Ю Несбьо
Спасителя (20)

Двайсета глава

Петък, 18 декември

Храмът

Светлинното табло пред офис сградата „Вика Атриум“ показваше осемнайсет градуса под нулата и около двайсет и един часа, когато Хари и Халвуршен се качиха в стъкления асансьор. Двамата наблюдаваха как фонтанът с тропически растения се смалява все повече под краката им.

Халвуршен се колебаеше дали да се обади.

— Стъклените асансьори не ме притесняват — отговори му Хари. — Нямам страх от високо.

— Добре.

— Искам ти да ги въведеш и да им зададеш въпросите. После постепенно ще се намеся и аз. Ясно?

Халвуршен кимна.

Веднага щом се качиха в колата след посещението при Туре Бьорген, звънна Гюнар Хаген и ги помоли да се отбият във „Вика Атриум“, където Алберт и Мадс Гилстрюп, баща и син, ги очакват, за да дадат показанията си. Хари обърна внимание на Хаген, че в следствието не е обичайна практика свидетелите да викат полицаите при себе си и че е възложил задачата на Скаре.

— Алберт е стар познат на началника на криминалната полиция — обясни Хаген. — Току-що ми се обади да ми съобщи, че двамата Гилстрюп са съгласни да дадат показания само пред ръководителя на следствието. За наш късмет ще говорят в отсъствието на адвоката си.

— Ами тогава…

— Чудесно, оценявам жеста.

Този път всичко приключи без даване на строги заповеди.

Пред асансьора ги чакаше дребен мъж в син блейзър.

— Алберт Гилстрюп — представи се той, като разтвори едва забележимо тънките си устни.

Стисна здраво ръката на Хари. Гилстрюп имаше посивяла коса и набраздено, загрубяло лице, но младежките му очи следяха зорко всяко движение на Хари. Заведе посетителите пред врата с табела „Акционерно дружество «Гилстрюп»“.

— Искам да ви предупредя, че синът ми преживява много тежко случилото се — обърна се Алберт Гилстрюп към полицаите. — Трупът се намираше в потресаващо състояние, а и за съжаление Мадс е много чувствителен по природа.

От начина на изразяване на Алберт Гилстрюп Хари заключи, че бащата на Мадс или е изключително прагматичен човек и осъзнава невъзможността за мъртвите да се направи каквото и да било, или снаха му просто не е успяла да си осигури място в сърцето му.

В малката, но луксозно обзаведена рецепция имаше картини с мотиви от епохата на норвежкия национален романтизъм, каквито Хари бе виждал на много места. Мъж с котка на двора. Замъкът „Сория Мория“^[1]. За разлика от друг път обаче на Хари не му се сториха да са репродукции.

При влизането в заседателната зала завариха Мадс Гилстрюп да се взира през стъклената стена към атриума. Баща му се изкашля и Мадс бавно се обърна към новодошлите, сякаш го изтръгнаха от сън, от който не искаше да се буди. Хари установи с изненада, че синът Гилстрюп изобщо не прилича на баща си. Имаше тясно лице, но меките му заоблени черти и къдрава коса му придаваха вид на младеж, макар по сметките на Хари да бе попрехвърлил трийсетте. За почти детското му излъчване вероятно допринасяше и невинната безпомощност в кафявите му очи, които след дълго лутане най-сетне се спряха върху посетителите. Мадс стана.

— Благодаря ви, че дойдохте — прошепна той с печален глас и стисна разчувстван ръката на Хари, все едно посрещаше не полицай, а свещеник.

— Няма защо. Така или иначе трябва да говорим с вас.

Алберт Гилстрюп си прочисти гърлото и устните му се разтвориха едва забележимо, сякаш върху дървеното му лице се вряза пукнатина:

— Мадс иска да ви благодари, задето удовлетворихте молбата ни и дойдохте в офиса ни. Мислехме, че ще предпочетете срещата ни да се състои в полицейския участък.

— А аз си мислех, че ще предпочетете да ни поканите в дома си в толкова късен час — обърна се Хари към сина.

Мадс погледна колебливо баща си и чак след лекото одобрително кимване на Алберт отговори:

— Не издържам повече да стоя там. Толкова е… празно. Тази вечер ще спя у нас.

