Ю Несбьо
Спасителя (10)

Десета глава

Четвъртък, 17 декември

Скептикът

Седмият ден преди Коледа донесе студ, който стегна минувачите в желязна ръкавица, и те бързаха мълчаливо по улиците на Осло с единствената мисъл да се отърват от мразовитата хватка и да се доберат до дома или служебното си място.

Седнал в съвещателната зала в червената зона на Главното управление, Хари слушаше разочароващият доклад на Беате, като се опитваше да не гледа вестниците на масата. Всички ежедневници, публикували едрозърнести снимки на потъналия в мрак площад „Егер“, съобщаваха за публичното убийство още на първа страница и препращаха за подробности, поместени във вестника. „Ве Ге“ и „Дагбладе“ бяха скалъпили и материал, който с известна доза снизхождение би могъл да мине за портрет на Роберт Карлсен въз основа на няколко разговора с негови приятели и познати. „Добро момче.“ „Винаги готов да помогне на хора в беда.“ „Трагедия.“ Хари прочете изявленията внимателно няколко пъти, но не откри нищо съществено. Журналистите не бяха успели да се свържат с родителите на починалия и само „Афтенпостен“ цитираше брат му: „Направо необяснимо.“ Под тази кратка реплика вестникът поместваше снимка на млад мъж с болезнено сгърчена физиономия и разрошена коса, застанал пред жилищна сграда на улица „Гьотеборг“. Материалът бе изготвен от стар познат на Хари — Рогер Йендем.

Хари се почеса по бедрото през една дупка в дънките си и съжали, задето не си обу клин отдолу. В седем и половина дойде на работа и влезе в кабинета на Хаген да попита кой оглавява разследването. Началникът му съобщи, че след като се посъветвал с шефа на криминалната полиция, решил да възложи следствената работа на Хари. До второ нареждане. Хари не пожела Хаген да му разясни какво влага в израза „до второ нареждане“. Кимна и излезе от кабинета му.

В десет часа дванайсет следователи от Отдела за борба с насилието плюс Беате Льон и Гюнар Хаген, който искал само „да бъде в течение“, се събраха в залата.

Снощното обобщение на Теа Нилсен още важеше с пълна сила.

Първо, нямаше свидетели. Нито един от зрителите на концерта не бе забелязал нещо съществено. В момента полицаи преглеждаха записите от охранителните камери, но досега не бяха открили нищо. Разпитите на служителите в магазините и ресторантите на улица „Карл Юхан“ също не дадоха резултат. На дежурната линия не се обади нито един свидетел. Беате получи снимките на площада от вестник „Дагбладе“ и ги прегледа, но докладва, че на тях се виждат или групи усмихнати момиченца в близък план, или общ поглед над множеството, където не се различават отделни лица. Тя увеличи части от снимките, изобразяващи публиката пред Роберт Карлсен, ала не забеляза нито оръжие, нито друга отличителна черта на мистериозния убиец.

Второ, резултатът от изследването на иззетите следи се свеждаше единствено до извода, който направи експертът им по балистика: куршумът, пронизал главата на Роберт Карлсен, и празната гилза, намерена на местопрестъплението, са изстреляни от едно и също оръжие.

Трето, липсваше мотив.

Беате Льон приключи с рапорта си и Хари даде думата на Магнюс Скаре.

— Вчера разговарях с управителката на магазина от веригата „Фретекс“ на булевард „Ширкевайен“, където е работел Роберт Карлсен — подхвана Скаре, когото съдбата с типичното си подигравателно чувство за хумор бе лишила от способността да изговаря звука „р“ — основна част от името му. — Беше съкрушена. Описа Роберт като всеобщ любимец и вечно усмихнат чаровник. Понякога проявявал небрежност към задълженията си. Например се случвало да не се появи на работа без предупреждение. Но жената не смяташе, че мъж като Роберт има врагове.

— Същото потвърдиха и другите, с които разговарях — подкрепи го Халвуршен.

През цялото време от началото на срещата Гюнар Хаген, със скръстени на тила ръце, наблюдаваше Хари с любопитната усмивка на зрител на магическо шоу, който очаква фокусникът всеки момент да извади заек от шапката си. За жалост този път Хари не разполагаше със скрити козове. Освен с обичайните заподозрени: теориите.

— Някакви предположения? — попита старши инспекторът. — Хайде, сега е моментът да се издъните. След края на срещата оттеглям разрешението.

— Жертвата е застреляна публично, преди да се стъмни — подхвана Скаре. — Само един бранш се занимава с такива убийства. Покушението над Роберт Карлсен представлява професионално извършена екзекуция с цел да бъдат сплашени и предупредени всички останали, които не са уредили дълговете си с дилърите.

— Никой от разузнавачите ни от Отдела за борба с наркотиците не е чувал за мъж на име Роберт Карлсен. Убитият има чисто досие. Проверихме в регистъра на осъдените лица. Нищо. Аз поне не съм попадал на задлъжнели наркомани, които да не са били арестувани за кражба.

— Съдебните лекари не откриха забранени субстанции в кръвта му — добави Беате. — Нито следи от игли на спринцовки или други признаци на наркомания.

Хаген се изкашля и привлече вниманието им.

— Служител от Армията на спасението едва ли би посегнал към дрогата. Продължавайте с други хипотези.

