, поглеждайки ту нагоре, ту надолу, ала така и не видял дори следа от замъка на Краля Рибар. Като разбрал, че няма да го намери, почувствал голяма мъка в сърцето си и проклел рибаря, който го бил заблудил, с думите:

— Старче, дето ловиш риба, проклет да си, задето се подигра с мен, карайки ме да повярвам в нещо, което не е вярно.

Сетне продължил да язди, ядосан и потънал в нерадостни мисли, додето не съгледал как между два хълма до гората, през която бил преминал сутринта, се появява върхът на една кула. Като я видял, почувствал прилив на голяма радост и препуснал към нея, разкайвайки се горещо, задето бил проклел краля, макар да не знаел кой точно е той.

Препускал той така, додето не стигнал до крепостта и реката, течаща около замъка, който с прекрасно разположените си галерии, опасващи главната зала, бил толкова красив и разкошен, колкото човек само можел да си мечтае. Наслаждавайки се на гледката, той си помислил, че тук непременно пребивава човек мъдър и достоен, и че замъкът подхожда по-скоро на крал, отколкото на рибар; и колкото повече се приближавал, толкова по-прекрасен му изглеждал той.

Стигнал най-сетне до портата, която намерил отворена, а моста — спуснат, влязъл вътре и скочил от коня край стълбището, водещо към замъка. Като го съгледали, прислужниците от двора се завтекли насреща му, хванали стремето на коня и му помогнали да снеме доспехите си, след което отнесли оръжията му, а двама отвели коня и го настанили в прекрасна конюшня. Персевал се качил в залата, където един слуга му донесъл алена мантия, която наметнал върху раменете му, а сетне го въвел да се разположи насред залата в разкошно ложе.

В този миг четирима прислужници влезли и се насочили към покоите на Краля Рибар, който бдял за съхранението на Граала. А той бил толкова стар и немощен, до такава степен покосен от тежката си болест, че не можел да помръдне нито крак, нито ръка. Попитал прислужниците дали рицарят бил дошъл, и те му отвърнали:

— Да, господарю.

— Искам да отида при него — рекъл тогава Брон.

Четиримата лакеи го хванали на ръце и го отнесли в залата, където се намирал внукът му Персевал. Когато го видял да идва, той се изправил, за да го посрещне, и рекъл:

— Сир, много ми е съвестно, че си се подложил на такова изпитание да дойдеш тук заради мен.

А кралят му отвърнал:

— Бих искал да те почета, и по по-добър начин, стига това да ми е по силите.

Сетне седнали върху ложето и разговаряли за много неща, като кралят го попитал откъде е дошъл и къде е спал по пътя.

— Сир — бил отговорът на Персевал, — Господ да ми е на помощ, последната нощ прекарах в гората, която бе за мен твърде калпава странноприемница, защото се чувствах крайно неудобно и се тревожех повече за моя кон, отколкото за себе си.

— Значи не си имал на разположение — рекъл кралят — никое от онези неща, от които наистина си се нуждаел.

Сетне повикал двама от прислугата и ги попитал дали угощението е готово, а те му отвърнали:

— Да, господарю, всеки момент!

И веднага се заели да разполагат трапезите, на които кралят и Персевал седнали да се гощават.

Както седели в очакване да им поднесат първите ястия, те видели в стаята да влиза девойка, разкошно натъкмена, която носела кърпа, вързана около шията, а в ръцете си държала два малки сребърни подноса. Следвал я прислужник, който носел копие, от чийто връх се процедили три капки кръв: двамата влезли в стая, намираща се право пред Персевал.

След тях се появил друг прислужник, който държал в ръцете си съсъда, даден от нашия Господ на Йосиф в тъмницата, и го носел високо над главата си. Когато го видял, кралят сторил поклон и произнесъл думи на покаяние; по същия начин постъпило и цялото дворцово домочадие. Когато го видял, Персевал силно се удивил и искал да зададе някои въпроси, ала се въздържал от страх да не смути или притесни своя гостоприемец.

Много мислил над тези неща през цялата вечер, ала си спомнил за майка си и нейното напътствие да не си позволява многословие и да не разпитва прекалено много за каквото и да било. Ето защо се въздържал да задава въпроси за видяното, и макар че кралят го подтиквал с всевъзможни намеци и подсещания да го попита за тези неща, той не отронил нито дума, пък и на всичко отгоре бил толкова изтерзан от двете предходни нощи, когато трябвало да будува, че едва не заспал на трапезата.

Сетне младежът, който носел Граала, се върнал в стаята, където го бил отнесъл и откъдето след това бил излязъл, а с него — и другият, който носел копието; следвала ги младата госпожица. Персевал отново запазил мълчание и не задал никакъв въпрос. Като разбрал, че младият рицар няма да попита нищо, Кралят Рибар Брон много се натъжил. Тогава наредил да го пренесат пред всички рицари, намерили подслон при него, защото нашият Господ Иисус Христос му бил казал, че няма да бъде изцерен, додето рицар не го попита за какво служи този съсъд: този рицар и щял да бъде най-добрият на света. Впрочем това трябвало да стори самият Персевал и ако се бил сетил да зададе въпроса, кралят щял да бъде излекуван.

Като разбрал, че Персевал се нуждае от сън, Кралят Рибар наредил да вдигнат трапезата и да му приготвят разкошно ложе. Сетне повикал четирима прислужници и обявил, че иска да се оттегли за сън и почивка в своите покои. Взел си сбогом с Персевал, като го помолил да не му се сърди, защото е възрастен човек и няма сили да стои повече. Персевал го успокоил и му пожелал Бог да го пази.

Сетне Кралят Рибар се оттеглил в своите покои, а Персевал останал в залата, замислен за съсъда, който видял да носят с такова достолепие и пред който нисък поклон сторил самият крал, последван от всички присъстващи в двореца. Още повече се дивял на копието, от чийто железен връх се били отронили три капки кръв, и мислел на сутринта, преди да си тръгне, да попита за това слугата от двореца. Дълго мислил над тези неща, ала дошли трима прислужници, които му помогнали да се съблече и го настанили да си легне в разкошно ложе. Озовал се веднъж в постелите, той се почувствал много изморен и спал непробудно до сутринта.

На разсъмване се надигнал, облякъл се и се натъкмил, след което слязъл по стълбите, закрачил из двора, ала така и не видял около себе си нито мъж, нито жена. Върнал се обратно в двореца, но и там не намерил никого. Разстроил се много от всичко това, но поглеждайки пред себе си, видял своите доспехи и ги надянал. Сетне отишъл в конюшнята, която заварил отворена, а вътре открил своя кон, току-що разтрит, обуздан и оседлан.

Като го видял, той много се удивил, скочил бързо на седлото и излязъл от обора, но още с излизането си забелязал, че портата на замъка е отворена. Помислил, че прислужниците са отишли в гората за дърва и други необходими неща. Решил да ги последва и ако намери някой от тях, да го попита каква е символиката на онзи съсъд, на чието тържествено носене бил станал свидетел, защо всички му се кланяли така благоговейно и по силата на какво чудо копието кървяло откъм железния си връх.

Тръгнал той натам и препускал през гората чак до първия час на деня^[6], ала не срещнал жива душа, с която да поговори, и това го натъжавало много. Продължил още дълго да язди, замислен така дълбоко, че насмалко да падне от коня. По някое време, както препускал, съгледал насред гората млада девойка, при това най-красивата, която човек можел да срещне. Тя горко плачела и изглеждала крайно разстроена. Щом съзряла Персевал, възкликнала с най-пронизителния глас, който била способна да издаде:

— Персевале нещастнико, проклет да си, задето си такъв окаяник, че дано добро да не видиш! Та ти бе в дома на твоя дядо богатия Крал Рибар и видя как пред очите ти шества съсъдът, в който е събрана кръвта на нашия Господ и който се нарича Граал! Видя го на три пъти да преминава пред теб, но така и не се реши да попиташ за него. Знай, че Бог те мрази и е цяло чудо, че не те е наказал със злощастна смърт! Когато чул тези думи, Персевал препуснал по посока на девойката и я помолил в името на Бог да му каже истината за видяното. А тя му рекла:

— Нима не прекара ти нощта в двореца на дядо си Брон, който произхожда от толкова знатен род, и не видя Граалът и други някои светини да шестват пред теб? Да знаеш, че ако бе попитал за какво служи той, твоят дядо — Кралят Рибар — щеше да бъде изцелен от налегналата го болест и да си възвърне здравето; щеше и да се е сбъднало пророчеството, което нашият Господ споделил някога с Йосиф. Ти щеше да се сдобиеш с благодарността на своя дядо и да постигнеш сбъдването на съкровените си копнежи; и най-важното: щеше да си получил за съхранение кръвта на Иисус Христос. След смъртта си щеше да попаднеш сред избраниците, получили заветите на Иисус, и щяха да бъдат развалени вълшебствата и прокобите, тегнещи над британската земя.

Ала аз знам защо се провали ти. Провали се, защото не си нито достатъчно мъдър, нито напълно достоен, нито си извършил толкова ратни подвизи, благодеяния и добрини, колкото е нужно, за да ти бъде поверен Граалът.

Като чул думите на девойката, Персевал изпаднал в голяма почуда и усетил толкова непоносима мъка, че сълзи потекли по бузите му. Тогава казал, че няма да се спре, додето не намери двореца на своя дядо и не го попита за всичко, което девойката споменала пред него.

* * *

Сетне се разделил с нея, пожелавайки й Бог да я пази, и тя сторила същото, обляна в сълзи. Персевал препуснал по пътя, който смятал, че ще го отведе в дома на своя дядо Краля Рибар, но за нещастие се бил отдалечил прекалено много оттам. Яздел той, потънал в размисли, в продължение на две нощи и два дена и през цялото време така и не сложил в устата си нищо освен ябълки и горски плодове, които намерил по поляните. И се молел на нашия Господ да му изпраща съвети и напътствия.

Препускал така от сутринта до вечерта, без да се натъкне на някакво приключение, и по някое време съгледал пред себе си една от най-прелестните девойки на света, а редом с нея — един от най-великолепните жребци, които бил виждал. На клон над жребеца пък била окачена главата на елена, която самият той бил отсякъл. Като я видял, Персевал изпитал голяма радост, препуснал в пълен галоп към нея, хванал я и я изтръгнал от дървото, без дума да продума на момичето. А то, съглеждайки стореното, се провикнало, силно разгневено:

— Рицарю, върни главата, тя е на моя сеньор, защото ако я отнесеш, те очаква голям срам и позор!

При тези думи Персевал избухнал в смях и рекъл:

— Госпожице, няма да я върна, защото не виждам никаква причина за това, а точно обратното, ще я дам на дамата, на която съм я обещал.

Докато произнасял тези думи, към него се приближила една силно изплашена сърна, преследвана от неговото гонче, което се носело с всички сили и я хапело по краката. Сърната била толкова изплашена, че потърсила спасение при Персевал и девойката. Като видял своето гонче, Персевал отново изпитал прилив на радост, качил го върху шията на коня си и го погалил много ласкаво. Както го държал, видял да идва рицарят, който го бил отвлякъл. Той, още щом съгледал Персевал, изпаднал в истинска ярост и се провикнал с пълно гърло:

— За Бога, мошенико рицар, в лош за тебе час си решил да отмъкнеш моето гонче!

Като чул тези думи, Персевал ги сметнал за голямо безумие, и рекъл:

— Човече, ти си луд да твърдиш, че е твое, след като ми го открадна по най-долния начин!

Казаното подтикнало рицаря да отправи предизвикателство към Персевал, на което той отвърнал със същото. Двамата се отдалечили един от друг, а после препуснали насреща си с върховно настървение и цялата гора отекнала под стъпките на техните коне. Сблъскали се с такава сила, че никой от тях не успял да се удържи на седлото и да не полети към земята.

И единият, и другият обаче тутакси скочили на крака, оголили мечове и се впуснали в яростна схватка, продължила от пладне до деветия час. Персевал вече бил много изтощен; същото важало и за рицаря. В този миг Персевал усетил прилив на сили и чувство на срам, задето този рицар успява да му устои толкова дълго време, вдигнал меча си и нанесъл такъв удар по щита на противника си, че го разцепил на две около дръжката. Ударът наистина бил много тежък и поразяващ, защото мечът му се стоварил върху шлема, без да успее да го пробие, ала продължил с огромна сила движението си надолу, скъсал повече от сто халкички на плетената ризница, срязал едната шпора и се забил на цели две стъпки в земята.

Като видял исполинската мощ, с която го нападнал Персевал, рицарят бил обзет от голям страх, защото осъзнал, че ако получи още един такъв удар, неминуемо ще бъде убит. Затова тръгнал да отстъпва и извикал, че го моли да го пощади и да не го убива заради всичко, което е сторил. На което Персевал отвърнал:

— Кажи ми тогава защо отвлече моето гонче и кой е онзи рицар, с когото се сражавах, докато ти отвличаше кучето. Искам също да знам познаваш ли старицата, която ме упъти към надгробния паметник.

— Ще ти кажа всичко едно по едно — обещал му рицарят.

— Ако ми кажеш, няма защо да се боиш за живота си — дал му от своя страна дума Персевал.

Тогава рицарят започнал своя разказ така:

— Да знаеш, че онзи, който излезе от гроба, е моят роден брат. Той беше един от най-сърцатите рицари, които човек можеше да срещне, додето една прекрасна фея не се влюби в него заради храбростта му. Пък и той, още щом я съгледа, бе обсебен от такава любов, че почти обезумяваше всеки път, когато беше заедно с нея.

И така, докато в един хубав ден девойката не го попита дали не иска да отиде с нея там, където тя би желала да го заведе. Той, разбира се, й каза, че ще отиде навсякъде, където й е угодно, но само при условие, че няма да изгуби рицарското си звание. Феята му отвърна, че там, където отидат, той ще може да извърши толкова подвизи, колкото никъде другаде, защото всички рицари от двора на крал Артур щели да идват по тези места.