— В моя дом — уточни Гилстрюп-старши и погледна Мадс с бащинско съчувствие, което напомняше обаче повече на презрение.

Седнаха. Синът и бащата плъзнаха по масата визитките си към Хари и Халвуршен. Халвуршен им даде две от своите. Гилстрюп-старши погледна въпросително Хари.

— Моите още не съм ги отпечатал — обясни полицаят.

Впрочем това отговаряше донякъде на истината.

— Двамата с Халвуршен работим заедно и ако възникне нещо, ще се свържете с него.

Младият полицай се изкашля:

— Имаме няколко въпроса към вас.

Най-напред Халвуршен се опита да разбере какво е правила Рагнхил в часовете преди убийството, а после — защо е влязла в апартамента на Юн Карлсен и дали е имала врагове. На всички негови въпроси синът и бащата отговаряха с отрицателно поклащане на глава.

Хари се питаше няма ли да му предложат мляко за кафето. От известно време спря да го пие чисто. Вероятно знак, че е започнал да остарява. Преди няколко седмици си пусна култовия албум на „Сержант Пепър и неговата банда от клуба на самотните сърца“ и остана разочарован. И шедьовърът на „Бийтълс“ беше остарял.

Халвуршен задаваше въпросите от бележника си и записваше отговорите, без да търси зрителен контакт с двамата мъже. Помоли Мадс Гилстрюп да обясни къде се е намирал межди девет и десет сутринта през изминалия ден. Според съдебните лекари тогава бе настъпила смъртта на съпругата му.

— Мадс беше тук — обади се Алберт Гилстрюп. — Цял ден работихме заедно. В момента провеждаме цялостно преструктуриране на компанията. — Обърна се към Хари: — Очаквахме подобни въпроси. Четох, че при убийство съпругът винаги е първият заподозрян.

— Не без основания. Ако вярваме на статистиката.

— Разбирам — кимна Алберт Гилстрюп. — Но това тук не е статистика, уважаеми. Това е самата действителност.

Хари срещна сините очи на Гилстрюп-старши, от които хвърчаха искри. Халвуршен гледаше крадешком Хари, защото съзираше назряващ конфликт.

— Щом ще се придържаме към действителността — съгласи се Хари, — предлагам да престанете да клатите отрицателно глава и да започнете да ни съдействате. Мадс?

Гилстрюп-старши вдигна рязко глава, сякаш досега бе дремал. Хари почака да установи зрителен контакт.

— Какво знаехте за връзката на Юн Карлсен със съпругата ви?

— Достатъчно! — изгърмя от устата-процеп на Алберт Гилстрюп. — Подобна безцеремонност вероятно минава при редовната ви клиентела, но не и тук.

Хари въздъхна.

— Ако искате, баща ви може да остане, Мадс. Ако обаче се наложи, ще го изгоня.

Алберт Гилстрюп се разсмя като неизменен победител, най-сетне намерил достоен противник.

— Кажете ми, старши инспекторе, трябва ли да се обаждам на моя стар приятел, началника на криминалната полиция, и да му обяснявам как се държат подчинените му с току-що овдовял мъж?

Преди Хари да отговори, Мадс вдигна ръка с грациозно бавно движение:

— Татко, длъжни сме да им помогнем да го открият.

Погледът на Мадс отново се насочи към стъклената стена и той не каза нищо повече.

— All right — съгласи се Алберт Гилстрюп, изричайки израза с английско произношение. — Ще говорим с вас при едно условие, Хуле: да останем с вас насаме, а помощникът ви да изчака навън.

— Не работим по този начин — възрази Хари.

— Имаме желание да ви сътрудничим, Хуле, но изискванията ни не подлежат на обсъждане. В противен случай ще говорите само с адвоката ми като посредник. Ясно?

Хари чакаше обичайния прилив на гняв. Но той не се появи. Вече не се съмняваше: наистина остарява. Кимна на Халвуршен. Младият полицай, доста изненадан, стана и излезе. Алберт Гилстрюп изчака вратата да се затвори и подхвана:

— Със сина ми познаваме Юн Карлсен. Рагнхил организира среща с него в качеството му на икономически съветник в Армията на спасението. Отправихме му предложение — много изгодно предложение за него — но той ни отказа. Без съмнение човек с висок морал и принципи. Не е изключено да е изпробвал чара си върху Рагнхил, разбира се. Едва ли е бил първият. Извънбрачните приключения в наши дни отдавна вече не се смятат за сензация. Един факт обаче е достатъчен, за да опровергае несъстоятелността на намека ви: самата Рагнхил. Повярвайте ми, познавам снаха си не от вчера. Тя беше не просто скъп член от нашето семейство, а и жена с надежден характер.