Хари забеляза как по челото на Магнюс Скаре избиха червени петна. Скаре — дребен на ръст, бивш гимнастик, с гладка кестенява коса, сресана на страничен път — беше един от най-младите му колеги. Арогантен и амбициозен, Скаре напомняше на младия Валер, но не притежаваше интелигентността и полицейския нюх на Том. През последната година обаче самочувствието на Скаре отбеляза известен спад и Хари се надяваше някой ден от него да стане добър полицай.

— От друга страна, мнозина подчертават експериментаторската нагласа на Роберт Карлсен — обади се Хари. — А всички знаем, че в магазините от веригата „Фретекс“ работят наркомани, осъдени на общественополезен труд. Вроденото любопитство към нови изживявания и лесният достъп до упойващи вещества представляват лоша комбинация.

— Именно — съгласи се Скаре. — Попитах управителката на магазина дали Роберт си е имал приятелка. Доколкото знаела, нямал. Но спомена, че там няколко пъти се отбила девойка от чуждестранен произход. Търсела Роберт. Изглеждала съвсем невръстна. Според управителката приличала на човек от бивша Югославия. Обзалагам се, че е косовска албанка.

— И кое те кара да мислиш така? — поинтересува се Хаген.

— Думата „косовари“ веднага ме подсеща за „дрога“.

— Гледай ти! — разсмя се гърлено Хаген и се залюля на стола. — Млади момко, само на мен ли ми звучиш като човек с непреодолими предразсъдъци?

— На мен също — намеси се Хари. — Но ние, следователите, разплитаме случаите с помощта на предразсъдъците си. Защото те се основават не на повърхностни знания, а на неопровержими факти и професионален опит. Затова в тази стая си запазваме правото да подлагаме на дискриминация всички без оглед на раса, религия и пол. В наша защита ще кажа единствено, че дискриминираме не само най-беззащитните в обществото.

Халвуршен се усмихна. Познаваше това правило.

— Гейовете, религиозните дейци и жените нарушават законите по-рядко от хетеросексуалните мъже на възраст между осемнайсет и шейсет години. Но ако заподозрените за разпространение на наркотици са лесбийка от Косово и дебел, противен норвежкоговорящ рокер с татуировка на челото, вероятността косоварката да е наркодилър е значително по-голяма. Така че ако се налага да избираме — а ние безспорно сме изправени пред избор — първо ще повикаме косовската албанка за разпит. Несправедливо отношение към косовските албанци, които спазват законите? Да, така е. Но понеже работим с ограничени ресурси и сме принудени да преценяваме вероятностите, не можем да си позволим да игнорираме уроците на професионалния си опит. Ако той ни бе научил, че съществува обичайната практика наркотрафикантите на летище „Гардермуен“ да пренасят дрога в отворите на тялото си, като се преструват на инвалиди, без колебание щяхме да спираме всички инвалиди на летището, да ги вдигаме от количките им, да нахлузваме гумени ръкавици и да ги опипваме щателно. Просто няма да споделяме с пресата методите си на работа.

— Интересна философия, Хуле — Хаген се огледа, за да види реакцията на останалите си подчинени, но непроницаемите им лица не издаваха какво мислят. — Предлагам все пак да се върнем към случая.

— Добре. Продължаваме да търсим оръжието на убийството с разширен периметър обаче. Ще извикаме още свидетели за разпит, ще се отбием в магазините, които снощи бяха затворени. Няма да си губим времето със записи от охранителни камери, преди да се сдобием с нещо конкретно. Ли и Ли, вие двамата ще направите обиск в апартамента на Роберт Карлсен на улица „Йорбиц“.

Двамата кимнаха.

— Проверете и работното му място, може да намерите нещо любопитно. Ако се натъкнете на писма, донесете ги тук. Същото важи и за харддиска от компютъра му. Така ще разберем с кого е поддържал контакт. Разговарях с КРИПОС. Днес ще се свържат с Интерпол и ще поискат информация за подобни случаи в Европа. Халвуршен, идваш с мен в щабквартирата на Армията на спасението. Преди това обаче ще поговоря с Беате. Край на съвещанието. На работа!

Последва скърцане на столове и шум от тътрещи се крака.

— Един момент, господа! — спря ги Гюнар Хаген. — Забелязвам, че някои от вас идват на работа с цепнати дънки и дрехи, които рекламират футболния отбор „Волеренген“. Може бившият ви шеф да не е възразявал срещу такова облекло, но аз не го приемам. Журналистите ще следят всяка наша стъпка и ще ни гледат под лупа. От утре държа да виждам само дрехи без дупки или цепки и без рекламни емблеми. Ние сме обществена служба и е редно да изглеждаме сериозно и неутрално. Моля всички с чин старши инспектор да останат.

Всички излязоха с изключение на Хари и Беате.

— Считано от понеделник следващата седмица ще издам заповед всички старши инспектори в отдела да носят оръжие.

Хари и Беате останаха смаяни.

— Битката става все по-жестока — вдигна брадичка Хаген. — Трябва просто да свикнем с мисълта, че оръжието ще ни бъде необходимо за в бъдеще. Като ръководни кадри е редно да дадете пример на останалите. Пистолетът не е придатък, а естествена принадлежност в следователската работа редом с мобилния телефон и компютъра. Ясно?

— Аз нямам разрешително — отвърна Хари.

— Шегуваш се.

— Не, пропуснах изпита по стрелба през есента. После предадох оръжието.