Сетне го отведе в тази гора. Като пристигнали тук, намерили непосредствено до пътеката, която ти видя, преминавайки покрай гроба, една от най-прекрасните ливади на света, слезли и двамата от конете, постлали покривки върху тревата и се гощавали с възможно най-голямо удоволствие. Като привършили с угощението, моят брат легнал да поспи, а когато се наспал на воля, се събудил и отърсвайки се от съня, осъзнал, че се е озовал в един от най-възхитителните замъци на света. Вътре било пълно с рицари, дами и госпожици, готови да му служат. Този замък се намирал непосредствено до гроба, ала оставал невидим за очите на хората: от него и излезе рицарят, когато дойде да се бие с теб. Що се отнася до старицата, която те упъти към гроба, знай, че тя, колчем поиска, се превръща в най-красивата госпожица, която някога си виждал: именно тя е онази, която е издигнала гроба и която отведе брат ми в гората. Бъди сигурен, че всичко, което ти разказах, е самата истина.

Като чул всичко това, Персевал много се зарадвал и казал:

— За Бога, ти ми разказа най-невероятната история, която съм чувал.

Сетне го попитал може ли да му покаже пътя към двореца на богатия Крал Рибар. А рицарят му отвърнал:

— За Бога, не знам този път и никога не съм чувал да разказват за рицар, който да го е открил, макар че съм виждал мнозина да го търсят.

Тогава Персевал го попитал дали знае коя е девойката, която му била дала гончето, а рицарят отвърнал, че, разбира се, я познава много добре:

— Тя е сестрата на феята, в която е влюбен моят брат и която повери на теб своето гонче именно защото е наясно, че сестра й ще те отведе при своя приятел, за да влезеш в двубой с него. И да знаеш, че девойката, която ти повери гончето, много силно мрази своята сестра заради нейния приятел, защото стана обичайно той да опозорява всеки рицар, решил да мине оттук. Госпожицата, която ти даде гончето, добре знае, че ще дойде ден, когато тук ще се появи рицар, който ще отмъсти за другите.

Тогава Персевал го попитал дали се намира далеч от замъка на девойката, а той му отвърнал:

— Ако поемеш по тази пътека, която отива наляво, ще стигнеш привечер до замъка й.

Като чул това, Персевал много се зарадвал и поел по нея. Ала преди това накарал рицаря да му се закълне, че ще отиде като пленник при богатия крал Артур, и той му обещал да изпълни волята му. След това рицарят заминал за двора на крал Артур, комуто се предал от името на Персевал Уелсеца. Кралят на драго сърце го приел и го освободил от пленничеството.

Персевал пък, щом се разделил с рицаря, препуснал в стремителен галоп и яздил така, додето насреща му не се очертал замъкът, в който живеела госпожицата, поверила му своето гонче. Щом го съгледала да се приближава, от прозореца, на който стояла, тя излязла да го посрещне, приветствала го сърдечно и с голяма радост, поканила го да влезе и му рекла:

— Сеньор рицарю, да знаеш, малко остана много да ти се ядосам! Нещо повече, дори и да ми даваха най-голямата скъпоценност на света, пак не бих се лишила от него за толкова дълго време, стига да можех да поправя стореното.

На което Персевал отвърнал:

— Госпожице, знай, че това бе най-доброто, което можех да сторя, и че за моето закъснение има много сериозна причина.

След което се заел да й разкаже за приключенията си от игла до конец така, както се били случили: как старицата му взела гончето и го упътила към гроба, как рицарят, изскочил оттам, влязъл в битка с него, ала Персевал го победил, как онзи се втурнал и изчезнал в подземието под гроба, как другият рицар отнесъл гончето, как той се впуснал да го търси, защото не искал да се върне без него, как го намерил в гората и как го победил в двубой. Разказал й всичко точно така, както се било случило, не пропуснал да спомене и за голямата мъка, която бил преживял след раздялата си с нея.

След като го изслушала, девойката изпитала голяма радост и на драго сърце му простила. Сетне му помогнала да свали доспехите си, отвела го със себе си, държала се с него по възможно най-любезния начин и накрая му казала:

— Понеже си победил човека, когото мразех от цялата си душа и който беше приятел на сестра ми, бих искала от днес да бъда под твоята власт, а ти да станеш господар на този замък и да бъдеш завинаги с мен.

Ала като чул тези думи, Персевал почувствал голяма мъка и се извинил на девойката по възможно най-благоприличния начин, защото нямал никакво желание да остава там. Ето защо й рекъл:

— Госпожице, знай, че както не искам да си тръгна от теб, така съм готов да направя всичко, каквото поискаш от мен, стига да е разумно. Ала докато бях в двора на крал Артур, аз предприех едно начинание и дадох клетва, че няма да прекарам повече от една нощ, където и да се намирам, додето не достигна целта си. Длъжен съм да поставя своя оброк над всичко друго.

През онези времена било обичайно човек да предпочете да му отрежат главата, отколкото да престъпи своята клетва. Като чула обяснението му, девойката казала:

— Сеньор, ако някой иска от теб да се откажеш от клетвата си, това означава, че този човек изобщо не те обича. Ето защо не бих посмяла нито да настоявам, нито да те моля за нещо, което е в противоречие с казаното от теб. Единственото, което искам, е, ако Бог ти помогне да осъществиш начинанието си, да се върнеш след това при мен.

— Госпожице — отвърнал й Персевал, — няма нужда да ме молиш за това, тъй като нямам друго по-съкровено желание — стига Бог да ми позволи да постигна целта си, — освен да бъда с теб, колкото ми душа иска.

Сетне Персевал се сбогувал с нея и поискал да му донесат доспехите. Разтревожена, тя го попитала:

— Сеньор, за Бога, какво е това, което си тръгнал да правиш? Няма ли да останеш поне тази нощ с мен?

А той й отвърнал:

— Сеньора, това не може да стане, защото по този начин ще престъпя клетвата си. Спомни си, че предишния път аз вече прекарах една нощ тук.

Като чула това, девойката много се натъжила, ала разбрала, че не може нищо да стори. Пожелала му обляна в сълзи, Бог да го пази, защото копнеела да не си тръгва, а да остане при нея. Ала Персевал нямал никакво желание да извършва прегрешение, пък и Господ нямал намерение да му позволи подобно нещо.

* * *

Сбогувал се Персевал с нея и потеглил на път. Така в продължение на цели седем години странствал из земи и гори в търсене на приключения и нямало нито рицарски двубой, нито сблъсък с чудодейна сила, които да не бил извел до успешен край. През тези седем години той изпратил повече от сто заклети пленници в двора на богатия крал Артур. Затова пък от чудесата, с които се сблъскал, и от всичко, което преживял, без да е в състояние да открие двореца на дядо си богатия Крал Рибар, той станал толкова налудничав и безразсъден, до такава степен изгубил паметта си, че през всичките седем години нито веднъж не си спомнил за Бог и Светата Църква, така и не влязъл в нито един храм или параклис.

Препускал той и в деня на Разпети петък, когато нашият Господ изстрадал смъртните си мъки заради всички грешници, бродел, въоръжен от глава до пети, готов да се отбранява и да напада, ако срещне някого по пътя си. Тогава срещнал дами и рицари, целите загърнати в плащове и качулки, които отивали с молитви на уста да получат от Иисус прошка за своите грехове.

Те го спрели и го попитали каква нещастна участ го е подлудила до такава степен, че в деня, в който нашият Господ е търпял Своите мъки на кръста, той се е въоръжил, за да убива хора или търси приключения. Като чул да говорят и да му напомнят за Бог, Персевал се осъзнал и по волята на Иисус възвърнал обичайното състояние на духа си, след което дълбоко се разкаял за лудостта, в която тъй дълго бил изпаднал, и незабавно свалил доспехите от себе си. В разказа се казва, че точно както била волята на Бог, Персевал пристигнал в дома на своя чичо отшелник, където сестра му го била отвела навремето, за да се изповяда. Сега отново му се изповядал, а сетне се покаял за греховете си, както светият човек го посъветвал, и останал при него в продължение на два месеца.

Ала за тези неща не говорят нито Кретиен дьо Троа, нито другите поети, които съчинявали стихове, за да предадат историята в приятни рими. Ние пък казваме само неща, които са важни за разказа: за записването им Мерлин натоварил своя учител Блез, който живеел в Нортумберландия и бил достигнал такава преклонна възраст, че едва се държал на краката си. Мерлин виждал и бил наясно с приключенията, случващи се всекидневно на Персевал, и ги съобщавал на Блез, за да ги записва, така че да остават за поколенията разумни хора, които с удоволствие ще слушат за тях. От друга страна, именно в писанията на Блез, отразяващи онова, което Мерлин го накарал да запише и остави като спомен, можем да намерим сведението, че Персевал пребивавал в дома на чичо си в продължение на два месеца. Ала по времето, когато Персевал се озовал там, сестра му вече била покойница, напуснала този свят и преминала в отвъдното.

Без да знае за това, Персевал казал:

— Сеньор, ще отида да се видя с моята сестра, защото я обичам от цялото си сърце.

Като чул тези му думи, отшелникът се нажалил и през сълзи рекъл:

— Скъпи племеннико, никога повече не ще я видиш, защото тя се спомина преди година и половина. Като научих за това нещастие, аз бях много опечален, отидох при нея и докарах тялото й тук, за да го погреба пред моя дом.

Като чул, че сестра му е напуснала този свят, Персевал много се нажалил и дори да се намерел човек, който да му даде цялото злато на света, пак нямало да успее да сдържи сълзите си.

— Сеньор — казал той на своя чичо, — за Бога, отведи ме да видя гроба на моята сестра, която ме обичаше толкова много.

— На драго сърце — отвърнал му старецът.

Сетне го повел право към гроба, където младата жена била погребана, и рекъл:

— Скъпи племеннико, ето тук е погребана сестра ти.

При тези думи Персевал се разридал, а сетне двамата произнесли молитви на упокой на душата й. Докато се молели, отшелникът промълвил:

— Скъпи племеннико, няма ли да отидеш да видиш вашия семеен дом, който някога принадлежеше на твоя баща и мой брат Ален Дебелия? Добре е да знаеш, че сега той е на твое разположение.

На този въпрос Персевал отговорил:

— Сеньор, Господ да ми е на помощ, не бих отишъл там, дори да ми дават владенията на богатия крал Артур, защото ще ми бъде прекалено мъчително да видя дома на моя баща, напуснат от скъпите на сърцето ми хора, и да не мога да намеря в него нито една сродна душа.

— Така е, скъпи племеннико — съгласил се старият човек, — наистина няма да намериш такава.

Не след дълго Персевал му казал:

— Драги чичо, искам да си вземем сбогом и да замина. Знай, че няма да се спра, преди да открия дома на твоя баща, моя дядо.

Като чул това, отшелникът рекъл:

— Скъпи племеннико, дано Господ Бог Иисус Христос ти помогне да постигнеш целта си! Знай, че и аз не ще спра да се моля за това на нашия Господ.

* * *

Сетне Персевал си взел сбогом и заминал. И странствал толкова дълго из гората, че настанал осмият ден след Петдесетница. Яздил целия ден чак до деветия час, ала така и не се натъкнал на никакво приключение. По някое време погледнал пред себе си и съгледал четирима млади конника, всеки от които бил преметнал щит през врата си. Те водели бойни и товарни коне, които теглели кола, натоварена с копия.

Щом ги видял, Персевал пришпорил коня, явил се пред тях и ги попитал накъде карат тези оръжия и кому служат. А те му отвърнали:

— Сеньор, ние сме хора на Мелиан от Лис и отиваме на турнир, който трябва да се състои в Белия замък в чест на една от най-прекрасните госпожици на света. Които са я виждали, в един глас разправят, че ако всички красоти на девойките по света се съберат на едно място, пак не ще могат да съперничат на нейната хубост. Освен че е необикновено красива, тя е и приказно богата, затова не е чудно, че мнозина рицари вече са искали ръката й, а също графове, херцози и прочие благородници. Ала тя не ще да чува за никого. Ето защо господарката на Белия замък е обявила турнир в чест на своята тъй прелестна дъщеря и условието, което е оповестила, е, че рицарят, спечелил турнира, ще получи госпожицата, независимо колко е беден, защото тя ще го направи богат и ще му даде всички свои богатства. Така че знай: комуто Бог отреди да я притежава, той ще бъде най-богатият на света и най-състоятелният човек в земите на Британия с изключение единствено на крал Артур. И нашият сеньор Мелиан от Лис затова отива там, защото отдавна е влюбен в нея и иска да си опита късмета, та ако спечели турнира, да вземе госпожицата за жена.

Персевал ги попитал кога според тях трябва да се състои турнирът, и те му отвърнали:

— Точно след три дни, сеньор.

Тогава Персевал ги попитал дали ще има много рицари, които ще участват в турнира. Като го чули, младежите се засмели и казали:

— Сеньор рицарю, няма защо да питаш за такова нещо. Защото турнирът беше обявен в двора на богатия крал Артур. Сигурни сме, че на него ще дойдат рицарите от Кръглата маса, защото на тази Петдесетница са се върнали всички от търсенето на Граала, след като не са постигнали нищо. На Петдесетница крал Артур бил устроил невиждани досега празненства. Турнирът бил обявен именно на тях, така че само от този двор ще дойдат повече от пет хиляди души. Известно е, че ще присъстват монсеньор Говен, Ланселот от Лак, сенешал Кей, Бедивер, Мордред, Гахерис, Гарет, последните от които са братя на монсеньор Говен. Освен това сенешал Кей се похвали пред всички барони, че щял да я отведе в двора на Артур и да я спечели със силата на оръжията. Рицарите много се били смели и сметнали думите му за голяма глупост, та дори крал Артур се видял принуден здраво да го смъмри за това и на няколко пъти сам му се подиграл. Самият крал Артур бил казал, че ако Персевал дочуе новината за този турнир, той сигурно ще се яви там: защото едва ли можело да се намери рицар, който да се изправи срещу него, след като бил изпратил повече от сто и петдесет рицари като пленници в двора на Артур. Сега кралят е разочарован, че той не е в неговия двор, и дори мисли, че може и да е мъртъв. И да знаеш, че казваме истината за всичко, което ти ни попита. Ала кажи ни, моля ти се, ще дойдеш ли там с нас?