— А ако ви кажа, че снаха ви е имала ключ за жилището на Юн Карлсен?

— Не желая да слушам повече за тази история! — извика гръмко Алберт Гилстрюп.

Хари погледна стъклената стена и отражението на Мадс Гилстрюп в нея. Бащата продължи:

— Нека преминем направо към въпроса защо настояхме за среща лично с вас, Хуле. Тъй като оглавявате разследването, обещаваме ви премия, ако успеете да заловите виновника за убийството на Рагнхил. В цифрово изражение двеста хиляди крони. При пълна дискретност.

— Моля?

— All right. Сумата подлежи на договаряне. За нас важното е случаят да се разглежда с приоритет пред всички останали.

— Да не се опитвате да ме подкупите?

— Изразявате се прекалено драматично — усмихна се кисело Алберт Гилстрюп. — Помислете, не бързайте. Ако искате, дарете парите на фонда за овдовели съпруги на полицаи. Няма да ви се месим.

Хари мълчеше. Алберт Гилстрюп плесна с длани по масата.

— Е, срещата приключи. Не бъдете толкова консервативен, старши инспекторе.

Халвуршен се прозяваше, докато стъкленият асансьор слизаше безшумно и меко. Точно така сигурно се чувстват снежинките, които се сипят в коледните песни, помисли си младият полицай.

— Защо не изгони бащата веднага? — попита той.

— Защото ме заинтригува — отвърна Хари.

— Какво ти каза, докато стоях навън?

— Че Рагнхил била страхотен човек и е изключено да е поддържала любовна връзка с Юн Карлсен.

— Той вярва ли си?

Хари сви рамене.

— За какво друго говорихте?

Хари се поколеба.

— За нищо особено.

Загледа се в зеления оазис с фонтан сред мраморната пустиня.

— За какво мислиш? — поинтересува се Халвуршен.

— Не съм сигурен. Видях как Мадс Гилстрюп се усмихва.

— Какво?

— Забелязах отражението му в стъклото. Направи ли ти впечатление, че Алберт Гилстрюп прилича на дървена кукла? Като онези, които използват вентрилоквистите?

Халвуршен поклати глава.

Тръгнаха по „Мункедам“ към Концертната зала. По тротоара сновяха забързани хора, натоварени с коледни покупки.

— Малко свеж въздух — Хари се сви във връхната си дреха. — Жалко, че заради студа вредните газове слизат надолу. Ще задушат целия град.

— Пак ми се струва за предпочитане вместо застоялия мирис на афтършейв в офисите на Гилстрюп.

Пред служебния вход на Концертната зала висеше плакат с реклама за коледния концерт на Армията на спасението. На тротоара под плаката момче протягаше ръка към минувачите с празна картонена чаша в нея.

— Ти излъга Бьорген — установи Халвуршен.

— Ами?

— До две години наказание за притежание на „Стесолид“? Освен това откъде знаеш, че Станкич няма деветима жадни за мъст братя?

Хари сви рамене и си погледна часовника. Закъсняваше за срещата на анонимните алкохолици. Реши, че е време да чуе Божиите слова.

* * *

— А когато Исус се върне на земята, кой ще го познае? — извика Давид Екхоф и пламъкът на свещта пред него се наведе. — Ами ако Спасителя е сред нас, в този град?

