Ю Несбьо
Спасителя (34)

Трийсет и четвърта глава

Вторник, 22 декември

Разпятието

Пред Юн остана само един човек. После идваше неговият ред. Долови сладникав мирис на сапун, който събуди неотдавнашен спомен. Затвори очи и се помъчи да се сети къде го е усещал.

— Следващия, заповядайте! — подкани го служителят на „Летищен контрол“ — мъж с бронзов тен, облечен в риза с емблемата на самолетната компания.

Юн пристъпи напред, остави куфара и раницата върху лентата за багаж, а билета и паспорта — върху гишето.

— Роберт Карлсен? — въпросително го погледна мъжът. Юн кимна. — Два броя багаж за чекиране. Сакът остава като ръчен багаж, така ли?

— Да.

Мъжът разлисти документацията и въведе нещо на клавиатурата. Съскащият принтер изплю ивица хартия, на която бе отпечатано, че багажът пътува за Банкок. В този момент Юн се сети откъде му е познат мирисът. Усети го в ноздрите си, докато стоеше на вратата на апартамента си и за последен път се чувстваше в безопасност, преди непознатият да каже „имам съобщение за вас“ на английски и да вдигне черния пистолет. Юн едва устоя на порива да се обърне веднага и да провери дали човекът наистина е в залата.

— Приятно пътуване, Карлсен — пожела му мъжът със светкавично бърза усмивка и му подаде паспорта и билета.

Юн се завтече към опашките пред скенерите. Мушна билета си в джоба и хвърли бегъл поглед през рамо.

Станкич видя как Юн погледна право към него. За миг се паникьоса. Ами ако го е разпознал? После обаче Юн отмести очи от него и продължи да оглежда останалите пътници. Тревожното беше, че Юн Карлсен изглеждаше изплашен.

Закъсня и изпусна Карлсен на гише „Летищен контрол“. Налагаше се да действа незабавно, защото Юн вече се бе наредил на опашката за проверка, където всички и всичко минава през скенер и револверът нямаше как да остане скрит. Трябваше да му види сметката, преди Карлсен да премине от другата страна.

Пое си дъх, като последователно стискаше и отпускаше пръстите си около дръжката на оръжието, скрито под палтото.

Искаше му се веднага да застреля мишената, както правеше обикновено. Дори да успее да се измъкне в навалицата след убийството обаче, веднага щяха да затворят летището, да проверят повторно документите на всички пътници и впоследствие Станкич щеше да се сбогува не само с възможността да хване полета за Копенхаген след четирийсет и пет минути, но и със свободата си през следващите двайсет години.

Тръгна към обърналия се с гръб Юн Карлсен. Налагаше се да действа незабавно и без да се колебае; да притисне револвера до ребрата му и да му съобщи ултиматума си с две-три думи, на разбираем английски. После спокойно да го съпроводи през гъмжилото в залата към паркинга, да изпрати един куршум в главата му, скрит зад някоя кола, да напъха трупа под нея, да се отърве от оръжието, да мине благополучно през проверката, да се насочи към трийсет и втори изход и да се качи на самолет за Копенхаген.

Вече бе извадил наполовина револвера и се намираше на две крачки от Юн Карлсен, но онзи внезапно се отдели от чакащите и пое с бързи крачки към другия край на залата. Do vraga! Станкич се обърна и тръгна след него, като си налагаше да не бяга. Не те е видял, повтаряше си наум.