В отговор Персевал им казал, че няма да отиде, а другият му отвърнал:

— За Бога, прав си, няма смисъл да се захващаш с тази работа.

Сетне оръженосците се разделили с Персевал и поели по своя път. Нашият рицар потеглил в обратната посока и решил, че все пак ще отиде на турнира. Яздил така в ситен тръст чак до вечерта, когато се взрял в пътеката пред себе си и съгледал дома на местен феодал, обграден целия със стена. Като го видял, той много се зарадвал и препуснал в стремителен галоп към крепостта.

Намерил господаря му да седи на моста заедно с шестима слуги и да оглежда хората, които преминавали оттам и отивали на турнира. Като съгледал Персевал, той станал да го посрещне, поздравил го радостно с „добре дошъл“ и с удоволствие му предложил подслон в своя дом. Персевал, който бил поласкан от подобно отношение, му благодарил сърдечно и бързо слязъл от коня, а прислужниците на господаря скочили и му помогнали да свали доспехите си, като един от тях отвел коня му в обора, за да се погрижи по най-добрия начин за него, а другите отнесли оръжията му в една стая и той останал съвсем без дрехи. Господарят го заоглеждал с възхищение, защото той несъмнено бил най-красивият рицар на света. Сетне изрекъл тихо през зъби така, че Персевал да не го чуе:

— Наистина голяма загуба ще бъде, ако такъв прекрасен рицар няма достатъчно мъжество у себе си.

Сетне се появили двама слуги, които наметнали на раменете му мантия, а той седнал редом с господаря на замъка да разглежда преминаващите оттам рицари с техните коне и амуниции. Персевал попитал своя гостоприемец много ли път има до Белия замък. А той му отвърнал:

— Можеш да стигнеш дотам на сутринта преди първия час.

— Минавали ли са оттук други рицари на път за турнира? — продължил да разпитва Персевал.

— Малко преди да дойдеш, преминаха рицарите от двора на крал Артур. Като си помисля, в отряда му трябва да е имало повече от петстотин рицари и за мен няма съмнение, че носеха най-богатото снаряжение, което човек може да види.

Когато чул това, Персевал изпитал голяма радост и останал така заедно със своя гостоприемец чак додето се свечерило. Тогава сеньорът попитал слугите ще могат ли да хапнат скоро, а те му отвърнали:

— Ей сега, господарю.

Сеньорът се качил в залата, водейки Персевал за ръка, оказал му най-големи почести и заповядал да сложат трапезите; всичко било сторено, както бил наредил.

Когато подготовката за угощението приключила, от своите покои излязла съпругата на сеньора, водейки със себе си двете им дъщери, които били много красиви, разумни и възпитани. Щом съгледали Персевал, те го обсипали със знаци на внимание и уважение. Сложили ги да седнат на масата точно срещу него. Естествено, господарката и нейните дъщери през цялата вечер не изпускали от поглед Персевал и накрая заключили, че никога преди това не са виждали толкова красив рицар.

След угощението трапезите били вдигнати и сеньорът попитал Персевал дали е дошъл, за да вземе участие в турнира. На което той му отвърнал:

— Научих за него за пръв път от оръженосците на Мелиан от Лис, които караха снаряжението на този рицар.

— Всъщност именно той бе човекът, който се застъпваше за устройването на турнира — обяснил му сеньорът. — Утре пък ще се състоят предварителните боеве. И ако ми е позволено, ще те помоля да дойдеш там с мен.

— Любезни сеньор — отвърнал му Персевал, — ще дойда на драго сърце от добри чувства към теб, но утре за нищо на света няма да надяна доспехите.

— Аз и не бих настоявал против твоята воля — приключил разговора сеньорът.

Сетне спалните били приготвени и четирима лакеи отвели Персевал при пищно застланото ложе, в което той спал непробудно чак до сутринта, когато прислужниците защъкали из двора. Като видял, че се е разсъмнало, Персевал станал и заварил сеньора на замъка също буден. Двамата отишли на сутрешната литургия във великолепно украсен параклис. След литургията се върнали в залата и закусили в отлично настроение.

Като приключили със закуската, сеньорът слязъл в двора и наредил да им приготвят конете. Качили на един товарен кон снаряжението на Персевал, а самите те скочили на своите жребци и потеглили да се насладят на турнира, който започвал с голямо въодушевление и страст, защото макар да били подранили, знамената вече се веели на бойното поле.

Там човек би могъл да види прекрасни щитове, расови коне, пищни доспехи, разкошни копринени бойни знамена: никога след управлението на Артур не бил устройван турнир, отличаващ се с изобилието на толкова скъпи доспехи и толкова много славни рицари. Впрочем Мелиан от Лис вече бил излязъл на полето, облечен в разкошни доспехи, носейки богато изрисуван златен щит с два лъва. На ръката му се ветреел ръкавът със знака на госпожицата от замъка, докато гордо препускал из равнината начело на отряд от петдесетима прекрасно въоръжени рицари.

По някое време глашатаите се провикнали: „Наложи шлемовете!“ В миг се надигнала голяма врява, а сърцата на страхливците трепнали в гърдите им. И трябва да признаете, едва ли някога сте виждали турнир, отличаващ се с такова настървение: Мелиан от Лис се понесъл във вихрен галоп из полето начело на своите съратници, по-бърз от стрела, пусната от тетивата на лък, защото копнеел да върши рицарски подвизи, които да впечатлят любимата му. Като го видял, монсеньор Говен се втурнал срещу него и двамата полетели насреща си по-бързи от ястреби или лястовици. При сблъсъка си нанесли удари с копията по позлатените щитове с такова необуздано настървение, че щитовете се разтрошили на парчета, а копията заседнали в плетените ризници и се разлетели във въздуха на трески; те обаче успели да се удържат на стремената и се подминали един другиго с гордост и самоувереност.

Сетне дружините се сблъскали на голяма скорост, нанасяйки си едни други удари по щитовете и ризниците, а когато копията се изпочупили, битката продължавала да се води с мечове. Това несъмнено бил най-свирепият турнир, на който човек можел някога да присъства, защото се виждало как знамената се носят едни срещу други на повече от 500 места.

Рицарят Мелиан от Лис влизал от двубой в двубой, спечелил много коне на победените си противници и ги изпратил в града на госпожицата, която била на върха на щастието от успехите му. По стените на Белия замък се били наредили повече от триста дами и госпожици, които наблюдавали схватките и си показвали една на друга най-доблестните рицари, а те, знаейки това, полагали още по-големи усилия да им се харесат.

Монсеньор Говен и Ланселот, както и останалите рицари от Кръглата маса карали редиците на противниците им да се огъват и не срещали рицар, когото да не хвърлят от коня на земята. От друга страна, Мелиан от Лис и неговите рицари също вършели чудеса от храброст. Турнирът продължил чак до свечеряване, когато схватките били прекратени и всички се разотишли.

Общото мнение било, че отлично се били представили, от една страна, монсеньор Говен, Ивен, Ланселот и сенешал Кей, а от друга, Мелиан от Лис. Така че дамите от замъка не знаели кому да дадат наградата, и казвали, че всички са се сражавали отлично, поради което не били в състояние да изберат най-добрия. Госпожицата, в чиято чест се провеждал турнирът, казала, че най-добре се бил представил Мелиан от Лис. Господарката на Белия замък и нейна майка обаче не се съгласила с нея; повечето от дамите пък се произнесли в полза на Говен. По този повод настанала голяма свада и накрая госпожицата казала:

— Утре ще можем да научим кой е най-добрият и кой ще получи наградата.

Така спорът утихнал и не след дълго в замъка влезли Мелиан от Лис, както и монсеньор Говен, Ланселот, сенешал Кей и останалите рицари от Кръглата маса. И можете да бъдете сигурни, че никога на никой друг турнир рицарите не били настанявани в толкова разкошна обстановка.

Когато предварителният турнир приключил, Персевал и неговият гостоприемец тръгнали да се приберат в своя замък, който съвсем не бил далеч. Щом слезли от конете, слугите изскочили да ги посрещнат, отвели конете им в обора и се погрижили по най-добрия начин за тях. Сеньорът и Персевал, хванати за ръце, се качили в залата. Господарят наредил да слагат трапезите, което тутакси било сторено и всички седнали да ядат.

Тогава сеньорът заговорил за турнира и попитал Персевал кой според него се бил представил най-добре. Персевал отвърнал, че рицарят със златния щит и двата лъва се бил сражавал много доблестно, но че онзи с белия щит бил най-добрият. Като чул това, феодалът обяснил на Персевал:

— Този със златния щит и двата лъва беше Мелиан от Лис, а онзи с белия — Говен, племенникът на крал Артур.

А Персевал му отвърнал:

— Да знаеш, че ако ще да ми дават толкова злато, колкото е големината на този замък, пак не биха могли да ме удържат да не си взема утре доспехите и да се сражавам така, както умея! И много бих искал, дано Господ ми помогне, Говен и Мелиан от Лис да бъдат в един и същи отбор, а аз да се бия срещу тях.

Когато чули това, сеньорът и неговите дъщери много се зарадвали, а господарят казал:

— Тогава от обич към теб и аз ще се въоръжа и утре ще те придружа на турнира.

Когато чул това, Персевал се почувствал много щастлив и от сърце му благодарил. Сетне изоставили този разговор, додето не настъпил часът да се разотидат по леглата, и спали чак до сутринта, когато Персевал и сеньорът се събудили. Двамата присъствали на литургията в параклиса, а след това се върнали в залата и закусили с хляб и вино. Старшата дъщеря на сеньора пък се приближила към Персевал и го помолила от любов към нея да носи нейния ръкав със себе си на турнира, при което той бил много очарован и казал, че от любов към нея би желал да извърши повече бойни подвизи, отколкото бил извършил за един ден през целия си живот дотогава. Като чул тези му думи, сеньорът изпитал голяма радост.

Сетне прислужниците се качили и донесли със себе си амунициите, а след това сеньорът и Персевал яхнали конете и препуснали към замъка. Когато пристигнали, рицарите се въоръжавали навсякъде из замъка и мнозина от тях вече били на конете си. Всички хвърляли поглед нагоре и се убеждавали, че дамите и госпожиците вече са се качили по стените. Като видял, че всички са готови, Персевал поискал да се въоръжи и се облякъл в прекрасни доспехи, които неговият гостоприемец взел под наем, защото рицарят не искал да носи собствените си доспехи, за да не бъде разпознат в тях.

Междувременно Мелиан от Лис останал през нощта в дома на монсеньор Говен и двамата коварно се наговорили да надвият отбора на рицарите извън замъка. За това му решение госпожиците от замъка го упрекнали много тежко, защото предишната нощ той бил в отбора, сражаващ се против монсеньор Говен. Госпожицата от замъка обаче им намерила, доколкото могла, извинение, с довода, че след като отборът на рицарите извън замъка се бил усилил с три знамена, то този на вътрешните рицари щял да пострада тежко, ако Мелиан от Лис не застанел в техните редици. Когато научили за последните събития, рицарите от външния отбор били много разочаровани, ала Сагремор казал, че подобна причина не може да го откаже от битката. При тези новини Персевал се почувствал много радостен и казал на своя гостоприемец:

— Далеч по-добре щеше да е за тях, ако се бяха присъединили към отбора на външните рицари.

Тогава участниците в турнира излезли от града и се подредили във величествени редици едни срещу други. Щом всичко било готово, оръженосците и глашатаите извикали:

— Наложи шлемовете!

Веднага щом този вик се разнесъл, можело да се види как и едните, и другите се устремили напред и колко щастлив е онзи, който притежава най-бързия кон.

Мелиан от Лис веднага излязъл пред всички останали, а Персевал, който тутакси го забелязал, изпитал голяма радост. Понесъл се и той насреща му с голямо настървение, а от ръката му се веел ръкавът на неговата дама. Когато госпожиците от стената го видели, веднага си прошепнали една на друга:

— Сега можеш да видиш най-красивия рицар, който някой някога е виждал.

Ето че Персевал и Мелиан от Лис се сблъскали, носейки се с възможно най-голямата скорост, която коне биха могли да развият, и изпочупили копията си при ударите в щитовете, така че парчетата от тях се разлетели навсякъде из въздуха. Персевал обаче, който притежавал огромна мощ и храброст, се врязал така свирепо в противника с гърди, тяло и шлем, че го изхвърлил от коня и той паднал на земята толкова болезнено, че насмалко да си прекърши врата, ала да избегне счупването надве на ръката си, не успял и от голямата болка изпаднал повече от четиринадесет пъти в несвяст. При вихрената скорост, която набрал, преди да покоси Мелиан от Лис, Персевал се натъкнал и на сенешал Кей и го блъснал толкова жестоко, че последният изгубил представа дали е ден или нощ, изхвръкнал от седлото и се проснал на земята с цялата си дължина.

Когато външните рицари видели славните подвизи на Персевал, те пришпорили конете си, за да го последват, а монсеньор Говен и Ланселот се върнали, за да ги пресрещнат, и знамената на съперниците се сблъскали така жестоко, че накарали цялата земя да затрепери. Там Сагремор Безмерни, който останал с част от външните рицари, се сражавал толкова силно и извършил толкова блестящи подвизи този ден, че всички, които го гледали, го възхвалили и обявили за изключително достоен рицар.