Сред множеството, събрало се в просторното, боядисано в бяло скромно обзаведено помещение премина глух шепот. В Храма нямаше нито олтарно изображение, нито преграда между олтара и останалата част на църквата. Само пейка за покаялите се делеше множеството и подиума, където миряните да коленичат и да признаят греховете си. Комендантът огледа паството си и продължи след кратка, преднамерена пауза:

— Защото макар Матей да пише, че Спасителя ще дойде в славата Си, и всички ангели с Него, пише и друго: „странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.“

Давид Екхоф си пое дъх, прелисти на следващата страница, вдигна очи към събралите се и продължи да говори, без да поглежда в книгата:

— „Тогава те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците — в живот вечен.“

След като комендантът приключи речта си, дадоха думата на онези от явилите се, които искат да споделят свои религиозни изживявания. Възрастен мъж разказа за битката на Стурторве, когато удържали победата с Божието слова в името на Исус и на безстрашието. След стареца на подиума излезе млад мъж и извести, че ще приключат срещата с изпълнение на псалм 617. Мъжът застана пред оркестъра от осмина униформени музиканти с духови инструменти и Рикард Нилсен на голям барабан, и започна да отброява. След известно време диригентът се обърна към миряните и те се включиха. Песента отекна мощно в храма:

— „Нека се вее знамето на спасението, напред към свещената война!“

После Давид Екхоф отново застана зад катедрата:

— Скъпи приятели, позволете ми да завърша тазвечершната ни среща с една радостна новина. От кабинета на министър-председателя днес потвърдиха, че господин премиерът ще присъства на традиционния ни коледен концерт.

Бурни аплодисменти посрещнаха известието. Хората тръгнаха бавно към изхода, разговаряйки оживено помежду си. Само Мартине Екхоф не бързаше да си върви. Седнал най-отзад, Хари я гледаше как се задава между пейките, облечена във вълнена пола, черни чорапи, с кубинки също като него и бяла плетена шапка. Първоначално Мартине го погледна, без да го познае. После обаче лицето й грейна. Хари стана.

— Здравейте — поздрави го тя, наклони глава и се усмихна. — Какво ви води насам? Работа или духовна жажда?

— Баща ви определено умее да говори пред публика.

— Ако беше член на Петдесетнишката църква, отдавна да е станал световна звезда.

Хари зърна за секунда Рикард в тълпата зад гърба й.

— Имам няколко въпроса към вас — призна той. — Ако не възразявате да повървим в студа, ще ви изпратя до вас.

Мартине се смути.

— Ако се прибирате, разбира се — побърза да уточни Хари.

Мартине се огледа.

— Предпочитам аз да ви изпратя до вашето жилище, нали и без това ми е по път.

Навън студеният плътен въздух имаше вкус на мазно и изгорели газове.

— Ще бъда директен — подхвана Хари. — Познавате и Юн, и Роберт. Според вас Роберт имал ли е причини да желае смъртта на брат си?

— Какво?

— Помислете добре, преди да ми отговорите.

Вървяха внимателно, за да не се подхлъзнат. Минаха със ситни крачки покрай вариете „Паякът“. По тротоарите вече не се виждаха хора. Коледното оживление наближаваше своя край, но по улица „Пилестреде“ такситата продължаваха да сноват напред-назад с празнично облечени пияни пътници.

— Роберт беше наистина малко буен, но убиец? — Мартине поклати категорично глава.

— Може да е накарал друг да го свърши — предположи Хари.

— Така или иначе не съм била близка с двамата братя — сви рамене Мартине.

— Защо? Нали сте израснали заедно.

— Да, но аз не общувах твърде с връстниците си. Чувствах се най-добре сама. Като вас.

— Като мен ли? — изненада се Хари.

— Вълкът единак винаги надушва себеподобните си — погледна закачливо Хари. — Сигурно сте били от онези момчета, които следват своя път: интересни и недостъпни.

Той се усмихна и поклати глава. Минаха покрай варелите с петрол пред полусрутената, но пъстра фасада на „Блиц“. Хари посочи:

— Помните ли как анархисти и комунисти окупираха сградата през 1982-а? Имаше концерти на пънк групи като „Месо“ и „Най-лошите момчета“?

— Не — засмя се Мартине. — Тогава тъкмо започвах училище. А и „Блиц“ не беше сред местата, където се подвизават хора от Армията на спасението.

— Да — усмихна се криво Хари. — Аз обаче ходех там. В началото се надявах, че „Блиц“ е за такива като мен, за аутсайдери. Но и там не успях да се приобщя. Защото в крайна сметка в средите около „Блиц“ на почит пак са униформите и груповото мислене. Пред демагозите се открива поле за изява, каквото…

Хари млъкна, но Мартине довърши изречението му:

— Каквото тази вечер се откри пред баща ми в Храма?