— Тогава ще ти издам разрешително. Имам такива правомощия. На пощенския си рафт ще намериш нужния документ. После ще го представиш и ще ти дадем пистолет. Никой няма да се измъкне. Започвайте работа!

Хаген излезе.

— Побъркал се е — отбеляза Хари. — За какво ни е оръжие?

— Значи сега трябва да си закърпиш дънките и да си купиш кобур за пистолета — пошегува се Беате.

— Мм. Дай да хвърля един поглед на снимките в „Дагбладе“.

— Заповядай — тя му подаде жълта папка. — Може ли да те попитам нещо, Хари?

— Да, разбира се.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Защо се застъпи за Магнюс Скаре? Знаеш, че е расист, а и думите ти за дискриминацията си бяха чиста измислица. Дори ти не си вярваш. Искаш да ядосаш новия началник, затова ли го направи? Да се увериш, че още от първия ден ще се превърнеш в черната овца?

Хари отвори плика.

— Ще ти ги върна, когато ги разгледам.

* * *

Застанал на прозореца в хотелската си стая в „Радисън“ на площад „Холберг“, той гледаше побелелия, замръзнал в ранния час град. Сградите — ниски, чупливи на вид — изобщо не подсказваха, че се намират в една от най-богатите държави на света. Жълтият безличен Кралски дворец изглеждаше като плод на смесица от благочестива демокрация и обедняло кралство. Между оголените клони на дърветата се мержелееше просторен балкон. Сигурно оттам кралят поздравява поданиците си. Той вдигна въображаема пушка на рамото си, затвори едното си око и се прицели. Балконът се разми и се раздвои.

Сънува Джорджи. Когато се запознаха, Джорджи стоеше клекнал до скимтящо от болка куче. Позна кучето — Тинто — но кое беше това момче със сини очи и руса къдрава коса? Заедно сложиха Тинто в дървен сандък и го занесоха при ветеринаря, който приемаше в сива двустайна къща в обрасла с бурени ябълкова градина до реката. Лекарят установи, че кучето страда от зъбобол и му трябва не ветеринар, а зъболекар. Но кой би се охарчил заради старо бездомно куче, което съвсем скоро ще изгуби всичките си зъби? По-добре да приспи кучето, за да го отърве от предстоящата мъчителна гладна смърт, предложи той. Джорджи избухна в сърцераздирателен, почти мелодичен плач. В отговор на ветеринаря защо плаче Джорджи обясни, че кучето може да е Исус, защото баща му казвал „Исус ни се явява в образа на най-беззащитните, например като окаяно куче, което няма нито покрив над главата си, нито залък хляб“. Ветеринарят поклати глава и се обади на зъболекаря. След училище двамата с Джорджи отидоха да видят как е Тинто. Той ги посрещна с радостно вирната опашка. Лекарят им показа хубавите черни пломби в устата на кучето.

Макар Джорджи да беше с една година по-голям, три-четири пъти след случката с Тинто момчетата си поиграха заедно. После обаче дойде лятната ваканция. През есента Джорджи сякаш вече го беше забравил. Подминаваше го, все едно не искаше да има нищо общо с него. Той забрави Тинто, но не и Джорджи. Минаха няколко години. По време на обсадата някакво измършавяло куче се дотътри до него и го облиза по лицето. Нямаше нашийник и чак когато видя черните пломби в устата му, разбра, че е Тинто.

Погледна си часовника. Автобусът, който щеше да ги закара до летището, тръгваше след десет минути. Взе куфара, огледа стаята, за да се увери, че не е забравил нищо, и отвори вратата. Изшумоля хартия. На пода пред стаята му бяха оставили вестник. Огледа коридора и установи, че и пред другите стаи има вестници. От първата страница лъсна снимка от местопрестъплението. Наведе се и взе дебелия вестник със заглавие, напечатано с нечетливи готически букви.

Докато чакаше асансьора, се помъчи да отгатне какво пише, но макар някои думи да напомняха на немски, не разбра почти нищо. Разтвори вестника на указаните страници с подробности по случая. Асансьорът пристигна и той се поколеба дали да не хвърли големия непрактичен вестник в кошчето за смет. Все пак го запази, влезе в празния асансьор, натисна копчето с нула и започна съсредоточено да разглежда снимките. Първоначално не повярва на очите си. Асансьорът потегли и изведнъж всичко му се изясни с цялата си ужасяваща яснота. Зави му се свят и той се подпря на стената. Вестникът се изплъзна от ръцете му. Не забеляза, че вратите се разтвориха.

Вдигна глава. Беше се озовал в тъмното мазе на хотела, а не на рецепцията. По една или друга причина в тази страна мазето се водеше партер.

Излезе от кабината. Вратите се затвориха зад гърба му. Седнал в мрака, той се помъчи да обмисли трезво ситуацията. Защото новината преобръщаше всичко. До тръгването на автобуса за летището оставаха осем минути. Разполагаше с осем минути да вземе решение.

* * *

— Разглеждам снимки — унило отбеляза Хари.

Халвуршен вдигна глава от бюрото си.

— Хубаво, разглеждай.

— Ще ме улесниш, ако престанеш да се чукаш с пръст по челото. Откъде се сдоби с този досаден навик?

— С това ли? — Халвуршен погледна пръстите си, щракна във въздуха и се засмя малко смутено. — Имам го отдавна.