От своя страна Ланселот и монсеньор Говен отвръщали много яростно и карали редиците пред тях здраво да се огъват. Ала най-успешно от всички се изявявал Персевал, защото така и не срещнал съперник, когото да не повали заедно с коня му на земята. И тогава наблюдаващите от стената зрители споделили, че дамата, която му била поверила своя ръкав, е постигнала голям успех, защото възлюбената на този рицар би трябвало да е на върха на щастието, щом насреща му не може да излезе рицар, когото той да не просне на тревата.

Така говорели госпожиците, които гледали битките от кулата. Когато пък монсеньор Говен видял Персевал, той се почувствал много ядосан, задето хората му претърпели толкова поражения от този рицар. Затова грабнал копието, което един оръженосец му подал, и се втурнал в пълен галоп срещу Персевал. Като го видял, Персевал отначало се поуплашил от видимите му намерения; разбира се, той отлично знаел, че монсеньор Говен е много доблестен мъж. Двамата си нанесли много мощни удари, които попаднали в щитовете, така че копията им се разлетели на парчета, а при разминаването се сблъскали тежко. Сблъсъкът се отразил твърде зле на монсеньор Говен, защото и той, и конят му били хвърлени върху ливадата, при което животното си счупило врата и умряло.

Веднага след това вътрешните рицари се огънали и обърнали гръб на битката. Като видял, че неговите съратници бягат, монсеньор Говен се почувствал силно засегнат, скочил на крака и изтеглил меча си. Тогава някакъв рицар му извикал:

— За Бога, сеньор рицарю, ти трябва да останеш при нас!

След което се нахвърлил върху него и понечил да му издърпа шлема от главата.

Когато Говен го видял, се преизпълнил с ярост, приближил се до него, вдигнал меча си и го ударил толкова жестоко, че разцепил главата му чак до челюстта и го хвърлил на земята. Сетне хванал коня му, метнал се върху него и го пришпорил, за да настигне своите хора, като преди да се добере до тях, успял да повали четирима рицаря. Неговите хора обаче напирали към града, а външните рицари ги преследвали чак до портите, при което им отнели много конски сбруи и взели в плен голямо количество коне и хора. След поражението на противника Персевал отишъл при своя гостоприемец и му дарил три от най-добрите коне, които бил спечелил, и пожелал те да бъдат дадени на дъщеря му заради ръкава, който му била дала. Сеньорът го обсипал с благодарности. Тогава Персевал казал:

— Сеньор, хайде да си вървим, защото искам и тази нощ да преспя под твоя покрив.

* * *

Персевал, неговият гостоприемец и оръженосецът му потеглили на път, но пред тях отнякъде изникнал мъж, възрастен и брадат, добре облечен, който носел коса на врата си и оставял впечатлението, че е косач. Той се насочил към тях, хванал юздата на Персеваловия кон и му рекъл:

— Празноглавец! Ти си пълен глупак и не трябваше да ходиш на турнира!

Когато чул тези думи, Персевал много се учудил и го попитал:

— Старче, това какво те засяга?

А мъжът отговорил:

— Напротив! Засяга и мен, и други хора най-малкото защото засяга теб и мен, а както си мисля, засяга повече мен, отколкото всеки друг.

Като чул тези думи, Персевал много се зачудил и го попитал:

— Кой си ти?

А мъжът отвърнал:

— Аз съм синът на човек, когото ти слабо познаваш, ала който те познава отлично. Добре е да знаеш, че запознанството с него не може да донесе добро никому, а точно обратното, за всекиго може да се окаже доста болезнено.

Като изслушал неясните слова на този мъж, Персевал много се удивил и казал:

— Ще ми кажеш ли нещо за твоите занимания, ако сляза от коня?

А човекът му отвърнал:

— Ще ти разкрия нещо, което не ще кажа пред останалите хора.

Като чул това, Персевал се почувствал много щастлив и казал на своя гостоприемец:

— Сеньор, върви напред и ме чакай в замъка. Аз ще поговоря с този благороден човек и ще дойда при теб.

— Разбира се, сеньор — бил отговорът на неговия спътник.

Сетне феодалът си тръгнал, а Персевал останал, приближил се до странника и го попитал кой е. А онзи му отвърнал:

— Косач съм, както можеш да видиш.

Персевал обаче продължил с въпросите си:

— Кой тогава ти е казал толкова неща за мен и моите дела?

— Преди да се родиш, аз знаех твоето име — отвърнал му странникът.

Като чул този отговор, Персевал изпаднал в голяма почуда и рекъл:

— Умолявам те в името на Бог да ми кажеш какво знаеш за мен, а също и с какво се занимаваш. Заклевам те в името на Бог да ми разкажеш за тези неща.

А човекът му отвърнал:

— Нямам намерение да те заблуждавам. Знай, че се наричам Мерлин и съм дошъл от Нортумберландия, за да поговоря с теб.

Като чул това, Персевал още повече се удивил и рекъл:

— За Бога, Мерлине, слушал съм много за теб и за това, че си несравним пророк. Но в името на Господа, кажи ми как мога да намеря дома на богатия Крал Рибар.

— Ще ти дам достатъчно напътствия. Но да знаеш, че Господ ти прави спънки заради обета, който си позволи да нарушиш. Спомни си, че се закле да не преспиваш на едно и също място повече от една нощ, а ето че прекара две нощи в дома на този дребен васал, където на всичко отгоре възнамеряваше да прекараш още една нощ.

— Съвсем бях забравил за това — промълвил Персевал.

— Затова и по-лесно ще ти бъде простено — рекъл му Мерлин. — Аз ще ти покажа правилния път към дома на твоя дядо, където ще пристигнеш след година.

Като чул това, Персевал възкликнал:

— За Бога, Мерлине, казвай по-бързо!

Ала Мерлин му отвърнал:

— Това е нищо работа! Ти можеше да си там още тази нощ, но при това положение ще се озовеш при дядо си точно след година. И като пристигнеш, внимавай да не се държиш като глупак, а питай за всичко, каквото виждаш.

— Сеньор, така и ще сторя, стига Бог да ме отведе там — обещал Персевал.

— Сега си тръгвам — казал накрая Мерлин. — Няма да разговарям повече с теб, но ти ще укрепиш много повече своята вяра. По което и време да получиш на съхранение съсъда на Иисус, аз ще доведа при теб моя учител, който е описал твоите и отчасти моите дела. А сега си отивам.

С тези думи той си тръгнал и Персевал се взирал в същата посока, но не можел повече да го види. Тогава вдигнал ръка и се прекръстил, а сетне скочил на коня си и потеглил по пътя, който Мерлин му бил показал. И пътувал по волята на нашия Господ толкова дълго, че точно в деня, в който Мерлин му бил определил, видял пред себе си дома на своя дядо. Препуснал тогава, влязъл през портата и скочил от коня пред залата на двореца.

Двама слуги веднага дошли да го посрещнат, приветствали го с „добре дошъл“, помогнали му да свали доспехите си и настанили коня му в обора, а после го въвели в залата, където се намирал неговият дядо кралят. Още щом съгледал Персевал, той се надигнал, доколкото могъл, за да го посрещне, и бил много щастлив от неговото идване. Персевал седнал при него и двамата дълго разговаряли за най-различни неща. Тогава владетелят наредил да приготвят трапезата и заповедта му веднага била изпълнена. Всички седнали да се гощават.

Тъкмо били поднесени първите ястия, и от една стая изнесли копието, кървящо откъм върха си, сетне Граала, последвани от девойката, носеща малките сребърни подноси. Тогава Персевал, който копнеел да пита за всичко това, се обърнал към краля:

— Сеньор, в името на доверието, което ми дължиш и което дължиш на всички хора, кажи ми за какво служат всички тези неща, които виждам да разнасят пред мен.

Едва произнесъл тези думи, той се огледал и видял, че Кралят Рибар коренно се бил променил, бил се изцерил от своята болест и изглеждал здрав като младо момче. От тази гледка Персевал изпаднал в голяма почуда, а кралят скочил към него, хванал го за крака и искал да го целуне, но Персевал не му позволил да стори това. Слугите из цялата къща също ликували и се радвали на Персевал.

Тогава рицарят се приближил към краля и му рекъл:

— Господарю, искам да ти съобщя, че Ален Дебелия, който беше твой син, бе и мой баща.

Като чул това, Кралят Рибар отново засиял и казал:

— Скъпо мое внуче, няма край моята радост, че си дошъл тук.

Сетне коленичил и отправил благодарствена молитва към нашия Господ, хванал Персевал за ръката, отвел го пред своя съсъд и рекъл:

— Мило ми внуче, знай, че това е копието, с което Лонгин пронизал Иисус на кръста. А този съсъд, който наричаме Граал, е кръвта от Неговите рани, която капела на земята и която Йосиф събрал. Наричаме го Граал, защото той се нрави^[7] на всички достойни люде и на годните да пребивават в негово присъствие. Защото грях в негово присъствие никой не може да върши. А сега ще отправя молитва към нашия Господ да ме извести какво мога да направя за теб.

После Брон коленичил пред своя съсъд и произнесъл следната молитва:

— Мили Господи Боже, както е вярно, че това тук е Твоята благословена кръв, че след смъртта на Йосиф Ти позволи да бъде дадена на мен и че аз я съхранявах оттогава до днес, така ми дай знамение какво да правя от днес насетне!

Тогава от небесата се разнесъл гласът на Светия Дух:

— Броне, да знаеш, че пророчеството, което нашият Господ даде на Йосиф, ще се сбъдне. Той ти заръчва да обучиш този младеж на свещените слова, на които е обучил Йосиф в тъмницата, когато ти поръча да съхраняваш Граала, и да повериш на неговите грижи тази светиня по волята на нашия Господ. И на третия ден от днес насетне ти ще напуснеш този свят, за да дойдеш в компанията на апостолите.

Гласът замлъкнал и Брон постъпил точно така, както той му бил наредил: обучил Персевал на свещените слова, които бил възприел от Йосиф и които аз нито мога, нито ми е позволено да изрека. Преподал му цялото верую в нашия Господ: и как Го бил видял като малко дете, и как Го бил видял в храма, където бил опровергал учителите, и как големците на Юдея Го били намразили, и как имал един вероломен ученик, който Го предал на юдеите, и как видял да Го приковават на кръста, и как зет му Йосиф поискал тялото Му, и как Пилат му Го дал, и как Го свалили от кръста, и как Го положили на земята, и как видял, че кръвта Му изтича и попива в почвата, и как почувствал голяма жалост, и как я събрал в един съсъд:

— И да знаеш, нито край самия съсъд, който виждаш пред себе си, нито в негово присъствие не може да пребивава нито един грешник.

След което му разказал целия живот на своите достопочтени предци, а Персевал попивал думите му, целият в слух, и тутакси бил преизпълнен с благодатта на Светия Дух. Сетне старецът Брон връчил на Персевал съсъда, от който се разнесла небесна мелодия и очарователно благоухание, поради което на всички се сторило, че се намират при ангелите в рая.

И Брон, който бил много стар, прекарал цялото време с Персевал, а на третия ден застанал пред своя съсъд, легнал с разперени ръце, сякаш да бил на кръста, и отправил благодарност към Господ. Сетне предал Богу дух.

След кончината му Персевал отишъл там, огледал се и видял Давид с неговата арфа и сонм ангели с кадилници, които очаквали душата на Брон, поели я и я отнесли в Божия престол при неговия Отец, Комуто той дълго бил служил. Персевал пък, мъж достоен и благоразумен, останал, където си бил. И секнали, обезсилени, магиите и целия свят бил освободен от тях. През този именно ден крал Артур и неговите рицари седели на основаната от Мерлин Кръгла маса, когато чули странно скърцане, и камъкът, който се бил разцепил при сядането на Персевал на празното място, се възстановил в предишния си вид. Всички много се удивили, защото не знаели какво означава това.

Отишъл тогава Мерлин при Блез и му разказал за случилото се. Като го чул, той му казал:

— Мерлине, ти ми бе казал, че когато тези събития се изпълнят, ти ще ме отведеш, за да бъда в присъствието на Граала.

На което Мерлин отговорил:

— Блез, знай, че още утре ще бъдеш там.

Сетне го вдигнал и го отнесъл в дома на богатия Крал Рибар, който вече се наричал Персевал, и така Блез останал в присъствието на Граала.

Когато приключил с всичко това, Мерлин отишъл в двора на Артур в Кардуел. Когато го видял, Артур бил обзет от голяма радост, а неговите хора го помолили да попита Мерлин какво знамение се криело в това, че камъкът под Кръглата маса отново се бил съединил.

— Моля го от сърце да ми каже, ако е така любезен — изпълнил желанието им Артур.

— Артуре — отвърнал му Мерлин, — да знаеш, че по твое време се е сбъднало най-великото пророчество, което някога е било изричано. Защото Кралят Рибар бе изцелен и всички магии, тегнещи над земите на Британия, паднаха. По волята на нашия Господ Персевал стана господар на Граала. Можеш сам да заключиш колко изключителен и достоен човек е той, след като нашият Господ му повери съхранението на Своята свещена кръв и поради това възстанови камъка, който бе разцепен под него. Знайте и вие, Говен и сенешал Кей, че бяхте победени лично от Персевал, който бе победител в турнира на Белия замък и ви просна на земята в схватките с вас. И още нещо: трябва да ви кажа, че той се прости с рицарството и подвизите, които то изисква, и отсега нататък ще се посвети изцяло на Бог и Неговата благодат.

Когато чули тези думи, кралят и бароните се разплакали вкупом и отправили молитви към нашия Господ да ги води към добър край. Сетне Мерлин си взел сбогом с краля, върнал се при Блез и Персевал и поръчал целият този разказ да бъде записан за поколенията.