Хари зарови ръцете си още по-дълбоко в джобовете.

— Исках да кажа, че човек е осъден на самота, ако иска да открие отговорите със собствения си ум.

— И до какъв отговор стигна вашият самотен ум? — Мартине го хвана под ръка.

— И Юн, и Роберт са имали любовни приключения. Какво толкова специално намират в Теа, че не могат да я разделят?

— Роберт харесвал ли е Теа? Не съм останала с такова впечатление.

— По думите на Юн е точно така.

— Е, не съм общувала много с тях. Спомням си, че Теа беше много популярна сред момчетата в „Йостгор“. Състезанието започва рано.

— Какво състезание?

— Момчетата с амбиции да станат офицери, трябва да се оженят за момиче от редиците на Армията.

— Трябва? — слиса се Хари.

— Не знаехте ли? Ожениш ли се за човек извън редиците на Армията, по принцип изгубваш работата си. Цялата система за повишенията се основава на идеята офицерите да живеят заедно. Нарича се обща съдба.

— Звучи ми много строго.

— Работим във военна организация — обясни Мартине без оттенък на ирония в гласа.

— И момчетата са знаели, че Теа ще стане офицер? Макар да е момиче.

Мартине поклати глава с усмивка.

— Явно не сте добре запознат с Армията на спасението. Две трети от офицерите са жени.

— Но комендантът е мъж? Мениджърът — също?

Мартине кимна.

— Основателят ни Уилям Бут твърди, че най-добрите му войници са жените. И въпреки това и в Армията се повтаря познатия в обществото модел: празноглави, самоуверени мъже командват интелигентни жени със страх от високото.

— Значи момчетата всяко лято се съревноваваха кой ще спечели привилегията да командва Теа?

— Да, в продължение на няколко години. После обаче Теа спря да идва в „Йостгор“ и проблемът се реши от само себе си.

— Защо е престанала да идва?

— Вероятно е изгубила желание — сви рамене Мартине. — Или родителите й не са разрешили. Толкова много тийнейджъри на едно място двайсет и четири часа в денонощието… сещате се.

Хари кимна, но не го бе преживял лично. Не бе ходил дори на конфирмационен лагер. Двамата с Мартине поеха по улица „Стенберг“.

— Тук съм се родила — обясни тя и посочи стената около Държавната болница, вече почти разрушена.

Не след дълго проектът „Парк «Пилестреде»“ щеше да добие завършен вид.

— Запазиха сградата с родилното отделение и преустроиха залите в апартаменти — сети се Хари.

— Нима има изобщо хора, които живеят там? Като си помисля само какво е ставало вътре. Аборти и…

— Понякога, докато се разхождаш тук в полунощ, още се чуват детски писъци — кимна Хари.

— Невъзможно! — очите на Мартине се разшириха. — Шегувате се, нали?

— Е, сигурно писъците са от децата, преместили се да живеят там с родителите си — предположи Хари и тръгна по улица „Софие“.

Мартине го цапна закачливо по рамото.

— Не се шегувайте с духовете. Вярвам в тях.

— И аз, и аз.

Мартине престана да се смее.

— Ето тук живея — Хари посочи светлосиня входна врата.

— Нямате ли още въпроси?

— Имам, но ще почакат до утре.

Тя наклони глава:

— Не се чувствам изморена. Имате ли чай?

Върху снега по улицата хрущяха гумите на задаващ се автомобил. Спря петдесет метра по-надолу и ги заслепи със синьо-белите си фарове. Хари огледа замислено Мартине, докато търсеше ключовете.

— Имам само нескафе. Вижте, по-добре да не…

— Обичам нескафе — прекъсна го Мартине.

Хари посегна да отключи, но Мартине го изпревари и бутна светлосинята порта. Тя се хлопна зад тях в рамката, но не се затвори плътно.

— Заради студа е — промърмори той. — Цялата сграда се свива.

Двамата се качиха по стълбите и влязоха в жилището му.

— Много е подредено — похвали го Мартине, докато си събуваше ботушите в коридора.

— Нямам много вещи — обясни от кухнята Хари.

— Кои са ти любими?

Хари се позамисли.

— Плочите.

— А не фотоалбумите?

— Не, не вярвам в тях.