— Откога?

— Баща ми беше фен на Лев Яшин — руския вратар от шейсетте.

Хари чакаше продължението.

— Баща ми искаше да стана вратар на отбора в Стайншер. Когато бях малък, непрекъснато щракаше с пръсти пред лицето ми, за да свикна да не се стряскам от изстрели към вратата. Бащата на Яшин го тренирал по същия начин. Ако успеех да не мигна, ми даваше бучка захар.

В кабинета за миг настъпи пълна тишина.

— Шегуваш се.

— Не. Кафява бучка захар, много вкусна.

— Говорех за това щракане. Истина ли е?

— Да. Непрекъснато щракаше под носа ми. Докато вечеряхме, докато гледахме телевизия, дори когато у дома ми гостуваха приятели. Накрая и аз започнах да щракам. На всичките си раници бях написал името на Яшин. Дълбаех го и в чина. До ден-днешен използвам Яшин като парола за достъп до компютърни програми, макар да осъзнавам, че всичко с било манипулация. Разбираш ли?

— Не. И това щракане помогна ли ти?

— Да, не се стряскам от изстрели.

— А…?

— Оказа се, че нямам дарба за футболист.

Хари стисна горната си устна с два пръста.

— Откри ли нещо интересно на снимките? — попита Халвуршен.

— Не. Няма и да открия, ако продължаваш да си удряш челото и да дуднеш.

Халвуршен поклати глава.

— Нали щяхме да ходим в щабквартирата на Армията на спасението?

— Ще ходим, след като приключа. Халвуршен!

— Да?

— Не можеш ли да спреш да дишаш толкова… шумно?

Младият полицай затвори уста и притаи дъх. Хари пак го стрелна с поглед, а на устните му се изписа лека усмивка. Е, Халвуршен не би се заклел, че е точно усмивка. После в челото на Хари отново се вряза дълбока бръчка.

— Ела да ти покажа нещо, Халвуршен.

Младият полицай заобиколи бюрото. Пред Хари лежаха две снимки на публиката на площад „Егер“.

— Виждаш ли мъжа с шапката и шалчето на врата? — Хари посочи неясно лице върху едната снимка. — Тук стои пред Роберт, встрани от музикантите, нали?

— Да…

— А сега виж другата снимка. Същата шапка, същото шалче, но сега е в средата, точно пред бандата.

— Какво толкова странно намираш? Застанал е в средата, за да чува и вижда по-добре концерта.

— Ами ако се е движил в обратната последователност?

Халвуршен мълчеше.

— Никой зрител, застанал пред сцената, не би се забил в тонколоните, откъдето бандата не се вижда — продължи Хари, — освен ако няма основателна причина.

— Например намерението да убие някого?

— Стига с тези плоски шеги.

— Добре, но не знаеш коя снимка е направена първо. Обзалагам се, че се е движил към средата, а не обратното.

— Колко залагаш?

— Двеста крони.

— Чудесно. Погледни под светлината от уличните фенери на двете снимки. — Хари му подаде лупа. — Да забелязваш някаква разлика?

Халвуршен кимна.

— Снегът — отговори си Хари. — На снимката, където е застанал отстрани, вали сняг. Снощният сняг спря чак през нощта. Следователно тя е направена след другата. Ще се обадя на Ведлог от „Дагбладе“. Ако е снимал той, дигиталният му фотоапарат има вграден часовник и ще ни каже кога точно е заснел публиката.

 

 

Ханс Ведлог от „Дагбладе“ се числеше към малцината фотографи, които се кълнат в огледално-рефлексните фотоапарати и филмовите ленти. Затова се наложи да разочарова старши инспектор Хуле, поне по отношение на въпроса му кога точно са направени снимките.

— Добре. Вие ли снимахте по време на концерта онзи ден?

— Двамата с Рьодберг. Нали ние организирахме концертните прояви.

— Щом използвате филмови ленти, сигурно снимките на публиката от въпросната вечер са още у вас?

— Да. Ако бях снимал с друг фотоапарат, отдавна щях да съм ги изтрил.

— Сетих се за тази подробност. Искам да ви помоля и за една услуга.

— Да?

— Моля ви да проверите снимките от онзи ден и да ми кажете забелязва ли се накъде мъж с островърха плетена шапка, черно непромокаемо яке и шалче на врата. В момента пред нас са ваши снимки, на които присъства този мъж. Колегата ми Халвуршен ще ги сканира и ще ви ги изпрати. Имате ли компютър наблизо?

Ведлог явно се колебаеше.

— Няма проблем да ви изпратя снимките ми, но да ги проверявам ми прилича на следователска работа, а в качеството си на журналист нямам желание да се занимавам с това.

— Моля вас, защото нямаме достатъчно време да проверяваме всичко. Искате ли снимка на човека, когото полицията издирва за убийството на Роберт Карлсен, или не?

— Означава ли това, че можем да я публикуваме?

— Да.

— В момента съм в лабораторията — Ведлог изведнъж стана много сговорчив. — Веднага ще разгледам снимките. Обикновено правя много снимки на публиката, така че има надежда. Дайте ми пет минути.

Халвуршен сканира снимката и я изпрати. Хари барабанеше нервно с пръсти по бюрото, докато чакаше обаждането на журналиста.

— Защо си толкова сигурен, че убиецът е бил на местопрестъплението и предната вечер? — поинтересува се Халвуршен.