* * *

Когато чули, че магиите били обезсилени, а приключенията свършили, бароните от двора на Артур много се опечалили. И младежите, и утвърдените рицари, и избраниците от Кръглата маса в един глас твърдели, че вече нямат желание да пребивават край крал Артур и че ще прекосят морето да търсят рицарски подвизи другаде.

Когато сенешал Кей чул това, много се натъжил, отишъл при краля и му казал:

— Господарю, да знаеш, че всички твои барони искат да те напуснат, за да отидат в чужбина в търсене на рицарски подвизи. А ти си най-достойният крал, управлявал, откакто свят светува, земите на Британия, и имаш най-доброто рицарство, с което някога някой владетел е разполагал. Спомни си, че досега трима британски крале са били и крале на Франция, и римски императори, пък и Мерлин каза, че ти ще бъдеш владетел на тези страни, а Мерлин е най-мъдрият човек на света и никой никога не го е уличавал в лъжа. Знай най-сетне, че ако рицарите ти се разбягат и се разпилеят из чужбина в търсене на приключения, никога повече няма да ги събереш на едно място. Гледай, кралю, да не се окажеш ленив и така да изгубиш всеобщото уважение, на което толкова дълго си се радвал. Затова преплавай морето, завладей Франция и Нормандия и разпредели земите им между бароните, които дълго са ти служили. А ние ще ти помагаме по най-добрия начин, на който сме способни.

Като чул думите на Кей, Артур много се зарадвал, отишъл при бароните и свикал съвет по тези въпроси. Всеки изказал мнението си и всички заедно заключили, че на драго сърце ще подкрепят начинанието му. Виждайки, че най-доблестните сънародници му дават такъв съвет, той потръпнал от радост, заповядал да напишат писма, да ги запечатат и петдесет вестители да ги разнесат из цялата страна. В тях той казвал, че никой мъж, годен да воюва на негова страна, не бива да остава встрани от начинанието му, защото ще даде всекиму толкова много, че ще го направи богат човек.

Глашатаите заминали и събрали такова несметно воинство, че преди още да е изтекъл и месец, броят му надминал сто хиляди. Като ги видял, Артур се почувствал много щастлив и заедно с монсеньор Говен, сенешал Кей и крал Лот от Оркни отишъл да направи преглед на войската. Надникнал във всяка палатка, зарадвал се на всеки високопоставен мъж, разпалил още повече обичта към него в сърцата им и им раздал щедри дарове. Тогава те възкликнали:

— Кралю Артуре, проявиш ли леност, целият свят ще се изплъзне от ръцете ти, ала ако имаш куража, който носим в сърцата си, ние ще завладеем за теб и Франция, и Нормандия, и Рим, и цяла Ломбардия, та дори короната на Йерусалим ще положим на главата ти и ще те направим господар на целия свят.

Това говорели британците на своя владетел Артур. Слушайки призивите им, кралят се почувствал безкрайно щастлив и се заклел в живота си, че за нищо на света не ще се спре, преди да покори Франция, каквото и да последва за него от това. Затова събрал всички дърводелци от кралството и им поръчал да построят най-могъщата флота, за която хората били чували.

Когато корабите и галерите били готови, воините дошли в пристанището и ги натоварили с хляб, вино, провизии, сол, оръжия и дрехи. Рицарите се качили на борда, водейки със себе си най-расовите коне. Крал Артур наредил на Мордред да бди над кралството, страната и своята съпруга кралицата. Мордред пък бил брат на монсеньор Говен и син на крал Лот от Оркни; отличавал се с изключително зъл нрав.

 

 

Артур си взел сбогом и пристигнал в пристанището, за да отплава с попътния вятър и звездите. Флотата отишла толкова далеч в морето, че пристигнала чак в Нормандия. Веднага щом слязла от корабите, войската нахлула в страната, пленила мъже и жени, отнесла голяма плячка и разграбила целия край. Никога преди тази земя не била подлагана на такова опустошение.

Когато херцогът узнал за случващото се, поискал от краля примирие, докато трае срещата му с него, и крал Артур му го дал. Дошъл той в стана на Артур и поискал да стане негов васал, заявявайки, че ще смята владението на своите земи за получено от него и в замяна на това ще му плаща данъци, което кралят с радост приел. Херцогът имал и много красива дъщеря, която кралят дал на сенешал Кей, а всички земи пак по негова воля останали притежание на херцога. Сетне вдигнал войската оттам, прекосил владенията на херцога и навлязъл в земите на френския крал.

По онова време Франция имала крал, който носел името Флоар. Когато узнал, че крал Артур го е нападнал, той много се ядосал, обявил набор на войската от цялата страна и я разположил край Париж. Събрала се и голяма дружина от рицари, на които Флоар казал, че ще изчака идването на Артур. Артур, разбира се, научил за това, насочил се веднага натам, където смятал, че ще го срещне, и се озовал на две левги от стана на французите.

Когато узнал за пристигането му, крал Флоар проводил двама пратеници в стана на Артур със следните напътствия:

— Благородни вестители, ще отидете от мен право при британците и ще кажете на крал Артур, че не си струва да погубва цвета на рицарството, за да покорява нечии земи. Кажете му, че ако е толкова доблестен и има куража да оспорва честта на Франция в двубой с мен, то аз съм готов да вляза в битката, за да определим дали той ще владее Франция, или аз — Британия.

Отишли пратениците в стана на крал Артур, попитали къде се намира и някой им показал неговата шатра. Спрели се те пред нея, слезли от конете, влезли вътре и като го поздравили, предали му дума по дума всичко, което техният владетел заръчал да му кажат, без да утаят каквото и да било.

След като изслушал всичко, което вестителите имали да му кажат, той им дал следния отговор:

— Сеньори, сега пък вие кажете на крал Флоар, чиито поданици сте, че ще сторя, каквото е поискал от мен. Кажете му още, че дори за цялата земя на Британия не ще пропусна да се отзова на предизвикателството, което той отправи към мен.

На което пратениците отвърнали:

— Бихме искали да ни гарантираш, че единственият противник, с когото ще си има работа, ще бъдеш ти и никой друг.

Кралят им дал гаранции, потвърдени и от най-знатните благородници на Британия, че ако бъде убит, те ще се оттеглят в страната си и ще смятат владението на своите земи за получено от крал Флоар. Пратениците от своя страна им обещали, че ако крал Флоар бъде убит, те ще предадат на Артур всички крепости на Франция и ще се поставят под негова власт. Накрая било решено двубоят да се състои след петнадесетия ден.

Сетне вестителите си заминали и с пристигането си разказали на крал Флоар какво са се разбрали с крал Артур. Британците вдигнали стана си от това място и се настанили пред самите стени на Париж, толкова близо, че били на хвърлей от града. Двете страни сключили взаимно примирие, така че британците можели да влизат в Париж, да пазаруват и да се хранят в него.

Времето бързо изтекло и настъпил определеният от краля решителен ден. Кралете съперници се приготвили за битката, като и единият, и другият се облекли във възможно най-разкошни кралски доспехи. Сетне и двамата стъпили на един остров близо до Париж, яздейки двата най-расови коня, които имало във войските. По общо споразумение и французите, и британците ги наблюдавали мирно и кротко, без да носят доспехи и оръжия.

Всички казали, че са се оставили на благоволението на нашия Господ и ще гледат своите владетели, които са изложили своя живот на смъртна опасност, за да спечелят почит и слава. На острова пък и двамата крале се раздалечили на два арпана разстояние, за да се засилят по-добре, след което полетели във вихрен галоп и си нанесли толкова тежки удари по щитовете, че копията им се изпочупили и се разхвърчали на трески във въздуха. Веднага след това се сблъскали с нагръдници и шлемове така яростно, че се изхвърлили един другиго от конете и се оказали на земята.

Ала Артур пръв скочил на крака, изтеглил своя меч Ескалибур, който бил от превъзходна стомана, и тръгнал срещу Флоар. Крал Флоар също се изправил и храбро извадил своя меч, след което и двамата се насочили един срещу друг. И можете да бъдете сигурни, че и французите, и британците се молели всеки за своя владетел. Ето че двамата крале, изпълнени с взаимна омраза, кръстосали мечове в битка на живот и смърт.

Крал Флоар бил много храбър и сърцат, без капка съмнение в своята доблест. Държейки меча в дясната си ръка, той така ударил Артур по средата на щита, че го разцепил и посякъл всичко, до което достигнал. Ударът, нанесен с огромна мощ, продължил движението си надолу и разкъсал триста халкички от ризницата му. Острието засегнало и бедрото му, откъсвайки от него повече от цяла длан плът. Ала не спряло там, а продължавайки надолу с огромна сила, то срязало шпората и три пръста от петата, след което се забило на цяла стъпка в тревата.

Артур се почувствал донякъде замаян от удара, а Флоар толкова силно го блъснал с рамо, че насмалко да го събори на земята. Като видели това, британците и монсеньор Говен много се стреснали и се притеснили за живота на своя владетел, защото крал Флоар го превъзхождал на височина с цяла глава и шлем отгоре. И както изглеждало от действията му, притежавал огромна дързост и мощ, което ги карало да се безпокоят.

Забелязвайки, че воините му треперят и са изпълнени със страх за съдбата му, Артур много се засегнал и изпитал голям срам в душата си. Устремил се тогава към френския крал, който го изчаквал по средата на бойното поле, и хващайки в десницата си меча, наречен Ескалибур, го ударил с такава свирепост по средата на щита, че го разцепил чак до средата, посичайки всичко, което срещнал по пътя си. Ударът попаднал върху шлема и срязал държащата го метална лента, минал през плетения капюшон, който не представлявал никакво препятствие, за да среже голяма част от главата и цял сноп коси, и ако не се бил извъртял в дланта му, щял да го убие на мига. Както и да е, шлемът отхвърчал от главата му, защото държащите го ремъци били прерязани. Като видял това, крал Флоар кипнал в неудържима ярост и ударил Артур по шлема, без обаче да му нанесе никаква вреда.

Това накарало крал Флоар да почувства голяма уплаха и в този миг кръвта рукнала по очите и лицето му, погледът му се замрежил и той престанал да различава крал Артур. Сърцето му спряло да бие и той се срутил ничком насред ливадата. Наблюдавайки ставащото, крал Артур почувствал прилив на щастие, приближил се към него, вдигнал меча си и с един удар му отсякъл главата.

Като видели, че владетелят им е убит, сърцата на французите се преизпълнили с мъка и всички побягнали към Париж. Британците пък се втурнали към своя господар, качили го на коня и с ликуващо шествие го съпроводили до неговата шатра, където бързо му снели доспехите.

Тогава кралят избрал двама пратеници и ги проводил в града, за да разберат какви са намеренията на французите. За тази работа били избрани крал Лот от Оркни и неговият син Говен, който имал прекрасно дар слово и бил смятан за един от най-мъдрите мъже във войската, да не говорим, че бил отличен рицар, умел оратор и справедлив в преценките си. Всъщност откакто Персевал бил изоставил рицарските подвизи, в цяла Британия едва ли можело да се намери по-добър рицар от него.

Междувременно двамата пристигнали в Париж. Когато стражите по крепостните стени ги видели да идват, те побързали да им отворят портите. Влезли вътре Говен и баща му Лот и приветствали дванадесетимата благородници от страната, които се намирали в града, а освен това видели пратениците и рицарите, с които били уговорили правилата на двубоя между Артур и крал Флоар. Думата взел Говен, който рекъл:

— Благородници, крал Артур изисква да му предадете града, както бе уговорено с ето тези пратеници. С тях бе постигнато споразумение, че Артур и Флоар ще излязат на двубой един срещу друг според правилата, които след малко ще изброя, а за свидетели на това ще призова самите пратеници, които дойдоха в шатрата на нашия крал да известят за битката. Договорихме се, че ако Артур бъде победен, ние ще приемем властта на крал Флоар, ще го провъзгласим за наш суверен и ще смятаме, че сме получили от него земите, които владеем. Това бе нашето обещание, а обещанието на вашите пратеници гласеше, че ако вашият крал Флоар претърпи поражение, вие ще приемете властта на крал Артур, ще се оставите на неговото благоволение, ще признаете, че владеете вашите замъци по негова воля и че Франция се намира под неговото владичество. Можете да попитате за това пратениците на Флоар, които смятам за достойни мъже, дали споразумението ни бе такова, или не.

Като чули казаното от монсеньор Говен, гражданите го оценили много високо и заявили:

— Ние ще се посъветваме по всички тези въпроси.

Сетне най-видните благородници на Франция влезли в една разкошно обзаведена зала и казали:

— Сеньори, нямаме сили да се противопоставим на британския крал, нападнал страната ни, нито продоволствие, за да издържим дълга обсада, а можете да бъдете сигурни, че той няма да се махне оттук.

После пратениците потеглили, явили се в стана на Артур, за да договорят двубоя между кралете, и казали:

— Сеньори, редно е да знаете, че ние държим да спазим обещанието, което сме поели пред Артур.

Така всички стигнали до решението да му предадат града, да го провъзгласят за свой суверен и да обявят своите владения във Франция като получени от крал Артур. Сетне отишли при крал Лот и сина му Говен и заявили:

— Сеньори, съзнаваме, че не сме в състояние да се противопоставим на вашия народ, а дори да можехме да му устоим, желаем да изпълним собствените си обещания. Знайте, че ще предадем Франция под властта на крал Артур, ще го провъзгласим за наш суверен, ще поверим живота и имотите си под негово разпореждане и ще се отдадем изцяло на неговото благоволение. Ала нека Бог ни бъде свидетел, призоваваме го да ни управлява справедливо, защото ако действа другояче, грехът за това ще легне изцяло върху него. И нека пред очите на Господ да властва над нас по същия начин, по който крал Флоар бе свикнал да ни владее.

На това заявление Говен дал следния отговор:

— Сеньори, знайте, че неразумни постъпки от него спрямо вас няма да видите.