Мартине влезе в кухнята и седна на един стол. Хари наблюдаваше крадешком как свива крака под дупето си с движенията на котка.

— Какво означава „не вярвам в тях“? — попита тя.

— Влияят пагубно върху способността ми да забравям. Мляко?

Тя поклати глава.

— Но вярваш в плочи.

— Да. Лъжат доста по-достоверно.

— А те не се ли отразяват пагубно върху способността ти да забравяш?

Хари тъкмо наливаше кафето. Спря. Мартине се засмя тихо.

— Този образ на враждебния, разделил се с илюзиите старши инспектор някак не ми се струва достоверен. Според мен ти си романтична натура, Хуле.

— Ела във всекидневната. Преди няколко дни си купих нова плоча. Засега не съм я обременил с никакви спомени.

Мартине се настани на дивана, докато Хари пускаше дебютния албум на Джим Стерк. После седна на зеления фатерщул и започна да глади с ръка вълнения плат в ритъма на първите плахи акорди. Сети се, че купи фатерщула от „Елеватор“, магазина на Армията на спасението за употребявани дрехи и мебели. Изкашля се:

— Роберт вероятно е имал връзка с по-младо от него момиче. Какво мислиш?

— За връзките между млади жени и по-възрастни мъже? — тя се засмя и се изчерви силно. — Или за афинитета на Роберт към непълнолетни?

— Не казах непълнолетна. Подрастваща. Хърватка.

— Izgubila sam se.

— Моля?

— Това беше на хърватски. Или на сърбохърватски. Когато бях малка, през лятото ходехме в Далматия, преди Армията на спасението да купи „Йостгор“. На осемнайсет татко заминал за Югославия, за да помага при възстановяването на сградите след Втората световна война. Там се запознал с много строителни работници и с техните семейства. Това е причината баща ми да се ангажира лично с приемането на бежанци от Вуковар.

— Като отвори дума за „Йостгор“, помниш ли Мадс Гилстрюп, внука на собственика, от когото Армията е купила имението?

— Да. През първото ни лято той дойде там. Не съм разговаряла с него. Доколкото си спомням, никой не общуваше с него, Мадс правеше впечатление на много ядосан и затворен. Според мен и той харесваше Теа.

— Кое те кара да мислиш така? Нали уж не говорел с никого.

— Непрекъснато я гледаше. Случваше се, докато двете с Теа си бъбрим, да се появи ей така, от нищото при нас. Без да обели дума. На мен ми се струваше странен, да не кажа страшен.

— Нима?

— Да. По време на престоя му спях при съседите, в спалнята на момичетата, и една нощ се събудих. Видях лице, долепено до прозореца. После изчезна. Почти сигурна съм, че беше Мадс. Споделих с другите момичета. Привидяло ти се е, твърдяха те. Бяха убедени, че зрението ми не е наред.

— Защо?

— Не си ли забелязал?

— Какво?

— Седни — Мартине потупа дивана до себе си. — Ще ти покажа.

Хари заобиколи масата.

— Виж зениците ми.

Хари се наведе напред и усети дъха й по лицето си. Вгледа се в очите й. Зениците в кафявите ириси се „стичаха“ към ръба на ириса под формата на ключалки.

— Вродено е — обясни тя. — Нарича се колобома на ириса. Но това не пречи да имаш нормално зрение.

— Интересно.

Лицата им се намираха съвсем близо едно до друго и Хари помириса кожата и косата й. Пое си дъх. Потръпна. Обзе го усещането, че потъва в топла вана. Изведнъж се разнесе кратък силен звук. Домофонът. Не, всъщност някой, застанал на стълбите, звънеше на вратата му.

— Сигурно е Али — Хари стана от дивана. — Съседът.

За шестте секунди, нужни да се изправи, да излезе в коридора и да отвори вратата, Хари съобрази, че Али не би се отбил толкова късно. Освен това Али почукваше по вратата, не натискаше звънеца. Сети се и за портата, която не се затваряше плътно: ако след тях е влязъл някой съсед и не бе обърнал внимание, че езикът на бравата не влиза в отвора, вероятно портата си стоеше отключена.

Чак на седмата секунда осъзна, че изобщо не бива да отваря. Вторачи се в човека на прага и го обзе предчувствие какво го очаква.