— Не съм сигурен, разбира се. Но ако Беате е права и убиецът е професионалист, той се е постарал да разузнае района и вероятно предварително е отишъл да огледа площад „Егер“ във времето, което съвпада с планирания час на покушението, и с обстановката. Завчера пак имаше концерт.

Петте минути изминаха, после още шест. Телефонът звънна.

— Съжалявам — обади се Ведлог. — Няма хора с островърхи шапки и черни непромокаеми якета. Нито с шалчета.

— Мамка му — изруга високо Хари.

— Да ви ги пратя ли, за да ги огледате и вие? Онази вечер обърнах единия прожектор към публиката и лицата се виждат по-ясно.

Хари се подвоуми. Не биваше да губят ценно време, особено през това критично за разследването първо денонощие.

— Изпратете ги, ще ги прегледам по-късно — реши той, но преди да продиктува имейл адреса си на Ведлог, се сети за друго: — Впрочем предпочитам да ги изпратите на Льон от Отдела за експертно-криминална дейност. Бива я в разпознаването на лица. И не искам в утрешния брой да си видя името в подзаглавието, нали?

— Не се притеснявайте. Ще ви цитирам като „източник от полицията, пожелал да остане анонимен“. Беше ми приятно да работя с вас.

Хари затвори и кимна на удивения Халвуршен.

— А сега, младши, да тръгваме към щабквартирата на Армията на спасението.

 

 

Халвуршен наблюдаваше скришом Хари. Старши инспекторът не можеше да прикрие нетърпението си. Докато оглеждаше таблото с обявления за пътуващи проповедници, музикални репетиции и дежурства, не спираше да пристъпва от крак на крак. Най-сетне прошарената рецепционистка в униформа приключи разговора по телефона и се обърна усмихнато към двамата мъже.

Хари й обясни накратко с каква цел са дошли. Тя кимна с разбиране, все едно ги е очаквала, и им обясни как да стигнат до кабинета на коменданта.

Изчакаха мълчаливо асансьора. Халвуршен забеляза капки пот по челото на Хари. Младият полицай знаеше за страха му от асансьори. Слязоха на петия етаж и Халвуршен се принуди да подтичва след Хари по жълтия коридор. Стигнаха пред отворената врата. Хари спря рязко и Халвуршен едва не се натресе в гърба му.

— Здравейте! — поздрави Хари.

— Здравейте — отговори женски глас. — Пак ли вие?

Високият старши инспектор запълни отвора на вратата и попречи на Халвуршен да види коя е жената. Не му убегна обаче промяната в гласа на Хари:

— Да, пак ние. Къде е комендантът?

— Очаква ви, влизайте.

Халвуршен го последва в малкото преддверие и кимна на дребната жена зад бюрото. Стените в кабинета на коменданта бяха украсени с дървени щитове, маски и копия. По рафтовете на пълната библиотека имаше африкански фигури и снимки, вероятно на семейството му.

— Благодарим ви, че се съгласихте да ни приемете веднага, Екхоф — кимна Хари. — Това е полицай Халвуршен.

— А това, което се случва, е истинска трагедия — Екхоф стана и посочи двата стола. — Журналистите не ни оставят на мира цял ден. Да чуем докъде сте стигнали.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Екхоф, нямаме намерение да издаваме поверителна информация за хода на разследването.

Веждите на коменданта се смръщиха заплашително. Халвуршен въздъхна безшумно в очакване на поредния бой между петли. Ала най-неочаквано лицето на Екхоф пак се отпусна.

— Прощавайте, Хуле. Професионална деформация. Като главнокомандващ понякога забравям, че не всички са длъжни да ми докладват. С какво мога да ви помогна?

— Накратко, искам да ви попитам дали ви хрумва някакъв мотив за извършеното престъпление?

— Мислих по въпроса. Трудно ми е да намеря причина. Роберт беше доста хаотична натура, но иначе симпатичен младеж. Съвсем различен от брат си.

— Юн не е ли симпатичен?

— Юн не е хаотичен.

— В какво се е забърквал Роберт?

— Да се е забърквал? Намеквате за нещо, което не ми е известно. Имах предвид само, че Роберт не бе намерил правилната посока в живота си за разлика от брат си. Познавах добре баща им. Юсеф беше един от най-добрите ни офицери. Но изгуби вярата си.

— При предишната ни среща споменахте, че историята е дълга. Може ли да ни я представите накратко?

— Уместен въпрос. — Комендантът въздъхна тежко и погледна през прозореца. — По време на едно от наводненията Юсеф работеше в Китай. Малцина от тамошните жители бяха чували за Бог и измираха като мухи. Според библейското тълкование на Юсеф човек, който не е приел Исус в сърцето си, няма да бъде спасен и ще гори в ада. Заедно с други доброволци раздавал лекарства на нуждаещите се в китайската провинция Хюнан. Заради наводненията навсякъде плували отровници на Ръсел — едни от най-опасните змии на света. Мнозина китайци пострадали от ухапвания. Въпреки че Юсеф и хората му разполагали с голям запас от противоотровен серум, рядко успявали да спасят жертвите на отровницата: отровата й съдържа вещество, което разгражда стените на кръвоносните съдове и предизвиква силно кръвотечение от мястото на ухапването. Жертвата умира за час-два. Докато работех като мисионер в Танзания, съм виждал с очите си как действа отровата на дървесната змия бумсланг — тя е със сходен състав. Гледката е потресаваща.