Върви, без да тичаш, казваше си Юн на свой ред. Иначе преследвачът ти ще разбере, че си го разкрил. Юн не го позна по лицето, а по червеното шалче. Докато слизаше към залата за пристигащи, Юн усети как потта избива по тялото му. Долу сви в обратна посока и когато се отдалечи достатъчно извън полезрението на хората по стълбите, взе сака под мишницата и хукна. Лицата на хората летяха покрай него с извадените очи и пронизителните писъци на Рагнхил. Юн се спусна по някакви стълби. Около него вече нямаше забързани пътници. Стъпките и дишането му отекваха самотно в широкия наклонен коридора. Лъхна го влажен студен въздух. Юн осъзна, че е тръгнал към паркинга, и се поколеба. Вторачи се в черното око на охранителна камера, все едно търсеше отговор нея. Напред забеляза врата със светеща табела с изображение, подобно на позата му в момента: мъж, застанал някак недодялано. Мъжка тоалетна. Скривалище. Възможност да изчезне, да се заключи вътре и да изчака последното повикване на пътниците за Копенхаген.

По коридора прокънтяха бързи крачки. Приближаваха се. Юн се втурна към тоалетната, отвори вратата и влезе. Посрещна го ярка бяла светлина. Сигурно такава гледка се открива пред очите на мъртъвците, когато отиват на небето, помисли си той. Тоалетната заемаше голяма площ. Ненужно голяма за отдалеченото си разположение от залите с пристигащи и заминаващи пътници. По протежението на едната стена стояха строени бели писоари. На другата стена имаше кабинки. Вратата се хлопна зад гърба му с леко металическо щракване.

* * *

Въздухът в тясната охранителна стая на летище „Гардермуен“ беше непоносимо горещ и сух.

— Ето го — посочи Мартине.

Хари и двамата охранители се обърнаха първо към нея, а после проследиха ръката й.

— На кой монитор? — попита Хари.

— На този — тя се приближи до екрана, който показваше празен коридор. — Видях го да минава оттам. Той беше, сигурна съм.

— Тази камера се намира в коридора към паркинга — обясни единият охранител.

— Благодаря ви. Оттук поемам аз — кимна Хари.

— Почакайте. Това е международно летище и въпреки че сте полицай, ви трябва и разрешение за…

Охранителят млъкна, защото Хари извади револвера, затъкнат на кръста му, и го претегли в ръка:

— Това ще ми свърши работа на първо време.

Не дочака отговор.

 

 

Юн тъкмо се заключи в една от кабинките и чу как някой влезе в тоалетната. После водата в белите писоари с форма на сълза зашумя.

Седнал върху капака на тоалетната чиния, Юн не си вдигна краката, защото за разлика от горната част на вратите долната стигаше до пода.

Шумоленето на водата спря и се чу плясък. Някой пикаеше.

Първоначално Юн реши, че не може да е Станкич: кой би могъл да прояви чак такова хладнокръвие? Едва ли ще отидеш да се облекчиш точно преди да извършиш убийство. После обаче Юн си спомни какво му разказа веднъж бащата на София: Малкия спасител, когото всеки можел да наеме от хотел „Интернационал“ в Загреб за жълти стотинки, бил абсолютно безстрашен. Юн чу ясно как мъжът отвън вдигна ципа на панталона си. Музиката на белия порцеланов оркестър отново зашумя.

После спря сякаш по команда от палката на диригент. Юн чу бълбукането на течаща вода. Мъжът си миеше ръцете. Старателно. После спря чешмата. Отново стъпки. Вратата на тоалетната леко проскърца. И се затвори с леко щракване.

Юн се отпусна върху капака със сака в скута си.

Някой почука на вратата на кабинката му. Три пъти, съвсем леко, но явно с метален предмет.

Кръвта сякаш се отдръпна напълно от мозъка му. Не смееше да помръдне, затвори очи и притаи дъх. Сърцето му обаче биеше. В някаква енциклопедия прочете, че някои хищници долавят как бият изплашените сърца на жертвите им и ги намират именно благодарение на слуха си. В помещението настъпи пълна тишина. Чуваха се само ударите на сърцето му. Стисна силно очи. Трябва само да се концентрирам, помисли си той, и ще видя студеното ясно звездно небе през тавана, ще прозра тайния, но надежден план и логика на планетите, ще разбера смисъла на всичко това.

Последва неизбежният трясък.