— Зарадвах ли те? — попита леко провлачено Астри.

Хари мълчеше.

— Идвам от коледно парти. Няма ли да ме поканиш, момче?

Червисаните й устни се опънаха над зъбите, когато се усмихна. Изведнъж Астри залитна и токчетата на ботушите й се удариха в пода.

— Моментът не е подходящ — отвърна Хари.

Тя присви очи и огледа изпитателно лицето му. После надникна над рамото му.

— Да не би да имаш гостенка? Затова ли пропусна днешната среща?

— Астри, хайде да поговорим друг път. Пияна си.

— Днес на срещата обсъждахме третата стъпка. „Решихме да поверим живота си в Божиите ръце.“ Но аз не виждам къде е този Господ, Хари.

Посегна немощно да го удари с чантата си.

— Няма никаква трета стъпка, Астри. Всеки се спасява сам.

Тя се вцепени и прикова в него насълзените си очи.

— Пусни ме да вляза, Хари — прошепна тя.

— Това няма да ти помогне, Астри — той сложи ръка върху рамото й. — Ще ти повикам такси.

Отблъсна ръката му с изненадващо силен удар. Гласът й стана пронизителен:

— Такси ли? Не искам да се прибирам вкъщи, проклет импотентен женкар такъв!

Обърна му гръб и започна да се влачи надолу по стълбите.

— Астри…

— Остави ме намира! Върви да чукаш другата си курва.

Хари изчака Астри да се изгуби от погледа му. Чу я как се сражава с портата, скърцането на пантите, а накрая настъпи пълна тишина.

Обърна се. В коридора Мартине бавно закопчаваше палтото си.

— Аз… — подхвана той.

— Късно е — усмихна се тя. — Май ще се окаже, че все пак съм изморена.

В три през нощта Хари продължаваше да седи във фатерщула. Том Уейтс пееше тихо за Алис, докато меките палки шумоляха по кожата на барабана.

It’s dreamy weather we’re on. You wave your crooked wand along an icy pond.^[2]

Мислите го нападаха, а той беше неспособен да се защити. Всички кръчми са затворени. Не си напълни плоската бутилка, след като я изля в пастта на кучето в депото за контейнери. Ще се обади обаче на Йойстайн. Йойстайн кара такси почти всяка нощ с неизменната половин бутилка джин под седалката.

„Това няма да ти помогне.“

Освен ако не вярва в привидения, разбира се. А Хари май вярваше в призраците, обградили стола му, които го гледаха с тъмните си празни очни кухини. И Биргита, която излезе от морето, все още с котвата на шията, му се струваше истинска; и усмихнатата Елен със забита в главата бейзболна бухалка; и Вили, увиснал върху сушилника като фигура на древен кораб; и жената във водното легло, чиито очи се взират в синята гума; и Том, дошъл да си вземе часовника, размахвайки окървавения остатък от ръката си.

Алкохолът не можеше да го спаси. Само му осигуряваше временно облекчение. А в момента Хари беше готов да плати висока цена, за да се отърве поне за малко от кошмарите си.

Вдигна слушалката и набра номер. След втория сигнал се чу глас.

— Как е при вас, Халвуршен?

— Студено. Юн и Теа заспаха. Седя във всекидневната и наблюдавам улицата. Ще подремна утре.

— Мм.

— Ще се наложи да се отбием в апартамента на Теа за инсулин. Болна е от диабет.

— Добре, но вземете и Юн. Не го оставяйте сам.

— Ще повикам някой колега да стои при него.

— Не! — рязко отсече Хари. — Засега нямам намерение да посвещавам външни хора в плана.

— Добре.

Хари въздъхна:

— Слушай, знам, че не ти влиза в задълженията да работиш като бавачка. Как да ти се реванширам?

Халвуршен поиска свободна вечер преди Коледа — обещал на Беате я заведе на ресторант да хапнат лютефиск — сушена треска, накисната в разтвор на сода каустик.

— Бедничката, досега не е опитвала от това ястие.

— Смятай го за уредено — обеща Хари.

— Благодаря.

— И, Халвуршен?

— Да?

— Ти си истинско… — Хари си пое дъх — … супер си.

— Благодаря ти, шефе.

Хари затвори. Уейтс пееше как кънките върху заледеното езеро нашепват името на Алис.