Екхоф затвори очи.

— И така, да се върнем към Юсеф. Един ден той и неговата медицинска сестра се отбили да дадат пеницилин на две близначета с пневмония. В това време баща им се прибрал. Току-що във водата на оризовата нива го била ухапала отровница на Ръсел. Юсеф Карлсен носел доза серум и накарал сестрата да бие инжекция на пострадалия. А той излязъл да се облекчи навън, защото подобно на всички жертви на наводненията имал диария и стомашни спазми. Докато клечал във водата, по тестисите го ухапала змия. Надал ужасен вик и за околните не останало съмнение какво го е сполетяло. Върнал се в къщата. Сестрата му казала, че китаецът-езичник отказва да му бият инжекцията. Предпочел серумът да спаси Юсеф, защото ако той оцелее, ще помогне на още деца. Китаецът се описал като обикновен земеделец, който дори няма какво да обработва след природния катаклизъм.

Екхоф си пое въздух.

— Юсеф ми сподели, че бил ужасно изплашен и дори не помислил да се възпротиви на благородното предложение. Приел медицинската сестра да му бие серума. После се разплакал, а китаецът се помъчил да го успокои. Юсеф съумял да си възвърне самообладанието и помолил сестрата да попита китаеца дали е чувал за Исус. Тя едва отворила уста да преведе въпроса и панталоните на селянина плувнали в кръв. Издъхнал за секунди.

Екхоф ги погледна в очакване разказът му да стигне до съзнанието им в цялата си трагичност. Обигран проповедник, знае къде да направи реторична пауза, помисли си Хари.

— И сега този китаец гори в ада?

— Според тогавашното разбиране на Юсеф Карлсен — да. Но самият Карлсен вече не вярва в Библията.

— Това ли е причината да напусне страната?

— Така ми обясни.

Хари кимна и подхвана, забил поглед в бележника си:

— Значи Юсеф Карлсен също ще гори в ада, щом не е успял да приеме този… парадокс в религията. Правилно ли съм схванал?

— Навлязохте в нееднозначни теологични проблеми, Хуле. Християнин ли сте?

— Не, детектив съм. Вярвам само на доказателства.

— А това ще рече…?

Хари погледна бегло часовника си и се поколеба, но все пак отговори бързо, с равен глас:

— Не ми допада религия, която проповядва, че вярата сама по себе си е входен билет към рая. Тоест, тя утвърждава като идеал способността ти да манипулираш собствения си разсъдък, за да приемеш нещо, което здравият ти разум отхвърля. Същите методи за интелектуално подчинение използват и диктаторските режими: идеята за по-висшия разум, която не се нуждае от доказателства.

— Доста задълбочени наблюдения, старши инспекторе — кимна Екхоф. — Не сте първият, изказал съмненията си. И все пак много по-интелигентни от нас хора вярват в Бог. Не ви ли се струва парадоксално?

— Не. Непрекъснато се сблъсквам с убийци, които ме превъзхождат по интелект, но отнемат човешки живот по незнайни за тях и за мен причини. Според вас възможно ли е убийството на Роберт да е насочено срещу Армията на спасението?

Комендантът се поизправи инстинктивно на стола.

— Ако намеквате, че Роберт е станал жертва на политически групировки, много се съмнявам да сте прав. Открай време Армията на спасението е поддържала неутрална линия по политическите въпроси. Винаги сме били последователни. Дори по време на Втората световна война не сме заклеймявали публично немската окупация, а продължихме да си вършим работата.

— Браво на вас — промърмори Халвуршен.

Хари го стрелна предупредително с поглед.

— Единствената инвазия с наша благословия е през 1888-а — невъзмутимо продължи Екхоф. — Шведската Армия на спасението реши да окупира Норвегия и в Осло се появи първата безплатна кухня: в най-бедния район на града, там, където днес се намира Главното управление, момчета.

— Не ми се вярва някой да е затаил неприязън по тази причина. По мои впечатления Армията на спасението в момента е по-популярна от всякога.

— И да, и не. Хората ни вярват и това се вижда. Но имаме проблеми с набирането на кадри. През есента в Офицерската школа в Аскер имахме само единайсет кадети, а в пансиона има място за шейсет. А понеже винаги сме се придържали към консервативното тълкуване на Библията по въпросите на хомосексуализма например, не се радваме на всеобща любов. Ние също осъвременяваме възгледите си, само дето при нас се случва по-бавно отколкото в по-либералните църковни общества. Но знаете ли… във време на превратности като нашето не ми се струва особено фатално, ако нещата се случват малко по-бавно. — Усмихна се на Халвуршен и на Хари, все едно бяха изразили пълно единодушие с възгледите му. — Така или иначе, в Армията навлизат все повече млади хора и внасят модерните си възгледи. В момента провеждаме конкурс за нов изпълнителен директор и имаме доста млади кандидати за поста.

Той сложи ръка върху корема си.

— Да не би Роберт да е бил един от тях? — попита Хари.

— Не, Роберт не е кандидатствал за работата — усмихна се комендантът. — Един от основните претенденти за поста е брат му Юн. Бъдещият изпълнителен директор ще се разпорежда с имуществото на Армията, а Роберт не беше достатъчно надежден, за да му бъде поверена такава отговорност. Освен това не е учил в Офицерската школа.