Сетне Говен и крал Лот се върнали при крал Артур, за да му предадат думите на французите. Като ги изслушал, той се почувствал много щастлив, незабавно вдигнал войската от стана и потеглил към Париж. Виждайки го да се приближава, парижани излезли насреща му, предвождани от учени, епископи и абати, носещи кръстове, вощеници, мощехранителници и кадилници. Пред него, където и да отидел, хвърляли клонки от мента и цветя, изнасяли насред града трапези, отрупани с хляб, месо и дивеч, а за благородниците по масите слагали добро вино и скъпи подправки. Дворецът пък, в който крал Артур отседнал, бил украсен с копринени гоблени и изискани декорации.

Поканили Артур да седне на кралския трон и му поднесли кралската корона на Франция. Коронясали го и го обявили за крал на Франция, провъзгласили го за свой суверен и му се заклели във вярност и преданост. А Артур ги приел и ги заобичал много, останал във Франция в продължение на петдесет дни и раздал много и скъпи дарове на своите рицари. Тогава рицарите от Франция и Нормандия казали, че никога не са имали толкова щедър владетел. Немалко френски благородници се привързали към Артур повече, отколкото когато и да било към Флоар, защото Артур знаел как да говори красиво, да привлича любовта на народа, и то не с празни приказки, а със скъпи подаръци.

След петдесетте дни, прекарани в Париж, той тръгнал на обиколка из Франция, за да види дали все още има някоя крепост, която продължава да му се съпротивлява. Разбира се, така и не намерил крепост, ключовете от която да не му бъдат донесени незабавно, а народът — да не го обикне. Из цялата страна се разпространила новината, че Артур е убил краля на Франция: това и била причината всички градове и села незабавно да му се предават. Тогава дал на своя племенник Говен пограничните области на Бретан, а на Бедивер — цялата Вермандоа, изключително красива и плодородна земя. Така в свитата на Артур не останал виден благородник, който да не бил дарен било с град, било с крепост. След като приключил по този начин голямото свое начинание, той назначил управители на собствените си крепости и погранични области.

Покорил веднъж Франция, Артур казал, че не иска повече да остава в нея, сбогувал се с местните барони, които излезли да го изпроводят много далеч по пътя му и чак тогава се завърнали у дома. Кралят пътувал, докато навлязъл в Нормандия, където се намирала флотата му и където бил оставил петстотин рицари да я охраняват. Сетне се качил на борда заедно с тях; моряците вдигнали платната и вятърът поел корабите. Плавали те така, додето стигнали пристанище Дувър, където слезли на сушата и свалили от трюмовете своите бойни и товарни коне. Още със стъпването си те се почувствали много щастливи, че виждат отново своята родна земя и страна.

Когато Мордред, братът на Говен, чул да разправят, че чичо му Артур се бил върнал, той качил на коне петдесет рицари и кралицата. Всички заедно препуснали в посоката, където разчитали да открият краля, и пътували, додето не го срещнали. Това дало повод за големи празненства в негова чест.

 

 

Новината за пристигането му и за покоряването на Франция бързо се разпространила из цялата страна. Навсякъде сред обикновените хора царяла радост, да посрещнат победителите излезли дамите и госпожиците, които имали синове или близки във войската: настанало невиждано всеобщо ликуване, хората се целували и прегръщали един друг. След това думата взел кралят, който обявил:

— Сеньори, бих искал всички онези, които са сега тук с мен, да дойдат в моя двор в Кардуел в Уелс на празника на св. Йоан^[8] през лятото.

Поканата му била оповестена на цялата войска, не били пропуснати и най-богатите хора, към които Артур отправил настойчива молба, и те обещали, че ще бъдат там в деня на св. Йоан. Тогава Артур казал:

— Сега искам да раздам част от моето богатство на всички по равно, така че да няма нито един бедняк, когото да не съм направил богат.

* * *

Сетне се разделили. Артур отишъл в един от своите замъци и останал там известно време. Всички говорели за голямото щастие, което го било споходило, защото бил толкова доблестен, че успял да покори цяла Франция.

Докато Артур бил улисан в тези неща, времето минавало и наближил празникът на св. Йоан. Тогава се събрали всички най-видни благородници на Британия и настанало такова стълпотворение, че никой не бил в състояние да ги преброи. Надошло и множество рицари — и богати, и бедни.

Най-сетне денят настанал и кралят отишъл да се черкува, а литургията била отслужена от архиепископа, който навремето толкова много му помогнал да завоюва кралската власт. След като черквата пуснала, той се върнал в своя дворец, наредил да надуят роговете, подавайки за целия град водния сигнал, и рицарите седнали на трапезата. Седнал и Артур на най-високата маса, като поканил до себе си крал Лот от Оркни. От другата страна се разположили кралете на Дания и Ирландия. Изобщо в двора му се намирали седмина крале и всички те се подчинявали на неговите нареждания.

 

 

Тъкмо били седнали да закусват и им поднасяли първите ястия, когато Артур, бароните му и кралете вдигнали поглед и видели в залата да влизат дванадесет мъже, побелели от старост, разкошно облечени и носещи дванадесет маслинови клонки в ръце. Щом влезли в залата, те огледали присъстващите в кралския двор барони и рицари и си казали един другиму така, че никой да не ги чуе:

— Сеньори, този крал наистина е много могъщ!

Сетне преминали покрай всички трапези и се озовали с гневен вид пред Артур. Всички стоели мълчаливи с изключение на един, който взел думата и с надменен тон казал:

— Дано Господ, който владее целия свят и може да постигне всичко чрез Своите заповеди, да закриля най-вече императора на Рим, а след него — папата и римските сенатори, които са длъжни да пазят и защитават закона. И дано Господ, Когото току-що призовах, да съкруши Артур и всички негови васали и подчинени, задето навреди и на Бог, и на Светата Църква, и на римския закон, позволявайки си да отнеме и присвои принадлежащото по право на Рим, и да убие в битка краля, който владееше тези земи по волята на Рим и всяка година му плащаше данък. Знайте, че удивлявайки се, ние същевременно изразяваме нашето възмущение, и възмущавайки се, се удивляваме на люде като вас, защото сте толкова долни, че би трябвало да бъдете обгърнати с всеобщото презрение, и защото сте роби на живот и на смърт, винаги сте били такива, а и вашите предци — също. Сега искате да се освободите и да отхвърлите робството като другите народи.

Не може да не знаете, че вашият народ бе поробен от Юлий Цезар и принуден да му плаща данък. Другите императори на Рим също получаваха от вас данъци, така че не сте живели дори ден, без да бъдете наши роби. Знайте, че изпитваме голямо презрение към вашето желание да се освободите. Императорът също изпитва огромна погнуса от вас, смята ви за презрени люде и дори не иска да повярва, че у вас се е зародило желание да се освободите и станете независими от него.

Ето защо ви нарежда и заповядва чрез нас дванадесетимата, които сме застанали пред вас, да продължите да си плащате същия данък, какъвто са плащали вашите предци, и да го изпращате в размерите, получавани още от времето на Юлий Цезар. Ако откажете да сторите това, императорът ще тръгне на война срещу вас и аз ви съветвам да се подчините, защото римляните са до такава степен разгневени срещу вас, че дори обикновените хора от страната идват и викат на императора: „Господарю, за Бога, позволи ни да се разправим с тези британски псета, които съсипаха Франция!“

Да знаете, че ако императорът им даде съгласието си, те ще тръгнат срещу вас. Но той все още не може да повярва, че сте израсли дотам, щото да завладеете Франция. А потегли ли на война срещу вас, не ще ви помогне никакво бягство. Защото няма да намерите убежище, където не ще ви застигне. И се е заклел в короната си, че ще ви одере живи, а цялото рицарство от вашите земи ще го свари в казани или ще го изгори на клади, ще го разпродаде до крак и ще устрои невиждано клане.

Артур изслушал това словоизлияние на пратеника, от което кръвта му кипнала, разтреперил се и се изчервил от срам заради бароните, седящи край трапезите в залата, скочил на крака и рекъл:

— Сеньори, добре знаете френски език. Не знам къде сте родени, но разбрах добре какво казахте тук пред нас. Сега ви каня да седнете и да закусите, ако сте гладни.

А пратениците му отвърнали:

— Бихме предпочели да ни отсекат едната ръка, отколкото да седнем да ядем в твоя двор, защото това би било неестествено и извратено.

Като ги чул, Артур се засмял и казал:

— Сеньори, относно искането, което отправихте към мен, ще се посъветвам с моите доверени хора и в най-скоро време ще ви дам отговор.

Сетне повикал своите барони — краля на Ирландия и краля на Оркни, монсеньор Говен и брат му Мордред, сенешал Кей и Бедивер, както и други, така че да станат дванадесет. Влезли в много богато украсена и изящно изографисана зала. Рисунките изобразявали как трите богини дават на Парис ябълката и му обещават своите дарове: първата се зарекла да го награди с най-красивата жена, втората — да го обсипе с най-големите богатства, а третата — че ако я даде на нея, ще го направи най-добрия рицар на всички земи.

След като една по една му предложили своите дарове, без да знаят какви са тези на съперниците, Парис се замислил и решил, че е достатъчно добър рицар, един от най-храбрите в своята страна, че няма нужда да бъде по-богат, отколкото е, следователно най-ценният дар за него би бил да се сдобие с най-красивата жена. Ето защо дал ябълката на богинята, която му обещала да го награди с най-голямата красавица. Когато видяла, че Парис подава ябълката именно на нея, тя почувствала безмерна радост, защото чрез този дар се сдобивала с власт над останалите богини. Тогава му довела жена, каквато друга, толкова красива, нямало никъде на света; ала впоследствие той платил скъпо и прескъпо за нейната красота. Та с тази именно история била изрисувана стаята, където Артур отвел дванадесетимата благородници, за да им поиска съвет.

След като се усамотили вътре, той им казал следното:

— Сеньори, всички вие сте мои хора, а аз съм вашият господар. Чухте добре как пратениците на римския император ме нагрубиха и уязвиха със своите речи. Ала колкото и да ме оскърбяваха, аз нито за миг не позволих това да си проличи в моето поведение. Ето защо ви моля да ми дадете такъв съвет, какъвто вашата чест ви подсказва. Знайте, че ще изпълня най-съвестно онова, което ме посъветвате да сторя.

Тогава се изправил крал Лот от Оркни, един изключително достоен и мъдър мъж, и казал на краля следното:

— Господарю, искаш от нас съвет и ние ще ти го дадем, стига да имаш ухо за това, което ти казваме. Ти чу как пратениците на римския император те обидиха и унизиха, изтъквайки, че Юлий Цезар бил покорил Рим, Франция и Британия, сиреч твоето кралство. И това бе вярно, защото той спечелил с предателство, а предателството няма нищо общо с правото. Сега аз ще ти кажа с няколко думи как Цезар се сдобил с него.

Някога по тези земи живеел крал, който имал брат и двама прекрасни сина. Кралят умрял и оставил кралството на двете си момчета; ала на простолюдието му се сторило, че те още са прекалено млади, за да властват успешно, и дали управлението на техния чичо, който станал крал. Качил се веднъж на трона, той направил единия от своите племенници херцог, а другия — граф. Неговото име пък било Касивелаун.

Случило се така, че племенниците му имали някакви провинения спрямо него, и аз не знам точно какви. Ала той ги повикал в своя двор с намерението да ги убие. Като си дали сметка, че чичо им ги мрази и им е отнел кралската власт, те се обърнали към Юлий Цезар с предложението да завладее Англия. А Юлий Цезар на два пъти преди това бил идвал в Англия, ала така и не успявал да се справи с Касивелаун. Като чул, че го призовават именно кралските синове, той много се зарадвал и им наредил да му пратят заложници. Те изпълнили искането му, предоставяйки му по този начин сигурна гаранция.

Прекосил тогава Юлий Цезар морето и пристигнал по тези земи. Кралските синове били събрали голяма войска, с която се присъединили към Юлий Цезар. Сетне се отправили към мястото, където се намирал Касивелаун, влезли в сражение с него и го победили. След победата те се признали за васали на Юлий Цезар, който обявил старшия брат за крал и се договорил с тях да му плащат данък. Та това именно са събитията, които дават на римляните основание да искат от нас да им плащаме данък.

Ала чуйте и още нещо. Имало в Британия двама братя: единият се казвал Брен, а другият — Белин. Те били толкова могъщи, че преплавали морето и завладели Франция, а оттам слезли чак до Рим. Като ги видели да пристигат, римляните се изплашили, излезли да ги посрещнат и им дали клетва, че ще признаят тяхната власт, дали им също и четиридесет заложници. След като ги получили, Брен и Белин обещали, че ще се завърнат в Британия, и наистина си тръгнали.

Ала римляните, виждайки ги да потеглят обратно, казали, че били постъпили напълно погрешно, позволявайки им да отведат собствените им заложници. Взели решение да изпратят своя войска, която да ги изпревари и да ги причака в една планинска клисура, където пътят бил много тесен. В изпълнение на своя замисъл те събрали петдесет хиляди рицари и ги изпратили в този злокобен проход.

Междувременно Брен и Белин разделили своите войски, половината от които предвождал Брен, а другата половина — Белин. В двете части имало общо повече от сто хиляди бойци. Скоро Брен стигнал до теснината и тръгнал да я преминава. Тогава римляните се нахвърлили върху него и закипяла люта битка. Брен обаче се изплашил, повикал един оръженосец и му казал:

— Приятелю, бягай при брат ми Белин и му кажи, че сме предадени. Нека да заобиколи, да навлезе от другия край на клисурата и да нападне римляните в гръб.