Юн усети как въздушната струя удари лицето му и помисли, че е от изстрел. Предпазливо отвори очи. От мястото, където допреди малко имаше брава, се посипаха стружки, а вратата увисна накриво.

Мъжът пред Юн разтвори палтото си. Отдолу носеше черен смокинг и ослепително бяла като стените на тоалетната риза. На врата си имаше червено копринено шалче.

Облечен като за тържество, помисли си Юн.

Станкич вдиша жадно миризмата на урина и на свобода, докато гледаше свитата фигура на изплашения до смърт младеж, който разтреперан неудържимо, очакваше смъртта. При други обстоятелства Станкич би се запитал в какво ли се е провинило това момче със замъглен син поглед. Сега обаче знаеше каква е вината на осъдения да умре. И за първи път от разстрела на бащата на Джорджи по време на коледната вечеря в Дал убийството щеше да му донесе лично удовлетворение. Вече не се боеше от нищо.

Без да сваля револвера, погледна бързо часовника. До излитането на самолета оставаха трийсет и пет минути. Пред тоалетната забеляза охранителна камера. Явно и подземният паркинг подлежеше на видеонаблюдение. Налагаше се да действа веднага, тук. Да накара Юн да влезе в съседната кабинка, да го застреля, да я заключи отвътре, да се покатери по стената и да излезе отгоре. Щяха да намерят трупа чак когато дойде време да почистват тоалетната основно.

— Get out!^[1] — изкомандва той.

Юн Карлсен имаше вид на изпаднал в транс. Не помръдна. Станкич запъна ударника и се прицели. Най-сетне Юн бавно излезе от кабинката. Спря и зяпна.

— Полиция. Пусни оръжието.

С две ръце Хари държеше револвера, насочен срещу гърба на мъжа с червеното шалче. Вратата се хлопна с металично щракване.

Станкич изобщо не помръдна оръжието от главата на Юн Карлсен. Отговори с познатото на Хари английско произношение:

— Здравей, Хари. Имаш ли добра видимост за стрелба?

— Перфектна. Куршумът ще мине през задната част на главата ти. Казах ти да пуснеш оръжието.

— И откъде да съм сигурен, че наистина държиш оръжие, Хари? Все пак твоят револвер е в мен.

— В момента съм с револвера на мой колега. — Хари гледаше как пръстът му стисва здраво спусъка. — Як Халвуршен. Онзи, когото прободе смъртоносно на улица „Гьотеборг“.

Хари забеляза как мъжът пред него се вцепени.

— Як Халвуршен — повтори Станкич. — И кое те кара да подозираш точно мен?

— Следите от твоето ДНК в повръщаното до трупа. От твоя кръв по дрехите му. И показанията на свидетеля пред теб.

Станкич кимна.

— Ясно. Смяташ, че аз съм убил колегата ти. Тогава защо още не си ме застрелял?

— Защото между нас двамата има голяма разлика. Аз не съм убиец, а полицай. Затова, ако ме послушаш и оставиш оръжието, ще ти отнема само половината живот. Около двайсет години. Изборът е в твои ръце, Станкич.

Хари вече усещаше болка в мускулите на ръцете си.

— Tell him!^[2]

Хари разбра, че Станкич говори на Юн Карлсен.

— Tell him!

Адамовата ябълка на Юн подскочи като поплавък на въдица. Той поклати глава.

— Юн? — въпросително се обърна към него Хари.

— Не мога да…

— Той ще те застреля Юн. Говори.

— Нямам представа какво искате да…

— Слушай, Юн — подхвана Хари, без да изпуска Станкич от поглед. — Нищо, казано от теб, с опрян в главата ти пистолет, не може да се използва срещу теб в съда. Разбираш ли? Няма какво да губиш.

Между гладките стени в помещението се разнесе необичайно отчетливо и силно ехо от задвижването на метални части и опъването на пружини, когато мъжът в смокинга запъна ударника на револвера.

— Недей! — Юн вдигна отбранително ръце пред лицето си. — Ще кажа всичко.