— Това имущество… за жилищата на улица „Гьотеборг“ ли говорите?

— Не само за тях. Имаме и други. На „Гьотеборг“ живеят само служители на Армията, докато например на „Якоб Ол“ подслоняваме бежанци от Еритрея, Сомалия и Хърватия.

— Мм — Хари погледна бележника си, удари с химикалката по ръкохватката и стана. — Достатъчно време ви отнехме, Екхоф.

— О, никак не сте ме притеснили. Все пак всички искаме убиецът да бъде разкрит.

Комендантът ги изпрати до вратата.

— Може ли да ви задам един въпрос, Хуле? Виждал съм ви някъде. Физиономист съм.

— Сигурно по телевизията или във вестника — предположи Хари. — Вдигнаха шум покрай моята скромна личност заради убийство на норвежец в Австралия.

— Не, лицата от екрана ги забравям. Виждал съм ви някъде на живо.

— Ще отидеш ли да докараш колата? — обърна се Хари към Халвуршен, изчака младият му колега да излезе и каза: — Веднъж ваш служител ми помогна. Лежах пиян на някаква улица и ваш войник ме вдигна оттам. Той искаше да се обади в полицията, защото там щели да се погрижат по-добре за мен. Аз обаче му казах, че работя там, и ако разберат, ще ме уволнят. Заведе ме в Армейския медицински пункт, там ми сложиха инжекция и се наспах. Дължа ви едно голямо благодаря.

— Досетих се, че е било нещо подобно, но не исках да ви поставям в неудобно положение — кимна Давид Екхоф. — А колкото до благодарностите, нека да оставим засега тази тема. По-скоро ние ще ви бъдем признателни от цялата си душа, ако откриете кой уби Роберт. Бог да благослови вас и работата ви, Хуле.

Хари кимна и излезе в преддверието. За миг се загледа в затворената врата на кабинета.

— Много си приличате — отбеляза той.

— Нима? — попита дълбок женски глас. — Строго ли се държа баща ми?

— Говоря за снимката в кабинета.

— Там съм на девет години — поясни Мартине Екхоф. — Поздравления, задето сте ме разпознали.

Хари поклати глава.

— И без това имах намерение да се свържа с вас. Искам да поговорим.

— За какво?

Хари си даде сметка как е прозвучало изказването му и побърза да добави:

— За случилото се с Пер Холмен.

— Има ли какво повече да обсъждаме? — вдигна равнодушно рамене тя, а температурата в гласа й спадна. — Вие си вършите работата, аз — също.

— Да, но аз… исках само да ви кажа, че нещата се оказаха малко по-различни.

— В смисъл?

— Споделих ви, че ме е грижа за Пер Холмен. А накрая съсипах онова, което бе останало от семейството му. Понякога работата ми го изисква.

Тя понечи да отговори, но телефонът звънна. Вдигна слушалката.

— Църквата в Западен Акер. В понеделник, двайсети декември, в дванайсет часа. Да.

Затвори.

— Всички ще присъстват на погребението — отбеляза тя, докато шумолеше с някакви книжа. — Политици, духовници, знаменитости. Всички ще искат късче от траурната церемония. Вчера се обади мениджърът на една от новите ни певици и предложи артистката да пее на погребението.

— Ами… — Хари се чудеше какво ли ще излезе от устата му. — Това е…

Телефонът звънна отново и не му се наложи да разбере каква висота ще достигне мисълта му. Усети, че е време да се оттегли, кимна и тръгна към вратата.

— В четвъртък сложих Ула на „Егер“ — чу гласа й. — Да, на мястото на Роберт. Въпросът е ще можеш ли довечера да дойдеш с мен с автобуса за безплатна супа.

В асансьора Хари изруга тихо и прокара ръце през лицето си. После се засмя примирено, както човек се смее снизходително на жалък клоун.

* * *

Кабинетът на Роберт сякаш се бе смалил още повече. Изглеждаше все така разхвърлян. Знамето на Армията на спасението се издигаше величествено до розите от скреж по прозореца, а джобният нож лежеше върху бюрото до купчина книжа и неразпечатани пликове. Юн седна на бюрото и огледа стените. На една от снимките видя себе си и Роберт. Намираха се в „Йостгор“, но лятото на коя година? Роберт се мъчеше да изглежда сериозен, но усмивката все пак бе пропълзяла на лицето му. А Юн се бе усмихнал насила, неестествено.

Прочете днешните вестници. Всичко му се струваше нереално, макар да знаеше всички подробности. Сякаш се отнасяха за друг, не за Роберт.

Вратата се отвори. На прага застана висока руса жена с камуфлажно пилотско яке, тънки безкръвни устни, сурови очи и неутрално, безизразно лице. Зад нея се показа червенокос, дребен мъж с пухкаво лице и усмивка, която вероятно никога не слизаше от лицето му — нито в добри, нито в лоши дни.

— Кой сте вие? — попита жената.

— Юн Карлсен.

Понеже очите на жената започнаха да го гледат още по-строго, добави:

— Братът на Роберт.

— Извинете — кимна тя без никакво съжаление в гласа, прекрачи прага и му подаде ръка. — Турил Ли, полицейски служител в Отдела за борба с насилието.

Ръката й беше кокалеста, но топла.

— А това е полицай Ула Ли.