Каквото заръчал, това и предал вестителят на Белин. Щом чул за ставащото, той много се ядосал, препуснал в пълен галоп и преминал през друга теснина, преведен в гръб на противника от някакъв местен селянин. Така той пристигнал на полесражението, когато силите на Брен вече били на изчерпване. Белин веднага дал знак за битка и се впуснал в сражението начело на своите петдесет хиляди воини с вика: „Британия!“ А Брен му отвърнал с вика: „Франция!“

Римляните били стъписани, а британците се нахвърлили да ги убиват и в крайна сметка всички римляни били изклани. Брен и Белин се върнали обратно и се разположили на стан пред стените на града, след което издигнали гора от бесилки и качили на тях всички деца, които богатите римляни им били дали като заложници. Тогава градът се предал и двамата били коронясани за императори, а римляните се задължили да им плащат ежегоден данък.

Поради тази причина ми се струва, че всъщност ти трябва да притежаваш върховенството над римляните, нещо повече, да бъдеш император на Рим. Претенции предявявате и ти, и те: аз не знам по-добър начин за решаване на спора от това да излезете едни срещу други и който съумее да се възползва по-добре от обстоятелствата, нека да надделее и в края на краищата да получи повече.

Господарю, ще ти кажа и още нещо. Спомни си, че Мерлин дойде в твоя двор в същия ден, когато ти бе коронясан за крал. Той ти каза, че е имало двама крале в Британия, които същевременно са били крале на Франция и императори на Рим. Господарю, ти си крал на Франция и ти казвам, че ще бъдеш и император на Рим, ако имаш сърце да го покориш. Защото Мерлин никога не лъже, а винаги е казвал само истината. Така че поемай през морето, свиквай рицарството и влизай в битка с римляните. Казвам ти, че ще спечелиш победата, защото разполагаш с най-великото рицарство на света.

Тогава и дванадесетимата съветници в един глас извикали:

— Господарю Артуре, потегляй с пълна сила, завладявай Рим и цяла Ломбардия, а ние ще те подкрепяме с всичко, което имаме на разположение!

Като чул възгласа на своите барони, Артур почувствал огромен прилив на радост и им казал:

— Сеньори, струва ми се, че крал Лот произнесе забележителна реч. След като изслушах неговия разказ, съм убеден, че дори римляните да не бяха дошли тук, аз трябваше да отида там, за да си възвърна онова, което моите предци са притежавали.

Сетне Артур се върнал в двореца, отишъл при римските пратеници и им заявил:

— Сеньори, сега можете да бъдете сигурни, че съм изпълнен с удивление откъде императорът е почерпил толкова много кураж, че да ви изпраща при мен с изискването да съм ви плащал данъци, и да ми нанасяте обида с начина, по който си позволихте да разговаряте с мен. Не се съмнявайте, аз ще изкореня всякаква представа, че се намирам в някакво робско положение спрямо него. Кажете му, че преди да изминат осем месеца, ще съм се приближил на такова разстояние от Рим, че моята войска ще мята копия в града, стига, разбира се, той да не излезе, за да се сразим на бойното поле. Моето желание е да вляза в битка с него: тяло срещу тяло, воин срещу воин.

На което пратениците отвърнали:

— Уверяваме те, че императорът ще се изправи срещу теб начело на двеста хиляди души, че дори повече.

С тези думи те с горда походка и без дори да се сбогуват, напуснали залата. Сетне излезли от крепостта и се отправили към морето, а след като го преплавали, пропътували цялото разстояние до Рим, за да се изправят най-сетне пред императора. Разказали му всичко, което били свършили, оплакали се, че британците са надменен и могъщ народ и че разполагат с най-блестящото рицарство в света благодарение на Кръглата маса, която били основали там.

— Съобщаваме ти, императоре, че предадохме на Артур твоето послание, а той отвърна, че ще се посъветва какъв отговор да ни даде. Сетне отведе дванадесетима свои благородници, които прекараха дълго време в покоите му. Какво са се съвещавали, не знаем, но Артур ти изпраща известие, че преди да изтекат осем месеца, ще дойде толкова близо до Рим, че войниците му ще могат да мятат в града копията си, ако ти не му излезеш насреща.

Като изслушал пратениците си, императорът силно се разгневил, издал заповед да бъдат разпратени харти и послания, скрепени с неговия печат, и по този начин набрал най-голямата войска, каквато някога човешко око било виждало, съсредоточавайки в нея войници, стрелци с лък, голям рицарски корпус, тежка конница и тежка пехота, въоръжена с копия и пики. Призовал на помощ и краля на Испания, който бил сарацин и който довел сарацинска войска, каквато нито човек бил виждал, нито владетел бил притежавал дотогава.

Всички те били под общото командване на императора. И когато огромната войска потеглила на поход, било преценено, че в нея има поне триста хиляди души, годни да носят оръжие. На войскови сбор императорът се изстъпил с реч и описал как Артур имал намерение да въстане срещу него и как бил убил в двубой крал Флоар, който владеел своята страна по волята и с позволението на Рим.

— На всичко отгоре Артур заявява, че ние трябвало да му плащаме данък. Ето защо ви призовавам да ми дадете съвет как да постъпим при тези обстоятелства.

След като благородниците изслушали думите му, последвал порой от подигравки, додето най-сетне всички в един глас не извикали:

— Законни императоре, потегляй на поход, минавай през планините, преплавай морето, за да завладееш Британия и да отмъстиш за крал Флоар, който Артур, кралят на Британия, уби. Ние ще те подкрепяме с всичко, което имаме на разположение.

Докато императорът говорел пред войсковия сбор, пристигнали трима пратеници на Султана, които гръмко поздравили императора на своя език и заявили:

— Сеньор императоре, Султанът те известява, че идва, за да се постави под твое разпореждане в намерението ти да разбиеш британците, и прави това, защото при теб се намира кралят на Испания, който е негов брат. Съобщаваме ти, че султанската войска наброява петдесет хиляди сарацини и ще се установи на стан в полето край Рим на третия ден от днес насетне.

При тези новини императорът се почувствал много щастлив. Като настанал третият ден, той се качил на коня, водейки със себе си всички римски сенатори, и с голяма радост излезли да посрещнат Султана, когото открили на около половин левга от Рим. Още щом го видял, императорът се втурнал към него и се хвърлил да го прегръща, така че нито християнската вяра, нито кръщението го възпрели да не го разцелува по устата, а всички сенатори — да не му се поклонят доземи: макар да съзнавали, че допускат грях спрямо Бог, страхът от британците, изглежда, се оказал по-силен.

Сетне султанската войска се разположила на стан пред Рим и останала там в продължение на петнадесет дни, за да си отпочине добре. През тези петнадесет дни императорът извършил недопустим грях срещу Бог и Светата Църква, понеже взел за жена дъщерята на султана, която била езичница, но и изключително красива жена. Това много тежало на обикновените хора в Рим, които непрекъснато повтаряли, че императорът е изгубил до голяма степен тяхното доверие.

След изминаването на това време войската потеглила на поход, преминавайки през области и земи. Ала за преходите и събитията по време на този поход Блез не е споменал и дума, защото Мерлин не е намерил за необходимо да го осведомява за това. Ала все пак мога да ви кажа, че пристигнали в земите на Прованс, понеже до тях достигнала мълвата, че в граничните области на Бретан се намирал Кей, сенешалът на Артур, който бил натоварен с охраната на страната. Като научил за това, императорът побързал да се отправи в тази посока. Ала Артур с помощта на своите съгледвачи веднага научил за това, пристигнал в пристанището на Дувър и се заел с подготовката на своята флота, която трябвало да превози огромната му войска.

Когато флотата била готова, Артур отишъл при племенника си Мордред, брата на монсеньор Говен, и му поверил своята страна, своите крепости и своята съпруга. Ала несъмнено щял да постъпи по-мъдро, ако ги бил сварил и двамата в някой казан, защото племенникът му Мордред извършил срещу него най-голямото предателство, за каквото някой някога е чувал да се говори. Влюбен безпаметно в кралицата, той се държал по такъв начин с рицарите, кастеланите и управителите на области, че те го възприели като свой господар, след което се оженил за кралицата, изпратил свои гарнизони в крепостите и сам се коронясал за крал.

Ала Артур, комуто и през ум не минавало да се пази от подобно нещо, наредил на своите рицари да се качат по корабите и да натоварят на тях своите доспехи и конски амуниции, след което моряците ги откарали до отсрещното пристанище, наречено Кале. Още с пристигането си те уведомили за идването си благородниците от областта, които изпитали голяма радост при тази новина. Сетне кралят по решение на войсковия съвет изпратил двама вестители до Париж. Населението на Париж също било щастливо от това и им отговорило, че ще посрещне Артур като свой владетел. Като научил за всичко това, Артур се придвижил до Париж и събрал там своята войска.

Когато вестта, че Артур е в Париж, достигнала до римляните и сарацините, те се отправили на поход към неприятелите си, додето не се озовали на три левги от Париж. Тогава Артур проводил Говен и Бедивер, за да попитат императора дали не би искал да влезе в пряк двубой с него. Двамата се явили величествено в шатрата, яхнали два много породисти коня, пък и самите били в изключително красиви доспехи. Говен предал посланието много горделиво, изричайки немалко обидни за императора думи. Стигнало се дотам, че на един легат му кипнало и макар да имал пред себе си пратеник, възкликнал:

— Британците винаги са били лъжци, сквернословци и самохвалци; ако продължавате на говорите, ще наредя да ви свалят от конете!

Тогава Бедивер го пронизал с копието си, а Говен сторил същото с един от племенниците на императора, сетне извадил меча си и ударил един от рицарите по главата с такава сила, че го разполовил чак до пояса. Веднага след това скочил напред и отнесъл още шест глави. Двамата понечили да избягат, ала не могли, защото повече от двадесет хиляди конници се носели към тях в пълен галоп, така че преди още да са изминали един арпан разстояние, пред тях се озовали повече от две хиляди души.

Те се нахвърлили върху Говен и Бедивер с голи мечове, пики, копия, стрели, камъни и тояги и им нанесли толкова много удари, че било истинско чудо как все още не са ги убили. Конете и на двамата паднали убити и тогава ярост преизпълнила монсеньор Говен, той изтеглил своя меч, грабнал щита си и така ударил един римлянин, който притежавал правото да се разпорежда с големи земи, че го разполовил чак до гърдите. Сетне скочил на коня му и препуснал да помогне на Бедивер, който се защитавал много храбро и упорито. Ала още преди да се озове при него, той бил съборен на земята, а конят под него бил убит.

Когато видял, че отново е изгубил коня, който току-що бил спечелил, Говен скочил на крака и се втурнал с всички сили да се защитава, макар че подобна съпротива вече не му била нужна: двадесетте хиляди, които били скрити в гората, се понесли напред, налетели върху римляните, разпръснали ги и безжалостно ги избили, така че почти никой от тях не успял да се спаси.

Тогава пратениците побързали да се завърнат и да разкажат на Артур какво се било случило. Като ги изслушал, той заповядал да вдигнат войската на оръжие. Сетне наредил двеста рога и двеста тръби да дадат знак за битка, което веднага било изпълнено. Щом звукът проехтял над полето, на всички се сторило, че цялата земя се срива под нозете им: кънтежът бил толкова силен, че земята сякаш щяла да се разтроши на парчета и дори от небето да би протътнала гръмотевица, никой така и не би я чул. След това потеглили в боен строй, а на Сагремор било поръчано да носи кралското знаме. По пътя срещнали двадесетте хиляди, които избавили двамата вестители на Артур, и обединили редиците си с тях, като начело на това подразделение застанал монсеньор Говен.

Междувременно обърнатите в бягство римляни достигнали шатрата на своя император и му съобщили за смъртта на брат му Бретиал. Той бил много опечален от тази вест и се зарекъл, че ще накара Артур и британците скъпо да си платят. Сетне дал заповед на своя началник на шатрата да надуят бойните рогове, което било сигнал „на оръжие“. Като чули ехтежа на роговете, римляните тутакси се заели да се въоръжават; езичниците не изоставали от тях. След като батальоните и ескадроните се строили, цялата войска потеглила в посоката, където се предполагало, че ще срещнат Артур, а и Артур по същия начин тръгнал насреща им. Така двете войски се приближили на такова разстояние, че можели да се виждат без никакво затруднение.

Когато застанали на пряка видимост една срещу друга, нямало воин, дотолкова невъзмутим, че да не настръхне от гледката. Християните не пропуснали да се изповядат един на друг, да поискат прошка за лошите си помисли и постъпки, и да отскубнат снопчета трева^[9], с която да се причастят, а после се качили на конете. Несъмнено никога преди човешко око не било виждало толкова могъща сила.

Щом се приближили дотолкова, че единственото, което им оставало, било да влязат в бой, монсеньор Говен, който предвождал първия ескадрон, пришпорил коня си и нанесъл такъв удар по щита на първия срещнат сарацин, че не само го пробил, но сторил това и с ризницата му, така че желязото пронизало гръдта му и той паднал мъртъв от коня. Последвал мощен сблъсък на двете войски. Говен влязъл в битката начело на двадесет хиляди души, които се сражавали срещу петдесет хиляди сарацини, и това не можело да трае много дълго. При все това те избили единадесет хиляди езичници, докато хората на Говен дали седемстотин и шестдесет жертви. И все пак едва ли щели да издържат още много, ако сенешал Кей с двадесет хиляди рицари не им се притекъл на помощ.

Тогава те така се нахвърлили върху езичниците от Испания, че насред полето възникнали купища мъртъвци. Не след дълго те повече не били в състояние да устояват на напора им и се впуснали в бягство, при което се натъкнали на Султана, предвождащ петдесет хиляди сарацини. Последните се насочили срещу войските на монсеньор Говен и сенешал Кай и се сражавали от третия час до пладне. Полето било осеяно с толкова убити конници и пехотинци, че рицарите нямало как да засилят конете си, за да се ударят с копия, нито да проведат рицарска битка, поради което се избивали едни други с голи мечове. Говен пък през този ден извършил такива нечувани подвизи, че саморъчно убил хиляда двеста и тридесет рицари и пешаци.