Юн погледна Хари над рамото на Станкич. Полицаят знае, удиви се Юн. Вероятно от доста време. Навярно Хари има право: няма какво да губи. Думите му щяха да изгубят тежестта си в съда заради насоченото срещу него оръжие. За своя изненада той дори искаше да признае какво е извършил. Всъщност в момента това бе най-силното му желание.

— Излязохме от колата да чакаме Теа. Полицаят пусна съобщение, оставено на гласовата му поща. Бях до него и чух гласа на Мадс. Полицаят каза, че било самопризнание, и понечи да се свърже с теб, Хари. Малко оставаше да ме разобличи. Носех сгъваемия нож на Роберт в джоба си и реагирах инстинктивно.

Юн отново си спомни как се случи всичко. Хваща китките на полицая зад гърба му, но той успява да отскубне едната си ръка и да предпази с нея гръкляна си от острието на ножа. Юн нанася ожесточено удари с ножа по ръката на полицая, ала така и не успява да засегне сънната артерия. Разгневен, започва да размята ранения наляво-надясно като парцалена кукла, като продължава да го удря, където свари. Накрая ножът потъва в гърдите на полицая и през тялото му преминава конвулсия. Ръцете му се отпускат безсилно. Юн вдига телефона му от земята и го прибира в джоба си. Остава само да нанесе смъртоносния удар.

— Но Станкич ти е попречил? — предположи Хари.

Юн вдига ножа, за да пререже гърлото на припадналия полицай, но чува вик на чужд език, вдига очи и вижда как към него тича мъж в синьо яке.

— Носеше пистолет и избягах — обясни Юн и усети как признанието го пречисти и сне от плещите му непосилното бреме на пазена дълго тайна.

Видя как Хари кимна с разбиране. Разтълкува жеста му като знак за прошка. Трогна се до сълзи и продължи със задавен глас:

— Той стреля след мен, докато влизах в сградата. За малко да ме улучи. Щеше да ме убие, Хари. Той е смахнат убиец. Трябва да го застреляш, Хари. Заедно с теб трябва да го пипнем и…

Хари бавно сне вдигнатата си ръка с револвера и го затъкна на кръста.

— Какво… какво правиш, Хари?

Високият полицай си закопча палтото.

— Отивам да празнувам, Юн. Чао.

— Хари? Чакай…

Съзнанието какво го очаква изсмука за секунди цялата влага от гърлото и устата му и Юн положи огромно усилие, за да продължи:

— Ще си поделим парите, Хари. Слушайте, тримата ще си ги поделим по равно. Няма нужда никой да разбира какво се е случило.

Хари обаче вече му бе обърнал гръб и каза на Станкич на английски:

— В сака ще намериш много пари. Раздай ги на бежанците в хотел „Интернационал“, за да си построят нови къщи във Вуковар. А майка ти вероятно ще иска да дари скромна сума и на апостола в катедралата „Свети Стефан“.

— Хари! — Крясъкът на Юн приличаше на дрезгав предсмъртен хрип. — Всички хора заслужават да им дадеш още един шанс, Хари!

Полицаят спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Вгледай се в глъбините на сърцето си, Хари. Все трябва да е останала воля за опрощение!

— Проблемът е… — Хари си потърка брадичката, — … че не работя в бранша на прощаващите.

— Какво? — слиса се Юн.

— Аз се занимавам със спасението, Юн. С избавлението. Това ми е работата. Както на мнозина други.

Юн чу как зад Хари вратата се хлопна с познатото метално щракване, видя как официално облеченият мъж вдига револвера и насочва към него черната очна кухина на дулото; и тогава усети страха като физическа болка. Вече не знаеше чии писъци чува: на Рагнхил, своите или на друг. Ала преди куршумът да прониже челото му, Юн Карлсен стигна до прозрение, избистрило се след дългогодишни съмнения, срам и отчаяни молитви: никой не чува нито писъците, нито молитвите.