Мъжът кимна, Юн също.

— Съжаляваме за случилото се — продължи жената. — Но понеже става въпрос за убийство, се налага да запечатаме стаята.

Юн продължаваше да кима, докато погледът му сновеше по стената в търсене на снимката.

— И ще трябва да ви помолим да…

— Да, разбира се. Извинете ме. Малко съм отнесен.

— Напълно разбираемо е — съгласи се Турил Ли с усмивка.

Не широка и сърдечна, а лека, дружелюбна, подходяща за случая. „Сигурно опитът ги е научил как да се справят при среща с опечалени“, помисли си Юн. „Нали постоянно разследват убийства. Точно като свещениците. Като баща ми.“

— Докосвали ли сте предмети в стаята? — осведоми се полицайката.

— Не, защо да пипам каквото и да било? Просто седнах на стола.

Юн стана и без да знае защо, взе джобния нож от бюрото, сгъна го и го мушна в джоба си.

— Стаята е на ваше разположение — каза той и излезе.

Зад него полицаите тихо затвориха вратата. Юн стигна до стълбите и се сети колко идиотски постъпи, като взе ножа. Върна се да го остави. Спря през затворената врата и чу веселия глас на полицайката:

— Майко мила, как се стреснах! С брат му си приличат като две капки вода. Отначало го взех за призрак!

— Аз не открих никаква прилика — отбеляза мъжът.

— Ако беше видял убития на снимка, щеше да си на друго мнение!

Страшна мисъл порази Юн.

* * *

Полет SK-655 за Загреб се издигна от летище „Гардермуен“ точно по разписание — в 10:40 — зави наляво над езерото Хюрдал и се насочи на юг към аеронавигационния фар в Олборг. Денят беше необичайно студен, затова атмосферният слой с научното название тропопауза бе паднал толкова ниско, че самолетът MD-81 навлезе в него още щом мина над централната част на Осло. А понеже летателните апарати оставят инверсионни следи именно в тропопаузата, ако мъжът, зъзнещ до телефонните кабинки на предгаровия площад, бе погледнал нагоре, щеше да види самолета, за който имаше билет в джоба на палтото си от камилска вълна.

Заключи куфара си си в един от сейфовете на Централната гара. Сега трябваше да си намери хотелска стая и после — да довърши започнатото. А за целта се нуждаеше от оръжие. Но как да си намери оръжие в град, където няма нито един познат?

Позвъни на „Справки по телефона“. Операторката му обясни с типичното за скандинавците напевно произношение на английски, че според регистъра в Осло живеят седемнайсет души с името Юн Карлсен и тя няма право да му предоставя адресите на всичките. Затова пък на драго сърце му продиктува телефонния номер на Армията на спасението.

В щаба на Армията попадна на жена, която го осведоми, че при тях работи само един Юн Карлсен, но днес е в отпуск. Той помоли за адреса му, защото искал да му изпрати коледен подарък.

— Да видим. Улица „Гьотеборг“ 4, пощенски код 0566. Горкичкият, в момента има нужда от подкрепа.

— Защо?

— Нали вчера застреляха брат му.

— Брат му?

— Да, на площад „Егер“. Днес го пише във вестника.

Той благодари за информацията и затвори.

Някой го потупа леко по рамото и той се обърна.

Картонената чаша издаваше намеренията на непознатия младеж. Дънковото му яке не блестеше от чистота, но прическата му беше модерна, лицето — гладко избръснато, дрехите — здрави, погледът — открит, буден. След като вдигна рамене, за да покаже на младежа, че не говори норвежки, онзи превключи моментално на безупречен английски:

— I’m Kristoffer. I need money for a room tonight. Or else I’ll freeze to death.^[1]

Звучеше като реплика, усвоена на курс по маркетинг — кратко, сбито послание с името му, целящо да създаде емоционална близост между него и непознатите потенциални благодетели. Широка усмивка придружи молбата му.

Мъжът поклати глава и понечи да го отмине, но просякът застана пред него с картонената чаша:

— Mister?^[2] Някога случвало ли ви се е да спите навън, на студа, и да прекарате цяла нощ разплакан от непоносимия студ?

— Yes, actually I have.^[3]

В някакъв безумен прилив на откровение му се прииска да разкаже на просяка как веднъж цели четири денонощия лежа в наводнена лисича дупка, за да чака сръбски танк.

— Значи знаете за какво говоря, мистър.

Кимна бавно. Бръкна в джоба си, извади една банкнота и я подаде на Кристофер, без да я поглежда.

— Така или иначе ще прекараш нощта навън, нали?

Кристофер побърза да прибере банкнотата в джоба си, после кимна и се усмихна гузно:

— По-важно е да си взема лекарството, мистър.

— Къде спиш?

— Там долу — наркоманът посочи с дългия си тънък показалец с изрядно поддържан нокът. — В депото за контейнери. През лятото там ще започнат да строят опера. — Кристофер отново се усмихна широко. — А аз обожавам операта.

— Сега там не е ли ужасно студено?

— Нощес вероятно ще се подслоня в приюта на Армията на спасението. Винаги имат свободни легла.

— Така ли?

Отново погледна младежа — чист и спретнат на вид, с равни блестящи зъби. И все пак от него лъхаше на гнилоч. Мъжът сякаш долавяше и щракането на хиляди челюсти, които разкъсваха плътта му отвътре.