Истина било, че силите му нараствали по пладне, така че щом то превалило, нямало рицар, когото да удари, и да не го съсече заедно с коня му. Той бил толкова свиреп, че никой не смеел да му излезе насреща и благодарение на неговите усилия британците обърнали Султана в бягство. Тогава императорът на Рим се опълчил срещу монсеньор Говен, който бил изнесъл голямата тежест на битката, и срещу сенешал Кей, като им противопоставил сто и петдесет хиляди бойци. Вдигнал се такъв облак прах, че сенешал Кей, а с него и британците били принудени да се оттеглят. Говен пък ги защитавал откъм тила.

Ала точно в този миг пристигнал Артур начело на шестдесет хиляди достойни и храбри рицари, боеспособни и добре въоръжени, които се нахвърлили върху римляните. Разразила се най-безмилостната битка, която някога човешко тяло можело да понесе. В схватката и от едната, и от другата страна паднали повече от четиринадесет хиляди рицари. И можете да бъдете уверени, че Артур се изявил много добре през този ден.

Тогава римският император излязъл пред бойния строй, въоръжен в разкошни доспехи, и се провикнал:

— Кралю Артуре, сега съм готов да оспоря притежанието на властта в битка с теб и да докажа, че ти си мой роб!

Като го чул, Артур се устремил срещу него с гол меч в дясната си ръка и с Божията помощ му нанесъл такъв удар по главата, че го разполовил чак до кръста, и той паднал мъртъв. Надигнал се мощен вик, че императорът е мъртъв.

Тогава Говен също се втурнал напред и нанесъл с меча си мощен удар на Султана, който го съсякъл чак до пояса. Крал Лот пък пронизал краля на Испания в гърдите с копието си и го повалил мъртъв на земята.

Когато видели как владетелите им падат убити, римляните и сарацините се преизпълнили с ужас и повече от сто хиляди души обградили телата им с желанието да ги отнесат в шатрите им. От другата страна британците, норманите, ирландците и шотландците им отвръщали с копия, стрели и кинжали, крещейки, че ще отнесат телата на тримата предатели. Римляните също искали да се доберат до тях.

В битката били нанесени толкова много удари, че с мъртвите тела можело да се натоварят цели двеста коли. Истината е, че чак от отколешните времена на Херкулес, който установил границите в Етиопия, никой не бил виждал толкова голямо клане. По някое време Говен се върнал в сражението, ненаситен да избива враговете, подобен на освирепял вълк, разкъсващ агне след агне. И Бедивер сечал с меча си наляво и надясно, така че цялото поле било потънало в кръв.

Известно е, че римляните тръгнали да бягат и напуснали бойното поле с изключение на двадесет хиляди пехотинци и също толкова конници, които се спрели и се върнали на бойното поле, където телата на толкова много рицари лежали обезкървени и бледи. Тогава британците мощно се разгърнали и нападнали римляните. И Гияк, кралят на Дания, държейки меча си в дясната ръка, ударил един римлянин, който бил по-едър от другите, по такъв начин, че го разполовил чак до седлото на коня му.

Когато римляните видели, че предводителят им е убит, всички изпитали непреодолим ужас. Артур използвал това и, препускайки с голямо настървение, се насочил срещу тях с тридесет хиляди британци, изтребвайки и избивайки всичко по пътя си. Тогава римляните и сарацините побягнали, а британците се впуснали в продължително преследване, избивайки и вземайки в плен толкова от тях, колкото си пожелаели, и тази гонитба продължила един ден и една нощ, така че в плен попаднали дори петнадесет римски сенатори.

След като нанесъл това поражение, Артур свикал своите барони на съвет и казал, че иска да бъде коронясан в Рим. Тяхното мнение било да отправи по най-бързия начин към този град и да приеме коронясването си в него. Тогава Артур наредил да му доведат взетите в плен римски сенатори. Когато били изправени пред него, те паднали в нозете му с молба да ги пощади и да не ги убива, обещавайки да му предадат Рим и да му служат, додето са живи. Артур ги уверил, че така и ще стори, приел ги в свитата си и обявил, че ги освобождава от пленничеството им.

* * *

Тогава кралят наредил на своите хора да се приготвят за заминаване след три дни за Рим. Ден преди да потегли, Артур бил в парижкия си дворец в компанията на племенника си Говен, сенешал Кей, краля на Дания Гияк и крал Лот от Оркни. Тогава четирима вестители слезли от конете при дворцовото стълбище, качили се в хола и го поздравили. Когато ги видял, Артур ги познал и ги попитал:

— Сеньори, защо сте дошли тук? За Бога, кажете ми как е съпругата ми и племенникът ми Мордред! Всичко ли е наред при тях?

А вестителите му отвърнали:

— Кралю, ще ти кажем новините, за които ни питаш. Да знаеш, че твоят племенник Мордред заговорничеше предателски срещу теб, защото се ожени за твоята съпруга, започна да носи короната още през първия месец, откакто ти напусна страната, и спечели на своя страна сърцата на хората. Няма крепост, която да не е пълна със стрелци, рицари и войници, няма рицар, който да се е противопоставил на волята му и да не е бил убит. На всичко отгоре дръзна да повика саксонците, имащи роднински връзки с Енджис, който води толкова много войни с твоя баща, и сега в цяла Британия не позволява да се отслужват литургии или утренни богослужения. Казваме ти, че ако не спасиш страната от този човек, ще я изгубиш, пък и по-добре е ти да отвоюваш собствената си държава, отколкото това да го стори някой друг.

При тези вести сърцето на Артур се преизпълнило с голяма мъка и неудържим гняв, и той веднага свикал на съвет своите барони, за да обсъди с тях как да се справи с положението. Всички те били на мнение, че трябва да се върне и да отвоюва страната си, а успее ли да залови Мордред, да го изгори жив. Към този съвет се присъединили дори Говен, който бил негов брат, и крал Лот от Оркни, неговият баща, комуто се искало да потъне в земята от срам.

Артур възприел този съвет и още на следващия ден се отправил на път заедно със своите рицари. Те бързо стигнали до Нормандия и вдигнали платна. Ала Мордред, който научил за пристигането им от свои доносници в свитата на краля, събрал саксонци, войници и рицари и отишъл на морския бряг, за да причака Артур. Така крал Артур се приготвил да дебаркира, а Мордред — да му попречи.

Слизането на сушата се оказало изключително опасно и монсеньор Говен тръгнал да акостира начело на двадесет хиляди души. Можете да бъдете сигурни, че той се чувствал много посрамен заради предателството на Мордред. И тъй, той предприел дебаркирането, ала насреща му се оказал брат му с петдесет хиляди саксонци. Те започнали да хвърлят копия, камъни и стрели срещу британците, които им отвърнали със същото. Говен обаче бил сполетян от нещастие, защото не бил закопчал добре своя шлем, а един саксонец го нападнал с гребло и така го ударил по главата, че го проснал мъртъв.

Смъртта на Говен предизвикала голяма покруса сред неговите съратници. Господи, каква загуба на един толкова ценен предводител било това! Той бил прекрасен рицар, добър, верен и мъдър мъж, справедлив в оценките и умел оратор. Господи, каква огромна печал царяла навсякъде след неговата смърт! От кораба му се носели такива гръмки ридания, че човек можел да ги чуе от две левги разстояние.

В същата битка били покосени още Сагремор, Бедивер и сенешал Кей. Там приключил животът на толкова знатни мъже! Всички двадесет хиляди рицари до един били избити или издавени. Дори корабите, с които дошли, били насечени на стотици парчета и пратени на дъното.

Когато узнал, че двадесетте хиляди рицари са загинали, Артур много се опечалил. А новината за смъртта на Говен предизвикала такава ярост у него, че сърцето му щяло да се пръсне, той се строполил на кораба и припаднал повече от петнадесет пъти, но в края на краищата британците го свестили и вдигнали на крака. Със сигурност обаче мога да ви кажа, че за такава скръб, каквато крал Лот изпитвал по сина си Говен, едва ли някой някога бил чувал.

Тогава флотата акостирала на брега, крал Артур — също, те превзели с пристъп пристанището, дебаркирайки от корабите, ала мнозина намерили смъртта си, преди още да стъпят на сушата. Артур отново бил споходен от голямо нещастие, защото в опита си да слезе на брега, крал Лот бил прострелян в гърдите от един войник. Над тялото му отново се разнесли гръмогласни ридания.

Сетне саксонците се прегрупирали и нападнали Артур. Ала конете дали предимство на британците, те налетели срещу саксонците и, преизпълнени с гняв, убили мнозина от тях. Както прегладнелият вълк разкъсва агне, така и британците покосявали неприятелите си. В крайна сметка избили толкова много от тях, че из цялото поле останали да лежат планини от тела.

Бог дал на британците победа и поражение на саксонците; Мордред избягал оттам, стигнал до своите крепости, които бил подсилил допълнително, и поискал да влезе в тях. Но когато жителите им узнали, че Артур се е върнал и го е разбил, затворили градските порти пред него.

Като видял, че няма да го пуснат в крепостите, той много се изплашил и обезсърчил, и отишъл в Уинчестър, откъдето разпратил призив до саксонците в цялата страна, обявявайки, че се готви да влезе в битка с Артур. Когато узнал за това, Артур се почувствал дълбоко засегнат, отишъл на брега, вдигнал телата на Говен, сенешал Кей, Бедивер, Сагремор и крал Лот от Оркни, и ги погребал. Сетне с останалата част от войската се отправил в преследване на Мордред от крепост на крепост. Накрая вестител му съобщил, че Мордред се намира в Уинчестър, където е събрал големи пълчища.

Тогава Артур поел по пътя към Уинчестър и свикал бароните от цялата страна, а също жителите на градовете и крепостите, които незабавно се явили при него. Още с идването си те му се оплакали от Мордред, задето им е причинил такива разрушения и унижения. Като ги изслушал, той бил толкова развълнуван, че не можел да им отвърне и думичка. Веднага обаче наредил на рицарите да се качат на конете, след което препуснали и не се спрели, докато не стигнали до Уинчестър.

Научавайки за приближаването му, Мордред излязъл насреща му и заявил, че няма повече да се крие по крепостите, защото има по-силна войска от краля. Двете страни се приготвили за битката и се сблъскали с голямо ожесточение и от едната, и от другата страна. Там бихте могли да видите най-жестокия ръкопашен бой на света, оставил толкова много рицари и войници да лежат мъртви на земята, че за да се извозят труповете им, били необходими не по-малко от тридесет коли. Саксонците също дали много убити, малцина били оцелелите сред тях. Мордред пък избягал, препускайки в пълен галоп, заедно с оцелялата част от войската си, преминал през цялата страна и стигнал чак до Ирландия. Накрая се озовал на един остров, управляван от езически саксонски крал, роднина на Енджис, който на драго сърце го приел и го обградил с голяма обич, защото бил добър рицар.

Като узнал, че Мордред е в Ирландия, Артур тутакси го последвал и не спрял, додето не навлязъл в земите, където врагът му се намирал. Кралят на саксонците научил за приближаването му, събрал войската си и излязъл, за да му се опълчи. Двете войски се устремили една срещу друга. Известно е, че британците изпитвали голяма омраза към саксонците, обратното също било вярно. Поради това и полето било осеяно с трупове. Битката се проточила много дълго и в нея паднали мнозина отлични рицари, ала за тях в книгата не се споменава нищо. Единственото, което мога да ви кажа със сигурност, е, че Мордред бил убит, кралят на саксонците, при когото отседнал — също.

Артур пък бил смъртно ранен, защото бил прободен с копие в гърдите. Всички били много опечалени за Артур. А той им казал:

— Престанете да ме оплаквате, защото няма да умра. Ще наредя да ме пренесат в Авалон и там сестра ми Моргана ще изцери раните ми.

Така Артур бил пренесен в Авалон и наредил на своите хора да го чакат, защото щял да се върне. Британците се прибрали в Кардуел и чакали повече от четиридесет години, преди да си изберат нов крал, защото продължавали да вярват, че Артур ще се върне. Ала знайте, че някои после го били виждали да ловува из гората и чували лая на кучетата му; а други дълго време продължили да вярват, че един ден той ще се завърне.

И когато всички тези събития приключили, Мерлин се прибрал при Блез и му разказал нещата точно както се били случили. Когато Блез ги записал, той ги отнесъл при Персевал, пазителя на Граала, който водел толкова свят живот, че дори Светият Дух често слизал при него. Блез му разказал цялата история на Артур: как бил пренесен в Авалон, как Говен бил убит, как времето на рицарите от Кръглата маса било приключило.

След като го изслушал, Персевал дълго плакал от съчувствие към тях. Сетне отправил молитва към нашия Господ да се смили над душите им, защото много ги обичал.

Тогава Мерлин отишъл при Персевал и своя учител Блез, сбогувал се с тях и им казал, че нашият Господ не иска той да се показва повече пред хората, а пък не можел да умре преди края на света.

— Но след това ще имам вечна радост. Сега обаче бих искал да си направя пред твоя дворец свое обиталище, където да живея, и да давам пророчества, но само когато получа нареждане от Господ. Всички, които ще виждат моето убежище, ще го наричат „перушинестата клетка на Мерлин“^[10].

Сетне Мерлин си тръгнал и построил „перушинестата си клетка“, влязъл в нея и никой повече не го видял сред хората. Историята не казва нищо повече нито за Мерлин, нито за Граала, освен че Мерлин помолил нашия Господ да разпростре Своята благодат над всички онези, които на драго сърце слушат тази книга и които се наемат да я преписват, за да просъществува паметта за тези дела. Затова всички вие кажете: Амин!

 

 

Тук романът за Мерлин и Граала свършва.